Капиталистите повишават степента на екс­поатация на наемните работници, а значи и масите от при­бавената стойност с различни методи.

Прибавената стойност се създава от прибавен тру­д. Затова всеки способ за повишаване степента на екс­плоатация на работниците е непосредствено свързано с увеличаването на прибавеното работно време. Но как може да се увеличи това време?

Да предположим, че продължителността на работния ден е равна на 8 часа, от които 4 часа са не­обходимо работно време и 4 часа — прибавено работно време. Да допуснем, че работника за 1 час създава стойност, равна на 2 дол. Затова дневната стойност на работната сила представлява 8 длл., прибавената стойност — също 8 дол. Прилагайки известната ни фор­мула т/v х 100, ние изясняваме, че нормата на приба­вената стойност е равна на 100% (8/ 8 х 100).

Сега да предположим, че работния ден е удължен на 2 часа, а величината необходима за работното време остава предишна — 4 часа. Как се изменя нормата и масата на прибавената стойност?

С увеличаването на прибавеното работно време ­расте и масата, нормата на прибавената стойност. За 6 часа прибавено време работника е създал прибавена стойност от 12 дол., но дневната стойност на работната сила е останала без изменение (8 дол.) Масата прибавена стойност е нараснала на 4 длл., т. е. на 50%, на толкова се е изменила и нормата на прибавената стойност:

(6 часа (прибавено работно време) / 4 час (необходимо работно време) ) х 100  = 150%

Прибавената стойност се създава, чрез удължава­не на работното време се нарича абсолютна прибавена стойност.

Затова, когато става въпрос за производство на абсолютна приба­вена стойност, то имаме предвид само удължаването на работния ден.

Как достигат това капиталистите?

Преди всичко, те открито удължават работния ден. Например, вместо 8 часа заставят работниците да се трудят 10 часа. Освен това, те прибя­гват до всякакъв род замаскиран прием. Например работния ден се удължава за сметка на съкращаването на обедните почивки, въведения на извънредни работи, отмяна или съкращаване на почивните и празнични дни. Много често се приемат и такава форма: изключване от работния ден на времето, което се изисква за подготовка на ра­ботното място, а така също за подаване на готовия продукт. С една дума, извършват всякакви хитрости и търсят все нови методи, за увеличаване на производството на абсолютната прибавена стойност.

Може ли безгранично да се удължи работния ден?

Разбира се не. Работният ден има не само минимал­на (той не може да бъде по-малко от необходимото работно време), но и максимална граница.

Първо- защото съществува физически предел на идползване на работната сила. Работникът не може да работи 24 часа в денонощието. Нужно му е време за удовлетворяване на най- необхо­димите физически потребности (ядене, сън, отдих и т. н.).

Второ- защото има социални граници работния ден. Работникът, както и всеки член на обществото, има опреде­лени интелектуални и социални изисквания. Ха­рактер, объем, а также способ их удовлетворения зависят от уровня социально-экономического и поли­тического развития страны, исторических особенно­стей формирования рабочего класса и его политической активности — насколько упорно он борется против своих угнетателей — капиталистов.

Фабрикант стремится удлинить рабочий день до максимально возможных пределов, а рабочий борется за ограничение рабочего дня. Исход этой борьбы ре­шается в ожесточенных классовых схватках между рабочими и капиталистами. Вот почему продолжитель­ность рабочего дня в капиталистическом обществе зависит  от соотноше­ния классовых сил, уровня организованности пролета­риата. Капиталисты в своем стремлении присваивать мак­симальное количество прибавочной стоимости иногда превышают не только моральные, но и физические пределы рабочего дня. Если рабочий не выдерживает непосильного гнета и гибнет, то на его место находят­ся десятки других, готовых работать на любых усло­виях. Пролетариату потребовались десятилетия упорнейшей классовой борьбы, чтобы добиться ограничения рабочего дня. Но удалось это сделать не во всех странах, а только там, где рабочий класс смог сорганизоваться и выступить единым фронтом против капитала.

Фактическата продължи­телност на работната седмица в развитите страни в света по данни на Международната организация на труда (МОТ) за 2014 г. в средно е била:  Великобритания — 43,7 часа (46,9 часа), САЩ — 34,5 часа (40,7 часа), Франция — 35 часа (45,6 часа), Германия — 38 часа (44,1 часа), Япония — 50 часа (45 часа). В скоби са приведени данни от 1964 г., т.е. преди половин век. Както виждаме, съкращението на работния ден е осезаемо (освен в Япония). В някои европейски страни продължителността на работната седмица е още по-малка- например в Нидерландия тя е едва — 30,5 часа, а Финландия — 33 часа. В голяма част от съвременните развити капиталистически страни, в това число в Русия, бившите социалистически страни и бившите републики от СССР, законодателството установява 8-часов работен ден (40 часа в седмица).

А в другите страни, най-вече в страните от третия свят, работния ден превишава всякакви разумни предели. В Гърция, Австрия, Израел продължителността на работната седмица — 43 часа, в Аржентина — 44 часа, в Мексико, Перу, Индия, Колумбия, Непал, Тайланд — 48 часа, в Китай — 60 часа! Не е удивително, че тук се стреми капитала, защото при такава продължителност на работната седмица може леко да се получат грамадни свръхпечалби! Тук и лежи отговора на "странноста" с Япония — за половин век там е станало не съкращаване на работното време, а значително увеличение. Това е свързано сфакта, че Япония, бивша през 80-те г. на XX век развита световна капиталистическа страна и конкурираща се практически на пазарите с европейските страни, към края на XX век изгуби конкурентната борба с американския и европейски капитал, и сега се стреми отново да достигне напредналите страни експлоатирайки своето трудещо се население.

Приведените цифри неопровержимо доказват, че съкращаването на работния ден е пряк резултат от класовата борба на пролета­риата. И там, където тази борба ае недостатъчна, буржоазните правителства в угода на капиталистите винаги увеличават работния ден.

За продължителността на работния ден работническата класа води борба постоянно, защото предприемачите нерядко заобикалят законите  — те с всички способи удължават реалния работен ден, например съкращават обедната почивка, увеличават обема на свръхизвънредните работи, усилват интензивността, т. е. напре­жението на труда. Не се отказват те и от абсолютно увеличение на работния ден, пряко нарушавайки законите. По данни на МОТ, около 15% от наемните работници от всички отрасли на стопанствата са рабо­тили в седмицата от 55 до 70 часа и повече при официално установени 40 часа.

Но удължаването на работния ден не може да бъде безгранично.

Ненаситната жажда за присвояване на все повече маса прибавена стойност тласка капиталистите в търсене на други пътища за увеличаване нормата на експлоата­ция. Съществува и втори способ за увеличаване на при­бавената стойност, без изменение дължината на работния ден.

Ето как какво прави капиталиста. Да допуснем, че работника се труди 8 часа на ден. 4 часа той работи за себе си, а останалите 4 ча­са — за стопанина. Може ли да не се удължава работния ден, а да се увеличи прибавеното работно време? Да, може. За това следва да се съкрати необходимото работно време. Да си представим, че работника се труди сега за себе си не за 4, а за 2 часа. Ако работния ден про­дължава същите 8 часа, то прибавения ще се уве­личи до 6 часа.

Така нормата на експлоатация нараства със 100% (4:4 X 100) до 300% (6/2 X 100) при неизмен­на дължина на работния ден.

Прибавената стойност създадена, чрез увели­чение на прибавеното време за сметка на съкращаване на не­обходимото време, се нарича относителна при­бавена стойност.

Необходимото работно време, както е известно опреде­ля стойността на работната сила. Следователно, това може да се съкрати при условие, ако поевтинее производството на продукти за хранене, дрехи, обувки и други средства за съществуване. А за това трябва да се повиши производителността на труда в отраслите, произвеждащи средства за съществуване на работници, или да се изготвят тези средства за съществуване от низкокачественни, а значи и по-евтини суровини.

Поевтиняващите средства за съществуване капиталистите използват за користни цели. Един път понижила се стойността на работната сила, то и да се плати на работниците по-малко. А тъй като дъжината на работния ден остава без изменение, то неизбежно се увеличава и прибавеното време. то защо и нормата на прибавената стойност се по­вишава. Такава е същността на втория способ за повишаване степента на експлоатация.

Производителността на труда в условия на капитализъм не може да се повишава по предварително разработен план. Всеки промишленик се стреми предварително и по-бързо от другите да използва усъвършенстване в тех­никата и технологиите при производство. Към това се подтиква от интересите на купувача. Пазарните цени се установяват на основа обществена стойност на стоката. И ако фабриканта успее в своето пред­приятие да повиши производителността на труда и намали стойността на стоката, то тя ще се продавая по обществен­на стойност, он може да получи по-висока прибавена стойност, отколкото неговите конкуренти.

Да вземем следния пример. Да допуснем, че собственика на обувна фабрика е успял в неговото  предприятие индивидуалната стойност на една двойка ботуш да се намали с 5 дол. докато пазарната стойност е рав­на на 8 дол. Той ще продава по пазарна стойност. Значи, той ще получи добавена, или излишна, прибавена стойност.

И такa, излишната прибавена стойност е и разликата между общественната и индивидуална стойност. Присвоява се тя от собственика на пред­приятието, на която е достигната по-висока произ­водителност на труда. Излишната прибавена стойност е разновидност на относителната прибавена стойност. Тя се създава не за сметка на абсолютното удължаване на работния ден, а в резултат от повишаването на производителността на труда, на основа съкращаване не­обходимото време и съответното увеличение на прибавеното време.

Но излишната прибавена стойност се отличава от относителната прибавена стойност с това, че в първата, тя се създава не на всички предприятия и се полу­чава само от отделни капиталисти, а не от цялата капиталистическа класа, и второ, че този вид прибавена стойност е временно явление. Това се об­яснява с факта, че с времето се усъвършенства техниката, каето става достояние на всички останали фаб­риканти, конкуриращи се по между си за получаване на възможно най-голяма прибавена стойност. В резул­тат от обществената стойност намалява и раз­ликата между нея и индивидуалната стойност изче­зва. А това лишава отделните промишленници от възможност да получават излишна прибавена стойност. Заедно с товя излишната прибавена стойност, изчезва на едно предприятие, а възниква на друго.

Какви последствия имa конкурентната борба между капиталистите за излишната прибавена стойност? Преследвайки я това води до развитие на тех­никата, усъвършенстване на производството и така до по-нататъшен ръст на производителността на труда.

Но всеки пред­приемач се стреми към максимална при­бавена стойност за себе си и никой друг. Затова той прилага всички усилия,за да може тех­ническото новаторство да остане тайна за другите. За­секретявайки откритията, съзнателно се противодейства на разпространението на по-съвършенни машини, механиз­ми, новите технологии неизбежно задържат разви­тието на производителните сили при капитализма.

Така, капиталистическия способ на произ­водство, освен че осъществява в името на приба­вената стойност, от една страна тех­нически прогрес, а от друга спира развитието на производителните сили.

Може да се отбележат и други социални противоречия, характерни за капитализма. Машината, тъй като изпълнява за човека редица сложни и физически трудни операций, безусловно облегчава неговия труд. Но в същото това време ка­питалистическото използване на машините влошава поло­жението на работниците. И не само защото зад вратата на предприятията се изхвърлят милиони трудещи се, попълващи редиците на безработните. Фабрикантът въвежда машината само тогава, когато използването и осигуряването на по-висока прибавена стойност в сравнение с ръчния труд на работниците, изместени от тази машина. Но най-главното е в това, че капитали­стическото използване на машините неизбежно усилва интензивността на труда, превръща работника в придатък към машината, изтощана физическата и умственна енер­гия на работника, разклаща здравето, преждевремен­но превръщайки го в инвалид. Противоречията при използването на машините в условията на капитализма са неустраними, защото са обусловени от самия характер на обществата, неговите обективни закони.

Далее