Цитатите са взети от книгата на Б.П. Екимов «Прощаване с колхоза», издателство «Время», 2010 г.
Към някои от фактите, за които съобщава автора на книгата, авторите на днешната статия дават своите коментари.
«Образувал се совхоза «Аксайский» (Волгоградска област) през 1986 година, отделяйки се от совхоза «Випасной». Тогава в хутора Попереченски имало освемстотин жители и един телефон. След шест години жителите и работниците се удвоили.
Совхозът «Аксайский» имал 21 хил. хектара обработваема земя, 400 крави, 27 хил.овце. Мляко давали до 800 тона, месо до 600 тона, вълна 800 центнера, хляб (в 1991 година) 15 920 тона.
Като всяко младо стопанство, «Аксайский» с помоща на държавата енергично се развивал. Било построено много. Производствени помещения: гараж за петдесет автомобила с машинен двор, машино-тракторна работилница със затоплен гараж за двадесет и пет трактора, стройчаст с дъскорезница и складове, газов склад със стопанство, вътрешен ток, два зърносклада, осем кошари с жилища за овчарите (там провеждали областни семинари, показвайки, как да се оборудват овцевъдните «точки»), нафтобаза, кокошарник и даже преработващ комплекс с пълен цикъл – от коленето на овцете до производството на месо, месно и костно брашно, обработка на овчи кожи и шиене на кожени изделия.
Tова е за работа. А за хората, за живота им били построени петдесет квартири, два големи магазина (500 кв. м полезна площ), фурна с кухня – там произвеждали и сладолед, столова по подобрен проект за 360 кв. м. Битов дом (250 кв. м) с бръснарница, шевна работилница, ремонт на телевизори и прочие техника. Училищен интернат. Медицински профилактории с детски и зъболекарски кабинети, лечебни вани, душове, физиотерапия. Те били построени, закупено било оборудване, но не успели да го пуснат в действие. Построили нова детска градина за сто и четиридесет деца. Старата за петдесет станала тясна. Заложили нова баня с басейн, сауна, кафе. Поставили телефонна станция за сто абоната. Децата в училище от хуторите и овчарските точки ги возили с автобус. Всичко, което е било совхоза, не станало веднага и се трябва да си го припомним. Стрелбище например имаше. И най-важното: мелница за елда и просо, преса, за да има собстено масло. Сепаратор, за да се взема от хората млякото и веднага да се дестилира.
Разбирам, че е скучно да се чете списъка: детска градина, да баня, някаква рушилка. Но всичко това е хуторския селски живот, цената на която може да разбереш само като ги загубиш. Всичко това е било.
Започвайки от януари 1994 година, можем да кажем че започнахме да губим Попереченски за година, развивайки се по-новому (зимата на 1992/93 година совхоза «Аксайский» се раздели на група от частни стопанства: «Рассвет», «Кристалл», «Искра», «Маяк»): животновъдството от бившия совхоз практически се ликвидира. Кравите се раздали по дворовете, някои били заклани. От 27 хиляди овце дали са останали и хиляда? Голяма част бяха удушени, докато вървеше деленето. Останалите – «под нож». Какво да говорим за овцете, ако от осем нови капитални кошари, с които се гордеели в цяката област, били останали два. Все едно и те ще бъдат унищожени. Говорят, че и железобетонните греди премахват. Ще ги изнесат. Владимир Сергеевич Николаев- председател на първото в хутора другарство с име «Степь», казал ясно: «Животноводството е икономически не изгодно. Затова и го няма. Цялата наша област и Ростовската овца загубихме. Ако вълна не изкупуват, то защо ни е овца?»
Николаев казва истината, съобщавайки, че вълната у него (у неговото частно стопанство) не вземат. Но изводите, които той направил, за това че животновъдството е уж икономически неизгодно – това е буржоазна лъжа, нагла постперестроечна пропаганда. Той повтаря това, което му е внушил телевизора, руските буржоазни СМИ. По подобен начин «оправдаваха» тогава, в 90-те, че и в началото на новия век в 2000-х, всички унищожени в страната велики достижения на социализма, в това число и преди всичко производствените и селскостопански предприятия и цели отрасли от икономиката. Те наши читатели, които са по-възрастни това добре помнят. Целта на тази лъжа е проста – да се прикрие освобождаването на руския пазар, в този случай, месната суровина и вълна, за чуждестранни (преди всичко, разбира се западни) монополи. Заради това и се унищожавали тези и свързаните с тях отрасли от производството в страната (вълнена, текстилна и др.). Чуждестраният капитал иска да получава свръхпечалби, а за това Русия е необходимо да се превърне от икономически независима страна в зависима, в колония. Решението на тази задача и осигурила(осигурява и днес!) постперестроечната буржоазна власт от Елцин до Путин.
Механиката тук е проста, но добре отработена от капитала за стотина години.Ако държавата се откаже от монопол във външната търговия и въведе в страната частна собственост на средствата на производство (както бе направено от Горбачов през Перестройката), то частните търговски компании мигновено затрупват страната с евтина и некачествена чуждестранна стока, която се продава по дъмпингови цени от чуждестраните монополи, желаещи да завладеят руския пазар. Тези търговски предприятия престават да закупуват от руските (бившите съветски) предприятия, да допуснем, вълнената промишленост (предприятията по предене, тъкане и довършителна обработка при първична обработка на вълнена суровина) производимата от тях продукция. Те се затварят, спират, разоряват се и закриват, изхвърляйки на улицата десетки хиляди свои работници. А значи престават да закупуват суровина от производителите на вълна (например, такива, като селскостопанската фирмичка на Николаев). Животновъдите (овцевъи) няма на кого да продават свята вълна и са принудени да се избавят от своите овце, защото те вече са престанали да носят пеалба. И така овцевъдството, като отрасъл от селското стопанство след текстилния отрасъл на промишлеността, в страната загива. Като следствие, расте цената на овчето месо– частните търговци започват да го купуват от чужбина от другите световни монополи, производители на овче, коетое по-евтино от нашето и следователно нашата продукция вече не се продава (сега бившите конкуренти — руските производители на овче са унищожени и сега може да си пишем каквито си искаме цени).
И така изгодата е само за едни – за капиталистите, и то преди всичко чуждестранните. Те получили руския пазар, където може да доставят своята стока и евтина работна сила. А в Русия са унищожени с един удар няколко отрасли от икономиката, с грамадни темпове расте безработицата, стремително обеднява населението и расте цената на стоките от първа необходимост.
Такова заявление от Николаев е невярно по самото свое същество – не животновъдството е неизгодно, а неизгодно е при такива условия, при такава политика, която се е провеждала и се провежда от руската власт. Зашото в други условия и при друга политика това същото овцевъдство отлично се развивало и прекрасно се развивало в нашата страна. Животноводъството и в други страни- капиталистически, също се рзвива добре, ако му се осигурят необходми условия. Пример тук може да служи Англия- една от водещите страни от капиталистическия свят, капитализмът който се издигнал с това вълнено производство и завоюва половин свят.
Животновъдството стигна до нулата. Но загубихме не само кравите и овецете, но и и перспективата. Защото тези места са полупустиня. Винаги са били известни с евтината си вълна и овче месо. За сериозно зърновопроизводство може и да не говорим, когато сушата се задържа по три години подред.
Совхозът свърши. И първи това почустваха децата. Районни олимпиади, спортни съревнования извън хутора, екскурзии – всичко е в миналото. Няма на какво да се возят.
Смешно, вярно? Тук не става въпрос за занния, не за способности и таланти — те са били. А о това, че елементарно да достигнеш до мястото на провеждане на олимпиада или съревнование станало изведнъж невъзможно. А как красиво разказваше перестроечната контра за «свободата на предвижване» при капитализма! Само че свободата, както виждаме е при социализма. Капитализмът тази свобода унищожи!
Oт шестнадесет учители, по думите на директора, четвърт потърсили работа на други места. На училището били нужни двама преподавателя по руски език и литература, един математик. За чуждестранен език тук и не си спомнят. Районът заявки за учители в ущилището не приема, защото няма жилища. А значи, нормална работа в училище в близкото бъдеще вече е под голям въпрос.
Преди совхозния автобус возил в интерната децата от трето отделение от овчарските точки. Хранили ги издържали ги от совхозните средства. Няма совхоз, а значи, няма интернат. При деленето на имуществото помолили на училището да се отдаде автобуса. Не отдали. «Нашето е богадство, а училището- държавно…»
Въобще совхоза е също държавно предприятие. Но по онова време от такива «дреболии» не се интересуваха — бързали всичко да разделят, да приберат в частните джобове, наслушали се и повярвали враговете на народа – перестроечната контра.
Пуснали автобуса «на акция» и го разграбили. Една скоростна кутия останала. Децата нямало с какво да ги возят до училище. Едни своите ги возят на мотоциклет- други с трактор. А някои махнали с ръка: «Скъпо е…» По добре да си стоят у дома.
Интересно ми е какво има в мозъците на тези, които твърдят, че децата ще може да се оправят и без образование, без училище? За какво са мислели? Та нали и те са получили добро съветско образование…
Това което още не е загубено се губи? Бръснарницата, шивашката работилница, пунктът за ремонт на телевизори и прочие техника – всичко се закрило. Столовата – сега също е частна собственост. От два магазина работи един. Но оживление в него няма. Помещението е голямо, хладно, полупусто. Закрита старата баня. Няма кой да се грижи за нея. Основата на ново малко расте. Старата детска градина закрили. Строителството на новата, вече до покрив е спряно. Клубът също е закрит. Ново здание на хуторската медицина се намира в центъра на хутора. То е построено, даже и оборудване закупили в совхозните времена. Но до край не стигнали. Но други времена дойдоха. Ето и вървим ние с хуторския главен Иван Григориевич по пустите кабинети. Тук трябваше да има лечебни вани, кръгъл душ и Шарко, физиотерапия… Но вече тече покрива. Стопанин няма. А без стопанин всеки двор е сирак.
Народът трябва да е стопанин а не частника. За частника няма нужда от други хора, защото те му нсят само загуби и беди. Защото главната задача на частника е да ограби. Той живее не по законите на съвестта и справедливостта, а по законите на печалбата.
Ето тук ние и стигамр до основния въпрос: свършва ли живота в хутора с развалянето на колхоза?
Авторът на книгата се обърква. Той говори или за совхоз или за колхоз в хутора. А това са две различни предприятия, различни по самия свой принцип – по форма на собственост. Совхозът е държавно селскостопанско предприятие. Неговата основа – общенародна (държавна) собственост на средствата за производство. Колхозът е кооперативно предприятие, по принцип под формата на артели. Неговата икономическа основа – колхозно-кооперативна собственост, или собственост на членовете на колхоза или кооператива.
Трябва ли това да свърши това така- тихичко умирайки без хляб, без училище, без баня, без медицина?.. Защото ние толкова дълго,мъчително го създавахме: защо загива руското село? Защо хората си заминават, изоставяйки земите на бащите? Защо вчерашната обработваема земя се превърща в диво поле? Търсехме ние дълго, докато накрая разбрахме простата истина: селския човек иска да живее човешки. Да има удобно жилище, медицина, битови услуги, училище, отдих.»
Това още не е истина, това е само малка част от истината. Основните потребности у селския и не селски жител са едни и същи – всички искат да «имат удобно жилище, медицина, битови услуги, училище, отдих». Въпросът е в това, как тези потребност за хората (нормални потребности, нищо свръхестествено!) да се осигурят ЗА ВСИЧКИ? Не за отделни лица, а именно за всички.
Авторът на книгата, разказва за това, как е живял совхоза в съветско време, но не е разбрал главната истина, че всичко зависи от формата на собственост на средствата за производства: на когото принадлежат, на него принадлежат и целия произведен с тяхна помощ продукт. Ако средствата за производства са народни, принадлежат на целия народ, както това е било в СССР, то този народ и потребява всичко, което той сам е произвел. А ако средствата за производства, както днес след Перестройката, при капитализма, принадлежат на отделни частни лица, то тези частни лица и ще живеят добре, а останалите ще стискат юмруци: колкото и да работят, всчичко произведено ще се отбира за себе си от ето тези частни лица- капиталистите.
В тaзи проста истина е целия корен на въпроса! Ето това трябва да разберем, съжалявайки за загубения съветски рай. Трябвало е да се вземе главната основа – обществената социалистическа собственост на средствата за производства. А не пищейки по джобовете на «колхозните акции», повярвайки в лъжите на враговете на народа за «успешното фермерство на мелкия индивидуален производител», от който нашите деди, постоянно гладували, едва се избавили през 30-те години на миналия век.
Както виждаме, совхоза (на други места — колхоза) на село бил не просто място за работа за селските жители, но всъщност е било малко «градообразуващо предприятие». Совхозът (колхозът) строил и издържал детски градини, училища, медицински пунктове, пътища, електрически и водопроводни мрежи и т.н. и т.н. Просто не изброявайте.
При това совхозите (колхозите), за разлика от губещите фермери (мелките селскостопански производители) били рентабелни печеливши, а някои – даже милионери. Губещи били само около 1% от общото число, да и то губещи но по принцип планирано-губещи. Тези селскостопански предприятия се занимавали с производството на такава продукция, която е била нужна на съветските хора или държавата, но производството било първоначално нерентабелно (в сила на различни причини).
Колхозни дотации от съветската държава не получавали, а живеели за сметка на своята печалба (рентабелност). Ако им трябвало за нещо големи вложения те ги вземали с кредит от държавната банка под малък процент за няколко години, по принцип със заплащане на част от дълга със своята продукция. Приказни условия, нали? Ако го сравним с днешния ден с реалния наш капиталистически живот, когато банкерите само и търсят способи, как да те ограбят повече, а това ти как ще живееш след това, на кого и как ще продадеш своята продукция и как ще преживееш е без значение за тях.
Дбрият совхоз (колхоз) осигурявал ниво на живот на сели не по-лош в сравнение с града (известен недостатък е бил в областта на културните блага, но тази разлика съществувала и между градовете, столични и провинциални) – затова и се развивало селото, растяло населението до краха на совхозно-колхозната система, или крупното машинизирано селско производство.
Частното фермерство, колкото и да го хвали буржоазната пропаганда, на дело се оказало нежизнеспособно. По друг начин не може и да бъде – не може дребното производство сериозно да се конкура с крупните и най-крупни, широко механизирани и автоматизирани, каквито били съветските совхози и колхози.
Болшинството колхозници и работници във совхозите, знаещи, какво е селски труд и как е важно неговата механизация се отказват да станат фермери. Те прекрасно разбрат, че частника, нямащ огромни капитали и възможностите на държавата, един да дърпа стопанството няма да може и бързо ще се разори. Но отделни наивни колхозници, повярвали на буржоазната пропаганда, през 90-те г. пробваха фермерството, и с първите стъпки, ползвайки се в всички готовеи и паразитирайки на бившето колхозносовхозно имущество, получили даже известен доход. Но това беше относително благополучен за тях период, който бързо завърши. Когато всичко колхозно-совхозно беше унищожено, загиналии и тези «успешни» фермери, защото собствената сметка, за сметка на своя жалък, нещастен, фактически ръчен индивидуален труд (след колхозно механизирано-автоматизирания!) много не можеш да произведеш, а каквото произведеш – не можеш да продадеш, защото себестойността ще е ниска. Няма да можете да се конкурирате с агрохолдингите (отново в по-голямата си част, чуждестранни или под чужд контрол).
И така селското стопанство в Русия запустя. Селските жители отидоха в града, където има работа. Селата умряха, а бившите колхозн и совхозни ценни земи — опустяха. Милиони хектари обработваема земя в Русия се оказали не нужни на своя народ. И тя постепенно за жълти стотинки се изкупува от крупния капитал, отново в основата си чуждестранен, действащ под прикритието на своите руски «дъщери».
Ето така ние сами раздадохме своята страна, разрушавайки всичко това, което създадоха и построиха за нас нашите велики предци. А сега стоим и търсим истината, мечтаейки за удовлетворяване на своите елементарни потребности…
А. Живцов, В. Кожевников
