Още един път ще се спрем и ще погледнем назад, в новата и най-нова афганска история от XX век. Без този поглед назад, без краткото запознаване с важните събития от XX век — началото на 70-те години в многострадалната източна страна ние няма да разберем, както следва, нито Априлската революция, нито причините за излизането на съветските войски, нито самата афганска война, която не е прекъсвала и до днес.
И такa, практически веднага след победата на Октомврийската социалистическа революция в Русия новото съветско правителство публикувало Декретът за мира, в който се съдържали ленинските, болшевишки принципи на външната политика на младата Съветска държава. Тези принципи станали определящи и по отношение на Афганистан. Немного позже широким народным массам этой страны стало известно обращение Совнаркома РСФСР «Ко всем трудящимся мусульманам России и Востока»[1], в котором рабочий класс России подтверждал право всех мусульманских народов быть полными хозяевами своей судьбы. По конкретно афганским делам это означало, что Советское правительство безоговорочно и полностью признаёт Афганистан суверенным и независимым государством и готово к долгосрочным, равноправным и взаимовыгодным отношениям с ним. Юридически эта позиция Советской власти была закреплена Брест-Литовским мирным договором 1918 г., статья 7 которого гласила, что «Персия и Афганистан являются свободными и независимыми государствами»[2].
Отчитайки факта, че установяването на нормални всестранни отношения с Афганистан могло да се «прикрие» от чуждестранна военна интервенция на част от рубежа на съветска Средна Азия и Източното Прикаспие, а така също да способства за национално-освободителна борба на афганистанския народ против английския империализъм, в юли 1918 г. Съветското правителство предложило на афганистаския емир обмяна на посолства. Однако эмир Хабибулла-хан под нажимом англичан отклонил это предложение. В ноябре того же года второе предложение Совнаркома о налаживании дипломатических отношений также было отвергнуто.
В същото време обстановката в самия Афганистан рязко се задълбочила. Феодално-буржоазното правителство на Хабибули увеличило данъците, учестили се рекрутските набори в армията, което особенно дразнило околните узбекски, таджикски и туркменски племена. В страната царило пълное беззаконие на властта по отношение към трудещото се население в градовете и селските местности. Фактически цялата пълнота на властта временно се оказала в ръцете на зараждащата се компрадорска буржоазия, която най-вече изпълнявала волята на английския финансов капитал по безудержно ограбване на страната. Политически компрадорската буржоазия представял министра на финансите М. Хюсеин, който отдавна се издържал от британската администрация в Индия, която отделяла за него и неговия помощник в правителството регулярни «субсидии», в замяна на която, освен всичко друго, държавната хазна ежегодно изплащала на Индия до 30 % всички постъпления от податки и налози — за сметка на, т. н., «погасяване на външните дългове». От тук и възникнала острата необходимост от систематично повишаване на налози и податки.
Емирът Хабибула в делата по управление на страната почти не се намесвал, ако не считаме неговото упорно нежелание да се установят пряки и взаимоизгодни отношения с РСФСР и да се възползва от благоприятната обстановка за придобиване на независимост на Афганистан. Тези обстоятелства способствали за нарастване на кризата във вътрешната политика и много определили изхода на управление на правителства Хабибула.
През лятото на 1918 г. английската войска навлязла в Съветски Туркестан, завладявайки град Кушка. Така английските сили обкръжили Афганистан от три страни: като напълно от страна на Персия, Индия и Белуджистан. Это означало, что внешняя политическая изоляция страны, навязанная английским империализмом (помним положение англо-русской Конвенции, согласно которой все внешние сношения Афганистана контролировались Британским правительством) и проводимая всей внутренней политикой афганской власти, оформилась и в территориальную изоляцию, которая обеспечивалась теперь уже не только тайными договорами и субсидиями высшим чиновникам Афганистана, но и наличным присутствием британских войск на западных, северных и южных границах страны.
Всичко това довело до това, че значително се съкратила вътрешната и външна търговяя, а след нея и загубите на пазари за реализация сваляйки и производството на експортни стоки, доходите от които давали над 80% от постъпленията в афганистанския бюджет. Разорили се номадите, не намирайки бързо предаване на каракулевските кожи. Разорило се средното селячество и арендатори, произвеждащи сушени плодове, грозде, стафиди, градински и технически култури. Разорявали се средните и даже крупни търговци на дребно, за които станало невъзможно свободно да се внасят стоки в Персия и Съветски Туркестан. Нарастнала общата икономическа криза в цялото стопанство на Афганистан, а следователно и криза с политически изход от която се изисквало в тези конкретни условия най-радикални и даже крайни мерки по отношение към феодално-самодържавната власт в страната.
В такава външна и вътрешна обстановка се активизирала дейността на либерално-буржоазната опозиция, която встъпвала за бързо сваляне на феодалните отношения и унищожаване на остатъците от родовоплеменни отношения в икономиката, за ускорен преход на страната на капиталистически релси. В юли 1918 г. се извършило покушение на емира, след което властта разгърнала масови репресии против градската дребна и средна буржоазия, интелигенция, дребно чиновничество и младше офицерство, в средите на които бързо се формирали буржоазни групировки, настроени на провеждане в страната на буржоазно-демократична революция по образец на европейските революции от XVIII–XIX вв. със задължително завоюване на пълна държавна независимост и решителна защита на вътрешния капиталистически пазар.
Репресиите усилили общото недоволство на емирския режим, който афганистанците считали не само виновни за тежкото икономическо положение на народа, но и в пряко предателство на националните интереси в полза на Англия. В ноща на 20 срещу 21 февруари 1919 г. емира Хабибула бил убит в околностите на Джелалабад. Эмиром провозглашает себя его брат, Насрулла, выражавший классовые интересы феодальной верхушки и крупнейшей компрадорской буржуазии, сторонник консервации зависимости страны от английского финансового капитала.
В това време сина на убития Хабибула принц Аманула-хан, опирайки се на войници и младшите офицери от кабулския гарнизон, занаятчий и градската малка и средна буржоазия, също се обявява за емир. Аманула веднага заявил, че главната цел на неговата политика ще бъде завоюване на пълна независимост и суверенитет на Афганистан, решителна борба с британския империализъм на всички фронтове. Это обеспечивает принцу поддержку народных масс не только в городах, но и в сельской местности. В итоге Насрулла и группа его сторонников были арестованы, а бывший министр финансов и агент лондонских банков М. Хусейн был прилюдно повешен. Новым эмиром стал Аманулла, а попытка феодальной верхушки и богатейшей буржуазии (сельскохозяйственной, торговой и ростовщической) захватить власть временно закончилась неудачей. К власти приходят так называемые «младоафганцы» — выразители классовых интересов средней и мелкой городской буржуазии, сторонники полной независимости и ускоренных буржуазных реформ. 28.02.1919 г. Аманулла-хан официально провозглашает государственную независимость Афганистана.
Публичното наказание на ценния британски агент Хюсеин допълнително показало н англичаните, че им е обявена война, която и започнала през май 1919 г. Бойните действия завършили с поражение на Англия, като това немалко способствало от разгрома на британските интервенти от Червената Армия в Закаспието (в Туркмения), а така също от започналото въоръжено възстание на пущунскиите племена против английския колониализъм в северозападните провинции на Индия.
Оказаала се между три фронта, англичаните били принудени да отстъпят и да оставят Афганистан. На 03.07.1919 г. афганистанското правителство и командването на английската войска сключили примирие, а на 08.08.1919 г. в гр. Равалпинди се подписал предварителен мирен договор между Англия и Афганистан, съгласно който Британия напълно признавала независимостта и суверенитета на Афганистан. 19.08.1919 г. Кабул ратифицирует этот договор, и с той поры день 19 августа считается национальным праздником афганцев — Днём восстановления независимости, концом длительного периода полуколониальной зависимости страны от британского империализма.
Но още до 19 август независимостта на Афганистан била призната от Съветската държава. През март 1919 г. В. И. Ленин пиши писмо до Аманула-хан, в която подтвърждава намерението на РСФСР да установи отношения с Афганистан, като с независима и суверенна държава[3]. 28.02.1921 г. заключается советско-афганский «большой» Договор о дружбе, который стал одновременно фактором укрепления наших южных рубежей и фактором защиты национального суверенитета Афганистана.
«Младоафганистанската» епоха на буржоазни реформи
Укрепвайки се във властта и щедро раздавайки на народа обещания за подобряване на живота, новото правителство на Афганистан пристъпило към буржоазно-демократични реформи. В 1923 г. се приела първата в историята на страната конституция, в която се декларира независимостта на страната и някои граждански свободи. Создаётся подобие консультативного двухпалатного парламента — Государственный совет при эмире и Лоя Джирга — всеафганское собрание вождей племён и мусульманских богословов, а также Дурбари Али — правительство, совет министров при эмире.
Що се отнася до най-главната част от реформата- икономическата, то в 1920 г. бил приет закон за данъка на земята, който разглеждал преход от натурална форма на налога в парична. Този закон бил следствие и отражение на ускореното развитие на стоково-паричните отношения в Афганистан, което косвенно говорило и за ръст на капиталистическите отношения, най-вече в селското производство. В 1923 г. издаётся закон о налоге со скота, которым унифицировалось налогообложение всех скотоводов и отменялись дополнительные налоги. В 1924 г. принимается Положение о продаже государственных земель. Этим актом юридически закреплялась и подтверждалась частная собственность на землю, что способствовало росту помещичьего землевладения, так как после принятия этого закона 2/3 государственных земель были проданы помещикам, хозяевам крупных капиталистических экономий, верхушке чиновничества и капиталистам-ростовщикам.
Наред с такава земеделска реформа, проведена в интерес на богатите феодали-сердари, набиращата сила селски капиталисти — тези сердари, превели своите стопанства на капиталистически лад и крупната градска буржоазия, вложила капитали в селското производство, «младоафганистанците» опитали да преселят части от пущуни–номади в северните селскостопански райони на страната, в което била заинтересована местната феодална аристокрация, нуждаеща се от нови арендатори и крепостни. Заедно с това била проведена конфискация на части от земята от молите с последваща продажба. Митническата реформа опростила търговията на буржоазията и пласирането на своите стоки зад граница, но едновременно с това митата на внос били повишени примерно с 15 %. Накрая, прили закон за поощряване на промишлеността, които определили курс на създаване, най-вече на крупни държавни капиталистически предприятия за сметка на хазната и при дялово участие на отделни капиталисти от най-богатите сердари и висшите чиновници.
Всички реформи на правителството на Аманула, като цяло били насочени към най-изостаналите форми на феодалния строй и ускореното развитие на капитализма в страната. Тези реформи отговаряли, преди всичко на класовите интереси на «новите» помешчици, превели своите стопанства във форма на капиталистическа икономия, а така също на националната търговска буржоазия, макар тези две класови прослойки заедно взети били към началото на 20-те г. на XX век още немногочисленни и нямали достатъчно политическа тежест. Это была особенность расстановки классовых сил в тот момент.
От друга страна, буржоазните реформи на «младоафганистаците» все пак засегнали някои интереси от най-консервативните класи и слоеве на обществото — части от крупните и най-крупни помешчици, феодалната знат на племената, върхушката от мюсюлманските богослови, които сами се явявали феодали, скрити лихвари и стопани на цели мрежи от лавки и магазини. Тези реформи не облегчавали икономическото положение на селячеството — основната и крупна производителна класа на афганистанското общество, не го избавяли от безимотие и жестока феодална и феодално-буржоазна експлоатация. Наоборот, реформы ускорили процесс разорения и обезземеливания среднего и мелкого крестьянина, усилили их зависимость от хозяина земли, ростовщика и торговца.
Като резултат от тази политика, още през пролетта на 1924 г. избухнал метеж от племената в Хост, който бил организиран и се възглавявал от местните помешчици и духовенството (а то, както ние помним, е било крайно недоволно от конфискацията на своята земя и при това изкусно използвало факта на осиромашавяне на селячеството). Възстаналите поискали отмяна на новия земеделски закон, възстановяване на свободната търговия с Британска Индия, отмяна на реда на социално-битовите нововъведения, които молите обявили за противоречащи на исляма (правото на жените на образование, на ходене без забрадки, откриване на държавни училища, съдилища, и т.н.).
Метежните племена в Хост много бързо получили поддръжка от правителството на Британска Индия, т.е. от английските империалисти, които били заинтересовани от свалянето на новия национал-буржоазен режим и установяването над Афганистан на поредния «протекторат», т.е. във връането му в положение на английска полуколония, и ако се получи, то и към «пълна» и закрита колония, в която да господстват най-изостаналите форми на стопанство, в това число и робство.
Централното правителство се оказало неспособно да спре възстанието на южните племена и било принудено да се откаже от някои буржоазни и земеделски реформи. В частност, била прекратена конфискацията за дългове на селските земи, конфискацията на земя от духовенството, опростил се митническия порядък на границата с Индия и Белуджистан. В целом буржуазные преобразования значительно замедлились, особенно в части заведения государственной промышленности, на которую в казне постоянно не хватало денег.
Упрощаването и известното благоприятстване на външната търговия изисквало от държавата на разширяване на външните връзки. След ликвидацията на международната изоляция Афганистан се свързал най-вече с РСФСР, Англия, Иран, Италия, Франция, Германия, Полша, Турция и Египет. В 1926 г. был подписан очередной договор с СССР о нейтралитете и взаимном ненападении, которым закреплялась политика нейтралитета Афганистана и усиливались торговые связи с СССР.
След дълго международно турне (края на 1927 — началото на 1928 г.), в хода на което Аманула-хан усилено демонстрирал пред Англия решимостта на Афганистан в борбата против техните опити отново да завладеят страната под свой контрол (призиви към обединение на всички мюсюлмани за борба с колонизаторите, преговори в Италия и Франция за закупуване на крупни партии оръжие, предварително съгласие на предоставяне на германския капитал на концесии за строителство на железници в Афганистан, покана в страната на маса немски специалисти, визита в СССР със сключване на няколко икономически договора, и накрая подписан с Турция и Иран договори за дружба, което обективно укрепвало позициите на Афганистан в борбата с британския империализъм), афганистанското правителство пристъпило към нов етап на антифеодални реформи. През август 1928 г. Аманула встъпил на заседание в Пагман, кудето представил план за действие на властта в близките години. По этому плану крупные феодалы и феодальные верхушки национальных племён лишались ряда льгот и привилегий, в частности, в уплате налогов, ограничивались в количестве земли, которое они могли купить и иметь, в праве отбирать землю у крестьян за долги. Така също феодалите се задължавали да приемат арендно заплащане само в пари, да строят пътища в своите райони, да изграждат предприятия по първична преработка на селскостопанска суровина, което било изгодно за далеч не всички помешчици.
Новите реформи отслабвали и позициите на мюсюлманското духовенство. Така, в градовете и централните райони на страната още по-решително се учредявали светски съдилища по европейски образц, а юрисдикцията на шериатските съдилища силно се изрязвали. Все муллы и проповедники были обязаны проходить государственную переаттестацию, в противном случае их лишали кафедры, т.е. паразитического дохода и государственной зарплаты, а могли (при содействии и прямой заинтересованности соседних помещиков) лишить и земли, т.е. могли лишить и поповского дохода, и части прибавочной стоимости всего класса эксплуататоров, и прибавочного труда «собственных» крестьян.
Правителството се опитало да модернизира брачно-семейните отношения, фиксирайки 16 години, като минимална възраст за встъпване в брак. Но в това дело феодалите и духовенството взели връх. Зато правительству удалось провести совместное обучение детей в школе, направление афганской молодёжи на учёбу за рубеж, запрещение многожёнства (для государственных служащих) и необязательность ношения чадры во всех районах страны.
Но основното се състояло в друго. С края на войната от 1919 г. британо-индийския капитал, макар и до известна степен потеснен, но все пак вътрешния пазар на Афганистан не може да изчезне. За 8 лет, а особенно в 1927–1928 гг., во время отсутствия в стране Амануллы и ведущих членов правительства, английские империалисты и крупнейшие индийские капиталисты, опираясь на богатую и влиятельную индийскую диаспору в Афганистане, фактически монополизировали внешнюю и в значительной степени внутреннюю торговлю в стране. В ответ на это правительство Амануллы начинает проводить протекционистскую политику в отношении национальной торговой буржуазии. К концу 1928 г. оформляются первые торговые акционерные общества, «ширкеты», с долей государственного капитала до 50 %. В числе хозяев и главных акционеров этих ширкетов числились высшие чины государства, в том числе сам эмир и его брат.
Концентрацията на национален търговски капитал във формата на ширкети получила най-голямо развитие в 1929–1930 г. Към това време в страната имало около 20 търговски компании с общ уставен капитал от 5,5–6 милиона афгани[4]. Из них семи наиболее крупным было предоставлено право монополии на заготовку и экспорт важнейших афганских товаров.
В резултат от тази политика позициите на английския и индийски търговски капитал в страната били до известна степен отслабени: към 1930 г. афганския търгвски капитал провеждал вече около 40% от всички експортно-импортни операции[5].
Що се отнася до развитието на крупната капиталистическа промишленост, строителството на пътища и канали, а така също организацията на централна държавна банка, то в август 1928 г. Аманула информирал депутатите от Лоя Джирги за своите преговори с крупните промишленници от Германия и Италия по железопътните, хидротехнически и минни концесии. За финансовата организация по строителството на водохранилища, рудници и железни пътища Афганистан направил централен финансов орган, в който правителството на Аманула искало да съсредоточи най-крупните търговски капитали, които натрупали членовете на управата на ширкетите.
Но това предложение на Аманула било отхвърлено от търговците: крупните представители на афганустанския търговски капитал се опасявали да доверят своите капитали на държавата, защото се опасявали от завладяване на техните капитали от помешчиците и помешчивеската-капиталистическа върхушка (селската буржоазия), която все още определяла вътрешната и външна политика на държавата. Търговският капитал поискал от правителството създаване на частна акционерна банка с право на емисии, т.е. с право на пускане на държавни банковски билети, т.е. пари. На это условие, в свою очередь, уже не могло пойти правительство Амануллы.
Тъй като правителството искало да реформира армията по тип на германската или френската, затова военните реформи разглеждали въвеждането на всеобща воинска повинност заедно с доброволната наемна служба, увеличение срока на служба от 2 на 3 години, забрана на замяна на призоваващите и откуп, което повсеместно се практикувало във феодалните стопанства и икономии. Освен това, закупуването на оръжие в Германия и Италия изисквало огромни разходи, а това довело до въвеждането от есента на 1928 г. на допълнителен извънреден поголовен налог от 5 афгани годишно, което предизвикало всеобщо недоволство на селяни, занаятчии, бедни скотовъди, дребната градска буржоазия и интелигенция[6].
Допълнително недоволство от експлоататорската на класа към правителствота на Аманула било предизвикано от многочислените кампании по борба с бюрократизма, подкупите, корупцията и контрабандата. Но всички тези кампании така и завършвали с призиви и публикации на нереални планове. Но именно в момент такой борьбы выделяется небольшая и наиболее прогрессивная часть министров — «младоафганцев», которая понимает, что для искоренения этих общественных явлений требуются не декларации и поверхностные реформы, а революционное изменение способа производства и всего афганского общественного строя. В этом «левом крыле правительства» считали, что нужен и возможен «перескок» из разлагающегося феодализма сразу в социализм советского типа, минуя стадию капиталистического развития. Образованию этой небольшой фракции в правительстве способствовал государственный визит афганской делегации в СССР в 1928 г., однако в генеральные планы буржуазного правительства Амануллы вовсе не входили социалистические преобразования, и поэтому «левая» фракция «младоафганцев», заложив некоторые идейно-организационные основы для появления будущего левого крыла партии «Хальк», распалась, частью была поглощена правительственным большинством, частью удалена от власти.
Това не е изненадващи. Най-голямото, на което е могла да отиде централната власт е било за известно разширение на парламентарните свободи и реорганизация на държавното управление. Так, Аманулла предложил создать Национальный совет — прообраз будущего парламента — взамен Государственного совета, который был всего лишь консультативным органом при дворе эмира. На этом политические реформы исчерпывались.
Кризата нараства
Но и този опит за демократизация на обществото се натъкнала на отчаяно противодействие от феодалите, духовенството и богатите селски капиталисти, които виждали зас парламентарната реформа допълнителна заплаха за конфискация на земи и всеобщо избирателно право, т.е. така или иначе, притискане на своето изключително икономическо и политическо положение в обществото.
Първите сериозни признаци на бъдещия държавен преврат се проявили още по времето на упоменатото висше заседание на Лоя Джирги през август 1928 г. Силното и упорно съпротивление на ускорените капиталистически реформи от страна на богатите феодал и частите селски капиталисти се изразили в нежеланието от болшинството депутати в Джиргата да поддържат политиката на правителството на Аманули. Ширили се разногласия и разкол по земеделския въпрос (по ограничение количествата от земи в частна собственност на феодала) и в близкото обкръжение на краля. Политическо единство в правителството и висшия слой от държавния апарат липсвало, вътре в изпълнителната власт се появили групи, които се възглавявали от влиятелни чиновници, в това число и родственници на Аманули. Тези групи почти открито провеждали интересите на един или друг слой феодали, градска търговско-лихварска буржоазия, отделно — най-богатата търговска буржоазия, която се стремила към по-нататъшна монополизация на търговията. Държавният апарат буквално се късал по шевовете, единното стопанско управление на страната се нарушавало. Числото противници на правителството на Аманули бързо растяло, защото от радикалните капиталистически реформи била заинтересована само част от търговията, а така също градската малка и средна буржоазия, против която с цялата си огромна сила встъпвали феодалите и полуфеодали-полукапиталисти, а заедно с тях и най-горния слой търговска буржоазия, която бързо се сраснала със стопанските капиталистически селски икономии и върхушката от държавния апарат. А верхушка госаппарата, в свою очередь, сама владела огромными землями и вела хозяйство как по-феодальному, так и на капиталистический лад, т.е. также не нуждалась ни в открытии рынков для западного капитала, ни в быстром строительстве государственной промышленности, дорог, ГЭС и т.д.
Тази огромна сила била заинтересована не само от бавните буржоазни преобразования, но и в това, всички тези преобразования изцяло и напълно да се определят от самите крупни феодали и полукапиталисти, а не от правителството на градската буржоазия, т.е. «младоафганците» начело с Аманула.
В отговор на резкия ръст на опозиция на правителството на Аманула от групата на най-верните привърженици се опитали да организират правителственна партия «Истиклял ва таджаддод» («Независимост и обновление»), като главна политическа основа за реформи, но тази партия се разпаднала още в стадии на организация, защото и самите «младоафганци» к онзи момент също се разделили на две групи:
— на радикално крило начело с Аманула, встъпващо за ускорени капиталистически реформи, допускане в страната на чуждестранен финансов капитал, по-широко излизане на афгански стоки на световния пазар и пълен преход на селското стопанство на капиталистически релси;
— и «умерени», които се борили за интересите на националния търговски капитал, за монополизация на крупните ширкети на цялата външна и вътрешна търговия, за пълно ограничване на английския и индийски търговски капитал от афганския пазар, за ограничаване концесиите на германските фирми и накрая, за съхранение на изрядните докапиталистически форми в селското производство.
Опасявайки се от усилване на опозицията в правителството и държавното управление, Аманула и неговата група провели чистка в държавния апарат. При това си лишили от своите постове някои ветерани и водещи деятели на «младоафганистанското» движение. Так, уходят в отставку министр иностранных дел и главный идеолог городской буржуазии Махмуд Тарзи и один из ближайших советников короля, министр обороны Мухаммад Вали, который возглавлял первую афганскую дипломатическую миссию в Москву в 1919 г.[7] Место ушедших ветеранов движения заняли люди с мелкобуржуазной классовой позицией, которые сразу же начали колебаться между партией крупных феодалов и последовательными буржуазными реформаторами. Някои висши държавни чиновници от новата вълна даже не скривали своята враждебност към реформите на правителството на Аманула затова цялата дейност на кабинета отишла в условията на фракционност, вътрешни борби, боричкания, интриги. Единната държавна политика по вътрешни и външни въпроси постепенно стлабнала, започнало шарахание на властта в земеделските и другите важни имущественни въпроси.
Като цяло разстановката на класовите сили към ноември 1928 г. показала, че в страната вече съществува могъща опозиция на буржоазното правителство. Масло в огъня добавила и позицията на върхушката на мюсюлманските богослови, недоволството на които имало множество форми, но единна същност: техните земи се урязали от държавата, което означавало падане на феодалния доход; приходите и вярващите станали по-малко, а значи намален бил и поповския доход; държавната издръжка паднала и се разглеждали всякакви родове изпити и атестации, което също довело до намаляване на добавения труд, което чрез държавната хазна се отдавали на религиозните паразити.
Именно в тaзи връзка реакционната върхушка на моловете заявявала за своето недоволство от опитите на правителството «да намали обществено-политическата роля на исляма», да секулиризира (т.е. да отдели образованието от църквата, да го направи светско) много страни от обществения живот, да постави цялата дейност на «светите» служители на култа под контрола на властта.
Особенно негодование у ислямските фундаменталисти (т.е. най-реакционните части от духовенството — крупните църковни феодали) предизвикали социално-битовите реформи, които ограничавали монопола на мулите в семейните, брачни и всякакви битови въпроси при селяните, занаятчиите и другите трудещи се. Именно тези преобразования нa правительствoто станaли главeн обект нa богословскa критикa и тaзи ширмa, под прикритието на която Аманула и неговото правителство били обявени за «безбожници», «еретици», потъпквайки свещенните принципи на исляма и вървящи по стъпките на неверниците (у европейските империалисти) и кяфирите (в СССР).
С времето върхушката на афганистанските моли станали главни идеолози на всички обединени противници на буржоазните реформи в Афганистан. Те формално оглавили антиправителственното движение в страната. За спиной у церковных феодалов и большей части исламских попов стояли всё те же крупные помещики-землевладельцы, ханы племён, недовольные конфискацией части земель и урезанием административных полномочий на местах, лишением традиционных привилегий, ограничением беспошлинной торговли (читай — контрабанды) с Британской Индией, Персией и Белуджистаном.
А какво ставало с главната движеща сила на всички исторически събития — трудещите е класи? Голяма част от афганистанското население — селяни, дребни арендатори, бедни скотовъди, занаятчии, дребната буржоазия в градовете — всичкички тези класи и слоеве не останали страни от антиправителственното движение. Да, некоторые буржуазные реформы, в частности, отмена дополнительных налогов и поборов, законодательная ликвидация рабовладения, провозглашение религиозного и национального равноправия и т.д. несколько облегчали феодальную эксплуатацию. Но, като цяло селяните не получили преки изгоди от реформите. Напротив, в условията на начален етапа от прехода на страната на пътя на буржоазно развитие тяхното положение значително се влошило. Так, увеличился размер основного земельного налога, составив к 1929 г. 45 % стоимости крестьянского урожая[8]. Все расходы на зарубежную поездку короля, на закупки оружия, машин и оборудования за границей легли бременем, в основном, на крестьянские плечи. Перевод налогов в денежную форму и дополнительное закрепление частной собственности на землю также отрицательно отразились на экономическом положении крестьян, вызвав дальнейшие негативные сдвиги в крестьянском хозяйстве и в отношениях земельной собственности. Затова, често нямайки налични средства за плащане на данъка, селянина отдал пари в дълг от лихваря или помешчика под залог от бъдещия добив от своята земя, попадайки, така в тежка зависимост, разорявайки се и лишавайки се от своята земя.
Но обезземяването на селяните вървяло, както по икономически път, когато участниците се налагало да отдават за дълг, така и по насилствен път с пряка експроприация, когато селските земи се конфискували от държавата за свои нужди, т.е. за постройки на предприятия или пътища, или за последваща продажба на крупни феодали или капиталисти. Трябва да кажем, че такъв род експроприация на селските земи вървяла в Афганистан до Априлската революция от 1978 г., и този фактор играл важна роля в хода на всички държавни преврати в страната в периода 1929–1978 г.
В резултат разореното и експроприано селячество, за сметка на които се провеждали капиталистическите преобразования, зависимо от феодали и ханове (зависимостта често се изразявали в отсрочка или даже отписване на дългове по платежи по аренда в разрешаване на допълнително ползване на вода, преференциална аренда на земя, инвентар и т.н.), въстипило против буржоазните реформи на правителството, което обективно и рязко влошили неговото икономическо положение. Съответно, селяните, ръководени от феодалите и молите, встъпили и против целия младоафгански режим, съставяйки, така главна движеща сила на антиправителственното движение в страната.
Eднa oт стихийните форми на протест на афганистанските селяни против капиталистическото разорение, държавните изнудвания и налози, произвола на местната администрация и феодалната експлоатация станала организация от многочисленни и силни разбойнически отряди и шайки. Тези отряди още през есента на 1928 г. открили на север от Кабул широк грабеж на местните богаташи, помешчици, търговци, стопани на икономии, богати магазинери. От всички отряди особенно се отделил отряда под командването на местния «Робин Худ» — бившия армейски унтер–офицер и дезертьор по прозвище Бачаи Сакао (буквално «Син на водата»). Его отряд очень скоро начал нападать на представительства местной власти и наиболее крупные экономии, причём большую часть награбленного отряд Бачаи раздавал беднякам. Общаясь с крестьянами, Бачаи говорил, что скоро у помещиков отнимут всю землю и раздадут её тем, кто трудится. Действията на отряда на Бачаи в Северните провинции, а така също огромната поддръжка, която отряда получил от местните селяни обезпокоили централното правителство, което за борба с отряда били отделили редовна войска, която впрочем, не достигнала в тази борба видим успех, защото болшинството от войниците и унтер-офицерите упорно не искали да воюват против своите братя-селяни.
Падане на «младоафганския» режим
През ноември 1928 г. избухнало крупно възстание на пуштунските номадски племена в Източните провинции. Против възстаналите от Кабул изпратили войски. Вскоре начинаются настоящие бои между племенами и армией. Восставшими скотоводами и примкнувшими к ним оседлыми крестьянами официально руководят главные племенные муллы, М. Алам и М. Афзал, которые выражают классовую позицию богатых хозяев стад, самых крупных землевладельцев Восточной провинции, верхушки местных торговцев-контрабандистов (это, в основном, беки и ханы племенных групп и племён). Алам и Афзал готовят и выпускают манифест, в котором, в частности, говорится, что восстание поднято в «…попытке изменить образ правления страной, устранить правителей, которые подвержены взяточничеству и коррупции и издают законы, противоречащие шариату». В переводе на нормальный политэкономический язык это означало, что феодалы и богатые скотоводы отказывались уплачивать государственные налоги и сборы, которые правительство тратило на закупку машин и вооружения, на строительство промышленных предприятий, на проведение буржуазно-демократических реформ в обществе. Это означало, что феодалам и крупным скотоводам было крайне невыгодно покупать государственные земли по завышенным ценам. Это означало, что прибыли купцов-контрабандистов из-за таможенной политики правительства сильно упали.
По нататък в манифеста се обявява, че територии, заети от бунтовниците ще се управляват «съгласно законите на шериата, и улемите (религиозни вождове, съвети от молове. — М.И.) явяващи се истински правители».
Тъй като авторите на манифеста скрили икономическия смисъл на възстанието зад религиозна маша, защото те обявили всички реформи на правителството на Аманула за «езически», а самия манифест завършвал с пряк призив за сваляне на «краля–безбожник»[9].
В такава тревожна ситуация правителството отишло на преговори с възстаналите в резултат на което се сключило примирие за 10 дена. Но след 4 дена боевете се възобновили по инициатива на ръководителите на възстанието, а след още две денонощия отрядите на Алама и Афзала обкръжили Джелалабад- главния град на провинцията.
Eдновременно с разръщащата се на изток гражданска война се усилили и антиправителственната дейност на отряда на Бачаи Сакао на север. Неговата войска постоянно се попълвала за сметка на доброволци-селяни, а населението снабдявала тази войска с каквот можела. Авторитет и влияние Бачаи растут. Это обстоятельство привлекает внимание светских и религиозных феодалов, поднявших восстание в районе Джелалабада. Они видят в Бачаи примерно то же самое, что в своё время видела крупная французская буржуазия в генерале Бонапарте, — сильного диктатора, который пользуется огромной популярностью в народе, имеет военный талант и способен возглавить сначала решительную борьбу с правительством Амануллы, а затем возглавить новое реакционное правительство, которое послушно исполняло бы классовую волю феодальной верхушки Афганистана, т.е. держало бы трудящихся в жёстком кулаке военной диктатуры.
След думите последвали дела. На 12.12.1928 г. феодалната аристокрация и част от богатата селска буржоазия от двете големи провинции се събрали на събиране в селцето Калакан- родното място на Бачаи Сакао. На этой сходке Бачаи провозглашается новым эмиров Афганистана под именем Хабибулла Гази. В тот же день отряды Бачаи нападают на небольшой город Сарай Ходжа и довольно легко разоружают местный гарнизон. След получаване на оръжие от арсенала на гарнизона отрядът на близкия съратник на Бачаи, средния помешчик С. Хюсеин завладял град Джабал ус-Серадж, гарнизонът на който се сдал въобще без бой. Получавайки донесение за победата, обединената войска под командването на Бачаи започнало да се готви на поход към Кабул. От този момент позициите на централното правителство силно се разклатили.
Крaлят Аманула и неговите привърженици се оказали в сложно положение. Вътре в самата управляваща върхушката на държавата се наблюдавали страх и разсеяност. Много висши чиновници, не дочакали развръзката, предварително установили тайни връзки с Бачао. В Британска Индия с помоща на парите на местната англо-индийска буржоазия се активизирали всички сили на емиграцията, изпъдени от правителството на Аманула или избягали от реформите. От Индия едно след друго вървели въззвания към селяните и градските трудещи се, в които хората призовават към възстание против «правителството на неверните». Английското разузнаване изсипало в Кабул и другите градове множество свои агенти, обучени да предизвикват масови вълнения. В Лондоне весьма заинтересованы в скорейшем уничтожении действующей афганской власти, которая вела курс на полный государственный суверенитет и исключительную поддержку национального капитала.
През декември вълненията се разпространили в болшинството провинции на Афганистан. Усложнила се обстановката и в армията — главната опора на правителството. Редовият състав, почти изцяло съставена от бедни селяни от националните окрайнини, не поддържали правителството, защото всичкото това преобразование водело до осиромашаване и разоряване на войнишките родственици по селата. Освен това, правителството така и не се избавило узбеки, таджики, хазарейци от националния гнет от страна на пущунските феодали и държавата. Нелоялни се оказали и болшинството офицери, излезли от средите на феодалните слоеве, а така също от занаятчиите и градската дребна буржоазия. Эти слои и прослойки также мало что выиграли в итоге от буржуазных реформ.
Към 10 декември в армията започнало масово дезертьорство. На 13 декември отряда на Бачаи Сакао с численост от 3000 човека нападнал Кабул. Нападението било отбито с цената на големи усилия: гарнизонът на столицата, както и болшинството от армията, явно показал, че да воюва за правителството не е намерен.
На 29.12.1928 г. обединената феодално-буржоазна-поповска опозиция пуска т. н. «фетва» — религиозен едикт. В него по ислямските канони обосновава закоността на движението на Бачаи Сакао в афганистанските емири. Фетва крайне резко критикует все экономические, политические и социально-бытовые реформы правительства Амануллы, сам король обвиняется в «безбожии», анафематствуется и объявляется низложенным. Новият емир Бачаи, както заверявала мюсюлманската фетва, ще управлява страната в пълно съответствие с шериата, т.е. с юридическите норми на исляма[10].
Фактически лишил се от опората на държавния апарат, армията и от кръговете на най- влиятелната национална буржоазия, Аманула се обърнал за помощ от своето племе дурани. Но лидерите на племето, а това били тези крупни феодали и полуфеодали от центъра на страната, да поддържат своя съплеменник се отказали, опирайки се на това, че «чистотата на вярата е по-висше от кръвното родство». На Аманула било заявено, че дураните няма да воюват против възстаналите източни племена, а така също той самия да започне да съблюдава нормите на ислямския закон.
След това Аманула изпратил в Джелалабад към възстаналите свояо родственик, губернатора на Кабул А. Ахмад-хан, който в бъдеще не само висш чиновник, но и крупен земеделец, сам разделял интересите на феодалите от изтока и сам кроял интриги против своя висок началник, мечтаейки да заеме трон. Независимо от това на 3 януари 1929 г. Ахмад успял да се сдобие с примирие, а на 5 януари в Джелалабад била събрана джирга от най-богатите и влиятелни помешчици, прекупвачи и контрабандисти, а така също молите от всички местни племена. Джирга выработала ультиматум центральному правительству, суть которого была следующей:
— намаляване на данъците за всички крупни земеделски собственници, намаляване за тази категория лица цените на държавните земи;
— допълнително юридическо закрепване правата на частна собственост на земята, оръдията и средствата за производства, стада и добиви; отмяна на всякакви лимити на размера на помешчическите земя и стада, при това налога на помешчика трябва да стане не прогресивен, а фиксиран, независимо от това, каква земя или стадо той владее;
— пълна ликвидация на чуждестранните търговско-промишленни мисии, предаване на цялата вътрешна и външна търговия под контрола на стопаните ширкети, т.е. на най-богатите части от националната търговска буржоазия;
— отмяна на новия наказателно-процесуален кодекс, в котйо да се облегчат наказанията за селяните, встъпващи против феодалите или бягащи от градовете;
— пълно възтановяване на шериатското съдопроизводство във всички сфери на държавния и обществен живот, при това молите трябва да съставляват до 1/3 от числеността на държавния апарат[11].
Нарастването на вътрешната криза в Афганистан се съпровождавали с рязко усилване на активността на британския империализъм около тази страна. В Лондон, независимо от възможните издръжки, свързани с борбата на афганистанската търговия и селските капиталисти за вътрешния пазар, били заинтересовани в краха на буржоазното правителство на Аманула, което се поддържало от националната буржоазия, а така също в тази продължителна нестабилност, която се съпровождавала от кризата по върховете в Кабул. Британският финансов капитал считал, че с консервативното и реакционно правителство на феодалите, което е трябвало да помогне да се премине на смяна на «младоафганците», ще може по-лесно да се договорят и по-леко да превърнат Афганистан в надеждна и печеливша полуколония.
Затова, веднага след като английското разуанаване съобщило в центъра, че позициите на кабулското правителство са започнали да отслабват, т.е. още преди 2–3 месеца до възстанието на север и изток, колониалните власти в Индия започнали строителството на военни укрепления по границата с Афганистан. Едновременно с това правителството на Аманула спрямо англичаните започнало да демонстрира военна сила, за което в района на границата се стягала британската войска и започнали маневри. На границе появляется крупный резидент «Интеллидженс сервис» полковник Лоуренс («Луренс аравийский»), который вместе со своей резидентурой разворачивает подрывную работу среди афганских племён приграничной полосы. Кабул отдаёт приказ местным властям на арест Лоуренса, однако этот приказ попросту игнорируется.
По-нататък повече. Англичаните фактически отишли на открита намеса във вътрешните работи на Афганистан. Британская авиация вторгается в воздушное пространство страны и ведёт разведку. Английский посол Хэмфрис едет на встречу с Бачаи Сакао и заверяет его в поддержке и симпатиях со стороны правительства его величества. МИД Афганистана заявляет по этому поводу протест и требует экстрадиции посла. Англичане эвакуируют свою миссию, но налаживают самые тесные связи со всеми руководителями восстания и наиболее влиятельными феодалами Северной и Восточной провинций.
На 22.12.1928 г. от индийския град Алахабад се инсциирало бягане на внука на бившия афганистански емир Шер Али-хан — М. Омар, който живял там на издръжка на британските власти и се държал «в запас» в случай, ако англичаните им се наложи своя кукла за поставяне на афганистанския престол. Според замисъла на Лондон М. Омар е трябвало да влезе в зоната на възстание на племената, да ги обедини и възглави всички обединени сили на опозицията. Но события развернулись так, что услуг Омара не понадобилось.
На 09.01.1929 г. правителството на Аманула капитулирало: в този ден бил публикуван т. н. «ферман» с отказ от всички важни буржоазно-демократични реформи. Бил напълно удовлетворен ултиматума на джеллабадските джирги, отменени социално-битовите реформи и всеобщата военна повиност. Муллы восстанавливались во всех прежних правах, учреждался сенат, в котором должны были принимать законы и который должен был состоять исключительно из «известных улемов, сердарей, ханов и некоторых чиновников». Законодательная власть официально и полностью переходила к высшему слою помещиков, капиталистов и верхушке церковных феодалов.
Но капитулацията не дала на правителството на Аманула никакво времене, на това, както са разчитали краля и неговто близко обкръжение. Режимът на младоафганците бил обречен: столицата била напълно обкръжена от отрядите на Бачаи Сакао.
На 14.01.1929 г. Аманула се отрекъл от престола в полза на по-големия си брат Инаятула и избягал в Кандахар. Новият емир предложил да се възстанови примирието, но то било отхвърлено и на 18.01.1929 г. Кабул бил взет със щурм. 19.01.1929 г. Бачаи провозглашается эмиром Афганистана. Англичане на всякий случай вывозят свергнутого Инаятуллу на самолёте в Пешавар, а затем переправляют к брату в Кандагар.
С това се завършило един от важните периоди от независимото развитие на Афганистан. Кризата на буржоазните реформи и падането на правителството на Аманула били следствие от сложния процес на класовата борба в страната, в която се сблъскали феодалната реакция и младата национална буржоазия. Важен фактор на класовата борба в края на 20-те г. било въоръженото движение на трудещите се маси в Афганистан, които протестирали против влошаването на своето икономическо и политическо положение. Масовите встъпления на бедното и най-бедно селячество, дребните земеделски арендатори, животновъди и занаятчии били използвани от феодалите и висшата върхушка на буржоазията в борбата против младоафганския режим, против който на завършващия етап открито встъпил и британския империализъм.
стъпка назад
Новаата държавна власт начело с емира Бачаи Сакао била власт на едрите помешчици, в това число моловете-феодали, богатата част от селската и търговска буржоазия. Новият режим, обвинявайки Аманула и неговото правителство във всички мислими мюсюлмански грехове, декларирал отмяна на всички реформи, така или иначе нарушаващи класовите интереси на феодално-буржоазната реакция. Така, отмяната на всеобщата войнишка повиност отговаряла на интересите нс сепаратистски настроените ханове и бекове на племената (те престанали да вземат за войската крепостни и роби). С това те се отитвали да задържат на своя страна селячеството- главната движеща сила на реакционния преврат, новия емир обявил за отмяната на просрочиятя от отминалите години и още един път заявил за отписване на част от данъците.
Веднага след идването си на власт новото правителство приело всички мерки за унищожаване на всички и всякакви претенденти на трона. Армията взела под свой контрол севера, Гератската провинция, Кандахар. Однако целый ряд районов по-прежнему сохраняет независимое положение, лишь на словах признав власть Кабула.
С отмяната на буржоазно-демократичните реформи Афганистан в своето икономическо и общественно развитие бил направил крачка назад. Развитието на крупна капиталистическа промишленост, която по някакъв начин се водила с държавни средства, било спряно. Государственные работы по обводнению земель большей частью свёрнуты, импорт машин и оборудования был сведён к минимуму. Внешняя торговля перешла целиком в частные руки, от чего казна в 1929–1930 гг. недополучила около 40% доходов. Государственные земли были за бесценок и очень быстро розданы феодалам и сельским капиталистам — так сказать, «за революционные заслуги в свержении Амануллы».
Били закрити светските училища, народното просвещение напълно преминало под контрола на мюцюлманската църква. Министерството на образованието и правото били затворени, правосъдието се осъществявало в шериатски съдилища, в които командвали моли, помешчици, хани и търговци. Афганские женщины были полностью лишены даже тех куцых прав, которые им были предоставлены в бытность буржуазного правительства младоафганцев. Место верховного суда занял совет «Исламие», который состоял из верхушки мулл, помещиков и ханов самых крупных племён.
С първия ден правителството на Бачаи пристъпило към широко връщане на собственост. В полза на феодалните и феодално-буржоазната върхушка се конфискували земи и икономии от всички привърженици на правителството на Аманула, а така също капиталите на значителна част от търговците — средната и даже крупната търговска буржоазия. В этот период экспроприации внешняя и внутренняя торговля приходят в упадок, но от этого выигрывает узкая группа крупнейших торговых капиталистов, которые концентрируют в своих руках торговый транспорт, магазины, базары, лавки, захватывают все возможные рынки и рыночные ниши в стране. Они взвинчивают цены на все товары первой необходимости. Таможни и пограничные посты, которые также контролируются этой группой, взимают с импортных товаров до 200% их стоимости, и, таким образом, в Афганистан какое-то время не ввозится из-за границы почти ничего: внутренний рынок оказывается закрытым и отданным хозяевам самых богатых ширкетов.
В отговор на ръста на цените по пътищата започнали грабежи, с помоща на които гладните селяни, занаятчии и животновъди се опитали да преживеят. Към средата на 1929 г. се разстроили държавните финанси. Стремясь пополнить казну, правительство Бачаи увеличивает налоги на трудящихся и, по сути, отказывается от всех своих деклараций насчёт прощения недоимок и старых долгов. Обманутое и ограбленное крестьянство постепенно отходит от нового кабульского режима. Зарождаются предпосылки для очередного народного восстания.
В областта на външната политика успехите били малки. Новото правителство не било официално признато от нито една държава, при това почти всички дипломатически мисии напуснали Кабул през януари — февруари 1929 г. В столице остались лишь германское, турецкое и советское представительства.
Реакционният феодален режим с всички сили се стремили към влошаване и срив на съветско-афганистанските отношения. Именно в този период се активизирала (не без голяма помощ от англичаните) басмаческото движение на север и северозапад. Новото правителство всячески поощрявало и поддържало басмачите, които от афганистанка територия нееднократно влизали на територията на СССР, извършвали нападения на пограничните застави, мирни жители, органи на властта, важни обекти на производството. Независимо от многократните протести на Съветското правителство по този повод, Кабул и пръстите не си помръднал за пресичане на тази антисъветска дейност.
Крaлят умря — да живее краля!
Буквално от първата седмица след феодалния преврат в страната се задълбочила борбата за власт. На изток в Джелалабад се оформила група от феодали и крупни търговци, която считала, че са ги "забравили" при деленето на собственост на привържениците на Аманула. Возглавил эту группу бывший губернатор Кабула А. Ахмад-хан. Групата се опирала на местния гарнизон и някои племена, недоволни от данъчната политика на новото правителство. На 20.01.1929 г. Ахмад-хан се обявил за емир на Източните провинции[12]. Он вторично «отменяет» все реформы младоафганцев и заявляет об аннулировании налоговых задолженностей. В то же время, нуждаясь в деньгах, этот «эмир Востока» направляет вооружённые отряды в дома богатых индийских купцов Джелалабада и заставляет их выплатить те налоговые долги, которые они должны были правительству Амануллы, а также собирает налоги с мелкой городской буржуазии, ремесленников и окрестных крестьян за три месяца вперёд.
Напълно ориентирайки се на английския империализъм, Ахмад проси индийските колониални власти за финансова и военна помощ и я получава. Англичаните, стигнали да извода, че Ахмад ще е по-полезен на афганистанския трон, в сравнение с Бачаи и помогнали на Ахмад да организира поход към Кабул. Но этот поход закончился неудачей, так как Ахмад и его приближённые быстро разворовали английские деньги, которые предназначались для оплаты солдат, и солдаты разбежались по домам, а также из-за противоречий племенных ханов и феодалов по вопросу о будущих постах в правительстве Ахмада.
Между другото Аманула, пристигайки в Кандахар и разбирайки за свалянето и бягството на брат си Инаятула, се отказал от отричането си от трона и започнал да готви поход към Кабул. За това било нужно да организира малка армия, но населението на провинцията неохотно откликнало на всички призиви на Аманула «да се отиде да се освободи престола». Всё же к 26 марта войско удалось собрать, кое-как вооружить и двинуть в район города Газни, к месту расположения главных военных сил Бачаи. 14.04.1929 г. войска свергнутого короля достигли Газни и вступили в бои с армией нового эмира.
Към 26.04.1929 г. бойните действия завършили с поражение за войската на Аманула. При това, че неговите отряди били лошо снабдени и имали нисък морален дух, на странана на Бачаи преминали въоръжените племена на гилзаите, чиято експлоататорска върхушка отдавна си съперничала с колегите от племето дурани, към които принадлежал Аманула. Поражението на Аманула било предизвикано още и от това, че неговата програма по борба за връщане на трона била, както преди програма на радикална буржоазна реформа, която в селските среди популярност нямала.
На 28.04.1929 г. армията на сваления крал започнала безпорядъчно отстъпление. На 23.05.1929 г. Аманула заявил за пълно прекратяване на борбата и заедно със семейстото си завинаги напуснал Афганистан. Умира в изгнание в Италия.
Но делото на младоафганистанците не завършило с поражение при Газни. През април 1929 г. бившия посланик на Афганистан в СССР Г. Наби събрал голям отряд от узбекски и хазарийски селяни, занаятчии и дребни търговци и неочаквано завладял град Мазари-Шариф. При этом Наби и его «рабочая» группа, состоявшая из представителей средней городской буржуазии, интеллигенции и офицеров–сторонников капиталистической модернизации, заявляют себя сторонниками Амануллы, а сам Наби не выдвигает никаких претензий на трон. Наби разъясняет крестьянам, что капиталистическое развитие — это единственный выход для страны из вечной отсталости, что нужно строить много фабрик, заводов и дорог, и тогда у всех бедняков будет работа и хлеб. Он говорит, что беда Амануллы была в том, что его неправильно поняли, а также в том, что он нерешительно открывал страну для европейского капитала.
Так или иначе, но вскоре власть группы Наби распространилась на весь плодородный земледельческий север Афганистана, где объективно были наиболее благоприятные условия и для строительства промышленности, и для расширения капиталистических отношений в сельском хозяйстве, и для налаживания интенсивной внешней торговли. Однако после поражения Амануллы под Газни позиции буржуазных «северян» ослабли: крестьяне, опасаясь государственного террора со стороны правительства Бачаи, грабежа и дальнейшего обнищания в ходе капиталистических реформ, не захотели воевать и защищать территорию, подконтрольную группе Наби. В итоге Наби и его «правительство» прекратили борьбу и покинули страну в начале июля 1929 г.
През май 1929 г. в борбата за трона се включила и групата на търговско–занаятчийската буржоазия, която издигнала свой претендент за властта бившия военен министър от правителството на Аманула генерал М. Надир-хан. По време на управлението на Аманула той е бил за умерен, бавен път на капиталистически реформи, изразявайки класовата позиция на средните феодали, селските капиталисти и средната търговска буржоазия. В 1924 г. Надир был смещён со своего поста и отправлен послом во Францию. С 1927 г. — на пенсии, живёт в Ницце как частное лицо. После прихода к власти правительства Бачаи Надир выезжает на родину и объявляет о намерении бороться против Бачаи, узурпировавшего власть. В то же время группа Надира дистанцируется от Амануллы и стремится организовать своё собственное военно-политическое движение. Свои претензии на власть группа Надира маскирует лозунгами борьбы за «прекращение гражданской войны и кровопролития в Афганистане»[13]. Надир, как и Наби, провозглашает курс на капитализм, но не торопясь, не сразу открывая рынки иностранному капиталу и тщательно учитывая национальные и религиозные особенности страны.
През март 1929 г. Надир и неговото малко «правителство» дошло в Хост и пристъпило към набиране на опълчение от живеещите в този район племена. В началото претендентите за власт търпяли неуспех след неуспен: опълчението се събирало бавно, готовите отряди били разбити от войските на Бачаи, в района се усилили междунационалните разпри и сепаратистските настроения. Крестьянство всё ещё верит обещаниям Бачаи о прирезке земли и уменьшении налогов. К тому же кампания Надира совпадает по времени с началом весенних полевых работ, когда крестьянину дорог каждый трудовой день. Кроме всего этого группа Надира начинает испытывать нехватку средств на войну. Появляется мысль взять денег у англичан, однако посыльные Надира получают на это отказ. Денег обещают дать в германском посольстве, поскольку финансовый капитал этой страны считал Надира и его «умеренно–буржуазное правительство» как раз теми претендентами на власть, с которыми будет удобнее всего договариваться о широких концессиях.
Към края на лятото на 1929 г. общата обстановка явно се сменяла в полза на Надир. Правителството на Бачаи вкарало стопонството на страната в дълбока криза. Започнало колебание по върховете, елементи на анархия, излизане на периферните райони изпод контрола на централната власт. Печалбите на едрите феодали и богатите търговски капиталисти паднали. Крестьянство, не дождавшись никаких улучшений своей материальной жизни, отворачивается от Бачаи. Монополизация торговли, сокращение внутреннего и внешнего товарооборота, репрессии власти против мелких и средних торговцев и ремесленников — всё это переводит эти классы и классовые слои в лагерь врагов режима. Чуть позже резко усиливается децентрализация страны, возникает опасность гражданской войны Севера, где всё же намерены поддержать Надира и его капиталистические реформы, и Центра, где по-прежнему господствует отсталость и феодализм. Очень неспокойно в окраинных районах: торговцы и контрабандисты, естественным образом объединив свои усилия, фактически свергают местную власть, распускают пограничные и таможенные посты и берут контроль над целыми участками границы. Это делается для того, чтобы «расчистить» заблокированные правительством Бачаи традиционные торговые пути, наладить товарооборот с соседними странами и направить всю торговую прибыль в свои карманы, а не в Кабул, в карманы феодалов и богатейших купцов-монополистов. Възникнала тенденция към пълна автономия на граничните райони, което явно водило до отслабване суверенитета на страната и възможна загуба на свои територии.
Започнали селски вълнения. В тези условия висшите слоеве на господстващата класа, предложени от Бачаи, го напуснали група по група. Это создаёт благоприятные условия для прихода к власти группы Надира. К этому времени меняет свою позицию и британский капитал. Надиру, у которого были давние контакты в английском правительстве, начинают оказывать финансовую и военно-политическую помощь. Лондон категорично не го устройвало, Надир и неговата група да се финансира от немските промишленникц. Цялата дейност на Надир, насочена на потискане на стихийните вступления на трудещите се маси, обединението на върхушката на господстващата класа и възможното в такива условия установяване на дълъг срок на твърда и стабилна власт, лоялна на Британия — всичко това напълно съответствало на интересите на лондонските банки и монополи. Эти соображения привели к тому, что в начале сентября 1929 г. несколько тысяч человек из племён вазиров и махсудов, проживающих на территории Британской Индии, были переправлены колониальными властями в Афганистан, где с оружием в руках они влились в армию Надира[14].
Към края на септември Надир и неговите привърженици преминали към решителни действия. На 08.10.1929 г. армията на «северяните» нанесла голямо поражение на войските на емира и завладели Кабул. Бачаи Сакао и его ближайшее окружение бежит из столицы, однако вскоре все они были схвачены и 02.11.1929 г. казнены[15].
На 15.10.1929 г. Надир тържественно влязъл в Кабул. На общо събрание на своите приближени и привърженици от върхушката на господстващата класа той се провъзгласил за падишах на Афганистан. В истории страны начиналась важная и насыщенная предвоенная эпоха.
Подготовил М. Иванов
Продолжение следует
[1] Документы внешней политики СССР, т. 1, М.: Международные отношения, 1959 г., стр. 35.
[2] Там же, стр. 123.
[3] Ленин, ПСС, т. 50, стр. 385–386.
[4] Поляк А.А. Экономический строй Афганистана. М.: Мысль, 1964 г., стр. 104.
[5] «Бюллетень прессы Среднего Востока». Ташкент, 1929-1930 гг., № 4-5, стр. 54 (копия).
[6] « Afghanistan are armored» by J. Looley. «Times» № (181), 12.11.1928 г. (копия).
[7] Теплинский Л.Б. 50 лет советско-афганских отношений. 1919-1969. М. Международные отношения, 1971 г., стр. 29–31.
[8] Алексеенков П. Аграрный вопрос в Афганском Туркестане. М.: Правда, 1933 г., стр. 32–33.
[9] Архив внешней политики Российской империи. Фонд «Индийский национальный архив». Серия А. Досье 142–F. Копия.
[10] Рейснер И.М. Афганистан. М.: Издательство НКИД, 1929 г. стр. 264.
[11] Stewart R.T. The Fire in Afghanistan. 1924–1929. New York, 1973, p. 433–434.
[12] Stewart R.T. The Fire in Afghanistan. 1924–1929. New York, 1973, p. 495.
[13] Mohammed Ali. Progressive Afghanistan. Lahor, 1933, p. 81 (копия).
[14] «Times», 11.10.1929 г.
[15] Gregorian V. The Emergence of Modern Afghanistan. Stanford, 1969, p. 268.
