Заедно с това на всички предмети им е присъща вътрешна, относително устойчива и определяща страна, скрита за явленията и недостъпна за непосредствено възприятие. Тя се нарича същност.
Същността е главното в съдържанието на предмета, негова основа. А явление — то е проявата на същността, своего рода форма, което то приема.
От казаното е ясно, че същността и явлението са различни, даже противоположни страни на предмета. Подтвърждение за това може да служи и още едно тяхно важно различие. Същността обикновенно встъпва, като общо, а явлението — като единично, индивидуално. Една и съща същност может да се изразява в много явления. Звуците, например, могат да бъдат различни, а същността им една — това са колебателните движения на частиците във въздуха или друга среда. Една обща същност има и всичко живо. Тази същност се явява обмяната на веществата, самосъздаването на живи тела от външни компоненти. Същността, следователно, представлява нещо общо и заедно с това основно, необходимо, свойственно на определена класа от предмети. Явление - единично, неповторимо.
Но същността и явлението, макар и противоположни, представляват необходимата страна на всеки предмет или процес и затова се намират в определена взаимовръзка, единство. Няма явления без същност, както и няма същност без нейната проява. "…Същността се явява. Явление същественно"[1],— писал В. И. Ленин. Така, няма звук без колебание на средата; няма цвят без електромагнитни вълни с определена дължина и т. н.
Тъй като същността е основна, определяюща страна на нещата, нейното изменение обуславя и изменението на явленията. В същото време именно в измененията на явленията се вижда изменението на същността. Явлението е външно изразяване на същността. Това означава, че няма "чиста" същност, същност сама по себе си, която да не се забележи в някакви конкретни свойства, събития и т. н. Още повече, същността, като общо не може да съществува извън единичните явления. Тя съществува само в единичното и се проявява само чрез него.
Ако материализма разбира категорията на същността и явленията, като отражение на определена страна на материалнатадействителност, то идеализма му дава невярно, извратено тълкуване. Така например, обективните идеалисти считат, че същността на всички вещи представляват абсолютен дух. Нещо подобно проповядват неотомистите, твърдящи, че в основата на всичко съществуващо лежи духовното, божественното начало, което и представлява същността на всички явления.
Пример за субективно-идеалистическо тълкуване на взаимоотношенията същност и явления могат да служат възгледите на Кант. Той отнасял явленията само към сферата на съзнанието и ги разглеждал, като конструкция на ума, като резултат на творческата дейност на личността. Явленията, считал той за отделени от вещите и процесите на действителността, от тяхната същност. При това Кант твърдял, че същността е непознаваема. Днес субективно-идеалистическите възгледи на категорията същност и явленията се проявяват в неопозитивизъм,прагматизъм и други течения на буржоазната философия.
Невярното разбиране на съотношението същност и явление воде до грешни представи за възможностите на човешкото познание. Агностицизмът на Кант, например е свързан с това, че той разкъал и противопоставил двете явления и "вещите в себе си" (предметите от действителността). Кант твърдял, че знанията на хората се ограничават само до областта на явленията, а да се премине към "вещите в себе си" и да се разкрие тяхната същност хората не са в състояние, защото между явленията и "вещите в себе си" съществува непреходима граница.
Противоположно на агностицизма диалектическия материализъм отстоява положението за това, че същността на вещите е познаваема и това постоянно се подтвърждава от практиката на живота.
Явлението и същността действително не съвпадат, защото вече бе казано, те представляват две различни страни на предметите, при това същността винаги е дълбоко скрита и не може да бъде намерена, по пътя на непосредственно съзерцание. Ако същността на вещите и тяхната проява непосредственно съвпадат, то познанието нямаше да е толкова сложен и дълъг процес, науката нямаше да е нужна.
Но тъй като същноста и явлението са закономерно свързани и същността се изразява в явленията, то тя може бъде разпозната. Но нейното познание се осъществява не с помоща на просто чувственно възприятие, а чрез абстрактно логическо мислене. К. Маркс писал, например, че същността на стойността и добавената стойност не може да бъде забелязана от никакви прибори или експерименти, но и едното и другото се заменя от силата на абстракцията, силата на човешкото мислене, способно да познава света.
Но и абстрактното мислене не може пряко, непосредственно да разкрие същността. Мисленето постига същността само по пътя на логическия анализ на явленията, т. е. материала, доставян от чувственото познание. Същността на живота, който се състои в саморегулируема обмяна на веществата, може да бъде позната в резултат от анализ такива нейни прояви, като хранене, ръст, размножение, раздразимост, движение и т. н. Характерът на човека също не може да се познае без логически анализ на постъпки и поведения.
Познаваайки същността на едни или други процеси, науката разкрива законите, които ги управляват. Същността и закона се явяват много близки, еднопорядкови понятия. Защото закона — това е същественна, вътрешна, определяща връзка, вътрешна връзка, същност или между същности.
Познанието винаги идва от явление към същност, от външната страна на вещите към дълбоките закономерни връзки. Но същността не се познава веднага, цяла, защото тя е неизчерпаема. Затова да се разкрие определената страна на същността, познанието на това не се спира, а отива по-далеч — от същността, така да се каже, от първия порядък към същността на втория порядък, която се явява по-дълбока, и така без край.
Пример за такова познание на същността може да служи изучаването на хората строежа на слънчевата система. Виждайки, че Слънцето се движи около Земята, хората дълго време считали, че това е така. Но това е само видимото, т. е. такова явление, което е изкривено, неправилно представлява същността. В XVI в. Коперник доказал, че в центъра на слънчевата система се намира Слънцето, и така разкрил същността на първия порядък. По-късно Кеплер установил законите на движение на планетите около Слънцето, а Нютон открил закона за всемирното притегляне, на което са основани законите на Кеплер. Това се явила вече същността на втория порядък. Но закона за привличане се явява емпирически, описателни. Те установяват, че телата се притеглят една към друга със сила, пряко пропорционални на масите на тези тела и обратно пропорционални на квадрата от разстоянието между тях, но не отговарят на въпроса, защо делото стои именно така. Природата на привличане остава и до днес неразкрита и представлява една от най-важния проблем на съвременната физика. Нейното решение открива в строежа на слънчевата система същността на третия порядък. И така безкрайно. В това и се състои, собственно, научното познание — в движението от една същност към друга, по-дълбоко.
В практическата дейност трябва строго да се различава явлението и същността на обективните процеси и винаги да се търси същността, скрита зад явленията. Това помага правилно да се ориентираш в околната среда и да видиш пътя, както следва да се отиде. Такова, разбиране на съвременната епоха както епохата на прехода от капитализма към социализма във световен мащаб, епохата на загниващия капитализъм и пролетарските революций разкрива неговата същност, а това позволява на комунистическите партий вярно да се ориентират в сложната обстановка, успешно да решават конкретните задачи на работническото и национално-освободително движение в своите страни.
[1] В. И. Ленин. Полн. собр. соч., т. 29, стр. 227
ХОРАТА ВЪСТАВАТ, А ПРАВИТЕЛСТВАТА ПАДАТ...
АНТИЧНА ГЕРМАНИЯ БИЛА МНОГО БЕДНА СТРАНА...
