Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.11 12:00 - Истини и лъжи за Великият Октомври (3)
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 73 Коментари: 1 Гласове:
-2



6. Митът за «есеровската» аграрна програма на болшевиките.

Нерядко от идеолозите и пропагандистите на буржоазията може да се чуе за товам че след социалистическата революция болшевиките се «отказали» от собствената аграрна програма и я «заменили»  с есеровската програма на социализация на земята. Тази лъжа се повтаря и от много леви, лошо запознати с историята на СССР и партията на болшевиките и не особенно разбиращи от марксизъм. Как на самом деле было дело?

Упрекът е стар.Още когато В. И. Ленин от трибуната на II конгрес на Съветите четял доклада, посвятен на Декрета за земята, от залата се чули реплики, че декрета е написан от есерите. И Ленин тут же ответил на них:

«Тук се чуват гласове, че самият указ и редът са изготвени от социалистическите революционери. Така че не е ли все едно от кого е съставен, но, като демократично правителство, ние не можем да заобиколим постановлението на народните низини, макар ние с тях да не сме съгласни. В огъня на живота, прилагайки го на практика, провеждайки го на земята, самите селяни ще разберат къде е истинатаа» (ПСС, т. 35, с. 27).

От тогава и до днес буржоазната и реформистска литература повтаря твърдението, че болшевиките заимствали своя декрет от есерите.

Така, Мелвин Рен, например, писал: «Болшевиките заимствали принципите на декрета за земята от социалистите-революционери, които от своя страна се основавали на практика, съществуваща в селските общини в течение на столетия». Роберт Макнил твърдял, че самите болшевики признавали факта на приемане на политиката на земята от социалистите-революционери. Даже такой видный советолог, как Э. Карр, считает, что, принимая Декрет о земле, большевики переняли эсеровскую аграрную программу.

За да опровергаем тези твърдения, достатъчно е внимателно да прочетем Декрета за земята и да го съпоставим аграрните програми на болшевиките и есерите.

Основната същност на Декрета за земята може да бъде сведена до четири положения:

1) ликвидация на помешчическото земеделие,

2) национализация на земята,

3) предаване на земята в разпореждане на селски организации,

4) уравнително земеползване.

Трите първи тезиса напълно съответствали на аграрната програма на болшевиките, изложени от В. И. Ленин на Априлската конференция. Единственото положение, което се разминавало с възгледите на болшевиките— това било уравнителното земеползване. В. И. Ленин научно доказал неговата несъстоятелност и утопичност. Заедно с това той отбелязал и необходимостта от това, че селяните на собствен опит се убедили в неговата безмисленост и в това, че при наличието на диктатура на пролетариата, национализацията на земята, заводите, банките и т. н., уравнителното земеползване би било едно от преходните мерки към социализма.

«…Работниците— указвал В. И. Ленин— са задължени да се съгласят на преходни мерки, предлагани от дребните трудещи се и експлоатираните селяни, ако мерките не вредят на делото на социализма».

«…Такива преходни мерки на пролетариата нелепоби било да се налагат; той е задължен, в интересите на победата на социализма да отстъпи на дребните трудещи се и експлоатираните селяни при избоа на тези преходни мерки, защото вредата на делото на социализма те не биха донесли» (ПСС, т. 35, с. 103).

Така че включването в Декрета за земята на тезиса за уравнително земеползване било определена отстъпка, но не на есерите, а на широките маси селячество в Русия, в мандата на които тази идея била основна.

Всичко станало така както предвидил Ленин. На първите стъпки от развитието на социалистическата революция на село тезиса за уравнителното земеползване изиграл определена положителна роля, защото способствал за изземването на помешчическите земи, излишъците от земя от кулачеството и преразпределението на земеделската земя сред трудещото се селячество. Крестьянство получило, наконец, долгожданную землю.

Затова Декрета за земята по никакъв начин не може да се нарече «есеровска програма», той съответствал и с буквата и с духа на аграрната програма на болшевиките, защото създавал условия за укрепване на диктатурата на пролетариата и за последващо движение на трудещото се селячество на страната към социализма.

7. Митът за «разгона» Учредительного собраниия.

Тук основен въпрос е следния: защо е било първо събрано а след това разпуснато Учредителното събрание, което буржоазната пропаганда днес ни дава за истинска демокрация, унищожена от «варварите-болшевики»?

Самият термин «Учредително събрание» води своя произход от Великата френска буржоазна революция. Под Учредително събрание се разбира избиране на събрание на народни представители, призвано да учреди буржоазно държавно устройство вместо феодална монархия.

Руските революционни социал-демократи се обърнали към идеята за Учредително събрание в края на XIX век, свързвайки го с лозунга за сваляне на самодържавието и установяването на демократична република. Изискването за Учредително събрание е било записано в Програмата на РСДРП, прието на II конгрес през 1903 година. Целта на събирането на Учредително събрание в условия на победоносна демократична революция (буржоазна!) е трябвало да стане реализация в близките политически задачи на РСДРП, нейна програма-минимум.

След свалянето на царизма отношението на болшевиките към Учредителното събрание се изменило. Защо? А потому что программа-минимум в этом отношении была выполнена – абсолютная монархия как форма феодального государства была уничтожена. Теперь целью рабочего класса была революция социалистическая, которая бы уничтожила и власть последнего эксплуататорского класса – буржуазии. Още повече по това време съществували Съветите (възникнали първи, както ние знаем още в периода на първата руска революция 1905-1907 г.). Болшевиките отлично разбирали, че републиката на Съветите се явява по-висока форма на демократизъм, в сравнение на буржоазната парламентарна република с Учредително събрание, и нееднократно разяснявали това на широките маси.

Буржоазните и дребнобуржоазни партии, не желаейки да се движат към социализма с всички сили се опитвали да съхранят в страната капитализма и да укрепят властта на буржоазната класа. Те се хванали за лозунга на Учредителното събрание и прикривайки се зад него призовавали масите да не «самоволничат» а търпеливо да чакат събирането на този «стопанин на руската земя», който и ще реши всички наболели въпроси — аграрният, работническият, националният, за войната и мира и т. н. Наконец, говорили они, Учредительное собрание установит в стране новый конституционный порядок, основанный на началах свободы и равенства. Все это было обманом. Под «свободой» и «равенством» они понимали буржуазные свободы и буржуазное равенство, т.е. свободы и равенство только на бумаге. А в жизни – все то же неравенство и бесправие. С тем же Учредительным собранием Временное правительство, пообещав созвать его, на самом деле всячески оттягивало  созыв, назначая один срок за другим. Учредительное собрание в руках буржуазии и ее политических партий стало средством торможения и ликвидации революции.

Между другото широките народни маси, завладени от дребнобуржоазни възгледи в политиката, вярвали в тези неосъществими обещания (в свобода и равенство за тях самите, а не за буржоазията!) и в Учредителното събрание като орган, способен да удовлетвори народните стремежи. В тези обстоятелства болшевиките не снели исканията от Учредителното събрание, настоявали на по-скорошното му свикване, разобличавайки антинародните действия на Временното правителство. Они разъясняли массам, что только переход власти к Советам может обеспечить созыв Учредительного собрания, с которым тянет буржуазное Временное правительство.

До Октомврийската революция Учредителното събрание така и не било свикано.

С победата на социалистическата революция и провъзгласяването на Съветската власт въпроса за Учредителното събрание придобил ново звучене и особена острота. Всички контрареволюционни партии, тези самите, които на протежение на няколко месеца саботирали събирането на Учредителното събрание, сега станали горещи негови привърженици. Они выдвинули лозунг «Вся власть Учредительному собранию!», прямо противопоставив его Советской власти. Буржоазната пропаганда с всички сили се стараела да внуши на масите, че болшевиките няма да допуснат избори и събирането на Учредително събрание е най- истинско «народно представителство». Расчет строился на том, чтобы вызвать недовольство против Советского правительства со стороны тех слоев народных масс, которые еще оставались в плену «конституционных иллюзий».

Така лозунга «Цялата власт на Учредителното събрание!» станал на дело лозунг на кадети, калединци и техните привърженици.

Но разчетите им се оказали нереалистични. Вече на 27 октомври, или 2 дена след въоръженото въстание в Петроград, новото правителство — Съветът на Народните Комисари приело постановление с подпис на В. И. Ленина за назначаване на избори за Учредително събрание на 12 ноември 1917 година — т. е. в срока, определен и обещан още от Временното правителство.

Водещите работници към това време отдавна не вярвали в Учредителното събрание. Но многомилионната селска маса продължавала още сляпо да вярва в него и това е трябвало да се отчете: отказът от свичване на Учредително събрание създавало заплаха от окъсване от партията на болшинството от народа и създаване за контрареволюцията на удобни условия за борба със Съветската власт под флага на Учредителното събрание. Трябвало да се направи така, че народните маси на дело, на практика сами да се убедят в това, че решаването в тяхна полза на въпросите за мира и земята може само Съветската власт, само тя я не пробуржоазното Учредително събрание.

Съдбата на Учредителното събрание зависела сега от него самото — каква политическа позиция ще заеме, ще признае ли то историческите завоевания на Октомври и заедно с народа ще строи ли новия живот или ще отиде против него, против Съветската власт, неминуемо обричайки се на политическа смърт.

Изборите за Учредително събрание показали, че зад болшевиките стои промишления пролетариат и най-съзнателната част от селячеството в лицето на войниците. Болшевиките имали решаващ превес над другите партии в Петроград и Москва, в редица губернски градове, в много тилови гарнизони, на Северния и Западен фронт и на Балтийския флот. В целом же по стране большевики получили 25 % голосов, партии мелкобуржуазной демократии (эсеры и меньшевики), щедрые на демагогию, — 62 % и помещичье-буржуазные партии — 13 %.

Болшинство в Учредителното събрание получили десните есери. Това се обяснява с факта, че изборите се извършвали с партийни списъци, съставени още до победата на Съветската власт. Эсеры в них тогда выступали как единая партия, хотя к моменту выборов на самом деле таковой уже не существовало в результате раскола и выделения левых эсеров в самостоятельную партию, поддерживавшую Советскую власть. В списки были включены преимущественно правые эсеры, что и обеспечило за ними большинство в Учредительном собрании. В. И. Ленин по этому поводу писал, что, составляя списки и на выборах

«селячеството не могло още да знае истината за земята и за мира, не могло да отличи своите другари от враговете, от вълците, облекли се в овчи кожи» (ПСС, т. 35, с. 154).

Избраният главно с гласовете на селяните, още не запознати с декретите на Съветската  власт (интернет и телевизия тогава още е нямало, а радиото макар и изобретено към онова време, но широко разпространение в страната не получило) състава на Учредителното събрание не съответствал на действителните потребности и настроения на тази дребнобуржоазна маса, която добре знаела, какво тя иска (земя и мир!), и вече започвала да разбира, кои са действителните и другари и кои врагове.

Открилото се на 5 януари 1918 година Учредително събрание, както и предполагали болшевиките се отказало от обсъждането на «Декларация на правата на трудещите се и експлоатирания народ», който огласил Я. М. Свердлов и да одобри декретите от II конгрес на Съветите. Това било открито встъпление против Съветската власт, Учредителното събрание ярко показало на страната на коя класа то стои – на класата на буржоазията и обуржоазилите се помешчици. Правоэсеровское большинство Учредительного собрания полностью обнажило свою контрреволюционную сущность, разоблачило себя в глазах народа.

След почивката, обявена по искане на болшевиките и левите есери, болшевишката фракция встъпила с декларация, в която се говорило:

«Не желаейки нито минута да прикриваме престъпленията на враговете на народа, ние заявяваме, че напускаме Учредителното събрание и с това предаваме на Съветската власт окончателното решение на въпроса за отношение към контрареволюционна част на Учредителното събрание» (ПСС, т. 35, с. 228).

След болшевиките с известно колебание напуснали залата и левите есери. След тяхното излизане заседанието продължило още известно време, спешно приемайки едни след други предварително подготвени не изразяващи никакви коренни нужди на народа проекти. В 5 часа сутринта към председателстващия есер В. М. Чернов дошъл началника на караула матрос А. Г. Железняков. «Караулът е изтощен!» — заявил той на Чернов. Втрещеният председател обявил за пренасяне заседанието на следващия ден. Но повече Учредителното събрание да заседада не и било писано. Първото негово заседание се оказало и последно.

На 6 януари ВЦИК приел декрет за разпускане на Учредителното събрание. В реч на товам заседании В. И. Ленин говорил:

«Народът искаше да се извика Учредително събрание — и ние го извикахме. Но веднага усето кой го представя в това пресловуто Учредително събрание. И сега ние изпълнихме волята на народа, воля, която гласи: цялата власт на Съветите… Учредителното събрание се разпуска и Съветската революционна република ще възтържествува на всяка страна» (ПСС, т. 35, с. 241—242).

Така, безславно заседавалото само 12 часа, завършило своето съществуване контрареволюционната «учредилка». Народът със своите революционни дела гласувал за власт на Съветите.

8. Митът за еднопартийната система в СССР, като резултат от терора на болшевиките против «инакомислещите».

Антисъветчиците от първите години на Съветската власт изобразявали съществуващата в СССР еднопартийна система, като резултат от насилствена ликвидация на всички непролетарски партии. Те обвинявали и обвиняват болшевиките в сектантство, в нежелание и неспособност на комунистите да отидат на компромиси с другите политически течения, представляващи демократичния слой. И сегодня буржуазные пропагандисты продолжают твердить о «нарушении принципов демократии», якобы имевшем место сразу после победы Октября, о «непримиримости» большевиков к другим партиям. Все эти утверждения в корне противоречат историческим фактам.

Блокирането на болшевиките на революционно-демократичните организации и групи е бил один от основните принципи на тяхната партийна дейност. Това произлиза от учението на класиците на марксизма. Еще в «Манифесте Коммунистической партии» К. Маркс и Ф. Энгельс писали:

«…комунистите навсякъде се добиват с обединения и съглашения между демократичните партии от всички страни».

След победата на Февруарската революция такава линия е била използвана към новите условия била зафиксирана в резолюция на Априлската конференция на болшевиките «За обединение на интернационалистите против дребнобуржоазния отбранителен блок». Конференция постановляет, указывалось в резолюции,

«да признае сближаване и обединение с групи и течения, на дело стоящи на почва на интернационализма, необходим на основа скъсване с политиката на дребнобуржоазната измяна на социализма».

Ръководейки се от тази резолюция, болшевиките в борбата против империалистическата война и съглашателството с буржоазията се сдобили със съвместни действия с меншевиките- интернационалисти, левите есери, с есерите-максималисти и близките им групировки — естествено, защото те встъпвали против буржоазното Временно правителство и неговата империалистическа политика.

След юлските дни и особено след VI конгрес на партията, когато на дневен ред било поставено въоръженото сваляне на буржоазната власт, борбата за реални съюзници на пролетариата придобила ново съдържание. Сега ставало въпрос не просто за общи революционни вступления, а за съвместна въоръжена борба за власт на Съветите. Поэтому в резолюции VI съезда «О политическом положении» специально указывалось, что партия должна сплачивать вокруг себя

«всички елементи, преминаващи на гледна тока на последователна борба с контрареволюцията».

И важни от тези «елементи» били левите есери- сили които след юли растяли.

Разочарованието на селячеството от есеровските вождове, отказващи се заради съюза с буржоазията да провеждат в живота своята собствена аграрна програма, привело до това, че най-съзнателната част от селячеството, особено войниците, преминала към болшевиките, а по-малко съзнателната, опасявайки се от лозунга диктатура на пролетариата, отишла първо към левите есери, които в аграрния въпрос обещавали също като болшевиките — незабавна ликвидация на помешчическото земеделие и предаване на земята на селяните. В тези условия блока на с левите есери трябвало да стане блок не толкова с партията (която формално в това време още не съществувала), колкото с многомилионните маси трудово селячество, вдигнало се на борба против помешчиците. Практически този блок и се е сложил преди всичко на местата, там, където левите есери били силни, политически активни, където зад тях вървяло селячеството.

В писмо до И. Т. Смилга (председател на Областният комитет на армия, флот и работници във Финландия, в която влизали 37 болшевика и 26 леви есери) от 27 септември 1917 година В. И. Ленин указвал:

«Вашето положение е изключително добро, защото Вие можете да започнете веднага да осъществявате този блок с левите есери, който в един може да ни даде здрава власт в Русия и болшинството в Учредителното събрание».

«…На село «фирмата» на есерите засега цари и трябва да се ползваме с вашето щастие (у вас леви есери), з да може в името на тази фирма да извършим на село блок на болшевики с леви есери, селяни с работници, а не с капиталисти» (ПСС, т. 34, с. 266).

Макар че до Октомврийската революция междупартийния блок на болшевики и леви есери да не бил добре оформен, той все пак изиграл своята роля в нейната победа. Левите есери влезли в Петроградският ВРК. Във военно-революционните комитети в Поволжието, Урал и Централния промишлен район, т. е. в регионите, явяващи се важна база за социалистическата революция, левите есери съставлявали 20 % от членовете. Особенно велика была роль блока большевиков с левыми эсерами в победе социалистической революции на фронте. Если на Северном и Западном фронтах к Октябрю за большевиками шла основная масса солдат, то на Юго-Западном, Румынском и Кавказском фронтах только блок большевиков с левыми эсерами обеспечил перевес сторонникам перехода власти к Советам.

На 29 октомври 1917 года, встъпвайки на съвещание на полковите представители на Петроградския гарнизон, В. И. Ленин говорил:

«За участие в правителството ние поканихме всички».

През ноември в обръщение към всички членове на партията и към всички трудещи се класи в Русия, написано от Ленин, ЦК на партията на болшевиките отново повторил тази мисъл:

«…ние сме били съгласни и оставаме съгласни да разделим властта с малцинството в Съветите, при условие на лоялно, честно задължение на това малцинство от подчиняване на болшинството и да провежда програмата, одобрена от Всеруският Втори конгрес на Съветите и състояща се в постепенни, но твърди и неуклонни стъпки към социализъм» (ПСС, т. 35, с. 76). (Выделение – В.К.)

И това били не просто декларации. В хода на II конгрес на Съветите болшевиките се обърнали към левите есери с предложение да влязат в състава на Совнаркома. Такова предложение било отправено и към меншевиките-интернационалисти, но и едните и другите не се съгласили. Само в края на ноември— началото на декември 1917 година левите есери и до тогава заявяващи за поддръжка на декретите на II конгрес, влезли в правителствения блок с болшевиките, влезли в състава на Совнаркома.  (Ниже мы поясним, почему этот блок потом распался.)

Що се отнася до меншевиките и десните есери, то отказвайки се да признаят Съветската власт, встъпват против нея, те самите окончателно подкопали своето влияние в масите. В 1919 година лидера на левите есери М. А. Спиридонова писала:

«Десните есери и меншевики бяха напълно победени не от редки репресии и оскъден натиск, а от предишните си компрометиращи политики. Масите действително се откъснали от тях. Губернските и уездни конгреси се събрали стихийно, там нямало нито гонения, нито арести, била свободна борба на мнения, спор в партиите, и резултатите от изборите показали навсякъде пълното презрение на масите към съглашателските партии на десните есери и меншевиките. Те угаснаха в пустотата» .

Болшевиките приели необходими мерки за пресичането на контрареволюционната дейност на меншевиките и десните есери. Още в края на март 1918 година в първоначален вариант на статията «Поредни задачи на Съветската власт» В. И. Ленин подчертавал необходимостта решително да се пресече антиболшевишките контрареволюционни встъпления на тези партии. Говоря о меньшевиках и правых эсерах, В. И. Ленин указывал, что они выступают

«като най-подвижни, а понякога и като много нагли деятелите на контрреволюцията, водят против Съветската власт борба по-рязко, в сравнение с реакционните и стопански правителства и разчитаха на защита чрез етикета или името на своята партия. Понятно е че Съветската власт никога няма да спре изпълняването на своята задача по премахване съпротивата на експлоататорите, под каквито и партийни знамена или под каквато и да е популярна и благовидна форма на такава съпротива да се прикрият» (ПСС, т. 36, с. 129).

И когато, загубили надежда да свалят доверието на масите в рамките на съветската легалност, десните есери и меншевики встъпили в ролята на организатори и участници във въоръжена борба за сваляне на Съветската власт, ответните действия на Съветската държава били бързи и енергични. На 14 юни 1918 година ВЦИК приел постановление да се изключи от своя състава и от състава на местните Съвети представителите на контрареволюционните партии на есери (десни и център) и меншевики. Мотивировалось это тем, что

«присъствие в съветските организации на представители на партии, явно стремящи се да дискредитират и низвергнат властта на Съветите, явяващи се съвършенно недопустими».

При все своята решителност това постановление само закрепило вече съществуващото положение: представителството на меншевики и десни есери в Съветите към товау време било толкова ничщжно, че тяхното изключване от Съветите било почти незабележимо от масите.

Що се отнася до левите есери, то те повторили съдбата на десните и меншевиките след няколко седмици. Те встъпили с оръжие в ръце против Съветската власт и  се противопоставили на трудещите се.

Първите стъпки за създаване на правителствен блок с левите есери партията на болшевиките направила още през деня на 25 октомври, когато им предложили да участват в правителството. Макар че левите есери тогава се отказали, преговорите за тяхното влизане в Совнаркома продължили и след закриването на II конгрес на Съветите. Какое-то время эти переговоры не давали результатов. Сначала из-за того, что левые эсеры продолжали колебаться между большевиками и ушедшими со съезда меньшевиками и правыми эсерами, затем из-за попыток левых эсеров получить большинство мест во ВЦИК. Положение изменилось во второй половине ноября.

Към това време Съветската власт укрепнала, нейният авторитет в страната бързо растял. Особено бурен възторг у войниците и селяните предизвикал Декрета за мира и земята. И този факт, че левите есери на II конгрес на Съветите поддържал и двата декрета, привел до това, че наред с ръста на влияние на болшевиките растяло и влиянието на левите есери. Это, в частности, проявилось сначала в ходе Чрезвычайного крестьянского съезда, а затем II Всероссийского съезда Советов крестьянских депутатов. На обоих съездах левые эсеры имели большинство: на первом — абсолютное, на втором — относительное. В такой ситуации им нужно было выбирать: либо переходить от поддержки политики большевиков к правительственному блоку с ними, и тогда можно было рассчитывать на дальнейший рост влияния в крестьянстве; либо продолжать прежнюю политику колебаний, и тогда неизбежен был постепенный отход крестьян от левых эсеров и переход на сторону большевиков.

Переговорите с правителствения блок встъпили в решаващ стадии. На 17 ноември ВЦИК приел решение за това, че Наркомат по земеделие се предаева на левите есери, в колегиите на всички останали наркоматив леви есери ще имат свои представители, а болшевиките в колегията на Наркомзема — свои.

На 25 ноември СНК утвърдил левия есер А. Л. Колегаев за народен комисар по земеделие, а на 9 декември Совнаркома, указва, че народните комисари в своята дейност ще провеждат обща политика на Съвета на Народните Комисари, съгласяйки се да включи в своя състав още шест леви есера. В следващите дни те били определени персонално. В состав Совнаркома вошли: И. 3. Штейнберг — нарком юстиции, В. Е. Трутовский — нарком по местному самоуправлению, П. П. Прошьян — нарком почт и телеграфов, А. А. Измайлович — нарком только что созданного Комиссариата дворцов республики, В. А. Алгасов и Михайлов (Карел) — наркомы без портфеля. Так был оформлен правительственный блок большевиков и левых эсеров.

В статии и встъпления на В. И. Ленин се съдържа разргърната характеристика на този блок. Така например, встъпвайки на 18 ноември на Извънреден Всеруски конгрес на Съветите на селските депутати В. И. Ленин указвал, че

«съюзът на селяни и работници е основа за съглашение на леви есери с болшевиките» (ПСС, т. 35, с. 100).

В същия ден Ленин писал, че съюза на болшевиките с левите есери може да бъде

««честна коалиция», честен съюз, за коренните разхождения на интересите на наемнните работници с интереса на трудещите се и експлоатираните няма» (там, с. 102).

Тaка се създали предпоставки за устойчив съюз. Но той се оказал непродължителен.

В. И. Ленин указвал, че отхода на леви есери от болшевиките е явление общо взето закономерно, предизвикано от условията на революцията: дребната буржоазия е с тях, докато тя решава демократични задачи. Но когато революцията се задълбочив страна на осъществяване на социалистически задачи, или сблъсквайки се с трудности, те започват да се колебаят. Проявлением такого колебания стал курс левых эсеров, направленный против Брестского мира, курс на «революционную войну» с империалистической Германией. Принять этот курс значило ввергнуть Советскую республику в войну, для которой у нее не было сил, значило обречь революцию и Советскую власть на поражение. Большевики не могли идти на это, и левые эсеры вышли из Совнаркома, заявив, правда, что будут поддерживать его постольку, поскольку он будет «проводить в жизнь программу Октябрьской революции». Но в этом «условии» содержалась заведомая фальшь: ведь борьба за мир и была важнейшей составной частью программы Октябрьской революции.

През пролетта и лятото на 1918 година към разногласията с левите есери с болшевиките по въпроса за Бресткия мир се добавил и вступленията против ленинския план на социалистическото строителство, конкретно — против продоволствената диктатура, против комитета за беднотата и борбата с кулачеството. Съгласяването с левите есери за отмяна на продоволствената диктатура осъществявана от хранителни отряди и селяни, значило да се прекрати борбата с глада в градовете, значило да се нанесе тежък удар по основната социална база на социалистическата революция — работническата класа, която към онзи момент от време в сила на колосална разруха на промишлеността в страната не е можел да предложи на селяните в обмен на нужните им промишлени стоки.

Разколът между болшевики и леви есери се задълбочил. Прикривайки се от ултрареволюционни лозунги, левите есери от оппозицията на болшевиките в органите на Съветската власт преминали към подготовка на въоръжено встъпление против диктатурата на пролетариата.

На 6- 7 юли 1918 година левите есери вдигнали в Москва метеж, имащ за цел сваляне на Съветското правителство и завладяване на властта. Началото на метежа било положено с провокационното убийство от двама леви есери на германския посланик в Москва- граф Мирбах. Левые эсеры рассчитывали, что за этим последует возобновление военных действий с Германией.

Но метежа бил бързо потушен, а войната с Германия да се предотврати.

«Авантюрата на левите есери привела към извънредно влошаване на положението на Съветската власт, но от друга страна тя довела до това, че най-добрата част от нея — трудещия се елемент — отказвайки се от левите есери» (В. И. Ленин, ПСС, т. 36, с. 527).

След разгрома на левоесерския метеж в началото на юли 1918 година у болшевиките били всички основания да забранят левоесеровската партия. Но V Всеруски конгрес на Съветите постановил да се изключат от Съвета само тези левоесеровски организации, които са се солидаризирали със авантюристичната политика на своя ЦК. При этом большевики учитывали, что многие члены партии левых эсеров не разделяли авантюризма своих вождей. Поэтому за такими левыми эсерами признавалось право участия в работе Советов.

Така отговорността за разрива на болшевишки-левоесерския блок лежи на партията на левите есери, на тяхното ЦК, който в коренни въпроси — в борбата за мир и аграрния въпрос — встъпил против социалистическата революция и последователно изразяване интересите на партията на болшевиките.

Метежът на левите есери предизвикал дълбока вътрешна криза и разкол в тяхната партия. От юли до октомври 1918 година нейната численост се съкратила от 80 хил. до 30 хил. човека. Часть бывших членов партии левых эсеров, разочаровавшаяся в своих вождях, порвала с эсеровской идеологией и перешла к большевикам, другая — вступила в партии «народников-коммунистов» и «революционных коммунистов», находившихся в блоке с большевиками, и только третья, оставшаяся на позициях левоэсеровского авантюризма, поставила себя вне Советов и с каждым месяцем все более лишалась остатков доверия у народа. Партии, которые вместе с большевиками стремились бороться за упрочение Советской власти (партии «народников-коммунистов» и «революционных коммунистов»), позднее они влились в ряды партии большевиков.

Но ще е грешка, ако се мисли, че още в 1918 година в нашата страна окончателно се е наложила еднопартийна система. Падането на влиянието на буржоазните партии още не означавало тяхната ликвидация. В годы гражданской войны все они, отражая настроения крестьян и городской мелкой буржуазии, продолжали колебаться, то сближаясь с пролетариатом, с Советской властью, то вновь отходя от нее. К концу 1918 — началу 1919 года Советская республика одержала ряд побед над силами внутренней и внешней контрреволюции: был аннулирован Брестский мир и шло освобождение территорий, ранее оккупированных германскими и австро-венгерскими войсками; свершились буржуазно-демократические революции в Германии и Австро-Венгрии, революционный подъем охватил многие страны Европы.

В тези условия отначало ЦК на меншевиките, а след това цял ред есеровски организации заявили за скъсване съюза с буржоазията, за отказ от борба против Съветската власт и още повече за готовност активно да участват в отпора на чуждестранните империалисти. Отчитайки всички тези факти, ВЦИК нa 30 ноември 1918 година отменил своето постановление за изключване от Съвета отначало меншевиките, а след това на 26 февруари 1919 година, тези групи от десни есери, които се отказали от борбата против Съветската власт.

При това болшевиките превъзходно разбирали, че колебанията на дребнобуржоазните партии и в бъдеще са не само възможни, но и в известна степен неизбежни. Не случайно още в ноември 1918 година В. И. Ленин писал:

«Разбира се не трябва и за минута да забравяме, че и днес — достатъчно е само частични успехи да кажем на англо-американо-красновските белогвардейци и колебания ще започнат, ще се наклонят на другата страна, ще се усили паниката, ще се умножат случаите на разпространение на паника, случаи на измяна и ще прелетят на страната на империалистите…» (ПСС, т. 37, с. 197).

И мисъл на В. И. Ленин изказана през декември:

«Средната, дребнобуржоазна демокрация ще се колебае винаги».

«…И ако тя като фар дойде при насм то ние трябва да я поддържане» (там с. 381).

И действително, дребнобуржоазните партии проявявали колебания и по-нататък, но тези колебания, тези «зигзаги» в тактиката само увеличавали смущенията в техните редици. И с всяко отиване в страна на контрареволюцията тези партии все повече се лишавали от поддръжка на масите. Левые элементы во время таких поворотов постепенно уходили все дальше от своих руководителей. Как правило, это был путь, по которому они в конце концов приходили к большевикам.

Към края на гражданската война числеността на дребнобуржоазните партии рязко се съкратили. «Останали само лидери без маси зад тях»— отбелязва се в отчета на ЦК на РКП (б), публикуван на 7 март 1921 година. Наистина, с прехода към непа тези партии се опитали да се оживят своята дейност, надявайки се на възраждане на капитализма. Но тези надежди не било писано да се сбъднат и към средата на 20-те години, окончателно се загубило доверието на трудещите се към тях, всички тези партии фактически прекратили своето съществуване. Тяхната съдба още един подтвърдило ленинското положение за това, че

«исторически побеждава тази класа, която може да повече след себе си масата от население» (ПСС, т. 39, с. 351).

А водещата роля на работническата класа и нейната комунистическа партия били вече неоспорими. И това са принудени да признаят и реалистично мислещите деятели на контрареволюционния лагер.

Един от най-ярките негови врагове, десният есер Савинков, признавал:

«Ние всички сме победени от Съветската власт.

Победени са и бели, и зелени, и безпартийни, и есери, и кадети, и меншевики. Победени и в Москва, и в Беларус, и на Кавказ, и на Украйна, и в Сибир. Победени в бой, в нелегалната работа, в тайните заговори и открити въстания… Иминаха седем години. Ние сме разпилени. Ние сме живи трупове. А Съветската власт крепне час след час».

Така, главна причина за установяването в нашата страна на еднопартийна система е била загубата на непролетарските партии на доверие след масите. Само партията на болшевиките доказала на трудещите се кой отстоява техните интереси и имат право на ръководство в страната.

Това, естествено не означава, че социализма може да съществува и развива само в условия на еднопартийна система. В Народна република България, в Германската демократична република и Полската народна република на политическата арена действали няколко партии. Поэтому решение вопроса, будет ли в социалистической стране однопартийная или многопартийная система, зависит от того, примут ли другие партии курс народа на последовательные социалистические преобразования.

Подготовил В. Кожевников.




Гласувай:
0
2



1. apostapostoloff - Кой го е еня бе,
12.11 14:32
льольо. Кой ще ти чете ферманите? Усмивки от старите ленти!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 509048
Постинги: 1094
Коментари: 134
Гласове: 243
Календар
«  Декември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031