Именно с тaзи позиция, с пролетарската класова гледна точка – ние гледахме на историята на нашата страна до Октомври седемнадесета година и след нея, на Великата Октомврийска социалистическа революция и нейното общосветовно значение, на противоборство на две класи – буржоазия и пролетариат, обхванати от яростна класова битка. Ние знаехме, че това е битка на два свята – стария и новия, свят на господствд на паразитите, капитализма, и света на властта на трудещете се- социализма.
И ние, като представители на работническата класа, като наследници на пролетариата, победил през Октомври и отстоял своята победа в годините на Гражданска война – чувстваме своето кръвно родство с червените бойци на революцията. Тяхната победа е била и наша победа — победа на трудещите се и угнетени над паразитите. Техният героизъм и безкористност, тяхната неистова решимост и воля към победа, тяхната скромност и простота, мъжество и чувство за дълг пред другарите – всичко това ние чувстваме, като свои, родни, кръвни — наши.
И обратно – представителите на експлоататорския клас, които противопоставяли на нашите деди и прадеди — всичко това бяло офицерство, дворянство, помещици и фабриканти — са били на нас чужди и враждебни. Всички те, независимо от своята елегантност, изтънченост, чистокръвност, надутите и истерични фрази за матушка-Русия са внушавали на нас гняв и отвращение. Ние знаем, че тази елегантност и чистокръвност е от вековното паразитиране на трудещите се и за сметка на тях те са се наслаждавале на живот и внимателно са подхранвали своите персони. А за фрази като спасение на Русия ние сме слушали друго, това, което не се произнасяло на всеослушание – стремежа да свалените паразити да се върнат властта, за да може отново да се впият в тялото на жертвите, отново да сучат от трудовия народ всички сокове и за негова сметка да живеят празно и разкошно, както векове са живели техните предци-експлоататори.
Ние с презрение и насмешка гледахме в съветските филми на тези поручици Галицини, които с такова мъчение са оплаквали историческата съдба на своята умираща класа. Никаква жалост у нас към тях не е била, било е само негодувание и възмущение от тяхното лицемерие и цинизъм.
Тези самите Голицини не плачат за войниците, селяните и работниците, наказвани за дребна повинност. Поручиците Галицини са живели за своето удоволствие — надували са се по балове със своите стройни осанки, или са се хвалили за своите победи над жените или са губили хиляди рубли, добити с каторжен труд от трудовия народ на "матушка-Русия".
След Октомври, загубили този волен живот, лишени от привилегии и капитали – тези паразити заплакали над себе си. Но за какво? За това че им се наложило да работят за да живеят, нещо което те категорично не искали! Защото да е много удобно да се седи на шията на другите!
Затова на нас работническата класа – тези техни ридания са били отвратителни и не са предизвиквали в нас никакво съчувствие. Още повече, че никой над тях не ги е угнетявал, никой над тях не се е издевателствал, както те самите са се издевателствали преди над тези, зад чийто труд те са живели — на тях просто са им предложили да станат такива, като всички — да работят, а не да паразитират. Но именно това не ги устройвало! Именно против това поручиците Голицини са стоварили своята класова ярост и ненавист, не желаейки да се смирят и да споделят живота на обикновените хора!
Но ето след много години, когато в нашата страна се възроди класата на паразитите, които отново завладели в своите ръце политическата власт, подчинявайки трудовия народ, у нас отново започна да се прославя и оплаква дореволюционното дворянско офицерство. Новите любители на монархията, великодържавността, аристократизма и белогвардейщината отнова започнаха да превъзнасят "честта", "благородството" и други всевъзможни "добродетели" и "съвършенства" на царските офицери.
Стремейки се да оклеветят Червената армия и пролетарската революция, те активно разпространяват лъжите, че те царските дореволюционни офицери, родовите дворяни и аристократи – " по отношение на чест са стояли недосегаемо високо", били са "благородни" от природата. А червените командири и съветски военни, които не са произхождали от аристократи и дворяни, а от средите на работниците и селяните – не могат да се равняват с тях нито по чест, нито по благородство, нито по ум, нито по войнска доблест.
"Ако червеният командир в най- добрия случай е бил професионалист във военното дело, то за носител на войнски традиции и кодекса на офицерската чест не е могло да става и дума"[1].
Това е цитат от една от съвременните статии, която се занимава с пропаганда на подобни възгледи. Ярко се вижда подлото презрение и ненавист на новопоявилия се "елит" — на отново възникващия експлоататорски клас към трудещите се.
Вижда се такава клевета е много изгодна на буржоазията и е музика в ушите на най-реакционните, мракобесни нейни представители. Те се боят и ненавиждат революцията и всичко, което е свързано с нея.
Не се изненадваме от днешните реакционери, проливащи сълзи над "Русия, която ние загубихме", издигащи монархията и прославящи белогвардейското и царско офицерство, решили да възпеят тези особенни части от системата на тоталния полицейски террор в дореволюционна Русия, която се наричала "жандармерия". Пряка и единственна задача на жандармите е била преследване на всякакво протестно движение на угнетени класове и разправа над тях — или организация и провеждане на мероприятия, осигуряващи защита и съхранение правата на угнетатените и притесняване милионите хора на труда.
Ето ви и статия с име "Всекидневен живот на руската жандармерия". Целта и е — да оправдае жандармерията в царска Русия, да я издигне до съхраняваща "държавността", "стабилността и безопасността" на държавата, да представи жандармите, като честни патриоти и труженици на ниво борба за тази "безопасност" и "стабилност". Тези жандарменски началници, които влязоха в историята на нашата страна като най- свирепи гонители на всичко прогресивно в обществото, като ярки притеснители на революционното движение и най-преданни псета на самодържавието, например Зубатов — обявен едва ли не за свят и мъченик.
Целта на тази пошла и до предел лъжлива статия е пряка и ясно заявена в самото начало — ако ние искаме "стабилност и безопасност в нашата страна", ако искаме да "върнем на Русия честта и достойнството", то ние трябва «подlagame na остракизъм гражданитe, които само изпълняват своя граждански дълг и остават верни на закона", ние не трябва "с презрение да се отнасяме към хората, които честно изпълняват тази работа", т.е. подла, лоша работа на палачи, изверги, отиващи против своя народ за благото и процветанието на единици, наричащи себе си елита на обществото.
Намеренията на автора са повече от откровенни. Това не е частно мнение на автора, а классическа буржоазна пропаганда и нищо повече. Това е добре отработена заплатена от буржоазията статия. Чрез холене руската буржоазия се стреми да помогне на своите стопани да укрепят своята власт над работническата класа. Те се опитват да докажат, че царските жандарми са охранявали властта на експлоататорите и са душили тези, които са се съпротивлявали на тази власт – че те не са били палачи на своя народ, а "граждани, които само са изпълнявали своя граждански дълг".
За какво е всичко това? За да оправдае точно тази структура, която нашите новопоявили се господа са замислили да възродят днес в нашата страна. И защото ние, трудовия народ, това ново "завиване на гайките" спокойно ще изтърпим, господстващата над нас буржоазна класа иска още и да очерни тези, които, по тази подла буржоазна логика "не изпълнява своя граждански дълг и нарушил закона" — който е отишъл против господ и се е борил за свободата — или тавя е руското революционно движение, започвайки от декабристите, народоволците и се завърши с болшевиките.
Жандармерията (политическата полиция или Трето отделение) е била създадена при Николай Първи. По принцип, политическа в този или друг вид е съществувала в Русия и преди, но завършена и достатъчно съвършенна форма — отделния жандармейски корпус на политическа основа се случва с началото на развитие в Русия на капитализма в началото на XIX век, когато рамките на феодалните отношения са станали тесни за новите производителни сили.
При Николай I и през първото десетилетие на царстването на неговия син- Александър Втори, жандармерията е извършила стотици кървави и подли дела. Например – в царстването на Николай I неговите многочисленни агенти, внедрени в средата на декабристите, следили всяка тяхна стъпка, доносничали и по тези доноси започвали нови дела, свързани с обвинения в нови заговори, нови арести, обиски, ужесточаване на режима на унижения и угроза. С новите страдания за тези хора, които и така много пострадали в борбата с царската деспотия за своя стремеж да дадат свобода на угнетени и унижени. Такъв е бил например жандармейския агент и провокатор Медокс, който мечтаейки да се издигне се стремял едва ли не да разкрие нов декабритски заговор – и за това в беседите с декабристите се старал да ги предизвика на откровеност, да ги застави да кажат нещо осъждащо за царя и руските порядки и след това да ги донесе.
Но не само за декабристите са следили жандармите – тяхното следене се разпространило на цялото руско общество. Във всички слоеве на населениието е била тяхната агентура, която се интересувало от всяко недоволство на съществуващите порядки, всяко "свободно мислене", всяко недостатъчно почтително изказване за императора, властта, армията, духовенството, религията и т.н. Да преминеш към "неблагонадеждните", подложен на следене и полицейски надзор, арест е ставало и за най- малък повод. Страхът от донос и следене е станал мрачен кошмар за николаевска Русия. Този страх правел хората подозрителни даже към приятели и близки, убивал всякаква искреност и доверие, умъртвявал цялото общество.
През 1848 година "героя" от Трето отделение генерал Л. В. Дубелт разгромява кръжока на петрашевците. Петрашевците са били първите руски революционери, които проповядвали идеите на утопичния социализъм, материализма и атеизма, и които за разлика от декабристите считали за главна освободителна сила народа. По донос внедрен в техните среди от жандармейски агент-провокатор много членове на кръжока били арестувани. Двадесет и един от тях били разтреляни.
След Николай Първи руски император става неговия син Александър Втори. Към този времент крепостното право — остатък от феодализма се превърнало в настоящ позор за Русия, предизвикваща срам у всички честни и прогресивномислещи рски хора. Некрасов, Херцен и Белинский в своите произведения най- ярко са отразили тази ненавист и отвращение към крепостничеството, която разделяла значителна част от руското образовано общество. А усилващата се борба на селяните, техните многочисленни бунтове и въстания с искания заплашвали самодержавието. Царят и неговите най-умни поддръжници разбрали — ако не отменят крепостното право отгоре – то ще го отменят отдолу и как ще завърши това не се знае. Зреел е страшен взрив от многомиллионна маса селяни. В страхът си за съхранение на своята власт царя бил принуден да отмени крепостното право. Направил го това вижда се не от великодушие и любов към народа, както сега се опитват да изобразят неговата идеология буржоазията и възпяващите монархията – а от примитивен страх пред народното възстание, което е могло да го свали от власт. И като представител на класата на феодалите-помешчици, той се постарал така да ги "освободи" селяните, че това освобождение да е максимално изгодно на помешчиците и още повече да притисне селяните. На селяните земя не давали — заставяли ги да я купят от помешчиците, при това на много висока цена. Освен това вече "освободените" селяни били длъжни да изкупят своята свобода – работейки още няколко години на помешчика, като "временна работа", или така да се каже да плати компенсация за това, че бедния помешчик търпял такава загуба — лишавайки се от своята законна "собственост".
Помешчиците, независимо от формалната отмяна на крепостното право, фактически продължавали да държат селяните във жестока схватка. По милостта на "царя-освободител" в разпореждане на помешчиците останали всички жизненоважни за селяните – гори, пасища и водоеми. А значи без позволение от помешчика крепостните не могли нито да напоят добитъка, нито да накосят сено, нито да насекат дърва или съберат съчки. Налагало се отново и отново да се отиде и да се работи за помешчика за да има право да използва земята и да живее. А и да плаща пари за тази земя, която преди и така е принадлежала на селяните и които те много години са обработвали със своя труд. Ето такова "освобождение" дарил на народа царя-батюшка – фактически грабеж, издевателство, надувателство.
Положението на селяните по това време било ужасно, едва ли не по-лошо в сравнение с крепостното право. То било начисто ограбено, унижено и презирано от висшите слоеве. Независимо от своята свобода, селячеството на което се държала цяла Русия със закон провъзгласили "низшито съсловие", което може би в частност да се подлага на телесно наказание. Селяните били поголовно неграмотни, забравени и смачкани от непосилен труд.
Освобождението на такива заробващи условия закономерно предизвикало гняв и ропот в трудовия народ. Но какво да прави и към кого да се стреми за да облегчи своето положение, селяните не знаели и били способни само най-много на раздразнени изказвания. Правителство лесно се справяло, а разгромените селяни се потапяли в още по-голяма безнадежност и неверие, как може нещо да се измени.
В това време започнало движението на народниците. Представителите на различна интеллигенция отишли сред народа, считайки за свой дълг да отдадат на него своите знания и така да помогнат да се избави от състояние на тъмнота и принизеност. Самодържавието се опитвало да преследва народниците. Хиляди от тях били арестувани, вкарани в затвор за кратък или дълъг период, били под полицейски надзор. Това преследване усилило революционното течение в народнячеството — тази негова част, която считала, че едно само просветителство е недостатъчно, че е нужно да се борят с властта, царя и жандармерията, чрез революционно насилие, по пътя на физическо унищожение на представителите на самодържавната тирания.
Най-яростна и непримирима война народоволците обявили на първо място на царя, като опора и символ на самодържавната власт. Второ на най-реакционните представители на светската и военна власт в това число на ненавистната царска жандармерия и нейния особено ненавистен агентурен апарат.
Първото покушение на царя е осъществил през 1866 година Дмитрий Каракозов. Неговият изтрел положил началото на народняческия террор. След година на царя последвало второ покушение. Имало е още осем или девет неуспешни покушения, докато накрая организацията "Народна воля" не се добила с успех убивайки през 1881 година ненавистния цар-самодържец.
Започвайки от изтрела на Каракозов и през следващите почти тридесет години главен враг на жандармейците станали революционните народняци, особенно народняческата организация "Народна воля". Между тях се водила истинска война. Жандармейците следели, хващали и унищожавали народняците, за да предотвратят организираните от тях терористични актове. Революционните организации на народняците благодарение на строгата конспиративност се научили да объркват жандармите, в отговор на тяхната хитрост изобретявали ответни конспиративни приоми, и така повече или по-малко избягвали арести и осъществявали своите цели – убийства на представителите на властта и техните лакеи.
Не стояла със снръстени ръце и царската жандармерия. Нейните способи на преследване на опасните и неугодни на царската власт революционни елементи се усъвършенствала. В преследване на особено опасни за самодържавието революционери-народняци жандармейската полиция до крайност изострила своите методи на разследване, следене и шпиониране. По-късно този жандармейски професионализъм и изострено коварство ще изпитат на себе си социал-демократите, които отричали грешния път на народняците — индивидуалния террор на пръв поглед не бил така опасен за царската власт. Но когато работническото движение станало сериозен фактор в политическия живот на Русия по това време, охраняващите съобразили, че са извършили недоглеждане и от този момент всички сили на жандармерията и цялата политическа машина били насочени към борба с новата опасност за експлоататорската класа — с революционната социал-демокрация, с надигащото се работническо движение.
В лицето на царските охранители революционното работническо движение е получило най- безпощадния и свиреп враг — опитен, коварен и изострен. Веригите на самодържавието, ползващо се със своите навици от следене и шпиониране и неопитността на първите революционери, заобиколени от шпиони, внедрени сред тях от провокатори, следящи, които унищожавали едва създадените работнически организации. Арести след арести, разгром след разгром. Най- опитните провокатори и агенти охранители се внедрявали сред революционерите и с години оставали неразкрити. Такива са например агентите на царската охрана Житомирский, Азеф, Малиновский. Тези мерзавци прикривайки се зад революционерите, говорили за свобода, за защита на работническата класа, а сами за пари предавали тези, които им се доверявали и ги считали за свои другари по борба. Те с години играли своя подъл спектакъл, предавайки много беззаветно преданни на делото на работническата класа революционери, помагали за разгрома на цели организаций, помогали на самодържавието да съхран и укрепи своята власт над угнетените.
Но да се унищожи работническото движение е било невъзможно. В борбата с полицията тя укрепвала и се закалявала, изработила истинска бойна организация от революционери социал-демократи, която станала ядро на бъдещата победоносна работническа партия на болшевиките.
Големи злодейства извършили жандармейците и в периода на революцията от 1905-1907 г. Жандармейските части жестоко се разправили със стачкуващите и възстанали работници. По жестокост те не отстъпвали от известните със своята свирепост казашки части. Стотици работници били убити, застреляни, десетки хиляди затворени.
След Февруарската революция ненавистната от всички жандармерия бил разпусната с указ на Временното правителство. Но още през юни седемнадесета година то същото Временно правителство, отразяващо интересите на буржоазната класа, почувствала приближаването на новата революция — пролетарската, фактически възстановила в страната организацията. За да отрие и залови Ленин, Керенски и неговите съратници се обърнали към тези същите, които до преди известно време ползвали услугите царските жандарми.
Окончателно жандармерията е била унищожена след Октомврийската революция.
Как приели служещите в жандармейския корпус новата работническа власт, не трябва да се гадае. Голяма част от жандармейските офицери преминали на страната на контрареволюцията, приети от белогвардейците и яростно борили се със Съветската власт. Ползвайки своите навици на тайна политическа организация те станали контраразузнавачи на Бялата армия, вярно служейки не само на националната руска експлоататорска класа, но и на чуждестранните интервенти. Краят им е бил закономерен — част от жандармейците била убита в Гражданската война, част избягала зад граница след окончателния разгром на белогвардейщината и интервентите.
Ето така — безславно и позорно, враговете на работническата класа и целия трудов народ на страната, съучастниците на кървавата контрареволюция, останали в историята.
Сега днешната буржоазна власт в Русия с всички сили се опитва да възстанови жандармерията. Авторът упоменят в началото на статията се опитва да сравни царската политическа полиция с органите на революционната власт на работническата класа ЧК (след това ГПУ, НКВД). Той не вижда между тях разлика – и двете са спецслужби, учреждения с политическа насоченост, и едната и другата преследват политическите противници на властта. И внимателно заобикалят важния въпрос — а на кого са служили на кая класа?
В Съветският Съюз властта е била в ръцете на работническата класа, извършила революцията и свалила експлоататорите. И всички политически учреждения, в това число и правоохранителните структури са служили на работническата класа, на целия трудов народ на страната, преследвайки и наказвайки всеки, който се е стремял отново да възстанови в страната експлоатацията и угнетението. Такава функция изпълнявала и Извънредната Комисия (ЧК) — истинска служба за безопасност, вярно охраняваща властта на трудовия народ от посегателствата на врага от контрареволюцията.
При царското самодържавие и днес в капиталистическа Русия, властта се намира в ръцете на експлоататорите — нищожно паразитиращо малцинство, което използва силата на държавата за господство над трудещите се, за техния безсъвестен грабеж и угнетение. Всички политически структури и тогава при царизма, и сега при капитализма преследват само една цел – да помогнат на угнетителите да удържат властта над угнетените, да тероризират и да ги заблодят до такава степен, че те да не смеят да мечтаят за свобода.
Именно с такава цел се подчинява в експлоататорските общества и деятелността на учрежденията на политическата полиция, която в съвременна Русия, боейки се от неизбежно възмущение на трудещите се маси, действащата власт се стреми да разшири, да обхване цялата страна до последния човек. Всеки гражданин на Русия, само да се възмути от произтичащото веднага става кръвен враг на цялата съществуваща картелна система. За да може гражданите да не разберат ставащото, което е неприкрит террор на държавата против своя народ, че това е и е най- безжалостната диктатура, направена срещу тези и за които се пишат такъв род статии, като упоменатата. Целта е все една — да заблудят и оглупят трудовия народ с високи слова за дълг , за хора които просто "честно изпълнявали своята работа", независимо каква е била тя, даже ако е на палачи на своя народ.
Оксана Снегирь, Лика Иванкович
[1] http://rusnsn.info/analitika/o-chesti-i-dostoinstve-russkogo-ofitser.html
