Самият 22 годишен бригадир и неговата бригада работели на подизпълнителната организация, която изпълнявала работи по строителния обект по улица Гагарин. Дългът се натрупал за три месеца. Но ръководството на компанията, на която се трудила бригадата, по традиция отричат всяка задлъжнялост по заплати пред работниците.
На 23 април сходна ситуация станала в Калининград. Там многодетен строител зсе изкачил на върха на строителния кран и обещал да се хвърле, ако не си получи заплатата. Този работник от февруари 2017 година не е получавал заплата за строителството на местната Преголска ТЕЦ (инвеститор «Интер РАО — Инжиниринг»). Администрацията на фирмата-подизпълнител му дава 200 рубли на ден. Такъв е «хуманизма» на буржоазията към многодетните семейства. Ако е имал едно дете е щял на ден да получава по 50 рубли. Сътрудниците на ТЕЦ-а го уговорили да слезе.
Това е, така да се каже опити за икономическа борба с помощта на заплаха от самоубийства. Но били са случаи и самоубийства на работници – без всякакви заплахи. В 1997 година в Донецк на минния двор на мина «17-17 Бис» се обесил миньора Заец, не получавал заплата над 7 месеца. Причината той казал в последното си писмо: «Детето ми е болно, няма с какво да го лекувам и храня. Да гледам на това повече не мога».
1998 година, Донецк, мина «Лидиевка». След поредния «гладен скандал» в семейството на подземния електротехник Щур отишъл на високоволтовата подстанция, открил вратата и се хвърлил на токопроводящите части. От напрежението от 10 хиляди волта работника изгорял. Причината същата, както и у Заец, — у дома няма нищо за ядене, не получавал заплата половин година, изхранвал се от случайни заработки и взел в дълг малки суми. Дълговете се натрупали, да отдаде нямало какво, а жена му казала: върви кради – убивай, но пари донеси. И ето той отишъл и убил себе си.
Август 1998 година, Донецк, мина «12-Наклонная». Миньорът Анисимов, баща на три момичета се обесил след разговор с директора на мината за заплатата, която му били длъжни от януари. За месец до самоубийството Анисимов заедно със своите колеги откъснали кабел с медни жици – с цел да го изнесат и предадат за мед в приемателен пункт. За това узнала администрация, и на миньорите им били открити наказателни постановления, но отчитайки «някои смегчаващи обстоятелства», тях «просто» ги уволнили, не изплащайки даже текущата заплата. По тогавашния буржоазен закон уволнението на работника не освобождавало администрацията на предприятието от пълно погасяване на всички дългове пред тях, затова Анисимов и отишъл до директора искайки това, което му дължат. За какво именно са си говорили, неизвестно, но излизайки от директорския кабинет, миньора се насочил към асансьора и се хвърлил в шахтата.
Списъкът от самоубийства на работници може да продължим дълго. Разбира се не всички работници, попадайки в положението но, обичайните за работническата класа при капитализма, решавали всички свои проблеми с един прост начин. Ще оставим настрана психическите особености на личностите и положението на делата в конкретните семейства, и ще погледнем на опитите за самоубийства на работниците, като на социално явление.
Работникът е отишъл на последна стъпка, защото да отиде повече на никъде е не можел. Другарите не са му нужни, у тях положението е същото, и тези много работници оправдавали своята безучастна позиция и фактически отказ от борба за другарство. Шахтком – придатък на администрацията, помощ от нея никаква. Местната организация на КПУ в очите на работниците била декоративна организация, представителите на които се появявали на мината по 2 пъти на ден- на 1 Май и 7 Ноември. Сйщо нищо.
Но главното било в това, че миньорския колектив не бил свързан със своя собствена работническа организация, способна да се бори за правата на миньорите. Тя може и да е от стотици хора, но в които да има ръководно ядро от най- съзнателни работници, имащи връзки с други работнически организации в града. Но никой не действал сериозно-не се е занимавал с разпространение на информация за миньорските беди, не обяснявал техните причини, никой сериозно не планирал стачки и други форми на борба на работниците. Така се натрупвала ситуация, когато стопанина на предприятието много месеци издевателства над многочислените работнически колективи, а колектива обединен в общата беда, не се обединява за борба с нея, не се противопоставя на насилието на капиталистите, а се разпръсква на атоми, когато всеки за себе си и всеки умира «като Герман от «Дама пика»: днес ти, а утре аз.
Работницитe, безусловно в много са виновни сами — предали са се и не се опитват да се борят за себе си. Но трябва ли в това да обвиняваме само работниците?
Не, не трябва. Стихийна самоорганизация у работниците е била, но поради отсъствие у работниците от елементарни политически знания това водило до минимални успехи, а нерядко – до пълна загуба на работниците от капиталистите. От всички възможни средства за борба работниците избирали най-мазохистките, грозни и неефективни. Или миньорите ще организират марш към Киев с цел да поискат от кабинета парите си, или ще организират гладен протест, или ще напишат дълги петиции до чиновниците, или по единично ще се разделят с живота. От това буржоазията (работодателите) не се боят — защото печалбата си остава при нея!
Защо така се получава? Защото на работника някой трябва да му обясни, че неговото спасение от гладна смърт трябва да бъде дело на неговите собствени ръце, общо, колективно дело. Никой, никакви отделни герои вместо хилядна маса няма да му донесе заплатата на блюдо. И задача е първо — комунистите, които са още много в нашата страна, да не стоят на едно място: да не обвиняват работниците в несъзнателност, а да търсят към тях подходи за марксистска агитация и пропаганда; да не обясняват своето бездействие с трудността на задачата, а постепенно да я решават, независимо от трудностите и сложностите. Да не се пенят на работниците за тяхната неорганизираност, да не се уповават на самоорганизация, а да създават тази самата организираност на работниците и тяхната организация. Първият случай на самоубийство или опит за самоубийство на работника трябва да е сигнал за това, че работническата раздробеност и комунистическото бездействие са дошли до край, до пълно предателство на интересите на работническата класа, като цяло!
Трябвало е да стане, но не станало работниците и до сега пълзят по крановете, предполагайки, че тук е тяхното спасение, че капиталиста ще се съжали над над работниците, защото е заплашил със самоубийство.
Работниците не могат да разчитат на помощ. Кйде могат да я намерят? Само вътре в своята класа. Но при това, че около отчаяните работници има стотици, хиляди, десетки хиляди братя и сестри по класа, а той не ги забелязва. Той стои в реката жаден и не пие вода. А така ли трябва да е! Затова или цялата работническа класатрябва да бъде пронизана от работнически организации, отдолу до горе от бригадата на строителите от 3-ма човекя до многохилядния заводски колектив, когато един за всички, но ако обидят един, то ще се надигнат много, или много от нас и за напред ще използват своя живот не на полза за себе си и своята класа, своите другари, а така абсурдно, малодушно и глупаво, фактически за ползата на капиталистите.
Всеки съзнателен работник трябва да обясни на другаря, че «просто» решение на всички проблеми и дезертьорство от фронта на класовата борба, че с помощта на осакатяване или самоубийство с буржоазията не можем да се борим, това е смешно, защото осакатяването или смъртта на всеки работник-боец е на ръката на класовия враг на работническата класа. Затова от редицата съобщения зя подобни случаи, когато работниците си искат заплатите под заплахи от самоубийства, или подобни случаи, то трябва да поставим въпрос за решително и незабавно създание на политическа работническа организация и въпрос на солидарност с работниците. Ако такива случаи продължават и занапред, то трябва да премахнем тези комунисти, които не са способни да помогнат на работниците да решат тези въпроси.
С. Осипов
