Ответ. Едва ли е възможно да се нарече друго понятие, относно съдържанието на което съществува в толкова много различни, объркващи и противоречиви разсъждения, като понятието «религия». Буржоазните учени, изследващи този въпрос, нерядко се намират под влияние на богословите. Этим и объясняются многочисленные попытки запутать суть дела, дать превратное определение тому, что называют религией.
Думата «религия» има латински произход и буквално означава «връзка» («religare»). Богословите и някои буржоазни учени на това основание придават на понятието «религия», смисъл на «връзка между хората», най-широко значение.
Истинската марксическа наука категорично отхвърля такова формално тълкуване на религията, не отчитаща историята на възникване на религиозните представи. На Ф. Енгелс принадлежи дълбокото, наистина научно определение на понятието «религия». Ето го това определение: «Всяка религия се явява нищо повече от фантастично отразяване в главите на хората на тези външни сили, които господстват над тях в техния всекидневен живот— отражение, в които земните сили приемат форма на неземни».
С други думи, основата на религият е представата за съществуването наред на действителен свят и особен- фантастичен.
Считайки религията за превратен, фантастичен светоглед, К. Маркс обръщал внимание още на това, че религията се явява духовна наслада за хората, живеещи в свят на печал и нещастие. Затова той наричал религията опиум за народа.
В. И. Ленин напълно тълкуването на религията, изказани от К. Маркм и Ф. Енгелс, и подчертавал антинаучния характер на религиозния светоглед. В. И. Ленин наричал религията духовна сивута, в която роба топи своето недоволство от живота и своето безсилие от факта, че не може да го измени.
Запознавайки се с тези положения на Маркс, Енгелс и Ленин, ние можем да направим следния извод: религията е противоположна и враждебна наука с превратен светоглед, в основата на която лежи вярата в реалното съществуване на свръхестествен свят.
Що се отнася до понятието «бог», то неговото съдържание в най-висша степен е неопределено. Това са принудени да признаят и самите църковници, които говорят, че понятието «бог» е непостижимо за човешкия разум.
Произхода на понятието «бог» се отнася в дълбока древност, към времената на дивашкото състояние на човешкия род. Любопитно е че в древногръцките поеми «Илиада» и «Одисея» понятията «бог» и «демон» нерядко се употребяват в еднакво значение. Известно также, что на санскритском языке слово «демон» означает одновременно «светлое существо» и «бог». На основании подобных фактов исследователями делается правильный вывод, что первоначально люди верили в демонов (злых духов). Лишь много веков спустя возникают фантастические представления о добрых духах и, таким образом, наряду с понятием «демон» («злой дух») постепенно возникает понятие «деос», или «бог»,— «добрый дух».
Обръща на себе си внимание и този факт, че в руския език думата «бог» се явява корен на такива думи, като «богатство», «богати», «богаташи». Още по очевидна е връзката на религиозните и земни представи при разглеждане на думата «господ»: неговото родство и даже пълно съвпадение не само по звучание, но и по смисъл с термина «господин» не предизвиква съмнение. Напомним также, что в христианском культе общеприняты такие обороты речи: «раб божий», «раба божия»; при «таинствах» исповедания, причащения, погребения и крещения священник произносит такие фразы: «Упокой, господи, душу раба твоего», или: «Крещается раб божий», или: «Причащается раб божий» и т. п. Сам же бог, или господь, изображается на иконах и в настенных храмовых росписях восседающим на троне и именуется царем небесным.
Такива факти свидетелстват, че в съвременните религиозни представи за бог и в култовите действия са се съхранили следи от тези обществени отношения между хората, които са съществували в епохата на възникване на тези религии. Това е било време, когато в обществото е господствало робство, а царя, неговите родственици и приближени били предмет на религиозно поклонение.
Религиозната представа за бог, както то е изразено в т. н. «свещени» книги на юдеи, християни и мюсюлмани се характеризира със следните признаци: бог е всеблаг, всевиждащ, всемогъщ и вездесъщ. При анализ на изброените признаци се оказва, че всеки от тях противоречи на религиозното вероучение.
Представвата за всеблагостта на бога противоречи на твърдението за това, че бог заплашва грешниците със «страшен съд», «вечни мъки в ада» и пълното им изтребване.
Представата за всевиждането на бог противоречи на «свещеното» писание, където може да се намери немалко примери за това, че бог не предвижда, до какви последствия ще доведат неговите действия. Например, бог отначало създал света и едва след това той видял, «че това е хубаво» (Битие, гл. I, ст. 31 и др.). Более того, в главе шестой книги Бытия прямо говорится: «И раскаялся господь, что создал человека на земле, и восскорбел в сердце своем» (Бытие, гл. VI, ст. 6). Выходит, что, создавая человека и наделяя его свободной волей, бог не предвидел, к каким печальным последствиям это приведет.
Представата за всемогъществото на бог противоречи на църковното учение за дявола и слугите му, които били създадени от бог, но отпаднали от него, творят зло, а бог е безсилен в борбата с тях.
Накрая, представата за вездесъщността на бога противоречи на догмата за съществуванието на «царството на тъмнината», където уж господства «царя на тъмнината» и неговите слуги — дяволите.
Всички тези противоречия в представите за бог отдавна озадачават не само вярващите, но и самите богослови. Например, един от основоположниците на христианското богословие— Тертуллиан (II — III в. от н. е.) считал, че опитите да се направи представа за бога от позицията на разума е «похот на любознателност». Тертуллиан утверждавал, че бог може да се достигне само с вяра, и изказал при това знаменитата фраза: «Вярвам, защото е нелепо».
Въпрос. Атеистите считат, че религия не ни е дадена от бога, а е възникнала по естествен път. Кога е възникнала?
Отговор. Богословите твърдят, че човек е религиозен изначално, с деня на неговата поява на земята; че религиозното чувство и стремеж към «богопознание» е внушено на човека «отгоре», в порядък на «откровения» при сътворението на човека от бог; че религиозността е уж задължителен признак за човечност и че безрелигиозния човек е подобен на животно. Смисълът на тези бездоказателни твърдения се състои в това, да се огради религията от научна критика и да се изобрази, като явление, непостижимо за разума.
Науката е доказала, че религията има земен произход, че тя е създадена от хората и вечно не може да съществува.
По съвременни научни данни, древността на човешкия род се определя кръгло в един милион године. Що се отнася до най-първите, прости форми на религия, то те са възникнали едва на последния стадии от развитие на човечеството. Одни ученые считают, что религия появилась за 60—80 тысяч лет до наших дней, другие утверждают, что она возникла еще позже, примерно 20 тысяч лет назад.
Така или иначе, но твърдо е установено, че в течение на стотици хиляди године хората не са изповядвали никакви религии. Тази дълга полоса от историята се нарича дорелигиозна епоха. Само название «дорелигиозная эпоха» является условным, потому что марксистская наука не делит историю человечества на периоды по религиозному признаку. Она отвергает подобную периодизацию истории потому, что религия сама по себе никогда не определяла развития человечества. Водеща сила на прогресивното движение на човечеството се явява обществено-трудовата дейност на хората.
В последните години много чуждестранни учени под натиска на открити факти са принудени да се съгласят с марксистите, че в историята на човечеството действително и имало дълга дорелигиозна епоха. Те са принудени да признаят, че в епохата, когато на земята са съществували древни хора, да се говори за каквито и да било религиозни вярвания е съвършенно невъзможно. Однако, стремясь во что бы то ни стало спасти репутацию религии, они идут на явное извращение истории и пытаются представить дело таким образом, будто религия была первой ступенью в развитии общественного сознания людей. Но это неверно. Возникновению религии предшествует длительный период истории человеческого общества, когда религии не было, а человек уже сложился как разумное, общественное и нравственное существо.
Как и зящо е възникнала религията?
Разбира се ще е груба грешка, ако изобразим делото така, че ето от тук и до тук е била дорелигиозната епоха, а от тази или от друга дата е започнала историята на религиите. В действителност религиозните вярвания и обряди са се зародили бавно и постепенно, тях никой специално не ги е изобретявал и не измислял. Они формировались естественным образом. Беспомощность человека в борьбе с природой и, по выражению одного советского историка религии, бездонное невежество дикаря неизбежно порождали в сознании первобытного человека всякого рода ошибочные представления о внешнем мире и о самом человеке. В числе каких представлений важное место заняли и представления о сверхъестественном мире и сверхъестественных силах. Но от частных, отдельных заблуждений до религии как некоей системы заблуждений, связанных с культом,- дистанция огромного исторического размера. Передаваясь от поколения к поколению, отдельные, разрозненные мистические представления дополнялись всё новыми заблуждениями и образовали в конце концов целый фантастический мир, мир религиозной фантазии, населенный сверхъестественными «духовными существами» — богами, чертями, ангелами, архангелами, херувимами, серафимами и т. д. и т. п.
Формирането на религиите е било процес дълъг, сложен, постепенен. Много човешки поколения са се сменили на земята, преди да се образуват нормите на нравственост, зачатъци на знания и изкуство, на които, като на издънки от безплодни цветя пробили след това първите израстъци на религиите, а след това е израсъл многоветния паразитичен храст на религиите.
Но ако всички народи, достигайки известно ниво на общественно и културно развитие, създават религия, то не означава ли това, че религията притежава известни полезни свойства? Не, това не е така. Религия никогда в истории человечества не играла никакой положительной роли — ни в первобытном доклассовом обществе, ни в антагонистических обществах.
Едва ли на някой ще му дойде в главата да твърди, че детските болести носят полза на хората, защото на известна възраст почти всички хора боледуват от нея. Същото може да се каже и за религиите: те са род социален недъг, глупав сън на човечеството, загнездила се детска болест на общественото развитие.
Загнездила се е тази болест, защото човек, все повече освобождавайки се от безсилието пред природата се оказвал във властта на други сили — силите на класовото угнетение. Пред тях той е бил дълги хилядолетия безсилен, както преди пред студа, болестите и ниските добиви.
У руския народ има поговорка, в която с няколко думни много точно е казано за произхода на религиите: «Докато гръм не удари, мужика не се прекръства». С други думи, докато човек живее спокойно, докато никой и нищо не го заплашва, него и през ум не му минава да се «кръсти», или да се обръща към бог. Но когато на човек се изсипят беди и нещастия — болести, неочаквана гибел на близки, нашествия на врагове, безпросветна нужда и т. н., когато човек се е отчаял и повече не се надява на своите сили, тогава в качеството си на утешение, в качеството си на духовна наслада, както се изразява К. Маркс, човек създава в своето въображение сладостен фантастичен свят, свят на илюзорни надежди.
Религия е форма на общественно съзнание. Религията не е измислена от отделни личности, а е създадена от обществото, създавайки устойчиви връзки, силата на традициите, определени правила на поведение, определена система на възпитание на подрастващите поколения.
Въпрос. Какви народи и защо се поклонявали в древността на животни и растения?
Отговор. На този въпрос може да се отговори така: буквално всички народи в дълбока древност са се покланяли на едни или други животни и растения, а отживелици от тези поклонения още и днес са се съхранили във всички съвременни религии. Съчинения на историци и поети в Индия и Китай, Гърция и Рим, древните легенди на германски, романски, славянски и азиатски народи съдържат множество свидетелства за това, че религиозното поклонение пред животни и растения в древността е носило всеобщ характер.
Ако говорим за поклонението пред животни, то страна, където това е било особенно развито и даже придобило форма на държавна религия е Древен Египет. В чест на овни и козли, котки и чакали, крокодили и маймуни, ястреби и бикове били създавани великолепни храмове. Вместо статуй богов в них хранились клетки со священными животными, перед которыми совершались торжественные богослужения, произносились заклинания и молитвы, приносились жертвы.
По законите на Древен Египет убийството на свещенно животно подлежало на строго наказание, а за убийство на ибис, котка, бика и ястреб подлежало на смъртна присъда . Най-голямо разпространение у египтяните се ползвал култа към митичния свещен бик Апис; също так и в наши времена някои племена, обитаващи бреговете на Бял Нил, не ядат месо от бикове.
В съвременна Индия продължава да битува религиозно поклонение към някои животни, особенно е разпространен култа кръм крава, маймуна и тигър.
В христианството, като култ на символ и въплъщение на «светия дух» е станал гълъба.
Произходът на култа към животните се отнася към дълбока древност, когато човек не отличавал себе си от останалата природа и считал затова животните за свои близки, кръвни роднини. Гиляките казват: «Мечката си махмала козината и веднага станала човек»; в тези думи се подчертава това обстоятелство, че човек намира много общо в строежа на своя организъм и организма на много животни. Но дело не только в этом. Хитростта на газелата, могъществото на такива крупни хищници, като лъв, тигър, мечка, полета на птиците, изкуството на паяка, тъчащ изумителни мрежи, трудолюбието на пчелите, събиращи мед и съзидаващи клетки— всичко това, несъмнено е предизвиквало възхищение у дивака. Чоовешките свойства на характера и поведението били, както се указало древни, по удивителен начин присъщи на животни, птици, насекоми, риби. В особенности это относится к тем животным, которые играли важную роль в жизни первобытного человека. Так возникло поклонение животным и наделение их сверхъестественными свойствами. С времето мястото на обитание на такива свещенни животни започнало да се счита небето.
Едновременно с поклонението пред животни в дълбока древност възникнало и поклонението пред някои растения — дървета, треви, храси. На пръв поглед това може да се каже, че е странно, но у първобитните народи е съществувало поверие за родство на хората не само с животни, но и с някои растения.
По-късно, когато се създали условия за развитие на примитивно земеделие, култа на растенията имал вече друг произход и придобил нова форма. Например у североамериканските индианци, които в при откриването на Америка от европейците не познавали още метали и употребявали каменни оръдия, съществувал култ към маиса (царевица), боб, тикви — растения, явяващи се основни култури за земеделие. Любопытно, что индейцы племени ирокезов поклонялись не просто названным растениям, а «духам» этих растений, причем «духи» маиса, бобов и тыквы мыслились в женских образах трех добрых, умных и трудолюбивых сестер, одетых в листья соответствующих растений. Эти три фантастические сестры назывались «деохако», что означает «наши кормилицы», «наша жизнь». «Сестры-кормилицы», по верованиям ирокезов, незримо трудились на огородах, оберегая маис, бобы и тыкву от вредных и губительных стихий природы, и помогали им расти и вызревать.
В съвременното християнство (православие) култ към много растения и животни покровителстват» някои «свети»: например, рогатите животни — Егорий и Власий, конете — Флор и Лавр. Така православната църква приспособявала своите светци към първобитните диви вярвания, за да укрепят своето духовно влияние на народните маси и да поддържат в тях религиозни предразсъдъци.
Въпрос. В каква вяра и защо се почитат Слънце, Луна и звезди?
Отговор. Религиозното поклонение към Слънце, Луна и звезди е възникнало в дълбока древност е известно у много народи, където е било широко разпространено. Преживелици към култа на Слънце, Луна и звезди продължава да се съхранява в съвременните т. н. «световни» религии, а така също в някои народни обичаи, свързани с древни религиозни вярвания.
Обоготворяването на Слънцето в древността е било особенно разпространено у земеделските народи. Закономерно, ежегодно повтарящите се сезонни изменения в природата, толкова очевидно зависещи от слънчевата светлина и топлина, поразявали съзнанието на човека със своята последователност и неотвратимост. Так возникло обожествление Солнца.
Народите, обоготворяващи Слънцето, го изобразявали или, като човек, или като животно. Такова е древноегипетското божество на слънчевия свят Ра, древногръцкия бог на светлината Аполон, древнославянското божество Дажд-бог и др. Древни култове към Слънцето били свързани с магически обряди и церемонии; магически символи на Слънцето се явяват очи («око»), колело, венец, насекомо «божа крава» и др.
Следи от първобитен култ към Слънцето продължават да се съхраняват в съвременните християнски празници при т. н. рождество Христово и раждането на Йоан Кръстителя.
Работат е в това, че в края на март, юни, септември и декември ежегодно стават много важни изменения в положението на Земята относно Слънцето: на 22 март и 22 септември деня е равен на ноща; на 25 юни започва да се съкращава деня и Слънцето «се обръща към зимата»; обратно на 25 декември започва увеличение на деня и Слънцето «се обръща към пролетта». Тези ежегодно повтарящи се явления на природата нашите далечни предци и отбелязвали с религиозно-магически обряди и церемонии. При этом имелось в виду, что различными магическими приемами, молитвами, гимнами и заклинаниями можно воздействовать на Солнце, упросить его быть более щедрым и ласковым.
С възникването на християнската църква започнало жестоко преследване на езичниците, или тези които все още се придържали към първобитните, дохристиянски вярвания и обряди, в това число поклонението пред Слънцето. Оказало се че култа към Слънцето до толкова много е свързан със земеделския календар на много народи, че да се ликвидира този древен култ християнската църква не успяла. Тогава църквата приспособила християнското вероучение към язическия култ на Слънцето.
Немалко религиозни представи са свързани със слънчевото затъмнение; това величественно явление на природата предизвиквало у нашите далечни предци суеверен ужас.
На тaзи почва у много народи са възникнали религиозни приказки, в които слънчевото затъмение се изобразява, като борба на зли дракони или демони против доброто и света.
Спътникът на нашата планета — Луната не оказва толкова очевидно и непосредствено влияние на стопанската дейност на човека, като Слънцето. Съответно с това и култа на Луната има несравнено по-малко разпространение, в сравнение с култа към Слънцето. Това, между другото още един път подтвърждава справедливостта на марксическото учение за религиите; в религиозните обичаи и култ са отразени в причудлива фантастична форма реални, земни интереси на хората; богове, създадени от въобръжението на хората, имат земен произход.
Не само Слънцето и Луната, но и ярките звезди в дълбока древност също били предмет на религиозно поклонение. Култът към звездите бил особено разпространен в Асирия и Вавилон. Причем некоторые жрецы специально занимались изучением звездного неба, а отдельные храмы использовались в качестве наблюдательных пунктов. Конечно, эти наблюдения приводили к развитию астрономических знаний. Но тъй като с изучаването на звездното небе се занимавали служителите на култа, вместо истинска наука за звездите се създала уродлива лъженаука, т. н. астрология. Шарлатаните от жреческото съсловие, наричащи себе си астролози се занимавали стова да «предсказват» съдбата на отделни хора, държави, народи и даже на цялото човечество по разполагането на звездите на небето.
Религиозните вярвания имат дълга история, натрупали се с хилядолетия. На кого и защо не поклонявали и не се покланят хората?! И растениям, и животным, и грозным стихиям природы — грому и молнии, смерчу и урагану, благодатному дождю и теплому ветру, и небесным телам — Солнцу, Луне и звездам, и своим собственным предкам, и живым властелинам — царям, князьям, тиранам и фараонам, и огню, и воде, и даже цифрам…
Въпросът за това, защо хората при известни обстоятелства са склонни към религиозни вярвания и създават в своето въобръжении едни или други божества, приписвайки им различни свръхестественни, чудесни свойства и способности, за първи път дълбоко научно и правилно е решен от марксизма-ленинизма. Марксистско- ленинското учение доказва, че религията неизбежно се вкоренява в обществото, което е устроено несправедливо. Тази земна несправедливост се оправдава с религията в името на загробното щастие. Для угнетенных религия является тем духовным дурманом, который примиряет их с рабством и лишает последних сил и желания бороться за лучшую жизнь. «Следовательно,— говорит Маркс,— борьба против религии есть косвенно борьба против того мира, духовной усладой которого является религия».
Вопрос. Kaкво е това магия и кога се е появила?
Отговор. Магия (шарлатанство, чародейство) е мнимо, въображаемо умение или изкуство да се подаде «щета» на врага, «да се очарова» любим човек, да се предизвика дъжд, да се предскаже бъдеще или да се угади съдбата на човека, с помоща на заклинания да се излекуват болести и недъзи, да се разтулкува и разгадае съновидение и т. н. С други думи с магия се наричат различни суеверни действия, които имат за цел по въображаем свръхестествен път да се повлияе на едни или други явления от действителността.
Вярата в това, че на околния ни свят може да се въздейства с магически (шамански) способи е възникнала в отдавнашни времена. Магията е плод на невежеството на първобитния човек и неговата безпомощност в борбата със стихиите и силите на природата. Она является весьма существенной частью всех без исключения религий. Когато свещеник чете молитва над вино и къшей хляб, наричйки ги кръв и тяло на Христа, то това е магия. Когато свещеника организира молебден за дъжд или плодородие, обръщайки се с молба към бога да защитава хората от такива бедствия, като глад, епидемия, мор по животните, наводнение и т. н., това също е магия.
Още в древността са се различавали два рода магии: бяла и черна. Считало се е че магическите действия могат да се извършат или с помоща на «небесни сили» (бог, ангели, светии, архангели и т. н.), или с помоща на «нечисти сили» (дявол и неговите слуги). В первом случае магия называется белой, во втором — черной.
В дореволюционнa Рyсия на панаири и базари за невзискателните читатели се продавали книжки на теми за черна магия: «Волховници», «Чаровници», «Съновници», «Астролози», «Аристотелеви врати», «Великият маг пан Твардовский» и т. н.
В тях се разказвало, например за това какви заклинания да се признасят, за да може ноща преди Ивановден да намери златно имане или скъпоцени камъни, или какви тайни действия трябва да извърши младия човек, за да спечели залюбено момиче, или как с помоща на «отвара» да се излекува от задушаване или от алкохолизъм. И така нататък и така нататък. В этих книжках всерьез рассказывалось о русалках, василисках и вурдалаках, о шабашах ведьм на Лысой горе, о кознях чертей и чертенят. Такого рода «литература» помогала царской власти держать народ в невежестве, закрепляла в сознании людей самые нелепые суеверия далекого прошлого.
Вопрос. Защо атеистите твърдят, че Христос като историческа личност не е съществувал?
Отговор. История знае случаи, когато събития, хора, градове, считани създадени от народната фантазия, въображението на писатели или поети, при внимателно изучаване на вече известни исторически паметници и отново намерени с времето от археологически разкопки или документи се оказвали действително съществуващи.
Да си спомним един такъв случай — историята с откриването и изследването на легендарния град от древността Троя.
При появата на първите центрове на цивилизацията, в епохи, които и до днес още в много са забулени в тайнство от неизвестност поради отсъствието на достоверни паметници или трудност при обясняването на намерени находи, по долината на Гърция бродил странстващ певец- слепеца Омир. Неговите вдъхновени приказки за подвизите на герои и богове удивлявайки слушателите със своята яркост, правдоподобност.
След смъртта на Омир неговите поеми били записани и достигнали до наши дни, предизвиквайки възхищение у съвременните читатели. Една от тях — «Илиада» е свързана с историята на древна Троя.
Дълги столетия «Илиадата» оставала достояние на любителите на изящната словесност. Но от нев се заинтересували и учените. Тя дълго и внимателно била анализирана, за съдържанието на приказката за древна Троя, за жестоката война, разгърнала се някога под нейните масивни стени, за участието в тази война на боговете, за тяхната помощ на защитници и обсаждащи. И сделали неутешительный вывод: Троя и все, что написано в «Илиаде» о событиях, разыгравшихся под ее стенами,— досужий вымысел. Нет никаких доказательств того, что существовал и этот древний город, и люди, участвовавшие в описанных в поэме событиях.
И изведнъж в 1868 година любителя-археолог немския предприемач Хенрих Шлиман се заел с търсенето на Троя, отначало отбелязвайки мястото на нейното съществуване, а след това разкопавайки и сам древния град, по-точно седем града, последователно съществували на хълма Хисарлък. Точно следвайки описанието от «Илиада», Шлиман се убедил, че града, стоящ в непосредствена близост от морето е и бил Троя.
По-късно било окончателно доказано, че не всичко в поемата на Омир е плод на фантазиите на поета, че казаното в нея се отнася за Троя и Троянската война в много съответства на истината.
Но следва ли от всичко това за достоверно съдържащо се в тази «Илиада» на Омир расказите за боговете и тяхното участие в Троянската война? Може ли след всичко това открито да признаем главния древногръцки бог Зевс за историческа личност?
Не, тазбирасе. Изследването от Шлиман способствало откриването на Троя, и това ни помага по-ясно да отделим в произведенията на Омир измислицата от действителността, естественотои историческо от свръхестественото и фантастично.
А сега да се върнем към въпроса за земния живот на Христа.
Преди всичко, в нито един от историческите източници, отнасящи се към епохата, в която, съгласно евангелията е живял Исус Христос, няма за него и за неговите деяния нито дума. Между другото църковните организации не жалят средства за провеждане на всякакви разкопки и търсения на територията на Палестина с цел намиране на каквито и да било преки или косвенни, свидетелства за земен живот на Христа.
Много години науката изучава историята от онези времена, когато е възникнало християнството. Проведени са многочислени разкопки, прочетени и изследвани са мног древни ръкописи. Щателно и взискателно поставят пред тези паметници на отдавна изминали времена своите въпроси учените, търсейки истината. Нима хората са работели над проблемите още при ранното християнство. Какви са резултатите от техните усилия?
Днес може с всякаква отговорност да се направи извод: Христос като историческа личност не е съществувал. Не е намерено нито едно подтвърждение в полза на съществуването на подобна личност нито в писмените, нито в материалните източници, историческата наука отрича факта за земен живот на Христа.
В 1947 година в пещери близо до селището Хирбет Кумран, намиращо се недалеч от Мъртво море, случайно били намерени свитъци, за които църковните служители заявили, че подтвърждават факта за живот и дейност на Христа. Но след това се изяснило, че тези свитъци се явяват документи на религиозната дейност на една от юдейските секти — есеи, преследвани от официалната религия в Палестина и затова живели уединени в общини далеч от други поселения и градове. В свитках Хирбет Кумрана упоминается «учитель справедливости», который пострадал за веру и был казнен. Но он ни где не называется Иисусом Христом. К тому же жил этот «учитель справедливости» чуть ли не за 200 лет до рождения мифического Христа.
Могат да ни възразят: а ако се повтори историята с Троя и някой ентусиаст намери все пак следи от земното съществуване на религиозен пророк с име Христос, проповядващ нова вяра в Палестина в I век от нашата ера? Ще бъде ли така доказано тогава реалното съществуване на евангелския богочовек? Совсем нет.
Ако е имало пророк с такова име, то това би могло да е бил най-обикновен човек, не притежаващ никакви свръхестествени качества. Това може и да е бил виден религиозен сподвижник (макар че за такъв повече или по-малко забележим деятел от този род подробно говори известния юдейски писател от това време Йосиф Флавий, не споменаващ между другото за Христа) или човек, способен на внушение и самовнушение, това е можел да бъде просто душевноболен, приемащ своите халюцинации за глас от небето и пророкуващ на основание на тези халлюцинации.
Даже и да бъде доказано съществуването на Христа, то това ще е обикновен човек, а не бог. Христа, непорочно заченат в дева Мария от светия духа, Христа, при раждането на който над дома преминала звезда, довела волхвите на поклонение на младенца-месия, Христа, творил чудеса (въскресил Лазара, нахранил с пет хляба пет хиляди човека и т. н.), Христа, распят и на третия ден въскръснал и възнесал се на небето— такъв Христа нет и няма да има място сред реално съществуващите, исторически личности. И как бы ни развивалось далее изучение истории раннего христианства, никто никогда не сможет доказать, что на земле когда-либо существовал богочеловек, творивший подобные чудеса.
Вопрос. Ako Христoс не e бил, то как e могло да възникне християнството?
Отговор. Действително, без Христа, ще си казжете не може да възникне християнството, както не могло да се появи и мюсюлманството (махомеданството) без Мухамед (Мохамед) или будизма без Буда.
Но в действителност това не е така. Съществуват например, руски епоси за Иля Муромец, подробно описващи неговия живот, подвизи, житейска мъдрост и героична защита на Рус от нападенията на чуждоземците. Об Илье Муромце слагались легенды, былины и песни, его образ вдохновлял художников, он запечатлен в кинокартинах. А между тем это всего-навсего легендарный герой, никогда не существовавший на самом деле. В преданиях о нем народ запечатлел воспоминания о тех временах, когда Киевская Русь отбивала набеги кочевников и заставы на южных степных рубежах зорко охраняли мирный труд своего народа, а слава о богатырских подвигах воинов этих застав передавалась из уст в уста.
Това означчава, че сами по себе си появата на разкази или легенди за този или онзи човеке все още не се явява доказателство за неговото действително съществуване.
Как се е наложила легендата за Христа? Да се пренесем две хилядолетия в миналото и епохата, когато е възникнало християнството.
Това са били времена, наситени с бурни събития. Наистина световна робовладелска държава била Римската Империя, съсредоточила в свои ръце несметни богатства, милиони роби, угнетяваща много и много племена и народи в Европа, Африка, Мала Азия. Отчаявшиеся в возможности победы над «великой блудницей»— Римом,— простые люди всех порабощенных им стран с надеждой обращали свои взоры к небу, просили у своих богов помощи умоляли их уничтожить несметные полчища врагов, терзавших их земли. Но боги молчали. И страх овладевал порабощенными, страх за свою судьбу, за жизнь детей и близких.
Особенно тежко преживявала това смутно време Палестина. Намирайки се на кръстопътя на важни търговски и военни пътища в Древния свят, Палестина постоянно, започвайки от VIII—V век пр. н. ера, била подлагана на плячкосване и разорение. Ее население то уводилось в вавилонский плен, то подвергалось ограблению со стороны египтян, то стонало под гнетом ассирийских и персидских царей. Жрецы, стоявшие во главе религиозной и политической жизни древнееврейских племен, пытались истолковать происходящие события как кару бога Яхве своему народу за тяжкие грехи, за недостаточное прилежание в вере, за неаккуратные жертвоприношения в храмы, за непослушание всесильному духовенству. Появились пророки, предрекавшие конец света и страшную гибель грешников от карающей десницы бога. Книгите на тези пророци — Амос, Иоил, Исая и други, влезли в библейския канон, и днес поразяват с мрачни фантастични картини, настроение на безизходност и обреченост пред бъдещото наказание господно. Спасението на еврейския народ и разгрома на техните угнетители старозаветните пророци свързвали с идването на земята на помазаник божии — месия, спасител. По-късно съставителите на евангелия удачно използвали отделни детайли от описанието на идването на месията на земята и ги дали за реални факти за земната биография на богочовека Исус Христос. На вярващия съвпадение на някои текстове в Стария завет и евангелията им прави много силно впечатление. Скажем, если в псалме XXI, ст. 19, говорится: «Делят ризы мои между собою и об одежде моей бросают жребий», а в Евангелии от Матфея (гл. XXVII, ст. 35) повторяется: «Распявшие же его делили одежды его, бросая жребий», то разве, по мнению верующего, это не достаточное свидетельство в пользу удивительных и сбывшихся пророчеств Ветхого завета? Или если псалом XXI, ст. 2, говорит: «Боже мой! Боже мой! для чего ты оставил меня?», а в Евангелии от Матфея сказано (гл. XXVII, ст. 46): «Боже мой, боже мой, для чего ты меня оставил?», то как же тут не поверить в чудесное пророчество о пришествии Христа, предсказанное за несколько столетий до него?!
Науката просто обяснява подобни съвпадения. Евангелията са се писали покъсно от Стария завет. Их авторы хорошо знали библейский канон. Поэтому, создавая жизнеописание богочеловека Иисуса Христа, они попросту использовали древние пророчества для большей убедительности своих рассказов.
За историческата наука Стария завет е интересен, като свидетелство за настроенията на безисходие и песимизъм, дълбоко проникнали в съзнанието на части от еврейския народ в тази епоха. Към I век от н. е. Палестина окончателно се превърнала в една от римските провинции. Восстание 66—73 годов, известное под названием Иудейской войны, было жестоко подавлено римским полководцем Веспасианом. Главная святыня иудеев — Иерусалимский храм — была разрушена, тысячи людей казнены. Еврейское население начало рассеиваться по всей Римской империи. Настроения отчаяния и безысходности достигли своей вершины. Тысячи и сотни тысяч людей, оторванных от родины, часто от родных и близких, брошенные в страшнейшие условия рабского труда, не могли не испытывать глубокой ненависти к своим угнетателям. Но они не могли в то же время не чувствовать своего бессилия изменить существующее положение. Восстания рабов терпели неудачи. В этих условиях среди разбросанных по разным провинциям Римской империи евреев распространяется слух, что мессия уже приходил на землю, был предан и распят, своими страданиями он будто бы искупил грехи и мучения еврейского народа. Теперь остается только терпеливо ждать скорого второго пришествия и страшного суда бога над угнетателями.
Култът на вече дошлия на земята богочовек, пострадал за спасението на човечеството от ръцете на римските сатрапи, давал сладка надежда, че страданията човешки са вече изкупени, че вече няма за какво да се борим за подобряване на своята съдба; нужно е само да се молим и чакаме. Образът на сина божий Исус Христос възприел чертите на многото национални богове, вярата в която различните роби от различните племена носели през ужасите на римската каторга. В учении о Христе отразилась также вера митраистов (последователей персидского бога Митры) в конец мира и тысячелетнее «царство божие» на земле. В нем нашли свое место и заимствования из культа умирающего и воскресающего египетского бога Осириса, и предания о бегстве богини Исиды с младенцем Гором от преследований злого бога Сета и т. д.
Taка християнството жадно попивало всички тези моменти в националните религии и затова станало религия международна, интернационална. Утешявайки роба, тя много скоро и на господстващата класа показала своето преимущество пред другите религии, заради възмездие за престъпленията на властта и това, естествено не било страшно за робовладелците. Вот почему если сначала христианство жестоко преследовалось, если при Нероне в Риме устраивались гонения и облавы на христиан, то уже в III веке Рим начинает относиться к христианству более чем снисходительно.
За това способствавало още едно обстоятелство. Робовладелският Рим в началото на нашата ера бил в дълбока криза. Навсякъде избухвали бунтове. Производство разваливалось. Государственное управление не в силах было справиться со своими задачами. Заговор следовал за заговором, один переворот шел па смену другому. Никой не се чувствал себе си спокоен, никой не могъл тогава да гарантира за своето имущество, стопанство, положение, живот… Затова много скоро утешение в християнските общини започнали да търсят не само угнетените, но и много собственици. Разбира се тяхната поява сред християните довело до смегчаване на протеста против угнетение, толкова рязко изразено в най-ранните християнски произведения — Откровенията на Йоан Богослов.
Така постепенно христианската религия станала приемлива, както за робите, така и за господата, само че по съвършенно различни мотиви. Накрая, император Константин в първата половина на IV век я обявил за държавна религия в Римската империя.
На ранните стадии от развитие на християнството не било важно, какви конкретни черти притежавал бог, пострадал за хората. А легендите за него възникнали у юдеите, загубили своята родина — Палестина. Рабы из других стран и вовсе не знали, что происходило в эти годы в Палестине. Им нужно было утешение. Те искали да вярват. И те повярвали. А образът на Христа постепенно придобил този вид, в който той се представя днес и в евангелията. Для этого понадобилось целых 150 лет. Лишь к концу этого периода были созданы жизнеописания земной деятельности Христа, причем авторы евангелий (а их было много, гораздо больше четырех) во многом расходились друг с другом, противореча часто в самых главных моментах. Не без причина след това усилията на християнската църква били насочени на това да се съгласуват тези разкази между себе си. Много от евангелията били обявени за лъжливи, забранени. Но и тези, които се считали за признати «богодухновни», пълни с противоречия. Църковниците не успели да свържат двата края в описанието на живота и страданието на митичния Христа.
Така християнството възникнало не защото на земята действително е бил сина божий Исус Христос, а в сила на потребност от хората в самоутешение и надежда на по-добро пред лицето на тежките изпитания, които да ги преодолеят те не могли. Християнството възникнало, като резултат от безсилието на робите да ликвидират робството тук, на земята. Дълги столетия трябвало да изминат, преди на земята да се създадат условия, позволяващи на хората да премахнат гнета на експлоататорите и в пълна степенс със свои ртце да се захванат със строителството на по-добро общество, не отпускайки в безсилие ръце в очакване на «второто пришествие».
Въпрос. Ако Христа не е бил, то защо нашето летоисчисление се води от рождеството Христово?
Отговор. Попитайте християнските богослови: «А в коя година се е родил Христос?»
Странен въпрос! — ще ви отговорят те — нашето летоисчисление се води от рождеството Христово, значи, той се е родил в началото на 1 година от нашата ера».
Но ако се обърнем към «свещеното» писание, то отговор на този въпрос няма да намерим. Работата е в това, че, както вече ние знаем в християнското вероучение на първоначалния стадии от неговото развитие нищо не се говори за земния живот на Исус Христа. Лишь в дальнейшем, во второй половине II века, возникают евангелия, то есть жизнеописания земных деяний богочеловека. Образ искупителя евангелисты наделяют конкретными человеческими чертами, а «факты» его биографии связывают с определенными историческими событиями.
Вероятно, много от вярващите помнят библейския расказ за «избиването на младененците». По предания, изложени в евангелията, царят на Юдея, Ирод, узнал, че се родил младенец, на който бог уж обещал юдейския престол, заповядал да убият в страната всички младенци от мъжки пол на възраст до две години. Ако ние се опитаме да изясним до колко тази легенда съответства на историческата действителност, то ще се окаже, че в Юдея действително е бил царь на име Ирод, но управлявал, ако ползваме нашата хронология, от 37 до 4 годин пр. н. е. Следователно, получава се че или Исус Христос се е родил не по-късно от 5—6 години до своето раждане, или Ирод е избивал младенците 4 години след своята смърт.
Не добре стоят работите и с другите косвенни указания на датите на раждане на Христа в евангелията. В Евангелието на Лука се говори, че Исус бил на 30 години на петнадесетата година от управлението на римския император Тиберий, а той управлявал от 14 до 37 год от н. е Таким образом, получается, что Иисус Христос родился за целый год до мифической даты своего рождения.
Объркването се увеличава, ако ние си спомним, че, по сведенията на Евангелието от Лука, в годината на раждане на Христа в Юдея било проведено преброяване на населението. Тя е извършена от римския сановник Квириний. Однако факты истории говорят, что Квириний начал править в Иудее не ранее 7 года нашей эры. И опять получается, что или Христос родился на 7 лет позже своего рождения, или Квириний стал править на 7 лет раньше, чем это было на самом деле…
Ето какво се получава, когато започнат да се свързват действителни исторически събития с измислени «факти» от биографията на митични личности.
Но как може да се обясни, приетото у нас летоброене започнало от раждането на Христос?
Известно е че дълги години след възникването на християнството в различните страи от света са продължавали да съществуват различни системи за летоисчисления. Като правило, започването на годините се водели от действителни исторически събития: римляните — от основаването на Рим — 753 год до н. ера, египтяните — по династиите на фараоните, гърците — по олимпиадите, халдеите считали за начало на своето летоисчисление 27 февруари 747 година — денят на встъпване на престола на цар Набонасар. Христианское летоисчисление является в данном случае исключением.
В течение на няколко века християните продължавали да считат годините така, както към това привикнали в страните, където те живели. За първи път мисълта да се даде начало от раждането на Христа възникнало у римския монах Дионисий Малки при расчитането на пасхалиите, или при определение на много години напред на датата на празнуване на пасха по лунния календар. Дионисий обратил внимание на тот факт (вполне естественный и легко объяснимый особенностями лунного календаря), что совпадения дат празднования пасхи происходят ровно через 532 года. Он был поражен, что начало этого 532-летнего периода совпадает со временем, когда, по свидетельству евангелистов, жил Иисус Христос. Дионисий увидел в этом случайном совпадении знак божий и принял его за божественное свидетельство о времени рождения Христа.
Монахът отброил от годината, в която свършила старата пасхалия, 532 година назад и получил така датата и обявил началото на християнската ера.
Новото летоисчисление дълго не се прилагало. Но под натиска на християнската църква, която постепенно се превръщала в могъща организация, разпространяваща своето влияние на много страни от света, християнското летоисчисление било от IX век прието в употреба.
У нас в Русия годините са се водили от «датата» на сътворението на света. И едва Петър I, отпразнувайки, както се и полага, 1 септември новата, 7208 година от «сътворението» на света, неочаквано за всички заповядал «отсега нататък летата да се числят» от рождество Христово и пренесъл началото на новата година на 1 януари. Так начался новый, 1700 год в России.
Въпрос. Как е възникнал календара, имената на месеците и дните от седмицата?
Отговор. В началото. Защо новата година настъпва у нас на 1 януари? Почему один год длиннее другого, а различные месяцы содержат разное число дней? Откуда появилось правило делить год на месяцы и недели?
Отговорите на тези въпроси не е така просто да се намерят. За да разберем как възникнал съвременния календар и защо той имат отбелязани по-горе особености, трябва да погледнем заедно с учените изследвали тези въпроси, в дните на отдавна отминали времена.
Още първобитните племена са се сблъскали с необходимостта да следят времето. За успешен лов е трябвало да се знае, кога у дивите зверове и птици настъпват периоди на размножение, миграции, прелетявания, култивиране на плодове. Защото от това зависели и се сменяли условията на лова, защото на всеки такъв период съответствали измененията на поведението и местата на обитание на зверовете и птиците.
Опитомяването на животните и прехода към скотовъдство още повече развили потребността от броене на времето. Колективното водене на стопанството от племената изисквало разпределение на задълженията на членовете на общините по време и това също така било невъзможно без отчитане на дните, времената от годините. Конечно, на первых порах это были совсем еще примитивные методы. Они сводились к завязыванию узелков, к зарубкам на палках и т. п.
Следващата важна стъпка в броенето на времето било извършено с възникването на земеделието и прехода към уседналост. Древните племена, създали първите държави в долините на могъщите реки Тигър и Ефрат, Инд и Ганг, Нил и Янзъ, се занимавали вече със сложна колективна стопанска дейност. За да не грешат в сроковете на посеви и настъпването на прибиране на реколтата, за да предвидят разлива на реките и техните мащаби, за да подготвят своевременно към периодите на дъжд или суша, повтарящи се от година на година било нужно да се усъвършенства броенето на времето.
Тези стопански нужди довели до създаването на таблици с броене на времето, или това което днес наричаме календар. Такива първи календари възникнали у много древни народи, които изхождали от своите, местни условия, отчитали своите обичаи и особености при водене на стопанството. При этом важно отметить, что, хотя все календарные системы были основаны на опыте, опирались на наблюдения и производственную практику того или иного народа, устанавливали их не трудящиеся, а жрецы, имевшие время для вычислений и обладавшие необходимыми знаниями, связанными с наблюдениями за движением Солнца, Луны и звезд. Понятно, что представители религии и здесь, как и во всем, постарались с самого начала связать календарь с религиозным культом.
А защо е нужно при съставянето на календара, необходим за чисто земеделски нужди, да се изхожда от движението на небесните тела? — ще попитате вие. За да се обясни това е необходимо първо да се отговори на въпроса, какво е година и с какво е свързана периодичната повторяемост на Земята на условията, които съответстват на определени етапи от стопанската дейност на хората.
Годината е време, за което нашето земно кълбо извършва пълен оборот около Слънцето. Именно с това движение на нашата планета е свързано повторянето на определени климатични, а значи и стопански условия, и преди всичко смяната на времената от годината. Каждому положению Земли в ее движении вокруг Солнца соответствует вполне определенное видимое расположение Солнца и звезд на небе. Затова точен брояч на времето и се оказало удобното за всички изхождайки от наблюдението на небесните светила.
Земята се движи около Слънцето по затворена кръгова орбита, у която нямат нито начало, нито край.
Ето защо определението начало на годината се явява дело относително. С това и се обяснява, защо у различните народи годината започва в различно време. Каждый раз при определении начала года люди исходили из своих практических потребностей, из хозяйственных нужд и традиций. Так, древние египтяне начало года относили к моменту летнего разлива великого Нила. Этот период совпадал с самым длинным днем в году (летнее солнцестояние). Приближение его жрецы «предсказывали» по первому появлению на летнем небосводе Египта звезды Сотис — Сириуса.
На Рус началото на годината се считало 1 март — времето, когато завършвала суровата зима и настъпвала пролетта, времето на пробуждане на природата и началото на селскостопанските работи. С въвеждането на християнството началото на годината било пренесено на 1 септември.
Римският властител Юлий Цезар, бил и едновременно върховен жрец на Рим, за първи път пренесал началото на годината на 1 януари. Това било свързано с факта, че на 1 януари в Рим пристъпвали към изпълнение на задълженията си консулите — избрани от представителите на централната власт. К тому же январь посвящался в римской мифологии двуликому богу времени Янусу, и после реформы Юлия Цезаря Янус мог, по представлениям римлян, на рубеже года видеть и прошлое и будущее, обращая одно свое лицо в прошедший год, а другое — в будущий.
Не веднага било установено и определеното число от дните в годината. Астрономическите наблюдения в епохата на древността не били така точни, за да се улови несъответствието на установеното от хората продължителност на годината и действителното време на оборота на Земята около Слънцето. Работата се усложнява и от това, че по времето на един оборот около Слънцето (година) Землта извършва не цяло число обороти около своята ос (ден). Именно этим объясняется, что Земля обегает вокруг Солнца за 365 дней 5 часов и 46 секунд. А люди всегда считали в году целое число дней, что не соответствовало действительной длительности года. Так, жрецы Шумера (древнего государства в Месопотамии) считали год равным 354 дням, халдейские астрономы определяли его в 360 дней, римляне начала вели счет времени по году, равному 355 дням, и т. д. Все эти календари были не точны, и через некоторое число лет разница между календарем и сроками наступления сельскохозяйственных работ, времен года, разливов рек и т. п. становилась очень значительной. Весенние праздники переползали на лето, летние наводнения приходились на осенние месяцы — словом, календарь переставал отвечать своим задачам. Поэтому-то жрецы и астрономы вносили в календарь новые поправки, вставляли дополнительные дни между годами, делали неравной длины месяцы и т. п.
На 1 януари 45 года пр. н. е. Юлиий Цезар по съвет на египетския астроном Созиген бил въведен календар, много приличащ на съвременния и по-точен, отколкото всички преди съществували.
Отново въведения календар получил името Юлиански и е известен тайка с името си по стар стил.
В календарната година дните са 365. Но годината е равна на 365,25 дена! Из этих четвертушек, рассуждали создатели юлианского календаря, за 4 года набираются целые сутки. Их решено было добавлять к каждому четвертому году (который стал високосным). Лишний день стали прибавлять к числу дней самого короткого месяца в году — февраля.
Но и юлианския календар не бил съвършенно точен. На всяко столетие той изоставал от действителния ход на времето приблизително с един ден. Сначала это не было особенно заметно. Но к концу XVI века разница составляла уже 10 дней. Затова папа Григорий XIII в 1582 година заповядал да се счита 5 октомври за 15 и внесал някои поправки в юлианския календар за да може в бъдеще той да не изостава от действителния ход на времето.
Този календар бил назован григориански (нов стил) и получил разпространение в Западна Европа. В Русия до 1918 година бил юлианския календар. Это приводило к ряду неудобств, так как счет времени в России не совпадал с общеевропейским.
Но православната църква упорито се съпротивявала на опитите да се въведе нов стил, заявявайки, че той ще наруши установения порядък на празнуване на пасхата и други «предходящи» църковни празници. В 1903 година във връзка с предложението да се въведе в Русия новия стил синода встъпил със заявление, в което се говорило, че календарната реформа е способна да разколебае «изконния и много пъти осветен от църквата порядък» и «ще доведе до… сътресение в църковния живот».
Едва в 1918 година с декрет на Совнаркома на територията на Съветска Русия бил въведен общоевропейския календар — новия стил.
А как е възникнало делението в годините на месеци?
Оказва се за първи път това деление възникнало във връзка с наблюдението на Луната. В новолунието нашето нощно светило изглежда, като сърп. След това то расте, настъпва пълнолуние, след това Лунаата отново приема вид на сърп, само че обръщайки рога си на другата страна и накрая, става невидима. И снова через определенное время появляется на небосклоне серп молодого месяца. Весь этот цикл, хорошо видимый, занимает 29,5 дня. Этот промежуток и был положен в основу деления года на месяцы. Позднее лунный календарь был усовершенствован и связан с солнечным.
В построяването на календара, в имената на месеците в годината и дните от сведмицата много е свързано с религиозните представи.
Например, първия месец от годината — януари, както вече се каза, у римляните се е считал месеца на двуликия бог Янус, който бил бог «на началото и края на всяко дело». Месец май бил наречен в чест на богинята Мая, а юни — на богинята Юнона.
Седемдневната седмица съвпада с христианското вярване. Съгласно Библията, бог в течение на шест дни създавал света, а на седмия ден «си починал от делата свои».
В действителност седемдневната седмица се наложила още в Древен Вавилон във връзка със суеверното почитане на седемте небесни светила: Слънце, Луна и пет видими с невъоръжено око планети. В последствие седемдневната седмица приели евреите, гърците и римляните.
С религиозните вярвания са свързани и почитането на един от дните от седмицата. У вавилонците седмия ден от седмицата се посвещавал на бог Нинибу, който управлявал житейските дела. В този ден хората се стараели нищо да не правят, за да не би случайно да го разгневят.
След това този обичай се възприел ор евреите, които считали за голям грях да се занимаваш с каквито и да било неща в събота. Вярващите евреи продължават да съблюдават тази забрана и до днес.
За разлика от евреите, мюсюлманите почитат петък, казвайки че уж тогава се е родил пророка Мохамед.
Съвременният календар също е несъвършен. Дължинаата на месеците и тримесечията не е еднаква, а едно и също число от деня всяка година се пада на различни дни от седмицата.
В 1954 година по инициатива на Индия въпроса за въвеждането на усъвършенстван единен календар бил поставен на обсъждене в ООН. Проектът на новия календар разглеждал делението на годината на четири равни тримесечия — по 91 дни. Във всеко тримесечие има три месеца — първия с продължителност 31 дена, останалите два — по 30 дни. Каждый квартал содержит 13 целых недель. Благодарение на това всяко тримесечие и всяка нова година започвали в неделя и завършвали в събота. Последният, 365 ден от годината се явявал допълнителен. Той няма число и име и се явява празник на света на добра воля и международното сътрудничество. В високосные годы еще один, дополнительный нерабочий день вставляется после 30 июня.
Проектът на световния календар, предложен от Индия в 1954 година е бил одобрен от Икономическия и Социален съвет на ООН. Бил е поддържан от много страни, в това число и Съветския Съюз.
Новият календар най-удобно е можело да се приеме от 1956 или 1961 година, започващи от неделя. Но във връзка с това, че астрономическите ежегодници, съдържащи важни данни, необходими за авиацията и мореплаванието се, съставят за няколко години напред, календарната реформа била отложена. Кроме того, некоторые государства, в частности США, пока что отказываются принять новый календарь, ссылаясь на «религиозные соображения».
Не изключена възможността, календарната реформа да се осъществи от 1967 година, първия ден който също се явявала неделя.
Календарната реформа касае броененто на дните и годините. А от къдва саото броене на годинете? Защо поредната година ще се счита 1965?
Съвременното броене на времето идва от митичното «раждане на Христа». В действителност това броене било въведено 1432 години назад от римския монах Дионисий, който произволно нарекал поредната година 532 от «раждането на Христа».
До тогава в много страни броенето на времето се е водило в сътветствие с религиозните представи и се е водил от т. н. «сътворение на света». При това в различните религии датите на «сътворение на света» не съвпадали. Православная церковь считала, что это событие произошло 7172 года назад; согласно иудейской религии, мир существует только 5724 года, а католики полагают, что ему в настоящее время 5968 лет.
Днес болшинството от държави приемат броенето на времето, предложено от Дионисий. Броенето е произволно, както и от «сътворението на света». Но, с другой стороны, главное заключается не в том, от какого года вести счет времени, а в том, чтобы этот счет был единообразным и общепринятым.
Въпрос. Нима не е истина, че православната църква винаги е проявявала слабост по инакомислещите? Нима у нея не е имало инквизиция и тя не е практикувала масови преследвания на инакомислещште.
Отговор. Съвременните ревнители за православна вяра, желаейки да съхранят своето влияние на вярващите, се опитват да скрият от нас истината за тъмното минало на православната църква, за антинародната дейност на православното духовенство. С тази цел те приписвали на православната църква особена мекост, хуманост по отношение към еретици, към инакомислещи. Они склонны утверждать, что инквизиция с ее кострами и жестокими расправами над еретиками — исключительная принадлежность католической церкви, извратившей якобы дух христианства.
В такъв род утвърждение няма историческа истина.
Историята свидетелства, че православната църква, както и католическото духовенство на Запад, жестоко се разправяли с всички, които посягали на нейния авторитет и били против нейното господстващо положение. Залочвайки от XII век православната църква създала и специален апарат за преследване на инакомислещите, подобен на католическата инквизиция.
В началото православната инквизиция действала самостоятелно. По нататък тя се борила с еретиците съвместно с царската власт, използвайки нейните наказателни органи.
Царското правителство поддържало борбата на църквата с еретиците, защото те, встъпвайки против православната църква и нейното учение, волно или неволно встъпвали в конфликт с държавната власт. Всяко отклонение от «чистотата на вярата» се разглеждало не толкова, като религиозно, а като държавно престъление. Затова царизмя и църквата установявали най-жестоки мерки за наказание. Един от членовете на «Соборното уложение» 1649 година гласил: «Иноверци, каквито и да са или и руски човек хули на господа и спасителя наш Исуса Христа, или на родилата го пречиста владичица наша богородица и приснодеву Мария, или на честния кръст, или на светите преподобни … се наказват с изгаряне» («Соборно уложение», гл. I, ст. 1).
По жестокост спрямо еретиците православната инквизиция не само не отстъпвала от католическата, но и я превъзхождала.
Православните инквизитори, както и колегите им на Запад, изгаряли хората на клади, в клетки, в специални дървени къщи. Еретиците десетки години ги изгаряли в т. н. земни затвори — специални ями, в дворовете на манастирите.
Други ги заточвали в тесни каменни отвори в манастирските затвори, където те се намирали в абсолютна тъмнота и били принудени да спят в полуправо състояние, докато не умирали или не полудявали.
До началото на XIX век в Русия се съхранила смъртната присъда за религиозно престъпление. Особенно широко тази мярка наказане се използвала в XV—XVIII век.
Така например, в края на XV век православните инквизитори жестоко се разправили с ереста в Новгород. Там еретиците, болшинството от които били занаятчии, дребни търговци и други представители на демократичните слоеве от населението на Новгород, встъпили с критика към висшето духовенство, а така също към монасите-паразити, обиращи населението. Расправляясь с еретиками, новгородский инквизитор, «добрый пастырь» архиепископ Геннадий, сделал все, чтобы не уступить в жестокости «гишпанскому королю». Был разработан специальный ритуал казни. Ръководителите на ересите вървели с шутовски дрехи, на главите им издигнали шлемове от брезови клони с надпис «Това е сатанино воинство». След това с ругатни ги прекарали през града. Только после этого их казнили.
Един от идеолозите на православната инквизиция, основател и настоятел на Волоколамския манастир Йосиф Волоцкий, създал теория за всеобща разправа с инакомислещите. Той доказвал, че християнския закон за прошка не е приемен за еретиците и даже тези, които се покайвали, не заслужават помилване.
В 1504 година той издействал от цар Иван III затвор за ръководителите на т. н. жидовстващи. Жидовстващите отхвърляли почитането на троица, богородица, светиите, икони и мощи и нерядко критикували не само господстващата православна църква, но и помешчическия строй с неговото неравенство и експлоатация. На Московском соборе 1504 года все вожди этого движения были осуждены на сожжение. Главных руководителей ереси — Ивана Курицына, Митю Коноплева, Ивана Максимова сожгли в клетке и предали вечному проклятию.
Особено усърдие проявляла православната инквизиция в борбата с разкола през втората половина на XVII века. Например, в отчета на разпита на църковниците към един разколник в Печорския манастир в 1683 година се говори, че той «на изтезание е разпитван и пипан здраво и с огън и с клещи изгарян и били по него много рани».
Протопоп Авакум — духовен ръководител на разкола — писал в 1677 година, че «два десет и три лета и пол лета и месец непрестанно изгарят и затварят изповедниците христови…»
В резултат от действията на наказателните отряди, или т. н. «духовни команди», зачестили самозапалванията на разколниците. Пустеели цели села. Только потому, что это наносило большой экономический урон государству, царское правительство вынуждено было предложить синоду обращаться с раскольниками мягче.
Всички тези факти говорят за това, че руската православна църква се разправяла със своите врагове с инквизиторски методи.
lang lANG,MARSIN
Да се върнем на Переслегин, че го забрав...
