Задачата на социал-демократите се явявала обединение на местните организаций на дадена страна в самостоятелна политическа партия на работническата класа с ръководство от един център, с програма и устав на партията. Още в "Обръщение на Централния комитет към Съюза на комунистите" в март 1850 г. Маркс виждал основата на тактиката на марксизма в това, че работниците се научили при всички условия да създават "самостоятелна, тайна и открита организация на работническите партии" и при никаккви условия "да не се допускат хора, одобрително ръкопляскащи на буржоазните демократи". В 1869 г. под ръководството на В. Либкнехт и А. Бебел в Германия се образувала социал-демократическа партия, която, независимо от редица грешки от ласалянски характер в неговата програма, изиграла прогресивна роля в по-нататъшното развитие на самостоятелната партия на германската работническа класа.
Името "социал-демократ" за първи път е било дадено на появилия се в 1864 г. централен орган на ласалянския Всеобщ работнически съюз. Маркс и Енгелс, ръководейки международното работническо движение и водейки борба с реформизма на ласалянството и тред-юнионите и с анархизма на бакунинците, участвали в образуването на масови социалистически партий в страните от Европа и в САЩ.
Периодът на създаване на социалистически партий се характеризира със сравнително мирно развитие на капиталистическите страни, завършващи домонополистическия стадий на капитализма, когато катастрофалните противоречия зараждащи се от империализма още не успели да се разкрият. Пред работническото движение, както казвал Ленин, стояла задача на разпространение идеите на марксизма на "ширина". II Интернационал, обединил социал-демократичните партии на първия етап от своето развитие, особенно, когато още бил жив Ф. Енгелс, изиграл голяма роля в сплотяването на социал-демократическите партий.
Още със самото начало на съществуване на II Интернационал в социал-демокрацията е възникнало опортюнистично крило, особено бързо усилващо се и фактически, от началото на XX в., когато настъпил периода на империализма, установил своето господство в нея. "Не следва да се забравя, че между Маркс и Енгелс, от една страна и между Ленин — от друга, лежи огромна пропаст от безразделно господство на опортюнизма въ II Интернационал" (Сталин, Въпроси на ленинизма, 11 изд., стр. 2). За опортюнизма в социал-демократичните партий било особенно характерено разминаването между теорията и практиката. В своята статия за проекта на нова социал-демократическа програма, приета на Ерфуртския партейтаге (1891 г.), Енгелс казва, че програмата, изхождайки от данните на съвременните науки, изгодно се отличава от Готските програми, жестоко разкритикувал изтъкнатите в нея опортюнистични грешки. Ерфуртската програма, която станала образец за другите социал-демократични партий, заобикаляла въпроса за диктатурата на пролетариата и даже въобще за република под предлог, че говоренено за република в Германия е "опасно". По този повод Енгелс писал: "Подобна политика може само да постави партията на лъжлив път… Това забравяне на великите, корени поради минутните интереси нав деня, тава е преследване на минутни успехи и борба без отчитане на последствията, това е принасяне на бъдещите движения в жертва на настоящето — всичко това, може да става, заради "честни" мотиви, но това е опортюнизъм и си остава опортюнизъм, а “честния” опортюнизъм, е по-опасен от всички други"(Маркс и Енгелс, Съч., т. XVI, ч. 2, стр. 108 и 109).
На редица конгреси от II Интернационал се поставяли въпроси за политическата тактика на социал-демокрацията. Брюкселският конгрес от 1891 г. отрицателно е решил въпроса за участието на анархистите в конгреса на II Интернационал. По въпроса за работническото законодателство конгреса се изказвал за активно участие на социал-демокрацията в неговото установяване, в това време разяснявайки на работниците същността и характера на капиталистическия обществен строй. На Цюрихския конгрес през 1893 г. била призната необходимост от международна организация от профсъюзи.
В своите последни работи, незадълго до смъртта, Енгелс, разкрил опортюнистическия характер на допуснатите от социал-демократическите партии грешки по въпроса с тактиката указал, че много социал-демократи от използване на буржоазна легалност преминали към преклонение пред тази легалност и че избирателните успехи довели до преследване на гласове на дребнобуржоазни избиратели и към приспособяването им към въпросите на идеологията.
С началото на епохата на империализма в дейността на социал-демократите започнали да преобладават опортюнистически ревизионистски тенденции, които се прикривали от центристското ръководство на II Интернационал и болшинството социал-демократически партий. Само Ленин, Сталин и ръководените от тях болшевики водили непримирима борба против преродените социал-демократи. На Амстердамския конгрес 1904 г. и Щутгартския конгрес 1907 г. социал-демократическите партии издигнали по колониалните въпроси империалистически идеи за прогрессивност при икономическата експлоатацията на колонийте от по развитите страни, а по въпроса за всеобщата политическа стачка отхвърлили издигнатата от болшевиките идея за всеобща стачка, като важно средство на революциите в "натрупването" на масите.
В периода на първата световна война 1914-1918 г. болшинството лидери на социал-демократите от II Интернационал открито отхвърлили революционния марксизъм, изменяйки работническата класа и превръщайки се в социал-шовинисти, застанали на позиция защита на империалистическата буржоазия.
След победата на Великата Октомврийска социалистическа революция ерата на господство на социал-демократизма в работническото движение завършило. Докато симпатиите към Съветския Съюз от страна на влизащите в социал-демократическите партий работници все повече се засилвало, реакционните лидери на социал-демократите, поддържали разкола в работническото движение и встъпвайки против Съветския Съюз се превърнали в идейна опора на капитализма и със своята съглашателска политика разчистили пътя за фашизма.
След идването на фашизма на власт социал-демократическите и социалистически партии в Италия, Германия, Испания и други страни били разгромени. Банкротството на антисъветската и антипролетарски политики на лидерите на предвоенните социал-демокрации довело до освободителните борби против фашизма в социал-демокрациите на редица страни (Полша, Италия и др.) усилили се левите групировки, ориентирани на пътя на единство на работническата класа и създаването на единен фронт с комунистите.
След победата на Обеединените наций над фашистска Германия и империалистическа Япония в цяла редица от страни, такива като Полша, Италия, Унгария и други, основни групи обновени социал-демокрации съвместно с комунистите встъпили в единен фронт против реакционните сили. В Германия (в съветската зона) през апрел 1946 г. станало обединение на комунистите и социал-демократите в единна социалистическа партия. В същото време много социал-демократически лидери продължавали да водят линия на подчинение на работническото движение на влияние интересите на буржоазията. Историята на социал-демокрацията в Русия виж в Руската социал-демократична работническа партия (РСДРП).
БСЭ, 1 изд., т.52, кол.172-174