Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.03.2019 12:01 - Към годишнината от излизането на съветските войски от Афганистан (1)
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 490 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Част 1

На 15 февруари тази година се навършват 30 години от датата на пълното излизане на Ограничен контингент съветски войска от република Афганистан. Тази годишнина, взета сама по себеи е без тясна връзка с историята на СССР, в частност, без връзка с ръста и развитието на дясно-троцкистската контрареволюция в Съветския Съюз.

От друга страна, на въпроса за това, нужно ли е било тогава, в 1979 г., да влезе съветската армия в Демократична Република Афганистан (ДРА), «прост» отговор в стил буржоазни историци и днребнобуржоазни истерици няма и не може да има защото към този момент империалистическия възел около и вътре в тази ключова страна от Изтока  е достатъчно стегнат.

Какво означава това? Toв означава, че от края на XIX век и до днес световния империализъм не пуска Афганистан от своите лапи. До первой мировой войны в регионе господствовал английский финансовый капитал, который рассматривал афганские земли и как колонию, и как ключ, как ворота в Индию для своего растущего российского конкурента. В период существования СССР Афганистан стал ареной непрерывной классовой борьбы социализма и империализма на Среднем Востоке. После 1991 г. и по сей день идёт драка крупнейших капиталистических финансовых групп за рынок, огромные природные богатства и контроль над исключительным стратегическим положением этой азиатской страны. 

Как ние днес оценяваме събитията, предшествали афганистанската война, свързаната с нея, а и самата война? Очевидно е че принципиалния подход към този въпрос може да бъде само един и той е разбработен още в 1919 г. много точно от Ленин в своите лекции за държавата:

«За да може по по-научен начин да подходим към …въпроса, трябва да хврърлим макар и бегъл исторически поглед на това, как е възникнала държавата и как се е развивала. Най-надеждното във въпроса на общественните науки и необходимо за да може действително да се придобие навик да се подходи правилно към историческия въпрос и да не се загубиш в масата малки неща или грамадното разнообразие от борещи се мнения, най-важно е да подходиш към този въпрос от гледна точка на науката — да не забравяш основните исторически връзки, да гледаш на всеки въпрос от гледна точка на това, как едно или друго явление в историята е възникнало, какви са главните етапи при преминаване в своето развитие на това явление и от гледна точчка на това негово развитие да гледаш, как дадената вещ е станала сега»[1].

Да, на нас далеч не всичко ни е ясно за тези причини, по които в Афганистан бил въведен Ограничен контингент, много факти ние не знаем, защото историческата истина, засекретена в хиляди текущи работнически документи в Политбюро и ЦК КПСС, Совмин, МИД, Министерството на отбаоатаы, Генералният щаб, КГБ, министерството на финансите и т.н., засега лежи в закрити фондове, достъп до който има далеч не всеки «придворен» историк на буржоазията, да не говорим за историците не придворни, а класово противоположни на буржоазията.

Още повече кое как е в събитията, пряко или косвенно свързано с войната в Афганистан, не ни е известно. Но това «кое-как е» не трябва да се взема и прави извод просто така, както го прави фашистската историография, т.е. в отделен момент в кратка история от тази източна страна, без анализ на класовите сили, които са преобладавали в нея в края на втората половина на XX век, без обзор на нейното икономическо положение и отношение със съседните държави.

Това означава, че нашите разсъждения за събитията от февруари — декември 1979 г. (началото на афганистанската война) и по-нататъшното развитие на войната в Афганистан трябва да започнем не с някакво «престъпно решение на брежневското Политбюро», както това са го правили по време на Перестройката и до днес, а с това, какво представлява тази страна и каква е съдбата на нейния народ.

Кратък исторически очерк

Съвременната политическа история на Афганистан е започнала в началото на XIX век, т.е. по-рано в сравнение сизграждане на самата държава в нейните съвременни граници. До края на първата империалистическа война историята на страната в значителна степен се определяла от тази роля, която Афганистан играл в борбата на британския и руски империализъм за влияние в Средна Азия. Английский империализм, стремясь остановить продвижение российских «коллег» в Туркестане и в сторону Индии, постепенно превращал (с помощью войн, дипломатии, интриг, провокаций, подкупов, политических убийств и т.д.) Афганистан в буферное государство, роль которого страна играла до 1920 г.

Афганистан дълго време е бил неограничена монархия. При това централната власт в страната започнала да се укрепва едва в края на XIX век, когато започнала да преодолява феодалната раздробеност и с ускорен ход започнала да развива крупно помешчическо земеделие   — т. н. «сердарство». При этом закона о престолонаследии в Афганистане не существовало, и поэтому эмир (король) лично назначал себе преемника. Ясно, что это назначение не могло идти без одобрения сердарства.

Формално цялата власт- изпълнителна и законодателна, принадлежала на емира, но на практика абсолютната власт на монарха била силно ограничена поради особености на вътрешния начин на живот на страната, разноплеменост на неговите провинции, опозиционност на национално-племенните вождове, остатъците от феодалния и даже родовия строй. В палнинските райони на североизточен Афганистана до втората половина на XX век още живели племена, които по същество, съхранявали пълна независимост от Кабул.

Още един фактором, ограничаващ властта на емира или краля, било това, че наместника на провинцията, който се назначавал му била предоставяна много широка самостоятелность в делата на вътрешното управление. Шо се отнася до хановете, които възглавявали едни или други племена, то те се избирали от племето, а емира само формално утвърждавал този избор. Поэтому ханы в пределах своего племени также обладали почти всей полнотой власти.

В течение на XIX век английския империализъм, по пътя на икономически, дипломатически и военен натиск на царска Русия, се сдобил с това, че към коренните афгански (пуштунски) области — райони Кандахар и Кабул били присъединени и редица други области от Туркестан, които нито по етнически състав, нито по икономика не били свързани стс страната Дурания, т.е. с първичния Афганистан. Това обстоятелство ще играе своя роля в цялата последваща вътрешна политика на страната и ще окаже свое влияние на хода на афганистанската война от 1979–1989 г.

Oт друга страна, в резултат от двете жестоки войни (в 1841 и 1880 г.) Англия завладяла и присъединила към своите индийскии колонии извънредно важната в икономическо и стратегическо отношение земна полоса около югоизточната граница на Афганистан с население около 2 милиона човека, основно пуштуни. С това завладяване английския финансов капитал решавал едновременно три задачи, а именно:

— укрепвал и разширявал буферния пояс между Индия и руския Туркестан за да затрудни експанзията на царизма по направление Белуджистан (съвременен Пакистан), северозападна Индия и Индийския океан;

— усилвал отбраната по границата на Индия — в случай, че руското самодържавие и крупната буржоазия се договорят с афганистанските племена за съвместна борба с Англия за индийските земи;

— облегчавал си задачата по ръководство на афганистанската буферна държава, защото тя е била нестабилна, т.е. била е в значителна степен изкуствен конгломерат от стопанско и национално не свързани (или слабо свързани) по между си племена и области.

Затова царската политика в течение на десетилетия била безсилна да спре със зависимостта на Афганистан от Англия и не могла да достави свои стоки на афганистанския паар. Иначе казано, Афганистан съхранил формална държавна независимост, фактически бил английска колония. Это положение Афганистана было закреплено Конвенцией 1907 г. между Россией и Англией. По этой Конвенции царское правительство соглашалось признать Афганистан «вне сферы своего влияния». Тъй като периода 1904–1907 г. бил наситен със събития, пряко или косвенно свързани със съдбата на Афганистан, тъй като на англо-руската конвенция от 1907 г. била посветена специална глава.

И така Афганистан служил за надежде буфер, прикриващи Индия от пълзящия руски империализъм. Но в 1919 г. в Кабул бил извършен държавен преврат, в хода на който емир Хабибула- английска марионетка бил свален от престола и убит. На место Хабибулы сердарями и ханами был возведён его третий сын Амманула-хан. 28 февраля 1919 г. Амманула объявил войну Англии и от имени всего народа провозгласил государственную независимость Афганистана, что обеспечило ему поддержку народа и вооружённых сил страны. Одновременно с этим Амманула обратился к РСФСР с предложением заключить договор о дружбе и торговле.

Съветското правителство разгледало и подписало такъв договор и признало независимостта и суверенитета на Афганистан. От своя страна, британския кабинет, отчиташ тежката за себе си политическа обстановка в Предна Азия и Индия, обявил на Афганистан война. Эта война длилась 50 дней и была Англией проиграна. После этого английский империализм был вынужден признать афганский суверенитет, который правительством Амманулы был дополнительно закреплён политическим союзом с РСФСР.

В периода от 1919 до 1928 г. в Афганистан се провела реформа, насочена на преодоляване на феодалната изостаналост на страната и стимулираща развитието в нея на капитализма. Били приети закони за поощряване на промишлеността и за неограничени права на частната собственост на земята, за нейната покупкопродажба, за разширение на системата на светско образование и т.н. В 1923 г. была принята первая, буржуазная по своей сути, конституция Афганистана.

На капиталистическите реформи в страната отчаяно се съпротивявали хановете от племената и духовенството. Опирайки се на финансовата и политическа поддръжка на английския империализъм и имаща широка социална база в лицето на средното и бедно селячество, икономическото положение на които рязко се влошило, хановете и мулите вдигнали през 1928 г. широко антиправителственно възстание. Амманула был вынужден отречься от престола. Захватившая власть группа во главе с Бачаи Сакао свернула все прогрессивные буржуазные реформы, начатые правительством Амманулы.

През есента на 1929 г. се състоял още един държавен преврат, който възглавявал Мохамед Надир- изразител на интересите на крупните сердари и най-богатата част от градската търговско-занаятчийска буржоазия. Надир основал нова управляваща династия, която заемала афганистанския трон до 1973 г.

Надир и неговите наследници продължили капиталистическите преобразования в страната, но при това закрепили и разширили правата на духовенството, което запонало да получава пари от държавата. Хановете и беките в крайните племена влизали в избрания Народен съвет като депутати със съвещателен глас, но с голямо държавно съдържание, което осигурявало на централното правителство, ако не поддръжка, то поне другарски неутралитет.  В 30-е гг. создаются объединения национального торгового капитала (ширкеты), банки, при поддержке государства развивается фабричная лёгкая промышленность.

И все пак в края на 40-те г. Афганистан така и си останала икономически слаборазвита аграрна страна с феодални остатъци в селското стопанство, където било заето до 90 % от трудоспособното население на страната. Общото число промишленни и транспортни работници не превишавало към онзи момент 40 хил. човека. Такое аграрное перенаселение при крайне низком уровне развития промышленности вызывало постоянное ухудшение положения трудящихся города и деревни.

Икономическите трудности и ръста на класовите противоречия обусловили поява в Афганистан на нови опозиционни партии. Водеща сила на тези партии станала сребната и средна градска буржоазия и националната интелигенция. Эти партии выступали за ускоренный рост капиталистических отношений в промышленности и сельском хозяйстве, за буржуазную демократизацию государства и общества, против вмешательства США и стран Западной Европы во внутренние дела Афганистана, а также за более широкую торговлю с СССР.

С идването през 1953 г. на власт на правителството на М. Дауд дейността на буржоазно-демократичните партии и групи била официално забранена, но при това новия кабинет провъзгласил т.н. «политика на ръководимата икономика». Съдържанието на тази политика бил цял ред от мерки с държавно-капиталистически характер, а именно: били създадени държавни органи и смесени акционерни общества, които съсредоточили в свои ръце цялата външна търговия на страната; бил установен държавен контрол над всички промишленни предприятия и банки — по пътя на покупки на «контролни пакети» акции, държавни заеми и въвеждане в ръководството на тези предприятия на държавни чиновници; било разширено промишленното, иригационно и транспортно строителство за сметка на правителството, укрепена кредитната система — по-пътя на организация на своеобразна «централна банка».

Всичко в рамките на «ръководимата икономика» от 1956 до 1967 г. били изпълнени два плана по развитие на афганистанските производителни сили. И, независимо от това към началото на 1970 г. основен отрасъл на икономиката на страната, както преди си оставало селското стопанство.

Независимо от съхранението на конституционно-монархическия строй, приетата конституция в 1964 г. дала възможност да се расширят буржоазно-демократичните свободи в Афганистан. Така например била изменена системата за комплектуване на горната палата на парламента (преди всички нейни членове се назначавали от краля и и били с ограничени пълномощия). С другой стороны, более широкие права в области законодательства, право вынесения недоверия правительству и т.д. были предоставлены нижней палате, которая выбиралась всеми жителями Афганистана, имеющими право голоса. Теперь нижняя палата парламента — Народная джирга — избиралась населением на 4 года, а верхняя палата — Джирга старейшин комплектовалась так: 33%  её членов назначалась королём на 5 лет, а 67 % — избирались провинциальными собраниями — джиргами (по 1 депутату от каждой провинциальной джирги) на 3 года, и населением провинций (по 1 депутату от каждой провинции) на 4 года. Перед Народной джиргой формально отвечало правительство.

Конституцията също така декларирала свобода на слово, печат, събрания, създаване на политически партии. Но краля все още съхранявал за себе си право на лично назначаване на губернатори, макар на това да се съпротивявали партиите на градската буржоазия. Буржоазията също така не я устройвало обстоятелството, че провинциалната джирга, която избирала населението, изпълнявала същитео функции на съвещателен орган при губернатора, а законодателни права нямала. В градовете на Афганистан населението избирало общини, които и започнали да съсредоточават класовите интереси на градската средна и крупна буржоазия. В отличие от европейских муниципальных органов, о которых Ленин писал, что они власти не имеют, а занимаются лужением умывальников, афганские городские управы часто принимали и добивались исполнения таких решений, которые противоречили решениям высших джирг и даже самого короля.

Особенно място в системата на държавните органи в Афганистан заемала т. н. «Голяма джирга», членове на която били всички депутати на парламента и всички председатели на провинциалните джирги. Тази «Лойя джирга» се свиквала по указ на краля за разглеждане на важни въпроси по престолонаследството (например, при отричане на краля) или за внасяне на същественни поправки в конституцията.

В 1965 г. бил приет избирателен закон, койото за първи път предоставял право на участие в избори на жени и установяващ всеобщи, преки избори при тайно гласуване. Избирателни права поллучили всички граждани, достигнали 20 години, неосъжданин по политически причини.

Съдебната система на Афганистан включвала Върховен съд (висша съдебна инстанция), апелационни съдилища във всяка провинция, граждански и военни съдилища от първа инстанция. Всички съдии се назначавали от краля. При рассмотрении и разрешении судебных дел афганские суды наряду с действующим законодательством руководствовались и нормами шариата — религиозно-правовыми нормами ислама суннитского толка.

На 17 юли 1973 година в Афганистан бил извършен пореден държавен преврат. Монархията била свалена и в Афганистан бил провъзгласена демократична република. Този период от историята се характеризира с крайна политическа нестабилност. През април 1978 година в страната започнала революция. Президент М. Дауд вместе с членами своей семьи был убит, а к власти пришла Народно-демократическая партия Афганистана (НДПА).

След Саурската (Априлска) революция глава на държавата станал Н.М. Тараки, а председател на Революционния съвет — Х. Амин.

География

Афганистан — това е страна, която със своите природни условия и до днес е труднодостъпна отвън, с исторически ограничени връзки със съседните държави. Релефът на Афганистан се явява на 3/5 високопланински, като територията е прорязана от веригата на системата Хиндукуш. Часть территории Афганистана занята каменистыми, песчаными или глинистыми пустынями. Несмотря на то, что географически Афганистан расположен на юге, климат там суровый, горный, а в южной части — резко континентальный и сухой. На высоких горных плато зима длится 7–8 месяцев, при этом температура воздуха часто падает до отметки -30о С. Климат горных долин на высотах от 1000 до 2500 метров, в общем, похож на климат средней полосы РФ, с той разницей, что лето более жаркое. В степных и холмистых районах Афганистана климат очень похож на климат восточной Украины, т.е. степной зоны Южно-Русской равнины. Климат низменностей в южной части Афганистана — жаркий и очень нездоровый, с душным и знойным летом, высокой влажностью и длинными периодами распространения малярии и болотной лихорадки.

Горите са малко, преобладават храстите. Водни ресурси в изобилие има само в планинските райони. Равнинные реки Афганистана летом мелеют из-за того, что до 90% объёма воды разбирается на орошение земель сельхозназначения. Част oт водата се губи в пясъците и пустините, озерата и малките реки през лятото пресъхват напълно. Вспомогателен източник на водоснабдяване се явяват подземните води.

Сред почвите на Афганистан най-разпространени са планинско-пустинните сивокафяви почви и планинските сивоземни, които изискват специални агрокултури и обилно напояване. Големи площи в центъра и на юг са заети от полупустини. Тези територии може да се превърнат в плодородни оазиси, даващи до три реколти годишно, но за това е нужен социалистически строй и реализацияна колосален план по преобразуване на цялата природа на афганистанските степи и пустини.

Най-благоприятни райони за селскостопанско производство и живот на човека се явяват долините на афганистанските реки, които в значителна степен служат и за пътища на съобщения вътре в страната. Но най-плодородните и годни за селско стопанство земи се намират само в по-широките речни долини, докато в многочислените тесни долини, преминаващи по планинските каньони, земите за селскостопанско предназначение са на тераси, което много силно усложнява селското стопанство, прави го извънредно трудно и нископродуктивно, води го до натурален характер, като цялата или почти цялата негова продукция се потребява на място, без продажба на пазар.

Афганистан притежава големи запаси от  минерални руди и други полезни изкопаеми. В изобилие има желязна руда, сол, мрамор, злато, на север са проучени богати залежи на рубини. Има залежи на барит, целестин и сяра, а в отделни райони има въглищни пластове, газ, налице са следи от значителни запаси от нефт. Среди особо ценных ископаемых в отдельных районах Афганистана отмечены запасы лазурита, бериллиевых руд, свинца и цинка. Словом, при развитии социалистического хозяйства в этой стране у победивших трудящихся будут под рукой многие виды ценного сырья, которое можно будет использовать для развития промышленности, а частью — для экспорта в обмен на машины и другое необходимое оборудование.

Население

В Афганистан живеят до 20 народности, принадлежащи към различни езикови групи. Около половината население, т.е. 8 милиона човека са афганци (пуштуни). В западните и североизточни провинции живеят таджики (повече от 3 милиона). На севере страны проживали узбеки (1,5 миллиона) и туркмены (0,3 миллиона), в центре — хазарийцы (где-то 1,4 миллиона) и ещё целый ряд народностей помельче. Държавните езици са два — пушту (афгански) и дари (фарси-кабули).

Рельефът на страната предопределил крайно неравномерно разпределение: голяма част от жителите на Афганистан живеят в оазиси и долините на реките, особенно в долините на Кабул и  Херируд, а така също в района на Кандахар и в долината на Хилменда. В тези места през 1977 г. плътността на населението достигнало до 70 човека на 1 кв. км, а в околноситте на Кабул  — до 100 човека на кв. км. Горные районы населены слабо, от 0,7 до 1,5 человека на кв. км. Южные афганские пустыни и высокогорные районы центра и северо-востока страны практически безлюдны.

Най-големи градове — Кабул (с предградията през 1982 г. почти 700 хил. жители), Кандахар, Херат, Мазари-Шериф и Кундуз.

Преобладаваща част от населението към 1980 г. оставали селските жители. При това афганците били една част животновъди-номади, част — уседнали земеделци, малка част — занаятчии. Таджики и хазарейцы — земледельцы и мелкие торговцы. Узбеки также земледельцы со значительной долей мелких торговцев и ремесленников, а вот туркмены и чар-аймаки в большинстве своём так и остались скотоводами, кочующими с места на место со стадами коров, овец, лошадей. Всего кочевой и полукочевой образ жизни к концу 70-х гг. XX века вело около 2,3 миллиона жителей Афганистана.

Към 1979 г. общата численост на икономически активното население на Афганистан Генералния щаб на Съветската армия оценявал на 9,8 милиона човека, от които в селското производство били заети примерно 82%. От останалата маса стопанско население примерно 420 хил. човека било така или иначе заети в промишлеността, строителството, транспорта и управлението.

Държавна религия се явява мюсюлманството със сунитска насоченост, което изповядват основно, пущуни и узбеки, докато таджики и хазарейци— шиитизъм.

Стопанство на страната

Икономиката на Афганистан има своеобразни черти. Независимо от ускореното капиталистическо развитие, до средата на 50-те г. на XX век стопанството на страната имала относително слаби връзки със световния пазар, като тук не смятаме разбира се паара на суровия опиум и конопения екстракт. Но к указанному моменту Афганистан практически не имел долгов по иностранным займам, что снижало его зависимость от европейского и американского капитала. Это обстоятельство объективно способствовало консервации в стране отсталых феодальных и даже родоплеменных форм хозяйствования.

Железници автомобилни пътища от европейски тип в Афганистан нямало. Главните търговски и административни центрове едва в 50–60-те г. били свързани с пътища с твърдо покритие, които са пригодни за движение на тежки камиони. Это позволило наладить товарообмен с Ираном, а позже, в 1980–1988 гг. также облегчало переброску в Афганистан из Ирана оружия, боеприпасов и отрядов наёмников, которые воевали против Советской армии и вооруженных сил ДРА, т.е. на стороне моджахедов. При все това транспорта в западната част на Афганистан бил затруднен от пустинния характер на местността, ниската населеност, отсъствие на добра пътна инфраструктура и отсъствие на вода.

В източните планински части на страната превоза на стоки в Пакистан, Индия и Китай се провеждали от каравани, макар че на отделни участъците  по планинските пътища било възможно и автомобилно движение. Възлови пунктове на вътрешните пътища били и си остават Херат, Мазари-Шериф, Кабул и Кандахар.

Както вече бе казано, основа на народното стопанство на Афганистан се явява земледелието и животновъдството. Районите на земеделие в страната са съсредоточен по «голям кръг»: ако погледнем на картуата на Афганистан, то главните селскостопански поля са разположени по окрайнините на страната, с голеи празнини, които са заети от пустини, солени блата и планини. Наиболее плодородные земли — это долина реки Герируд, Гератский район, Гильменд, Аргендаб и т.н. «Афганский Туркестан», т.е. южный берег Аму-Дарьи.

Впрочем, для большей части Афганистана характерно сочетание оседлого земледельческого и кочевого и полукочевого скотоводческого хозяйств, но преобладает всё же земледелие. Сельское хозяйство традиционно базировалось на ручном труде издольщиков и малоземельных крестьян, использующих примитивные орудия труда. Поэтому было вполне закономерно, что даже в лучших экономиях и помещичьих угодьях только 30–40 % продукции хозяйства поступало на рынок.

В Афганистан господствало крупно помешчическо земеделие. Така в собственост на 40 000 помешчици (6,5% от общото число земеделци) със стопанска площ 20 хектара и повече се намирали над 73% от всички обработваеми земи. При этом свыше 500 000 крестьянских семей не имели земли и вынуждены были арендовать её у помещиков на кабальных условиях или работать батраками. В малоплодородных горных областях Хазараджата и Бадахшана была распространена мелкая крестьянская собственность на землю. Государству принадлежали, в основном, пустоши, пастбища, а также леса и участки земель, где обнаружены полезные ископаемые. В течение всего XX-го века общинно-племенное землевладение, характерное для окраинных районов Афганистана, неуклонно теряло своё экономическое значение.

Почти всички земи в селскостопанските райони са поливни. Водата към тях се подава от канали от реки, подземни източници, понякога и от кладенци. Ирригационная система страны даже во второй половине XX-го века развивалась медленно, поэтому сельское хозяйство испытывало постоянный дефицит поливной влаги. Это отражалось на сборе зерновых культур. Но в тех хозяйствах, где искусственный полив был более-менее налажен, обычным делом было получение двух неплохих урожаев в год.

С отчитане на слаборазвитата система на изкуственно напояване и прочие прояви на изостанали форми на стопанисване на тежките почвенно-климатични условия на Афганистан са довели до това, че по внимателна подготовка на почвата и сложност на сеитбоооборота местното земеделие стояло, общо взето на голяма висота, приближавайки се до най-културните райони (долините на Кабул, Херируд, Хилменда) до европейската градинарска култура, когато се обработвал всеки квадратен метър земя, а разходите на селския труд на всеки такъв квадратен метър били просто огромни.

Нарeд с поливните поля афганците разоравали участъци по склоновете на планините или на тераси. Тези участъци по принцип нямали система за изкуственно поливане и се захранвали от оскъдните атмосферни валежи. Эти участки, общая площадь которых не превышала 10% от всей сельскохозяйственной земли страны, крупного значения в экономике не имели. Почти вся продукция, собранная на этих склонах, потреблялась на месте: большая часть уходила феодалу-землевладельцу в виде натурального оброка, остальная часть доставалась мелкому хозяину — крестьянину или арендатору, но также, в основном, для личного потребления, а не для рынка.

По състояние на 1981 г. общата площ посевни земи в Афганистан се оценяват примерно на 700 000 хектара. Главен продукт на афганското земеделие била пшеницата. Кроме пшеницы культивировались ячмень, кукуруза, рис, просо, бобовые растения. Урожайность по зерновым культурам зависела от качества обработки почвы и возможностей полива и составляла в среднем 1:10 – 1:20, т.е. на один мешок посеянного зерна крестьяне могли получить 10–20 мешков урожая. Но хлеба в стране хронически не хватало даже при самых высоких урожаях, и поэтому его приходилось закупать у соседей, в Индии, Иране, в СССР.

От техническите култури традиционно се отглеждали тютюн, памук, мак, сусам и лен. Най-високите сортове тютютн се отглеждал в района на Кандахар и се експортирали в Индия, Пакистан, Иран и СССР. Тези държави закупували в значителни количества полуфабрикати опиум, които се произвеждал със занаятчийски и полузанаятчийски способом в същите райони, в които се произвеждал тютюн.

Що се отнася до афганския памук, той не се  отличавал с обилен урожай, нито с качество на влакната. До 1958 г. в страната е нямало памукопочистващи и пресовалнифабрики и затова целия събран памук се обработвал или на място от селяни-занаятчии, или се експортирал в необработен вид (в естественни«кмалки кутии»).

В Афганистан било силно развито  стоковото градинарство и овощарство, особенно в долините на реките, а така също в Кабулската и Кандахарскай провинции. Плодовете от тези райони се доставяли на вътрешния пазар на страната, а така също се изнасяли в съседните държави. Разводились практически все виды южно-европейских фруктов: абрикосы,  персики, груши, яблоки, финики, миндаль, бахчевые, орехи, виноград и т.д. Плодове се експортирали както в свеж, така и в сушен вид.

Във връзка с обилието пасища в Афганистана било широко развито животновъдството, което се явявало едно от двете главни съставляващи на националното богатство на страната. Териториални центрове на животновъдството — части от Сюлеймановите планини, западната част на Бактрийската равнина и пустините в южен и югозападен Афганистан. Важнейшей и наиболее высокотоварной отраслью скотоводства до 1990 г. было овцеводство. К 1977 г. в Афганистане насчитывалось 20,5 миллиона овец и 3,2 миллиона коз. При това номадите отглеждали преимущественно дребен  рогат добитък, където преобладавала курдючната овца.

Пролетта, когато растителността в пустините на южните райони на страната изгаряла, номадите прекарвали своите в равнините на северен Афганистан и по алпийските пасища  в планините, а с настъпването на студеното време се връщали по местата на зимуване на юг. На богатите пасища в северен Афганистан се отглежали каракулските овце (през 1975 г. — примерно 5,5–6,5 милиона глави). По производству каракуля (1,5–2,5 миллионов шкурок в год) Афганистан занимал 3-е место в мире (после СССР и ЮАР).

Крупен рогат добитък (през 1972 г. — 3,7 милиона глави) се развъжда преимущественно в уседналите селски стопанства, в помешчическите стопанства и селските капиталистически икономии, принадлежащи на сердари и крупната градска буржоазия. Част от животните се използвала за полеви работи, като теглеща сила. Номадите отглеждали камили. Големи стада коне се отглеждали по принцип в помешчически стопанства и икономии. Вывоз живого скота за рубеж составлял одну из важнейших статей внешней торговли и государственного бюджета Афганистана.

Добивът на полезни изкопаеми, на които е богата страната, до края на 50-те г. се водила по първобитен и полупървобитен способ. От началото на 60-те г. в северен Афганистан започнал полупромишлен добив на каменни въглища в месторожденията на Каркар, Ишпушта, Дара-Юсуф, а така също на каменна сол близо до гр. Таликан. В горах Бадахшана были открыты разработки лазурита (месторождение Сарысанг). С 1961 г. в районе г. Шибарган начата промышленная добыча природного газа, который частично поставлялся по газопроводу в СССР.

Към 1972 г. общата мощност на афганските електростанции е била 227 000 киловата, в това число ВЕЦ — 212 000 квт. Най-значителни ВЕЦ били изградени на р. Кабул, Сароби и на главната стена на Джелалабадския иригационен канал.

Обработващата промишленост до средата на 50-те г. съхранила преимуществено занаятчийски характер. Консервация на изостаналите форми на промишлеността способствала митническата политика на афганистанското правителство, която установила практически забрана с мита на изделия на чуждестранното машиностроене и металообработка.

Главен отрасъл на афганската прерабатоваща промишленост била преработка на животинска и растителна суровина: кожени колани, производство на дрехи от каракулска овца, кожа и вълна, тъкане на килими. Била широко развита занаятчийската обработка на метали (изделия от ковано желязо, оръжие, посуда и т.н.). До 1946 г. текстильное производство было ограничено выработкой грубого сукна и простых хлопчатобумажных тканей. Основное средство производства таких тканей — деревянный ткацкий станок с приводом мускульной силой человека.

И все пак началото на афганистанската фабрично-заводска промишленост било положено още в 1885 г. Пръв обект на крупна обработваща промишленост станал военния завод, построен в Кабул от англичаните. К 1950 г. этот завод разросся в целый комбинат, на котором работало около 5000 рабочих. Этот комбинат состоял из ряда цехов: орудийного, оружейного, патронно-порохового, суконного, спирто-перегонного, электромеханического, мыловаренного и др. В состав этого предприятия была включена спичечная фабрика и монетный двор. Комбинат обеспечивался электрической энергией от ГЭС, построенной на водопадах Джебель-Сераджа, что в 40 км от Кабула. Этот военный комбинат представлял собой, по сути, несколько объединённых заводов, даже несколько объединённых отраслей промышленности страны и производил одно времядо 60% всей промышленной продукции.

Вторият афгански завод, също бил построен в Кабул- държавен кожено-обувен завод, работещ за въоръжените сили на държавата. В завода били заети 400–450 работници.

В 1924 г. в Кабул било доставено английско оборудване за металургични, цименто-бетонен и стъкларски заводи. В 1925 г. около Кабул бил построен първия в страната доменен цех.

Освен тези два завода, към 1940 г. в Кабул имало завод за свещници, цех за минерална вода и крупна работилница нза точни инструменти. Стопанин на всички перечисленни предприятия официално било афганското правителство, но то владеело само част от капитала на тези предприятия, съставляващи примерно 30%. Останалата част принадлежала на английския капитал в лицето на Лондонската банка, банка Лойд и още редица финансови учреждения в Ситито.

Външна търговия. До 1914 г. търговията на Афганистан с близките съседи изглеждала така: 55–60 % от целия обем импорт и експорт се падали на Индия, 38–42% — на царска Русия, 3–6% — на Иран. Из России ввозились, главным образом, ткани, сахар, фарфор, фаянс, стекло, металлоизделия, нефтепродукты и спички. В то же время Афганистан экспортировал в Россию каракуль и овчины, хлопок, шерсть, скот, фрукты и семена.

В периода на първата империалистическа война руския капитал почти напълно излязъл от афганистанския пазар. От това се възползвала английската буржоазия, която завладяла за себе си тези райони, които водели търговия с Русия.

Отношения с СССР

Що се отнася до първите години търговия със СССР, то в 1923–1925 г. експорта и импорта на страната се състоял практически от тези стоки, които Русия внасяла и изнасяла до войната. Независимо от това, че в тези години вътрешния пазар на Афганистан бил залят от стоки английско производство, търговията със СССР се развивала напълно благоприятно. Причинте: цените на стоките съветско производство били по-ниски от цените на стоките на европейската буржоазия, и това в условията на Афганистан позволявало да се изместят англичаните, но не само в сила на решение на централното афганистанско правителство, по-често защото в сила на относителна икономическа и политическа самостоятелност на отделните райони в Афганистан, управляващата върхушка на които били заинтересовани ор преки търговски договори със съветското правителство; СССР се намирал в много изгодно транспортно положение относно Афганистан: пътищата от съветската територия в Афганистан преминавали от пристанищато на Аму-Даря, към които от съветска страна подхождала железница, а така също през Кушку, където има желязна магистрала.

В силa na тeзи причини в 1924–1953 г.  стоките съветско производство намирали на афганския пазар доволно бърза и широка реализация. С повишено търсене у афганците се ползвали качественните съветски тъкани, кибрит, захар, посуда. Показателно е че към  1930 г. Афганистан започнал да продава на Съветския Съюз повече вълна, отколкото на Индия, т.е. на английския капитал. Този факт силно обезпокоил британските банки и крупните търговски компании и английската буржоазия била  принудена да повиши в Индия изкупните цени на афганистанската вълна и  едновременно да намали цените на едро на английската манифактура, която не един път вървяла в обмен на афганистанската вълна.

Сътрудничеството със СССР и страните с народна демокрация изиграли важна роля в икономическото развитие на Афганистан след втората световна война. В съответствие със съветско-афганските договори с техническа и финансова помощ на СССР в страната били построени цял ред с производственни обекти.

Към 1970 г. външната търговия на СССР с Афганистан достигнала 44%. Eдновременно с помощa нa Съветския Съюз, Афганистан в значителна степен разрешил проблема с транзита на своите стоки в Европа и Далечния Изток, което също способствало за укрепване на икономическата и политическа независимост на страната.

Ясно е че на икономическите отношения със СССР пряко влияели редица вътрешни обстоятелства в Афганистан. Така например реформите през 50–60-те г. ускорили икономическото райониране на страната и образуването на единен вътрешен капиталистически пазар, но при това афганистанската буржоазна еволюция вървяла по сложен и противоречив път. К концу 60-х гг. так и не был решён аграрный вопрос, т.е. отношения земельной собственности оставались многообразными: рядом с капиталистическими экономиями существовала значительная феодальная собственность и соответствующие отношения эксплуатации крестьянства, а в окраинных районах страны — даже родоплеменная земельная собственность. Държавата не дала земя на огромното безимотно селячество, което често оставало безправен арендатора, а част на батраците. Капиталистическите преобразования, както преди се извършвали от феодално-чиновническата партия и част от «племенните» ханове, които били кръвно заинтересовани от съхраняване на феодалните и даже робовладелчески отношения на своите земи.

Всичко това в известна степен ограничавало доставките на ценна афганска селскостопанска продукция в СССР.

Все пак конституционната реформа, проведена през 1963–65 г. от правителството на М. Юсуф, приспосабила държавните и общественни институти към нуждите на развитие на капитализма. Що се отнася до отношенията на класите във връзка с тази реформа, то дребната и средна буржоазия в градовете, а така също интелигенцията встъпили с национални, буржоазно-демократични и даже социалистически програми, докато върхушката основана на експлоататорските класи, крупните помешчици и горния слой буржоазия, провеждали политика на «национално единство» по пътя на «умерени, неспешни» капиталистически реформи.Забележително е това, че и партията на дребната буржоазия и партията на помешчиците и крупния афгански капитал единодушно се изказали за по-нататъшно разгръщане на икономическите и политически отношения със СССР, за най-широко и взаимоизгодно сътрудничество във всички сфери на стопанския и културен живот.

Ясно e чe такавa линия нa управляващата класа и афганистанската държава били много изгодни за Съветския Съюз — както в икономическо, така и в стратегическо отношение, защото като цяло позволявала не само да се решат стопанските и отбранителни задачи, но и да се икономисат милиарди народни рубли.

Нашите оглупели заблудители, привикнали към «прости отговори», трябва да разберат, че дългия мир вътре в Афганистан и спокойствието в едно от важните стратегически направления — средноазиатското, ни давало възможност да не отделяме колосални сили и средства от социалистическото строителство за прикриване на границите, на покриване загубите от неизпълнените договори, на увеличение на въоръжените сили в два или три военни окръга в страната. Всичко това съвкупно (финанси, частична мобилизация, т.е. отвличане на части работна сила от производството, разгръщане на части и съединения в южните окръзи, увеличение на производството на военна продукция, постановка на бойно дежурство допълнителни единици т.н. «ядрена триада» и т.н.) — това са и тези десетки милиарди невъзвратно загубени рубли.

Към средата на 70-те г. на XX век с активната поддръжка на Съветския Съюз обработващата промишленост на Афганистан направила голяма крачка напред. Най-голямо  развитие получили такива отрасли, като текстилната, хранителната, първичната обработка на селскостопанска суровина, строителната и производството на строителни материали. Основни предприятия на текстилната промишленост били памукотекстилния комбинат в Гулбахара, памукотекстилната фабрика в Пули-Хумри и вълненотекстилната фабрика в Кандахар.

Към това време с помоща на СССР били построени крупни предприятия на хранителната промишленост: плодово-консервен завод в Кандахар, захарен в Баглан и маслобойно-маргаринов в Кундуз. От предприятията на промишлеността за строителни материали може да се отделят два циментови завода със съветско оборудване — в Пули-Хумри и Джабал-ус-Сирадж.

Важни стратегически промiшленни обекти, построени и оборудвани с помоща на Съветския Съюз се явяват:

— мощен радиовъзел, хлебкомбинат, домостроителен комбинат, асфалтобетонен и авторемонтен завод в Кабул;

— новите газови находища на север в Афганистан в района Бадахшан — Мазари-Шариф с газопровод до границата със СССР;

— продължение на иригационния канал и реконструиране на ВЕЦ на река Кабул в района на Джелалабад;

— язовирна стена Сарде близо до Газни;

— механизирано пристанище Шерхан на река Пяндж;

— ВЕЦ в Пули-Хумри и язовирна стена и ВЕЦ в Наглу;

— шосе Кабул — Шерхан (400 км), Кушка — Херат — Кандахар (680 км), Пули-Хумри—Мазари-Шериф —Шибарган;

— завод за азотни торове в Мазари-Шериф и още много други обекти с промишлено значение.

На строителството на пътища Афганистан давал водеща роля в превозите на далечни разстояния и в обслужването на външната търговия с автомобилен транспорт. Към 1970 г. общата дължина на афганистанските пътища е била 7500 км, в това число асфалтирани 1200 км и бетонирани—700 км. Особое значение получила кольцевая стратегическая трасса Кабул — Кандагар — Герат — Мазари-Шариф — Кабул, которая наконец-то соединила твёрдым и всесезонным путём важнейшие города страны.

Към 1976 г. в страната е имало 46 300 автомобила, в това число 27 600 леки, от които около 30% съветско производство. Но за превоз на товари между малките градове и в селските местности, а частично и в транспортирането на експортно-импортни стоки широко се използвали животни (камили, коне и магарета).

Единствена корабоплавателна река в Афганистан била Амударя (Пяндж), по която плували малки товаропътнически корабчета английско и съветско производство. За обслужване на речните превози, освен механизираното пристанище в Шерхан, с помоща на СССР били построени два пристана—Келиф и Ташгузар.

Авиотранспортът на Афганистан обслужвал, както  вътрешни, така и външни съобщения. Главни афгански летища — Кабул, Кандахар и Баграм (първите два — с международно значение). От средата на 40-те г. на XX век авиопарка и летщната инфраструктура в  Афганистан в значителна степен се комплектувала и оборудвала с помоща на Съветския Съюз.

Класи и техните отношения

Висши управляващи класи в Афганистан от края на XIX век били «сердарите» — крупни помешчици-феодали, потомци на вождовете на афганските племена, които по-късно преминали в служба на емира. Службата и относителното подчинение на тези племенни вождове на централната власт било купено с редица материални изгоди — данъчни облегчения, предаване в частни владения на крупни имоти в покрайнините на страната и т.н. Затова сердарите се явявали единственни в страната, без да считаме емира, собственици на крупната земеделска собственост.

Стопанисването в тези места дълго време се свеждало до присвояване от сердарите максимално възможно всичко от селския добив в натурален вид. При това сердарите не се спирали пред нищо, дори пред пълното разорение на арендаторите на земята и селяните, особенно в покрайнините на държавата, населени не с пуштуни, а с друга селска маса — таджики, узбеки, хазарейци и т.н. До начала 20-х гг. XX века сердари широко применяли и рабский труд.

При такива форми на производственни отношения стопаните на имоти постоянно се нуждали в поддръжка и помощ от държавния апарат и неговите средства за принуда. Това положение осигурявала повече или по-малко тясна връзка между сердарите с държавата и емира. Тази връзка се закрепвала с предаването на сердарите на висши административни постове, както в центъра, така и в провинциите.

Държавната служба в Афганистан била тясно свързана с получаването на подкупи и изнудвания от населението, а така също със «субсидии» за висшите афгански чиновници, които се давали от англо-индийското правителство. Подкупи, изнудвания и «субсидии» от английската буржоазия заедно с печалбите, получавани от земята, довели до съсредоточаване в ръцете на върхушката сердари значителни капитали. С развитието на промишлеността и търговията в страната те влагали своите капитали във формата на лихварство и търговски капитал и затова към началото на 30-те г. на XX век сердарите съсредоточили в свои ръце не само земя, но и относително крупен търговски капитал. Известна частот големите имоти били превърнати в капиталистически икономии, където била наложена промишленна преработка на селскостопански продукти. Эти пуштунские полу-феодалы–полу-капиталисты сыграли большую роль в переходе Афганистана от замкнутого районного хозяйства к общегосударственному денежному.

В класовата структура на Афганистан особенно стояла родоплеменната аристокрация на многочисленните племена, които съставлявали национално малцинство (по отношение към «титулната нация» — пуштуните). Това били всякакви ханове на хазарийци, узбеки, туркмени и т.н. По своему классовому положению эта аристократия была мелкими и средними «региональными» феодалами, которые представляли собой всю полноту власти в своём племени, народности или конкретном районе. Центральная власть феодалов-сердарей и эмира относилась к ханам и бекам как к классово своим. На тях се оказвали почести и уважение, а в случаи, когато един или друг хан е бил принуждаван да потушава възстание на експлоатирани селяни в района му то той се обръщал към държавата (или конкретно към крупен феодал) за военна помощ, то такава помощ често се оказвала в обмен на натурално заплащане със  селскостопанска продукция или в замяна на временна политическа лоялност на едно или друго племе.

Но при все това на родоплеменните ханове не се предоставяли нито високи държавни длъжности, нито права да влияят на политиката на централната власт, нито «субсидии», нито възможност да работят имоти извън своя феодал. Затова традиционното отношение вътре в експлоататорските класи в Афганистан били такива, че  сердарите били опора на емира и носители на централната власт, а феодали и ханове в покрайнините били постоянна, ту затаена, ту активно встъпваща опозиция на емира и висшия слой сердари.

Тази отдавнашна конкурентна борба между групите феодали за влияние в държавата в известна степен се прехвърлили и през втората половина на XX век — при държавнте преврати, в разкола на НДПА (Народно-демократичната партия на Афганистан) на две враждуващи крила, «Халк» и «Парчам», накрая в хода на самата война 1979–1990 г., когато редица влиятелни регионални ханове, начело с Ахмад-шах Масуд вдигнали оръжие против централното правителство.

Накрая, доволно своеобразно класово положение имало афганското духовенство. То традиционно се ползвало почести и голямо влияние над трудещите се маси, но самостоятелна политическа роля не играело, защото нямало за разлика от католическата църква или РПЦ, значителна и твърда икономическа база: в Афганистан имало много малко вакъфни земи (земи, принадлежащи на мюсюлманските свещеници) и освет това, ислямското духовенство силно зависело от местните феодали и родовоплеменната аристокрация и затова организирано било слабо.

До 1930 г. грaдската буржоазия била развита слабо и самостоятелно класово значение почти нямала. Търговци на малки и средни промишленни предприемачи били принудени да извършват само малки операции, при това те трябвало да ползват капиталите на сердарите, което поставяло градската буржоазия в пряка и доволно тежка зависимост от последните.

Интелигенцията като прослойка започнала да се образува примерно в края на първата империалистическа война, което е било свързано със строителството от англичаните на редица промишленни предприятия в района на Кабул.

Интересно е че в този период в Афганистан почти нямало «здраво» селско стопанство, аналогични на кулацкото стопанство в Русия или бауерското — в Германия. Преобладаваща форма на селско земеделие било именно дребното стопанство, което някъде било натурално, полунатурално или вече е преминало в стоково. На формите на афганско земеползване силно се отразявали преживелиците от колективното владеене на земи, характерни за родоплеменния строй (това е периодичното преразпределение на пасищата между членовте на рода и т.н.).

В коренните афгански области, населени с пуштуни, селяните се удържали в частна собственост в своите имоти и поддържане в тях на самостоятелно индивидуално стопанство. А в националните покрайнини на страната, т.е. в «инородческите области», огромни маси селяни били безимотни и преминали в положение на земеделски работници — селски наемни работници, които се натрупали преимущественно, в крупните капиталистически икономии.

Но при все това сериозни селски бунтове против местните ханове и централната власт в Афганистан нямало. Основна форма на класова борба на село били малки бунтове на селяни против конкретните феодали.

Афганската работническа класа дълго време била представена, главно от наемни чираци и калфи в занаятчийските работилници и мануфактури в градовете. Дребната градска буржоазия — занаятчиите съхранили (с едни или други изменения) наследственна цехова организация и работели често не на конкретен заявител в лицето на друго предприятие, а непосредственно на пазара на дребно.

Работният ден у работниците в работилниците (калфи и чираци) продължавал средно 10 часа, а заплатата по състояние на 1935 г. се колебаела от 21 рупии на месец — за възрастни квалифицирани работници,  до 4 рупии — за ученици.

Работилниците се ръководели от старши майстори, които по принцип се явявали и техни собственици. От майсторите — стопаните на крупните работилници се попълнила класата на градската средна буржоазия: много афгански майстори откривали свои бартерни и лихварски кантори или магазини, чрез които продавали не само изделията от своите работилници, но и всички стоки, продажбата на които обещавала висока печа.

Към 1936 г. общата численост на промишления пролетариат в Афганистан бил 6–7 хил. човека, съсредоточени в Кабулския промишлен район с неговите казионни заводи. Условията на труда на тези пролетарии е бил толкова тежък, че на афганците е било по-изгодно и безопасно да се занимават със скитничество, но не да отидат да работят в завода. По тази причина правителството често прибягвало до лов на скитници и принудителното им зачисление в заводите. Охрана на труда и производственна санитария на тези предприятия отсъствала, продължителността на работния ден достигала 12 часа, заплатата се колебаела от 2 до 25 рупии на месец (афганската рупия била приблизително равна по покупателна способност на 8 английски пенса по състояние към 1933 г.).

Към средата на 70-те г. на XX век положението на работническата класа в Афганистан се изменило незначително. Работният ден бил законодателно съкратен до 8–9 часа, но на много предприятия то фактически продължавали 10–11 часа. То же касалось и государственного регулирования заработной платы: при том, что законом была установлена минимальная зарплата для рабочих государственных предприятий, примерно равная 32 рупиям (по покупательной способности старой рупии 1933 г.), на деле это была средняя или даже высокая зарплата. Определённые подвижки были сделаны в охране труда, особенно на тех предприятиях, которые строились, налаживались и первое время работали под руководством советских специалистов. Но с уходом «шурави» по истечении срока контракта местная буржуазия и государственные чиновники, входящие в руководство предприятий, постепенно сворачивали все льготы афганским рабочим, которые были заранее оговорены советской стороной.

М. Иванов

Продолжение следует.

 

[1] В.И. Ленин. Новые статьи и письма, вып. 1. М.: Изд. Газеты «Правда», 1930 г., стр. 94.




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 1659280
Постинги: 2347
Коментари: 323
Гласове: 465
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031