Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.05.2019 12:00 - Към годишнината от излизането на съветските войски от Афганистан (5)
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 79 Коментари: 0 Гласове:
0



Предвоенни години

И така към средата на 1929 г. Афганистан встъпил в епохата на нова династия, с основоположник Надир-шах, бивш военен министър, посланик във Франция, приятел на Тисен и стар познат на лондонските банкери. Чии класови интереси представлявало поредното кабулско правителство и самия падишах? В лагере сторонников «партии» Надира оказались как враги младоафганцев — крупные и крупнейшие феодалы, ханы племён, верхушка мулл и сельские капиталисты-хозяева больших экономий, так и бывшие сторонники Амануллы, средние помещики, в основном те, что переводили свои хозяйства на капиталистический лад, сельские капиталисты, заинтересованные в строительстве перерабатывающей индустрии, городская средняя торгово-ростовщическая буржуазия и интеллигенция. Для высших слоёв эксплуататорских классов правительство Надира было достаточно консервативным и реакционным, так как выступало против ускоренных капиталистических реформ в сельском хозяйстве и торговле, а средние слои национальной буржуазии считали это правительство продолжателем капиталистических преобразований и сторонником индустриализации страны, но не такими быстрыми темпами, как предлагали младоафганцы, и без мучительных шараханий — от намерений полного открытия внутреннего рынка европейскому капиталу до полной капитуляции перед феодалами.

Кой встъпил против новата власт? Ако се вземе  върха, то против Надир и неговото правителство встъпили много влиятелни привърженици на буржоазно-либералната политика на Аманула, преди всичко, тези деятели на бившия режим, част от висшите чиновници-капиталисти, които били тясно свързани с германски, френски и английски банки и монополи.

Новата власт много бързо пристъпила към ликвидация на тази опозиция. В 1931 г. бил арестуван и екзекутиран един от близките съратници на Аманула- М. Вали-хан. В 1932 г. из эмиграции возвращается ещё один агент британского финансового капитала, Г. Наби. Вскоре Наби арестовывают и судят по обвинению в организации заговора против Надира среди племён Хоста. Наби и его брата Г. Джелани приговаривают к смерти и казнят. После этого разворачивается очередная широкая кампания против так называемых «амануллистов», в ходе которой многие младоафганцы были арестованы, а некоторые высланы за границу — не без ходатайства англичан, которым было нужно всегда иметь под рукой готовую эмигрантскую оппозицию очередному афганскому режиму.

Що се отнася до низините, то след държавния преврат вълненията на селяни, бедни арендатори и бедни животновъди продължили и даже нараснали.  Отрязване на земи за основната маса селяни така и не се получила, а данъците растели. Управляващата върхушка феодали и буржоа, изплашена от размаха и стихийното недоволство на масите, обявило за «известно намаляване при доказване на недоимък», но на дело никакво намаление нямало: държавния грабеж и изгонването от земята за дългове продължавали.

През ноември 1929 г. на север от Кабул, в Кухдаман, горе-долу там където неотдавна «гулял батка» Бачаи,  избухнало селско възстание, което възглавявали не дребни помешчици, бейове или селска буржоазия, а най-съзнателните селяни. «Щабът» на възстаналите решително се ръководил от експроприация на помешчиците, но земя и инвентар не се раздавали на еднолични дворове, а се  предавали на колективни селяни, които се обединявали в нещо като комуна-артел. А деревней или районом, в котором созданы такие артели, руководит уже не наместник феодального «батьки-атамана», а своеобразный совет крестьянских депутатов, состоящий из наиболее толковых и уважаемых крестьян, которых выбирает вся деревня или район.

Общата численост на отрядите  и «комуните» възстанали достигнала 10 000 човека. Това позволило на селяните на 30.11.1929 г. да проведат военна операция и завладеят град Чарикар, а след това да нападнат град Джабал ус-Серадж с цел  сваляне там на цялата местна власт и установяване на власт на селски «съвет». Към тези градове правителството срочно мобилизирало големи армейски и полицейски сили и възстанието на селяните било разгромено, а след това буквално потопено в кръв — толкова силно феодалната буржоазна върхушка била изплашена от първия селски опит за обобществяване на земята и установяване на реална власт на селската беднота.

Но класовата борба да се отмени не може, а и опита на селските войни си свършил работата: през юни 1930 г. в тоз район отново се надигнало възстание против правителството. Към възстаналите таджикски селяни се присъединило пущунското селячество, недоволно от данъчната политика на правителството. Все усилия феодалов и мулл по расколу восставших на национальной почве терпят крах, так как крестьяне стихийно понимают, что вопросы земли и налогов выше вопросов национальности, а также и то, что бедняков-пуштун специально натравливают на бедняков-таджиков для того, чтобы разбить и лишить надежды на получение земли и снижение налогов. Среди восставших довольно быстро выделяются лидеры-самородки, которые объясняют крестьянам, что их врагом является не только центральная власть, но и местные феодалы, беки и ростовщики, которых и защищает государство.

Против новото възстание също била изпратена редовна войска, но тя не могла да разгроми селяните. Причина за това бил факта, че селяните установили тайни връзки в тези лагери, в които се установили воинските части и водили там пропаганд сред низшите чинове и унтер-офицери. Крестьянские агитаторы подробно разъясняли солдатам, за что воюют крестьяне, как живут и чего хотят. Особенный успех среди солдат — этих вчерашних крестьян имели рассказы агитаторов о том, что в 1929 г. кое-где в районах удалось установить свою, крестьянскую власть и собрать земли для общей обработки, когда вся «коммуна» помогает каждому своему члену, а каждый «коммунар» помогает всем, без всякого помещичьего вмешательства, оброка и налогов в казну.

В резултат от тази пропаганда, се получили признаци на явно морално разложение на войската, което заставило правителството на  Надир на хитър ход. Войската била заменена с опълчение от пущунски племена от далечни райони, на които правителството дало пари, като наемници, обещало да намали данъка върху земята и стадата и просрочията или въобще (ако опълченците успеят бързо да потушат възстаналите селяни в кръв) освободят тези бедни скотовъди и занаятчии от всякакво заплащане на данъци за няколко години. Кроме того, правительство через богатых скотоводов, пуштунских беков и мулл объявило восставших крестьян «отступниками от веры» и сторонниками «неверных».

Така се получило, че едни роби отишли да убиват други,  една съзнателна част от производителната и угнетена класа била хвърлена на унищожение на друга част от тази класа, у която вече се наблюдавали известни проблясъци на правилно класово съзнание. Тъй като силите били неравни (примерно 30 хил. против 10 хил.) и  помощ възстаналите от другите райони не получили, а друга била блокирана от държавата, част не успяла да се събере и пристигне, възстанието било  разбито, при това с рядка даже за Афганистан жестокост. Вырезались целые деревни, пленных крестьян почти сразу же убивали и т.д. Феодально-буржуазная верхушка и высшие чиновники явно почувствовали особенную угрозу со стороны именно этого крестьянского восстания: налицо были зачатки политической организации крестьян и снова опаснейшее дело — добровольное объединение земель для коллективной обработки, причём не внутри племени или рода, а внутри части многонационального угнетённого класса, в которой «вдруг» исчезли национальные и религиозные распри.

През октомври 1930 г. възстанали пущунските племена в района на Хост. Селяните се разбунтували отново против данъчната политика на правителството, което обвинили в отказ от обещание да намали данъците и отмени допълнителните просрочия. Во главе восстания стал бедный безземельный мулла Леванаи, а вот все феодалы и церковные феодалы племени остались на стороне правительства. Крестьяне считали Леванаи бывшим дервишем, т.е. «святым человеком», бродячим проповедником. Этому способствовали заявления муллы о том, что все богатства у богачей добыты потом и кровью крестьян, что не может один человек владеть огромными землями, тогда как тысячи других имеют жалкие клочки, что аллах завещал разделить землю и воду по справедливости, а помещики, беки и муллы «спрятали настоящие слова аллаха и захватили замли». Затова Леванаи призовал селяните «да върнат справедливостта» и отнемат всички земи от помешчиците.

Възстанието получило голяма поддръжка от местното население и продължило над половин година. На страната на възстаналите постепенно започнали да идват от племена вазири-махсуди, живеещи в Западна Индия. Силы Леванаи росли, и тогда Надир обратился к британским властям в Индии с просьбой не допускать, чтобы махсуды переходили в Афганистан. Англичане тут же заблокировали границу и даже предоставили Кабулу существенную помощь вооружением и деньгами. В таких условиях восстание в Хосте было обречено и вскоре разгромлено.

Заедно с това през лятото на 1931 г. афганската редовна армия, в това число и тези подразделения, които преди година фактически се отказали да воюват против възстаналите селяни в Кухдаман, успешно и доволно бързо унищожили цял ред басмачески банди, които не само навлизали в пределите на СССР, но и разбойничали на афганска територия.

Към средата на ноември 1929 г. правителството на  Надир-шах, сформирано в болшинството от свои родственици и близки съратници на генерала, т.е. от крупните феодали и богати търговци капиталисти, обявило в декларация основните принципи на вътрешната и външна политика на страната. Политическата идея на цялата декларация била за класов мир под лозунга «едина страна» и «единна вяра». Главни икономическим задачи на правителството били реформа в данъчната система и борба с незаконното присвояване. В  тази си част декларацията била подобна на типов набор от предизборни буржоазни обещания.

За това, че новия режим бил не по-малко реакционен от стария- бачаевския, говорило и това, че в декларацията важно място се отвеждало на религията и църквата. Широките привилегии и  икономическите изгоди на молите, въведени при Бачаи, били оставени без изменение. Мюсюлманските попове, а именно поповете-феодали, поповете-лихвари и поповете-тайни стопани или съвладелци на ширкетите, получавали сериозна възможност да влязат в държавните дела, чрез Съвета на улемите при министерството на правосъдието. Отныне ни один официальный государственный акт не мог быть принят без согласия богатых церковников. Все положения гражданского и уголовного кодексов были очень быстро приведены в соответствие нормам шариата, а это означало, что угнетение и эксплуатация трудящихся, прежде всего, крестьян, усиливалась, а государственный террор против недовольных ужесточался. Женщинам вновь вменялось носить чадру, женские школы были закрыты или разгромлены, было официально разрешено многожёнство.

Основните принципи на режима, изложени в декларацията, по-късно допълнени и конкретизирани, били приети за основа на конституцията на страната. Самата конституция официално била приета през октомври 1931 г. на заседание на Лоя Джирги. Главна политическа задача на документа бил закрепването на властта на експлоататорската класа и ограждане на техните класови интереси от тези опасности, които възникнали в хода на широките народни вълнение от 1928–1930 г. В същото това време феодалната върхушка и правителство отчитайки растящото икономическо влияние на  средната и едра градска и селска буржоазия, което неизбежно водило  до нарастване противоречията между двете експлоататорски класи и към задълбочаване на борбата за влияние над държавния апарат, т.е. за власт. Подрастающая буржуазия была заинтересована в укреплении государственного суверенитета страны, ликвидации остатков феодально-племенной и родовой раздробленности страны, в формировании и защите всего внутреннего рынка Афганистана. В этом отношении конституция провозглашала равенство всех подданных перед законом, независимо от национальности, веры, имущества и места проживания. Был принят ряд гражданских свобод, отменялись некоторые сословные ограничения. Была законодательно объявлена свобода промышленной, торговой и сельскохозяйственной деятельности, закреплялась неприкосновенность частной собственности на средства производства, прежде всего, на землю.

В същото време, тъй като съдържанието на  значителна част от конституцията отразявало феодалните отношения в икономиката на страната, тъй като правата и свободите на афганските поданници се регламентирали не само от конституцията, но и от законите на шериата, и ако възникне противоречие между светския и шериатския закон, то често спора се решавал в полза на последния. За това способствал и факта, че цялото образование в страната по конституция се запълвало от поповете (т.е. отново от богатите феодали), а на шериатския съд била предоставена най-широка автономия.

Но този факт, че част от държавния апарат вече се контролирал от младата буржоазия, определил някои изменения във формата на властта. Били разширени пълномощията на Лоя Джирги, и докато болшинството в нея били феодали, все пак някои въпроси на финансовата и данъчна политика буржоазията успяла да реши в своя полза.

Затова конституцията, отчитайки реалното влияние на буржоазията, за първи път определила квота на участие на нейните представители в държавните органи. В Афганистан се учредил буржоазно-помешчически парламент, състоящ се от две палати — горна, т.е. сенат и долна, Национального совета. 70 % верхней палаты назначалось шахом из числа крупных феодалов, ханов племён и феодально-церковной верхушки. Остальные 30% мест держались в резерве для перехода в сенат членов правительства или тех лиц, кого нужно было срочно ввести в сенат в интересах наиболее влиятельной группы феодалов, позже — и в интересах богатейших торговых капиталистов страны.

А в Националния съвет провъзгласен за изборен орган, можели да се избират граждани на Афганистан възраст от 30 до 70 години, грамотни, от мъжки пол,  имащи собственост не по-нисък от определен ценз и репутация на «честен и справедлив». Тези последните условия позволявали на управляващата върхушка експлоататори, както си искат да въртят положението при избори за Нацсъвет, не допускайки тук «случайни» хора  — най-авангардните представители на селячеството, малката и средна буржоазия в града, либерално-демократичната интелигенция и офицерство. Права да избират и да бъдат избирани изцяло и напълно се лишали безимотните селяни, градския и селски пролетариат, а така също бедните животновъди-номади — под предлог, че последните постоянно се местят из страната и нямат жилища.

С какво трябвало да се занимава Националния съвет? Той имал право да одобрява закони, насочени тук от правителствота. Нацсовет утверждал государственный бюджет, предоставлял льготы и привилегии крупным и крупнейшим феодалам, сельским капиталистам, хозяевам ширкетов и особенно — владельцам наиболее крупных капиталистических акционерных обществ, т.е. самым богатым ширкетам и новым акционерным торговым обществам с участием государства свыше 50 %. Националният съвет имал право да обсъжда въпроси за вътрешни и външни заеми. На тази почва много скоро депутатите се разделили на две силни групировки — на привърженици на чуждестранни заеми и допускане на чужд капитал в страната и «изолационисти», които се борили за пълно владеене на вътрешния пазар в страната и съхраняване при това на крупните феодални стопанства, произвеждащи относително евтини стоки за експорт.

По конституция правителството носило пълна отговорност пред Националния съвет, но на практика Съвета, като едино цяло, малко влияел на политиката на правителството. Друа работа, че на тази политика същественно влияели отделни депутатски групи от Нацсъвет, състоящи се от крупни феодали и капиталисти, които от една страна, подкупвали и контролирали някои министри и други чиновници, а от друга — провеждали чрез парламента нужните закони и решения, юридически закрепвайки тази своя воля, изпълнението на която те вече осигурили с помоща на изпълнителната власт и пари.

Значителна част от афганистанската конституция била посветена на правата и привилегиите на шаха и неговата династия. Шахът имал право да утвърждава състава на кабинета на министрите, да налага вето на законопроектите,  да води външната политика, да обявява война и сключва мир. Особенность положения Надир-шаха была в том, что он концентрировал и выражал классовую волю одновременно двух классов, точнее, верхних слоёв класса феодалов и класса растущей национальной буржуазии, которая играла всё более весомую роль в экономике страны. Режим, которым руководил Надир, в своей конституции и других законах юридически оформил правящий буржуазно-помещичий блок, и это обстоятельство повлияло на всю последующую эволюцию хозяйства и государственной власти в Афганистане.

С потушаването на селските възстания и унищожаването на опозицията вътре в управящите класи ситуацията временно се успокоило, а правителството на Надир било принудено да пристъпи към решаването на сложните стопански проблеми. Вътрешната криза разстроило  селското стопанство и търговия, изтощила всички запаси на държавния резерв. Хазната била празна. К этому нужно добавить и влияние мирового экономического кризиса. На мировых рынках резко упала цена на каракуль, фрукты, шерсть, табак и некоторые технические культуры — т.е. на все основные экспортные товары Афганистана. К тому же падение цен на серебро объективно привело к понижению курса афганской валюты. В отчаянных попытках наполнить казну, правительство Надира пошло по проторенной дорожке широкой конфискации собственности у сторонников предыдущей правящей группы. Средства производства, товары и сокровища у сторонников и соратников Бачаи Сакао были конфискованы, однако почти все эти богатства были использованы не на восстановление расстроенного хозяйства, а на выплаты феодалам, ханам племён, крупным торговцам, которые участвовали в борьбе против правительства Бачаи на стороне группы Надира, а также на проведение различных карательных операции против восстающих крестьян.

На помощ на феодално-буржоазен режим дошла крупната търговия и лихварската буржоазия в  градовете. Стопаните на ширкетите събрали големи «пожертвования» в  държавната хазна и предали парите на правителството на Надир, но на определени условия. В целом эти условия требовали от правительства продолжения буржуазных реформ в торговле и сельском хозяйстве, а также строительства за счёт средств казны государственной перерабатывающей промышленности, дорог и оросительных каналов. Поскольку к 1930 г. получилось так, что правящая верхушка, а особенно та её часть, которая перевела или переводила своё хозяйство на капиталистические рельсы, фактически возобновила линию правительства свергнутого Амануллы на концентрацию и централизацию национального торгового капитала, постольку верхний слой торговой буржуазии, заинтересованный в монополизации внутреннего рынка страны, пошёл на тесный союз с богатейшими феодалами, которые, в свою очередь, начали вкладывать свои капиталы в торговые предприятия и выступили, таким образом, в классовых интересах буржуазии.

За разлика от периода 1927–1929 г., не  само върхушката на търговския капитал поддържала политикаъа на правителството на «ширкетизация» на националния търговсо-посреднически капитал, но и средните и даже малки градски търговци и лихвари. Такава политика укрепвала националната валюта на Афганистан и защитавала вътрешния пазар от безконтролно проникване тук на чуждестранен търговски капитал и  голямото количество евтини стоки от първа необходимост чуждестранно производство, преди всичко, манифактури, метални изделия и селскостопански продукти. Это соответствовало как интересам хозяев крупных экономий, так и интересам купцов и ремесленников.

Заедно с това организацията на крупните акционерни общества настоятелно искала да се създаде централно кредитно учреждение и контрол над финансите на страната и външната търговия. През януари 1931 г. в Кабул се открило подобие на централна банка —  «Ширкети асхами» с уставен капитал около 5 милиона афгани, от които 4,5 милиона на хазната, а 0,5 милиона — на търговски капиталисти. Но фактически из 4,5 миллионов государственных денег более половины принадлежали помещичьей верхушке и сельским капиталистам.

Основни задачи на банката била стабилизация на курса на националната валута и кредитиране на селските и граски капиталисти[1]. Следваща стъпка към монополизация на търговията и зараждането на афганистанския финансов капитал станало въвеждането на държавен монопол на полуфабрикати и експорт на вълна. Монополия была целиком передана в руки Афганского национального банка, который вскоре возник на базе «Ширкети асхами». Этот банк, хотя и назывался национальным и государственным, но, по сути, являлся частным акционерным обществом, которое регулировало денежное обращение в стране и в то же время занималось крупными коммерческими операциями, кредитовало торговый и сельскохозяйственный капитал и имело монопольные права на внешнюю торговлю страны по целому ряду товаров.

Имайки свой централен финансово-кредитен институт, управляващата феодално-буржоазна върхушка пристъпила към по-широка организация на ширкета. При това Афганистанската национална банка кредитира стопаните на тези ширкети на това задължително условие, че банката ще стане техен главен акционер. В начале 30-х гг. в стране было образовано более тридцати крупных ширкетов, в которых объединилось более 75% национального торгового и сельскохозяйственного капитала. Поскольку Нацбанк и наиболее крупные ширкеты с долей государства свыше 50% открыто проводили монополию на экспорт и импорт многих товаров, постольку очень быстро было подорвано экономическое могущество и политическое влияние иностранного торгового капитала, главным образом, индийского, персидского и британского. Индийские купцы были фактически выдавлены с нескольких региональных рынков на востоке Афганистана, лишены лицензий на провоз и торговлю, обложены тройными пошлинами и сборами и т.д.

Oт друга страна, държавата предоставила на афганистанските прекупвачи, организирани в ширкети, многочисленни и разнообразни намаления. Монополизацията на националния капитал във форма на торговски и търговско-селскостопански акционерни общества способствала за ръст на капитали, оборотни средства и държавни натрупвания. Така, в 1936–1937 г. общия уставен капитал на 10 крупни ширкети превисил 90 милиона афгани[2].

В същото време периода 1930–1935 г. може да се нарече период на много слабо развитие на промишлеността. Търговските капитали не стигали в сферата на строителството и преработващите предприятия, а стопаните на ширкетите ясно разбирали необходимостта от големи начални капиталовложения в тези предприятия и виждали неясна перспектива както владеенето ми (имало възможност за държавен преврат и свъзаното с него преразпределяне на собственост), така и получаването от тяха на желаните печалби в обозрима перспектива. Торговля, опирающаяся на силу государства, в этом отношении давала капиталистам намного больше, была намного гибче и мобильнее и была в тот момент намного «надёжнее» промышленности. Но строителство на промишленни предприятия все пак е имало, но на остатъчен принцип и само за сметка на второстепенни пари от държавния бюджет. За 6 години се построили само два малки ВЕЦ-а и няколко фабрики за преработка на селскостопански суровини, при това средствата на построяване на тези фабрики голяма част давали стопаните на крупните икономии,  затова фабриките даже формално били не напълно държавна собственост, а акционерни, с държавна собственост не по малка от 20%.

А какво ставало с външната политика на Афганистан? От първия ден правителството на Надир обявило курс на неутралитет на страната и развитие на нормални взаимоизгодни отношения с всички страни, преди всичко, със съседите. Такое положение юридически закрепляется в конституции 1931 г. В то же время фактически режим придерживается ориентации на Великобританию. Англия, как уже отмечалось, поддерживала группу Надира ещё до захвата ею государственной власти в Афганистане, а с приходом к власти контакты этой группы с колониальными властями в Британской Индии стали ещё теснее — несмотря на некоторый ущерб, который понёс английский торговый капитал в связи с национальной монополизацией внутреннего афганского рынка. Но, объясняя поддержку Англией правительства Надира, не надо забывать, что главной «жемчужиной в британской короне» была Индия, и именно соображения безопасности и укрепления колониализма в Индии заставляли английский финансовый капитал делать всё возможное для того, чтобы прикрыть свои индийские владения с запада и северо-запада, а также иметь известную уверенность в том, что Афганистан не поддержит национально-освободительные движения в северных и западных штатах Индии.

Разчетите на лондонските финансисти на лоялност на афганистанското правителство много бързо се оправдали. В Северозападните гранични провинции на Индия и Белуджистан национално-освободителното движение против англичаните съществувало отдавна и в 1930 г. то се вляло в открито антиколониално възстание в Пешавар. На помощь восставшим с территории южного Афганистана начали переходить пуштунские племена. Британские власти обратились к правительству Надира с просьбой пресечь такой переход. Кабул отреагировал мгновенно: границы и дороги были блокированы армией, начались аресты вождей и наиболее активных крестьян-скотоводов мелких кочевых племён. На границе были устроены войсковые засады, которым было приказано стрелять при попытке кочевников пересечь границу. В резултат на това правителството на Надир възпрепятствало пущнските племена от южната гранична зона на Афганистан да приеме участие във възстанието против англичаните, а не да помага за потушаването на това възстание от британските колониални войски.

От друга страна, управляващата върхушка в Кабул много се плашела от индийското и белуджистанско национално-освободително движение- буржоазно-демократично по своя характер, да не се прехвърли на територията на Афганистан и да създават опасна за феодално-олигархичния режим обстановка, която може да завърши с държавен преврат в полза на новите «младоафганци».  Така британския кабинет оценил услугите на правителството на Надир и предоставил на Кабул значителна помощ от въоръжение и пари.

Но при все това в Кабул разбирали, че Англия е временен съюзник, коварен и опасен. Властите в Афганистан разбирали, че страната, преминала през сложен период на кризи и гражданска война се нуждае в многостранна поддръжка на своя национален суверенитет и независимост. В правителството знаели, че богатия и относително развит икономически север на страната, особенно  селските маси, все повече се «заглеждат» в СССР. В трудящейся массе северных приграничных районов были неплохо осведомлены об успехах социалистического строительства в советской Средней Азии, а главное, о мирной, зажиточной и счастливой жизни советских людей — туркмен, узбеков, таджиков, киргиз. Ремесленники, мелкая и средняя торговая буржуазия Севера также проявляли острое недовольство налоговой политикой и медленными, мучительными (шаг вперёд, два шага назад) капиталистическими реформами центра. Природно-климатические условия Северного Афганистана, от Герата до Файзабада, относительное изобилие воды, наличие полезных ископаемых, спокойная и надёжная граница с СССР, удобство и готовность СССР к самой широкой торговле с этими районам Афганистана (открывался огромный и постоянный рынок сбыта практически для всей продукции северных районов), — всё это создавало возможность местной средней буржуазии заводить сельскохозяйственные, перерабатывающие и горнодобывающие предприятия, однако правительство и Национальный банк отказывали в кредитах, необходимых для заведения предприятий, усиливали налоговый гнёт, пресекали всякие попытки ведения самостоятельной внешней торговли, попустительствовали произволу местной администрации и т.д. В Кабуле опасались, как бы Север, получив дополнительные средства для развития местного производства, не откололся от центра или, по крайней мере, не стал бы менее послушным центру.

Това принудило афганистанското правителство да се сближи със Съветския Съюз, който твърдо встъпил като привърженик на съхранение и укрепване на независимостта, мира и териториалната цялост на Афганистан. На 24.06.1931 г. в Кабул се подписал съветско-афганистански Договор за неутралитет и взаимно ненападение за срок от 5 години с автоматично ежегодно продължаване, ако предварително една от Страните предварително не се откаже от такова удължаване. Договорът разглеждал ненамеса на двете страни във вътрешните дела, взаимен неутралитет в случай на участия във  война на една от страните, а така също решаване на всички спорни въпроси изключително по мирен път.

Какво давал този Договор? СССР получавал относително спокойствие на почти 500 км от своята южна граница. Это позволяло высвободить большие материальные и человеческие ресурсы от прикрытия этого участка, а это давало в общей сложности экономию в десятки миллионов рублей в год. Появлялась возможность спокойно вести намеченное промышленное и колхозно-совхозное строительство на юге Туркмении, Узбекистана и Таджикистана, укреплять советскую власть на местах, надёжнее планировать производство и развитие производительных сил этого большого южного района страны.

Договорът разширявал съветско-афганистанските търговски връзки. В условията на световна криза, когато търговията на Афганистан с капиталистическите страни рязко се съкратила, обема на търговия със СССР значително нараснала. В 1932 г. Советский Союз вышел на первое место в экспорте Афганистана и на второе — в его импорте[3]. При этом торговля с СССР быстро двигала вперёд всё афганское народное хозяйство, так как, во-первых, наша страна регулярно закупала большие объёмы продукции Афганистана, а во-вторых, закупки велись по твёрдым ценам, которые не зависели от колебаний мировой конъюнктуры на данные виды товаров.

Всичко това помогнало на Афганистан да избегне големи икономически загуби от свалената външна търговия с водещите буржоазни държави от Запада и Индия. Освен това, многочисленните средни слоеве от класата на феодалите, селските капиталисти, търговската градска буржоазия, а така също интелигенцията и основните маси чиновничество започнали да осъзнават изгодите от дружбата със СССР: от добрите отношения с нашата страна били удовлетворени и буржоазните националисти — представителите на търговската буржоазия, защитаващи вътрешния капиталистически пазар на Афганистан, но заинтересовани от големи експортни продажби, и «младоафганците», встъпващи за ускорено промишлено развитие на страната и виждащи в СССР източник на финансово-техническа помощ и пазар за своята продукция и най-вече водещите представители на буржоазията, либерали и демократи, които считали социализма за единствен път на развитие, пригоден за решаване на всички сложни вътрешноафгански проблеми.

Едновременно с подобряването на отношенията със СССР правителството на Надир развило контакти с други страни. Особенно тесни отношения Кабул се стремил да установи с Турция и Иран, с които в 1932 г. подписал «големи» договори за дружба. Устанавило дипломатически отношения със Саудитска Арабия и Ирак. Провеждало опити да разшири отношенията с Франция и Германия с цел получаване на евтини кредити и разнообразна техническа помощ, но тези опити претърпели крах, защото афганското правителство (не без натиск от страна на Лондон) отказало на френския и германски финансов капитал широк достъп до вътрешния пазар, в предоставянето на концесии. В 1930 г. бил подписан договор за дружба с Япония, но същественно влияние на стопанските дела на Афганистан този договор не оказал, защото японския империализъм не виждал своите интереси в Централна Азия, още повече на страна, неграничеща с океан.

В същата година започнала дългата история на отношения на Афганистан с американския монополистичен капитал. Получила отказ от кредити от страна на Германия и Франция и не дочакала компенсации за защита на британските интереси в Централна Азия, Кабул предприел опит да привлече в страната крупния капитал на САЩ. Хотя это и противоречило интересам лондонских банков, однако не вызвало политического давления на Кабул со стороны Лондона, так как США — не Германия: Штаты считались главным и естественным союзником Британии, против отношений с которым Лондон выступать не мог, так как, несмотря на сильнейший кризис, зависимость британских монополий и банков от финансового капитала США была значительной и постоянно росла — ещё со времени заключения Версальского договора.

В САЩ била изпратена дипломатическа мисия, която водила преговори както с правителството, така и с представители на крупните монополи и банки, в частност с банката на Морган, управлението на US Steel Co и «Дженерал Електрик». Освен редица малки договори, тези преговори до нищо не довели, защото финансовата олигархия на САЩ била загрижена за положението в собствената си страна- силният спад в националната икономика и затова в този момент интерес към афганските дела не проявила. Периодът на активна икономическа и политическа експанзия на САЩ в Афганистан започнала по-късно- след края на втората световна война.

В държавният департамент на САЩ се открил специален «афганистански сектор», който се ръководел лично от министъра на търговията на САЩ Р. Ламонт, тясно свързан с банката на Морган. Секторът внимателно изучил всички материали за тази страна, които били в архиви и библиотеки. Тъй като най-пълни и актуални сведения за Афганистан имали англичаните, държавния департамент поискал от армейското и флотско управление на разузнаването и ФБР тайно да намерят всички британски материали за Афганистан, особенно икономическия и природно-геологически характер. Эти материалы группировались в особый «дежурный» архив, который предполагалось использовать сразу же, как только у какой-либо группы американской финансовой олигархии появится интерес к этой стране. Как говорится, на стену повесили ружьё, которое обязательно должно было выстрелить.

Към средата на 1933 г. общата обстановка в Афганистан значително се оживила. Нараснъл вътрешния национален продукт, увеличил се стокооборота, стабилизирало се паричното обръщение. Подложила се на известна буржоазна модернизация системата на административното управление. Открываются новые учебные заведения, в том числе основывается Кабульский университет. Начали выходить газеты и журналы, открылись издательства, библиотеки и т.п. Но при всём этом продолжались жестокие репрессии против «младоафганцев» — сторонников бывшего правительства Амануллы. Причины: продолжение передела собственности в пользу помещичье-капиталистической правящей верхушки; борьба с усилением политических позиций «младоафганцев», которое могло привести к очередному государственному перевороту в пользу средней торгово-сельскохозяйственной и зарождающейся промышленной буржуазии, ориентированной на допуск в страну германского капитала. Репрессии вызывали ответное сопротивление «младоафганцев», в котором определённое содействие последним оказывала немецкая военная разведка. Был составлен заговор, в результате которого в ноябре 1933 г. Надир-шах был убит одной из подпольных групп «младоафганцев» — амануллистов. Афганский трон переходит к его сыну Мухаммаду Захир-шаху.





Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 557571
Постинги: 1224
Коментари: 155
Гласове: 280
Календар
«  Март, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031