Войната в хода на своето развитие носи революционна ситуация, револю­ционната криза, рязко се усилва и задълбочава всички противоречия на капитализма, довеждайки до нечувани размери бедствията и мъченията на масите.

В 1915 г. Владимир Илич по следния наичин характеризира револю­ционната ситуация:

"За марксиста не подлежи на съмнение, че революцията е невъзможна без революционна ситуация, при това не всяка революционна ситуация во­ди до революция. Какви са въобще говорейки, признаците на революционната ситуация? Ние, навярно, няма да се излъжем, ако кажем следните три главни признака: 1. Невъзможността на господстващата класа да съхрани в неизменен вид своето господство; тази или друга криза на "върховете", кризите на политиките на господ­стващата класа, създаващи пукнатина, в която се пълни недоволството и възмущението на угнетените класи. За настъпване на революция обикновено е недостатъчно, че "низините не искали", а трябва и "върховете не могли" да живеят по-старому. 2. Задълбочаването, над обикновеното, нуждите и бедствията на угнетените класи. 3. Значителното повишаване, в сила на указаните причини, активността на масите, в "мирна" епоха даващи да се граби спокойно, а в бур­ни времена привличайки ги към обстановката на кризата, така и самите "върхове" към самостоятелно историческо встъпление".

Революционна ситуация, както за това се е говорило в Базелския манифе­ст, действително е настъпила в голяма част от напредналите страни и велики дър­жави в Европа след избухването на световната империалистическа войны, предизвикала сериозна икономическа и политическа криза. "Дълго ли ще продържи и колко ще се задълбочава тази ситуация? Ще доведе ли това до революции?.. Това ще покаже само опита от развитието на революционните настроения и прехода към революционни действия на напредналата класа от пролетариата" ("Крахът на II интер­национал").

Силата на позициите на болшевиките, у които думата не се разминава с делата, се за­ключава не само в установяване на правилно принципно отноше­ние към империалистическата война. Болшевишката партия е въплътила своите принципиални възгледи в широка бойна програма на практически дей­ствия.

В резолюциите на Бернската конференция на задграничните секций на РСДРП, като практически стъпки за превръщане на империалистическите войни в гра­ждански се указва следното:

1. "Безусловeн отказ от гласуване на военни кредити и излизане от тези бур­жоазни министерства;
2. пълно разграничаване с политиката на "националния мир";
3. създаване на нелегални организации навсякъде, където правителствата и буржоа­зията, въвеждат военно положение, отменят конституционните свободи;
4. под­дръжка на боратимяването на войниците от воюващите наций в окопите и на театрите на войните въобще;
5. поддръжка на всякакъв род революционни масови прояви на пролетариата въобще".

Тези указания съхраняват своето значение в пълен обем и в нашите дни.

Показвайки пример на пролетарска революционна борба по време на войната, Ленин и болшевиките от първия ден са се борили за сплотяване на всички рево­люционни елементи в международното социалистическо движение, против опортюнизма, създавайки в Циммервалд и Кинтал ядрото на Комунистическия интернационал.

Болшевишката партия с първия ден на войната от 1914—1918 г. разгърнала масова революционна борба против империалистическата война. Депутатите-болшевики в Държавната дума  дали мъжествен отпор на царското правителство, те показали образец на поведение на социалистически депутати, които не се ограничили с парламентарната трибуна, спускайки се сред народните маси и водейки нелегална революционна работа. Болшевишките организации в обстановка на военен режим и разгръщане на шовинизъм съхраняват и ръководят систематично всички прояви на класова борба по време на война, подготовяйки работническата класа към революция.

Октoмврийската революция от 1917 г., превърнала империалистическата война в победоносна гражданска война, "открила нова епоха в световната исто­рия" по въпроса за империалистическите войни който в 1914 г. "станал крайъгълен въпрос за цялата политика на всички страни от земното кълбо" (Ленин, т. XXVII, стр. 27, " Четиригодишнината от Октомврийската революция").

Превръщането на империалистическата война в гражданска предполага дълбока, всестранна подготовка и решително осъществяване на въоръже­но възстание на работническата класа.

Учението на Ленин за възстанието като изкуство, явяващо се продължение и развитие на възгледите на Маркс и Енгелс, трябва да бъде стабилно усвоено от всички комунистически партии, без съблюдение на издигнати им условия на организации и провеждане на въоръжени възстания то се превръща в опас­на игра, изпълнена с тежки последствия за пролетариата.

"Възстанието, за да бъде успешно трябва да се опира не на заговор, не на партия, а на предната класа. Това първо. Възстанието трябва да се опира на революционния подем на народа. Това второ. Възстанието трябва да се опи­ра на такъв преломен пункт в историята на нарастваща револю­ция, когато активността на предните редици от народа е най-голяма, когато е сил­но колебанието в редиците на враговете и в редиците на слабите, половинча­тите, нерешителните другари на революцията. Това трето" (Ле­нин, "Марксизъм и възстанието от 1917 година").

Тактиката на болшевиките от Февруари до Октомври в изключително свое­образни условия (преход от буржоазно-демократична към социалисти­ческа революция, двуевластие — съвети и временно буржоазно правителство с участието на дребнобуржоазни социалистически министри, широката вълна от "добросъвестно революционно отбранителност" сред масите) дава блестя­щ образец на революционна агитация, пропаганда и организация, осигуряващи пролетарски изход от империалистическа война, чрез социали­стически преврат.

"Руската революция от февруари — март 1917 г. е била начало на превръщане на империалистската война в гажданска. Тази революция направила пър­а стъпка към прекратяване на войната. Само втората стъпка може да осигури прекратяването и а именно: прехода от държавната власт към пролета­риата. Това ще бъде начало на светошно "разгръщане на фронта" — фронта на интересите на капитала, и само пробивайки този фронт, пролетариата може да се избави човечеството от ужасите на войната, да му даде благо на устойчив мир" (Ленин, т. XX, "Задачите на пролетариата в нашата революция").

Ние до сега разглеждахме тактиката на комунистите във войната, ставаща между империалистическите държави. Тази тактика изисква съ­щественни допълнения в този случай, когато дадена империалистическа държава (или военен блок от редица държави) започне контрареволюционна война против Съветския съюз.

Комунистическите партии от империалистическите страни, трябва да се огранича­ват с работа над превръщането на империалистическата война в гражданскач чрез сваляне от власт на собствената буржоазия, трябва да приложи всички усилия за да вдигне на война националните малцинства в Европа и в колониалните и полуколониални страни и да организира национално­-освободителни войни против империалистическия враг на съветската власт (VI конгрес на Коминтерна). Техният пролетарски дълг не само способства за поражение на собственото правителство, но и активно добива побе­дата на съветската власт и организира пряка помощ и поддръжка на Червената армия, не давайки на себе си да се заблуди в обвинения за "държавна измяна".

Примерно този кръг от задачи поставя пред международния пролетариат и в неговата борба против империалистическата интервенция в колониите и полу­колониите, насочени към потушаване на национално-революционните възста­ния и войни.

Национално-революционни войни в епохата на империализма

Епохата на империализма по коренен начин изменила постановката на национал­ния въпрос и борбите на угнетените националности за своето освобождение.

Eдна oт главнитe особенности на империализма — извеждане на капитала в ко­лониите и полуколониите (което не изключва разбира се извеждането на капитала и във ви­соко развитите индустриални страни). Резултат является развитие капитализма, создание местной промышленности в этих колониях и полу­колониях.

Eднa oт основните свойства на империализма се заключава в това, че тя "ускорява развитието на капитализма в най- изостаналите страни и така разширява и задълбочва борбата против националното угнетение" (Ленин, т. XIX, "Военна програма на пролетарската революция").

Колониите от това, разбира се, няма да престанат да бъдат колонии. Капитали­стическото развитие на колониите и полуколониите означава най-безпощадна експлоатация, хищническо преследване на свръхпечалби; а обратната страна на това развитие се заключава в появата на работническа класа, местна интелигенция, в пробуждане на национално съзнание, т. е. в зараждане на тези сили, които ведят до разрушаване на империализма.

"Появaтa нa класа на пролетариите, зараждане на местна интелигенция, про­буждане на национално самосъзнание, усилване на освободителното движе­ние — такъв е неизбежния резултат от тази "политика". Усилването на револю­ционното движение във всички без изключение колонии и зависими страни се вижда. Това обстоятелство е важно за пролетариата в това отношение, че то в основата си подкопава позициите на капи­тализма, превръщайки колониите и зависимите страни от резерв на империализма в резерв на пролетарската революция" (Сталин).

Ленинизмът не разглежда националния въпрос и борбата на угнетените наций за освобождение изолирано от общата борба на международния пролетариат, като отделен, самостоятелен въпрос.

Изхождайки от общия анализ на епохата на империализма, болшевиките подчертават, че националния въпрос може да бъде "разрешен само във връзка и на почва пролетарска  революция, че пътя към победата на революцията на Запад преминава през революционен съюз с освободителните движения в колонийте и зависимите страни против империализма. Националният въпрос е част от общия въпрос за пролетарската революция, част от въпроса за диктатурата на про­летариата" (Сталин, "Основи на ленинизма").

Преодолявайки историческата ограниченност на II интернационал, за които кръга от угнетени нации се затваря от "културните" европейски на­ционалности (германци, унгарци, поляци, фини, сърби), ленинизмът превърнал националния въпрос в "световен въпрос за освобождение на угнетените народи зависими страни и колонии от игото на империализма"(Сталин).

Освобождението на колониалните и зависими народи, както и освобо­ждението на угнетените националности в Европа, "-самоопределението им" (т. е. политическата независимост и самостоятелното държавно съществу­ване) могат да бъдат завоювани в епохата на империализма само чрез въз­стания и национални войни против империализма.

Поставяйки на обсъждане националния въпрос на конкретно-историческа почва, Владимир Илич през 1916 г. в тезисите за социалистическата революция и правото на нациите на самоопределение различава три типа страни по отношение на самоопределение — напредналите капиталистически страни от Западна Европа и Съединените щати, в които буржуазно-прогресивните национални дви­жения лежат далеч назад и всяна от тях угнетява чуждите нации в колониите и вътре в страните.

Второ- европейския изток: Австрия, Балканите, особенно Русия. Двадесети век доведе в тях задълбочаване на буржуазно-демократичните национални движения и национални борби. Особенно важна задача за тях — "сливане на класовата борба на угнетените работници и работниците от угнетените наций".

Трето- полуколониални страни (Китай, Персия, Турция) и всички ко­лонии, където буржоазно-демократичните движения "често едва започват, често далеч не са завършени".

Комунистите отстояват правото на угнетените наций на самоопределение до отделяне, или самоопределението "е това самото, което борбата за пълно национално освобождение, за пълна независимост, против аннексиите, и от такава борба във всяка нейна форма до възстания или до войни — социалистите не могат да се откжат не преставайки да бъдат социалистми" (Ленин, т. XIX, "Карикатурата на марксизма").

Империализмът носи със себе си непрекъснато усилване на националния гнет, неизбежно порождайки мощни национално-освободителни движения. По­добно на това, класовата борба на пролетариата против буржоазията в опре­делени моменти преминава в открита гражданска война, национално­-освободителните движения водят до национални възстания и национал­ни войни на угнетените народи против империализма.

В периода на войните 1914—1918 гг. Ленин изчерпаемо плътно сфор­мулирал отношението на болшевиките към самоопределението на нациите, националните възстания и войните в епохата на империализма.

II интернационал разрешил всички тези въпроси в полза на империализма. Но трябва да се каже, че в тези въпроси има немалко главоблъсканици и сред левите елементи на международния социализъм (Р. Люксембург, К. Радек), гравитирайки към болшевизма, а така също сред групата на болшевиките (Бухарин, Пятаков и др.).

Роза Люксембург отричала самата възможност за национална война в епохата на империализма, което довело до отричане на лозунга за защита на отечеството не само в империалистическата война, но и в борбата на угнетените наций против империализма. В тезисите на групата "Интернационал" (където влизали Р. Люксембург, Меринг и др.) тази позиция била формулирана по следния начин:

"В епохата на разгърнат империализъм не може повече да има никакви национални войни. Националният интерес служи само, като оръдие на заблуда, за да се отдаде трудовия народ в служба на техния смъртоносен враг — империализма".

Тази дълбоко погрешна позиция обективно означавала разрив с проле­тарския социализъм в един от коренните въпроси на програмата и тактиката. Тя давала храна на опортюнистичния лозунг за "разоръжение", обричайки социалистическите партии на равнодушие в борбата на угнетените наций, под­ривайки хегемонията на международната работническа класа във великата битка на всички трудещи се против капитала, превръщайки международната пролетарска ре­волюция в дело на единния европейски социализъм.

Ленин и болшевиките, безпощадно разобличили тази отстъпка към опортюнизма, направили учението за националните войни в епохата на империализма една от главните части на цялата теория на международ­ните пролетарски революции.

В статията "Брошурата на Юниус" (Р. Люксембург), в 1916 г., отбелязваща, че за Европа превръщането на империалистическата война в национална е малко вероятно (макар и не изключено), В. И. писал:

«Не само вероятни, но и неизбежни в епохата империализма са национал­ните войни от страна на колониите и полуколониите. В колониите и полуколониите (Китай, Турция, Персия) живеят до 1.000 милиона човека, т. е. над половината от населението на земята. Национално-освободителните движения тук или са много силни, или  растат и назряват. Всяка война е продължение на политиката с други средства. Продължението на национално-освободителните политики в колониите не­избежно ще бъдат националните войни с техните страни против империализма… даже в Европа не трябва да се считат национални войни в епохата на империализма за невъз­можни" (Ленин, "Брошура за Юниус", 1916 г.).

В такава война лозунга "защити отечеството" от страна на угнетените на­ционалности е исторически-прогресивен лозунг, спосбстващ за организация на силите на международната комунистическа революция. Пълна из­мяна на социализма от страна на пролетарските партии е отричане за угнетените народи правото на възстание и национална война, отказ изцяло да поддържат националното възстание и войната против империализма.

Не ограничавайки се да признае неизбежността и прогресивността на нацио­налните войни в епохата на империализма, Ленин указва и тези условия, които са необходими за успеха на националните войни в епохата на империализма, като отделя три групи услови (раззбирз се, те могат да се преплитат). За успеха на на­ционалните войни "се изисква или обединени усилия на много угнетени хора в угнетени страни (стотици милиони във взетия за нас пример с Индия и Китай), или особенно благоприятно съчетание на условия на интернационално положение (напр. парализовано вмешателство на империалистски дър­жави на тяхното обезсилване, тяхната война, техния антагонизъм и т. н.), или едновременно възстание на пролетариата в  една от големите държави против буржоа­зията (това последното в нашия случай се явява първо от гледна точка на желателното и изгодното за победата на пролетариата" (Ленин, "Брошура за Юниус").

Отношението към войната на угнетените нации, колонии и зависими страни е един от най-добрите и надеждни способи да се провери интернационализма на дело. От тази принципна позиция на болшевизма произтича и неговата тактика в националните войни.

Комунистите в империалистическите страни, водещи война против колониите, трябва да организират превръщането на империалистическите войни в граждан­ски, довеждащи до поражение собствените си правителства във войните и оказващи широка помощ на възстаналите народи от колониите или полуколониите.

Дълг на комунистите в колониите и полуколониите е да организират и възглавяват движението на широките маси от трудещи се против империализма, отчитайки кон­кретно историческите особености в положение и съотношение на класовите сили вътре в дадена страна.

Отношението на пролетариата към национално-революционните движения и национални войни определя обективно-историческото съдържание и значение на тези войни, тяхното място в борбата на пролетариата против империа­лизма. Те за него нямат "самостоятелен" характера; във всички слу­чаи пролетариата подчинява своето поведение на интересите на международната про­летарска революцич, висш за него критерий в политическата борба. Той не встъпва във всички случаи и при всякакви обстоятелства за под­дръжка на националните движения и в същото време не забравя, че револю­ционното значение на едни или други национални встъпления не винаги са свързани с наличието в тях на пролетарски елементи.

Исторически примери от такъв род движения: борбата на афганския емир против английския империализъм, борбата на египетските търговци и интели­генция за независимост на Египет.

Гигантско значение за международния социализъм имат национал­но-революционните движения на Изток. Продължавайки и развивайки учението на Ленин, др. Сталин разработил основите на тактиката на Комунистическия интерна­ционал в национално-освободителната борба на народите на Изток (реч на събранието на студентите от КУТВ през 1925 г. "Политическите задачи на университета на народите от Изтока").

Своеобразието на положението на колониите и зависимите страни на Изток днес се състои в това, че единен всеобхватен колониален Изток вече не съществува. В нея се отделят три групи страни, намиращи се на различно ниво на икономическо развитие и преминаващи раз­лични стадии от капиталистическото си развитие: съвършенно неразвити в про­мишлено отношение и нямащи своя работническа класа (например Ма­роко), слаборазвити в (промишлено отношение страни (например Китай, Египет), повеяе или по-малко капиталистически развити страни (например Индия).

Това различие и трябва да бъде положено в основата на тактиката на коммунисти­ческите партий, които не може да бъдат във всияки случаи еднакви.

В първата група страни, където националната буржоазия още не изпитва страх пред своя гробокопач, "задачата на комунистическите елементи се съ­стои в това, да се приемат всиюки мерки за създаване на единен национален фронт против империализма. Отделчнето на комунистическите елементи в единна партич може да се извърши в такива страни само в хода на борбата с империализма, особенно след победоносните революционни войни про­тив империализма".

«В страни, като Египет или Китай, където националната буржоазия вече се е разцепила на революционна и съглашателска партии, …комунистите вече не могат да поставят пред себе си цел да се образува единен национален фронт против империализма. От политика на единен национален фронт кому­нистите трябва да преминат в такъв случай към политика на революционен блок на работници и дребна буржоазия" (Сталин), създавайки в тези блокове необходими условия за хегемония на работническата класа.

В още по-голяма степен това е вярно за такава страна, като Индия, където към това време (1925 г.) съглашателската част от буржоазията основно вече се уговорила с империализма.

Обстановкатa на живoтa и условията на развитие на угнетените народи в колониите и зависимите страни показват двойния гнет (гнетът от империализма и ту­земната буржоазия), към които нерядко се прибавя гнета на феодализма, неизбежно предизвикват могъщи масови народни движения и възстания про­тив империализма, за свобода и независимост.

Ленинизмът учи, че "1) Освобождение на колониалните и зави­сими страни от империализма е невъзможно без победоносни революции; даром независимост не се дава.

2) Движаейки се напред революция и завоюваване на пълна независимост капиталистически-развитите колонии и зависими страни не могат без изола­ция на съглашателските национални буржоазии, без освобождение на дребно­буржоазните революционни маси от влиянието на самата буржоазия, без про­вевдане на хегемония на пролетариата, без организация на напредналите елементи от ра­ботническата класа в самостоятелна комунистическа партия.

3) За да се стигне до устойчива победа в колониите и зависимите страни е невъзмож­но без реално кръстосване между освободителните движения на тези страни и пролетарските движения на напредналите страни от Запада".

Послевоенното развитие езцяло и напълно подтвърди теорети­чните съображения на Ленин и Сталин за националните войни в епохата на империализма и тактиката, която трябва да водят комунистите в империалисти­ческите страни и комунистическите елементи в угнетените нации в колониите и зависимите страни.

Първата и крупна историческа проверка е била Окомврийската рево­люция от 1917 г. Великият източник на нейната сила се състояла в съединението на гра­жданската война на работническата класа против буржоазията с възстание на преди угнетените народности против националния гнет. Националното движе­ние придобило могъща опора в диктатурата на пролетариата; за последно тя се съставлявала от могъщ резерв в борбата с контрареволюцията и международния империализъм.

Октомврийската революция, е въплъщение на истинския интернацио­нализъм, разбила веригите на национално-колониалния гнет.

"Именно защото национално-колониалната революция станала у нас под ръководството на пролетариата и под знамето на интернационализма, именно затова народите-парии, народите-роби за първи път в историята на човечеството се издигнали до положение на народ действително свободен и действително равен, заразявайки със своя пример угнетените народи от целия свят.

Това означава, че Октомврийската революция открила нова епоха, епоха на колониални революций, провевдани в угнетените страни в съюз с пролетариата, под ръководството на пролетариата" (Сталин, "Въпроси на лени­низма").

Възстанието на рифите против империалистическия гнет в испанско Ма­роко (1921—1926 гг.) показало, каква огромна сила таи в себе си в съвре­менната епоха националното въстание против империализма даже в ма­лките страни. Войната между Афганистан и Великобритания през 1919 г. доказала, че не може да се бориш успешно за политическа независимост без организация на революционна война против империализма.

Борбата за национална независимост на разделена и разграбена от Антантата по Севрския договор Турция показала, какво огромно, наистина решаващо значение за национално-освободителното движение има съществуването в географска близост първата страна на пролетарска диктатура и разкола в лагера на империализма се вижда, че при отсъствие на работническа класа, като мощно аграрно движение плодовете от по­бедата на националното възстание вътре в страната изцяло и напълно се взема от буржоазията.

«Кемалистската революция е възможна само в такива страни, като Турция, Персия, Афганистан, където няма или почти няма промишлен пролетариат и където няма могъща аграрно-селска революция. Кемалистската революция е на националната търговска буржоазия, възникнала в борбата с чуждите империалисти и насочена в своето по-нататъшно развитие, срещу селяните и работниците, против са­мата възможност за аграрна революция" (Сталин, "За опозицията", стр. 573).

Най-поучително се явява развитието на национално-револю­ционната борба в Китай.

В течение на 1919—1925 г. в Китай се пробужда масово национално движение начело на която стои буржоазията. Пролетариатът се проявява в стачки (хонконгската и др.). През 1925—1927 г. се извършва мощен подем на национално-революционно движение. Шанхайските съ­иытия от 1925 г. вече показват, че работническата класа е израснала в огромна полити­ческа сила. През 1926 г. се разгръща Северния поход против китайските милитаристи, вдигнали на активен политически живот широките маси от селяни. По време на Северния поход на китайската компартия се пада изключително отговорна задача.

Другарят Сталин през 1927 г., оценява перспективите пред китайската революция, след анализ на класовите сили и борещите се тенденции вътре в националното дви­жение, писал:

"От тук след два пътя на развитие на китайските събития. Или националната буржоазия да раздели пролетариата, встъпвайки в сделка с империализма и заедно с него да настъпят против революцията, зза да я унищожат  и установят господството на капитализма. Или пролетариата ще се оттласне в страната на националната буржоазия, ще загрепи своята хегемония и ще поведе след себе си милионната маса трудещи се в градовете и в селата за да преодолее съпротивлението на националната буржоазия, и да достигне пълна победа на буржоазно-демократичната революция и да я постави след това на релсите на социалистическата революция с всички произтичащи от това послед­ствия".

Ръководството на китайската компартия се оказало не на висотата на историческите задачи. Китайската революция претърпяла временно поражение.

Но кантонското възстание, създало съветска форма на движение, ознаменувала началото на нов етап.

Започвайки от 1928 г., могъщото национално-революционно движение в Китай развиващо се под ръководството на работническата класа, смело взяло на себе си за­дачата по унищожаване на империалистическия гнет и провеждането на аграрната рево­люция. Съветското движение в Китай в силата на това станало непобедимо.

Установяването на революционно-демократична диктатура на пролетариата и селяните при ръководещата роля на комунистическите партии, создаването на червени армии, организация на народни войни против империализма довели до разгром на всички предприети до тогава опити да се унищожи съвет­ското движение в Китай.

В съветски Китай се въплътило предвижданото от др. Сталин, още през 1926 г. казаното:

"Аз мисля, че бъдещата революционна власт в Китай ще напомня по своя характер такава власт, за която у нас се говори през 1905 година, т. е. диктатура на пролетариата и селячеството, но с тази разлика, че това ще бъде антиимпериалистична власт преимущественно. Това ще бъде преходна власт към некапиталистическа или, по-точно социалистическо развитие на Китай" ("За опозицията", стр. 429, изд. 1928 г.).

Войните на пролетарските държави

Учението на Ленин и Сталин за войните на пролетарските държави тясно са свързани с техните теории на международните социалистически револю­ции, с закона за неравномерността на капиталистическото развитие, неизбежно водещо до победа на социализма отначало в немноги или даже в една отдел­но взята страна. При това "победоносната диктатура на пролетариата на известен период се оказва в капиталистическо обкръжение".

Още през 1915 г. Владимир Илич в статията "Лозунга на съединените европейски шати" писал:

"Неравномерността на икономическото и политическо развитие е безуслове­н закон на капитализма. От тук следва, че е възможна победа на социализма първо­начално в немного или даже в една, отделно взета, капиталистическа страна. Победилият пролетариат в тази страна, експроприраа капиталистите и организира за себе си социалистическо производство, заставайки по този начин против останалия капита­листически свят, привличайки към себе си угнетените класи от другите страни, повдигайки в тях възстания против капиталистите, встъпвайки в случай на необходимост даже с военна сила против експлоататорските класи и техните държави" (т. XVIII, стр. 232—233).

Установяването на диктатура на пролетариата в резултат от победоносна граж­данска война на работническата класа неминуемо се съпровожда с удесетворяване на съпротивлението на свалената буржоазия, която организира заговори, възста­ния, терористични изблици против победилия социализъм. А поради факта, че пролетарската революция подкопава фронта на интересите на световния капитал (защото империализма представлява световна система на господ­ство на капитала), победата на пролетариата в една страна неизбежно предизвиква "пряк стремеж на буржоазията в другите страни към разгром на победоносна про­летарска социалистическа държава"(Ленин, "Военната програма на про­летарските революций").

Завоюването на властта от работническата класа поставя в ред преди всичко безпощадното потискане на съпротивлението на загиващата капиталистическа класа до въоръжен разгром на всички контрареволюционни опити на бур­жоазията и второ, организация на въоръжените сили на революцията за да може тя да се противопостави на контрареволюционните опити на империализма, който се стреми да заду­ши неукрепналата, млада социалистическа власт.

Гражданската война, която води пролетариата до завоюване на властта, както и войните на победилите пролетарски държави са дълбоко револю­ционни. Това произтича от световно-историческата освободителна роля на работническата класа, която като ръководител на всички трудещи се непосредственно осъществява в епохата на крах на капиталистическата система.

Пролетариатът е единствения клас, който в съвременната епоха отразява интересите на движението на човечеството напред. Войните на пролетариата по съ­щество са революционни. Не изменяйки на себе си, на своите класови задачи, на своето историческо призвание, пролетариата може да води само револю­ционно-освободителни войны. Войните на работническата класа против империали­стическата буржоазия, не преследват никакви завладяващи цели, явяват се най-справедливите от всички войни, каквито знае историята.

Гражданската война на пролетариата против буржоазията до завладяване на властта се явява неизбежен продукт на жестоко задълбочаване на класовите противоречия в епохата на империализма (за разлика от кризисните, преломни моменти на историческото развитие, като например световната война 1914— 1918 г.). Главни условия на победоносната гражданска война гениално са отразени от Владимир Илич в неговото учение за революционната ситуация и за изкуството на пролетарското възстание.

Утвърждаването на диктатурата на пролетариата коренно изменя поло­жението на работническата класа, тя става господстваща класа с това принципно различие от всички предишни класи, стоящи във властта, че той не се стреми да увековечи своето господство, че крайната цел на него се явява унищожение на класите.

Завоювалата властта работническа класа придобива свое социалистическо отечество, което се явява заедно с това и отечество на трудещите се от целия свят.

От този момент работническата класа и неговия ръководител — комунистическата партия —стават "защитници", на най-пламенните поборници за защита на отечеството, неуморими организатори на въоръжените сили на пролетарската ре­волюция за разгром на съпротивлението на свалената буржоазия, за отразяване на атаките от страна на контрареволюционния световен империализъм. При опреде­лени исторически условия пролетариата не се отказва и от револю­ционни настъпателни войни.

Революционните войни на пролетарската държава са дълбоко прогресивни, защото те водят до избавяне на човечеството от капиталистическото робство. "Ние, марксистите— писал Владимир Илич в 1915 г.— винаги стоим и стоим за революционна война против контрареволюционните на­роди. Например, ако социализма победи в Америка или в Европа в 1920 година, а Япония с Китай, да допуснем, тръгнат против нас — отначало по дипломатически със своите Бисмарковци, ние ще бъдем за настъпател­а, революционна война с тях"(Ленин, "Крахът на II интернационал").

Но "докато не избухне международна, от няколко страни обхващаща, социалистическа революция, толкова силна, че да може да победи международния империализъм, до тогава пряк дълг на социа­листите, победили в одна (особенно изостанала) страна, няма да приеме боя…, очаквайки засега схватката на империалистите между себе си още повече да ги отслаби, още повече да приближи революцията в другите страни" (Ленин, т. XXII, стр. 506).

Вижда се Съветския съюз не може вече да са счита за изостанала страна. В резултат на първата петилетка ние построихме фундамента на социализма, създадохме собственна база за реконструкция на цялото стопанство на страната. СССР притежава мощна индустрия, която в случай на необходимост ще снабди нашата Червена армия в всички съвременни средства за отбрана. Обороноспособ­ността на Страната на съветите е пораснала колосално, и всяка атака на империалистите ще бъде отбита от трудещите се в нашата страна.

Но политиката на СССР е политика на света. Само социал-фашистските мелези по заповед на своите стопани лаят за "червения империализъм", но няма да заблудат трудещите се.

Съветският съюз доказал на дело своята твърда проводима световна политика. Той доказал това преди всичко с организация на братско сътрудничество с всички народи, живеещи на територията на бившата Руска империя и намиращи се преди в непрекъсната и остра национална вражда, разгаряща се от цариз­ма. Той доказал това със своята международна политика, в която постигнал огромни победи. В беседа с кореспондент на "Ню-Йорк таймс", г-н Дюранти, др. Сталин дал основните положения на съветската външна политика:

"Ако става въпрос за отношенията между САЩ и СССР — казал др. Сталин — то аз съм доволен от възобновените отношения, като акт на огромно значе­ние: политически — защото това повдига шансовете за съхранение на мира; икономиче­ски —защото това отсича придружаващите елементи и дава възможност на нашите страни да обсъдят интересуващите ги въпроси на делова почва; накрая, това откри­ва пътя за взаимна кооперация".

И по-нататък:

"Ние искаме да имаме добри отношения с Япония, но, за съжаление, това зависи не само от нас. Aко в Япония вземе връх благоразумна политика, то нашите страни могат да живеят в дружба. Но ние се опасяваме, че воинстващите еле­менти могат да отблъснат на заден план благоразумната политика. В това е действи­телната опасност, и ние сме принудени да се готвим за нея. Нито един народ не може да уважава своето правителство, ако то вижда опасност от нападение и не се готви за самозащита. Аз си мисля, че от страна на Япония ще бъде неразумно, ако тя нападне СССР. Нейното икономическо положение не е особенно добро, около нея има слаби места — Корея, Манджурия, Китай, и затова едва ли може да се разчита, че тя ще получи поддръжка в тази авантюра от другите държави. За съжа­ление, добрите военни специалисти не винаги са добри икономисти, и не винаги те различават между силата на оръжията и силата на законите на икономиката".

Накрая за Лигата на нацийте:

"Независимо от излизането на Германия и Япония от Лигата на нацийте — или може би именно затова — говори др. Сталин — Лигата може да стане известна спирачка за това, да се задържи възникването на военните действия или да им се попречи. Ако това е така, ако Лигата може да се окаже някакъв тумор на пътя към това, макар и временно да се затрудни делото на войната и да се облегчи в известна степен делото на мира — то тогава ние не сме против Лигата. Да, ако такъе ще е хода на историческите събития, то не е изключено ние да поддържаме Лигата на нацийте, независимо от нейните колосални не­достаъци".

Победилата пролетарска диктатура с велика енергия организира въоръжена отбрана на революцията, комунистическата партия става, както казва Ленин, "най- военната партия". Но ще бъде съвършенно неправилно извън времето и пространството при всякакви обстоятелства авто­матично и механически да се счита революционната война против империа­лизма единствен принцип на тактиката на пролетариата, завоюващ властта в една страна.

При все това "революциоността" на този принцип в известна исто­рическа обстановка неминуемо ще доведе до поражение на победилия социализъм, а с ниго и до тежко поражение на световния комунизъм.

Практическото използване на този принцип би означало троцкистско от­ричане на ленинската теория на пролетарските революции и възможност за победа на социализма в една страна. Вярно, че диктатурата на пролетариата на другия ден след своята победа ще застане в непримиримо противоречие с империа­лизма, вярно е че социализма не може да избегне въоръжена схватка с им­периализма, но неправилно и вредно е да се мисли, че в бъдеще победилата пролетар­ска революция трябва незабавно посредством революционни войни да премахне господството на буржоазията в целия свят, защото тя е обречена на пора­жение.

Историческият опит на победоносната Октомврийска революция блестящо под­твърди от една страна, основните принципи на ленинското учение за револю­ционните войни на пролетарската държава; от друга страна, той показал историческата роля на революционната война в процеса на борбата на пролетарската държава за ново, социалистическо общество, съотношението между рево­люционните войни и политиката на света, между революционните войни и строителството на социализма и т. н.

Победилата през октомври 1917 г. пролетарска революция след крат­ко "триумфално шествие" се сблъскала с въоръжения до зъби гер­мански империализъм и с изключителна точност станал практическия въпрос за революционната война. Тази практическа негова постановка показала дълбоки принципни различия в самото разбиране на близките задачи и перспективи на русата революция между "левите комунисти" (Бухарин, Осинский и др.) и Троцки от една страна и партията начело с Ленин — от друга.

По същността на работите "левите комунисти" не разбрали нито хода на развитието на между­народните социалистически революции, нито природата на революционните войни, нито накрая новото положение на работническата класа, станало във властта, защот "левите" били против победата на социализма в една страна.

В бой с "левите комунисти" партията развила и конкретизировала постановку вопроса о революционных войнах пролетарского государства.

В статията "Тежък, но необходим урок", посветен на анализа (от18/5 до 24/11 февруари 1918 г.), който "войди като един от великите исторически преломи в историята на руската и международна революция", Владимир Илич писал:

"Три извода прави съзнателния, мислещ работник от този исторически урок: за нашето отношение към защита на отечеството, към отбранителната способност на страните, към революционната, социалистическа война; за условията на нашето стълкновение със световния империализъм; за правилната постановка на въпроса за нашите отношения към международното социалистическо движение.

Ние сме защитници, защото от 7 ноември (25 октомври) 1917 г., ние сме за защита на оте­чеството от тези дни. Защото ние доказахме на дело нашето отделяне от империализма. Ние скъсахме и публикувахме мръсните и кървави империалистски договори — заговори. Ние свалихме своята буржоазия. Ние дадохме свобода на угнетените наши народи. Ние дадохме земя на народа и работнически контрол. Ние сме за защита на Съветските социалистически републики".

Но как в силата на тези обстоятелства Ленин търсел сериозен под­ход към бойната подготовка на страните.

Именно от гледна точка на защитата на социалистическото отечество, която се явява истински интернационалистски принцип, защото няма по-високи задължения за интернационалиста, от защитата с всички средства на победилите пролетарски революции, диктатурите на пролетариата — това в боевете е за­воевана крепост на международния комунизъм.

Владимир Илич настоявал за сключване на Брестския мир, изходждайки от съ­хранението на това което вече е станало съветска власт, защото "по-голямо нещастие за делото на социализма от свалянето на съветската власт в Ру­сия, няма и не може да има". В тези позиции се вижда гениалната прозорли­вост на Владимир Илич, неговото изумително разбиране на съвременната епоха и законите на неговото развитие. Препоръчвайки на партията тактика по отстъпление, лавиране и очаквания, Ленин с колосална настойчивост дал пред нея и работническата класа задача по подготовка на силите за революционни войни.

"Русия — писал той — върви към нова и истински отечественна война, към война за съхранение и развитие на Съветската власт" (Ленин, т. XXII, стр. 303, "Странно и чудовищно").

VII конгрес на партията формулирал следния образ на програмата за подго­товка на революционните войни: