Борбата на работниците против предприемачите има различни форми на стачки. На различните стадий от историческото развитие и в за­висимост от причините, целите, които поставят пред себе си стачниците, от сте­пента на политическата съзнателност на работниците, от тяхната сплотеност и организованост на стачките, които прид­обиват най- разнообразен характер. Стачките обогатяват работниците с опит, разкривали им същността на капиталистическото общество, повдигали им борбата за своето социално освобождение. Отначало работниците прибягвали към стачките само в борбата за увеличение на заплатата, съкращение на работния ден и други икономически искания. Но икономическата борба против отделния предприемач или ця­ла група предприемачи неизбежно след това подтикнала работника към стълкнове­ние с буржоазните правителства, към поли­тическа борба против целия буржоазен строй, към борба за социализъм.

Видове и форми на стачна борба.

Формите на стачната борба на пролетариата са мно­гостранни. Стачките биват икономическими, когато работницте се борят за удовлетворяване на своите икономически нужди и интереси, и политически, ако пролетариата започне борба за удовле­творяване на своите политически искания. Освен това, в зависимост от съдържанието и харак­тера на борбата стачките могат да носят настъпателе­н характер, когато инициативата се намира в ръцете на работниците и когато последните започват стачки за по-нататъшно подобряване на своето положение, и отбранителе­н характер, когато стачките възникват в борбата против предприемачите във връзка с понижение на техните заплати и влошаване условията на труд и живот на работниците или настъпление на политическите права на работниците. В тези случаи, когато работниците обявяват стачки с цел поддръж­а на борбата на пролетариите, работниците на дру­гите предприятия, или борещи се работници от други страни, тези стачки се наричат «солидарни стачки».

Стачките могат да бъдат частични, когато в борбата встъпва само известна група работници в предприятията, работещи в един цех, отделе­ни, Масови, когато стачката обхваща работници от цели отрасли на промишлеността, градове или райони, и всеобщи, когато в борбата се въвличат работници в мащаб от цели отрасли от промишлеността на райони или цялата страна. По-нататък стачките биват стихийни, когато възникват без предварителна подготовка, без ръко­водството на профсъюзната или партийна организа­ция, и организованни, когато те се подготвят да преминат под ръководството на профсъюз­ните работнически организаций.

Особенно широко са били разпространени стихийните стачки в зората на капитализма, когато у работническата класа не били още свои класови организаций.

С ръста на съзнателността и организованността на пролетариата и създаването на класови организаций стаччната борба приела все по-организиран харак­тер. Тъй като профсъюзите се насочили на релсите на рефор­мизма и се опитали да подменят стачната борба с колективени договори и да предотвратяват стачките, последните нерядко възникнали и се провеж­дали чрез ръководителите на реформистските ръково­дители на профсъюзите. Такива стачки реформистските профсъюзни ръководители наричали «дивии», защото те възниквали без тяхното ръководство и често въпреки тяхното желание. Още до първата световна война реформистските ръководи­тели на профорганизациите започнали по-ческто да избягват и фактически да забраняват стачните в­стъпления и за тази цел въвели задължително получаване на санкции при обявяване на стачки от вис­шите органи на профсъюзите. По време на първата световна война опортюнистическите ръководители на профсъюзите прекратили стачната борба и плащане на парични пособия на стачниците. Тежкото и безизходно положение на работниците не могло да не поведе след себе си до ръст на стачечната борба, особенно в последните години на войната и в първите послевоенни години. Стаччната борба се раз­гърнала въпреки волята на профсъюзните ръководители; "дивите" стачки се преследвали от реформистите и властите.

Една от формите на стаччна борба се явява т. н. италианска стачка. Тази форма на съпротива на работниците, при която те отиват в заводо не работейки или работейки със забавени темпове. Първона­чално тя възникнала през XIX в. при италианските железапътни работници. От тук и нейното име- "италианска стачка".

В началото на 30-те г.на XX в. широко разпространение получила т. н. "полска", или "седяща" стачка. Отличителна черта се явявало заемането на предприятието от стачкуващите. За първи път тази форма била използвана от полските миньори през 1931 г. След това тя получила голямо разпространение във Франция, САЩ и др. страни. Заемащи по време на стачката предприятие и не допускайки на него на щрейкбрехери, работниците се отказвали да извършват какви да е работи.

Възникването и развитието на стачната бор­ба е свързано с развитието на системата на капитали­стическите производственни отношения. От раз­личните форми на протеста и бунта против жестоката капиталистическа експлоатация работниците преминали към стачна борба.

Стачките са достигали относително голям размах още в XVI и XVIIв. Например във Франция, в Дарнстал (около Руан) работниците-манифактуристи обявили стачка още в 1697 г. Тя продъл­жила около месец. В нея приели участие около 4.000 човека. Такъв широ­к размах стачечната борба достигнала в това време и в Англия. Известни са големите стачки на миньорите в Нюкясъл в 1654 и 1709 г.

С развитието на капитализма и проле­тариата се разширила и стачната борба. Във втората половина на XVIII в. стачките започнали по-често да се използват и да се отличават с голяма острота. В началото на 1769 г. стачкуващите работници от механическата дъскорезница близо до Лаймгоуз, около Лондон, я превзели и разрушили. Изплашеното английско правителство приело закон. С него се признавали за недействителни всички контракти, договори и съглашения, касаещи повишенията на работната заплата, намаляването или изменянето на работното време или възпрепятстването на наема на предпринимателя към работниците по свое усмотрение и т. н. За нарушаване на този закон били установени със закон три месеца затвор или два месеца в изправителе­н дом.

Дълги стачки започнали да избухват в XVIII в. и на континента. В края на 1715 г. въз­никнала стачка на тъкачите в предприятията на Ван-Робе в Абевил (Франция). За спиране на стачките правителството насочило своите чиновници и четирите отряда военни. На работниците им било забранено да "сеят крамоли и устройват какви да е събрания под заплаха от затвор". На тях им било забранено да се "съби­рат заедно на улицата", работниците трябвало да "оказват длъжното уважение на г. Ван-Робе и техните помощници".

Специале­м кралски указ в 1776 г. забранил събранията и съюзите на работниците и калфите. Но правителството и буржоазията били не по силите да спрат стачната борба на работниците, независимо от всички стеснения и закони.

В разгарa на буржоазната революция на 14/VI 1791 г. е бил приет закона Ле-Шапеле, забраняващ стачките. На основание този закон «подбудителите, лидерите и подстрекателите» на организираните работнически събрания и съюзи се привличали към поли­цейския съд и се глобявали с 500 ливри, лишаване за година на избирател­ни права и права да посещават избирателни събрания.

Независимо от жестокостта на закона и предприетите мерки, стачките не се прекращавали, приемайки все по-широк и организиран характер. Например в 1812 г. в Глазгоу (Шотландия) била проведена стачка на тъкачите, в която участвали 40 хил. работници. Стачката била подготовена от таен съюз на глазговските тъкачи. Провеждал я избран работнически стачен комитет от 5 члена. Стачката продължила 3 седмици и била спряна с войска; членoвете на стачния коми­тет били арестувани и затворени. Стачката се повторила в 1822 г.

В 1818 г. асоциацията на шот­ландските миньори успяла даже да направи всеобща стачка. Правителството на Англия приело в интерес на предприемачите редица нови постановления против стачките. Законът "за за­страшаване и противообщественни за­говори" осигурил на стопаните правото за широ­ко използване на щрейкбрехери, които били вер­бувани сред огромната армия безработни и ниимущни. Съгласно този закон, собствениците на предприятия могли да ползват за охрана на фабриките и потушаване на стачките въоръжена сила. Независимо от това, стачките получили в Англия в първата половина на XIX в. широко разпростра­нение. "Самите стачки — писал в 1845 г. Енгелс — зачестили в невероятна сте­пен, което доказва, каква силна е вече социалната война в Англия. Няма и седмица, почти даже ден, в който там да няма стачка" (Маркс и Енгелс, Съч., т. III, стр. 506).

Стачките бързо се развивили и в другите страни. В 1826 г. станала първата стачка в Германия, в Солинген, поради раздаване на стоки, а не на пари. Стачката се съпровож­дала с повреди на машините и безпорядък. В 1828 г. стачкували тъкачите на вълна в Крефелд поради понижаване на заплатата. В 1830 г. стачкували работниците в Аахен и в Айпен, които разрушавали магазини и фабрики. Причината за това движение били даването на заплата, чрез стока и произволни разчети. В 1844 г. станала масова стачка в памучните фабрики в Берлин. Независимо от мирния характер на тези масови стачки, полицията се намесила арестувала работници. Недовол­ни от ниската заплата работниците искали повишение. В началото на април 1848 г. там отново избухнала стачка. Работниците поставили искания за ограничаване използването на машини и увеличаване на заплатата и за първи път поискали намаляване на работния ден. Стачката завършила с победа на работниците.

В царска Русия правителственния пе­чат заговорил за стачки за първи път през май 1870 г., когато стачка обявили работниците в конфекционните работилници в Петербург. Стачниците поставили искания за увеличение на работната заплата и предоставяне на работниците два свобод­ни дена в седмицата. Вестник "Биржевие ведо­мости" в май 1870 г. писал: "това е първия пример на стачка на работниците в Русия".

"Стачки имало в Русия и в 70-те и в 60-те години (и даже през пър­вата половина на XIX век), но те били "стихийни" и се изразявали в разрушаване на машините и т. н." — говори Ленин (Съч., т. IV, стр. 384).

Царското правителство още при въвеждането на "Наказателния кодекс" в 1845 г. специално разглеждал наказанията при стачки. Но за първи път се използвал едва през 1870 г., когато в Русия , когато избухнали много стачки. Сред тях имало много големи стачки, изиграли голяма роля в развитието на революционното движение в Русия. На 22/V 1870 г. стачкували 800 работници в Невската памучна фабрика в Петербург. Стаччниците били предадени на съд. 57 работници били хвърлени в затовра. В 1870 г. вълна от стачки широко преминали през Ру­сия. Стачкували докерите в Кронщадт, манифактуристите във фабриките на Шулц в селцето Сетун под Москва и др. По указание на самия им­ператор, правителството на Александър II циркулярно предложило на всички губернатори при първо известие за стачка на работници да се арестуват глав­ните тартори.

В 1874 г. "Наказателният кодекс" бил допълнен с членове, натоварващи някои видове стачки с тежки наказания — дори до заточение в Сибир, но да спре стачното движение от царското правителство не могло. Следващите години показали по-нататъшния ръст на стачното движение. Огромна роля в борбата на работническата класа в Русия изиграла широко известната стачка на работниците във фабриките на Николската мани­фактура на Сава Морозов, започнали на 7/1 1885 г. и завършили на 14/1. Независимо от же­стоките репресии и потушаването на стачката, мо­ралната победа на морозовците била огромна. След тази стачка на 3/VI 1886 г., наред със закона за правилата при вътрешното разпореждане, глоби и т. н., царското правителство въвело в "Наказателния кодекс" нови членове, значително разширяващи наказателната отговорност за стачките и усилващи наказанието за тях.

Ръстът на стачната борба довела до началото на XIX в. до създаването на професионалните съюзи, които възглавили тази борба и я ръководили. Под тяхно ръководство масите все повече се вдигат на борба и стачките се вдигат на по-висока степен. С възникването и ръста на профсъюзните организаций стачната борба ставала все по-организирана.

Стачкитя са една от формите на класова борба. Между другото анархистите и анархо-синдикалистите, отри­чайки политическата борба, издигат прин­ципа на «пряко действие» на работниците против буржоазията, считали стачките за единственно действащ и изчерпващ метод на борба. Отричайки въоръженото възстание, категорически отхвърляйки диктатурата на пролетариата, те счи­тали за единствено средство за социално освобождаване на пролетариата "всеобщата стач­ка-освободителница".

Маркс и Eнгелс вoдили упорита борба както против преоценката, така и против недооценката на стачките, виждайки в тях сериозно и действен­но оръдие в борбата за непосредственни и крахни цели на пролетариата. Маркс и Eн­гелс придавали изключително голямо значение на ролята на профсъюзите в организирането на стачките. Те разглеждали профсъюзите, като класо­ви организации на работниците, с помоща на които  те водят своята всекидневна борба с ка­питала и които се явяват за тях школа ([виж. Енгелс, Писмо до Бебел от 18 [28] март 1875], в кн.: Архивите на Маркс и Енгелс, т. I (VI), 1933, стр. 83).

Развивайки по-нататък учението на Маркс и Енгелс за ролята, мястото и значението на стачките в класовата борба­ на пролетариата и ролята на профсъюзите в ръко­водството на стачките, Ленин и Сталин подчертали, че стачките не са самоцел, а едно от средствата и методите на класова борба. През февруари 1907 г. Сталин писал: "Стачки, бойкот, парламентаризъм, манифестация, демонстрация — всичко това са добри форми на борба, като средства, подготвящи и организиращи пролетариата. Но нито едно от тези средства не е в състояние да унищожи съществуващото неравенство… пролетариата не може да достиг­не социализма примирен с буржоа­зията — той задължително трябва да се вдигне на борба, и тази борба трябва да бъде класова борба, борба на целия пролетариат против цялата буржоазия" (Сталин, Съч., т. I, стр. 345 и 344).

Стачките станали сериозно оръжие на работническата кла­са в неговата борба против буржоазията. От сти­хий, неорганизирани стачките на пролетариата преминали към големи стачки, орга­низирани под ръководството на политическите пар­тий и профсъюзи. Говорейки за организирана и възпитателна роля на стачките Ленин писал: "Стачките приучават работниците към обединение, стачките им показват, че само заедно могат да водят борба против капиталистите, стачките научават работниците да мислят за борбата на цялата работническа класа против цялата класа от фабриканти и против самовластното, поли­цейско правителство. Ето защо со­циалистите и наричат стачките "воинска школа", школа, в която ра­ботниците се учат да водят война против своя враг за ос­вобождение на целия народ и всички трудещи се от гнета на чиновниците и гнета на капи­тала"(Ленин, Съч., т. II, стр. 577).

В края на XIX в. стачките излезли от пределите на предприятията и обхванали цели отрасли от производствата. Стачките стават национални. Работниците започнали да осъзнават, че успеха на техните встъпления зависи в немалка степен не от поддръжката на работниците от родствен­ни професий, но и от поддръжка от други страни. На този път се организира интернационализация на стачките; които обхващат случаи на работници от някол­ко страни.

Втората половина на XIX в. била период на бързо развитие на едрата промишленост в Европе и Америка и пълно задълбочаване на класовата борба в напредналите капиталистически страни. За размаха на стачната борба в Германия в края на XIX и началото на XX в. говорят следните цифри според «Korrespondenz Blatt» за 1913 (№ 39):

Табл. 1.

Такава ярка картина на рязко задълбочаване на стачната борба се показва и във Франция. От 21 стачки в 1874 г. количеството им достигнало в 1913 г. до 1.073. Количеството участ­ници в тях нараснало 2 пъти. Количеството стачки във Франция за периода от 1874 г. до 1913 г. било:

Табл.2

Ако вземе под внимание, че приведените таблицы показват само регистрираните от правителственната статистика стачки, то става очевидно, че действителното коли­чество стачки и в Германия и във Франция са били значително повече.

В САЩ, където в по­следната четвърт на XIX век едрата промишленост се е развивала с особенно стремителни тем­пове, кривата на стачното движение се вдигнала от 471 стачки в 1881 г. до 2.077 стачки в 1905 г. От хода на развитието на стачното движе­ние в САЩ за този период говорят следните цифрови данни:

Табл. 3.

При това е необходимо да се отбележи, че харак­тера на конфликтите към края на XIX и началото на XX в. рязко се изменило. В 70-те и 80-те г. икономиче­ските конфликти, в това число и стачките, имали още сравнително малки размери и носи­ли стихиен характер. Основната причина за стълкновение бил стремежа към повишаването или съхраняването на нивото на заплатата, неправилните уволнения и наказателната си­стема в предприятията. Но за последните 20 години преди първата световна война, наред с хилядите местни малки конфликти, все по-често избухвали гигантски схватки между труда и капитала с по-общ характер, сблъсъци излизащи зад пределите на чисто икономическите изисквания и обхващащи десетки и стотици хиляди работници. Стихийните стачки станали рядко явление. Болшин­ството стачки протичали под ръководството на проф­съюзите и се отличавали с острота и на­преженост. Но в борбата работническата класа все повече започнало да се чувства влиянието на опортюнизма, особенно в такива страни, като Германия, Англия, САЩ.

Краят на XIX век е ознаменувал в Англия с подем на работническото движение. Ако в 1888 г. в конфликта между труда и капитала участвали само 119 хил. работници, то в 1913 г. в тези конфликти участвали 664 хил. работници. Стачките се отличавали с голяма продължителност и носили оже­сточен характер. Например голямата стачка на памукотекстилните работници в Ланкашир в 1893 г. продължила 20 седмици. Стачката на английските ма­шиностроители 1897—98 г. траела половин година; стачката на миньорите в 1893 г., обхванала 300 хил. работници, продъл­жила 3,5 месеца.

Бърз ръст на стачното движение се наблюдава през този период и в икономически изостанала цар­ска Русия. Ако синдикатите в Англия всячески сдържали стачната бор­ба на работниците, то в царска Русия на бърз ръст на стачните борби оказали влияние партията болшевиките и нейната организираща роля. Средното число стачници в годините 1895—1912 г. е било 335.300 чо­века. Водеща роля тук играели металурзите.

Даже тези стачки, които се водели на основа чисто икономически изисквания, нерядко придобивали политическо значение. Всяка, даже икономическа стачка, противопоставяла масата от работници на класата капиталисти, подвеждайки работниците към осъзната необхо­димост от участие в общекласовата борба. Разпръскването на стачките от апарата на буржоазните държави и борбата за разширение на политическите свободи подтикват работническата класа на пътя на използване в тази борба на масови политически стачки. Ленин подчeртал, че "политиче­ските и икономически стачки… взаимно се поддържат една с друга, представлявайки източ­ник на сила една за друга" (Съч., т. XV, стр. 519).

За първи път стачките, като оръдие в борбата за избира­телно право са били използвани в Англия. През пролетта 1831 г. занаятчийските работници Хенри Хетерингтън и Уйлям Ловът организирали "Национален съюз на работническата класа" за борба за избирателните права на работниците. За осъществяване на своите цели те действвали съвместно с английската либерална буржоа­зия. Избирателната система в 1832 г. била изменена, но в полза на буржоазията. Организирана в юни 1836 г. "Лондонската асоциация на работниците" начело с Ловът разгърнала в 1837 г. борба за всеобщо избирателно право, изискващо по-нататъшна реформа. Под ръководството на чартистите в края на 30-те г. за първи път се провела масоваа стачка на работниците под политическия лозунг на реформите на избира­телното право в полза на работниците. Но стачката завършила неуипешно. След 50 години, в началото на 1893 г., в големите промишленни центрове на Белгия избухнала голяма политическа стачка с цел завоюване на избирателни права. Този път стачката завършила успешно. Работниците се сдобили с избирателни права. Точно така по пътя на масовите тридневни политически стачки шведските работници се сдобили в 1902 г. с  разши­рение на своите избирателни права.

В условия на революционна ситуация все­общата стачка може при известни условия да прерастне във въоръжено възстание. Ленин подчертавал при това, че всеобщата поли­тическа стачка трябва да се разглежда като средство, "полезно по отношение към въз­стания" (Съч., т. IX, стр. 42). Ленин и Сталин считали въоръженото възстание за висша фор­ма на класова борба и свързвали всеобщата стачка с въоръжено възстание. Революцията от 1905 г. била първата в историята на революцийте, в които масовата политическа стачка изиграла толкова важна роля и която показала класическия образец на прерастване на масовата политическа стачка във въоръжено възстание. "Изключително своеобразно било — говори Ленин — спли­тането на икономическите и политически стачки по време на революциите — Не подлежи на съмнение, че само най-тесните връзки на тези две форми на стачките гарантира голямата сила на движението. Широките маси не трябва да се експло­атират по никакъв начин въвличайки в революционното движение, ако тези маси не виждали пред себе си ежеднев­ни примери, как наемните работници от различните отрасли на промишлеността принуждавали капи­талистите към непосредственно, не подобряване на своето положение" (Ленин, Съч., т. XIX, стр. 347). Огромната вълна от масови стачки обхванала цялата страна, ставайки изходен пункт за развитието на небивало селско движение, дълбоко броже­ние в армията и широко национално-освободително движение сред угнетените наро­ди в царска Русия.

Уроците на революцията от 1905 г. и опитът за всеобщи стачки били широко използвани и популяризи­рани от революционното крило на международ­ното работническо движение. В същото време ре­формистите от всички оттенъци всячески за­мълчавали тези уроци, изказвали се против използването на всеобщи стачки и удържали масите от встъпление на пътя на въоръжени възста­ния. Когато на 30(17)/Х 1905 г. били полу­чени сведения за победата на Октомврийската всеруска стачка, във Виена се извършили бурни стохилядни демонстрации и на 28/XI — стач­ката, завоювала всеобщо из­бирателно право. Работниците в Милано и То­рино прибегнали до всеобща стачка, в отговор на убийството на работници от жандармеристите, в края на 1905 г. В борбата за 8-часов работен ден френските работници започнали в май 1906 г. ма­сова стачка в Париж, обхващаща 140 хил. работници.

Към 22(9)/1 1906 г. германските работници подгот­вили в редица промишленни центрове всеоб­ща стачка. Опортюнистическите вождове на социал-демократическите партии и профсъюзи свалили тази борба. Буржоа­зията се изплашила от размаха на бойното масово движение. Под натиска на революционните работнически маси Йенския партейтаг на германската социал-демократическа партия бил принуден да признае през есента на 1905 г. необходимостта от използване на масова политическа стачка. Истината на резолюцията на партейтага не засегнала въпроса с въоръженото възстание. Още в 1906 г. на конгреса в Манхайм опортю­нистическите вождове на германските профсъюзи провели по същество отмяна на решенията на Йенския пар­тейтаг за масови политически стачки.

1912—14 г. били извършени големи стачки в Англия, Германия, Франция, САЩ. В Русия в това време се разгърнал боен революционен подем и ши­роко се разгърнали икономическите и полити­чески стачки. Първата световна война забавила това настъпателно движение. В първите години на войната стачното движение рязко паднало, но от 1916 г. се наблюдавал забележителен ръст на стачната борба и бойната активност на про­летарските маси.

Пролетарски политически партии и ста­чната борба. Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, дали на пролетариата теориятана класовата борба, давайки на стачките оръжие на класовата борба важно място. I Интернационал, ръководен от Маркс и Енгелс, разглеждал стачките, като необходимо средство за борба между труда и капитала в капиталистическото общество. На преоценката на стачките от бакунизма, който ги разглеждал като единственно и уни­версално средство за борба, и недооценката на стачките от тред-юнионизма, стремящи се към световно въздържание от стачки, I Интерна­ционал и неговите вождове Маркс и Енгелс проти­вопоставили признанието на стачките, като едно от най-острите оръдия в икономическата и политическа борба на работническата класа. В този период, когато II Ин­тернационал се намирал под ръководството на Енгелс, стачките и бойкота били признати за реше­ние на Брюкселския международен социа­листически конгрес и необходимо оръжие на ра­ботническата класа, като в отбранителна, така и в настъпателна борба.

В процесът на по-нататъшно развитие на международното работническо движение в организациите от II Интернационал, се изразили раз­лични оценки и отношения към стачките. Анархистите и анархо-синдикалистите с все по-голяма опре­деленост се противопоставяли на икономическите стачки с политическа борба и признавали стачката за универ­сално средство в борбата за социално освобождение на пролетариата. Тред-юнионите избягвали стачките и пренесли центъра на тежестта на своята всекидневна дейност в страна на заключване на колективни догово­ри и взаимопомощ. На пътя на сваляне на стачната борба и класовото сътрудничество застанали и реформистските ръководи­тели на германските "свободни" профсъюзи.

Болшинството партий от II Интернациона­л — с.-д. партия на Германия, руската с.-д. партия (меншевики) и др., — като партий от блока на върхушката на работническата класа и дребната буржоазия, рязко отрицателно се отнасяли към стачките и все повече заставали на позициите на идеолога на ревизионизма — Едуард Бернщайн. В 1908 г. в своята работа "Стачка" той упорно доказвал, че стачката е изживяла себе си, че тя едва ли се явява пригодно средство за осъществяване на целите на проле­тариата. Бернщайн изходил от това, че пътя на съгласие с предприемачите се явява най-изгоден и целесъобразен. Жонглирайки с фактите, той твърдял, че особенно по време на кризи всички стачки са обречени предварително но неуспех, че стачното движение показва тенденции към отслабване. Затова Бернщайн призовавал към отказ от стаччна борба и издигнал въпрос за необходимост от сключване на дългосрочни тарифни съгла­шения. Реформистските профсъюзни ръководители станали все по-откровенни и настойчиви в исканията си за затрудняване на обявяването и провеждането на стачките.

В годините на първата световна война реформист­ските лидери на профсъюзите, не отказвайки се от стачките по принцип, на дело гледа ли да не се състоят. Политиката на класовото съ­трудничество с буржоазията в послевоенните години се явили пряко продължение на заетата им позиция в годините на първата световна война. Реформистските ръководители на профсъюзите в Англия, Германия, Франция, САЩ и други капиталистически страни насочили всички свои усилия на възстановяване на разколебаните сили на капитализма, спирали и сваляли ста­чната борба, стремили се с всиички сили да предотвратят пролетарската революция. Независимо от това, първите следвоенни години преминали под знака на висок подем на вълните стачно движение. В последващите години кривата на стаччната борба отива надолу.