Преди 30 годни— 24 април 1985 година се е състоял пленум на ЦК на КПСС, на които неговия нов Генерален секретар М.С.Горбачов в своя доклад „За ускорено социално-икономическо развитие на страната“ обявява началото на мащабни капиталистически реформи.
Но тогава за капитализъм не се е говорило! Ние днес наричаме нещата със свои имена, разбирайки политикономическата същност на произтичащите тогава в страната изменения. А същото това време пряко да се говори за капитализъм е било невъзможно, защото съветския трудов народ и голяма част от партийния и държавен апарат е нямало да го разбере и поддържа.
В първият период на Перестройката пред контрареволюционната буржоазия, преминала към активно настъпление на съветската работническа класа, е стояла съвършено друга задача — да подготви широк плацдарм за следващи свои действия, да сформира за себе си опора — кадрови състав от бъдещи „реформатори“ и най- главното — да дезориентира своя класов противник — съветската работническа класа, да я заблуди със социална демагогия и да я застави с своите собствени ръце да унищожи това, което е строила и защитавала дълги десетилетия.
И тази задача, както ние вече знаем, е била изпълнена блестящо.
Класовият враг на работническата класа не е стояла със скръстени ръце в годините на съветския социализъм. Тя се е консолидирала и готвила за решаваща битка. Вътрешната буржоазия, израснала в СССР по време на хрушчовското „затопляне“ и брежневския застой, самостоятелно поединично едва ли би могла да преобърне перестроечните реформи. На нея усилено са и помагали това да стане, нея са я направлявали, по стъпки са и разписвали всички действия, които се изисква да се извършат, за да се сдобие с желаното — отново да вкара непокорните съветски работници в капиталистическо робство.
Кой е бил този помощник? Световният империализъм, и най-вече господстващия клас на главните капиталистически страни — САЩ, Англия, Франция, ФРГ и пр. В тях са работили цели институти с многохилядни колективи високоплатени учени, внимателно изследващи и анализиращи всяка дреболия, всеки факт и всяко събитие, извършващо се в СССР. Там внимателно са изучавали опита на комунистическото и работническо движения, за да разберат, как може да се борят с него и как да му вземат силите. Тези капиталистически монополи от водещите световни империалистически държави са съдържали много най- разнообразни специални служби, главната задача на които е била да уловят в своите мрежи всеки гражданин-беглец от социалистическото общество, които е можел да бъде използван в бъдеще, като ударна сила за разрушаване на смъртно опасното за капитализма социалистическо общество. И с такива титанични усилия умиращия буржоазен клас не е могъл да не даде резултат, още повече в условия, когато с победата на ревизионизма в КПСС съветската работническа класа постепенно забравила, какво е това класова борба.
Сега Горбачов се опитва да убеди руската общественост, в голямата си част крайно негативно настроена по отношение на Перестройката, че не е имал план за действие. Неотдавна в статия публикувана в „Российская газета“ той е заявил, че първоначално при буржоазните реформатори, не е имало стратегия за реформи: „Перестройчиците ги обвинявали в това, че не са имали план, концепция. Но готови рецепти не е имало. Концепцията на перестройката се е формирала според нейното развитие, или по това как са се разкрепостявали хората“. Той и сега след толкова много години, отново лъже, скривайки това, което е очевидно за всеки мислещ човек. Даже повърхностен анализ от това, как се е извършило вземането на политическата власт от новата господстваща класа, изучаването, как и с какви способи се е унищожил социалистическия способ за производство, нагледно показва, че реформаторите са помислили, всичко до детайли. Разчетът на врага е бил точен и попадал пряко в целта, което означава, че целите са били изучени и подготвени отначало. Друго, не всички от участниците и главни действащи лица на Перестройката са знаели и разбирали истинското значение на тези мерки, които те са провеждали в живота. Тук Горбачов вече не лъже — той не е бил главно действащо лице на буржоазната контрареволюция в смисъл, че не той е ръководил всички процеси на реставрация на капитализма в СССР, и от тук следва, че не от негови лични интереси е следвал този процес. Горбачов не е разбирал истинското политикономическо и политическо значение на много от тези мерки, които той по указание на щаба на Перестройката е извършвал. Но отсъствие у Горбачов на пълни знания и разбирания за извършващото не го оправдават. Той много добре е знаел главното — целта на своите действия — унищожаване на съветския социализъм. Каква изгода той е преследвал за себе си лично и преследвал ли е въобще, е трудно да се каже. (Горбачов е потресаваща фигура, втори такъв полуглупак е трудно да се намери в световната история!) Но това не е важно. Горбачов може и въобще да не е преследвал никакви цели. Той все едно е правил това, което му кажат — него твърдо са го държали за известно време империалистическите спецслужби. А желанието да изобрази себе си като „цар-реформатор“, и да застане до исторически личности на ниво Петър I, Бисмарк, Сталин, може да го довече до извършване на същите действия, както от средата на 80-те години на миналия век.
В действителност перестроечните реформи не са откривали никаква „Америка“. СССР по пътя на реставрация на капитализма не е вървял първа година. Само. Че е вървял с бавни крачки, движел се е тихичко, докато количеството от извършени стъпки не преминало в ново качество.
Да, именно- ние имаме пред нас класически диалектически процес — и единство и борьба на противоположности, и преход от количество в качество. Без материалистическа диалектика не само Перестройката, но и целия СССР да се разбере е съвършено невъзможно, това следва да се знае от всеки който се опитва да осмисли случилото се със СССР. С друг светоглед може до безкрайност да се ругае лично Горбачов, да се търси еврейски заговор, извънземни и т.н., но акцентът е да не се види главната причина — класовата борба, която е била и ще бъде в човешкото общество докато не бъдат унищожени класите.
Когато буржоазните идеолози, спомняйки си за Перестройката, говорят, че всичко е било лошо, че съветското общество е поддържало Перестройката, казват, че съветските хора сами са се стремили към капитализъм — за джинси и клинове, то те по свой обичаен маниер нарушават, преобръщат всичко с главата надолу.
Инициативата на Горбачов, изказана на априлския Пленум през 1985 година, действително се е поддържала не само от ЦК, но и от целия СССР. Говоря за това като очевидец на това време — всички имахме чувство, че накрая ще започне нов, забележителен етап в живота на нашата страна, че сега ние ще можем да отстраним всички негативи и недостатъци на нашето общество, да го направим по-добро. Чувстваше се даже някакъв подем в народа, стремеж към участие в политическия живот на страната, желание да се поправи тук и тук.
Но искахме ли при това капитализъм? Да не дава Господ! Такава глупост никой и да помисли не е могъл! Разбира се, само социализъм и нищо друго!
Това Горбачов и „реформаторите“ са знаели прекрасно — че съветския народ капитализъм не иска, никой няма да отиде там, ако се каже за това пряко и честно. И затова им се наложило да лъжат — лъжеха дълго, много и много умно.
За какво говореше Горбачов на априлския Пленум? За подобряване на социализма! Дословно: „ускорено предвижване по социалистическия път на основа ефективно използване достиженията на научно-техническия прогрес, активизация на човешкия фактор и изменение порядъка на планиране“. Ето с това бяхме съгласни абсолютно всички. Бардакът в страната беше пълен. Друг е въпросът, че ние виждайки този бардак, не разбирахме истинските му причини — че това е резултат от „лечението“ на социализма с пазарни реформи, започнати още от времето на Хрушчов. Но за да се направи този единствено правилен извод, трябва действително да се знае и разбира марксизма-ленинизма, но по това време в страната, видимо, вече никой не го е владеел. Ние за това сме писали в своите статии не един път, и може би ще пишем и в бъдеще, докато не достигне до всеки, до когото трябва да достигне. Ревизионизмът направи своето пагубно дело — лиши ни от поглед, замъгли ни очите, и ние съветските граждани, видяхме недостатъците на съветското общество, но не знаехме, откъде те възникват, в следствие на какво се явяват.
А и словата, използвани от Горбачов, са били абстрактни, неконкретни — какво именно да се „подобри“, за кого да се „подобри“, кой е този „човешки фактор“ конкретно в лица и как трябва да се „измени планирането“, какво следва да се получи… Какво, всъщност, е необходимо да се получи като резултат? Съветският народ под всички тези слова е разбирал едно, а буржоазната контра, напираща към властта, — друго. Технологията на манипулация е била такава, каквато е и днес. Но тогава ние все още не сме били тествани така, както през следващите 30 години. Разбирането дойде много по-късно, когато вече не остана избор, как да се разбере…
Помните ли, Андропов и неговите думи „Ние не знаем обществото, в което живеем“?
Той е бил прав. Нашите съветски общественици отлично открили всички язви на капиталистическите общества (блестящи статии на съветски марксисти за капиталистическата икономика публикувани в списание „Комунист“ даже преди 1989 година!), но не са виждали това, което става в своята страна, в социалистическите общества. Тук не без помощта на ЦК КПСС и нейните „мъдри“ ръководители-ревизионисти на съветските общественици е била обхваната от странен род „кокоша слепота“. Гледали в реалното битие, а виждали, сами разбирате какво… Това което искали да видят.
Разбираемо е, че социалистическото общество е устроено многократно по-сложно от капиталистическото. И друго и не може да бъде, ако ние говорим за научни знания и прогрес на човечеството, което и изисква наука, за да изменим света около нас, в това число и своя обществен свят, обществено устройство. Но то не е толкова сложно, че да не можем да го разберем. Нагледен пример, как да го разберем и да се движим към комунизма, е пред очите ни — великия ленински и сталински опит на социалистическо строителство. Но на Сталин и всичко, което е било свързано с него и неговото време е лежало негласно табу. Формално забрана може и да не е имало, но е било такова положение, че да не се споменава и цитират не само неговите работи и речи, но и трудовете на неговите единомишленици е било неприето. Те като че ли не са съществували в природата — нито те нито техните достижения, идеи, нито главното — техния анализ на изминали исторически действителности, без които да разберем това, което става в даден момент е просто невъзможно.
Днес ние през цялото време говорим за пренаписване на историята, но в действителност това пренаписване, е започнало още тогава в СССР по хрушчово време Възможно е при Хрушчов още за Сталин и неговата политика да са си спомнили сталинските съратници, възможно е да се опитвали нещо да докажат, тук аз не мога да съдя — в това време не съм живял, а брежневските помня отлично. Сталин тогава не го ругаеха, не — за него просто не си спомняхме. Това беше истинска забрава, пълно мълчание — как да го отрежем, като че той никога не е съществувал. Индустриализация е имало, колективизация — да, Победа във Великата Отечествена война, а Сталин го няма. На нас ни обясняваха, че това е станало от само себе си — партия, всичко е направила, водила е народа, и никакви конкретни личности тук няма. Същото е и с Победата през цялото време се говореше за Жуков — от типа, че той е спечелил войната. А Сталин… така е било така… отдавна… Главното е партията тя за всичко е първа!
Ето този късносъветски (ревизионистски) маниер прикривайки се в партията, у които няма личности, а една голяма безлика сива маса, тръгва именно с хрушчовското време. Това е бил много удобен способ да се прикрие колективно частните интереси на отделни партийни ръководители, и дори да се смени на цялата своя лична отговорност.
„Колективният разум на партията“ — това ние слушаме от лидерите на някои наши руски компартии, остатъци от КПСС, и досега. Те се произнасят само за да прикрият собствената си некомпетентност, да скрият собственото си политическо невежество, неразбиране на ставащото и главно — отсъствие на съгласувана политическа линия. Това е този ревизионизъм, многократно описан от Ленин с примери от неговата борба с меншевизма.
Първата сталинска работа прочетох вече в буржоазна Русия, след Перестройката. А до тогава ние, съветските студенти въобще не знаехме, какво е написал Сталин! Даже материалите от XX и XXII конгрес на КПСС бяха под негласна забрана— в библиотеките на когото ги даваха, то това бяха специалисти със специално разрешение. В края на краищата, на нас студентите ни отказваха, говорейки, че там нищо няма. Опитите да попитаме от по-големите, от учителите по история, например, не водеха до нищо— учителите нищо не отговаряха. Отговаряха примерно така, беше, а защо ви е това, това са минали неща, а днес всичко е наред.
Но да разбереш днешното, незнаейки миналото е невъзможно. Тогава нищо няма да знаеш за най-главното — класовата борба, която е постоянна и непрекъсната при социализма, дотогава,докато не премине в комунизъм, и която е основа на всичко произтичащо и произхождащо. Отблъсквайки класовата борба, как може да предположиш, че живеейки, например в брежневския СССР, че подземните цехчета, спекулантите, търговските работници — това не са просто „отделни недостатъци на съветското общество“, както ни ги представяха от ревизионистската кпссовска пропаганда, а представители на възраждащата се буржоазна класа, които търсят дефицит и опашки? Как можe да се разбере без сталинската фундаментална работа „Икономически проблеми на социализма в СССР», че дразнещите ги всички недостатъци на съветското планиране е пряко следствие от съществуващите в страната две форми социалистическа собственост, едната от които — колхозно-кооперативната просто не позволява да се планира в рамките на цялата страна? Че вместо да се повишава колхозно-кооперативната собственост до ниво общонародна, на което логично е указал Сталин в тази работа, вместо „социализация“ на колхозно-кооперативна собственост, чрез разширяване използването на държавна (общонародна) техника в селското стопанство и увеличаване степента на държавни поръчки от колхозите, което би довело до още по-голямо стесняване на пазара в СССР и още по-голямо ограничение в страната на стоково-паричните отношения до тяхното унищожение, тази форма на собственост, напротив, тя се „обуржуази“, усилвайки се от съхранилите се още частнособственически тенденции в частност, предавайки техниката на селскостопанските колхози, които по този начин разширяват сферата на действие на стоково-паричните отношения на средствата за производство, а това още повече утежнява проблемите при планиране? Как може да се разбере, без да имаш възможност да сравняваш материалите от късносъветското време и това, нехаресвано сталинско, което подхлъзнало съветската наука на позиците на идеализма, формализма и догматизма в речите на партийните вождове и документите на партията, тяхната абсолютна нечетливост, предизвикваща все по-голямо раздразнение в съветския народ, това не е случайност, а напълно съзнателно действие? Че това е следствие от класовата борба в сферата на идеологията — резултат от победата в партията на дребнобуржоазния ревизионизъм над болшевизма, истинския марксизъм-ленинизъм?
Не знаейки миналите класови битки в идеологията, икономиката и политиката, не можеш да видиш завоя в социалистическото строителство, невъзможно е да разбереш, че съветското общество не отива към комунизъм, а повече и все повече се пързаля към това, което по-късно в средата на 80-те г. премина към пълна реставрация на капиталистическите производствени отношения.
Затова е неудивително, че виждайки негативите и недостатъците, искрено желаейки тяхното изкореняване, но незнаейки, какво конкретно трябва да се направи и как съветските хора и работническата класа се оказаха играчки в ръцете на ловкия и много умел класов враг, които викайки за „подобряване на социализма“. („Повече социализъм! Повече социализъм!“ — воплите на Горбачов по телевизията), ни вкара в капиталистическото робство.
След априлския пленум на ЦК на КПСС някакви радикални стъпки в икономиката и политиката не са били предприети, външно всичко си останало практически по-старо. Но за година инициаторите на реформите заменили основната маса управляващи в страната (около 80%!!!), както партийни, така и държавни, особено на ключови места. Старите кадри, много от които разбира се не със дореволюционен партиен стаж, но все-пак преминали през Великата Отечествена война и «“поласкани“ от класовия враг, които го познават много добре, са били масово заменени на по-млади и разбира се верни на „реформаторските“ хора. Съветският народ това също го приветствал. И даже поставил плюс на Горбачов, казвайки, че не само говори, но и извършвало дела — на младежите се дава път, а възрастните — на почивка! Но защо се е считало, че в съветското общество за недостатъците наблюдавани в страната са били отговорни възрастните. Разсъждавало се е от типа, загубили са си ума, не могат вече да управляват, трябват млади, те са решителни. Между другото и избрания за Генерален секретар самия Горбачов в съветското общество одобрявали по този причина — надявали се на добри промени. Мислели така — млад, на възраст, която позволява да промени това, което се изисква.
А какво е трябвало да се направи? Какво е очаквал съветския народ, работническата класа от реформите?
Да истински социализъм! По същество- сталински, когато трудовия народ действително сам управлявал своята страна, а не тази, изрязана хрушчовско-брежневска, когато властта на работническата класа все повече с е превръщала в пуста формалност. Истина, е че тогава не са наричали такъв социализъм сталински. Но много са помнили, какво са разказвали възрастните за предишните времена, и в нашата памет техните разкази за 30-те и 50-те г. са оставили, нещо светло, високо и чисто. За материалното те не са мислели, говорили са честно — „живеехме тежко“, но при това добавяли „всички така живееха“, а духовно те са били много по-щастливи от нас — явно те са чувствали себе си истински и единствени стопани на своята страна. Ясно слънце, свеж вятър, синьо небе веяло от техните разкази. Докато при нас през 70-80-те години вече такива усещания нямаше. Ние не живеехме по зле , от колкото се опитват да говорят днес някои хора. Но такъв полет на душата, както нашите деди, ние вече не изпитвахме.
Какво не ни достигаше? Какви промени ние искахме? Да по принцип това, което и днес искат хората. Ние искахме да изправим всички недостатъци, които виждахме в нашето общество, като много от тях ние знаехме как да ги отстраним. Ние искахме всичко да е за хората— удобно, комфортно и без нерви. Да извърши ред в търговията, да се приспособи така, че да се отбие всякакво желание да се спекулира и да съществува черен пазар. Но не със силата на милицията, а с постоянен надзор на търговските работници от самите граждани — ти няма да си помислиш, ако те гледат непрекъснато хиляди очи. Ние искахме да махнем от партийните, държавни и съветски органи хората, които не са си били за тези места — тези, които проблемите на обърналите се към тях хора не ги интересуват, а ги интересува само кариерата или подкупа. Ние искахме прекратяване на разхищението на социалистическата производствена собственост, да се приемат такива мерки, че да не произвежда некачествена продукция и не се хвърлят народни средства и труда на хората. Ние искахме, производствените планове да се съставят така, че по-добре да отчитат потребностите на хората, и да не произвеждат продукция от добри материали, но негоден стил, които все пак няма да се носят.Вие вижте писмата на хората във вестниците и списанията от това време — там всичко е написано, което ние искахме…
Реформаторите това прекрасно знаеха, и те ни лъгаха, убеждаваха, че именно тук — в такъв социализъм те нас ни водят. А знания, с които да разобличим тях ,нямахме…
Година след априлския Пленум, през февруари—март 1986 г., се състоя XXVII конгрес на КПСС, изменил програмата на партията и провъзгласил курс на „усъвършенстван социализъм“. На обещанията от конгреса не се сбъднаха — всичко е било готово за нанасяне на масиран удар по съветската работническа класа. Какво да обещаеш, ако все пак няма да го изпълниш? А иначе звучеше толкова красиво — към 2000 година да се удвои националния доход (днес се нарича БВП), да предостави на всяко семейство отделно жилище (предполага се безплатно)…
БВП през 2000 година наистина имаме, слава богу, но не удвоен. А безплатните квартири останаха в далечните съветски приказки…
В.Кожевников
