Но, за съжаление, да се изясни истината днес не е така просто – истината е сталала опасна за днешните господа. Библиотеките изрядно са почистени, а тези, които по професия трябва да пазят знанията – учители, преподаватели, учени – скарали се с истината и предпочитат да прислужват на управляващата класа, изпълнявайки всичко това се налага и да лъжат в съзнанието на своите съграждани.

Колко е опасна лъжата, може да се види по Украйна, където класата на буржоазията разпали гражданска война за преразпределяне на собствеността. Умират в тази война не олигарсите, а простите деца – децата на работниците, служещите, селяните, трудещата се интелигенция.

Защо те стрелят един в друг? Защото са оглупели от своята буржоазия, която без тотално заблуждение никога няма да накара да отиде на смърт за неговите интереси. Лъжата помогна да се направи от трудещите се в Украйна, Русия, Донбас марионетки, насъска ге по между си и сега олигарсите, нагло и цинично използват трудовия народ за свои цели, доволно протриват ръце.

Как може да се защитим? Знанието и само знанието може да ни огради от влиянието на лъжата и да укаже пътя към свободата, защото това е безценен опит от многото поколения на тези, които са живели до нас.

По-долу е изложена истинската история на украинския народ, историята на неговата борба за своятя собственна държава – свободна и независима Украйна, и неговата история съвсем не е такава, каквато днес разказват в украинскиите училища, вузове, СМИ.

История на украинския народ и украинската държава

Историята на украинския народ — това е история с многовековна борба на народ­ните маси против социалния и национален гнет, за съединение в единна украинска държава.

Борбата не е била лека. Много скръб се наложило да изнесе на плещите си народа на Украйна, докато се освободи. И тази борба не би била успешна, ако на украинския народ не помогнали неговите кръвни братя – белоруския и особенно руския народ.

Отдавна са се сплели историческите пътища и съдбата на братските народи: украинския и руския — "народи толкова близки и по език, мя­сто на живот, характер, история" (Ленин). Затова украинския и руски народи така и се стремили през цялата история към обединение, помагайки си един на друг в борбата против чуждоземните завоеватели. А украинският народ, през всичките тези години разделен и принуден да живее под чуждоземен гнет, се стреми не само към национално съединение, но и обединение с братския, единокръве­н руски народо. Тези два народа – украинския и руския (както и белоруския) ги е сплотила обща история, общ родови корен.

През IX век на територията на европейската част на бившия СССР се образува­ла голяма държава на източните славяни — Киевската държава.

Историята на Киевската държава — Киевска Рус — била обща, на­чална история на три братски, единокръвни народи: руския, укра­инския, белоруския. През втората половина на XII век Киевска Рус се разпада на редица отделни феодални княжества; най-големи от тях били Киевското, Галицко-Волинскота, Владимиро-Суздалското, Черниговското, Смоленското. Но и след разпада на Киевска Рус между населението на тези княжества се съхранява в XII—XIII век тясна връзка.

На рис. – территория Киевской Руси

Основната маса от населението на Киевска Рус и княжествата през XII—XIII век са били източните славяни (поляни, древляни, северяни, илменски славяни, кривичи, радимичи, уличи, тиверци, полочани, вяти­чи и други). Те заемали гигантска територия — от Балтийско до Черно море, включвайки земите на днешна Галиция, Северна Буковина, Бесарабия.

Древната летопис на нашите народи (започнала да се създава през XI век) през цялото време се разглежда историята на Киевска Рус, като история на една държава на няколко източнославянски племена, държава, която летописците наричали "Руска земя".

Известният странстващ поклонник Даниил (началото на XII век) в Йерусалим поставя лампа-икона "от цялата Руска земя". Автор на знаменитото "Слова за полку Игориев" (създадено около 1187 година) нарича князете руски и киевски княз Святослав, владимиро-суздалския княз Всеволод, волинския Роман Мстиславович, луцкия (или пересопницки) Мстислав, галицкия Ярослав Осмомисл, перемишленския Рюрик, смоленския Давид.

В "Слово за гибелта на земята Руска" (написана около средата на XIII век) границите на тази "земя Руска" са указани на север — до Ледовития океан и на запад — до земите на унгарци, поляци, чехи, литовци, немци.

На югозапад те включвали в себе си Поднестровието и устието на Дунав (днешните Бесарабия и Северна Буковина), за което има авторитетно свидетелство в такъв источник, като описа "Гра­довете на всички Руски, далечни и близки" (в последна редакция съставена около средата на XV век). В този опис в числото на градовете руски на Дунав и Поднестровието са указани и такива градове, като Белгород (Акер­ман), Хотин, Городок на Черемоше и други. 

У населениято на Киевската държава е бил един език, а така също еди­нна религия — отначало езическа, а след това християнска.

Единството на народа на Киевска Рус и княжествата през XII—XIII век се проявило и в правовите отношения. На цялата територия на Киевска Рус и по-късните княжества действало законодателството "Руска Правда" (започнало да се създава през първата половина на XI век).

Единна била и културата на Киевска Рус и по-късните княжества, което е и отбелязано от летописите. Основната редакция "Повест за отминалите години"- гордост на нашия общ летопис е била съставена в Киев в началото на XII век. Но летописецът, както установяват изследва­нията на А. Шахматов и М. Приселков, използвал Новгородските ле­тописни страници и Черниговския летопис. Тази "Повест" е била поло­жена в основата на Галицко-волинския летопис. Един от источниците на Галицко-волинския летопис (XIII век) е била Ростово-суздалския летопис.

Пътешественниците (Лиутпранд, Константин Багрянород­ни, Титмар, Георгий Кедрин, Ибн-ал-Асир и други) говорили за зем­ята Киевска Рус и по-късните княжества, като за единно цяло.

Единството на народите от земите в Киевската държава и княжествата от XII—XIII век ярко се проявява и в общата борба против чуждите завоеватели.

През 1018 година новгородците помогнали на киевляните да изгонят полските завоеватели, нахлули в Киев. В битката под Киев през 1036 година, било съкрушено могъществото на печенегите, във войската на Ярослав Мъд­ри е имало новгородци.

През първата половина на XIII век земите на Галицко-Волинското княже­ство трябвало да спират агресия от страна на рицарите на немския Тев­тонски орден, Полша и Унгария, при това и в тази борба ние виждаме взаимна помощ на два народа един към друг. В частност голяма помощ на галичаните оказали североруските дружини, дошли с княз Мстислав Удалим от Новгород.

Към XIV век земите на Украйна (към XIV век украинската народност вече основно се сформирала) станала обект на агресия от страна на чуждестранни завоеватели.

На рис. Древнерусское государство в 1237 году накануне монгольского нашествия

Тежкото татаро-монголско иго препятствало развитието на нашата обща страна. Създадената в Източна Европа литовска държава започнала да подчинява белоруските, а след това и украинските земи. Към средата на XIV век голяма част от украинските земи се намирали под властта на Литва. Полские пани след Кревскатата уния през 1385 година (тази уния об­единявала под властта на полския крал Полша и Литва) се устремила на Галиция и през 1387 година я завладяла. Украинското население му се наложило да търпи не само тежкия социален гнет, но и национално-религиозниягнет. В завладените украински градове полското прави­телство налагало заможно полско и немско малцинство, пре­дало му в ръцете градското самоуправление; в същото време украинските мещани имали всякакви ограничения в рибарството, търговията, занаятите; украинците почти не били допускани до участие в градското самоуп­равление.

Литовското правителство към края ня XV век ликвидирало княжествата в украинските земи, унищождвайки остатъка на украин­ската държавност. Стремейки се да се денационализацират и окатоличиви украинския народ и белорусите (чиито земи също са брли завладени от Литва), стараейки се разкъсат техните връзки с братския руски народ, полското и литовско правителство въвели през 1596 година църковна уния, подчинявайки украинската и белоруска църква на римския папа.

През XIV век Молдавия завладяла Северна Буковина, а през XIV — XV век и Бесарабия, при това част от тези земи попдала под властта на Турция; но голяма част оставала под властта на молдавските господари, намиращи се във васална зависимост от Турция.

Към това време числеността на украинското население в Бесарабия и Северна Буковина нараснало. Татарите и молдавския господар Стефан през 1498 година нападнали Подолия и Галиция. Стефан взел в плен около 100 хил. украинци и ги заселил в земите на своята държава, "така до днес— говори молдав­ския хронист от XVII век Урек— руския език се разпространил в Мол­давия".

Украинският народ не се подчинил на завоевателите, опитващи се да го денационализират, а се борил устойчиво и упорно, с най- разнообразни пътища и способи.

Към края на XV век в степите на Украйна възникнало казачеството, раз­пространило се по-късно и на други местности от Поднепровието. През втората половина на XVI век казаците създали около праговете на Днепър свой център — Запорожската Сеч, която станала център на организация на почти всички въз­станали против чуждите завоеватели. В устройството на Запорожската Сеч вече се виждат зараждащи се форми на новата украинска държавност. Не случайно К.Маркс говори за възникването на казачеството така: на днепров­ските острови се "образувала христианска казашка ре­публика".

Казашкото движение се разпространило в цяла Украйна. В първия дошъл до нас списък на казаците (1581 год) виждаме жители от различни местности на Украина, градовете Киева, Черкас, Любеч, Дубно, Ровно, Галич, Виница, Остра, жителите около Лвов и т. н.

В средата на XV век в борбата против завоевателите и техните съучастници започнали да възникват организации на украински мещани — братства. Първото братство възникнало в Лвов. А след това братствата се разпростра­нили и на други украински земи, обхващайки не само мещани, но и по- широк кръг от население. И в това движение се вижда единството на укра­инския народ.

С факта от това единство с това, че Галиция е земя украин­ска, а не полска трябвало да се съобразява и правителството на Пол­ша. През 1435 година то било принудено да даде на воеводството, организовано в Галиция, името "воеводство Руско".

Че Галиция не е Полша, а "Рус", признавали и учените от това време в Европа. Така например на картата на кардинал Николай Кузан (съставена около 1460 година, изгравирана през 1491 година) западноукраинските земли с градовете Самбор, Лвов, Белз, Галич и други се намират на тери­тория, която се нарича Рус ("Russia"). Точно така на картата на Полша и Унгария на С. Мюнстер (издадена в Базел през 1540 година) те­риторията Галиция се нарича Рус ("Russia"). Рус ("Russia") се наричат и земите с градовете Перемишл, Лвов, Галич и дру­ги и на картата на италианския космограф Я. Гасталди (1562, 1568 година).

Независимо от това, че украинския и руски народ били раз­единени от държавна граница, връзките между тях не били прекъснати, а растели, приемайки най-разнообразни форми.

Украинците помагали на руските в борбата против чуждестранните завоеватели, помагали им да защитават границите на руската държава. Към началото на XVI век част от земите на Украйна — Северщина с градовете Чернигов, Новгород-Северский и други се освободили от властта на Литва и преминали в състава на Московската държава, което било за тях прогресивен факт.

Полското правителство не удовлетворено от завладяването на Галиция, а завладяло през първата третина на XV век и Подолия. Но и това за полските шляхти било малко: те се стремили да подчинят за себе си и останалите украински земи. През 15б9 година в Люблин бил събран сейм, на който бил поставен въпроса за това, Брацлавщина, Волин, Киевщина с Лево­брежна Украйна от властта на Литва да преминат непосредствено под властта на Полша. На този сейм присъствали само представители на ук­раинските пани-феодали. Полското правителство се опитало юридически да обоснове завладяването опирайки се на факта, че тези земи преди са им принадлежали, което не е вярно. Достигайки до абсурд в обоснованията на своите "исторически права", полските пани аргументирали своите претенции на Киевщината с това, че през 1018 и 1069 година Киев "бил взет и разграбен" от полските крале. А за това че възстаналия народ бързо изгонил завоевателите, полските пани благо­разумно замълчавали.

Със силата на заплахи и други нечисти пътища полското правител­ство се сдобили с това, че въпросните украински земи били с реше­ние на Люблинския сейм подчинени на Полша. Това е т. н. Люб­линска уния задълго задържала обединението на украинския народ и обединението му с руския народ. На уния съгласие дала само част от украинските пани-феодали. Стопанинът на украинските земи — самия народ не давал съгласие на тази уния и отговорил на нея с борба, продължила в течение на редица столетия.

«Люблинская уния».

След Люблинската уния в историята на Украйна започнал период на напрегнати национално-освободителни борби против полско-шляхетските завоеватели, които носели на украинците тежко социално и национално-религиозно угнетение.

Угнетателитe сe стремили за плячкосат, окатоличат украинския народ. Те го подложили на жесток социален гнет. В редица земи на Украйна барщината достигала до 5 и даже 6 дни в седмицата, като не се броят другите натурални и парични повинности. Украинското мещанство било ограничено в риболова, търговията, участието в градското самоупра­вление. За ограничаване ръста на казачеството бил въведен т. н. реестър (списък), където влизало известно число казаци; останалите казаци трябвало да се върнат под властта на паните. Полското правител­ство в борбата против украинския народ се стремило да използва кла­совите противоречия между заможното казачество, от една страна и бедното казачество от друга.

Украинският народ отговорил на полско-шляхетския гнет с решителе­н, ожесточен отпор. Народните маси се стремили не само да отхвърлят игото на чуждите завоеватели, но и да се съединят в единна украинска държава, обединявайки се с руския народ, присъеди­нявайки Украйна към Русия. Тези моменти, тясно се преплитат между себе си и дават на нас пълна картина на национално-освободителната борба на украинския народ.

Освободителното движение след Люблинската уния и до началото на вто­рата половина на XVII век може да се разбие на два периода: първия — до края на 30-те години на XVII век — и втория период до великите национално-освобо­дителни войни от 1648—1654 година, завършващи с присъединяването на Укра­йна към Русия.

Създадените от украинците братства, които все повече се увеличавали, откривали училища, типографии, борили се против полско-католическата агресия и пропаганда, укрепвали украинската народност, култура. Отначало център на идеологическата борба били, западно-украинските земи, особенно около градовете Лвов и Острог. През второто десетиле­тие на XVII век такъв център станал Киев, където се преселили и редица актив­ни деятели от Западна Украйна, в частност от Галиция (Елисей Плетенецкий, Йов Борецкий, Захария Колистенский и други). Украинските братства действали в контакт с беларуските братства, пома­гайки си един на друг.

Друга форма на борба били възстанията против полско-шляхетските завоеватели; От тях най-големи били възтаниято от 1591 —1593 година начело с К. Косински, 1594—1596 година начело с Г. Лобода, М. Шаули, С. Наливайко, възстанието от 1630 година с Т. Федорович, 1635 година начело с И. Сулима, 1637— 1638 година начело с Павлюк, Я. Острянин, Д. Гуни.

Борбата на украинския народ против полско-шляхетските завоеватели в голямата си част носила религиозна украска, като борба за своята, православна вяра, против католицизма, унията, против чуждата вяра. Тази религиозна украска на национално-освободителните борби е напълно понятна, защото "встъпването на политически протест под ре­лигиозна обложка се явява явление, свойственно на целия народ на известен стадии на неговото развитие"[1]. Полското правителство му се отдало, чрез въоръжена сила (Полша по това време във военно отношение е била силна европейска държава) да уда­ви тези възстания, да залее украинските земи с потоци кръв. Но да сломи украинския народ не успяли: те както преди във всички свои земи считали себе си за украински народ. Знае се че хетман П. Сагайдачни малко преди да умре (април 1622 година) завещал значителни парични суми за дейността на братствата в двата големи центрове на Украина: Киев и Лвов.

И пътешествениците считали западноукраинските зе ми за украински, а не за полски.

През 1573 година за полски крал бил избран френския принц Хенрих Валуа. За него Блез де Вижинер съставил подорбна записка за Полша; в нея Киевщина, Подолия, Галиция, Во­лин се наричат земи руски, или украински. Така например за Гали­ция (Червонова Рус) Вижинер пише: "Южна Рус, представлява част от цяла Рус, за която ще бъде казано подробно в отделна глава, се простира до Сарматските планини, които местните жители наричат Татри и които  я защитават от юг до самата река Днестър в пре­делите на Валахия". Главни градове в Галиция в тези записки са наречени Перемишл, Лвов.

На карта, съставена през 1634 година по разпореждане на полския крал Владислав IV от военния инженер Й. Плейтнер, западноукраинските земи с градовете Лвов, Галич, Коломя и други се наричат "Рус" ("Russia").

Връзките на украинския народ с народа руски расли и укрепвали. Много украинци, спасявайки се от преследването на завоевателите, се пресе­лвали в пределите на Московската държава, изцяло или временно постъпвали там на военна служба, помагали за защитата на руските граници от турците и татарите. По свидетелство на работилия на служба в Русия англичанин Д. Флетчер (1588 година), от 4300 човека наемна пехота в Московската държава 4 хил. били украинци; приблизително същата цифра назовава и французина Ж. Маржерет, намиращ се на служба в Русия в началото на XVII век. Запорожският хетман К. Косински действал в контакт с руските войски против нападенията от турци и татари.

К.Косинский

След удавянето на възстанията много украинци се преселвали в пре­делите на руската държава, заселвайки Слободскa Укрйна.

Основоположникът на книгопечатането в Русия Иван Фьодоров напечатал в Лвов през 1574 година първата в Украйна печатна книга.

Особенно тесни връзки били между донските и украинските ка­заци, заключили през 30-те години на XVII век отбранителен съюз. Много запорожци дълго, понякога редица години, живели на Дон; а донците живели дълго време в Запорожските плитчини. Донските и запорожски казаци заедно извършвали редица походи срещу ту­рците и татарите, като например през 1616, 1621, 1623, 1625 години. В редица украински бунтовници се сражавали и донски казаци.

По това време бил поставен и въпроса за присъединяване на Украйна към Ру­сия. Хетман К. Косински през 1593 година по време на възстанието водил преговори с руското правителство. През 1625 година този проблем отново бил предмет на преговори от епископа И. Борискович (посланик на киевския митрополит И. Борецки) с руското правителство в Мо­сква. По време на възстаниато от 1630, 1637 години въпроса за присъединяване на Ук­райна към Русия отново стоял на дневен пед.

Борбата на руския народ през 1612 година против полско-шляхетските завоеватели, стремили се да завладеят Русия, завършили, както е известно с разгром и изгонване на поляците. Разгромът на полските интервенти през 1612 година отслабил Полша и съдействало за усилване на национално-осво­бодителните борби на украинския народ и неговото обединение с руския народ.

Преди да преминем към национално-освободителните войни от 1648—1654 година, да кажем няколко думи за т. н. исторически права на Полша на украинските земи.

Рeдицa полски историци-националисти, в частност М. Грабовски, К. Шайноха, Т. Любомирски, А. Яблоновски и други твърдели, че след опустошението на Украйна от татарите (през XIII век) тук се появили от Полша колонисти и се смесили с остатъците от местното население, полагайки основа на ново племе, по-близко до поляците, отколкото до руснаците. През XV век поляците почти завършили заселването на Галиция, Подолия и части от Волни, а след това и земите, завладени по Люблинската уния през 1569 година. Това са и основните права на Полша на украинскитее земи. (Аналогични "аргументл" ние и днес периодически слушаме от реакционните кръгове на полската буржоазия, изказващи "исторически" основания за присъединяване към себе си на украинските земи.).

Критикa на тази неисторическа теория, нямаща фак­ти, най-пълно е дал проф. М. Владимирски-Буданов. Изпол­звайки работата на своите предшественници и многочисленни архивни първоисточници, той достгнал до ясни, убедителни изводи, опровергаващи лъжетеорията на полските историци-националисти. Владимирски-Буданов с факти в ръце показал, че украинския народ сам, без помоща на Пол­ша, заселил своите опустошени от татарите земи. Когато полската шляхта завладявал чуждите, украински земи, народа отвърнал на това, с една страна с по-нататъшно движение в незаселените степи и преселване в пределите на Московската държава, а от друга страна с кървави възстания, които довели до събитията от 1648—1654 година.

гетман Богдан Хмельницкий

През 1648 година избухнала национално-освободителната война на украин­ския народ против полско-шляхетските завоеватели. Отразявайки исто­рическия стремеж на украинския народ, неговия вожд хетман Богдан Хмелницки с първия ден на войната поставил въпроса за сваляне на полското иго, съединение на украинските земи в единна украинска държава и за присъединяване на Украйна към Русия.

Възстанието, избухнало в Поднепровието, преминало във Волин, Галиция, достигнало до Карпатските планин. Избухнало възстание в Бело­русия; станали възстания против шляхтите и в самата Полша, при това Хмелницки помагал на белорусите и поляците. Работата е в това, че Богдан Хмелницки не бил враг на полския народ. Той е бил враг, при това враг непримирим, но само срещу полските шляхти, които със своята безрассъдна политика водили Полша към гибел. Що се отнася до полския народ, то Богдан Хмелницки му помагал в борбата против угне­тяващите го шляхти. Така през есента на 1648 година, хетмана помагал на полските селяни. Заговорът на градската беднота във Варшава против знатните бил организиран тогава, също по указани от Хмелницки. През 1651 година Костка-Наперски, вожд на полските селяни близо до Краков, действал в контакт с Хмелницки.

Единството на украинския народ в тази война се проявявало и в това, че от земите на Бесарабия и Северна Буковина възстанници се присъединили към своите братя в Поднепровието и Галиция. Редица тежки пораже­ния при Жълта Вода, Корсун, Пилявци, Зборово, Виница, Батога, Монастирище претърпяла полската войска от украинците.

Богдан Хмелницки по волята на украинския народ на 8 юни 1648 година започнал переговори с руското правителство за присъединяване на Украйна към Русия. Посланниците на руското правителство в Украйна, като например Г. Унковски (1649 година), А. Суханов (1650 година), Г. Богданов (1651 година), А. Матвеев, И. Фомин (1653 година), внимателно събирайки сведения за на­строенията на украинците се убедили, че това присъединение желае целия народ.

Още в началото на 1649 година Хмелницки заявил на Унковски, че той иска Полша да се откаже от украинските земи и да върне всички земи, които са се намирали в границите на Киевска Рус и кня­жествата през XII—XIII век. При преговорите през февруари същата година с полски представители Богдан Хмелницки им е казал, че иска освобождение от полската власт на всички украински земи и обединение в една държава. Хетман говорил за украинска държава, в която влизат и западноукраинските земи с градовете Лвов и Галиция.

На 8 януари (по стар стил) 1654 година Радата в град Переяслав (днес Переяслав-Хмелницки) провъзгласява при­съединяването на Украйна към Русия — събитие, изиграло изключително важна  роля в по-нататъшната история на украинския и руски народ. Войната от 1648—1654 година довела до създаването само на основната маса от украинските земи (Поднепровието). Но тесните връзки, сплотявали русския и украински народ, служили за залог на това, което по-нататък ще помогне да се обединят в едно всички украински земи.

Характерно, e чe живeeщия в тази епоха авторитетен и работил в Източна Европа френски инженер Г. Боплан (в Украйна около 20 години) определял Украйна, като единна страна от Унгария до Русия. На картата на Боплан Галиция е дадена, като "Рус Червона" ("Russia Rubra") влизала в състава на Украйна.

След присъединяването на Украйна към Русия през 1654 година Полша, а по-късно и Турция с подвасалния към него Крим не един път са нападали Украйна. Украинците с помоща на руския народ отразили опитите на агресорите и едновременно се стремили да освободят от тях и тези свои земи, които все още са останари под чуждоземно иго.

След края на 1654 година нежинския протопоп М. Филимонович, отра­жавайки вижнаията на украинския и беларуски народ, говорил в своята реч към цар Алексей, че става въпрос за освобождаване на "Лвовските земи, Подолските, Покутцките, Подгорските, Полеските, Белоруските и за техните широки княжества и славни градове". Есента на 1655 года Богдан Хмелницки заявил на С. Любовицки и С. Грондски- посланници на пол­ския крал предложението му да се прекрати войната и да се подчини Украйна на Полша, че за никакво подчинение не става въпрос, нито сега нито в бъдеще. Мирът може да бъде заключён само в този случай, когато Полша се откаже от всякакви претенций на западно-украинските земи с градовете Владимир, Лвов, Перемишл.

До последните си дни на своя живот великия син на Украйна Богдан Хмелницки се борил за възстановяване на украинските земи в единна държава, добивайки включването в нейния състав и на "цяла Червоной Рус по Висла".

След смъртта на Хмелницки (1657 година) дълги години от­делни групи казашки старшини се опитвали да подчинят Украйна на Пол­ша, Турция, Крим. Но опитите на тези групи старшиныи (групите на И. Виговски, П. Дорошенко, П. Суховей, М. Ханенко) претърпели в края на краищата неуспех заради отпора на народните маси. Ако агресора (Пол­ша, Турция) им се отдало възможност да завладят една или друга част от Украйна, то украинския народ упорито се борил против чуждото иго, стремейки се да възстановят всички свои земи в единна украинска държава, влизаща в състава на Русия.

През 1660 година Полша успяла да завладее Правобережието. Но през 1663 годсна там в Паволоч избухнало възстание, поставило си за цел да съедини Правобережието с Левобережието в състава на Русия. През март на следващата година отново на Правобережието избухнало възстание, при това, както информировал привърженика на полския крал П. Тетер "почти цяла Украйна решила да умира за името на Московския цар", или за присъединяване на Украйна към Русия.

Но двата народа — украинския и руския — са се борили не само срещу чуждестранните завоеватели (защото с помоща на Русия украинците отбили агресията на Полша, Турция и Крим), но и против общите експлоататори — царизма, помешчиците. Във войските на Степан Рази­н (възстанието от 1670—1671 година) са се сражавали много украинци; възстанието се прехвърлило и на Слободска Украйна, където възстанниците завладели редица градове, като Суми, Чугуев, Харков и други.

гетман И. Самойлович

През 1686 година царското правителство въпреки украинския народа заключило мир с Полша, оставяйки под нейна власт Правобережието (без Киев) и Галиция. Украинският народ протестирал против този мир, раздиращ на части живото тяло на Украйна. Но без причина хетман И. Самойлович през 1685 година, или по това време, когато се водили преговорите за мир, чрез своя посланник в Москва В. Кочубей настоявал на необходимост да се отвоюват от Полша украинскитее земи, при това не само Правобережието, но "и цяла Червона Рус" с градовете Галич, Лвов, Перемишл и други. Мирът от 1686 година не положил край на борбата на украинския народ за въз­становяване в едно цяло и за обединение с народа руски.

Опустошените земи от войните в  Средна Киевщинина били в края на XVII век отново заселени от украинским преселници от Гали­ция, Подолия, Бесарабия, Северна Буковина, Левобережието. Изключително важна роля в това заселване изиграл народния герой Семьон Палей. Той водил преговори с руското правителство за съединяване на тези земи с Левобережието и включването им в състава на Русия.

Не прекъсвала и въоръжената борба против полско-шляхетските завоеватели, устремили се към тези земи; особенно голямо възстание е избухнало през 1702—1703 година, при това главния вожд на възстанниците Самус от самото начало провъзгласил своята цел- възстание на Правобережието с Левобережието и обявил, че е готов да се подчини на руското правител­ство. Това възстание, започнало в Киевщина и Брацлавщина се разпростра­нило на Волин, Подолия, Галиция. От Северна Буковина, Бесара­бия, Левобережието на помощ на възстанниците се присъединили украинци. Докато Полша и се отдало да удави възстание, но Палей отстоял районите на Фастов и Бяла Църква, които, както и редица съседни местности в Пра­вобережието, останали фактически в състава на Русия.

гетман Мазепа

По време на Северната война между Русия със Швеция през 1708 година хетмана на Левобрежна Украйна Мазепа изменил на Русия и Украйна и заклю­чил съюз със шведския крал Карл XII, стремейки се с негово съдействие да се подчинят всички украински земи на Полша. Карл XII тогава най-силната в Европа, нахлула в Украйна. Но украинският народ изменил на Мазепа, оставяйки верен съюзник с руския народ. Парти­занска война заляла Украйна, обезкръвявайки силите на шведите. Героичната защита на Полтава, отбранявана от руските войски и местните жители, объркала силите на шведската армия. На 27 юни 1709 година край Полтава шведите били разбити от руската армия (в състава и влизали и украински части) начело с Петър I. Разгромът на ар­мията на Карл XII имало за историята на Украйна изключително важно значение, сложило край на опитите на Полша да завладее Левобрежна Украйна.

Неуспешната война с Турция принудила Петър I през 1711 година да се съгласи Средното Поднепровие отново да попадне под властта на Полша.

Но на Правобережието и в Галиция се водила непрестанна война против полската държава, избухвали едно след друго възстания, от които най-голямо било "Колиивщината" от 1768 година. То се прехвърлило и в Галиция. И всеки път възстанниците поставяли въпроса за присъединяване на украинските земи и тяхното влизане в съ­става на Русия. В Полша по това време селяните  и мещаните търпели изключително тежък гнет от страна на шляхтите. Затова в редиците на укра­инските възстанници (през XVIII век ги наричали гайдамаци) е имало и немалко полски бедняци и ратаи. За това ние имаме автори­тетни свидетелства от руските погранични чиновникци, а така също и от съвременника-поляка Китович. От това време е и призива-"Проект за памучна конфедерация" (1767 година), призоваваща полските селяни да се борят заедно с угнетените украински селяни-шляхти срещу паните.

В края на XVIII век Полша била доведена от своята управляваща кла­са до гибел: земите и били разделени между съседите. А от тези укра­ински земи, които се намирали под игото на панска Полша-Правобе­режна Украйна преминала в състава на Русия, а Галиция била завладяна от Австрия (1772 година). През 1775 година Австрия окупирала и Северна Буковина, до тогава подвластна на турците. Ще отбележим, че по данни на австрийската прави­телственна статистика, по това време 2/3 от населението на Буковина са били украинци, както това е установил генерал Ерцбергер, управител на Буковина през 1778 година.

В края на XVII и в началото на XVIII век украинския народ не успял да се обедини в единна украинска държава, а значи­телна част от неговите земи останали под гнета на Полша и Турция. Но украинският народ и в това мрачно време не губил съзнание в сво­ето единство. Така летописеца С. Величко в своя труд (започнат през 1720 година) говори за това, че в състава на Украйна влизат Правобережието, Волин и Галиция. За това пише и автора на описанието на черниговското наместничества А. Шафонски (1786 година). Както и "Рус" влиза в Галиция и на картите на Делид 1703 година и Шенк 1705 година.

Территория Австро-Венгрии до 1914 года.

През първата половина на XIX век тази част от украинския народ, която се намирала под властта на Австро-Унгария и се наложило да търпи тежкия гнет от страна на немското правителство на Австрия. Господстващите не­мски и унгарски кръгове в Австро-Унгария се стремели с помоща на полските шляхти да денационализират, онемечат, полонизират, маджаризират украинците. Но това не сломило духа на украинския наро­д. Националното възраждане на Украйна се разгърнало всё повече, растяли и укрепвали връзките на руския и украински народ. Украинският народ, съхранявайки идеята за своето единство, се стремял към обединение.

К.Маркс и Ф.Eнгелс казвали, че галицийските украинци се стремят "към обединение с Руските малоруски области". Маркс и Енгелс отбелязват, че "австрийските славяни представляват membra disjecta (разединени членове), които се стремят към обединение едни към други или с основните тела от своите национал­ности"[2].

В. Броневски, офицер от руския флот, извършил през 1810 година пътешествие от Триест до Петербург, пише: "При вбизане в Га­лиция мен ме зарадва; сходството на жителите с нашите Малорски е поразително: техните дрехи и шапки точно такива, каквито носят у нас в Украйна, говорят толкова ясно, че аз Малорусиян, мога всичко да разбера без затруднение; и самата природа ми се видя прелестна и обилна, като такава, каквато съм я виждал вчера". Броневски говори, че в Гали­ция "езика на обикновения народ е сходен с Малору­ския".

Общата борба и против чуждестранните завоеватели и против царизма още повече обединявал украинците с руския народ. По време на нашест­вието на Наполеон през 1812 година на една само Левобрежна Украйна били сформирани 15 казашки полка за борба против наполеоновите пълчища, освен това масата от украинци се сражавала в редиците на общору­ските войскови съединения.

Тарас Шевченко

Братската дружба на руския и украински народ, като във фокус, се отразявала в тази обща дейност и връзки, които съществували между Тарас Шевченко и руските революционни демократи, в частност Н. Чернишевски и Н. Добролюбов. Голям приятел на украин­ците, Чернишевски в своите произведения встъпвал против онемечиванието на украинците в Галиция, против искуственото разделение на украинския на­род.

Шевченко е бил свързан в своята дейност и с прогресивните пол­ски деятели от това време, например със Залески.

През втората половина на XIX век борбата на украинския народ против социалния и национален гнет приел още по-широк раз­мах. В тези местности от Украйна, които влизали в състава на Русия, работническия клас бил тясно свързан с руския пролетариат, чиито борба винаги намирала свой отзвук и на Украйна. През 1895 година, когато В. И. Ленин в Пе­тербург създава "Съюз на борба за освобождение на работническата класа", подобни съюзи на борба възникнали и на Украйна — в Киев, Николаев, Екатеринослав (днес Днепропетровск). Киевският и Екатеринославски "Съюзи" участвали в I конгрес на Руската социал-демократическа работническа партия. На II конгрес на партията през 1903 година присъствали делегати от украинските комитети: (Харков­, Киев, Одеса, Николаев, Екатеринослав).

Первые социал-демократические кружки

Широк отзвук и развитие в Украйна имали събитията от буржоазно-демократическата революция през 1905—1907 година. Така е било и в янвуарските дни от 1905 година, и в октомврийските дни, и по време на декемврийското въоръжено възстание в Москва, когато въоръжени възстания и в редица градове на Украйна — Харков, Луганск, Горловка.

В изключително тежки услови се намирали галицийските укра­инци под властта на Австро-Унгария. В Източна Галиция (където голяма част от населението са украинци) преобладавали едри латифундии на полски помешчици; заработеното заплащане на селскостопанските работници била много ниска. Високата смъртност и ниския еквива­лент на потреблението отделяли Галиция от всички страни в Европа.

Украинската култура била задавена. В Лвовския университет до 1870 година господствали немци, а по-късно — поляки. Едно средно ук­раинско учлище се падало на 820 хил. население, а една средна полска — на 30 хиляди население; на хиляда поляка начално училище посещавали 97 деца, а на хиляда украинци — само 57.

Иван Франко

И в тези земи украинския народ упорно се борил за своята свобода, за собственна национална култура. От негдвите среди се издигнали такива деятели, като Иван Франко, Осип Федкович, Олга Кобилянска. През 1870 година в Лвов избухнала работническа стачка.

През 1901 година няколко стотин украински студенти напуснали Лвовския уни­верситет в знак на протест против насилственната му полонизация и отказ да се разширят правата на украинския език. К тази стъпна се отнасяли със съчувствие и прогресивните кръгове на полската университетска младеж. Селското възстание от 1902 година обхваща около 100 хил. човека. Опитът на ук­раинските реакционери да се договорят с полските помешчици (т.н. съглашение "Антонович-Бадени") в края на XIX век претърпяла неуспех, защото получила отпор от народните маси.