Описанията на детските домове просто душата раздират. Хора, посещавали детски домове, всички до един разказват, как са били потресени от нещастната съдба на децата. Разказват, как у тях при вида на децата просто сърцата им се свивали, как те трудно сдържали сълзите си (или не сдържали). Разказват, каква мъка се четяла в очите на децата, с какво очакване и надежда те гледат на всеки дошъл – няма ли да го вземат в семейство, няма ли да го осиновят? Как детцата с очи казват на всеки дошъл – вземи ме! Как щастливи са тези, които са взети – и как им завиждат и как страдат останалите, не взети.
Или – създава се впечатление, че деца, които се възпитават не в семейства, а в детски домове са нещастни и си носят съдбата през целия си живот. Че щастливо детство, здраво и пълноценно възпитание е възможно само в семейство, а възпитание в детски дом – нещастие, трагедия. И всички тези деца само за това и мечтаят – да ги вземат в някое семейство.
Тези стереотипи са дълбоко залегнали не само в съзнанието на днешното буржоазно общество – но и в съзнанието на следсъветското общество. В късният Съветски Съюз децата от детските домове също ги е било страх и са се прокрадвали убеждения, че живота в детския дом – нещастие, а тези, които са си намирали семейства – големи късметлии.
А сега да разгледаме как се е отнасяло обществото към възпитанието в детските домове в ранния Съветски Съюз – в този Съветски Съюз, който още не бил поражен от опортюнизма, съхранил революционната надстройка и развивал социализма. Хайде да погледнем как описва живота на своите възпитанници в трудовата комуна на името на Феликс Едмундович Дзержински известния съветски педагог и прекрасен писател – Антон Семьонович Макаренко (1888–1939).
В неговата книга "Флаговете на кулите" под името на колонията[1] с име Първи май се описва живота в колонията, която създал и която ръководил Макаренко.
Главните герои на книгата – безпризорни деца оставени без родители, малолетни правонарушители по различен път попаднали в комуната с име Първи май. Заедно стях там се оказваме и ние, читателите. Ние ходим в территорията на комуната и виждаме възпитанниците – такива деца, които сега се наричат "останали без родители" и по мерките на нашето общество са дълбоко нещастни.
И какво? Никакво "нещасттие" у тези деца ние не виждаме. Не у тях няма сълзи в очите, не гледат те с очакване и надежда на всеки дошъл, не молят с поглед: "Вземи ме от тук!"
Нищо подобно няма. Има спретнато и даже наконтено обличане, интелигентни, весели възпитанници на колонията. Държат се непринудено и смело – като стопани ходят по територията, деловито решават въпросите на колониалния живот, общуват, играят, развлечават се.
Те са бодри, жизнерадостни, самостоятелни, независими. На дошлите гледат не принизено, а обратно – с гордост за своята колония. Никакви тайни умоляващи възгледи– гледат открито и весело, свободно встъпват в общуване, разказват за своя живот, показват – и отново всички техни слова са проникнати от гордост за колонията и за своя живот в нея, радост, оптимизъм, задруга.
С други думи ние виждаме щастливи деца. Деца, живеещи не в семейства без родители и независимо от това те са напълно щастливи, живеят щастлив детски живот. И на нас не ни минава през главите да ги жалим и размазваме сълзи над техните горкички съдби на сирачета, а обратно, ние сме горди и радостни за тях.
Така че каква е работата? Защо макаренковските възпитанници предизвикат радост и гордост, а днешните възпитанници на детски домове жалост?
Може би, тогавашните деца са могли да живеят щастливо без родители, в общественно възпитателно учреждение – а днешните към това не са способни? Може би, децата са се изменили?
Отговорът е такъв – преди всичко се е изменило обществото. Изменил се строя, изменила се идеологията. Затова са се изменили и децата. Затова децата в колонията на Макаренко не възприемали своето сирачество, като трагедия – а съвременните деца своето сирачество и своя живот в детски дом действително възприемат, като трагедия.
В общество, основано на частна собственост, частното винаги има превес над цялото, личното – над общественното. Всеки там е съсредоточен не на интересите на цялото общество – а на своите лични интереси на интересите на своите семейства. Всеки там е за себе си. Там няма солидарност, няла колективизъм. Обратно – там цари вражда и отчуждение. Членове на класовото общество не чувстват задължения да помагат един на друг и цялото общество, като цяло не носи отговорност за всеки свой член.
Същото се отнася и за възпитанието на децата. В класово общество възпитанието на децата е лично дело за тези, които са го създали. Никой не е задължен да възпитава чужди деца. Ако детето остане без родители там става лошо за него. Нито членовете на класовото общество, нито цялото общество чувства отговорност за неговата съдба. Те не считат за себе си задължение да го възпитат в хармонично развит човек, да му дадат възможност да прояви своите способности и талант, да пораснат на благото на околните, да му дадат възможност да се почувстват нужни, полезни, живеещи щастлив живот хора. Класовото общество с това няма нищо общо.
Разбира се и в класовото общество има приюти за деца, останали без родители. Много руски и чуждестранни писатели са описвали живота на децата-сираци в такива приюти. Чарлз Дикенс в романа "Оливър Туист", Шарлотт Бронт в "Джейн Еър". Руската дореволюционна романистка Лидия Чарская, писателка реакционна, в своите книги дава представа за това, как е бил устроен живота в приютите за сираци в дореволюционна Русия.
От книгите е видно, преди всичко, че в такива приюти са живели, по принцип деца на бедняци. Защо?
Първо-бедните деца често оставали без родители – защото бедните често умирали. Второ- богатите деца-сираци не отдавали в приюти, а ги окръжавали гувернантки и възпитавали в домове, или ги отдавали в закрити учебни заведения, предназначени за децата на господстващата класа, където ги възпитавали съвсем не така, както бедните деца в домовете за сираци. От богатите деца в тези заведения готвили господа, развивали в тях съзнание на привилегировано общественно положение, превъзходство над простолюдието.
И съвсем по-друг начин възпитавали децата на бедните в приютите за сираци.
Ако в привилегированите възпитателни учреждения господстващата класа готвила своите продължители, своята смяна, бъдещите стопани на живота – то в приютите за децата на бедняците господстващата класа готвил за себе си бъдещи послушни роби.
Ако на децата от богатата класа в пансионите придавали в съзнанието им тяхното господстващо положение и пренебрежение към простолюдието – то на бедните деца в приютите, обратно придавали тези качества, които са нужни на богатите, – покорност, безропотност, почтение към управляващата клас и послушание пред нея.
На тях от първия ден в приюта внушавали в съзнанието им че са нищожества, тяхното непълноправно, ниско, подчинено общественно положение.
От самото начало всячески им натяквали мисълта, че господстващия клас, богатите, които създали този приют и им дали на тях възможност в тях да живеят – оказали им велика милост, проявили голямо великодушие. Че те, богатите попечители на приюта са щедри благодетели на сираците, а сираците – нищожни, недостойни на такава доброта деца.
***
Приютското възпитание е било тъжен, полугладен живот и тежък детски труд. Това е била грубост от назначените възпитатели, които презирали своите възпитанници и ги учили основно с помоща на пръчката. Това е било скука, побой и унижения. Това е било и озлобеност на самите деца, възпитаници на приюта, които своите обиди и страдания прехвърляли на по-малките и по-слабите.
Фактически тогавашните приюти са били затвори, но не за възрастни а за деца.
Затова и хората в класовото общество и не могат да си представят, че масовото общественно възпитание може да бъде пълноценно и благоприятно за развитието на децата във възпитателните заведения – щастливи. Затова и в класовото общество са считали възпитанието в приюти за беда, нещастие, а съдбата на децата, живеещи в приюти – жалка и заслужаваща само състрадание.
***
Съвсем друго значение придобива общественното възпитание в безкласовото общество- социалистическото.
Там възпитанието на бъдещите поколения става работа не лично– а общественно. Тук всеки подрастващ човек – бъдещ гражданин на социалистическото общество, а значи отговорността за неговото възпитание носят не само неговите родители (те подразбира се, такава отговорност носят). Но първостепенна е оговорността на обществото. То е пряко заинтересовано в правилното възпитание на всеки подрастващ човек, както отделно така и като цяло. Затова в безкласово общество общественното възпитание придобива решаващо значение, то играе много важна роля във формиране на бъдещите поколения, отколкото семейното възпитание.
В социализмa, в държавата на работническата класа именно общественното възпитание, възпитанието в колектив, формира в бъдещите поколения коллективисти и борци за комунизъм. А в комунистическото общество ролята на общественното възпитание още повече нараства даже в сравнение със социализма.
В ранния Съветски Съюз, където е живял и творил Макаренко – отношението към общественното и семейно възпитание е било съвсем не такива, както в нашето капиталистическо общество. И съвсем не такава, както в късносъветското общество, разяждано от опортюнизъм и пропито от еснавщина.
Основоположниците на марксическото учение – Маркс, Енгелс, Ленин много добре са разбирали прогресивността на общественното възпитание. Те са знаели, че главното място в съзнанието на новия човек ще принадлежи именно общественното възпитание. Че ролята на общественното възпитание във формирането на новото поколение ще расте, а ролята на домашното, семейното възпитание ще намалява.
Добре са разбирали това и съветските трудещи се в ранния Съветски Съюз. Те тогава са изучавали и знаели автентичния, жив, революционен марксизъм, а не пропитото с опортюнизъм хрусчовско-брежневска говорене.
И работата не е било само в изучаването на марксизма.
В ранния Съветски Съюз хората така са чувствали. Ранното съветско общество е било единно, то е било едно семейство. Ако обществото е безкласово, ако в него управляват трудещите се и всички трудещи се са братя, един на друг са роднини – то каква е разликата при възпитаването на детето в малко семейство, у родителите, или в голямо семейство, в коллектив? И едното и другото е семейство.
Затова не е трагедия, когато децата се възпитават в детски колективи, в ранното съветско общество. Всичко зависи от това – как е организиран детския дом или трудовата колония. Организирани ли са те в съответствие с новия обществен строй – на принципа на съветски колективизъм? Възпитават ли се децата в революционните традиции на работническата класа – енергични, мъжественни, преданни борци за делото на своите бащи-работници, граждани на новото общество?
Ако да – то възпитанието в такъв детски колектив е много по-прогресивно и благоприятно за децата, отколкото възпитанието в семейството, даже по-добро.
Добрият детски колектив е по-добър от най-доброто семейство, добрият колектив напълно може да замени всяко семейство – но никакво, даже най-доброто семейство не заменя колектива.
***
По съответен начин в ранния, революционен Съветски Съюз са се отнасяли към сираците.
Сирачеството е трагедия в класовото общество. Там всеки е сам за себе си, там твоето сирачество е твой личен проблем.
В класовото общество, роден в богатство или бедност – за по-нататъшната съдба на човека придобива огромно значение, в какво семейство си се родил.
Богати ли са твоите родители или бедни? Имат ли средства да ти дадат на теб добро образование? Или твоите родители им е трудно даже да те нахранят? И на теб въобще не ти е до учене, защото ти едва можеш да заработиш за къшей хляб? Може ли твоето семейство да ти помогне на теб със своите връзки и своето общественно положение? Или нищо от това твоите роднини нямат и не могат да ти помогнат с нищо?
Често от това зависела цялата по-нататъшна съдба на човека. Колкото по-бедни са твоите родители, толкова по- труден е твоя бъдещ живот, по-голяма е вероятността ти самия да бъдеш беден, безправен, унижен. Тежък е бил и живота на тези деца от бедната класа – които в добавка оставали без родители. Такива деца са били лишени от всякаква поддръжка и помощ. Те почти сигурно били обречени така и да си останат на самото дъно на обществото, да отидат сред декласираните елементи, да станат скитници, престъпници и пр.
Затова сирачеството в класовото общество се счита за голяма беда. Сираците ги съжаляват и рано им поставят кръст – та, какво да очакваш от човек, който не е пораснал с майка и баща? Ясно е какъв ще стане и как ще завърши.
Но в социалистическото общество отношението към сираците е друго. При социализма сирачеството не се явява такава страшна беда.
Ако човек в детска възраст остане без семейство – ролята на семейство взема на себе си обществото. То заменя семейството, възпитава този човек – и той няма да понесе болката от своята загуба.
(А обратно, семейството изолира детето от обществото, лиши го от общественно възпитание, общуването с колектива – то това ще нанесе на него огромна вреда, ще го развали, като личност).
По тази причина в ранния Съветски Съюз към сираците не са се отнасяли с такава сълзива жалост, не се разкъсвали от състрадание към тях, както сега. Защото са вярвали в обществото. Знаели са че то няма да излъже, чв то е най-добрия възпитател. защото са вярвали в човека. "Всеки кове своето щастие" – казвали съветските хора. Ти в началото на своя живот си се сблъскал с трудности, узнал си горчивина, останал си без родители? Нищо! Ти не си сам. Съветският народ е твоето семейство. То ще ти помогне, ще те поддържа, няма да те остави тебе сам с твоята тъга. Той ще направи всичко възможно да ти намери път в живота. При властта на капиталистите ти ще имаш само един път- към нищета и бедност, към алкохолизъм или завършил своите дни в затвор. В нашето общество за теб са открити всички пътища – изнирай по кой да тръгнеш.
По-нататък всичко зависи от теб. Можеш да се гмурнеш с главата надолу, цял живот да се жалваш и оплакваш. А можеш да преодолееш своята беда, да живееш не със своята лична тъга – а с живота на целия трудов народ. Сирачеството не е съдба, не е трагедия, а една от трудностите по твоя път и ти си длъжен да я преодолееш за да станеш човек.
***
Такa сa сe отнасяли към проблема на сирачеството в тези времена, когато е живял и работел Макаренко. Затова в неговата книга няма сълзи и сополи по повод нещастните сираци. Затова и неговите възпитаници не изглеждат нещастни и страдащи, а обратно, изпълнени с веселба, енергия и радост от живота.
Някои могат да кажат – навярно, заведението на Макаренко е било особенно, навярно, той е бил гениален педагог и много добър човек, любящ децата – и затова е успял да устрои такива порядки в колонията, че децата там да са живели в пълна и радостна среда.
Отговорът е само един: да действително Макаренко е бил забележителен педагог, новатор, прокарвал нови пътища в делото и възпитанието на комунистическия човек. Той действително обичал своите възпитаници и им отдал целия свой живот. И в неговата трудова колония не е имало нещо особено от педагогическата практика – това са били такива детски съобщества, където главната възпитателна роля се отвеждала не на ръководството, не на възпитателя и учителя. Главният възпитател в макаренковската трудова колония е бил самия детски колектив.
Но педагогическия талант на Макаренко затова е и успял да достигне такова развитие, неговите идеи и новаторски методи на възпитание затова и оказали търсени– защото са били в съзвучие с новото общество, общество, което строило коммунизма и се стремило да създаде нов човек.
Макаренко действително не виждал в своите възпитанници нещастни жертви на обстоятелството, над които трябва да се скърби с раздрана душа. Той виждал в тях творци – творци на своя живот и творци на новото общество. Той им давал да разберат, че те отговарят за съдбата на своя народ – не в бъдеще, когато пораснат, а още днес. В това изискване е било огромното доверие и огромното уважение на педагога към своите възпитанници. И децата оправдали това доверие – в своите детски години те вече били граждани на своята страна, живели с нейните интереси.
Колонията на Макаренко живеела на пълно самоосигуряване. Децата произвеждали масльонки и театрални столове, момичетата шиели бельо. Така те не само се осигурявали, но за няколко години успели да съберат достатъчно пари за да построят завод за електроинструменти (!).
И след това сами работели на този завод, произвеждали сложни електроприбори, които до тогава не се произвеждали в Съветските републики, а се купували от чужбина. Макаренко разказва, какво тържество и каква победа била за неговите възпитанници цялата епопея по построяването на завода. Как се гордеели и радвали децата, че помагат на своята страна, че тя ще перестане да зависи от чуждите капиталисти и ще може сама за себе си да произвежда нужните електроинструменти.
За тези, които разказват, че Съветската власт със сила заставяла да работят бедните сирачета, ето такъв случай. Докторът на колонията забранил на деца до четиринадесет години да работят в цеха за леене поради лоша вентиляция и вреден дим. Децата се възмутили и пробвали да протестират, но ръководството на колонията взело решение – да не се допускат в цеха деца под четиринадесет. И ето тези деца, възмутени от такава "несправедливост", тези деца по на десет и дванадесет години през ноща тайно се вмъквали в цеха и до сутрин работели – правели глинени заготовки за леене на детайли. И когато за това узнало началството на колонията – всички нарушители на заповедта били наказани с порицание и получили пердах от самия началник на колонията.
Както виждаме на Макаренко не било нужно с бой да заставя да работят неговите възпитанници – на него му се наложило да ги наказва за това, че те работят въпреки неговата забрана.
А ето още една история, която показва искали ли са възпитанниците на Макаренко да напуснат колонията, стремили ли са се те към това, да ги "спасят" от колониятя – да ги осиновят, да ги вземат в семейство.
В колонията понякога идвали чувствителни хора – погляждайки на "бедните сираци", посъчувствали и пожалели. Та "бедните сираци" това страшно не им се харесвало. Те гледали на такива "жалещи" като на глупаци. Някои тихо се смеели над съчувствените посетители и над тяхното съчувствие. А други открито "поставяли на място" такива състрадаващи – давали им да разберат, че тяхното фъфлене не им трябва, че те не се нуждаят от никакво състрадание, доволни са от своя живот и се гордеят с него.
Някои посетители предлагали да станат родители, предлагали на децата да отидат с тях в семейство. Но възпитаниците на Макаренко възприемали тизи предложения еднакво – смеяли се над тях. За цялото време само един подрастващ се съгласил да остави колонията и да отиде в семейство. Но след два месеца той избягал и се върнал. Когато го попитали какво не харесал, обиждали ли са го момчето отговорило, че приемните родители към него се отнасяли прекрасно, били добри, грижовни, хранели го, обличали, учили, водили в театри и по панаири.
– А защо избяга от такива добри родители?
– У тях е скучно.
– Та тебе в театри са те водили?
– Ну да.
– Панаири показвали?
– Ну да.
– Ами тогава?
– Все едно – скучно е! С ватенка ме завиха в стени ме вкараха – никакъв вятър не ве обвива. А тук – вятър! Не вятър, а ураган! Ето това е живота!
Този макаренковски възпитаник е бил създаден като личност от колектива. Той привикнал, към "вятъра" – или към дейността и живота в колектива, привикнал към живота на неговите задачи и интереси. Само в колектива той може да живее пълноценно. Никакъв друга живот не се откривал пред него така широк и със смели перспективи, не му давали такива усещания за участие в общественни дела, задължение към съдбата на своята страна. Затова живота в семейството, живота извън колектива бил за него скучен, ограничен, изостанал, изолиран.
Може ли подобно нещо днес в нашето общество? Могат ли така да се държат децата и възпитателите в съвременните детски домове? Може ли в капиталистическа Русия да се създаде нещо подобно на детска трудова колония Макаренко?
Ако е имало възможност то такива колонии у нас щяха да съществуват. Но тях ги няма, защото в днешното общество те са невъзможни. В него е възможно само това което наблюдаваме – преувеличеност, показност, нарочна жалост и сираци с отделни чувствителни граждани и дълбоко равнодушие към тяхната съдба от страна на буржоазното общество, като цяло.
Невъзможни са били и колонии от макаренковски тип и в късния Съветски Съюз, когато социализма се разруши. Защото Макаренко се стремял да възпита бойци, защитници на властта на работническата класа. А в късния Съветски Съюз властта на работническата класа, или това което е останала от нея била като перде на очите у зараждащата се и укрепваща нова съветска буржоазия. Затова еснафски настроените педагози – интелигенцията, която вече започнала да изразява интересите на новата буржоазия, –тровили тези възпитатели, които се стремили да следват принципите на Макаренко – да възпитават бойци за властта на работниците.
Пробуржоуазните педагози, методисти и чиновници от образованието злостно громили принципите на Макаренко. Те наричали макаренковското възпитание грубо, жестоко, безжалостно, солдафонско и т.н. Те опявали, че подобно ужасно възпитание осакатява нежните неповторими детски души, губи тяхната уникалност, прави всички деца еднакви. Те направили всичко възможно да оклеветят и погребат новаторските макаренковски принципи и фактически да върнат в съветското образование принципите на старото дореволюционно възпитание. Вместо задължение към възпитаниците, в кеото в края на краищата е било уважението – фъфлене, "благочестивост" и снисхождение, зад което се скривали равнодушие. Вместо строгост – безсърдечие, вместо принципиалност – дребнавост, вместо другарство и простота в отношенията – отчуждение и формализъм, вместо искреност – фалш и показ.
Обществото отново започна да се дели на противоположни класи, започна да става класово. Значи и отношението към сирачеството и към общественното възпитание се е сменяло – станало е такова, каквото е било в предишните класови общества. Сирачеството отново започнало да се възприема, като страшна трагедия, поставяща кръст на цялата съдба на човека и до болка в сърцето на състрадателните сираци. Възпитанието в детските домове отново започнали да възприемат като нполноценно и вредно в сравнение със семейното и надпревара за съжаляване на възпитаниците в тези домове.
Всичко това, като небето и земята се отличава от макаренковския принцип, от макаренковското отношение към възпитанието.
За такива детски учреждения, създадени от Макаренко, за такова отношение на обществото към възпитанието на новото поколение, каквото ние виждаме в неговата книга е нужен друг строй. Нужен е революционен подем на трудовия народ, нужна е власт на работническата класа, която да извърши революция.
За това най-добре е казал самия Антон Семьонович Макаренко в своята книга. Ето какво пише той в своята работа, за себе си и за оглавявания от него колектив от възпитатели:
"Малка група от педагози, хора обикновенни и добродушни, по случаен принцип заела този скромен участък от революционния фронт. Начело на тази група е бил Захаров- човек също обикновен. Необикновенното и забележителното в това начинание е било едно: Октомврийската революция и новите хоризонти на света. И затова Захаров и неговите другари им била ясна задачата: да възпитат нов човек!"
Когато новата социалистическа революция отново "разгърне хоризонтите" пред трудещите се, когато новото общество отново се опита да възпита нов човек – тогава и ще се появят у нас такива възпитатели, като Макаренко, и такива детски възпитателни учреждения, като колонията Първи май. Тогава и ще се измени отношението на обществото към възпитанието, тогава и ще престанем да размазваме следи над сираците в детските домове. Тогава няма за какво да ги жалим и оплакваме. Защото те ще растат в социалистическо общество, значи – ще има у тях и семейство, внимание, широк път в живота.
Оксана Снегирь
[1]На практике зачастую говорят не о колониях, а о коммунах Антона Семёновича Макаренко. А. С. Макаренко в своей работе «Флаги на башнях» использует преимущественно термин «колония». Поэтому Мы решили сохранить его терминологию.
