Именно в това време западния империализъм започнал своята кампания по подкопаване на съветската идеология. Тази кампания, всъщност била нова война против съветската държава, не по-малко страшна, отколкото войната на хитлеровия фашизъм.
Широко известен е т. н. "план Дълес" – план за широкомащабна кампания по подкопаване на съветската идеология и унищожаване на социализма. Сега много буржоазни автори се опитват да "развенчаят мита" и да докажат, че т. н. "план Дълес" е фалшив, Дълес никога такова нещо не е говорил, а целия пресловут "план" е създаден от художественната измислица на писателя Анатолий Иванов в романа "Вечният зов" и вложен в устата на един от персонажите.
Буржоазните идеолози на това и получават мазни къшеи от буржоазията- за да лъжат, лукавят и хитреят. Лукавят и хитреят по отношение на "плана Дълес".
И не само говорили – но и извършвали.
В тази кампания били вложени стотици милиони и милиарди долари. За нея отговаряли мощни, влиятелни държавни структури.
Световният капитал бил готов на всичсо, готов бил всичко да даде, нищо да не пожали и пред нищо до не се спре с една цел, която той я чувствал, като въпросом на живот и смърт – унищожението на съветския социализъм, за разрушаване на първата в света работническа държава.
Усилилите се след войната тесногръди и антисъветски елементи станали тази база вътре в Съветския Съюз, на която се опирал западния империализъм в своята кампания по подкопаване на съветската идеология.
Знаели ли са западните империалисти, че за тяхната диверсия е настъпил благоприятен момент, че враждебните на работническата класа сили вътре в съветското общество след войната са укрепнали? Навярно са знаели.
И така – веднага след войната западния империализъм започва настървена, невиждана по своя цинизъм и подлост, вселенска кампания по подкопаване на съветската идеология, преследвайки крайната цел – разрушаване на СССР и целия социалистически лагер, унищожаване на социализма на цялата планета. "Или ние – или те, или ние ще унищожим социализма – или ще загинем сами"– така стоял въпроса за световния капитал. Подсъзнателно, смътната неприязън към съветския образ на живот се превръщали в съзнателна, завършена антисъветска идеология, в ненавист към властта на работническата класа. И чрез тези антисъветски елементи се разлагало отвътре съветското общество.
Мост между западната буржоазия и антисъветските елементи вътре в СССР станала еснафски настроената и антисъветска интелигенция.
Тя служила за проводник на западното буржоазно влияние вътре в съветското общество, внедрявала буржоазни тенденции в изкуството, музиката, литературата, науката.
Неслучайно тогава идейно знаме на антисъветските елементи станало фанатичното, лакейски-възторженото преклонение пред всички прояви на западния образ на живот – т. н. космополитизъм.
Но думата космополитизъм не е трябвало да се използва по този начин. Космополит – това означава гражданин на света.
Сред еснафски настроената интелигенция с еврейски произход се разпространил сионизма, чрез който международния капитал провеждал антисъветска идеология в средите на съветското еврейство, настраивал евреите против съветския образ на живот, внушавал им ненавист към властта на работническата класа.
Вдигнал глава крайградския национализъм (Мингрелско дело) и великоруския шовинизъм (Ленинградско дело).
Ставало настъпление на идеологията на работническата класа. Била започната война – война безпощадна, на живот или смърт на социализма. И тази война била именно идеологическа. Можела ли е работническата класа да даде такъв отпор? Разбира се може би. Ако работническата класа изкара милиони убеждени съзнателни комунисти, въоръжени с идеологическото оръжие на работническата класа –марксистко-ленинската теория, ако тези комунисти бяха кръвно свъзани с трудовия народ, ако постоянно се намираха в неговата среда, ако делиха неговия живот, ако народа виждаше в тях плът от своята плът, ако им вярваше щеше да застане зад тях– тогава нямаше да бъде страшна никаква идеологическа диверсия. Съветският народ щеше да остане неуязвим за всички вражески машинации.
Но в това време се видял един тревожен сигнал – паднал сред рабтниците интереса към марксизма. Сталин нееднократно говорил и писал, че изучаването на марксизма не е поставено на нужно ниво, че интереса към марксистската теория е паднал.
И тук е въпроса – защо до революцията болшевиките, които не притежавали политическата власт – успели да убедят работниците, че е нужно да се изучава марксизма, привличайки ги в марксистски кръжоци и подготвяйки от тях хиляди съзнателни, грамотни комунисти, а след половин век съветските комунисти, които притежавали политическата власт – не успели да накарат работническата класа на сериозно изучаване на марксизма, на това да се въоръжат идеологически?
Защо в дореволюционно време, когато за участие в марксистски кръжок се заплашвало със затвор и каторга, а работниците отивали без да се боят? А след войната, когато изучаването на марксизма, обратно се поощрявало – работниците не искали да изучават марксизма?
Защо дореволюционните работници, нискокултурни и често неграмотни се стремили да изучават марксизма, а техните потомци, съветските работници, много по-културни и поголовно грамотни – не разбирали тази необходимост?
Отговорите на тези въпроси е нужно да ги търсим в следното.
До революцията работническия клас бил подложен на нечут гнет от страна на царското самодържавие, помешчици и капиталисти, бил е безправен, ограбен, а неговото човешко достойнство всеки ден и час жестоко се потъпквало. И работническата класа с помоща на болшевиките разбрал, че му остава само едно – борба против своите угнетители, борба не на живот, а на смърт. Тежестта на положението, остротата на борбата, ненавистта към класовия враг мобилизирали работническата класа. Работниците разбрали– води се война, значи е необходимо оръжие и първото дело тр,бва да се въоръжи главата, да се получи политическо знание. Затова те жадно пили от политическото знание, усвоявали марксизма – това било оръжие, а на война оръжието е нужно, като въздух.
След половин век положението е било друго. Работническият клас помнил, че неговите деди удържали славна победа над царя, помешчиците и капиталистите, извършвайки революция. А и сам той вчера удържал победа над другия страшен враг – хитлеровия фашизъм.
С съветската работническа класа станало това, което се нарича "еуфория от победата". Той загубил чувство за опасност, отслабил бдителността, забравил за коварството и моща на врага, за неговата неутолима злоба против социализма.
Съветският работнически клас забравил за това. Загубил чувство за опасност, чувстввал себе си победител и считал, че врага е разгромен завинаги. И защо да се учи марксизъм?
За подобни настроени в съветското общество в това време ясно говорил поета Александър Фатянов на срещата на Сталин с писателите. Ето неговите думи:
"Другарю Сталин, ние дойдохме при вас за съвет. Много считат, че нашата литература и изкуство се намират в задънена улица. Ние не знаем, по какъв път по-нататък да се развиваме. Днес отиваш в един кинотеатър – стрелят, в другя – стрелят: навсякъде филми, в които героите без край се борят с врага, където се леят реки от човешка кръв. Навсякъде се показват едни и същи недостатъци и трудности. Народът се изтощи от борба и кръв.
Ние искаме да помолим за съвет – как да показваме в нашите произведения друг живот: живот на бъдещето, в който няма кръв и насилие, където няма тези неимоверни трудности, които днес переживява нашата страна. С една дума- назряла е необходимостта от разкази за щастлив и безоблачен живот в нашия бъдещ живот".
Както виждаме, сред съветския народ след войната били разпространени такива настроения: стига борба, уморихме се! победихме в такава война, принесохме такива жертви, толкова страдахме – а сега можем да си починем, да се отпуснем, да се порадваме на живота.
(Да – това е било истина, неимоверни са били страданията на съветския народ във войната. Но, невзависимо от това, той е нямал право да се отпуска. Затова заплати тази цена. И заедно с него и работниците от целия свят.
Ние трьбва да запомним завинаги: работническия клас няма право да се поддава на чувства на умора и отпускане никога и при никакви обстоятелства – ако не му е скъпа свободата и не иска отново да се окаже поробен от враговете).
И така работническата класа след войната не е успяла да се мобилизира и веднага да даде отпор на започналата против него идеологическа диверсия и да задуши до корен активизиралите се еснафски и антисъветски елементи.
Антисъветските елементи не били разгромени, останали и продължили своята работа по разлагане на съветското общество с буржоазна идеология. Пред тях стоял въпроса – първо да подкопае, а след това и да унищожи ненавистната за тях диктатура на пролетариата.
Въплъщение на диктатурата на пролетариата бил Сталин.
Сталин ръководил Съветската държава и комунистическата партия вече три десетилетия. За това време и другарите на работническата класа, и неговите врагове разбрали: няма такава сила на света, която да застави Сталин да отстъпи от принципната марксистка позиция, от съблазните на земята, за които той да пожертва интересите на работническата класа.
Затова и за другарите от работническата класа, и за неговите врагове личността на Сталин била въплъщение на диктатурата на пролетариата.
Всеки представител на работническата класа, всеки който приветствал диктатурата на пролетариата се отнасял към Сталин с преданно възхищение, с искренна любов. С личността на Сталин трудещите се от целия свят свързвали своите надежди на победата на световната революция, на своето пълно освобождение от игото на капитала.
А враговете на работническата класа, тези за които пролетарската диктатура била като въже на шията? За тях е нямяло на света по ненавистен човек от Сталин.
Затова няма нищо удивително, че всички и всякакви врагове на работническата класа с цялата си душа жадували смъртта на Сталин.
Сталин бил в техните очи символ на ненавистната за тях пролетарска власт – затова със смъртта на Сталин те свързвали своите надежди на отслабване на диктатурата на пролетариата.
Враговете строили такива разчети: сега при Сталин, мъдър и непреклонен вожд не можем да отхвърлим диктатурата на пролетариата, но може би след неговата смърт на неговото място ще дойдат други хора не такива непреклонни, не такива зорки към враговете, не така беззаветно преданни на работническата класа. И тогава ще ни се наложи да подкопаем, да остлабим пролетарската диктатура с цел последваща контрареволюция.
А в очакване на този момент те се стремили да се устроят по-близо до властта, да проникнат в съветския държавен и партиен апарат. Проникнат, затаят и чакат своя час – смъртта на Сталин. И дочакали – веднага се възползвали от нея – извършили контрареволюционен преврат, завладели властта с цел подкопаване на диктатурата на работниците и реставрация на капитализма.
Няма съмнение, че такива съзнателни врагове на диктатурата на пролетариата били във висшия партиен и държавен апарат на момента на смъртта на Сталин. Ние не знаем с точност техните имена, не знаем тяхното количества.
Освен съзнателни врагове на социализма среди тях е имало и несъзнателни. Какво означава това? Ако човек не е изживял в себе си до края някаква буржоазна, частнособственническа черта (кариеризъм, себелюбие, властолюбие, надменост, гордост, жадност, отпуснатост, стремеж да се живее за свое удоволствие, разгул) и ако той с тази черта не е искал да се бори – то той подсъзнателно ставал враждебен на диктатурата на пролетариата. Той чувстввал, че пред диктатурата на пролетариат не е чист, виновен е че тя може във всеки един момент да го разоблачи. И за това той мечтаел тя да отслабне даже въобще да я няма. Така той мечтаел за унищожаване на диктатурата на пролетариата. А следователно – към отстраняване на Сталин, към преврат.
И всички те станали оръдие в ръцете на съзнателните контрареволюционери, тези, които се внедрили в държавния и партиен апарат именно с цел унищожаване на социализма. И всички те били представители на усилващите се в съветското общество антисъветски елементи, помагали им да осъществят заветната цел – да завладеят държавната власт и да се разделат с диктатурата на работническата класа.
