От историята е известно, че много столетия преди новата ера в страните от Древния Изток — Египет, Вавилон, Индия и Китаа, а така също в европейските страни — Гърция и Рим е съществувало робовладелско общество. Богатите робовладелци, духовенството и търговците съставлявали в това общество класата на експлоататорите, живеещи за сметка на труда на безправните роби, малоимотните селяни и занаятчии.

Философията възникнала и се развила в тези страни, като идеология враждуваща между себе си групи от робовладелци, които водили ожесточена борба за икономическо и политическо господство. Що се отнася до робите и бедните слоеве от свободното население, те под напора на неимоверен тежък труд въобще нямали възможност да се занимават нито с наука, нито с философия.

Съществуващият в робовладелското общество религиозно-идеалистически светоглет е имал за цел да увековечи реакционните форми на държавни правли, изгодни за шепа аристократични слоеве рабовладелци. Но в тази далечна епоха в обществото е имало и водещи сили, встъпващи против деспотичните режими, борещи се против идеалистични и религиозно-митологични представи за света. В тази борба се натрупали различни оттенъци на философска мисъл, които в с времето прераснали в разнообразни философски течения.

В условия на робовладелско общество философската мисъл достигнала особенно високо развитие в Древна Гъреция. Восприняв естественнонаучные знания и философские идеи, накопленные в странах Древнего Востока, древнегреческие мыслители развили их дальше, внеся много нового как в зарождавшиеся тогда области науки, так и в философию. Историческое значение древнегреческой философии определятся, прежде всего из того, что внесли ее представители в разработку материализма и диалектики.

Философията на Древна Гърция възникнала в този период, когато на смяната на първобитно-общинния строй дошъл рабовладелския.

Първите философи на Древна Гъреция били стихийни материалисти. Те се опитвали да раберат, какво представлява света като единно цяло, да намерят първоосновата, първоначалото на всички природни вещи. Родоначалник на древногръцкия материализъм се счита Фалес (около 624—547 пр. н. е.). За основа на съществуващото той приемал водата. Според него, именно водата е материалното първоначало на всички вещи: всичко възниква от нея и всичко в нея се превръща. Неговият последовател Анаксимандър (около 610— 546 пр. н. е.) взел за основа неопределяната среда (апейрон), указвайки, че това е единното материално първоначало намиращо се във вечно непрекъснато движение. Според мнението на Анаксимандър, от апейрона се отделят противоположности, съединяваки образуват различни качества на вещите. Ученикът на Анаксимандръа Анаксимен (около 588—525 пр. н. е.) първооснова на всичко съществуващо считал въздуха. За него това е безпределна и безкрайна основа на всички вещи, които може да се намират в различни състояния. Разреждайки се, те се превръщат в огън; сгъстявайки се и уплътнявайки се превръщат във вятър, вода, камък.

Такива са представите на първите древногръцки философи за единството и многообразието на света, за това, от какво се състоят всички вещи. Тези представи били още примитивни, носили характер на смътни догадки, но с тяхна помощ се осмислял околния свят, схвщоло се общото, което лежи в основата на ставащото в него на многообразни изменения. Древногръцките философи-материалисти правили първи опити да обяснят закономерните изменения на природата. Т.н. Анаксимандър се стремял да обясни произхода на живите същества, твърдейки че живота е възникнал благодарение на слънчевата топлина и влага. Материалистите в Древна Гърция търсели причини и на такива явления, като дъга, мълния, земетресение, слънчево затъмение, замисляли се над произхода на небесните светила.

Гераклит Эфесский

По-нататък развитието на идеите на материализма и диалектиката е свързано с имената на Хераклит (около 544—483 пр. н. е.). За основа на всичко съществуващо Хераклит взел огъня, считайки го за единно материално първовещество в природата. Неговото знаменито положение: "Светът е единен от всичко, не е създаден отникой от боговете и никой от хората, а е бил, е и ще бъде вечно жив огън, закономерно възпламеняващ и закономерно угасващ",— В. И. Ленин нарекъ, много добро изложение за начало на диалектиката.

Хераклит указва на наличие на закономерности в природата, наричайки тези закономерности "логос". Той развивал мисли за това, че всичко в света се намира в процес на вечно движение, че всичко тече, всичко се изменя, подчинявайки се на закономерностите на, "логоса". Тези изменения Хераклит считал за резултат от действия на противоположни сили и заявявал, че всичко ства чрез борбата и че обновяването настъпва в сила от необходимост.

Хераклит подмята, че развитието не е е просто повторение. Слънцето, говорил той, не е ново всеки ден, но е вечно и непрекъснато ново. Представите за свта, като за материален, се намират във вечния поток на изменението, обновяването и развитието,— това е ценното във философията на Хераклит, което е взето и развито в последващата научна философия.

Хераклит твърдо вярвал във възможността на познанията на света и считал, че за човешкия разума няма прегради. Заедно с това той виждал сложност и трудност на познаването на истината и говорил, че природата обича да се скрива. Затова твърдял, че не е достатъчно да отвориш очи и уши, за да станеш мъдър и знаещ. За да постигнеш природата е нужно разум, мислене, което представлява велико достойнство за човека.

Вижда се че ниското ниво на общественно производство и наука в ранните рабовладелски общества, се отразили на характера на направените от Хераклит философски обобщения. Неговите възгледи, както и възгледите на другите древни мислители, в много отношения са наивни и несъвършенни. Още повече Хераклит ни се представя, като голям древногръцки философ — материалист и един от най-изтъкнатите представители на античната диалектикя.

Демокрит

Голяма стъпка в развитието на материализма направил Демокрит (около 460—370 пр. н. е.). Той се явявал изразител на стремежите на тези слоеве робовладелци, които били заинтересовани в развитието на търговията и занаятите. Демокрит, както и много мислители от древността, бил не само философ, но и естествоизпитател. Неговата заслуга пред философията и науката се състои в това, че той обосновал идеята за вътрешния строеж на материалните объекти. Демокрит доказвал, че всички предмети се състоят от много невидими частици — атоми, които са вечни, неизменни, непроницаеми и неделими. Атомите се намират в непрекъснато движение, преместват се в пустотата и кръжас във вихър. В процеса на това движение те се съчетават по между си и пораждат всичко сложно: огън, вода, въздух, земя. За Демокрит атомите са битие, а пустото пространство — небитие.

Както се виждь от казаното, Демокрит се опитвал да отдели такива всеобщи форми на съществуване на материята, като движение, пространство, време. При това той грешно предполагал, че пространството може да съществува без атоми, т. е. без всякаква материя. Но независимо от това атомистичната теория на Демокрит в течение на много столетия служила, като пътеводна звезда за науката. Вижда се че съвременното учение за атомите същественно се отличава от представите на Демокрит. Но неговия общ философски извод за обективното съществуване на материалните атоми е изиграло огромна роля в историята на науката и философията.

Развивайки материалистичната теория напознанието, Демокрит считал, че съзнанието на човека е резултат от въздействието на органите на чувствата, които обективно съществуват в атомите. Наистина това въздействие той разбирал опростено. Според него от всеки предмет във всички страни излизат потоци атоми, които проникват чрез органите на чувствата и предизвикват чувства. Вместо с това в този примитивен възглед се съдържа дълбока идея за това, материалната природа да съществува обективно, а нашите мисли отразяват обективния свят.

Демокрит стигнал до извода, че нашите органи на чувства — очи, слух, обояние, вкус, осезание — могат да взприемат далеч не всички вещи и явления. Той твърдял, че в света има нещо безкрайно малко и че човек не е в състояние да го види, нито осъзае, нито почувства на вкус. Как човек познава подобни явления? Отговорът на този въпрос, Демокрит се осланял на силата на разума. Всичко, което се убягва от чувственото познание, може и грябва да бъде забелязано от разума. Знанието за атомите, например, може да се получи само с помоща на мишлененето. Тайната на природата, съгласно Демокрит, се постига само с мишлене. Разумът е най-съвършенния инструмент на познанията, най-финния познавателен орган.

Така стъпка след стъпка се зараждал материалистичния и диалектичен светоглед, опиращ се на данните от науката и практиката, все повече прониквало в съкровенните тайни на светогледа, въоръжавало хората с истиннски знания.

Развитието на материализма срещнало силна съпротива от страна на защитниците на религиозно-идеалистичния светоглед. Особенно ожесточен характер на борбата между идеализма и материализма станала в V—IV в. пр. н. е., когато в античното общество рязко се увеличили класовите противоречия и се задълбочила борбата за политическата власт между рабовладелската демокрация и рабовладелската аристокрация.

Платон

Най-големия представител на идеалистичната философия в Древна Гърция бил излезлия от робовладелчската аристокрация Платон (427—347 пр. н. е.), котйо търсел в идеализма теоретично обоснование на реакциония режим на робовладелската държава. Той открито оглавил борбата против материализма и пряко проповядвал, че под влияние на материалистичната философия младите хора попадат в безбожие.

Платон създал система за обективен идеализъм. На света на чувственните вещи той противопоставял света на идеите, или безтелесните форми на вещите, и твърдял, че идеите съществуват обективно, независимо от природата и обществото. Светът на реалните вещи Платон наричал тъмен свят, заявявайки, че вещите — това са само бледи копия, на тъмните идеи. Природата, която възприема човека, съгласно Платон е реална само защото е причастна към света на идеите. Идеите са вечни прообрази на вещите, те са мислими, но не могат да бъдат видими, техните сенки са чувствителни вещи — видими, но лишени от истинско съществуване.

Човешката душа, или дух, учил Платон, съществува независимо от тялото в духовен свят на идеи. Тя е нематериална и вечна. Такь се обосновава мита за безсмъртието на душите, които временно се вселяват в човека, а след това отново се връщат в дълбините на вечността.

Платоновската философия е последователен идеализъм, който откъсва идеалното от материалното, мисълта от материята, общите понятия ("плод" въобще, "дом" въобще) от реалните вещи и достига до извода, че съществува свят и независимо от него — идея за свят, бог, че съществува човек и независимо от него — душа. На този пример нагледно е видно, как идеализма се свързва с религията. Платон и неговите последователи считали, че бог е демиург, т. е. творец, създател на света, природата.

Целта на идеалистичната философия на Платон е да убеди хората, че те не трябва да приемат околния свят за реален, че те не следва да търсят същността на вещите в материалния свят, а трябва да се опитат да познаят някакво истинско идеално битие, съзерцавайки за това "божественния порядък". Платон считал, че чувствата не дават на човека сведения за същия. По негово мнение, истинското знание се явява знанието за свръхчувственото царство на вечните идеи. Той се стремил да принизи ролята на чувственото познание, ролята на наблюдение, опит, заявявайки, че те не могат да ни дадат на нас истина и че само душата е способна да проникне в свръхчувствения свят Така реалния процес на познание се превръщал у Платон в извратен вид.

Реакционните идеи на Платон широко се използвали от философите идеалисти в миналото. Различните варианти на подобни идеи доволно често се срещат и в съвременната буржоазна философия.

Аристотель

Несъстоятелността на много положения на платоновия обективен идеализъм показал великия древногръцки мислител Аристотел (384—322 пр. н. е.). В своите многочисленни съчинения, в това число и философски ("Метафизика", "Душата" и др.), той убедително опровергава идеалистичните възгледи за първичността на безтелесните идеи. Критикувайки Платон, Аристотел правилно отбелязал, че общите понятия не трябва да се откъсват от чувствените вещи: идеите, в бъдеще същността на вещите, не могат да съществуват отделно от самите вещи. Но при това Аристотел не бил до край последователен в решението на редица коренни философски въпроси, той се колебаел между идеализма и материализма. Признававайки материята, като обща основа на всички вещи, всяко битие, той заявявал, че материята не е определено или действително битие, че то е само някаква безформенна, инертна, лишена от живот субстанция. За да може материята да стане активна, за да придобие жизнена сила, тя трябва да се въплъти във форма.

Формата, според Аристотел—е същността на битието на всички вещи, нейна обща и първа същност. Материята встъпва в чувственно-реални вещи само в единство с формите. Например, създавайки от мрамор образ на човек, скулптора  му придава определена форма, която и представлява същността на тази статуя. Природата според Аристотел, също се развива благодарение на томва, че формата придава на материята определено съдържание. Изхождайки от това, той достигнал до грешно заключение, защото всички явления в природата съдържат в себе си разумна действаща сила, цел (энтелехия). Тази цел и същност на битието и се явява, съгласно Аристотел, форма. Не можещ научно да обясни източника на изходящите в света изменения, Аристотел търсел този източник извън материята, в свръхчувственна форма, утвърждавайки, че формата на всички форми и първодвигател на цялата природа се явява бог. Подобно твърдение на разумен творец в последствие широко се използвало от реакционната философия.

Аристотел изказал много дълбоки мисли за познанието. Той отбелязал, че общите понятия, категории (качество, количество, необходимост, случайност и др.) отразяват свойствата и отношението към битието. Аристотел сериозно изследвал много въпроси на диалектиката, разработвал учение за законите и формите на мислене. Неговите логически изследвания не загубили своята ценност и до днес.

Така древногръцките мислители изказали много ценни философски идеи. Особенно плодотворно влияние на по-нататъшното развитие на философията оказали положенията на древните материалисти за материалното единство на свята, за съотношението на съзнанието и материята, за строежа на материята. Голямо значение имали техните догадки за диалектиката на природата, за вечното изменение и развитие на света, за естественната закономерност и причинната обусловеност на всички явления. Древните философи обосновавали възможността за познанието на света, забелязали някои особенности на взаимоотношенията на чувствата и разума, възприятието и мисълта, отделили редица философски понятия и категорий.

Във възгледите на древногръцките мислители се съдържат елементи, зачатъци на най-разнообразни философски системи, разработени след това от философите в следващите исторически периоди.

Использованная литература:

«Начальный курс философии» (для слушателей школ основ марксизма-ленинизма), Издательство «Мысль», М, 1966 г.