Станала господстваща класа, буржоазията подчинява на себе си училището, науката, печата, църквата, моделира държавата в съответствие със своите класови интереси. Победил феодализма, буржоазията отишла на блок с нея. Така е било например във Франция, където буржоазното правителство на Наполеон "задушило френската революция и съхранила само тези резултати от революцията, които били изгодни на едрата буржоазия" (Сталин, Недостатъците в партийната работа и мерките по ликвидация на троцкистските и други лицемери).
Епохата на капитализма не унищожила класите и класовата борба. Обратно- тя разделила света на два нови лагера с непримирими интереси — буржуазия, владееща оръдията и средствата за производство, жънеща всички плодове на капиталистическата цивилизация и експлоатирания от капиталистите пролетариат — класата, лишена от оръдия и средства за производство при системата на стопанство, когато оръдията и средствата за производство принадлежат на капиталистите. Класовите противоречия и борбата между тях се разгърнала с небивала острота и дълбочина. Основата им се явяват главното противоречие на капитализма: противоречие между обществения характер на производството и частното присвояване. Експлоатация, безработица, ръст на нищетата, намаляване на работната заплата, политическия гнет и преследването на буржоазната държава — такива са плодовете на капиталистическата "свобода", "равенство" и "братство" за работническата класа и трудещите се маси. В резултат от победата на капитализма "едни експлоататори се сменили с други експлоататори. При крепостния порядък „закона" разрешавал да се продават крепостни. При капиталистическия порядък „закона" разрешава „само" да се обрекат трудещите се на безработица и беднота, на разорение и гладна смърт" (Сталин, Въпроси на ленинизма).
Създавайки могъщи производителни сили, капитализма се оказал препятствие на пътя на по-нататъшното развитие. Безпощадната експлоатация разрушава основната производителна сила на обществото — пролетариата. Носител на новия по-висок способ на производството встъпва пролетариата, класата, създадена от едрата промишленост. Неговата световно-историческа задача се явява насилствено премахване на буржоазията, завладяване на политическата власт и утвърждаване на революционна диктатура за създаване на нов обществен строй — комунизъм.
Наред с двете основни класи в антагонистическите общественно-икономически формации съществуват винаги и други переходни и междинни класи.
В капиталистическите страни и до днес са се съхранили, например помешчици — клас от паразити, наследници от феодалния строй. Земеделците при капитализма получават рента от земята, която той отдава на капиталиста за строеж на фабрики, домове и пр., или прибавената стойност от капиталистически организирания имот. Независимо от това този процес на срастване на земеделци и капиталисти оставя двете особенни класи от капиталистическото общество, с някои особенни интереси, макар че и капиталистите и помешчиците живеят за сметка на присвояване на прибавена стойност. Отразяването на специфичните интереси на тези експлуататорски класи се явява наличието на някои противоречия между тях, съществуването на различни буржоазно-помешки партий и т. н.
При капитализма съществува многочисленна дребна буржоазия (дребно и средно селячество, занаятчии). "Дребният производител, стопанисва при система на стоково стопанство — ето два признака, съставящи понятието „дребен буржоа“, Klein-biirger’a или, подобен занаятчия. От тук следва и селянина и занаятчиятя" (Ленин, Соч., т.I). Проникването на капитализма в селото поражда диференциация на селячеството, в него се създават прослойки — кулачество, средно трудещо се селячество, беднота и селски пролетариат. Кулачеството се явява съставна част от основната експлататорска класа на капиталистическото общество — буржоазията. Кулачеството е най-грубия, зверски експлоататорски клас. На другия полюс са ратаите или селския пролетариат — класата на "наемните работници с парче земя". Тук влизало "неимотното селячество, в това число и съвършенно безимотното… Типични представители на руския селски пролетариат се явявали ратаите, общите работници, черноработниците, строителните или други работници по разпределение. Нищожният размер на стопанството на парче земя и при това стопанствата са се намирали в пълен упадък (за което особенно нагледно свидетелства предаването на земята), невъзможноста да съществува без продажба работната сила (= „занаятите“ на неимущното селячество), във висша степен ниското жизнено ниво — даже отстъпващо, вероятно от жизненото ниво на работника без разпределение — ето отличителните черти на този тип" (Ленин, Соч., т. III). Бедняците представлявали до Великата Октомврийска социалистическа революция не по-малко от 65% от цялото селячество (виж. в кн.: "20 години Съветска власт. Статистически сборник, 1937). Средното селячество не експлоатира чужд труд, води голяма част от простото стоково стопанство, продавайки известна степен на продуктите от своя труд на пазара. Според степента на развитие на капитализма в селското стопанство то се "измива": малко от средняците стават кулаци, масато от средняци се превръщат в бедняци и ратаи.
Нарeд с дребната буржоазия в селото при капитализма съществува и градска дребна буржоазия: занаятчии, малки търговци и др. Под влияние на капитализма тези групи също се разслояват: голяма част от тях се разорява и превръща в наемни работници, а незначителна част — в капиталистически предприемачи. Тази двойствена природа на дребната буржоазия е обусловена от нейното противоречиво положение в класовата борба между буржоазията и пролетариата. "Дребната буржоазия се намира в такова икономическо положение, в което жизнените условия са такива, че той …гравитира неволно и неизбежно или към буржоазията, или към пролетариата. Самостоятелна „линия“ у него икономически не може да има. Неговото минало го влечи към буржоазията, а бъдещето към пролетариата. Неговият разсъдък го тегли към последното, а предрасъдъка (според известната мисъл на Маркс) към първата" (Ленин, Съч., т. XXI). Капитализмът унищожава неговата частна собственос, основана на личния труд. Мелкаият парцел, с който селянина свързва своите надежди и илюзии, става източник на неговото бедствие. Капиталистическият строй за дребната буржоазия е "станал вампир, исмукващ кръвта на неговото сърде и мозък неговата глава и хвърляки го в алхимическата реторта на капитала" (Маркс, 18 брюмер на Луи Бонапарт). Буржоазната държава със своите данъци, изнудване и т. н. усилва гнета и ускорява гибелта на дребния производител.
Значителна роля в капиталистическото общество придобива интелигенцията. Интелигенцията не представлява особенна самостоятелна обществена класа. "Интелигенцията никога не е била и не може да бъде клас — тв е била и си остава прослойка, назначаваща свои членове сред всички общественни класи. В минали времена интелигенцията назначавала свои членове сред дворяните, буржоазията, отчасти сред селяните и само в незначителна степен сред работниците" (Сталин, Проект за Конституция на СССР). Но интелигенцията не се явява класово еднородна група. Различните нейни слоеве играят нееднаква роля в производството, обществения живот и борбата на класите, нееднакво е и тяхното материално положение. Мястото и ролята в общественото производство определя политическите възгледи на всяка група от интелигенцията, насочени и участващи в нейния обществен живот и борба. За част от интелигенцията, например фелдшерския персонал, редовите лекари, педагози и т. н., источник на заработена заплата се явява продажбата на своята работна сила. "Висшата" интелигенция, ръководещата върхушка на големите капиталистически предприятия, банки, тръстове и т.н., сама се превръща в капиталисти. Интелигенцията не е "надкласоваю" група, а в своето мнозинство свързва своята съдба със съдбата на тази или друга класа,на която служи. Ленин делил интелигенцията на буржоазна, дребнобуржоазна и революционно-социалистическа (пролетарска).
Накрая капитализма неизбежно ражда декласирани елементи, лумпен-пролетариат (престъпници, крадци, проститутки, бедняци и т. н.). Те са изхвърлени от производственния процес, обречени са от капиталистическия строй на гладно съществуване в мръсните бърлоги и приюти. Част oт тези елементи била използвана от буржоазията в борбата против пролетариата: в отрядите на потушителите на юнското въстание на пролетариата през 1848 и Парижската Комуна през 1871, черносотнишките погромаджии от 1905 и в годините на реакция в Русия, в бандитските групи в Америка и т. н., т. е. като оръжие на контрареволюцията и фашизма.
Основна форма на класова борба на пролетариата. Непримиримостта на класовото противоречие между буржоазията и пролетариата с неизбежност се поражда класовата борба между тях. Пролетариатът не веднага е застанал на пътя на общокласовата, революционна борба. Борбата на работниците против своите стопани-капиталисти е била неорганизована, водила се несъгласувано. Това е била икономическа борба за увеличение на заработената заплата, подобряване условията на труда, против глоби, грешни сметки и т.н. Школата на колективния труд, суровата експлоатация и борбата предизвикват у работниците класова солидарност. Стачките на работниците в едно предприятие се поддържало от работниците в другите предприятия, райони и отрасли. В процеса на борба в такива масови движения, като Лионските възстания от 1831—34 г., движението на силезските тъкачи, чартизма от 1830—40 г. в Англия, революциите от 1848—1849 г. във Франция, Германия и Австрия, стачките от 80-те и особено 90-те г на XIXв.. в Русия, работниците от капиталистическите страни все повече осъзнавали общността на своите класови интереси и противоположността им от интересите на буржоазията.
Не всяка борба на работниците се явявала класова. "Борбата на работниците става класовя борба тогава, когато всички водещи представители на цялата работническа класа от всички страни осъзнаят единния ратнически клас и започнат да водят борба не против отделните стопани, а против цялата класа на капиталистите и против поддържащите я този клас правителства…. "Всяка класова борба е борба политическа" — тези знаменити думи на Маркс невярно би било да ги разберем в този смисъл, че всяка борба работниците със стопаните винаги е политическа борба. Това трябва да се рабира така, че борбата на работниците с капиталистите е необходимо да стане политическа борбай поради това, че тя вече е станала класова борба" (Ленин, Соч., т. II).
Създаването на партия на пролетариата и неговата революционна теория — марксизма е едно от решаващите условия, правещи борбата на пролетариата истински класова, политическа борба. Отсътствието на единна масова работническа партия, която да води след себе си голяма част от пролетариата и неговите съюзници се явила една от главните причини за поражението на Парижската Комуна през 1871 г. Победата на Великата Октомврийска социалистическа революция през 1917 била подготовена от гигантска работа на болшевишката партия по организация и революционно възпитание на руския пролетариат на основа опита на цялото международно и руско работническо движение, особенно революцията от 1905 г. Марксистско-ленинското учение за класовата борба особенно внимание отделя на ръководната роля на партията на пролетариата. Работническият клас само тогава може успешно да се бори, когато начело стои партия, въоръжена с учението на марксизма-ленинизма. Революционната партия на работническата класа се явява организатор, възпитател и вожд на пролетариата. Затова без революционна партия е невъзможна победата на пролетарската революция и диктатурата на пролетариата, невъзможна е победата на социализма. Създаването на революционна теория се явява необходимо и важно условие за разгръщане на класова борба на пролетариата, показател за превръщането и от "класа в себе си" в "класа за себе си". "Без революционна теория — пише Ленин — не може да има и революционно движение" (Ленин, Соч., т. IV). Работническо движение, лишено от революционна перспектива, носи стихиен характер, намира се в плен на буржоазните политикани. Маркс и Енгелс, Ленин и Сталин с първите свои стъпки в своята дейност се борили за превръщането на стихийното работническо движение в съзнателна революционна борба на пролетариата, като авангард на всички трудещи се.
Марксизмът-ленинизмът разглежда теоретичната и идеологическа борба като една от трите основни форми на класова борба на пролетариата наред с политическата и икономическа борба. Пролетариатът едновремено води борба във всички три направления, не допускайки разкъсване между тях. Игнорирането на икономическата борба за частични искания води до отдръпване на партиите от масите, до опортюнистическо сектантство. Икономическата борба се явява една от важните средства за мобилизация на масите и въвличане тях в политическата борба.
Класовата борба на пролетариата има международен характер. Тя се води против капитализма във всички страни в света и против всички видове експлоатация. На обединените сили на експлоататорските класи пролетариата противопоставя силата на организоваността, сплотеността, солидарността на всички работници от всички наций и страни. Изразител на това единство на пролетариата се явило създаването на Международното работническо другарство — I Интернационал през 1864 г., ръководено от Маркс и Енгелс. Тяхното дело продължили Ленин и Сталин — основатели и ръководители на III K омунистически Интернационал. На буржоазния национализъм и социал-шовинизъм марксизма-ленинизма противопоставял пролетарския интернационализъм.
Класова борба на пролетариата в епохата на империализма. Най-голяма острота и противоречия капиталистическото общество достига в периода на неговото висше развития и в същото време загниване — в периода на империализма. Това е — "епоха на пълно господство и упадък на буржоазията, епоха на преход от прогресивна буржоазия към …реакционно-финансов капитал" (Ленин, Соч., т. XVIII).
Първият период на империализма обхваща годините "от Френско-пруската война и Парижката Комуна до победата на Октомврийската революция в Русия и завършването на империалистските войни (включително). Това е период на начало на упадък на капитализма, първи удар по капитализма от страна на Парижката Комуна, ескалиращ стария "свободен" капитализъм в империализъм и сваляне на капитализма в СССР от силите на Октомврийската революция, откриване на нова ера в историята на човечеството" (Сталин, Киров, Жданов, Забележки от конспекта към учебника по нова история).
Вторият период на империализма започва в края на 1918 г. Това е "период на послевоенен империализъм в капиталистическите страни, икономическь и политическь криза в тези страни, период на фашизъм и усилване борбата за колонии и сфери на влияние от една страна и от друга — период на гражданска война и интервенция в СССР, период на първата и начало на втората петилетка в СССР, период на победоносно социалистическо строителство в нашата страна, период на изкореняване на последните остатъци от капитализма, период на победа и подем в СССР на социалистическата индустрия, победа на социализма в селото, победа на колхозите и совхозите" (там).
Трети период на империализма — започва след Втората световна война, когато от света на капитализма се откъсват редица страни във Източна Европа и някои страни в Азия, започвайки да строят за себе си социализма. След създаването на световната система на социализма започнала да се разрушава световната система на колониализма — в колониалните страни започнал небивал подем на национално-освободително движение, в резултат от което десетки колониални страни получили държавна независимост.
В епохата на империализма капиталистическите производственни отношения се превърнали не само в препятствие за развитието на производителните сили, но и в пряка заплаха за тяхното съществуване, най-вече за съществуването на работническата класа, като важна производителна сила. Капитализмът вече не може да осигури работа на десетки милиони пролетарии, които той сам е създал, той ги обрича на безработица, гладно съществуване и бавно измиране. Гонитбата за пазари за продукция на капитала, борбата за колонии, за преразпределение на света водят до империалистически войни. Империализмът означава ръст на политическата реакция по целия фронт. "Капитализмът въобще и империализма в частност превръщат демокрацията в илюзия — и в същото време капитализма поражда демократични стремежи в масите,… задълбочават антагонизма между отричащите демокрацията империализъм и стремящите се към демокрация маси" (Ленин, Соч., т. XXX).
Заедно с това — това е епоха на подготовкь и събиране на сили на работническата класа, укрепване на нейното единство и международна солидарност на работниците в отдалните страни. Класовата борба на пролетариата преминава във висша степен. Стачките, демонстрациите преминават в редица случаи във въоръжени въстания (1905 г., барикадите през 1914 г. в Русия и т. н.).
Пролетариатът получава мощно оръдие на борба в ленинизма— продължение и развитие на марксизма в епохата на империализма и пролетарските революции. Ленин, опирайки се на открития закон на неравномерност на развитие на капитализма в тази епоха, разработва теория за пробива на веригите на империализма в най-слабото му звено, теорията за възможно построяване на социализма в една, отделно взета страна.
В периодът на империализма, когато в порядъка на дни станали въпроси за непосредственна подготовка свалянето на капитализма и организацията на пролетарска революция, голямо значение придобива борбата на пролетариата за средните слоеве — за селячеството и трудещата се маса в гродовете и за угнетените националности.През 1848 и 1871 г. тези слоеве встъпили като резерв на буржуозията. Указвайки на тази задача, другаря Сталин писал през 1923 г.: «Пролетариатът не може да удържи властта без съчувствие, поддръжка от средните слоеве и преди всичко то селячеството, особенно в такава страна, като наши Съюз от Републики. Пролетариатът не може даже да мечтае сериозно за връските на властта, ако тези слоеве в крайна сметка не се неутрализират, ако тези слоеве не успеят още да се отърват от класата на капиталистите, ако те все още представляват в своята маса армията на капитала" (Сталин, Марксизъм и национално-колониален въпрос).
Но в тази епоха в редиците на работническата класа се развива и опортюнизма. Империализмът създава иконономическа основа за опортюнизма: гигантски печалби и свръхпечалби от експлоатация и грабеж на колонийте дават възможност на буржоазията да подкупва върхушката на работниците чрез високи заплати, предоставяйки им "топли" места, преки вземания и т. н. "Работната аристократия" върви по юздите на буржоазията, предавайки коренните интереси на пролетариата. Възможността за подкуп на върхушката на пролетариата от капиталистите в буржоазните страни, казвал Ленин, не се явява вечна, защото борбата между империалистите, задълбочаващите се противоречия на капитализма, кризите и т. н. подкопават основата на такава възможност. Независимо от това опортюнизма е успял да обхване редица социал-демократически партий. Основа на политиката на опортюнистите се явява сътрудничеството с буржоазията, "класовия свят", отрицанието на диктатурата на пролетариата. Ленин ги е заклеймил, като "буржоазни либерали". "Който признава само борбата на класите — писал Ленин — още не е марксист, той може да се окаже още не излязъл от рамките на буржоазното мишлене и буржоазната политика. Ограничавайки марксическото учение за борбата на класите — значи да се изреже марксизма, да се искриви, да се доведе до приемлив за буржоазията. Марксист е този, който разпространява признанието на борбата на класите до признаване диктатурата на пролетариата" (Ленин, Соч., т. XXI).
Великата Октомврийска социалистическа революция от 1917 година в Русия, създала диктатурата на работническата класа, открила епохата на световните пролетарски революции, разделила света на два лагера — свят на социализма и свят на капитализма, задълбочила общата криза на последния. Създал нов център и база на световното работническо движение — СССР, боен щаб на това движение — Комунистическия Интернационал. Тогава не му се отдало да победи и закрепи своята победа над буржоазията, защото го предали опортюнистите от социал-демократическите партий от II Интернационал, станали лакеи на контрареволюциите. Само предателството на социал-демократите спасило капитализма в Западна Европа от гибел. В следващият период — частична, временна стабилизация на капитализма — класовата борба на пролетариата се проявява главно в стачки и отделни въстания: всеобщато английска стачка от 1926 г., въстанието на виенските работници от 1927 г. и т.н.
Особенно се задълбочила класовато борба, когато капиталистическия свят бил парализиван от икономическата криза (1929—33 г.) и през следващите години. Като мираж, изчезнала ерата на "процветание", а заедно с нея и меншевистско-буржоазните приказки на подлия предател на социализма и работническата класа Бухарин и др. за "организирания капитализъм". Още повече се усилила политическата реакция: господстващите класи ликвидирали в редица страни буржоазната демокрация и преминали към друга форма на политическо господство — фашизъм, открита терористична диктатура на монополистическия капитал (в Германия — 1933 г., още по-рано след разгрома на работническото движение в Унгария — 1919, Италия — 1922, България — 1923, Полша — 1926 г.). Това довело до крах на социал-демократическата политика на класовото сътрудничестоа с буржоазията. "Тази организация на терористическа разправа с работническата класа и революционната част от селячеството и интелигенцията. Фашизмът във външната политика — това е шовинизъм от най-груба форма на, култивирана зоологическа ненавист против другите народи" (Димитров Г., Настъпление на фашизма и задачи на Комунистическия Интернационал в борбата за единство на работническата класа против фашизма). Това е — "признак на това, че буржоазията вече не в силите и да властва със старите методи на парламентаризма и буржоазната демокрация, във вид на това тя е принудена да прибегне до вътрешната политика към терористически методаи на управление". Това — " е признак на това, че тя не е в сили повече да намира изход от създаденото положение на база мирна външна политика, във вид на това тя е принудена да прибягва до политика на войни" (Сталин, Въпроси на ленинизма).
Пролетариатът и трудещите се маси могат да предотвратят победата на фашизма, могат да разгромят фашизма, да се сдобият с национална независимост и свобода на народите чрез обединение в широк народен антифашистски фронт под ръководството на работническата класа, за което комунистите са говорили още през 1935 г. на VII Конгрес на Коминтерна. Съдържанието на този фронт е разбираем за всеки работник и трудещ се: това е защита на непосредственни икономически и политически интереси на работническата класа и трудещите се, отстояване на демократически права и свободи. Неговото решаващо условие е едно: "за да може единството на действията да бъде насочено против фашизма, против настъплението на капитала, против заплахата от война, против класовия враг" (Димитров Г., там).
Партията на работническата класа, стратегия и тактика класовата борба. Изразител на интересите на класите и техните ръководители в класовата борба встъпват политическите партии. Само при наличие на революционна партия пролетариата може да се вдигне на степен на истинска класова борба. Отричането от необходимостта на революционна партия и партийност в борбата на пролетариата означава отказ от революционна борба, преход на позициите на буржоазията.
Политическите вождове и ръководители на пролетариата, борещи се за своето освобождение и освобождението на всички трудещи се маси от гнета на капитала се явява комунистическата партия. Комунистическа, болшевишка партия, въоръжена с учението на марксизма-ленинизма, се явява партия от нов тип, бойна, единственно последователно-революционна партия на пролетариата. Ръстът на комунистическото движение и комунистическите партий е тясно свързан с новия период в развитието на капитализма — с епохата на империализма, епохата на открито стълкновение на класите, задълбочени от всички противоречия на капитализма, когато в порядъка на деня възстава пролетарска революция, завоюване на диктатура на пролетариата. Комунистическата партия е предния организиран отряд на работническата класа, неговия политически вожд, неразривно свързан със своята класа, ръководеща и направляваща неговата класова борба по революционен път.
Работническият клас е нееднороден в своята маса. Само предната част на работническата класа е представена от партията. Единството на действията осигурява единство на възгледите и политическата линия, принципна борба за марксизъм-ленинизъм против всички антиленински течения и групи, организирани в единството на партията, единството на партийното ръководство. Ръководещ принцип на организационен строеж на партията се явява демократическия централизъм. Партията представлява единство на воля, несъвместимо със съществуването на фракцийте и антипартийните групировки. Тя укрепва и безпощадно изхвърля зад борда опортюнистическите елементи, като агентурата на класовия враг.
В ходa нa класовaтa борбa пролетариата в партията се оформя особенна група от вождове — най-опитни, далновидни, енергични, беззаветно преданни на делото на работническата класа и трудещите се маси и тясно свързаните с тях ръководители. Пролетариатът е издигнал такива гениални вождове, като Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин, олицетворяващи революционната сила и моща на работническата класа и комунизма.
Нарeд с партията пролетариата създава професионални съюзи, кооперативни, фабрично-заводски организации, парламентарни фракции, организации от младежи, жени, културно-образователни обединения и т. н. Тези организации по състав в своето болшинство се явяват безпартийни. Те са необходим авангард на пролетариата за връзка с масите, като ремък от партията към масите пролетариат и негов резерв.
Партията се явява основна направляваща сила в класовата борба на пролетариата, явяваща се оръдие в ръцете на пролетариата за завоюване диктатурата на пролетариата, оръдие за укрепване и разширение диктатурата на пролетариата, когато тя вече е завоювана. Ръководейки всички организации на работническата класа, партията концентрира в себе си опита на неговата класова борба за цялостна пълнота, избира най-добрите бойни сили на революцията, явяващи се висша форма на класова организация на пролетариата и негов боен щаб.
Пролетариатът избира своята особенна стратегия и тактика, изменяща се в зависимост от условията на развитие на неговата класова борба и етапи на революцията. Основите на стратегиите и тактиките на пролетариата са дали Маркс и Енгелс. Ленин и Сталин са разгърнали тези основи в цяла "наука за ръководството на революционната борба на пролетариата" (Сталин, Въпроси на ленинизма), за завоюване и укрепване диктатурата на пролетариата.
"Стратегията е определение на насочване на главния удар на пролетариата на основа даден етап от революцията, изработка на съответен план на разположение на революционните сили (главни и второстепенни резерви), борба за провеждане на този план през даден етап от революцията". Той "има работа с основните сили на революцията и нейния резерв" (Сталин, там).
"Тактиката е определение на линията на поведение на пролетариата за сравнително кратък период от прилив или отлив на движение, подем или упадък на революцията, борба за провеждане на тази линия чрез смяня ня старите форми на борба и организация на нови, стари лозунги с нови, чрез съчетание на тези форми и т. н." (Сталин, там). Тактиката е подчинена на стратегическия план и служи за задача за изпълнение на този план, разрешаване на отделни въпроси на класовата борба. Тя "има работа с формата на борбата и формата на организация на пролетариата, с тяхната смяня и съчетание" (Сталин, там). Тактическото ръководство трябва да изведе на преден план най-доброто в дадени условия на форма на борба и организация, които да съдействат на масите към революционни позиции и тяхното разполагане на фронта на революцията. Работата на тактиката —"намиране във всеки даден момент това особенно звено във веригата на процесите, обхванато за което може да се наложи да удържи цялата верига и да се подготвят условия за достигате на стратегически успех" (Сталин, там).
Марксизмът-ленинизмът учи пролетариата да овладява всички форми на борба, умение да се съчетава борба за частични изисквания и реформи с борба за коренните интереси на пролетариата, подчинява първите основни задачи на революцията — завоюване и укрепване на диктатурата на работническата класа, борбата за комунизъм. Комунистическата партия обучава пролетариата на опит в борба, използвайки всяка стъпка за възпитание в революционен дух, за създаване в нея на способности към практическо решение на велики задачи във велики дни на пролетарска революция.
Подготовил С.Агапченко
Основной источник: «БСЭ», 1 изд.
