Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.07 12:00 - За единството на организма и средата
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 103 Коментари: 0 Гласове:
0



Из журнала «Вопросы философии», 1952 г., № 6, стр. 114

О единстве организма и среды

И. И. НОВИНСКИЙ

Научното познание на взаимоотношенията на организма и средата е централен проблем в мичуринско-павловската биология. Разглеждането на тези проблеми помага да се установи дълбоко единство в учението на Мичурин и Павлов в разбирането на закономерностите в развитието на органичната природа.

Ръководна основа за изследване на въпроса за съотношението на организма и средата се явява марксистско-ленинската диалектическа концепция за развитие. Тя представлява единствено научно обяснение на процеса на развитие и осигуряват вярно направление в изучаването на диалектиката на органичната природа.

* * *

Установявайки изменчивостта на организмите и приемствеността между тях, Ч. Дарвин нанесъл жесток удар по идеализма и метафизиката и въвел в биологията метода на историческото изследване.

Но следва да кажем, че макар Дарвин да е назовал условията за съществуването висш закон на природата[1],  то той се явява, по същество, само предположение на неговата творческа мисъл;  то не намира последователно научно отражение в неговата еволюционна теория. Положението на Дарвин не могло да получи сила на научен закон, докато не била разкрита същността на връзките на организма с условията на средата, докато не било установено единството на организма и условията на съществуването му и общотеоретичното значение за разбиране развитието на органичната природа. Известно, что Дарвин из-за исторической ограниченности науки того времени был вынужден отказаться от установления причин, вызывающих индивидуальные изменения организмов. «Дарвин, — отмечает Энгельс, — отвлекается от причин, вызвавших изменения в отдельных особях… Дарвин прежде всего интересуется не столько этими причинами, — которые до сих пор отчасти совсем неизвестны, отчасти указываются лишь в самых общих чертах, — сколько рациональной формой, в которой закрепляются действия, приобретая длительное значение… Но опять-таки, — заключает Энгельс, — не кто иной, как Дарвин, дал толчок исследованию вопроса, откуда собственно берутся эти превращения и различия»[2].

Обобщавайки достиженията на естествознанието по онова време и отбелязвайки положителните страни в учението на Дарвин, Енгелс  едновременно указал и на редица грешни положения на последното. Така например той указал на преоценката на Дарвин в борбата за съществуване и недооценката му в ролята на условията на живот. Энгельс утверждал, что постепенное преобразование организмов растений и животных и их приспособление к изменяющейся среде вполне может быть объяснено без дарвиновского принципа перенаселения.

Въздействието на изменящите се условия на живот се отразяват например, указвал Енгелс, «при преселването на растения и животни на нови места, където новите климатични, почвенни и прочие условия предизвикват изменение… Същото е и с постепенното изменение на географски, климатични и прочие условия в каква да е дадена местност (изсушаването в Централна Азия например). При това е безразлично, пресира ли растението или животното другите видове: предизвиканото изменение на географиски и прочие условия в процеса на развитие на организмите става и в единия и в другия случай»[3].

Основоположниците на марксизма отхвърлилии малтусианските грешки на Дарвин, а така също много критично се отнесли към издигнатия от Дарвин принцип на естествен отбор, като някаква основна закономерност в развитието на органичната природа. Фиксирайки внимание на непосредствената роля в условията на живот, Енгелс достига до извода, че естествения отбор, както и борбата за съществуване, не могат да бъдат признати за достатъчно удовлетворително обяснение на законите за развитие на органичната природа.

В едно от своите писма, отнасящи се към 1875 година, Фр. Енгелс говори: «В учението на Дарвин аз съм съгласен с теорията на развитието, дарвиновския способ за доказателство (борбата за съществуване, естествения отбор) считам само за първо, временно, несъвършенно изразяване само на това, че е открит факта»[4].

Указанието на Фр. Енгелс за необходимостта от отчитане на непосредственото въздействие на средата, обуславяща изменението на организмите, има само програмно значение за развитието на биологическата наука.

Именно отчитането на влиянието на условията на живот привели до научен извод за възможностите на насочено въздействие на организма зая получаване на желателни резултати в интерес на практиката, към изводи, станали централна задача на мичуринско-павловската биология и явяващи се решаващо нейно  идейно-теоретично съдържание. В този смисъл голям интерес представлява забелязаното от Маркс. «Не, разбира се, няма никаква възможност — пише Маркс — да се достави на пазара петгодишно животно по-рано от преди да навърши пет години. Но в известна степен е възможно, изменяйки грижите за животните, подготвяйки ги в по-кратки срокове за тяхното предназначение».[5]

Огромно историческо значение в развитието на въпроса за единството на организма и условията на живот, като закономерност на органичната природа има творчеството на И. М. Сеченов. Истъкнат деятел на естествознанието, наречен от И. П. Павлов «баща на руската физиология», И. М. Сеченов блестящо използвал идеята за рефлекса към дейността на главния мозък на животните и човека.

И. М. Сеченов поставил пред себе си сложна задача — да докаже, първо, че външната дейност на човека «се разделят на рефлекси, които започват с чувство на възбуда, продължават през определен психически акт и завърват с мускулно движение» и второ, че «за дадени външни и вътрешни условия на акта, т. е. средата на действия и физиологическото състояние на човека, една и съща чувствена възбуда фатално предизвикват другите два момента на цялото явление, винаги в едно и също направление»[6].

Раскривайки така в рефлекторния акт взаимодействие на организма и средата, И. М. Сеченов установил, че този акт на нервната система носи закономерен характер и за висшите нервни процеси.

Изхождайки от признаването на неотделимостта, единството на организма и средата, И. М. Сеченов трактовал на тази основа рефлекторния акт, като процес на въздействие на организма, условията на неговото съществуване и като необходимо условие за съхранение на съществуването на самия организъм, като процес на приспособяване на организма към средата. «Всички отражени движения — указвал И. М. Сеченов — са целесъобразни от гледна точка на съхраняване на целостта на съществуването»[7].

По-нататъшната творческа разработка по този въпрос се явило учението на И. П. Павлов за висшата нервна дейност на животни и човек, което разкрило диалектико-материалистическия характер на тази дейност.

Ценен принос в развитието на биологията в тази епоха, когато близо до този етап били Мичурин и Павлов, наред с откритията на И. М. Сеченова внесъл К. А. Тимирязев. Особенно важо в неговото творчество в разрез с разглеждания от нас въпрос трябва да признем експериментално разработените изследвания по усвояване на света на растенията.

Обръщайки се към изследването на ролята на света в живота на органичните форми, К. А. Тимирязев продължил и развил научните търсения на своя учител — истъкналия еволюционист А. Н. Бекетов.

К. А. Тимирязев за първи път експериментално показал, как растенията с помоща на уловения хлорофил от слънчевата светлина (главно от червения лъч на спектъра) разлага погълнатия от тях въглероден газ, използвайки въглерода, образувайки сложни органични вещества — въглероди (нишесте, захар) — и натрупва останалата неизползвана при реакцията на фотосинтеза лъчиста енергия от слънчевата светлина.

Ако, говори К. А. Тимирязев, «ние се обърнем към микроспекъта и видим, как хлорофиловите зърна, съхранявайки своя обичаен цвят и прозрачност в жълтата и зелена част от спектъра, става черен, като въглен, при преминаване в червената или синя част от спектъра, то можем да бъдем уверени, че както бе казано преди ние действително присъстваме тук при тайнствения процес «на превръщането на светлината в тяло», благодарение на която тази нищожна черна топка вещество се явява истинското звено, съединяващ великия взрив енергия в нашето централно светило с цялото многообразие проявяващо се в живота на обитаемата от нас планета»[8].

По пътя на блестящи експериментални изследвания в областта на фотосинтезата К. А. Тимирязев успял не само експериментално да покаже наличието на дълбока, вътрешна връзка между организма и средата, но и да установи биологическа значимост на тези връзки. Това било достигнато от К. А. Тимирязев в резултат на определяне на космическата роля на растенията, като акумулатор на хранене и енергия за живите организми. Тем самым открытия К. А. Тимирязева касались и вопроса изменения среды обитания в результате жизнедеятельности органических форм. Те се явили важен крайъгълен камък на пътя на научното изследване определящо връзките в природата.

Работите на К. А. Тимирязев по фотосинтезата, осъществявана от растенията, има изключително значение в развитието на въпроса за съотношението организъм и условия на неговия живот.

Откритията на И. М. Сеченов и К. А. Тимирязев ярко свидетелстват за творческото развитие на дарвинизма, характерни за авангардното руско естествознание.

Творците от мичуринската биология (Мичурин, Уилямс, Лисенко) още по-дълбоко разкрили законите на развитие на органичния свят. Достиженията на мичуринското учение се явяват резултат от последователна защита на основния принцип в материалистическата биология — единство на организма и условията на живот — и всестранното творческо развитие на това положение, като закон на органичната природа.

И. П. Павлов в своето учение за висшата нервна дейност развива въпроса за единството на организма и средата като основна закономерност в органичната природа с пример към организмите у висшите животни и човека. И. П. Павлов правилно забелязва влиянието на обществената среда, когато той се обръща към човека, към неговата висша нервна дейност и определя при това значението на труда, възпитанието, обучението, думите за разбиране на закономерностите на психическата дейност на човека.

Откритето от И. П. Павлов на втората сигнална система в нейното взаимодействие с първата и издигнатите от него материалистически основи на научното разбиране на типовете нервна система (темперамент) на хората, неговото учение за характера дават висша степен на павловските изследвания.

По въпроса за единството на организма и условията на живот вейсманистите-морганисти отстояват възгледи, пряко противоположни на мичуринско-павловската биология. Те държат на старите, идеалистически представи за действащата в организма «жизнена сила», обновявайки само (за пореден път!) неговото наименование. Теперь «жизненная сила», это мистическое начало, — обычный для идеализма псевдоисточник всех перемен, совершающихся в органической природе, стала называться геном — неизменным и непостижимым, изначально данным и бессмертным «веществом наследственности». Своей хромосомной «теорией» вейсманисты-морганисты воскрешают лишь старые побасенки витализма и метафизики о том, что жизненные процессы не зависят будто бы от условий существования организмов. Они пропагандируют также своеобразные «акты творения» — читай: «мутации».

Привържениците на «физиологическия» идеализъм, също както и морганистите, се отказват да признаят единството на организма и средата, встъпвайки така против достиженията на съвременното естествознание.

Известно е че «физиологическия» идеализъм от втората половина на XIX век отстоявал антинаучно представата за независимостта на дейност на органите на чувството от въздействащата външна среда и провеждал идеалистическа линия отричайки материалния свят, като обективна реалност.

Разобличавайки идеалистическата основа на опитите да се представи мисленето и съзнанието откъснати от обективния свят, В. И. Ленин писал: «…Откъсвайки движението от материята е равносилно на това, че се откъсва мисленето от обективната реалност, откъсването на моите усещания от външния свят, т. е. отиваме на страната на идеализма»[9].

Днес привържениците на «обновения» идеализъм във физиологията и психологията продължават да отричат, че нервната система осъществява връзка на организма с външната среда. Те твърдят, че дейността на мозъка е самопроизволна, спонтанна. Противопоставяйки се на психическата дейност на нервите, те издигат антинаучно положение за непознаваемостта на психическите процеси и отхвърлят по този начин възможността за научното му обективно изследване. От гледна точка на «физиологическия» идеализъм психическите процеси носят характер на такива субективни преживявания, които не се подчиняват на въздействие отвън, откъснати са от външната среда. Эти антинаучные утверждения обнажают субъективно-идеалистический характер «физиологического идеализма» и субъективистской психологии.

Философската линия на «физиологическия» идеализъм била разобличена и разгромена в трудовете на В. И. Ленин и И. В. Сталин. Гениалните произведения на великите корифеи на науките — класиците на марксизма-ленинизма — служат за неоценимо ръководство в настъпателната борба на материалистите естествоизпитатели и философи против антинаучната линия на «физиологическия» идеализъм, против всякаква проява на идеализъм, метафизика, индетерминизъм, агностицизъм в естествознанието.

* * *

Победата на мичуринското учение и павловската физиология над антинаучните течения в биологията свидетелстват за значимостта и жизнеността при установяване в науката на закона за единство на организма и средата, за неотразимата настъпателна сила на материалистическото естествознание.

В мичуринското учение и в творчество И. П. Павлов по въпроса за единството на организма и условията на живот получил всестранно развитие.

В трудовете на академик Т. Д. Лисенко ние намираме по този въпрос следните изходни положения:

1) «Организмът и необходимите за неговия жизвот условия представляват единство»[10].

2) «Организмът представлява цяло, като система само в единство с необходимите му условия на живот»[11].

3) «…Ако живия организъм е изолиран от условията на външната среда, които са му необходими, то той престава да бъде организъм, живото престава да бъде живо»[12].

В тези положения, за установяването на която била насочена предшестващата научна мисъл, изразяваща основната закономерност, неотменимо присъща на всичко живо — това съставлява единството с условията на живота, определящи в процеса на историческото развитие особеностите, природата на организма.

Много важно е да се каже, че, говорейки за единството на организма със средата, следва да се има в предвид не само индивида, единичното, но и единството на вида със средата. В света на мичуринското учение иначе и не може да бъде, защото основните особености на индивида — неговата наследственост, характер избирателното отношение към условията на живот, типа на обмяна на веществата и т. н. — определят неговата видовую принадлежност, съставляват неговия индивид, видовото отличие. Получить новую наследственность можно, лишь устраняя старую. Но образуването на нова наследственост у индивида и е образуване на нов вид.

Положението за единството на организма и условията на живот, като носещ характер на всеобщност и необходимост, изразяват закона за  развитие на органичната природа. При цялото многообразии от нейнитепредставители, всички те — от простите белтъчни молекули, притежаващи свойството да живеят, до висшите животни и човека  е присъща обща закономерност: съществуването и развитието се осъществяват в непрекъснато единство с условията на живот.

Законите на науката изразяват обективните закони на самата природа. «Марксизмът разбира законите на науките — учи Й. В. Сталин, — все едно става ли реч за законите на естествознанието или за законите на политическата икономия, — като отражение на обективните процеси, произхождащи независимо от волята на хората»[13]. Естествено, че положението за единството на организма и средата, характеризиращи развитието на всичко живо и съставя устойчива основа на съвременната биологическа наука.

Признаването на връзките между организма и средата е необходимо, обективно осъществяващ се в дейноста на живота на организма и всичко живо, т. е. закономерна, противоположно на идеалистическото и метафизическо твърдение за независимост на организма от условията на живот. Метафизическата представа за организма, като изолиран, не зависим от средата противоречи на действителността, на всички факти, които ние наблюдаване в природните явления.

Разкривайки органичната връзка между организми и среда, установявайки същественните отношения между тях, биологическата наука отстоява линия на материализъм и следва диалектическия метод, защото диалектиката се отличава преди всичко с това, че в противоположност на метафизиката тя «разглежда природата не като случайно натрупване на предмети, явления, откъснати едно от друго, изолирани едни от други и независими едни от други — а като свързано, единно цяло, където предметите се, явяват органично свързани едни с други, зависят едни с други и се обуславят едни с други»[14].

Отричането на вейсманизкоморганизмовите връзки на организма със средата, като закономерност води до признаване на господството на случайността, не дава възможност правилно да се разберат явленията в природата. «…Живата природа се представя от морганистите с хаос на случайни, откъснати явления, извън необходимите връзки и закономерности Или господства случайността»[15].

В учението на И. П. Павлов теорията на  рефлекторната дейност на нервната система, теорията на сигналните системи е построена на признаване взаимовръзките в организма и средата и правилно отразява фактите на обективната действителност.

Временните, придобити условно-рефлекторни връзки се явяват, съгласно учението на И. П. Павлов,  задължителни, закономерен процес във взаимовръзките на организма на животно и човек със средата. Този процес на образуване на временни връзки носи характер на жизнена необходимост за организмите. Соответственно этому И. П. Павлов определяет нервную систему как «невыразимо сложнейший и тончайший инструмент сношений, связи многочисленных частей организма между собой и организма как сложнейшей системы с бесконечным числом внешних влияний»[16].

И. П. Павлов устанoвява също така, че безусловните рефлекси изразяват постоянна връзка«на външния агент с ответна на него дейност на организма». Това напълно съответства на мичуринското учение следния обобщаващ извод на И. П. Павлов: «…Желият живот от простите до сложни организми, включително и разбира се човека, е дълга редица на усложняващи се до висша степен уравновесяване на външната среда»[17].

О тук следва, че И. П. Павлов (и това е  необходимо особенно да се подчертае) разглежда единството на организма и средата, като процес исторически.

Разработката на въпросите на единството на организма и средата в плана за обобщаване на историята на развитие на природата напълно съответства също така изискването на марксическата диалектика — разглеждаща явленията в тяхното движение, развитие и обновяване.

Историческото разбиране на закона за единството на организма и средата е довело до големи научни изводи. На този път е била, например, разкрита основната закономерност при формиране на наследствеността, като ефект «на концентриране въздействията на условията на външната среда, асимилиране на организмите в ред на предшестващи поколения»[18]. В результате исторического подхода получил научное разрешение и сложнейший вопрос о происхождении жизни и об источнике, составляющем содержание любой формы живого. Вот единственно научный вывод: «Живое не только зависит от условий внешней среды, от условий жизни, но живое первоначально в каких-то условиях произошло из неживого»[19]. И еще: «Нужно помнить, что мертвая природа есть первоисточник живого»[20].

В мичуринското учение и в учението на И. П. Павлов за висшата нервна дейност за първи път в науката благодарение на историческия характер изследването е поставено на научна основа както и проблема на съотношението на индивидуалното и историческо развитие на организмите (онтогенез и филогенез).

Необходимо е при това да се отчита диалектиката на това съотношение. От една страна, защото организма в своето индивидуално развитие възпроизвежда исторически сложилата се наследствена особеност на своите предци, той встъпва, като резултат от развитие на предшествалите органичната форма. От друга страна, в силата на това, че организма в зависимост от конкретните условия на развитие изменя своята наследственост и това се закрепва в потомството, развитието на организма оказва влияние на хода на органичната еволюция и встъпва така като активно звено във веригата на историческия процес на развитие на органичната природа.

Мичуринско-павловската биология, като диалектико-материалистическа наука се отличава с конкретно, дълбоко обосновано, научнодоказано съдържание. Тя се опира на експеримента, проверява се от практиката. Тя разглежда единството на организма и условията на живот, като процес на изменчивост, като процес на развитие. В ней преодолен разрыв между принципом единства организма и условий жизни и принципом развития, что и составляет важнейшую особенность советской биологии как качественно нового этапа в развитии науки о жизни. «…Всеобщий принцип развития, — указывает В. И. Ленин, — надо соединить, связать, совместить с всеобщим принципом единства мира, природы, движения, материи etc.»[21].

Велико достижение на биологическата наука в ленинско-сталинската епоха, открила за тази наука простор на  безгранично развитие се явяват установените диалектически взаимовръзки на развитие на организмите и тяхното единство с условията на живот. В това се заключава решаващата особеност на трактовките на  закона за единство на организма и условията на живот в съвременната материалистическа биология.

На условията на живот следва да се придава определяющо значение в развитието на организмите. «Всеки орган — писал И. В. Мичурин — всяко свойство, всеки член, всяка вътрешна и външна част на всеки организъм са обусловени от външната обстановка на неговото съществуване»[22]. Признавайки определящата роля на условията на живот в развитието на организмите, мичуринското учение и учението на И. П. Павлов подчертават също така активното отношение на организмите при воздействието с условията на живот.

Разбира се всяко изменение на средата, в една или друга степен е възприемано от организма, оказва на него свое влияние. Но заедно с това е необходимо дасе подчертае, че всеки организъм реагира на въздействията на външната среда своеобразно, съответствено съ своите особености, своята природа. Каждый организм, как указывает Т. Д. Лысенко, строит себя на свой лад. Поэтому в оценке источников развития организмов необходимо обращаться к их внутренним процессам, вскрывать своеобразия внутренних противоречий, выражающихся в обмене веществ, в «борьбе» наследственности и ее изменчивости и т. д.

За съвременната материалистическа биология е неприемлива, както недооценката на ролята на условията на живот в развитието на организмите, така и игнориране значението на своеобразието, свойственни за самия организъм при асимилиране на техните условия на живот.

На антидиалектическият и в края на краищата идеалистически характер на подобни възрения мичуринско-павловската биология се противопоставя с диалектико-материалистическо разбиране на взаимообусловеност на организма и средата, диалектиката на взаимовръзка на външната и вътрешната в процеса на развитие на органичната природа.

Необходимостта от отчитане на определящата роля на условията на живот и активност на организмите (активност, т. е. своеобразие на реакциите на организма на въздействие на средата, специфичност в процесите на организма, а не пасивно, възприятие на условията на живот) намира своето изразяване в определението на коренните биологически понятия.

Като пример може да бъде приведено определението на понятието наследственост в мичуринската биология, където двустрания характер на разбиране на наследствеността встъпва извънредно нагледно. От една страна, наследствеността, по определение на мичуринската биология е резултат от концентриране на условията на външната среда, асимилирани в процеса на историческото развитие на организмите, а от друга — наследствеността се определя като «свойство на живо тяло изисква определени условия за своя живот, своето развитие и определено реагират на едни или други условия»[23].

Развитието е винаги, както учи Й. В. Сталин, процес на обновяване, процес на борба на новото със старото. Затова и единството на организма и условията на живот е нужно да се разбира като процес противоречив, водещ до обновяване, към поступателно движение в развитието на органичния свят. Поступательное развитие организмов характеризуется изменением особенностей единства организма и условий жизни, различными формами взаимодействия организма и среды.

В учението на И. П. Павлов дано естественно-научное обоснование процесса усложнение на формата на връзките на организма със средата. Toва се вижда, например в учението за анализатора,  от анализа на съчетание на първата сигнална система с втората при формиране на човека, а така също от установяването на своеобразие в използването на първата сигнална система към животните и човека, макар тя да се явява обща както за животните, така и за човека. Подобным же путем, т. е. в результате научного понимания единства и противоречий организма и среды, достигается верная трактовка и таких капитальных проблем биологии, как наследственность и ее изменчивость, разнокачественность в смысле наследственности частей, тканей, клеток организма, наследование в потомстве приобретаемых изменений структур и функций, образование типов нервной системы, как вопросы о видообразовании, стадийности в развитии организмов, об особенностях и источниках жизненностй, об избирательности организма к условиям жизни и др.

Ио това може да се заключи, че във всички коренни въпроси на биологията вярното решение се достига, изхождайки от единна обща основа, от признаването на единството на организма и условията на живот, като обективен закон на природата. Законът за единството на организма и условията на живот  определя не каква да е отделна страна или какви да е отделни процеси от развитието на органичната природа, а всички главни страни и всички главни процеси на това развитие. Законите, имащи подобен род значение, носят, както това учи труда на Й. В. Сталин «Икономически проблеми на социализма в СССР», характер на основни закони.

Следователно, закона за единство на организма и условията на живот трябва да бъде признат за основен закон в органичната природа, а неговото отражение в мичуринско-павловската биология трябва да бъде оценено, като имащо огромно теоретично и практично значение.

Този основен закон на  мичуринско-павловската биология, разкрива диалектико-материалистическия характер на закономерностите в органичния свят, следва напълно ленинско-сталинската концепция за развитие в нейното прилагане в органичната природа.

Мичуринско-павловската биология с цялата си яснота свидетелства за това, че само марксическата философия,  само нейната теория на развитие може да даде вярно направление на биологическата наука, да осигури нейното процветание.

Дълбокото проникване в закономерностите на  развитие на органичната природа, всестранната разработка на въпроса за единството на организма и условията на живот имат огромно практическо значение. «Законите на външния свят… всъщност са основи на целесъобразната дейност на човека»[24], — писал Ленин.

В гениалният труд на Й. В. Сталин «Икономически проблеми на социализма в СССР» се подчертава, че хората могат да открият законите на развитие, «знаейки ги, изучавайки ги, отчитайки ги в своите действия, използвайки ги в интерес на обществото, но те не могат да  се изменят или отмеят. Още повече, те не могат да сформират или създават нови закони на науката»[25]. Но хората могат в много случаи да въздействат на процесите на природата.

Познанието на обективните закономерности на органичната природа дава възможност да се използват стихийните процеси на нейното развитие в интерес на обществото. На основа на знания на тези обективни процеси се достига до съзнателно въздействие на органичните форми.

Енгелс казвал, че «заедно с бързо растящото познание на законите на природата ростат и средствата на обратно въздействие на природата»[26].  Енгелс подчертавал при това коренната противоположност при използване на природата в епохата на социализма сравнена с епохата на досоциалистическите формации. Во всех эксплуататорских формациях, писал Энгельс, не только не могут быть устранены непредвиденные последствия, неконтролируемые силы, но, наоборот, они оказываются более могущественными, чем силы, приводимые в движение планомерно.

Съвременната действителност подтвърдила напълно могъщата сила на плановото социалистическо производство, направлявана от политиката на нашата партия, явяваща се жизнена основа на съветския строй.

Сталинският план по преобразуване на природата, великите сталински строежи на комунизма поставят пред науката все нови задачи, които тя може да решава, само ако постоянно творчески се развива, активно осъществявайки указанието на Й. В. Сталин за необходимост от свобода на критиката, борба на мнения за преуспяване на науките.

* * *

Разработeният от мичуринско-павловската биология закон за единството на организма и условията на живот има огромно значение за разобличаване на антинаучните течения в биологията, физиологията, психологията.

Материалистическото обяснение на  психическите процеси се оказват възможни на основата учението на И. П. Павлов за висшата нервна дейност, главен биологически принцип на който се явявая закона за единството на организма и средата, предизвика ожесточена реакция от страна на противниците на материализма.

Враговете на науките много скоро почувствали, че учението на И. П. Павлов означава победоносно настъпление на материализма и диалектиката над идеализма и метафизиката не само в областта на физиологията, но и психологията и медицината. Реакционерите на науките се обединяват в общ фронт на  борба против последователно материалистическите павловски погледи. В  този антинаучен блок влизат такива проповедници на мистиката, ирационализма, идеализма и метафизиката в областта на физиологията, психологията, психиатрията и пр., като Фултон, Лидел, Льошли, Шерингтън, П. Жане, Ясперс, Уотс, Мюлер, Клейст, Пьотцл и др. Псевдонаучните измислици на тези мракобеси за обособеност на психиката, организма, като цяло от околната среда, за непознаваемост на психическото в сила на неговата «специфичност» служат само за доказателство на това, че делото на «съчинителите на новите гносеологически «изми», — както казва В. И. Ленин — е загубено завинаги и безнадеждно»[27].

Стремейки се да отстояват това безнадеждно дело, привържениците на «обективната психология» — бихевиористите — започват да «допълват» т. н. обективно изучаване на поведението със субективистски представи за особения, непостижим вътрешен свят на човека. Във възгледите на привържениците на холизма и гешталт-психологията се използва измислена, спекулативна концепция на «цялостност» на  психическото възприятие, отхвърлящо познаваемоста на явленията съзнание.  Изцяло се поддържат махистските измислици за психически «елементи» и психическа «енергия». Извънредно много се усилва пропагандата на фройдизма, който се обявява за «динамична психология», а движещите сили на тази фройдистска «динамики» се провъзгласява подсъзнателното, безсъзнателното — инстинктинтите, сексуалното влечение и т. н.

Антинаучните течения в психологията встъпват даже под имена, като «динамична физиология», «функционална психология» и т. н. и т. н.

Мътният поток от антиматериалистически концепции, от всякакъв род течения и теченийки оказва своето отрицателно влияние и на някои съветски психолози.

Същността на тези влияния се изразяват в следните недостатъци, препятстващи и до днес развитието на научната психология.

Това е преди всичко игнориране на линията на развитие на руската научна психология, дадена в творчеството на Сеченов — Павлов. Игнорирайки достиженията на Сеченов — Павлов много години спираше развитието на психологията и облегчаваше въздействието над съветските учени на враждебни на науката концепции на буржоазната психология.

Втори и заедно с това основен недостатък в развитието на научната психология се явява неудовлетворителното използване от психолозите на марксизма-ленинизма.

В борбата с влиянието на буржоазните лъжеучения следва винаги да се помни, че многообразните и тенденциозни, пискливи знаци, които се стремят да прикрият антинаучното съдържание на  псевдодинамичните концепции в психологията, се явяват всъщност различни способи да се рекламира една и съща гнила продукция на махистско-кантианского стока.

Ако например академик И. С. Бериташвили предлагал да се признае, че психическите явления се пораждат от «спонтанната» дейност на мозъка, то това изразява влиянието на махистската схема на откъсване на организма от средата, както твърдят тези, които се доверяват на махзма преди 10 години. И. С. Бериташвили повтаря махистите днес също както да кажем в 1904 году  е повтарял солидаризиралия се тогава с махистите А. В. Луначарски. «Когда мозгу, — писал он, — не представляется внешнею средою никакой работы, а запас энергии в нем существует, мозг играет, он, свободно повинуясь лишь своей организации, функционирует, он играет образами, комбинируя их, или творит, он играет понятиями, комбинирует их, — мыслит»[28].

Отричането на единството на организма и средата в психологията води не само до мистика, а и до «спонтанна» дейност на мозъка, но и до субективно противопоставяне на личността на колектива, условие за обществения живот на хората.

Воинстващите мракобеси, идеолозите на  империалистическата реакция изцяло се стремят към антинаучно тълкуване на въпросите на биологията за да използват лъжливите «аргументи» от биологията при разглеждане проблемите на социологическия характер.

Те поставят биологията, физиологията, психологията на служба преди всичко в задача на отричане на обективните закони на развитие на обществото и укрепване на антинаучната идея за «свобода на волята».

Буржоазната лъженаука всячески е  заинтересована в това, да представи личността на човека като свят, откъснат от обществото, субективно конструиран, произволно действащ, мистически неопределен. Идеолозите на империализма превъзнасят затова буржоазния индивидуализъм и изтъкват отдавна банкрутиралите махистски представи за затворената и изолирана личност, уж конструираща света произволно, «спонтанно» от действащото съзнание.

За съвременната реакционна социология е характерно обръщане към психологията и използване на нейните субективини «аргументи», например отдавна разобличеното твърдение на немския психолог Хефдинг, който в «Очерци по психология» в 1892 година писал, че «индивидуумът е същество, което е так обособено от средата и така независимо от нея, че може с известна своеобразност да действа на средата. Напълно изразена индивидуалност ние намираме само в областта на живото съзнание, където има вътрешни центрове на страдание и действие. Значи, святовния закон на индивидуализацията придобива най-ясно изразяване в духовната област»[29].

Проповедта на буржоазния индивидуализъм е призвана да «обоснове» важната задача на империалистическата реакция — да окаже противодействие на сплотяването на работническата класа и всички прогресивни сили в света за борба против капиталистическия гнет, за мир в целия свят.

В областта на физиологията и психология в интерес на идеологическата реакция на империализма се пропагандират и вулгарни, антинаучни възгледи за локализация на умственните способности на човека в отделни участъци от мозъка. Това е възкръснала лъженаучна «теория» от далечното минало, подобно например на представите на Ф. Гал. Умственные способности и социальные мотивы поведения человека обусловливаются, по Галлю, особенностями строения черепа. Эти псевдонаучные утверждения, несмотря на свою более чем вековую давность, оказались чрезвычайно живучими в реакционной буржуазной лженауке.

Враговете на материализма «свързват» психическите явления непосредственно със структурата на мозъка, с неговата морфология. С това те се стремят да създадат видимост на отчетения от тях материален субстрат. Однако, игнорируя процессы высшей нервной деятельности, они хотят избавиться от внедрения научной физиологии в область психологии, психиатрии и обойти вопрос о детерминированности психических процессов явлениями внешнего мира и воздействиями со стороны внутренней среды, обусловливающими работу головного мозга. Такова очередная «мода» буржуазной лженауки. Морфологизмът в тълкуването на психическите функции се явява своеобразно идеалистическо течение в психологията, което с право може да се нарече «морфологически» идеализъм.

Тук се отнася издигната през 20—30-те години на това столетие «теория» на т.н. мозъчна патология. Основното в нея се явява стремежа, както образно определи тази «теория» А. Г. Иванов-Смоленски, не прибягвайки към изследване на висшите нервни процеси, «за да не легне психологическия и психопатологически модел на морфологическата основа на мозъка»[30].

«Теорията» на мозъчната патология е оказала влияние на някои съветски психиатри (Л. Г. Шмарян, М. О. Гуревич, Р. Я. Голант, Г. Е. Сухарева и др.).

Сторонники «морфологического» идеализма, отвергая физиологию как науку, необходимую для понимания психических явлений, провозглашают тем самым, что психическое и физиологическое вовсе не связаны между собой, что они якобы отрицают друг друга. Отвергая физиологические процессы мозга как основу психической деятельности, защитники «морфологического» идеализма, явно не сводя концов с концами, претендуют все же на то, чтобы связывать мозг, взятый только морфологически, т. е. недействующий, статичный, с психической функцией, т. е. с процессом.

Същността на делата разбира се не е в това да се откажем въобще от съпоставянето на локалните анатомо-морфологически данни с функционалните, физиологически нарушения, а в това да не абсолютизираме значението на първите и да извличаме от изследването само това  рационалне зерно, което да даде съответствие между поражената структура на мозъка и нарушението на неговите функции. Но това и изисква знания физиологически — на висшите нервни процеси, осъществяващи връзка на организма с условията на съществуване.

Може да възникне въпрос: нима самата структура на мозъка, както и организма въобще е статична, нима тя самата не се  изменя? Разбира се изменя се, задължително се изменя. Но морфологические изменения могут быть осуществимы лишь в результате тех или иных процессов жизнедеятельности.

Мозъкът, взет само морфологически, с изключване на неговите процесси, неговата жизнедеятелност, неговата физиология ще е само статика. Представен така от «морфологическите» идеалисти, мозъкът е равнокачествен на консервиран и изолиран от цялостта на организма както и всяка друга част от тялото. Взгляды, исключающие жизнедеятельность мозга, вполне соответствуют вейсманистско-морганистскому утверждению об отсутствии связи между организмом и средой, ибо с этой точки зрения можно вообще говорить только о мертвом, а не о живом.

С логическa неизбежност «морфологическия» идеализъм на психолозите вижда своето «единство» с вейсманизма-морганизма. Отричането от «морфологическите» идеалисти на ролята на физиологията е адекватно също така на моргановската хромозомна «теория» на  наследствеността, която чисто умозрително извежда явленията на жизнедеятелността на организма от структурните елементи на измисленото «вещество на наследствеността». К представлениям «морфологического» идеализма должны быть также отнесены попытки объяснения своеобразий характера человека на основе особенностей строения его организма (конституция организма и характер человека). Считать, что психический процесс формируется мозгом, значит признавать мозг действующим, а не статичным. Буржоазните лъжеучени достигат до абсурда, предполагайки, че статиката  може да обясни динамичността на явленията. Против това насочва стрели Й. В. Сталина: «Мислимо ли е че това, което не се изменя, ще определи това, което през цялото време се изменя?»[31].

«Морфологическият» идеализъм, отхвърля процесите на висшата нервна дейност, изключва научното объяснение на  психическите функции и така предоставя пълен простор за най-произволни спекулативни измислици. Тук могат да бъдат измислени и спонтанността и творческия порив и интроспекция, и интуиция, и мотивация, и т. н., и т. н., но всъщност истинските закономерности на  психическите процеси оставят извън пределите на науките. При отрицании физиологии мозга исключается какая бы то ни было возможность научного объяснения психических явлений.

Стремежът да се изхвърлят от  науките  необходимостта от изследване на закономерностите на висшата нервна дейност в името на защитата на идеализма и метафизиката напълно се подтвърждават от  справедливостта на следното изказване на В. И. Ленин: «Изхвърлянето на законите от науките е на дело само тласкане към законите на религията»[32].

Реакционната буржоазна лъженаука узаконява изискването на съчетаване на психическите функции само с анатомията на мозъка, а и защото с помоща на това изискване поборниците на «морфологическия» идеализъм се стремят да окажат яростно съпротивление и въздействие на учението на И. П. Павлов на авангардните чужди учени. Имайки по-далечен прицел, те се борят с историческия материализъм, противопоставяйки се на научното разбиране на съзнанието на човека, като специфично явление, а  обществения живот за антинаучна представа за независимостта на съзнанието от общественото битие на хората.

«Историята показва — учи Й. В. Сталин — че ако в различните времена на хората са прониквали различни мисли и желания, то причината за това е че в различните времена хората по-различно са се борили с природата за удовлетворяване на своите потребности и в съответствие с това по-различно са се натрупвали техните икономически отношения»[33].

Привържениците на «морфологическия» идеализъм се стараят всячески, както казахме, да внушат, че организма е откъснат от средата. «Отстранявайки» при това учението на И. П. Павлов за висшата нервна дейност, те отхвърлят от задачите на науките необходимостта да се изследва «превръщането на енергияъа от външното раздразване във факт на съзнание»[34]. Они, собственно, предлагают принимать психическое за движение, за процесс, но… без материи. Самое признание анатомии мозга оказывается лишь привеском к субъективистскому истолкованию психики. Идеалистическите философи отново, както виждаме, взели надежда на това, че«може да дадем на философски необразованите хора съблазнително-«икономично» предложением: дайте да мислим за движението без материята»[35].

Затова те яростно встъпват против последователното материалистическо учение на И. П. Павлов, стремейки се да го отстранят от психологията, от психиатрията.

В предметa на своите изследвания — в моъка — И. П. Павлов виждал забележително съвършенство. Той се отнасял към него с изключително внимание. Самый его метод рассчитан на то, чтобы сохранить мозг жизненным, нормально действующим, динамичным.

И. П. Павлов и в мислите си не допускал, че може да види в какъв да е елемент от сложната конструкция на мозъка нещо, лишено от динамично значение. «…Нима всички тези многочисленни вариации в устройството на отделните участъци от кората са без определено динамично значение?»[36] — питал И. П. Павлов. Отвечая на этот вопрос, он категорически утверждал: «…Все открываемые подробности конструкции рано или поздно должны будут найти свое динамическое значение»[37].

И. П. Павлов отстоявал и последователно провеждал закона на единството на организма и условията на живот, като основен закон в  биологията. Изхождайки от него в изследванията на висшата нервна дейност на човека, той дал вярно естественно-научно обоснование на психологията и медицинските науки.

* * *

Взаимовръзката на организма със средата има всеобщо значение за органичната природы. При това, разбира се не се  отхвърля наличието на своеобразно указана взаимовръзка у различните органични форми. В силу этого следует вновь подчеркнуть принципиальное значение учения И. П. Павлова. Благодаря этому учению раскрывается ведущая роль нервной системы в установлении единства организма животных со средой.

Говорейки за единството на организма и средата,  трябва също така да се има в предвид многообразието на форми на живот. В състава на последните трябва да бъдат включени и доклетъчните образования до жизненно активните белтъчни молекули. Затова единството със средата е характерно за всичко живо, това е закон на живота въобще, а не само стадии в неговото развитие, когато се образуват организмите.

Единството на организма със средата е единство противоречиво. Противоречието между организма и условията на живот е основно противоречие, разрешението на което обуславя постъпателното развитие на организмите. «…Процесс развития от низшего к высшему протекает не в порядке гармонического развертывания явлений, — учит И. В. Сталин, — а в порядке раскрытия противоречий, свойственных предметам, явлениям, в порядке «борьбы» противоположных тенденций, действующих на основе этих противоречий»[38].

Единството на общебиологическите основи на мичуринското учение и учението на И. П. Павлов се съчетават със специализацията на тези учения. Първото е обърнато към въпросите на селското стопанство и съставя агробиологическата наука. Второе — учение И. П. Павлова — разрешает вопросы физиологии, психологии, медицины. Но биологическая основа этих учений едина, ядром ее является диалектико-материалистическая разработка единства организма и среды. Как видно, мичуринско-павловская биологическая основа в корне противоположна антинаучной «основе» противников современной материалистической биологии.

[1] См. Ч. Дарвин. Соч. т. III, стр. 424.

[2] К. Маркс и Ф. Энгельс. Соч Т. XIV, стр. 70.

[3] Ф. Энгельс. Диалектика природы, стр. 248. 1949.

[4] К. Маркс и Ф. Энгельс. Избранные письма, стр. 305. 1948.

[5] К. Маркс. Капитал. Т. II, стр. 234. 1949.

[6] И. М. Сеченов. Избранные труды, стр. 193. 1935.

[7] И. М. Сеченов. Избранные труды, стр. 192.

[8] К. А. Тимирязев. Соч. Т. I, стр. 444. 1937.

[9] В. И. Ленин. Соч. т. 14, стр. 254.

[10] Т. Д. Лысенко. Агробиология, стр. 629. 1948.

[11] Там же, стр. 569.

[12] Там же, стр. 378.

[13] И. В. Сталин. Экономические проблемы социализма в СССР, стр. 4. Госполитиздат. 1952.

[14] «История ВКП(б). Краткий курс», стр. 101.

[15] Т. Д. Лысенко. Агробиология, стр. 652.

[16] И. П. Павлов. Избранные произведения, стр. 226—227. Госполитиздат. 1949.

[17] Там же, стр. 195.

[18] Т. Д. Лысенко. Агробиология, стр. 635.

[19] Там же, стр. 569.

[20] Там же, стр. 522.

[21] «Философские тетради» В. И. Ленина, стр. 239.

[22] И. В. Мичурин. Соч. Т. I, стр. 590. 1948.

[23] Т. Д. Лысенко. Агробиология, стр. 629.

[24] «Философские тетради» В. И. Ленина, стр. 161.

[25] И. В. Сталин. Экономические проблемы социализма в СССР, стр. 4.

[26] Ф. Энгельс. Диалектика природы, стр. 14.

[27] В. И. Ленин. Соч. Т. 14, стр. 336.

[28] Сборник «Очерки реалистического мировоззрения», стр. 126. 1905. 2-е изд.

[29] Г. Гефдинг. Очерки психологии, стр. 97. 1892.

[30] Научная сессия, посвященная пооблемам физиологического учения акад. И. П. Павлова, стр. 49. Изд-во АН СССР. 1950.

[31] И. В. Сталин. Соч. Т. 1, стр. 326.

[32] В. И. Ленин. Соч. Т. 20, стр. 182.

[33] И. В. Сталин. Соч. Т. 1, стр. 314.

[34] В. И. Ленин. Соч. Т. 14, стр. 39.

[35] Там же, стр. 270.

[36] И. П. Павлов. Побранные произведения, стр. 367.

[37] Там же, стр. 371.

[38] «История ВКП(б). Краткий курс», стр. 104.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 452587
Постинги: 1012
Коментари: 128
Гласове: 210
Календар
«  Август, 2019  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031