Историческата приемственост и заедно с това дълбокото отличие на диалектическия материализъм от предшестващия го материализъм се изразявал в разбирането за материята. Предшестващите материалисти не могли да дадат такова дълбоко разрешаване на основния философски въпрос, който да не оставял никакви вратички за идеализма и поповщината. Всички те оставали идеалисти в разбирането на общественните явления. Дори и в разбирането на природните явления техния материализъм, независимо от наличието в него на отделни елементи на диалектика, оставали безжизнени, тесни, едностранни, метафизически. Например, античните материалисти извели понятието материя до отделни конкретни форми. Фалес отъждествявал материята с вода, Анаксимен — с въздух, Хераклит — с огън. Епикур, Демокрит, а така също Лукреций се придържали към атомистическа картина на света. Във философията на новото време материята се е отъждествявала с пространството (Декарт), отново с атоми (Гасенди, френските материалисти), с физическото тяло, с веществото въобще. Следователно, домарксовия и недиалектически материализъм издигнал абсолютното, считал вечна и неизменна "същността", или "субстанцията" на света в една или друга форма на материята.

Противоположно на това разбиране на материята, обусловено от ниското ниво на развитие на производителните сили и незрялостта на науките, диалектическия материализъм издигнал своето разбиране за материята. Диалектическият материализъм не отъждествява материята с каква да е конкретна форма на мея или с някакво разбиране за нейната физическа структура, която е достигната от естествознанието на даден етап. Единственото свойство на материята, с признанието което, по думите на Ленин е свързан философския материализъм е това, че материята е обективна реалност, независима от нашето съзнание. Работата на естествознанието е детайлно да изучи въпроса за строежа на материята. Всяко откритие в това отношение може само до обогати диалектическия материализъм. Но не може да има такова истинско научно откритие, което да "опровергае" реалността на материята.

Различението от гледна точка на диалектическия материализъм на философското понятие за материя от естественно-научното се явява необходимо условие за последователно провеждане на материалистическата линия във философията. Развитието от Ленин на ученията за философските и физически понятия на материята имат огромно значение за последователната борба с идеализма, вулгарния материализъм и конкретните форми на тяхната проява в отделни области на знанието.

Философското понятие за материята не е отделено от естествено-научното. То представлява обобщение на възгледите на съвременното естествознание на материята. Самата възможност за възникване на философско понятие на материята е основана на дълбоко проникване на науките в познанието на конкретна физическа структура на материята. Всеки материализъм признавал материята за обективна реалност. Но само диалектическия материализъм, опирайки се на изучаването на многообразните форми на движение на материята е могъч да разкрие недостатъчността на физическото определение за материя и да се издигне до философското и понятие. Философското разбиране за материята включва в себе си понятия от всички конкретни форми от обективната реалност, явяващи се предмети за изучаване на отделни науки. Обективна реалност се явяват и огромните астрономически системи (например, цялатая наша "галактическа световна система", слънчевите системи, с цялото им обективно реално съдържание — отделните тела) и малките молекули, атоми, електрони, позитрони и т. н. Обективната реалност се явява и формата на общественото битие — производителните сили, производственните отношения, класите. Ще е неправилно да мислим, че освен отделни тела, освен конкретни образования на материята съществува още "материя, като такава", "първоматерия". "Материя, като такова", по думите на Енгелс, е такава абстракция, като "плод, като такъв", като "метал, като такъв" и т. н. Но не са прави тези агностици, които твърдят, че ние не можем да познаем "материята, като такава". За нас "материята, като такава" е просто съвкупност от всички чувствено възпринимаеми тела, вещества. Затова "…колкото ние изучаваме последните, толкова помече ще научим за материята и движението, като такива" (Маркс и Енгелс, Съч., т. XIV, стр. 355).

Няма и никога не е имало нематериални същества. Сознанието, духа е продукт на материалния мозък, негова своеобразна способност, своеобразна форма, жизнедеятелност. Съзнанието е особенно свойство на материята, особенна форма на движение на материята — своеобразна способност на материалния мозък отражаващ в себе си съществуващите извън него материални предмети и процеси. Независимо от материята съзнанието не може да съществува. Затова всеки път, когато става въпрос за съзнанието е необходимо да се има в предвид практическите деятелни, чувстващи, мислещи хора и при това в техните конкретно-исторически общественни условия.

Материята се явява вечна, безначална и безкрайна. Конкретно естествено-научно изразяване на това положение служи принципа на съхранение на материята. Формулировката на този принцип в историческото развитие на науките приемала различни форми: отначало тя е встъпвала, като закон за съхранение на теглото, след това — във вид на закон за съхранение на масата; в последно време във връзка с въвеждането на понятието за инертността на енергията закона за съхранение на масите се обединяват със закона за съхранение на енергията в единен, общ закон; наред с това обобщенния закон има място и закона за съхранение на количеството електричество. Тази смяна на една  формулировка с друга, по-точна, по-пълна и дълбока, изцяло се съгласува с диалектическия материализъм и в никакъв случай не се явява нейно опровержение, както проповядват враговете на материализма.

Вечното съхранение на материята не трябва да ни заблуждава от факта, че материята непрекъснато се сменя, преминавайки от една форма към друга. Ефирът, електрона, атома, молекулите, кристала, органичната клетка, мислещия мозък, всякое тяло по отделно — всичко това са различни степени в развитието на материята, различни преходни форми в нейната история.

Материята е многостранна и безкрайна. Тя преди всичко е безкрайна в пространството. Пространството е форма на съществуване на материята,една от коренните неотменими условия на нейното съществуване. Пространството е материално, материята е пространствена. Пространството не е нещо, външно отнасящо се към материалните вещи и явления. Вече на ранни стадии от развитието на познанието на материята и пространството се появила необходимост от относително самостоятелно разглеждане на пространственните определения на обективната реалност. И докато у древногръцките философи-материалисти, като цяло се забелязва диалектически характер в тяхната философия, то в условията на древна Гърция ярко се проявявало метафизическото абстрахиране на пространството от материята. Евклидовата геометрия положила началото на отделяне на пространството от материята. Едностранните метафизически предпоставки за разбирането на пространството според Евклид в по-нататъшното научно развитие и особенно в условията на XVII-XVIII в., били закрепени в системата на механиката на великия учен — механическия материалист от края на XVII в. Нютон — и легнали в основата на цялото по-нататъшно развитие на естествознанието. Но Хегел в своята "Философия на природата", критикува метафизическия характер на нютоновата механика, подчертавайки единството на пространството и времето, пространството и материята. Това диалектическо решение на въпроса носило у него заедно с това и идеалистически характер. Енгелс в своите работи дал материалистическо-диалектическа трактовка на този проблем. Тази гледна точка получава блестящо подтвърждение в новото време във връзка с естественно-научните изследвания на Айнщайн. Независимо от факта, че самия той се е намирал под влияние на махизма, със своите открития той преминава напълно към диалектико-материалистически изглед на съотношение на материя и пространство.

Докато Нютон разглеждал пространството, като нещо външно по отношение към материята и съвършенно независимо от нея, като проста ракла за вещи, съвременната физика е дошла до извода, че пространственните отношения са обусловени, в края на краищата, разпределени в материята, че свойствата на пространството се изменят в зависимост от състоянието на материята, от което пространството е неотделимо. Но нито самия Айнщайн, нито някой друг от буржоазните физици не разбрал диалектико-материалистическото значение на новите открития. Още повече тези открития получили такова тълкуване, което използва идеализма и поповщината за борба с науката и материализма. Възможността идеалистически да се изтълкуват новите физически открития се крият в неразбирането на физиците на относителността на нашите знания и хвърлени във философския релятивизъм, в едностранно раздути от едни или други страни на физическите представи и издигнати до абсолютни стойности (виж. Относителност теория).

Така, реакционна се явява представта за "нашето пространство", макар и не ограничено, но в същото време и крайно. В бъдеще тясно свързани с махистската философия, много привърженици на теорията на относителността на Айнщайн често правят най-нелепи изводи. С тяхна гледна точка "края" на света съвсем не излиза от необходимостта от какви да е безпорни предпоставки: но всички математически изчисления се получават значително по-просто, ако считаме света за краен. "Теорията на относителността" въвежда особенни "космологически уравнения", решението на които ни дава някаква "истина в крайна инстанция", а именно величината на световния "радиус", световната "маса" и т. н. Всички тези "изчисления" се явяват метафизически абстрактна математическа конструкция, а не действителна картина на физическия свят.

Материята и пространството са безкрайно делими. Това трябв да се разбира не механически, не така, че в безкрано задълбочаващата се в практически анализ материя всички нейни части и форми са съвършенно идентични. Ще е пълна илюзия да се счита, че електрон, неутрон, позитрон са последните, най-малки части от материята. Електронът — говори Ленин — е неизчерпаем.

Пространството, като една от коренните форми на съществуване на материята е толкова диалектична, както и самата материя. Пространството не е нещо или абсолютно непрекъснато или абсолютно прекъснато. Така днес в науката се счита за безпорно, че небесните тела са немислими без световното пространство, електроните — без електромагнитното поле и т. н. Диалектическият материализъм, като философска теория неизмеримо по-дълбоко достига до въпроса за пространството, отколкото  Eвклид, но и Лобачевский, Риман, Минковский, Айнщайн и др. Не смесвайки философското и физическо разбиране за материята, диалектическия материализъм не смесва философското и естественно-научното разбиране за пространството. Основното определение за пространството от гледна точка на диалектическия материализъм е определянето му като неотменима форма на съществуване на материята. Диалектическият материализъм изисква конкретно изучаване на пространственните определения в зависимост от специфичните форми на движещата се материя и последователно се бори против всякакави опити да се изкара до абсолютно едно или друго естественно-научно разбиране на материя и пространство, колкото и дълбоко и вярно да е то.

Точно така стоят нещата и с времето. То е  форма на съществуване на материята. Времето е неразделно от материята, от пространството. Материята е обективна реальност. Вещите винаги са съществували, съществуват и ще съществуват във времето. Времето е също толкова безкрайно, колкото безкрайна е и самата материя. Обективно реално време никога не е започвало, както и никога и няма да свърши. Времето, следователно, не е някаква идеална мярка (или субект, или бог), извън приложена към съществуването на света. Въпреки всеки идеализъм и поповщина времето не е идеална категория, не е форма на чисто нагледно съзерцание, както го изобразява Кант, и т. н.

С течение на времето от миналото през настоящето към бъдещето се отразява абстрактната форма на историческата смяна на формите на движение на материята. В този смисъл времето има само едно направление. Едно развитие на обективната реалност (както и нейното идеално отражение) не представлява чисто праволинейно, без всякакви отклонения настрани, без връщане назад на процеса. В действителност и в света на природата и историята ние нееднократно сме наблюдавали и наблюдаваме регресивни движения, връщане към изходен пункт, грубост, опростяване на структурите и функцийте на биологични организми, връщане в историческото развитие от по-прогресивни етапи на движението, общественни взаимоотношения, форма на борба и т. н. към начални, по- примитивни, по-малко развити етапи, взаимоотношения и т. н. Но, тези регресивни движения и отклонения в страни са само частен случай от общото прогресивно движение. Абсолютно връщане назад не съществува. Материалното, обективно-реално изменение, развитие, ако си го представим във вид на линия е подобно на спирала. Затова, ако за нас времето не е пусто, абсолютно безразлично към материалните процеси, отиваща напред продължителност, в която миналото е абсолютно безвъзвратно, а бъдещето отделено и от миналото и от настоящето с абсолютна граница, то неизбежно се допуска и "обратимост", "разнопосочност", "разнородност" на времето. Но от гледна точка на диалектическия материализъм е необходимо да признаем относителната обратимост, разнопосочност, разнородност на материалните процеси в обективно реални движения.

Диалектическият материализъм първо се бори с идеалистическото разбиране за времето, както то се трактува у Беркли, Кант, Хегел, Бергсон и др. Но и метафизически-механистическия подход към разбирането на времето все още е значително разпространен в научните кръгове. От тази гледна точка времето се разбира, като абсолютно пуста, оставаща винаги за себе си тъждественна, безразлична към материята продължителност. В действителност, както пространството, така и времето вътрешно и необходимо са свързани с материята. Продължителното съществуване на едни или други отделни материални системи, биологични организми или общественно-икономически формаций е необходимо свързана с вътрешната структура на тези различни форми на обективна реалност.

Изменението и развитието на нашите понятия за време и пространство е необходимо и научно прогресивно, но отричането на това основание на обективна реалност на време и пространство "теоретично е философски объркана, практически е капитулация или безпомощност пред фидеизма" (Ленин, Съч., т. XIII, стр. 145). Ленин специално се бори по този въпрос с махизма, който така или иначе е поставил времето и пространството в зависимост от субекта.

Отхвърляйки махистските и кантианските възгледи на времето и пространството, като идеалистически, диалектическия материализъм отхвърля и метафизическия (макар и материалистичен) възглед на Нютон, който макар и да признавал обективността на времето и пространството, но откъснато от материята и считал времето и пространството за "пусти хранилища", "абсолюти", съществуващи безотносително към материалните тела. Признавайки изключителната роля в развитието на науките, които играе механиката на Нютон, диалектическия материализъм заедно с това вижда и нейната метафизическа ограниченост. Но всъщност пространството и времето са форми на съществуване на материята и "без тази материя представляват нищо по-различно от пуста предста, абстракция, съществуваща само в нашата глава" (Маркс и Енгелс, Съч., т. XIV, стр. 355).

Още преди Енгелс Хегел е критикувал метафизическите възгледи за времето и пространството. Естествознанието  едва в XX в. се приближи до диалектическите възгледи за време и пространство. Истината, както и в много други въпроси, обективни научни резултати и формулировки на тези резултати от буржоазните учени далеч не съвпадат едни с други (виж. Относителност теория).

И такa, материятa безкрайно съществува в пространството и времето. Различието на пространство и време не изключва тяхното единство. Пространство и време не могат да бъдат разделени абсолютно: те представляват вътрешно единствоот противоположности. Това единство на пространство и време се забелязва в движението. "Движение е единство на пространство и време" (Енгельс).

Материя без движение е също немислима, както и движение без материя. Движението се явява основно, коренно, неотменимо свойство на материя и форма на нейното съществуване. Всеки покой, всяко равновесие има само относително значение. Това не забелязват метафизически мислещите естествоизпитатели. Виждайки в природата на непрекъснато извършващи се различен род процеси, естествоизпитателите често се стремят да отнесат това изменение към някакво неизменно, вечно намиращо се в покой, стремили се по думите на А. Пуанкаре, да намерят "неподвижния полюс на вселената". Още повече, такъв голям естествоизпитател от 19 в., както Хелмхолц, считал съществуването на материята "намираща се в покой, бездейственна" ("За съхранение на силите").

Отделянето на движението от материята, имаща място у метафизичните материалисти, неизбежно води до идеализъм, както и отделянето от материята пространството и времето. Движение, не связанное неразрывно с материей, не являющееся ее необходимым, собственным, неотъемлемым внутренним способом существования, не может быть понимаемо иначе, как только идеалистически.

Движение на обективна реалност съвсем не се свежда до механическо движение. Развитието на производителните сили на обществата, техниките, науките водят до откриване на все по- нови и нови форми на движения в обективно реалния свят. У естествоизпитателите-механисти движението винаги се отъждествява с просто преместване. Те внасят недопустимо опростяване в разглеждането на природните процеси, излизащи зад пределите на механиката, и водят до механистически теорий на "свеждане" на всяко изменение до просто преместване, т. е. до смазванe нa специфичния характер на простите форми на движение. "Това не отрича всичко — говори Енгелс — че всяка от висшите форми на движение е свързана винаги с необходим образ с реално механическо (външно или молекулярно) движение, подобно на това, как висшите форми на движение произвеждат едновременно и други видове движения; химическо действие е невъзможно без изменение на температура и електричество, органичен живот е невъзможен без механически, молекулярни, химични, термични, електрически и т. н. изменения. Но наличието на тези счупени форми не изчерпва съществуването на главната форма във всеки случай" (Маркс и Енгелс, Съч., т. XIV, стр. 408). Но и просто механическо движение не трябва да се разбира метафизически. Всяка обективна форма на движение е диалектична, макар и да съществуват огромни различия в дълбочина и многостраността на диалектическо съдържание.

"Движението е намирането на тяло в даден момент в дадено място, в друг момент на друго място". Така говорят метафизиците. Но такова разбиране за движението е невярно: "(1) то описва резултата от движението, а не самото движение; (2) то не показва, не съдържа в себе си възможност за движение; (3) то изобразява движението като сума, връзка със състояние на покоъ" (Ленин, Философски тетрадки, стр. 268). Механическото движение е и намиране и не намиране на телата в даден момент в дадено място. Движещите се вещи се движат в ограничен отрязък от време и в ограничен край от пространството. И в същото време те постоянно преодоляват тази своя крайна ограниченост, излизайки зад дадените крайни отрязъци от време и пространство. Материалистическа диалектика не свeжда движението до просто преместване. Механическото движение е само една от формите, една от страните на движение на материята. Механично движение не съществува в реална действителност, като абсолютно самостоятелно. Топлината, химическата реакция, светлината и електричеството са също такива движения на материя, същност на качественно своеобразни форми на движение на материята. От друга страна, ако механическото движение е преместване, то от тук още не следва, че всяко преместване е само механическо движение.

Движението на материята от гледна точка на диалектическия материализъм е вечно; тя не се разрушава и не се създава отново. Движението се явява атрибут на материята. Но движението може да се превърне от една форма в друга. Откриването на този факт (в средата на XIX в.) съставило цяла епоха в развитието на науката и в развитието на правилните възгледи за света от страна на естествоизпитателите. Оказало се, че това превръщане на движението се подчинява на постоянни количественни съотношения, а именно —  определяне количеството движение на една форма на превръщане винаги е в строго определено количество от движение на друга форма. Този закон се разпространява на всички физико-химични форми на движение (в силата на това тези последните може да ги наречем основни форми на движение на материята). Явява се необходимост да се намери адекватна мярка на различните форми на движение, подчинени на закона за съхранение и превръщане на движението. Като такава мярка на движение, характеризираща движението, както с качественна, така и с количественна страна, характеризираща се както неговото превръщане, так и неговото неунищожаване, служи физико-химическото понятие енергия (виж.). Принципът на неунищожаване и превръщане на движението в естествознанието се проявява във вид на закон за съхранение и превръщене на енергията — това е един от важните основни закони в съвременната наука (виж. Енергия съхранение и превръщане закон).

Ряд вставок в главу «Материя, движение, пространство и время» сделан В. Егоршиным и А. Максимовым. Общая редакция — М. Митина и В. Ральцевича. В редактировании участвовал также Е. Ситковский.

Лит.: Марксистская литература: Энгельс Ф., Диалектика природы, в книге: Маркс К. и Энгельс Ф., Соч., т. XIV, М.-Л., 1931; его же, Анти-Дюринг, там же (см. отд. 1 — Философия); Ленин В.И., Материализм и эмпириокритицизм, Соч., т. XIII, 3 изд., М.-Л., 1931 (гл. III и V); Маркс К., Математические рукописи, «Под знаменем марксизма», 1933, № 1; Максимов А.А., Ленин и естествознание, Москва-Ленинград, 1933.

Механический материализм: Декарт Р., Космогония, Баку, 1930; Спиноза Б., Этика, М.-Л., 1933; его же, Переписка, М., 1932; Ньютон И., Математические начала натуральной философии, Л., 1929; Гольбах П., Система природы или о законах мира физического и мира духовного, М., [1924]; Ламетри Ж., Человек-машина, СПБ, 1911; Бюхнер Л., Сила и материя, СПБ, 1907.

Идеализм: Лейбниц Г. В., Новая система природы в его кн.: Избр. философские сочинения, М., 1890; его же, Монадология, там же; Кант И., Критика чистого разума, пер. Лосского, 2 изд., П., 1915 (гл. Трансцендентальная эстетика); его же, О форме и началах мира чувственного и умопостигаемого, в «Трудах С.-Петерб. философского об-ва», вып. 6, СПБ, 1910; его же, Общая естественная история и теория неба, в кн.: Классики естествознания, под ред. А.Д. Архангельского и др., кн. IX, М., 1922; Schelling F.W.J., Werke, В. I-VI, Munchen, 1925-28 («System des transcendentalen Idealismus», «Ideen zur Philosophie der Natur», «Von der Weltseele»); Гегель Г.В., Энциклопедия философских наук, ч. 2 — Философия природы, М., 1868; Авенариус Р., Критика чистого опыта, т. I-II, СПБ, 1907-08; Мах Э., Анализ ощущений, М., 1907; его же, Механика (Историко-критический очерк ее развития), СПБ, 1909; Богданов А.А., Эмпириомонизм, кн. I-III, M., 1904-06; его же, Философия живого опыта, П., [1923]; Бергсон А., Время и свобода воли, М., 1910; его же, Длительность и одновременность, П., 1923; его же, Материя и память, СПБ, 1911; Теория относительности и ее философское истолкование (сб. ст.), изд. «Мир», Москва, 1932 (статьи Богданова и др.).

Современное естествознание: Дарвин Ч., Происхождение видов…, Полн. собр. соч., т. I, кн. 2, М.-Л., 1926; Менделеев Д., Основы химии, тт. I-II, 11 изд., М.-Л., 1932; Павлов И., Лекции о работе больших полушарий головного мозга, 2 изд., М.-Л., 1927; его же, Двадцатилетний опыт объективного изучения высшей нервной деятельности (поведения) животных (Условные рефлексы), 4 изд., М.-Л., 1928; Эйнштейн А., О физической природе пространства, [Берлин], 1922; его же, Основы теории относительности, Петроград, 1923; его же, Эфир и принцип относительности, 2 изд., II., 1922; Шрединтер Э., О причинности, «Под знаменем марксизма», М., 1930, № 1; его же, Vier Vorlesungen uber Wellenmechanik, В., 1928; Дирак, Принципы квантовой механики, Москва, 1932.

БСЭ, 1-е изд., 1935 г., т. 22, к. 134-140.