Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.07.2016 20:08 - Борбата на философските направления по време на феодализма и зараждащия се капитализъм
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 373 Коментари: 0 Гласове:
0



 (Дополнительный материал в рамках Расширенного курса  диалектического материализма)

Изчерпайки възможности за развитие, робовладелския строй отстъпил място на феодалнизма. В епохата на средновековието господстващ бил религиозно-идеалистическия светоглед, имащ за цел да увековечи властта на феодалите и църковниците. От предишните философски системи най-голямо разпространение получили възгледите на идеалистите. С философски изследвания се занимавали преимущественно богословите. Поповщината убивала всичко живо във философията на Аристотел, отхвърляйки неговите материалистически искания и диалектически подходи, като съхранила и използвала идеалистическата страна на неговото учение, използвайки го за интересите на църквата.

В средновековното общество, отбелязал Ф. Енгелс, науката била в служба на богословието. Църковниците и влиятелните феодали превърнали в служба религията, а така също и философията. Всичко било подчинено, като "доказателство" за истинност на религията и священото писание. Вoдeщa роля играл т. н. схоластически метод, основан на отвлечени, абстрактни разсъждения и безплодни мъдрувания в догмите на християнската църква. Средновековната схоластика била много гъвкава, често сменяла своите форми, опитвайки се да използва диалектиката за доказателство на религиозна истина, давала извратено тълкуване на такива философски понятия, като битие, същност, форма и други, внесла объркване в теорията на познанието.

image

Фома Аквинский

Виден представител на средновековната схоластика бил Тома Аквински(1225—1274) провъзгласил целта на своята философия в търсене на "доказателства" за съществуването на бог, като първодвигател, първопричина, източник на всяка необходимост, като разумен творец, определящ целите на всяко битие. (Съвременните буржоазни философи не случайно  често го споменават, с цел търсене на на доказателства за неизменност на съществуващото битие. Само за своите цели те използват науката, извращавайки я и изкривявайки, както им е угодно и превръщайки я в антинаука). Тома Аквински признава, че обкръжаващите ни природни вещи са материални и се състоят от неразличими частици, твърдял, че първичната материя, от която всичко е създадено е чиста пасивност. Бог според него се явява чиста активност. Той създал материята и целия свят от нищото и придал съществуване на всяка вещ.

Докато във феодалната епоха господствали идеалистичната философия и безплодната схоластика, развитата материалистична мисъл не била унищожена. Философските спорове не стихвали и в мрачните години на средновековието. Съдържанието на тези спорове, касаещи въпроса за отношението на духа към природа, мислене към битие, се свеждало до въпроса за това: създаден ли е света от бог или съществува вечно. По смелите философи и учени даже питали: а не е ли способна материята да мисли?

С течение на времето в недрата на феодалното общество започнали да се появяват сили, заинтересовани в развитието на производството и науката. Това е била зараждашата се буржоазия, встъпваща против феодалните порядки, против богословието и схоластичната философия. Особено решителна борба с господството на църквата се разгърнала в XV—XVII век, т. е. в периода, обикновено наричан "епохата на Възрождането". Този период се характеризира с това, че в страните от Западна Европа рязко се засилил стремежа към познаването на природата, интереси към научни знания, към експерименти и осмисляне философията на Древна Гърция.

image

Френсис Бэкон

В XVII в. материализма намерил нова родина в Англия — страната, която една от първите извършила буржоазна революция. Родоначалник на материализма на новото време се явил Франсис Бейкън (1561—1626), решително встъпил против схоластиката. Смисълът на философията на Бейкън той е виждал не в доказателствата за истиността на религиозните догми, а в разработката на методи за познание на природата, или, по неговите думи, в знанието е заключена силата на човека. Ф. Бейкън много направил за възраждане на древнегръцкия материализъм. Той твърдял, че на материята е присъщо движение, стремеж и жизнен дух. Но в неговите възгледи е имало и много непоследователно. Той например, заявявал, че науката и вярата имат всяка своя област и не трябва да си пречат една на друга. Но все пак такова смело материалистично изказване в тази епоха, когато още била извънредно силна властта на религията, прогресивните сили означавали стремеж да се осигури независимо развитие на науките. Материалистичната философия, независимо от крайната реакция и пълното господство на идеализма, бавно, стъпка по стъпка отхвърляла религията, подкопавайки нейната идейна основа — идеализма.

imageНо религиозно-идеалистическая философия още продължавала да удържа своите позиции. Против материалистическите и атеистически възгледи на прогресивните философи встъпил един от видните представители на субъективния идеализъм, английския епископ Джордж Баркли (1685—1753). В думата "материя", писал той, не е заключена никаква представа; материята — това е нищо, несъществуваща същност. В природата, според неговото мнение, няма обективна причинност, няма закономерност. Баркли признавал за реално само това, което възприема субекта. При това той твърдял, че възприеманите от нас предмети (ябълки, вишни) се явяват съвокупност от нашите усещания (сладко, горчиво, сочно). Така у Баркли се получава, че битието на предметите, тяхното съществуване зависи от това, възприемаме ли ние тези предмети или не. Реалността на чувственните вещи се заключава от тази гледна точка в това, че тях някой ги възприема. Съществуването, според Баркли— значи да бъдеш възприеман. Изхождайки от това, той отричал съществуването на каквото и да било, което не се явява продукт на разума, и откровенно писал, че материята не трябва да се смята за обективно съществуваща, защото това води до безбожие. (Днес, в епохата на умиращия империализъм философията на Баркли — субективен идеализъм, е тази над която са се смеели другите идеалисти — обективните, накрая се получило дългоочаквано признание на господстващата класа. Една от нейните прояви се явява пресловутия позитивизъм, за който РП вече е писал).

image

Дени Дидро

В края на XVII и особенно през VIII в. в борбата с идеализма и религийте встъпили буржоазните просветители на редица европейски страни и такива известни френски материалисти, като Жулен Офре Ламетри(1709—1751), Дени Дидро (1713—1784), Пол Анри Холбах (1723—1789), Клод Адриан Хелвеций (1715—1771).

Борбата на френските материалисти против религиозно-идеалистическия светоглед била непосредствено свързана с политическата борба на буржоазията. Подлагайки на безпощадна критика феодалния обществен строй, феодалните традиции, идеологията на това общество и неговата политика, те унищожили средновековните порядки и преобразували държавния строй в интерес на буржоазията.

Буржуазията била заинтересована в бързо развитие на производството и следователно от наука и техника. Науката на всяка стъпка се натъквала на съпротивата на средновековната схоластика и религия — те не и давали да се развива. Не е удивително, че буржоазните идеолози тръгнали на щурм срещу устоите на средновековието под флага на просвещението и материализма. И тези действия изиграли огромна прогресивна роля в историята на човечеството.

Отхвърляйки църковните и идеалистични измислици за съществуването на свръхприродни сили, френските материалисти доказвали, че природата и обществения живот се подчиняват на естественни закономерности. Tе правилно считали, чe всичко се изменения в света предизвикано от естественни, природни причини. Това, което не се явява материя, твърдели френските материалисти, не може да бъде движеща сила. Материалната природа, заявявали те, съществува обективно, и следователно, материята е същност, първоначало и първооснова на всяко битие. Природата от нищо не е създадена, тя е вечна.

Aкo нас ни попитат, от къде се е появила материята, писал Холбах, ние ще отговорим, че тя е съществувала винаги. Ако попитат, продължавал той, откъде у материята се е появило движение, ние ще отговорим, че по същите основания тя трябва да се движи вечно, защото движението е необходим резултат от нейното съществуване, нейната същност.

За френските материалисти материята е всичко това, което въздейства по някакъв начин на нашите органи и чувства, това е възприемане на нашето битие. Дълбоките мисли за материята и нейните свойства изказал Дидро, който се стреми да разбере, как се е развивала материята, как е станал прехода от безчувствена материя към чувствена. Той вече се досещал, че чувството е свойственно само на живите организми, а материята, като цяло притежава способност, родственно чувство.

Фрeнските материалисти дълбоко вярвали във възможностите на познание на света. Те високо ценили ролята на чувственото знание и рязко критикували идеалистите, които по думите на Дидро, признават за истина само своето собственно съществуване и съществуването на своите чувства, не допускайки нищо друго. Toй наричал празна фикцията на идеалистичното положение за това, че целияьсвят съществува само в нас самите и в нашето въображение.

Философските възгледи на френските материалисти съдържали някои елементи от диалектиката. Но като цяло техния материализъм страдал от същественни недостатъци, на които указвали класиците на марксизма (виж, например Ф. Енгелс в работата "Лудвиг Фойербах и края на класическата немска философия").

Първо- техния материализъм бил преимущественно механистически. Подобна ограниченост била неизбежна и се обуславяла от тогавашното ниво на развитие на науките. Най-голям разцвет в това време достигнала механиката, а такива науки, като например химия и биология, едва започнали да се създават. Затова даже най-сложните процеси в органичната природа, не говорейки за химичните процеси, учените се стремили да обяснят чисто механически, като движение на материални тела, по пътя на пренасяне на законите на механиката в областта на другите явления от природата.

Второ- френцският материализъм бил метафизически. Той не разглеждал природата в цялата нейна пълнота, във всички нейни взаимовръзки и в процеса на нейното историческо развитие. Измененията, ставащи в природата, те ги разбирали, като просто повторение на едни и същи процеси. Диалектика не се използвала нито за обяснение на природните явления, нито към познанието.

И накрая, трето- френските материалисти оставали идеалисти в тълкуването на общественния живот. Материализмът им бил ограничен. Те не уловили обективните закономерности в развитието на обществото, не разбрали определящата роля на производството, а така също решаващото значение на класовата борба в обществото, разделено на враждебни класи. Считайки, че развитието на обществото се определя от едни или други възгледи (и не оставяйки въпроса за материалния источник на тези идеи, за общественно-икономическите отношения), френските материалисти направили грешен извод, че на смяна на феодализма през XVIII в. може да дойде "царството на разума", основано на идеала за равенство, справедливост, свобода и братство между хората. В действителност тези съблазнителни лозунги, под знамето на които се извършили буржоазните революции, в това време да се осъществят просто не моат — за това още не са съществували обективни условия. "Ние знаем сега— отбелязва Ф. Енгелс— че това царство на разума е било нищо друго освен идеализирано царство на буржоазията", че "вечната справедливост" намерила свое осъществение в буржоазната законност, изразявайки волята на експлоататорите, а един от най-същественните права на човека провъзгласена била буржоазната собственост.[1]

В края на XVIII—началото на XIX в. се разгърнала остра борба между идеализма и материализма, метафизиката и диалектиката в немската философия. Тази борба също така се явила своеобразно отражение на реалните общественни  противоречия в Германия по това време. В този период немската буржоазия за първи път встъпила против феодализма. Но нерешителна и страхлива тя се стремила да извърши социално-икономически преобразования не по революционен път, а с отделни отстъпки, реформи при съхранение на монархията. Стремежа към отстъпки, към компромиси в общественния живот неизбежно довело до компромиси и в областта на идеологията.

В немската философия от това време, която се нарича классическа, се различава линията на идеализма (неговите най-видни представители — И. Кант и Г. Хегел) и линията на метафизическия материализъм (Л. Фойербах).

imageИмануел Кант (1724—1804) известен, в частност стова, че той издигнал научна хипотеза, предположение за възникването на слънчевата система от първоначална мъглявина. Идеята за естественно-историческия произход на небесните тела се явил сериозен удар по метафизическите представи за природата. Положителнатата страна на философията на Кант е било признание на това, че вещите съществуват обективно, сами по себе си. Но при това той обосновал грешен извод за принципиалната непознаваемост на света, проповядвал агностицизъм, доказвайки, че разума на човека е ограничен и не способен да познае света. Характеризирайки тази философска позиция, В. И. Ленин казал: "Основната черта на философията на Кант е примирението на материализма с идеализма, компромиса между едните и другите, съчетание в една система от разнородни, противоположни философски направления. Когато Кант допуска, че нашите представи съответстват на нещо извън нас, каквато и да е вещ е за себе си-то тут Кант е материалист. Когато той обявява тази вещ в себе си непознаваема, трансцендентна, духовна — Кант е идеалист"[2]. Устанoвявайки принципна граница на познание, Кант фактически оставял място за религията, вяра в нещо надприродно, свръхестественно. Той е отричал съществуването на обективни закономерности, утвърждавайки, че законите се предписват в природата с разум. Откъсвайки важните философски понятия от обективната действителност, Кант им давал идеалистично тълкуване.

image

Георг Вильгельм Гегель

Вътрешната противоречивост и непоследователност била и философията на Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770—1831), който направил опит да съедини обективния идеализъм с разработената от него идеалистична диалектика. Хегел се стреми да представи целия свят за природа, обществения живот и мисленето, като процес на безкрайно движение, изменение и развитие. Той виждал основните принципи, закони и категории на диалектиката. Много плодотворна била неговата идея за това, че развитието на природата, обществото и мисленето се подчиняват на едни и същи закони на диалектиката. Но в бъдеще обективен идеалист, Хегел изходил от това, че в основата на всички явления в света, в основата на природата и обществото лежи някаква абсолютна идея, световен дух. Тази абсолютна идея встъпва у Хегел, като основа на всичко съществуващо, цялото битиие и вместо с това като деятелно начало.

За Хегел природата е само превъплъщение на идеята, различно от битието, степен в развитието на световния дух. В неговата философия всичко е представено в изкривен вид: не мислите встъпват отражение на обективно съществуващите вещи, материално битии, а обратно, идеята, световния дух пораждат природата, развитието на която води след това до появата на човека, като мислещо същество, посредством което идеята познава самата себе си. Не трудно да се разбере, че абсолютната саморазвиваща се идея на Хегел, световния дух — това е което религията нарича бог.

И тъй като съгласно Хегел, до природата е съществувал чист дух, то следователно е имало такъв момент (акт на превръщането в развитие), когато чистото битие се е въплътило в природата. А това означава, че в развитието на природата е имало начало. Такъв извод, навява обективен идеализъм, никак не съгласуващ се с неговата собственна диалектика. У Хегел, забелязал Ф. Енгелс, природата не е способна към развитие във времето. Така диалектиката на Хегел изисква исторически възглед на света, влиза в противоречие със създадената им идеалистична система. Това вътрешно противоречие във своята философия Хегел не могъл да преодолее.

Особенно ярко то се проявява у Хегел при тълкуването на явленията на общественния живот, а така също при обяснението на процеса на познание. Тук в пълна мярка се проявила класовата позиция на философа — Хегел бил придворен философ на пруския монарх, и признанието на абсолютния дух се оказало удобно за теоретичното оправдание на господстващата експлоататорска класа, неговите държавни форми — абсолютна монархия, която Хегел се опитва да изобрази, като висше въплъщение на световния дух на земята.

imageНесъстоятелността на хегелевия обективен идеализъм и идеалистична философия, като цяло показал немския материалист Лудвиг Фойербах (1804—1872). Той подложил на внимателна проверка и дълбока критика учението на Хегел за първичността на абсолютните идеи и вторичността на природата и показал, че това учение представлява изтънчено изразяване на религиозен мит за това, че природата е сътворена от бог. Критикувайки идеализма, Фоербах доказвал, че природата е материална, телесна, чувственна, че тя включва в себе си целия материален свят. Материята, твърдял той — това не само това, което е разсеяно извън човека, на небето и на земята, но и това, което е съсредоточено в самия човек. Материята не е сътворена, тя съществува вечно. Отбелязвайки, че естественното развитие на природата е привело до появата на човек, притежаващ способността да мисли, Фоербах подчертал, че мисленето е неотделимо от материята, че то вляе на резултата от дейността на мозъка. Никакво друго  мислене, освен човешкото, твърдял той, няма и не може да има. Единството на битието и мисленето, писал Фоербах, има смисъл само тогава, когато основанието, субекта на това единство се взема от реално същество- човек. Не материята е продукт на духа, а духа е висши продукт на материята.

Признавайки обективната реалност на външния свят, предметите и явленията, отразявани от нашето съзнание, Фоербах указвал, че природа е съществувала и тогава, когато не е имало условия за съществуване на човек. Този веществен, чувствено възприеман от нас свят, към който принадлежим ние самите, е единственно действителен, реален свят, а всичко останало — това е идеалистична глупост.

Развенчавaйки хегеловската философия и опровергавайки нейните изводи, Фоербах, не преодолял ограничеността на своя механистичен материализъм. Неговата философия това е материализъм без диалектика. Фоербах отхвърлил хегеловата идеалистична система, но вместо с нея и диалектиката на Хегел, неговите важни идеи за развитието. Оставяйки на позициите на метафизическия материализъм, Фоербах не могъл да разбере общественно-историческата същност на самия човек, решаващата роля на неговата преобразуваща общественно-практическа дейност. Човекът той разглеждал, като биологическо същество и не стигнал до разбирането на това, че развитието на човека се определя от развитието на общественното производство. Движеща сила на историята Фоербах считал човешките чувства и страсти и така не могъл да се издигне до материалистическо разбиране на явленията в обществения живот.

[1] См. К. Маркс и Ф. Энгельс. Соч., т. 19, стр. 190

[2] В.И. Ленин. Полн. собр. соч., т. 18, стр. 206




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 707109
Постинги: 1687
Коментари: 222
Гласове: 351
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031