Дисциплинираност, търпение, твърдост на духа, самообладание, ясна мисъл са нужни на членовете на партията винаги, особенно в моменти на опас­ност, в периоди на отстъпки, в периоди на труден пре­лом, когато с привични, познати релси се налага да се премине на нови, още неизпитани. През 1921 г. партиян се отказала от военния комунизъм и преминала към нова икономическа политика. Това е било отстъпление на партията, извършена в край­но тежка обстановка. Имало е и единици, които объркани се развикали: ние отстъпваме, сдаваме позиции на капитала: значи, всичко е загубено! кому­низма загина! Ако партията се беше заразила с подобни панически настроения, то тя щеше да загуби самообладание, съветската власт може би щеше да загине. Но под ръ­ководството на Ленин партията преминала на нови позиции.

"Отстъплението, като общо и цяло ние все пак извършихме в сравнителен порядък", макар и от страна на единици "не е имало недостатъчно г­ласове, които това отстъпление са искали да го обърнат в паника". (Реч на XI конгрес през 1922 г.).

До 1921 г. ние като цяло настъпвахме. Сега се налага да отстъпваме. Ето какво е казал Ленин за дисциплината на партията в периода именно на отстъплението:

"Най-опасно при отстъпление е паниката. Тук вие на всяка стъпка ще видите настроение до известна степен депресирано. Да отстъпиш след победоносно велико настъплени е страшно трудно… (При настъпление) дисциплината не се усеща, защото всички летят напред… (При отстъпление) дисциплината трябва да бъде съзнателна и сто пъти по-нужна, защото когато армия отстъпва, на нея не и е ясно, тя не вижда, къде ще спре, а вижда само отстъпление; тук понякога е достатъчно и малко панически гласове, за да може всички да побягнат, тук опасността е огро­мна. (Че е бил прав Ленин, ние виждаме днес по много наши "комунисти". Разрушаването на СССР и победата на буржоазната контрареволюция (безусловно, временна победа, или историческата правда все така за социализъм и комунизъм – ние вече стоим на прага на нова социалистическа революция!) за тях е смърт на социализма въобще, като идея, като наука, като обществен строй, който ще смени капитализма. Разочаровани те предават своя песимизъм и на другите, лишавайки ги от способността не само да се борят с контрареволюцията, но и да се борят въобще – даже за своето човечешко съществуване в рамките на капитализма. – прим. РП). Когато става такова отстъпление армията изоставя пулеметите, и когато правилното отстъпление премине в безпо­рядъчно се командва: "стреляй"! И правилно. Ако хората се паникьосат, макар и ръководени от добри подбуди и в такъв момент, когато ние виждаме нечуто трудно отстъ­пление и когато всичкото дело е в това, че добрия порядък трябва да се съхрани— в този момент е необходимо да се скара строго, жестоко, безпощадно за най-малко нарушение на дисциплината…"

Голям враг на дисциплината е паниката, сеенето на паника, повтарянето от буржоазията и разпространението на злостни слухове, сплетни, пречещи правилно, спокойно да премине партията от една позиция на друга. Сплетнята, слуха, измислицата — едни от оръжията на буржоазията. (В това ние за 25 години реставрация на капитализма в Русия се убедихме превъзходно. Нито една дума истина!!! Нарушаването на всичко, събирането на сплетни отвсякъде, а и откровенни и измислени. Лъжите, нагли и тотални във всичко, започвайки от историята до собствено провежданата политика. – прим. РП). "Болшевиките сдават железните пътища на капиталистите", — пускала буржоазията в оборот "слух", т.-е. агитирала за сдаване и намирала малодушни комунисти, които вярвали в това и падали сами в паническо настроение, плашели другите, договаряли се до необходимост от "отказ от власт"("болше­виките искат и съветската власт дава на концесия", — шегували се през тези времена) и създавали в органи­зации нервно, напрегнато състояние. Когато на пани­кьорите не им позволявали да разлагат партията, те викали, че им отнемали думата, че те искат "само" да кажат за опас­ност пред партията, и т. н.

Сплетнята, слуха съвсем не са дребни и пусти въпроси, за които не трябва да говорим в книжката, посветена на нашата партия. В Съветска Русия, където буржоазията е лишена от свобода на печата, сплетнята и слуха са нейно политическо оръдие. Това трябва добре да усвоим. Всеки работник знае, че всеки път, когато съветската власт или партия изпитва малко затруднение отвън или отвътре (последнята дискусия, например (става въпрос за дискусията от 1923 година, инициирана от Троцки и компания, материалите са тук - прим. РП)), веднага се появява сплетня и слухове, ­пускани от буржоазията и еснафската маса и уви! — подхващани понякога от комунистите (лошите). Податливостта на буржоазната сплетня — ето и това е признак на дребнобуржоазна безхарактер­ност. Да се смути, да се предизвика подозрение, неувереност, да се застави да се колебае — ето целта на буржоазната сплетня. Трябва да умеем да се противопоставяме на буржоазните уловки.

Подриване на дисциплината

Буржаоазията прекрасно разбира значението на дисци­плината вътре в работническата партия. Колкок по-строга е дисци­плината, толкова по-силна е партията и толкова е по-опасна за капиталистите. Буржоазията е заинтересована в това, да отслаби тази дисциплина. Но как да го направи? Трябва да се подиграе с тази желязна дисци­плина на партията на пролетариата, да я опорочи в очите на най-малко устойчивите комунисти и работническата класа, да предизвика в нея съмнение в нейната необходимост, да представи тази дисциплина, като гнет над свободата на лич­ността. Затова буржоазията на всички лади повтаря, че дисциплината е задушаване и стесняване на сво­бодата на личността, че това е нов вид робство, партията е казарма, в партията е сляпо следване и т. н. (Именно така, едва ли не дословно, разказват идеолозите на буржоазията и опортюнистите за партията на болшевиките! – прим. РП).

На такива възгледи се поддават понякога и най-устой­чивите комунисти, не освободи ли се още от влиянието на буржоазната  идеология. Един норвежски комунист е писал: "Дисциплина, дисциплина! Аз не мога да търпя тази дума. В нея има нещо уни­зително за достойнството на свободния човек". В тези слова се вижда пълното неразбиране на значението на дисциплината за работническата партия. Но болшевиките добре знаят, че без дисциплина не може и дума да става за добра, боеспособна партия. Опозиция против дисциплина е опо­зиция против една от основите на партийното строи­телство.

Прониквайки в партията, дребнобуржоазната стихия не само се опитва да наруши дисциплината, заобикаляйки и саботирайки стеснително за нея разпореждането на партията; тя се старае да провали значението на дисци­плината въобще.

Встъпвайки пряко и открито против дисциплината със заявяване "дисциплина не е нужна", — тези дребнобуржоазни елементи не винаги се присмиват. Такава позиция е много неизгодна. Много по-изгодно и "убедително" е да се извърти работата така: "ние всички сме за дисциплина- строга, пролетарска дисциплина, но…" — и по-нататък следва следния въпрос: "но, какво се разбира под дисциплина?". Хората не желаят да използват дисциплината в просто, есте­ственно, за всеки понятен смисъл ("постановле­ние има, и то трябва да се изпълни"), а започва и да се влага в тези думи такова "разбиране", при което "дисциплина", като форма на "връзка" за всички комуни­сти в едно желязно цяло, изчезва.

Започва да се провежда "тънко" различие между "дисциплина по същество" и "формална, меха­ническа дисциплина", между "проста дисципли­на" и "дисциплина -разумна, съзнателна". Смисълът на тези дълбокосмисленни разсъждения е такъв, че може да не се изпълняват разпореждания на партията под този предлог, че ти по-добре знаеш, отколкот пар­тията, какви действия се явяват напълно целесъобраз­ни, разумни, и какви— не, По-добре от пар­тията, знаеш, какво трябва да се прави. Подобни възгледи коренно противоречат на болше­визма. Идеята за здрава, централизирана, дисципли­нирана организация изисква подчинение на ча­стите на цялото и на низшите организации на висшите.

""Виe стоите за здрава дисциплина и за без­уговорно изпълнение на всички постановления на пар­тията — може да каже някой болшевик — какво означава това. Че вие считате, че висшите учрежде­ния на партията са непогрешими? Че никога не грешат? винаги приемат абсолютно правилни, абсолютно верни решения? Но, нима, вие не можете да не знаете, че и в "центъра" стоят такива хора, както и ние с вас и точно така и те могат да сгрешат. А и самия Ленин не един път е говорил за грешките. Кажете вие пряко, че вие сте за сляпо, механи­ческо подчинение, и вашия лозунг е: "не раз­съждавай"!

Не е в това "оправданието" на дисциплината, че партията, като цяло или нейните учреждения и органи са "не­погрешими" и никъде, никогда не грешат. Не в това е работата. Имало е и случаи, и те са неизбежни (колкото по-опитен е и политически зрял състава на ръководещите групи, толкова такива случаи са по-малки), когато висшата инстанция може да приеме по отношение на низшите или отделен човек от пар­тията решение, коетое по-късно да се отмени или пререши. Ноако имаме довод за неизпълнение на разпореждане на партията? Никакъв начин. Ако решението на партията се окаже неправилно, то трябва да се преразгледа, обсъди отново, но не трябва да се отказва партията от покорство на това основание, че партията е решила, а аз (виждате ли, аз!) не съм съгласен с това решение. Отказ от подчинение озна­чава разкъсване на организационните връзки с партията. Предоставйки на всеки право да нарушава дисци­плината, означава да се разруши партията, като единно цяло. Болшевиките стоят за твърда, желязна дисциплина на партията и се борят против всякакви опити да се ослаби или загуби значението на дисциплината в нашата партия.

По време на последната дискусия опозицията, изразяваща дребнобуржоазните настроения в партията, забелязала съвършенно неболшевишки възгледи на значението партийна дисциплина. "Всъпленията на цял ред представители на опозицията — отбелязва XIII конференция — представляват скандално нарушение на партийната дисциплина и напомнят тези времена, когато др. Ленин му се налагало да се бори про­тив "интелигентния анархизъм" по организационни въпроси и да защитава основите на пролетарската дисциплина в партията". През 1903—1904 г. меншевиките (Мартов, Акселрод, др. Троцки, който тогава е бил меншевик и други) проявявали в своите възгледи на строежа на партията "интелигент­ски анархизъм", или подрив, отрицание, осмиване на дисциплината. Нещо подобно се случило и по време на дискусията. XIII конференция заранила "да се прибягва до неправилни цитати на партийната дисциплина, когато става въпрос за правата и отговорностите на членовете на партията на обсъждане на интересуващите ги въпроси и решаването им". Работниците трябва безпрепятственно да обсъждат тези въпроси, които предизвикват у тях интерес. (Ето това след победата на дребнобуржоазната хрушчовска оппозиция е липсвало на парията. Троцкистите, а именно те и са представлявали опората на тази опозиция, завладяли ръководните постове в центъра и на места, до основи пресекли партийната демокрация и фактически забранили открито да обсъждат "неудобни" въпроси, а така и критикуването на вишестоящите органи и техните представители. Именно така те се държали по време на партийни дискусий през 20-30-е г. (виж. материалите на партийните конгреси и конференций), и именно такава политика те започнали да провеждат след своята победа в партията. – прим. РП) И тъй като опозицията нарушила дисциплината се образувала "фракция" въпреки постановленията на X конгрес, кон­ференцията е трябвало да напомни на опозицията, че "свободата на обсъждане вътре в партията в никакъв случай не означава свобода на подриване на  партийната дисциплина"; затова "Централният Комитет на пар­тията и всички партийни центрове по места трябва незабавно да приемат най-сурови мерки за охрана на желязна, болшевишка дисциплина навсякъде, където има колебание".

Трябва постоянно да помним думите на Ленин:

"Който се стреми да отслаби желяз­ната дисциплина на партията на пролетариата (особенно по време на неговата диктатура), той фактически пома­га на буржоазията против пролетариата".

Централизъм

Партията се ръководи от единен център.

"Без единен ръководещ център, без еди­нен централнен орган действително един­ство в партията е невъзможно". (Предисловие към бро­шурата: "Работниците за партийния разкол", 1905 г.).

Върховен орган на партията се явява конгреса. Kонгресът избира Централния Комитет, който в промеждутъка между конгресите представлява висшето партийно учреждение. ЦК притежава огро­мна власт в партията.

Нашата партия се намира днес в началото на демократическия централизъм. (Именно "днес", тава словосъчетание е изведено неслучайно, защото в други моменти, например, работейки в подриена дейност, или по време на война, когато не е до демокрация и не до широки обсъждения – за тях няма и време, нито възможности, партията може и е длъжна да бъде организационно преустроена, което и направили болшевиките. – прим. РП)  Това означава следното: всички ръководни учреждения и органи на партията отдолу до върха се избират; колкото по-високо стои партийния орган, толкова по- голяма част от партията той представлява, повече по-големи пълномощия и власт той има по отношение към по-долу стоящите инстанции; постановленията на вишестоящите органи са задължителни за долностоящите.

"Демократическият централизъм означава, че представителите от местата се събират и избират отговорен орган, който и трябва да управлява… Демократическият централизъм се за­ключава в това, че конгреса проверява ЦК и назначава нов". (Заключително слово по доклад на ЦК на 9 конгрес на партията. 1920 г.).

Низше звено на партията, най-близко до масите се явява клетката, състояща се от кому­нисти от даден завод, фабрика, учреждение, село, воинска част. Общото събрание на клетката изби­ра своя ръководещ център — бюро, което мо­же да бъде винаги преизбирано. Всички въпроси на об­щото събрание или на събранието на бюрото се решават с просто болшинство от гласовете. Когато едно постановление е прието — то е задължително за всички чле­нове на дадената организация. Малцинството се подчи­нява на болшинството — такова е основното правило на де­мократизма.

Група oт клетки представлява районна организация, избираща свой районен комитет. Няколко районни и организаций образуват губернска организа­ция, която избира губернски комитет. На общепартиен конгрес се избира Централен Комитет на партията. Всяко партийно учреждение е отговорно за своята дейност пред своята ор­ганизация и пред вишестоящите органи.

Федерализъм

Централизмът е противоположен на федерализма, кой­то нашата партия отхвърля. Ако партията се беше изграждала на федерализма, то това ще е означавало, че всички организации са независими една на друга и сключват между себе си съглаше­ния и договори. При федерализма не тряб­ва да има подчинение на части на цялото или малцинство на болшинство. Всяка организация сама за себе си е върховен орган. Комитетите са щели да се съставят по правила на равни представителства от всички организаций; изпълнението е щяло да бъде само на тези постановления, на които са дали съгласие "нашите" пред­ставители.  При централизма партийните комитети имат по-големи права и пълномощия, отколкото при федерализма. При централизма партията се строи на основа подчинение на низшето на висшето, при федерализма — на принципа на съглашение на висшето с низшето. При федерализма не може да има здрава, сплотена организация и властни, автори­тетни ръководни органи.

" И до сега принципа на "съглашение" между членовете на една и съща организация или пар­тия, по всички същественни въпроси, програми и тактики между себе си са на принципа на анархизма. Социал-демократите от целия свят в такива случаи провеждат принцип на подчинение на малцинството на болшин­ството". (Трета стъпка назад. 1905 г.).

(Федерализмът е именно този принцип, който е прието да се нарича "хоризонтални връзки", и който се позиционира от много наши леви, като по-съвременен принцип на построение на политически организаций. Например, именно така е бил построен "Левият фронт" на Удалцов и пр., колкото са по-наивни политически гражданите и козирували, противопоставяйки този дребнобуржоазен анархизъм на строгия централизъм на болшевиките. Недееспособността на федералистските организирани обединения била доказана на практика, постигайки сплотени, целенасочени действия на хиляди свои привърженици те се оказали не в състояние и тази "партия" бързо се разпаднала – днес за нея практически нищо не се чува. Всъщност, умната и хитра едра буржоазия, пропагандира такъв способ на обединение на левите сили, сама се обединява изключително на централизирана основа. – прим. РП.)

Болшевики те са против това, партията да пред­ставлява сума от сговарчиви организаций и групи.

На II конгрес (1903 г.) е имало преговори с еврейската работническа партия ("Бунд") за вливане в нея на руската социал-демократическа работническа партия. Бундовците предлагали съюз на двете партии- съглашение. Ленин отговарял: не съглаше­ние, а сливане, не федерация, а единна партия.

"По въпросите на борбата със самодържавието, борбата с буржоазията в цяла Русия ние трябва да се държим, като единна, централизирана, бойна орга­низация, ние трябва да се опираме на целия проле­тариат, без различия на език и националност, сплотени от съвместни постоянни решения на теоретически и практически, тактически и организационни въпроси, а не да създаваме от­делно отиващи, всяка по свой път, организа­ция, не отслабвайки силите на своя натиск, чрез раздробяване на многочисленните самостоятелни поли­тически партии, не внасяйки отчужденост и обособеност, с това, че после да лекуваме изкус­ствено присадената към нас болест с лепенките на пре­словутата а"федерация". (Нужна ли ни е "самостоя­телна политическа партия" на еврейския про­летариат. 1903 г.)

Строгият централизъм в партията съвсем не озна­чава стесняване на самодеятелността на низшите органи­заций: напротив, всяка организация е напълно само­стоятелна в своята вътрешна дейност, но при това тя помни, че е част от не независима еди­ница, а част от общо цяло. Само при центра­лизъм, при наличие на единен властен център, управляващ от партията е възможна планомерна, съ­гласувана дейност на жялата партия в цяло, едновременно и навсякъде издигаща пред себе си еднакви задачи, провеждащи навсякъде, във всички ча­сти на републиките, однаква политика.

Централният Комитет (ЦК)

Във всяка партия, в това число и в нашата, Цен­тралния Комитет има голямо значение, защото той управлява и ръководи цялата партия. Партията избира в ЦК хора, които се ползват с особенно доверие, като изпитани, опитни далновидни вождове. Пръв сред тях е бил разбира се Ленин.

"У нас в Русия — писал Ленин през 1921 г. – изработването на групата от ръководители бе 15 години (1903—1917). 15 години борба с меншевизма, 15 години преследване от царизма, 15 години пред които били годините на първата революция (1905), ве­ликата и могъща революция". (Писмо до не­мските комунисти. 1921 г.).

ЦК на партията в болшинството си се състои от хора, работещи под непосредственното ръко­водство на Ленин и неговите ученици. Затова ЦК се пол­ва с огромен авторитет в партията.

"Нашият ЦК — писал Ленин година преди своята кончина — се намира в групата на строга централизация и висок авторитет". (Как да реорганизираме Рабкрин. 25 януари 1923 г.).

Задължение на партията е да съхрани авторитета на своя Централен Комитет.

Спор на II-я конгрес на членовете в партията

Партията изисква, всички членове да са влизали в някаква партийна организация и да са работели в нея. Тъй като въпроса за участието на членовете на пар­тията в партийните организации има своя исто­рия, то за нея трябва да разкажем.

На втория конгрес на партията (1903 г.) между бол­шевиките, ръководени от Ленин и меншеви­ките (Мартов, Акселрод, др. Троцки) се забелязало рязко разногласие по въпроса за това, кого да се счита член на партията.

Отговорът на този въпрос до известна степен предопределял характера на партията. И двете страни били съгласни в това, че членове на партията могат да бъдат само тези, които признават програмата на партията и я поддържат с материални средства. По-нататък станало разногласието. От членовете на партията се изисква "личное участие в една от партийните ор­ганизаций" — говорил Ленин. По мнение на Мартов достатъчно е да се "оказва на партията – регулярно личное съдействие под ръководството на една от нейните органи­заций". При гласуване с болшинство от 28 гласа против 22 е прието предложението на меншевиките. Този, т.н. параграф първи от устава: целия устав е ленински, но първия параграф на конгреса е приет в меншевистска редакция.

При обсъждането на знаменития в историята на партията първи параграф се вижда, че меншевиките и болшевиките съвсем развично си представят партията. Кой може да бъде член на партията? Не този въпрос меншевиките давали "широка" фор­мулировка, болшевики "тясна". Ленин предявявал към членовете на партията такива изисквания, които за­труднявали достъпа в партията на дребнобуржоазни, интелигентни елементи.

Меншевиките им откривали път към партията. А според нас, членовете на партията може да бъдат само тези, които са в организациите (клетките, районите), рабо­тят в нея, приемат участие в нейната дейност. Не можеш да бъдеш член на партията и в същото време да не си в организациите. По мнение на меншевиките може. Достатъчно е да се окаже на партията съдей­ствие за да станеш член. Според нас, това е съ­действие или съчувствие, а член на партията е друго. Нашето понятие за член на партията е строго, оформено, за разлика от мен­шевистското.

Меншевиките смесвали в едно органи­зованите и неорганизованите елементи и наричали всичко това "партия". В своя формулировка Ленин предугажда подобно смесване.

"Аз изказвам това съвършенно ясно и точно свое пожелание, свое изискване, че партията, като преден отряд на класата, представлява нещо възможно по-организирано, че партията да възприема в себе си само такива елементи, които да допускат само минимум организованост". (Стъпка напред, две назад. 1904 г.)

Помагащите на партията, но не влизащи в нейната организация, не могат да се считат за членове на партията, или извън организацията е невъзможен контрол, ръковод­ство, дисциплина. Акселрод взел за пример "профессора, който счита себе си за социал-демо­крат и заявява за това". Нима такъв профе­сор не може да се счита член на партията?

" За да доведе до край мисълта, заключава­ща се в този пример, другаря Акселрод трябва да каже по-нататък: признават ли самите орга­низовани социал-демократи този профе­сор за социал-демократ?.. Тук има две положения. Или организованите социал-демо­крати признават интересуващия ни нас профе­сор социал-демократ — и тогава защо да не го включим в една или друга социал-демо­кратическа организация? Само при усло­вие на такова включване "заявяванията" на професора ще съответстват на неговите дела, ще бъдат не пу­сти фрази (каквито много често оставят професорските заявления). Или организираните социал-демократи не признават професора социал-демократ — и тогава нелепо, безмислено и вредно му дават право да носи почетно и отговорно звание член на партията".

И в наше време може да се чуят такива разсъждения: макар аз да нямам партиен билет, но аз съм комунист по душа. В това е работата, че комунист може да се счита тогава, когато пар­тията признава тебе за свой член.

Строго разграничавайки члена на партията от не члена, партията вижда се не била незаинтересована по това време за това да отблъсква от себе си съчувстващите, съдействащи, помагащи.

«Напротив, колкото по-крепки са нашите партий­ни организации, включващи в себе си дей­ствителни социал-демократи, толкова по-малко неустойчива ще бъде вътре партията, толкова по-широко, разностранно, богато и плодотворно ще бъде влиянието на партията на околните, ръководими от нея елементи от работническите "маси".

Меншевиките от една страна се загрижили за профессорите, гимназистите, революционната мла­деж, които не трябва да се считат за членове на партията, ако не приемат ленинската формулировка. От друга страна, меншевиките считали, че всеки стачник може да обяви себе си за член на партията. С тази мисъл Ленин също нe може да се съгласи. Стачникът не може  още да се каже че е социал-де­мократ, член на партията. Да бъдеш стачник още не означава да си съзнателен социал-демократом. Говориш така, но това не означава да не приемаш социал-демо­крацията.

С примера на стачника е видно, че меншевиките смесват партията и класата. (Това и днес се прави от нашите руски леви, които се люшкат от крайност в крайност: или уравняват класата и партията, или непримиримо ги противопоставят една на друга. – Прим. РП).

"Били са времена, когато маниловщи[1] и "хвостиз­ми"[2] мислеха, че някога почти целия клас в състоянието, при капитализма ще се надигне до съзнателност и активност на своя преден отряд, своята социал-демократиче­ска партия. Ни един още разумен социал-демократ не се е съмневал в това, че при капита­лизма даже професионалната организация (по-примитивна, по-достъпна по-съзна­телна в неразвитите слоеве) не е в състояние да обхване цялата работническа класа. Само заблуждавайки себе си, закривайки очи на лавината от задачи, които трябва да решим — би значило да забравим за различията между първите отряди и всички маси, теглещи към него, забравяйки за постоянните задължения на предните отряди надигайки все повече обширни слоеве до това предно ниво. Именно такова закриване на очите и забрава се явява изтриването на разликата между опиращите и влизащите, между съзнателнише, активните и помагащите".

Ние сме партия на класа, но това не означава, че ние трябва да забравим различията между партиите и класите, да допускаме организационна неяснота. Ние строим партията, говорил Ленин, изхождайки от вече създаденото и сплотено ядро от со­циал-демократите, което създало партийния конгрес (втория) и което трябвало да разшири и умножи всячески партийните организации. Само партията може да облече със звание член на партията, а за това е нужно, между впрочем, участие в партийните организации. Ленин се базирвал на пролетариата, меншевиките на професорите (Акселрод), гимназистите (Либер), революционната младеж (Акселрод), интелигентната младеж (Троцки), на дребнобуржоазните елементи.

"Формулата на другаря Мартов или остава мър­тва буква, пуста фраза, или носи полза, главно и почти изключи­телно на "интелигентите пропити с буржоазен инди­видуализъм" и не желаещи да влезят в организацията. На думи формулата на Мартов отстоява интересите на широките слоеве на пролета­риата; на дело тази формула служи на инте­ресите на буржоазната интеллигенция, и е противоположна на пролетарската дисциплина и орга­низация. Никой не яе решава да отрече, че интелигенция, като особен слойна съвременното капиталистическо общество се ха­рактеризира, общо и цяло, именно с индивидуализъм и неспособност към дисциплина и организация…; в това, между прочем се състои неизгодното отличие на този об­ществен слой от пролетариата; в этова се заключава едно от обясненията на интеллигентската дреболия и неустойчивост, така често даващи да се чувства пролетариата; и това свойство на интелигенцията стои в неразкъсана връзка с обикновените условия на живота, условията на неговата заработка се приближава много до условията на дребнобуржоазното съществуване (работа по един или в лного малки колективи и т. н.)… В спо­р за § 1… привържениците на буржоазно-интелигентския индивидуализъм са се сблъскали с привържениците на пролетарската организация и дисциплина".

У Ленин е било неизмеримо по- ясно по­нятието за членовете на партията на пролетариата, отколкото у меншевиките.

"Ние сме длъжни да се постараем да издигнем званието и значението член на партията най-отгоре" — говорил Ленин на II конгрес… "По-добре е десет работещи да не се наричат себе си членове на партията… отколкото един бърборещ да има право и възможност да бъде член на партията". (Ако с такъв критерии се подходи към днешното комунистическо движение в Русия, то комунисти към него ще останат броени единици. Защото ние виждаме едни "бърборещи" за комунизма, но нищо не правещи за неговото тържество. – прим. РП)л

Активност

Член на партията не може да се ограничи с това да присъства на събрания и да си праща членския внос. Трябва не просто да "участва" в организации, трябва и да работи в тях, да прави нещо за партията. Даже на събранията не трябва да се ограничава със слушане на доклади и приемането им. Трябва сам да приема участие в обмяна на мнениа, да изказва своите възгледи, да внася предложения. Нужно е по-дълго време да се отдава на партийна дейност, да извършва партийна работа, да отговаря за нея пред партията. Комунистът няма право да бъде пасивен, безгласен, безотговорен, инертен. Той трябва да проявява почин, инициатива, самодеятелност, активност навсякъде, където го изпрати партията. Комунистите навсякъде трябва да са енергични, активни, дейни елементи в работническото движение, трябва "енергично да функцио­нират" (енергично да действат).

Обсъждане от партията на различни въпроси

Обсъждането от партията на различни мероприятия се явява едно от най-съвършените естественни, само по себе си подразбиращо се условие на партийния живот. Партията печели, когато нейните мероприя­тия се поддават на възможно по-широко обсъ­ждане от страна на членовете на партията: осигурявайки максимална правилност и вярност на линията, нейната най-възможна застраховка от грешки, или в обсъжденето приемат участие всички и разглеждат въпроса от всички страни, с най- разнооб­разни гледни точки. Заедно с това се повишава активността и политическото ниво на членовете на партията, защото влизайки в обсъждането на въпроса, членовете и се възпитават.

Само по себе си се вижда, че в такава голяма партия, като нашата, разгърната при това на огром­но пространство (в партията има около 50.000 клетки) и освен това се управлява държавата, на общо обсъждане могат да се поставят само основните, най-важни въпроси. Невъзможно е да се строи партия така, че цялата партийна маса, като цяло да решава всички въпроси, а ръководните органи на партията само да изпълняват решенията на низовите организаций. Партията предоставя своя ръководен орган,  пър­во на Централния Комитет, власт само­стоятелно да приема решения по всички въпроси, не търпящи отлагане, не допускайки по своя характер масово обсъждане. Иначе не може да се управлява. За да се управлява, ръководството трябва да бъде твърдо, неприкосновено и авторитетно. Заедно с това "задължително е да се поставят всички същественни въпроси на партийната поли­тика, защото това не препятства какви да е изключителни обстоятелства, на обсъждане в клетките и партийните маси като цяло" (Постановление на XIII конференция). (И тук ние веднага виждаме разликата, която е била в ленинско-сталинската партия и хрушчовско-брежневския, ревизионизъм. Този Хрушчов, извършил кардинален преврат в политиката на партията, не внесъл въпроса за дейността на Сталин, култа към личността и репресиите на всеобщо партийно обсъждане, а го представил, като готово партийно решение, с което може да се остане в партията, или не съгласните да напуснат редиците и. А този въпрос е бил не просто съществен, а основополагащ за цялата партия и Съветската страна. – прим. РП) Трябва да се търсят по широки възможности по-широки кръгове от партията да проявяват интерес към възможно повече различни въпроси, да се обсъждат, да се определя отношение към ниго, да се приемат решения по тях.

За свободата да се критикува

Вътрешнопартийно обсъждане на различни въпро­си е невъзможно без критичен разбор на едни или други мероприятия и противопоставяне на едни или други предложения. Какви са пределите на критиката вътре в партията? Колко е допустима "свободата" на критиката? Критикуване, подлагане на разбора на грешките, неправилност в политиката на партията, нейни учреждения или отделни лица е безусловно необходимо, но кри­тиката трябва да удовлетворява определени условия, а именно: по-никакъв начин да не се излиза от болшевизма, да не се удря по неговата основа и да бъде революционно-целесъобразна, да бъде крити­ка на място. (Хрушчовската "критика" към Сталина и провежданата от него политика е излязла "от почвата на болшевизма", и отишла твърде далеч от нея. Неслучайно в период на "затоплянето" и "застоя" на съветските трудещи не им минавало през главата да наричат тогавашните комунисти болшевики, а разликата между членовете на партията от ленинско-сталинските времена, и хрушчовско-брежневските е била колосална. – прим. РП).

Ние се явяваме убедени болшевики, разделяме всички идеи на ленинизма, ние не само можем, но и сме задължени да подлагаме на жестока критика всичко това, което представлява отклонение и изкривяване на ленинизма. Но партията не може да не се бо­ри с всички мерки против тази "свобода на критиката", която представлява вътре в партията "свободно" проповядване на дребнобуржоазни възгледи и идей, биещи по самите основи на партията.

Свободата на критиката е сама по себе си правило във вътрешнопартийния живот. Как може членове на партията да не критикуват бюро или комитет, ако са работили лошо, с грешки или друго? Как може да не крити­кувам, ако виждам, че са допуснати грешки? Без това няма партия. За такава критика нищо не може да се каже: тя е нужна, винаги е била и ще бъде. Но трябва да сме внимателни към специалния лозунг: "за свобода на критиката"! Историята на партията показва, че под такъв лозунг винаге са встъ­пвали дребнобуржоазни групи и течения, опитваше се да получат право "свободно" да проповядват вътре в партията дребнобуржоазни възгледи. (Именно това и виждаме, внимателно изучавайки историята на партията. Дребнобуржоазната и най-вече троцкистската опозиция във ВКПб постоянно крещяла за "свобода на критиката", докато не победил болшевизма. Но добрали се до властта в партията, троцкистите веднага забравили за свободата на критиката, забранявайки съвсем всяка критика в партията. Това е чисто буржоазен приом, който в различни негови вариации ние виждаме и по-късно – в Перестройката и след ния в буржоазна Русия. – Прим. РП)  Ето това партията не може да допуска. Има критика и критика. Има делова, партийна критика и нахвърляни в партията дребнобуржоазни идеи. Ние сме за първото и против второто.

В края на миналия и началото на този век е съще­ствувало течение в марксистската литература, в­стъпваща под лозунга "свобода на критиката". Лозунгът е бил "моден", привлекателен. На кого е приятно да заяви, че "аз съм против сво­бодата да се критикува" и на това основаниеда получи зва­ние изостанал човек? Ленин бързо разоблачил това течение.

"Свободата — писал той — е велика дума, но под знамето на свободата в промишлеността са се водили разбойнически войни, под знамето на свободата на труда са се грабили трудещите се. Такъв вътрешен фалш се заключава в съвременната упо­треба на думите: "свобода на критиката".

"Свободата на критиката" е свобода с опортюни­стическо направление в социал-демокрацията, свобода превръщаща социал-демокрация в демо­кратическа реформаторска партия, свобода на внедряване в социализма на буржоазни идеи и буржоазни елементи". (Какво да се прави? 1902 г.).

И в наше времe лозунга "да живее сво­бодата на критиката" се прикрива от опортюнистите, както е било по време на последната дискусия, когато опо­зицията се опитвала да произведе ревизия на ленинизма[3]. На тях им било отговорено: та вие се боите от всякаква свобода на словото!  Нима не допускахте в партията никаква кри­тика?

Всеки път, когато се повдигне въпроса за свободата на критиката, работниците трябва да разбират, за каква кри­тика става въпрос: за това, защото помага на партията да укрепи своята основа, а не да вкара в партията дребнобуржоазни възгледи.

Да се върнем към Ленин. Разобличавайки дребнобуржоаз­ния уклон на тези, които търсят "свобода на критиката", те търсят свобода на подриване основите на марксизма, Ленин продължава:

"Ние вървим по тясна трудна пътека, здраво хванати за ръце. Ние вървим обкръжени от всички страни от врагове, и на нас ни се налага да вървим под техен обстрел. Ние сме се обединили по свободно прието решение, именно за това, за да се борим с врага и да не отстъпваме в съседното блато, обитателите на кое­то от самото начало порицавали нас за това, че ние сме в особенна група и сме избрали пътя на борбата, а не пътя на примирението".

"Особенна група", "тясна пътечка" — това е нашата малка още тогава работническа партия. "Блато" — либерали, буржоазия; обитатели на блатото порицават партията за революционната тактика, съветват да се застане на пътя на примирението. В средите на работническата партия се по­явяват "ревизионисти".

"И ето някои от нас започват да викат: да влезем в блатото! А когато се засрамят, те възразяват: какви сте вие изостанали хора! И как не ви е съвестно да отричате свободата да тръгнете по добрия път".

Опортюнистите винаги се  жалват на това, че те са лишени от свобода да критикуват, че са нападани, обиждани. (И днес ние виждаме сред левите немалко такива, които искат "свобода на критика". Даже малкия опит на РП дал възможност да се запознаем с теми "обидени". – прим. РП). Ленин отговаря на  търсещите "свобода":

"О, да, господа! Вие сте свободни не само да говорите, но и да отидете, където искате, дори и в блатото; ние смятаме даже, че вашето истинско място е именно в блатото, и ние сме готови да ви окажем на вас пълно съдействие към вашето преселение там. Но вдигнете ръцете си от нас, не се хващайте за нас и не говорете великата дума "свобода", защото и ние сме "сво­бодни" да отидем там където искаме и сме свободни да се борим не само с блатото, но и с тези, които ни влачат към него".

Говорейки за отношението на болшевиките към "свободата на критиката" не трябва да не се обърнем внимание на теди забеле­жителни мисли на Ленин, изказани през 1905 г. Когато партията започнала да преминава към легална, откри­та организации, Ленин поставил въпрос за това, всяка партийна литература да бъде подчинена на партиен контрол, като до този момент такова нещо е нямало. Защото не може да се очаква про­тести от страна на някои «страстни привърженици на свободата", то Ленин счел за нужно да изкаже възгледите на партията относно свободата на критиката и нейните граници вътре в партията.

"Всеки има воля да пише и говори всичко, което му е угодно, без малки ограничения. Но всеки волен съюз (в това число партията) волен така също да прогони такива членове, които се ползват с името на партията за проповед на антипартийни възгледи. Свободата на словото и печата трябва да бъде пълна. Но и свободата на съюзите трябва да бъде пълна. Аз съм задължен, в името на свободата на словото, напълно истински да викам и пиша каквото ми е изгодно. Но ти си задължен пред мен, в името на свободата на съюза, да предоставиш право да заключа или разтрогна съюз с хора, говорещи за това или друго. Партията е доброволен съюз, който неминуемо ще се разпадне, отначало идейно, а след това и материално, ако не се очисти- себе си и членовете, които проповядват антипартийни възгледи. За определяне на граница между партийните и антипартийните служи партийната програма, служат такти­ческите резолюции на партията и нейния устав, служи, накрая целия опит на международната социал-демо­крация, международните доброволни съюзи пролетариата, постоянно включващи в себе си отделни елементи или течения не съ­всем последователни, не съвсем чисто мар­ксистски, не съвсем правилни, но също по­стоянно предприемащи периодически "чистене на партията. Така ще бъде и у нас, господа привърженици на буржоазната "свобода на критиката", вътре в партията: сега партията у нас веднага става масова, сега ние преживяваме твърд преход към открита организация, сега към нас идват неминуемо много непоследова­телни (с марксистска гледна точка) хора, може би, даже някои христиани, може би, даже някои мистици. Ние сме със здрави стомаси и твърдо-каменни марксисти, ние ще смелим тези непоследователни хора. Сво­бодата на мисълта и свободата на критиката вътре в партията никокога не заставят нас да забравим за свободата на гру­пировките от хора във свободни съюзи, наричани партии". (Партийна организация и партий­на литература. 1905 г.).

В цялата болшевишка литература няма друго място, което с такава яснота, отчетливост и последователно излагане на възгледите на партията към свободата на критиката. Между другото Ленин отдавал на себе си отчет за това, че цялата партия поголовно не може да се състои от безупречни революционери до край, без всякакве дребнобуржоазни примеси. Формално — ние всички сме членове на партия, всички сме равни, всички сме болшевики, всички сме ленинци. На дело в партията от време на време постъпва дребнобуржоазност, там или тук излиза дребнобуржоазен ручей. Какво трябва да бъде отношението на партията към дребнобуржоазните елементи е добре видимо от приведените по-горе думи на Ленин.

Още един път за последното — за свободата на критиката.

През 1920 година италианския "социалист" Нобс за­щитавал свободата на отстояване на опортюнистическите идеи в Комунистическия Интернационал.

"Вие сте "свободни", другарю Нобс — писал Ленин — защитавате тези възгледи, които вие защитавате! Но ние също така сме "свободни" да обявим тези възгледи за дребнобуржоазни предрасъдъци, вредни за делото на пролетариата, полезни за капитала; ние също така сме "свободни" да се откажем от встъпване в съюз или в общество от хора, защитаващи тези възгеди или съответната им политика". (Фалшивите речи за сво­бодта. 1920 г.).

Продолжение следует

[1] Маниловщина — бесплодная мечтательность, „блажь“.

[2] „Хвостизм” от слова „хвост”. Хвостистами Ленин на­зывал л