Съдържание:

I. Определение.
II. Въведение.
III. Работническата класа от възникването до промишления преврат.
— Манифактурен предпролетариат.
— Източни­ци и пътища за формиране на работническа класа.
— По­ложение на работницити в XVI—XVIII в.
— Зачатъци на ра­ботническо движение.
IV. Работническата класа в епохата на капитализма.
V. Работническата класа в епохата на империализма.
VI. Работническата класа в Русия и СССР.
— Възникване на работническата класа в Русия.
— Пролетариатът в Русия при капитализма.
— Проле­тариатът в Русия при империализма, в първата руска буржоазно-демократична (1905—1907) и втората Февруарска буржоазно-демо­кратична революция от 1917.
— Работническата класа в периода на завоюване и утвърждаване на пролетар­ската диктатура; работническата класа, като съзида­тел на социалистическото общество.

1.Определение.

Работническата класа, или пролетариата, при ка­питализма това е една от основните класи в капиталистическото общество, класа от наемни работници, лишени от собственни средства и оръдия за производства; принудени да живеят само от прода­жбата на своята работна сила. Основният произво­дител на всички материални ценности в обще­ството, работническата класа създава в процеса на произ­водство добавена стойност, присвоявана от капиталиста според правата на наемателите на работната сила. Изпълнявайки своята историческа роля, пролетариата трябва в целия свят да свали класата на капиталистите, да унищожи частната собственост на оръдията и средствата за производства, да установи дикта­тура на пролетариата за построяването на безкла­сово комунистическо общество.

В резултат oт Великата Октомврийска социалистическа революция работническата класа в СССР се превърнала от угнетена, експлоатирана в гос­подстваща, в съвършенно нова класа, унищожила капиталистическата класа, утвърдила социалистическата собственост на оръдията и средствата за производство, централизирайки я в ръцете на социалистическата държава, водеща социалистическото общество към комунизъм. «Работническата класа в СССР това е съвършенно нова, освободена от експлоатация, работническа класа, подобна на която не е знаела още историята на човечеството» (Сталин, Въпроси на лениниз­ма, 11 издание, стр. 511). Работническата класа в СССР е авангард на световния пролетариат — въ­плъщава в живота задачите и целите на работническата кла­са в света.

2. Въведение.

Безграничната експлоатация сама по себе си се явява една от главните условия, тласкащи работниците на борба против капиталистическия строй. Но товa не е единствения фактор. Самите условия на капиталистическия способ на производство възпитават в работническата класа постепенно качество на класа-борец против капитализма. Капиталисти­ческата фабрика и капиталистическия завод, кон­центрират производство, заедно с това се кон­центрират в своите стени маса от работници, сплотени и обединени и така се орга­низира работническата класа, като цяло. Само про­летариата може да стане клас-хегемон в борб­ата на трудещите се маси против господстващата класа на капиталистическото общество. «Само пролетариата е в състояние да обедини и поведе след себе си разпилените и изостанали слоеве от тру­дещи се и експлоатирано население» (Ленин, Съч., т. XXIV, стр. 14).

Но работническата класа не веднага е осъзнал себе си, като само­стоятелен клас със свои особенни инте­реси. Заедно с ръста на концентрация на про­мишлеността расте и пролетариата. В про­цеса на своето развитие работническата класа преминава в различни фази от своето класово формиране. В ран­ния период на капитализма борбата на работниците се изразявала в стихийни бунтове, не излизала зад пределите на фабриките, борба против своите стопани — капиталистите. Тази борба носи раздробен, неорганизиран, стихиен ха­рактер във вид на изтъпление на отделни групи на почва икономика, борба за увеличение на ра­ботна заплата, подобряване условия на труд, против глоби и т. н. Нерядко борбата се водила от работниците не непосредственно против експлоатиращия ги капитал, а косвенно, против оръдията на производството: работниците разбивали машините, палили фабриките, опи­твайки се да възстановят «загубеното положение на средноековния работник» (Маркс и Ен­гелс, Манифест на Комунистическата партия, 1939, стр. 36). Подобни начални форми на борба указвали на класовата незрялост на пролетариата. Стъпка напред в развитието на кла­совата борба на работническата класа се явили стачките, като основен способ на съпротива на капиталистическата екс­плоатация. В масовите движения, като Лион­ските работнически възстания (виж) в 1831 г. и 1834 г., когато работниците, защитавайки своите искания, в­стъпили против правителството даже с оръжие в ръце; в движението на силезските тъкачи и др., работническата класа все повече осъзнавала общността на своите класови интереси и противоположността им на интересите на буржоазията. Но работническата класа остава «класа в себе си», още не разгърнала всички свои исторически възможности, не встъпвайки със своя самостоятелна политическа програма.

Първите уроци по политическа борба му дала буржоазията, която привличала работниците към активно участие в борбата с феодалния порядък. Сблъсъсци вътре в старото обще­ство съдействали в процеса на политическото разви­тие на пролетариата. 

Но пролетариатът може да действа, като клас, само организиран в по­литическа партия, защитавайки общокласовите интереси против господстващата класа и съзнаваща своите авангардни революционни задачи. Чартистското движение в Англия и юнското възстание на работниците във Франция в 1848 (виж. Юнското възстание 1848) били мощ­ни опити на пролетариата разколебали ос­новите на капиталистическия строй. Движе­нието обхванало огромно болшинство от работническата класа и било първо самостоятелно политическо дви­жение на пролетариата. Класовото съзнание на пролетариата в чартистското движение се изразявало не толкова в постановката на политическите за­дачи, особенo от интересите на буржоазията, но и в създаването по същество на първата работническа партия. За първи път в историята чар­тистското движение организирало всеобща стачка (виж Чартизъм).

В 1847 година под ръководството на основоположниците на научния социализъм Маркс и Енгелс била съ­здадена първата комунистическа партия («Съюз на комунистите», виж). «Манифест на Комунисти­ческата партия» (виж), написан от Маркс и Енгелс била първата цялостно систематически изложена основа на научния социализъм.  Oще в своята ранна работа «Свещенното семейство» Маркс и Енгелс характеризират историческата роля на пролетариата: «Но той не може да се освободи, ако не отхвърли своите собственни жиз­нени условия. Toй не може да отхвърли своите собственни жизнени условия, не отхвърляйки всички безчовечни жизнени усло­вия на съвременното общество, съсредоточавайки се в неговото собствено положение. Той не на­празно преминава през суровата, закаляваща шко­ла на труда. Работата не е в това, че в дадения момент се вижда своята цел отделния про­летарии или даже целия пролетариат. Работата е в това, какво е това пролетариат и какво той, съобразно това свое битие, истори­чески е принуден да направи» (Маркс и Енгелс, Съч., т. III, стр. 56).

Маркс и Енгелс разкрили същността на капи­тализма, като исторически преходна форма, открили закона за движение на капитализма, закона за възникването, развитието и гибелта му. Маркс първи в световната история научно обосновал неизбежността на крушението на капитализма, необхо­димостта от установяване и укрепване на диктату­рата на пролетариата за създаването на комунистическо общество. Маркс и Eнгелс дали на работниеската класа идея от необходимост на партии и самите те претворили тази идея в I Интернационал — международна партийна организация на пролетариата където Маркс изковал единна тактика на пролетарска борба на работническата класа в различните страни. 

Мар­ксизмът дал на пролетариата съзнание на своето соб­ствено положение и съзнание за условията на своето освобождение. Маркс и Енгелс въоръ­жили работническата класа с учение за условията на неговата победа. Теорията станала материална историческа дви­жеща революционна сила. 

Марксизмът-ленинизмът свързва в едно неразривно цяло революционната теория и революционната практика на класовата борба. Борбата за теория, идеология на работническата класа, за партия се явява една от трите съгласувани и свързани между себе си основни форми на класовата борба на пролетариата наред с политическата и икономическа борба. Но икономи­ческата и теоретическата борба трябва да бъдат под­чинени на висшата форма на политическата борба за държавна власт, за завоюване на дикта­тура на работническата класа и построяване на социалистическо общество.

Учението за диктатура на пролетариата, за прехода от капитализъм към комунизъм представляват ре­волюционната същност на марксизма-ленинизма. В свое писмо до Вайдемайер от 5/III 1852 г. Маркс дава ясни форми на учението за диктатурата на пролетариата. «Това, което аз съм направил за ново се съ­стои в доказателството на следното: 1) че съществуването на класите е свързано само с определени истори­чески фази на развитието на про­изводството; 2) че класовата борба е необ­ходимо да се води към диктатура на пролета­риата; 3) че тази диктатура сама представлява преход към унищожаването на вся­какви класи и към безкласово общество» (Маркс и Енгелс, Съч., т. XXV, стр. 146). Опитът да се разруши — «свали» — буржоаз­ната «бюрократически-военна машина» била важно дело на парижските комунари (виж. Писмо на Маркс до Кугелман от 12/IV 1871 г., в кн.: Маркс и Енгелс, Съч., т. XXVI, стр. 105). Коментирайки това писмо, Ленин в 1917 г. писал: «В тези думи: „да се свали бюрокра­тически-военната държавна машина“ се заключава краткия изразен главен урок на марксизма по въпроса за задачите на пролетариата в революцията по отношение към държавата» (Ленин, Съч., т. XXI, стр. 395).

Марксистско-ленинското учение за класовата борба отделя особено внимание на ръководните роли на партиите на пролетариата. Революцион­ната партия на работническата класа се явява негов организатор, възпитател и вожд. Ролята на авангардния боре­ц за победа на пролетарската революция, за дик­татура на пролетариата, за победа на социализма може да изпълни само революционна пар­тия, въоръжена с марксистско-ленинска тео­рия.

Силата на марксистско-ленинската теория се състои в това, че тя дава на партиите възможност да се ориентират в обстановката, да разберат вътрешната връзка на окръжаващите събития, да предвиди хода на съби­тията и разпознае не само това, как и къде се развиват събитията днес, но и това, как и къде те ще се развиват в бъде­ще.

Само партия, овладяла марксист­ско-ленинската теория, може да се движи напред уверенно и да води работническата класа напред» [История ВКП(б). Под ръд. Комисия на ЦК ВКП(б), 1938, стр. 339].

В новите исторически условия борбата на работническата класа, в епохата на империализма и пролетарските революций Ленин развива марксизма по-нататък. Учението за партиите отишло, като един от основните елементи в теорията на Ленин-Сталин. 

Без такава партия не може да се мисли за сваляне на империализма, за завою­ване диктатура на пролетариата» (Сталин, Въпроси на ленинизма, 11 изд., стр. 65).

Великата Октомврийска социалистическа револю­ция, нейната победа, организирана от партията на бол­шевиките под ръководството на Ленин и Сталин, открила нова епоха в световната история — епохата на пролетарските революций, прехода от капитализъм към комунизъм. Въплътявайки своята историческа мисия, работническата класа в СССР под ръковод­ството на партията на Ленин—Сталин, при поддръж­ката на трудещото се селячество, не само свалило властта на буржоазията и помешчиците, унищожавайки капиталистическия строй, но и създала диктатура на работническата класа, дала конкретна форма на държавната власт, която установила работническата класа след победата над експлоататорската класа. «Съ­ветската власт се явява нова форма на държавна организация, принципно отличаваща се от старата, буржоазно-демократи­чна и парламентарна форма, нов тип държава, насочена не към задачите на експлоатация и угнетение на трудещите се маси, а към задачи на пълно тяхно освобождение от всякакъв гнет и експлоатация, към задачи на диктатура на пролетариата» (Сталин, Въ­проси на ленинизма, 11 изд., стр. 33). В своята борба за комунизъм трудещите се в Съветския Съюз под ръководството на ленинско-сталин­ската партия се опират и опират на вели­кото учение на своите гениални вождове Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин и практически въплъщават в живота теорията на научния кому­низъм.      С. Голденберг.

III. Работническата класа от възникването до промиш­ленния преврат.

Манифактурен предпролетариат. Наемнният труд бил вече добре известен на антич­ния свят, елементи на наемен труд може да се наблюдава даже в първите столетия на Среднове­ковието, но тези случаи на използване на наемен труд в докапиталистическите общества не се явява свидетелство на съществуване в тези времена на работническа класа: наемният труд не бил господстващ и характерните общественно-производственни отношения не играели обективна тен­денцияц в икономическото развитие на обществата; известно количество лица от наемния труд били само закрепени в системата на производственните отношения наред с основните производи­телни класи — робите в древността и крепостните селяни във феодалното обще­ство. Да се датира възникването на капи­талистическото производство, а заедно с това и работническата класа, може и то точно: «Докато първите зачатъци на капиталистическото производство — говори Маркс — имали място вече в XIV и XV век в отделни градове по Средиземно море, все пак началото на капиталистическата ера се отнася едва към XVI век» (Маркс, Капитал, т. I, 8 издание, 1936, стр. 614). В съответствие с тези тезиси Маркс отнася първата поява на историческата сцена на работническата класа към XIV в., но отбелязва, че до XVI в. той се намира още в зачатъчно състояние; «Класата от наемни работници, възникнали в последната по­ловина на XIV век, се състояла тогава и в сле­дващото столетие от много нищожна част» (Маркс, там, стр. 633). Истори­чески средата, от която се развива работническата класа и с която тя остава тясно свързана в течение на пър­вия век от своето съществуване, е било средно­вековното градско плебейство и селската беднота. Първите капиталистически предприятия, както едрите централизирани, така и малките занаятчийски работилници, понякога външно неотличи­ми от околните чисто занаятчиски работлници, но вече подпаднали под властта на капитала се наричат манифактури (виж.).

Мануфактурата оставала характерна и гос­подстваща форма на капиталистическо производ­ство до последното десетилетие на XVIIIв. в Англия, до началото и даже средата на XIX в. — в другите европейски страни. Работниците, работещи на ма­нифактурите, не представлявали още напълно формирана класа — пролетариат; защото манифактурата била преходна степен от средновековното занаятчийство към капиталистическата крупна промишленост, така и манифактур­ните работници заемали междинно място между занаятчийтие и пролетариата, окончателно сформирал се едва в резултат от промишления п­реврат (виж.). Затова работниците в този пре­ходен манифактурен период се наричат предпролетариат. Историята на манифактурния предпролетариат е в същото време история за раждане и формиране на работническа класа.

Източници и пътища на формиране на работническа класа. Кадрите от работници, необходими за въз­никващите в недрата на феодализма капиталистиче­ски предприятия, идвали от бедните, разорили се елементи на трудовото населе­ние в градовете и селата. Но за да може капита­листическото производство да стане въобще възможно, на пазара трябва да се срещнат от една страна собственика на капитала, «а от друга страна, свободния работник, продавач на своята собствена работна сила и следователно, продавач на труда. Свободата на работника е в двояк смисъл; той не трябва сам да принадлежи непосредстве­но към числото на средствата за производства, като робите, крепостните и т. н., но и средствата за производства не трябва да му принадлежать, както е при крепостните и т. н., водещи само­стоятелно стопанство — той трябва да бъде сво­боден от средствата за производства, освободен и лишен от тях» (Маркс, Капитал, т. I, 8 издание, 1936, стр. 613). Първата указан от Маркс предпоставка била подготовена от вътрешното развитие на самото средновековно фео­дално общество. Постепенното развитие на стоково-паричните отношения и разпростране­нието на паричните форми на феодалната рента довели до изменение и на юридическата страна на обществен­ните отношения, към лично освобождаване на селяните (при съхранение на зависимостта към земята), към отмиране и падение на много съсловно-­корпоративни пътища, свързващи личността на производителя в селото и в града. За тези изменения съдействала и класовата борба въм феодалното общество, в частност селските възстания, като възстанието на Уот Тейлър в Англия. Но при това производителя все още остава сраснат, «като охлюва с черупката», със своите средства за производства; селянинът — със земята и своето стопанство, занаятчията — със своите инструменти, работлници, материали. Редом с тях и постепен­ното обедняване и загубата на фактическа собстве­ност на тези средства за производства или вме­шателство на извъникономически сили, произвеждащи експроприация, способствали за превръщането на средновеквния производител в наемен ра­ботник. «Едната страна на този исторически про­цес, който превръща производителя в наемен работник, се заключава в освобождаването на производителя от феодална и цехова принуда; и само тази една страна съществува за нашите буржоазни историци. Но имa и друга стрaна, сyстояща сe  в това, че се освобождаваш едва тогава, когато станеш продавач на самия себе си, когато у тях са отнети всички техни средства за производства и всички гаранции за съществуване, обезпечени от старинните фео­дални учреждения. И история на тяхната експроприация се основава не на прости догадки. Тя е вписана в летописите на човече­ството с пламенен език на меча и огъня» (Маркс, там, стр. 614). Тази експроприа­ция встъпва в два вида, съответстващи на двата способа на възникване на капиталистическото производство — по- забавено или по- катастрофално.

На най- ранния стадий на капитализма или там, където неговото развитие придобива забавен, нереволюционен характер, господства постепенно, почти незабележимо на пръв поглед, превръщане на средновековния произ­водител в неимущен работник. Той също има две типични форми.

1) Работниците преврърнали преди всичко тези елементи, които вече в средновековното производство заемат положение, по външност от части сходно с положението на работниците, макар по същество и стоящо на съвсем друго основание. Това са чираците и особено, получаващите плащане от майстора на калфите, «според услови­ята на живот толкова се приближават до про­летариата, колкото това е било въобще възмож­но при тогавашния строй на промишленост и господство на цеховите привилегий» (Енгелс, Селската война в Германия, в книгите: Маркс и Енгелс, Съч., т. VIII, стр. 124). Първоначалните цехови калфи и чираци, макар те и да не са собственици на средствата за производства, принадлежащи на майстора, все пак не могат да се нарекат наемни ра­ботници: майсторът не встъпва по отношение на тях, като експлоататор, а работел заедно с тях и всеки с течение на времето ставал майстор. Но в Ита­лия и Фландрия още към XIV в. a след това и в другите страни под тази обложка се забелязва дълбоко изменение на фактическото отношение. Пра­вилата, затрудняващи встъпването в цеховете, затворили пред голямата чат от калфите перспективата да станат майстори и ги обрекли до положение на пожизнени калфи. Заедно с това в XIV—XV в. се появили отчетли­ви признаци на експлоатация: майсторите се стремят да увеличават числото калфи, строго ограничено и все по-малко дават в про­изводството своя труд, ставайки стопани-предприемачи; продължителността на работния ден се увеличило, обикновено от изгрев до залез, т. е. до­стигайки 14—16 часа (наистина калфите дълго съхранявали правото да не работят не само в неделя и в многочисленните католически праздници, но и в «синия» понеделник, когато те си почивали след неделното пиене); заработената заплата се превеждала с дневната надница на изработеното и строго се удържала от цехови устави на ниско ниво: ста­тутите на немски, френски, английски, белгийски и др. цехове в XIV—XV в. са указани от максимални разценки и забрани от калфите да се премат, а майсторите да да­ват заплащане по установени правила. Превръщайки се в прости наемни работници, калфите водели борба против стопаните. Заедно с тях те се борили, постепенно се сливали с калфите по икономическо положение чираците и извънцеховите работници. Така се формирали значителни маси предпролетариат, особено в такива страни, като Фландрия и Италия, където с ръста на капита­лизма се появили и развили в цехов строй.

За този път е характерно, че отделянето на производителя от средствата за произ­водство става постепенно, макар че по съще­ство и този път е нещо като насилственна експроприация; экспроприират се тук тези участници от производството, които фор­мално и преди не са имали собственни средства за производство, но не са имали временно, до момента на превръщане в пълноправни майстори. Експроприацията ставала, чрез превръ­щането на временното състояние в постоянно. Положението на калфите, някога външно напомняло положението на наемните работници, сега става такова и по същество. Трудът се отделя от средствата за производство.

2) Другият път, обратно се характеризира с продължително съхраняване на външните черти на дребните собственици на средствата за производства и ико­номически независими, напомнящи положе­ние на самостоятелни майстори-занаятчий, а по същество производителя отдавна е станал работник, напълно зависим от капиталиста. Това е път на занаятчийско домашна промишленост (разсеяна манифактура). 

Но особенно широко развитие занаятчийската промишленост получила по-късно в XVI—XVIII в., заедно с ръста и усложняването на европейския пазар. Тътговците-прекупвачи търгували на отдални пазари продукцията на занаятчийте, които се специали­зирали в една или друга работа при про­изводството на определени изделия. 

Не­рядко един цех, който произвеждал крайната операция по производството на един или друг про­дукт, завладявал в свои ръце реализацията на готовите изделия и постепенно превръщайки се в корпо­рация от купувачи, спирайки малко по малко производството на стоки, в това време другите цехове работили на него.

За разрушаването на цеховия строй съдействало и това, че прекупвачите въвле­кли в производството градските жени, войници и други лица, които им било забранено да встъпват в цеховете, но които можели да вземат работа за дома.

Но основна арена на занаятчийската про­мишленост във Франция, Англия, Германия, Белгия и т. н. през XVI—XVIII в. било селото. Селското население, имайки известна помощ от селското стопанство, се характеризирало с крайно ниска заработена заплата, която оказвала натиск на заработените и градски произво­дители. За окончателното поробване на занаятчийте прекупвачите прибягвали до разнообраз­ни средства, например, изкупували всичките суровини (напр., вълна) на местния пазар, така чв произво­дителите били принудени покорно да се съгла­сяват на всички техни условия; или широко да­вали на занаятчийте заеми, плащали първо паруте и предоставяли в кредит суровините, след което занаятчийте били принудени да вземат, като компенсация на заема за дълга суровините по повишени цен, окончателно разорявайки се и заробвани от прекупвачите; и накрая, прекупвачите юридически закре­пвали своята монополия на купуването и продаването на стоки,чрез организации на своеобразни «це­хове» — монополни компаний, откупили привилегиите от държавата и след това безпре­пятственно принуждаващи производителите да се подчиняват на своите грабителски «устави». Всяка «самостоя­телност» подтискаща голяма част от занаятчийте е само заимствана от Средновековието форма, не съответстваща на своето действително съдържание: те са самостоятелни, по думите на Ленин, «само по вид, а на дело те са… поробени от капитала прекупвачи» (Ленин, Съч., т. I, стр. 119); «масата от занаятчий не заема никакво самостоя­телно, а съвършенно зависимо, подчинено положение в производството, работят не със свой  материал, а с материала на прекупвача, ко­йто плаща на занаятчийте само заработената заплата» (Ленин, там, стр. 118).

С други думи по този път е станала експроприацията на производителите. Тя се заключа­ва в лишение от фактическа собственост на средствата за производство и следователно от въз­можност за разпореждане на своя труд, при съхраняване на външна независимост и отсъствие на пръв поглед на пряк наем. Докато превръщането на калфите в наемени ра­ботници преминавало в това отношение по противоположен път, но крайния резултат бил в двата случая толкова еднакви, че например в XVII в. във лионската копринена промишленост прекупвачите се сдобили и формално приравнени с майсторите-занаятчий и също се именували майстори. Тези две скрити форми на експроприа­ция на средновековните производители били ос­нован на съхраняване на предищните обложки, попълнени с ново съдържание.

Но в определен момент капитализма скокообразно, катастрофално разкъсва феодалните отношения по-пътя на т. н. първоначално натрупване (виж.). За да може манифактурното производство от второстепенно и подчинено да стане водещ икономически фактор, за да получи масово разпространение и да се развие до своите висши форми е било необходимо образуването на огромни запаси от капитал от една страна и със «свободни» работни ръце, т. е. резервна ар­мия от потенциален пролетариат от друга. Висша форма на манифактурно производство се явява «централизираната манифактура», където работниците работят за капиталиста в едно при­надлежао му здание; при тази форма те вече открито встъпват като действително на­емни работници. Такава открита покупкопродажба на работна сила частично съпътства и началните форм на манифактурната промишленост; още повече тя съществува и при средневековните цехови работилници, във вид на наем на надничарите и черноработниците и т. н.

Но продажбата на ра­ботна сила предизвиквала презрение в Средните векове и действителното, положение на наемните работници было толкова бедственно даже в очите на селската и градска беднота, че централизираните манифактурни предприятия, търсещи в XVI—XVIIв. интензивно работна сила, не могли да ги удо­влетворят. Жалби на недостатъчна работна ръка в тези времена се раздавали постоянно, при това отсъ­ствали не само обучени работници от различ­ни специалности, но и неквалифицирани работници; имало силна нужда от пре­дачи, а в същото време да преде вълна и лен умеела всяка селянка; в металлургията, предприятията често спирали поради отсъствие на работници или за добив на въглща, често се викали войници. Ето този проблем на работната ръка разрешило «първоначалното натрупване» по пътя на открита, насилственна експроприа­ция на производителите, по-пътя на пълно отнемане у тях на предишните източници на съществуване. «Така… се създала за градската промишленост необходим приток на поста­вен извън закона пролетариат» (Маркс, Капитал, т. I, 8 изд., 1936, стр. 630).

Характер­но e чe това създаване на масови кадри на бъдещата работническа класа се осъществила не от промишленните капиталисти, а от самите феодали и феодални държави. Основна форма на експро­приация на производителите, т. е. отделянето им от средствата за производство, било завладяването на земеделските общински земи и изгонването на селяните от земята (виж. Огораживание), напр., английските феодали през XVI в., по думите на Маркс, «създали… многочислен пролетариат, узурпирал… общинските земи и изгонил селяните от заеманите им участъци, на които селяни имали такова феодално право на собственост, както и самите феодали» (там, стр. 616). Но това е било специфично английско явле­ниее в процеса на възникване на капитализма и работническата класа: «Експроприацията на селско­стопанския производител, обеземили селянина съставлява основата на целия процес… Неговата история в различните страни има раз­лична окраска, преминава от различни фази в различен порядък и в различни исторически епохи. В класическата форма др извършва тя само в Англия» (Маркс, там, стр. 615). Към това основно явление в Англие се при­съединили някои допълнителни фак­тори при формирането на работническата класа във връзка с особеностите на развитие на английската държава: след войната на Червената и Бяла роза «масата по­ставени извън обществото пролетарий била изхвърлена на работния пазар благодарение на унищожаването на феодалните дружини» (Маркс, там, стр. 616); по време на английската реформация през XVIв., свързана със завладяването на църковното имущества, «унищожаването на манастирите и т. н. превърнало в пролетариат техните обитатели» (Маркс, там, стр. 619).