Прочетен: 377 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 30.09.2016 16:33
Борбата на работниците против предприемачите има различни форми на стачки. На различните стадий от историческото развитие и в зависимост от причините, целите, които поставят пред себе си стачниците, от степента на политическата съзнателност на работниците, от тяхната сплотеност и организованост на стачките, които придобиват най- разнообразен характер. Стачките обогатяват работниците с опит, разкривали им същността на капиталистическото общество, повдигали им борбата за своето социално освобождение. Отначало работниците прибягвали към стачките само в борбата за увеличение на заплатата, съкращение на работния ден и други икономически искания. Но икономическата борба против отделния предприемач или цяла група предприемачи неизбежно след това подтикнала работника към стълкновение с буржоазните правителства, към политическа борба против целия буржоазен строй, към борба за социализъм.
Видове и форми на стачна борба.
Формите на стачната борба на пролетариата са многостранни. Стачките биват икономическими, когато работницте се борят за удовлетворяване на своите икономически нужди и интереси, и политически, ако пролетариата започне борба за удовлетворяване на своите политически искания. Освен това, в зависимост от съдържанието и характера на борбата стачките могат да носят настъпателен характер, когато инициативата се намира в ръцете на работниците и когато последните започват стачки за по-нататъшно подобряване на своето положение, и отбранителен характер, когато стачките възникват в борбата против предприемачите във връзка с понижение на техните заплати и влошаване условията на труд и живот на работниците или настъпление на политическите права на работниците. В тези случаи, когато работниците обявяват стачки с цел поддръжа на борбата на пролетариите, работниците на другите предприятия, или борещи се работници от други страни, тези стачки се наричат «солидарни стачки».
Стачките могат да бъдат частични, когато в борбата встъпва само известна група работници в предприятията, работещи в един цех, отделени, Масови, когато стачката обхваща работници от цели отрасли на промишлеността, градове или райони, и всеобщи, когато в борбата се въвличат работници в мащаб от цели отрасли от промишлеността на райони или цялата страна. По-нататък стачките биват стихийни, когато възникват без предварителна подготовка, без ръководството на профсъюзната или партийна организация, и организованни, когато те се подготвят да преминат под ръководството на профсъюзните работнически организаций.
Особенно широко са били разпространени стихийните стачки в зората на капитализма, когато у работническата класа не били още свои класови организаций.
С ръста на съзнателността и организованността на пролетариата и създаването на класови организаций стаччната борба приела все по-организиран характер. Тъй като профсъюзите се насочили на релсите на реформизма и се опитали да подменят стачната борба с колективени договори и да предотвратяват стачките, последните нерядко възникнали и се провеждали чрез ръководителите на реформистските ръководители на профсъюзите. Такива стачки реформистските профсъюзни ръководители наричали «дивии», защото те възниквали без тяхното ръководство и често въпреки тяхното желание. Още до първата световна война реформистските ръководители на профорганизациите започнали по-ческто да избягват и фактически да забраняват стачните встъпления и за тази цел въвели задължително получаване на санкции при обявяване на стачки от висшите органи на профсъюзите. По време на първата световна война опортюнистическите ръководители на профсъюзите прекратили стачната борба и плащане на парични пособия на стачниците. Тежкото и безизходно положение на работниците не могло да не поведе след себе си до ръст на стачечната борба, особенно в последните години на войната и в първите послевоенни години. Стаччната борба се разгърнала въпреки волята на профсъюзните ръководители; "дивите" стачки се преследвали от реформистите и властите.
Една от формите на стаччна борба се явява т. н. италианска стачка. Тази форма на съпротива на работниците, при която те отиват в заводо не работейки или работейки със забавени темпове. Първоначално тя възникнала през XIX в. при италианските железапътни работници. От тук и нейното име- "италианска стачка".
В началото на 30-те г.на XX в. широко разпространение получила т. н. "полска", или "седяща" стачка. Отличителна черта се явявало заемането на предприятието от стачкуващите. За първи път тази форма била използвана от полските миньори през 1931 г. След това тя получила голямо разпространение във Франция, САЩ и др. страни. Заемащи по време на стачката предприятие и не допускайки на него на щрейкбрехери, работниците се отказвали да извършват какви да е работи.
Възникването и развитието на стачната борба е свързано с развитието на системата на капиталистическите производственни отношения. От различните форми на протеста и бунта против жестоката капиталистическа експлоатация работниците преминали към стачна борба.
Стачките са достигали относително голям размах още в XVI и XVIIв. Например във Франция, в Дарнстал (около Руан) работниците-манифактуристи обявили стачка още в 1697 г. Тя продължила около месец. В нея приели участие около 4.000 човека. Такъв широк размах стачечната борба достигнала в това време и в Англия. Известни са големите стачки на миньорите в Нюкясъл в 1654 и 1709 г.
С развитието на капитализма и пролетариата се разширила и стачната борба. Във втората половина на XVIII в. стачките започнали по-често да се използват и да се отличават с голяма острота. В началото на 1769 г. стачкуващите работници от механическата дъскорезница близо до Лаймгоуз, около Лондон, я превзели и разрушили. Изплашеното английско правителство приело закон. С него се признавали за недействителни всички контракти, договори и съглашения, касаещи повишенията на работната заплата, намаляването или изменянето на работното време или възпрепятстването на наема на предпринимателя към работниците по свое усмотрение и т. н. За нарушаване на този закон били установени със закон три месеца затвор или два месеца в изправителен дом.
Дълги стачки започнали да избухват в XVIII в. и на континента. В края на 1715 г. възникнала стачка на тъкачите в предприятията на Ван-Робе в Абевил (Франция). За спиране на стачките правителството насочило своите чиновници и четирите отряда военни. На работниците им било забранено да "сеят крамоли и устройват какви да е събрания под заплаха от затвор". На тях им било забранено да се "събират заедно на улицата", работниците трябвало да "оказват длъжното уважение на г. Ван-Робе и техните помощници".
Специалем кралски указ в 1776 г. забранил събранията и съюзите на работниците и калфите. Но правителството и буржоазията били не по силите да спрат стачната борба на работниците, независимо от всички стеснения и закони.
В разгарa на буржоазната революция на 14/VI 1791 г. е бил приет закона Ле-Шапеле, забраняващ стачките. На основание този закон «подбудителите, лидерите и подстрекателите» на организираните работнически събрания и съюзи се привличали към полицейския съд и се глобявали с 500 ливри, лишаване за година на избирателни права и права да посещават избирателни събрания.
Независимо от жестокостта на закона и предприетите мерки, стачките не се прекращавали, приемайки все по-широк и организиран характер. Например в 1812 г. в Глазгоу (Шотландия) била проведена стачка на тъкачите, в която участвали 40 хил. работници. Стачката била подготовена от таен съюз на глазговските тъкачи. Провеждал я избран работнически стачен комитет от 5 члена. Стачката продължила 3 седмици и била спряна с войска; членoвете на стачния комитет били арестувани и затворени. Стачката се повторила в 1822 г.
В 1818 г. асоциацията на шотландските миньори успяла даже да направи всеобща стачка. Правителството на Англия приело в интерес на предприемачите редица нови постановления против стачките. Законът "за застрашаване и противообщественни заговори" осигурил на стопаните правото за широко използване на щрейкбрехери, които били вербувани сред огромната армия безработни и ниимущни. Съгласно този закон, собствениците на предприятия могли да ползват за охрана на фабриките и потушаване на стачките въоръжена сила. Независимо от това, стачките получили в Англия в първата половина на XIX в. широко разпространение. "Самите стачки — писал в 1845 г. Енгелс — зачестили в невероятна степен, което доказва, каква силна е вече социалната война в Англия. Няма и седмица, почти даже ден, в който там да няма стачка" (Маркс и Енгелс, Съч., т. III, стр. 506).
Стачките бързо се развивили и в другите страни. В 1826 г. станала първата стачка в Германия, в Солинген, поради раздаване на стоки, а не на пари. Стачката се съпровождала с повреди на машините и безпорядък. В 1828 г. стачкували тъкачите на вълна в Крефелд поради понижаване на заплатата. В 1830 г. стачкували работниците в Аахен и в Айпен, които разрушавали магазини и фабрики. Причината за това движение били даването на заплата, чрез стока и произволни разчети. В 1844 г. станала масова стачка в памучните фабрики в Берлин. Независимо от мирния характер на тези масови стачки, полицията се намесила арестувала работници. Недоволни от ниската заплата работниците искали повишение. В началото на април 1848 г. там отново избухнала стачка. Работниците поставили искания за ограничаване използването на машини и увеличаване на заплатата и за първи път поискали намаляване на работния ден. Стачката завършила с победа на работниците.
В царска Русия правителственния печат заговорил за стачки за първи път през май 1870 г., когато стачка обявили работниците в конфекционните работилници в Петербург. Стачниците поставили искания за увеличение на работната заплата и предоставяне на работниците два свободни дена в седмицата. Вестник "Биржевие ведомости" в май 1870 г. писал: "това е първия пример на стачка на работниците в Русия".
"Стачки имало в Русия и в 70-те и в 60-те години (и даже през първата половина на XIX век), но те били "стихийни" и се изразявали в разрушаване на машините и т. н." — говори Ленин (Съч., т. IV, стр. 384).
Царското правителство още при въвеждането на "Наказателния кодекс" в 1845 г. специално разглеждал наказанията при стачки. Но за първи път се използвал едва през 1870 г., когато в Русия , когато избухнали много стачки. Сред тях имало много големи стачки, изиграли голяма роля в развитието на революционното движение в Русия. На 22/V 1870 г. стачкували 800 работници в Невската памучна фабрика в Петербург. Стаччниците били предадени на съд. 57 работници били хвърлени в затовра. В 1870 г. вълна от стачки широко преминали през Русия. Стачкували докерите в Кронщадт, манифактуристите във фабриките на Шулц в селцето Сетун под Москва и др. По указание на самия император, правителството на Александър II циркулярно предложило на всички губернатори при първо известие за стачка на работници да се арестуват главните тартори.
В 1874 г. "Наказателният кодекс" бил допълнен с членове, натоварващи някои видове стачки с тежки наказания — дори до заточение в Сибир, но да спре стачното движение от царското правителство не могло. Следващите години показали по-нататъшния ръст на стачното движение. Огромна роля в борбата на работническата класа в Русия изиграла широко известната стачка на работниците във фабриките на Николската манифактура на Сава Морозов, започнали на 7/1 1885 г. и завършили на 14/1. Независимо от жестоките репресии и потушаването на стачката, моралната победа на морозовците била огромна. След тази стачка на 3/VI 1886 г., наред със закона за правилата при вътрешното разпореждане, глоби и т. н., царското правителство въвело в "Наказателния кодекс" нови членове, значително разширяващи наказателната отговорност за стачките и усилващи наказанието за тях.
Ръстът на стачната борба довела до началото на XIX в. до създаването на професионалните съюзи, които възглавили тази борба и я ръководили. Под тяхно ръководство масите все повече се вдигат на борба и стачките се вдигат на по-висока степен. С възникването и ръста на профсъюзните организаций стачната борба ставала все по-организирана.
Стачкитя са една от формите на класова борба. Между другото анархистите и анархо-синдикалистите, отричайки политическата борба, издигат принципа на «пряко действие» на работниците против буржоазията, считали стачките за единственно действащ и изчерпващ метод на борба. Отричайки въоръженото възстание, категорически отхвърляйки диктатурата на пролетариата, те считали за единствено средство за социално освобождаване на пролетариата "всеобщата стачка-освободителница".
Маркс и Eнгелс вoдили упорита борба както против преоценката, така и против недооценката на стачките, виждайки в тях сериозно и действенно оръдие в борбата за непосредственни и крахни цели на пролетариата. Маркс и Eнгелс придавали изключително голямо значение на ролята на профсъюзите в организирането на стачките. Те разглеждали профсъюзите, като класови организации на работниците, с помоща на които те водят своята всекидневна борба с капитала и които се явяват за тях школа ([виж. Енгелс, Писмо до Бебел от 18 [28] март 1875], в кн.: Архивите на Маркс и Енгелс, т. I (VI), 1933, стр. 83).
Развивайки по-нататък учението на Маркс и Енгелс за ролята, мястото и значението на стачките в класовата борба на пролетариата и ролята на профсъюзите в ръководството на стачките, Ленин и Сталин подчертали, че стачките не са самоцел, а едно от средствата и методите на класова борба. През февруари 1907 г. Сталин писал: "Стачки, бойкот, парламентаризъм, манифестация, демонстрация — всичко това са добри форми на борба, като средства, подготвящи и организиращи пролетариата. Но нито едно от тези средства не е в състояние да унищожи съществуващото неравенство… пролетариата не може да достигне социализма примирен с буржоазията — той задължително трябва да се вдигне на борба, и тази борба трябва да бъде класова борба, борба на целия пролетариат против цялата буржоазия" (Сталин, Съч., т. I, стр. 345 и 344).
Стачките станали сериозно оръжие на работническата класа в неговата борба против буржоазията. От стихий, неорганизирани стачките на пролетариата преминали към големи стачки, организирани под ръководството на политическите партий и профсъюзи. Говорейки за организирана и възпитателна роля на стачките Ленин писал: "Стачките приучават работниците към обединение, стачките им показват, че само заедно могат да водят борба против капиталистите, стачките научават работниците да мислят за борбата на цялата работническа класа против цялата класа от фабриканти и против самовластното, полицейско правителство. Ето защо социалистите и наричат стачките "воинска школа", школа, в която работниците се учат да водят война против своя враг за освобождение на целия народ и всички трудещи се от гнета на чиновниците и гнета на капитала"(Ленин, Съч., т. II, стр. 577).
В края на XIX в. стачките излезли от пределите на предприятията и обхванали цели отрасли от производствата. Стачките стават национални. Работниците започнали да осъзнават, че успеха на техните встъпления зависи в немалка степен не от поддръжката на работниците от родственни професий, но и от поддръжка от други страни. На този път се организира интернационализация на стачките; които обхващат случаи на работници от няколко страни.
Втората половина на XIX в. била период на бързо развитие на едрата промишленост в Европе и Америка и пълно задълбочаване на класовата борба в напредналите капиталистически страни. За размаха на стачната борба в Германия в края на XIX и началото на XX в. говорят следните цифри според «Korrespondenz Blatt» за 1913 (№ 39):
Табл. 1.
Години | Число сблъсквания | Число участващи лица |
1890—99 | 3.772 | 425.142 |
1900 | 325 | 115.711 |
1905 | 2.325 | 507.964 |
1910 | 3. 194 | 369.911 |
1911 | 2.914 | 325.253 |
1912 | 2.825 | 479.589 |
Такава ярка картина на рязко задълбочаване на стачната борба се показва и във Франция. От 21 стачки в 1874 г. количеството им достигнало в 1913 г. до 1.073. Количеството участници в тях нараснало 2 пъти. Количеството стачки във Франция за периода от 1874 г. до 1913 г. било:
Табл.2
Година | Число стачки | Число стачкуващи (в хил.) | Година | Число стачки | Число стачкуващи (в хил.) |
1874 | 21 | сведения няма | 1904 | 1.026 | 271 |
1880 | 65 | — | 1905 | 830 | 178 |
1885 | 108 | — | 1910 | 1.502 | 281 |
1890 | 313 | 119 | 1911 | 1.471 | 231 |
1895 | 405 | 46 | 1912 | 1.116 | 268 |
1900 | 902 | 223 | 1913 | 1.073 | 220 |
Ако вземе под внимание, че приведените таблицы показват само регистрираните от правителственната статистика стачки, то става очевидно, че действителното количество стачки и в Германия и във Франция са били значително повече.
В САЩ, където в последната четвърт на XIX век едрата промишленост се е развивала с особенно стремителни темпове, кривата на стачното движение се вдигнала от 471 стачки в 1881 г. до 2.077 стачки в 1905 г. От хода на развитието на стачното движение в САЩ за този период говорят следните цифрови данни:
Табл. 3.
Година | Число стачки | Число стачкуващи (в хил.) | Година | Число стачки | Число стачкуващи (в хил.) |
1881 | 471 | 130 | 1901 | 2.924 | 543 |
1885 | 645 | 243 | 1902 | 3.162 | 660 |
1887 | 1.436 | 380 | 1903 | 3.494 | 656 |
1890 | 1.833 | 352 | 1904 | 2.307 | 517 |
1895 | 1.215 | 392 | 1905 | 2.077 | 222 |
1900 | 1.779 | 505 |
При това е необходимо да се отбележи, че характера на конфликтите към края на XIX и началото на XX в. рязко се изменило. В 70-те и 80-те г. икономическите конфликти, в това число и стачките, имали още сравнително малки размери и носили стихиен характер. Основната причина за стълкновение бил стремежа към повишаването или съхраняването на нивото на заплатата, неправилните уволнения и наказателната система в предприятията. Но за последните 20 години преди първата световна война, наред с хилядите местни малки конфликти, все по-често избухвали гигантски схватки между труда и капитала с по-общ характер, сблъсъци излизащи зад пределите на чисто икономическите изисквания и обхващащи десетки и стотици хиляди работници. Стихийните стачки станали рядко явление. Болшинството стачки протичали под ръководството на профсъюзите и се отличавали с острота и напреженост. Но в борбата работническата класа все повече започнало да се чувства влиянието на опортюнизма, особенно в такива страни, като Германия, Англия, САЩ.
Краят на XIX век е ознаменувал в Англия с подем на работническото движение. Ако в 1888 г. в конфликта между труда и капитала участвали само 119 хил. работници, то в 1913 г. в тези конфликти участвали 664 хил. работници. Стачките се отличавали с голяма продължителност и носили ожесточен характер. Например голямата стачка на памукотекстилните работници в Ланкашир в 1893 г. продължила 20 седмици. Стачката на английските машиностроители 1897—98 г. траела половин година; стачката на миньорите в 1893 г., обхванала 300 хил. работници, продължила 3,5 месеца.
Бърз ръст на стачното движение се наблюдава през този период и в икономически изостанала царска Русия. Ако синдикатите в Англия всячески сдържали стачната борба на работниците, то в царска Русия на бърз ръст на стачните борби оказали влияние партията болшевиките и нейната организираща роля. Средното число стачници в годините 1895—1912 г. е било 335.300 човека. Водеща роля тук играели металурзите.
Даже тези стачки, които се водели на основа чисто икономически изисквания, нерядко придобивали политическо значение. Всяка, даже икономическа стачка, противопоставяла масата от работници на класата капиталисти, подвеждайки работниците към осъзната необходимост от участие в общекласовата борба. Разпръскването на стачките от апарата на буржоазните държави и борбата за разширение на политическите свободи подтикват работническата класа на пътя на използване в тази борба на масови политически стачки. Ленин подчeртал, че "политическите и икономически стачки… взаимно се поддържат една с друга, представлявайки източник на сила една за друга" (Съч., т. XV, стр. 519).
За първи път стачките, като оръдие в борбата за избирателно право са били използвани в Англия. През пролетта 1831 г. занаятчийските работници Хенри Хетерингтън и Уйлям Ловът организирали "Национален съюз на работническата класа" за борба за избирателните права на работниците. За осъществяване на своите цели те действвали съвместно с английската либерална буржоазия. Избирателната система в 1832 г. била изменена, но в полза на буржоазията. Организирана в юни 1836 г. "Лондонската асоциация на работниците" начело с Ловът разгърнала в 1837 г. борба за всеобщо избирателно право, изискващо по-нататъшна реформа. Под ръководството на чартистите в края на 30-те г. за първи път се провела масоваа стачка на работниците под политическия лозунг на реформите на избирателното право в полза на работниците. Но стачката завършила неуипешно. След 50 години, в началото на 1893 г., в големите промишленни центрове на Белгия избухнала голяма политическа стачка с цел завоюване на избирателни права. Този път стачката завършила успешно. Работниците се сдобили с избирателни права. Точно така по пътя на масовите тридневни политически стачки шведските работници се сдобили в 1902 г. с разширение на своите избирателни права.
В условия на революционна ситуация всеобщата стачка може при известни условия да прерастне във въоръжено възстание. Ленин подчертавал при това, че всеобщата политическа стачка трябва да се разглежда като средство, "полезно по отношение към възстания" (Съч., т. IX, стр. 42). Ленин и Сталин считали въоръженото възстание за висша форма на класова борба и свързвали всеобщата стачка с въоръжено възстание. Революцията от 1905 г. била първата в историята на революцийте, в които масовата политическа стачка изиграла толкова важна роля и която показала класическия образец на прерастване на масовата политическа стачка във въоръжено възстание. "Изключително своеобразно било — говори Ленин — сплитането на икономическите и политически стачки по време на революциите — Не подлежи на съмнение, че само най-тесните връзки на тези две форми на стачките гарантира голямата сила на движението. Широките маси не трябва да се експлоатират по никакъв начин въвличайки в революционното движение, ако тези маси не виждали пред себе си ежедневни примери, как наемните работници от различните отрасли на промишлеността принуждавали капиталистите към непосредственно, не подобряване на своето положение" (Ленин, Съч., т. XIX, стр. 347). Огромната вълна от масови стачки обхванала цялата страна, ставайки изходен пункт за развитието на небивало селско движение, дълбоко брожение в армията и широко национално-освободително движение сред угнетените народи в царска Русия.
Уроците на революцията от 1905 г. и опитът за всеобщи стачки били широко използвани и популяризирани от революционното крило на международното работническо движение. В същото време реформистите от всички оттенъци всячески замълчавали тези уроци, изказвали се против използването на всеобщи стачки и удържали масите от встъпление на пътя на въоръжени възстания. Когато на 30(17)/Х 1905 г. били получени сведения за победата на Октомврийската всеруска стачка, във Виена се извършили бурни стохилядни демонстрации и на 28/XI — стачката, завоювала всеобщо избирателно право. Работниците в Милано и Торино прибегнали до всеобща стачка, в отговор на убийството на работници от жандармеристите, в края на 1905 г. В борбата за 8-часов работен ден френските работници започнали в май 1906 г. масова стачка в Париж, обхващаща 140 хил. работници.
Към 22(9)/1 1906 г. германските работници подготвили в редица промишленни центрове всеобща стачка. Опортюнистическите вождове на социал-демократическите партии и профсъюзи свалили тази борба. Буржоазията се изплашила от размаха на бойното масово движение. Под натиска на революционните работнически маси Йенския партейтаг на германската социал-демократическа партия бил принуден да признае през есента на 1905 г. необходимостта от използване на масова политическа стачка. Истината на резолюцията на партейтага не засегнала въпроса с въоръженото възстание. Още в 1906 г. на конгреса в Манхайм опортюнистическите вождове на германските профсъюзи провели по същество отмяна на решенията на Йенския партейтаг за масови политически стачки.
1912—14 г. били извършени големи стачки в Англия, Германия, Франция, САЩ. В Русия в това време се разгърнал боен революционен подем и широко се разгърнали икономическите и политически стачки. Първата световна война забавила това настъпателно движение. В първите години на войната стачното движение рязко паднало, но от 1916 г. се наблюдавал забележителен ръст на стачната борба и бойната активност на пролетарските маси.
Пролетарски политически партии и стачната борба. Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, дали на пролетариата теориятана класовата борба, давайки на стачките оръжие на класовата борба важно място. I Интернационал, ръководен от Маркс и Енгелс, разглеждал стачките, като необходимо средство за борба между труда и капитала в капиталистическото общество. На преоценката на стачките от бакунизма, който ги разглеждал като единственно и универсално средство за борба, и недооценката на стачките от тред-юнионизма, стремящи се към световно въздържание от стачки, I Интернационал и неговите вождове Маркс и Енгелс противопоставили признанието на стачките, като едно от най-острите оръдия в икономическата и политическа борба на работническата класа. В този период, когато II Интернационал се намирал под ръководството на Енгелс, стачките и бойкота били признати за решение на Брюкселския международен социалистически конгрес и необходимо оръжие на работническата класа, като в отбранителна, така и в настъпателна борба.
В процесът на по-нататъшно развитие на международното работническо движение в организациите от II Интернационал, се изразили различни оценки и отношения към стачките. Анархистите и анархо-синдикалистите с все по-голяма определеност се противопоставяли на икономическите стачки с политическа борба и признавали стачката за универсално средство в борбата за социално освобождение на пролетариата. Тред-юнионите избягвали стачките и пренесли центъра на тежестта на своята всекидневна дейност в страна на заключване на колективни договори и взаимопомощ. На пътя на сваляне на стачната борба и класовото сътрудничество застанали и реформистските ръководители на германските "свободни" профсъюзи.
Болшинството партий от II Интернационал — с.-д. партия на Германия, руската с.-д. партия (меншевики) и др., — като партий от блока на върхушката на работническата класа и дребната буржоазия, рязко отрицателно се отнасяли към стачките и все повече заставали на позициите на идеолога на ревизионизма — Едуард Бернщайн. В 1908 г. в своята работа "Стачка" той упорно доказвал, че стачката е изживяла себе си, че тя едва ли се явява пригодно средство за осъществяване на целите на пролетариата. Бернщайн изходил от това, че пътя на съгласие с предприемачите се явява най-изгоден и целесъобразен. Жонглирайки с фактите, той твърдял, че особенно по време на кризи всички стачки са обречени предварително но неуспех, че стачното движение показва тенденции към отслабване. Затова Бернщайн призовавал към отказ от стаччна борба и издигнал въпрос за необходимост от сключване на дългосрочни тарифни съглашения. Реформистските профсъюзни ръководители станали все по-откровенни и настойчиви в исканията си за затрудняване на обявяването и провеждането на стачките.
В годините на първата световна война реформистските лидери на профсъюзите, не отказвайки се от стачките по принцип, на дело гледа ли да не се състоят. Политиката на класовото сътрудничество с буржоазията в послевоенните години се явили пряко продължение на заетата им позиция в годините на първата световна война. Реформистските ръководители на профсъюзите в Англия, Германия, Франция, САЩ и други капиталистически страни насочили всички свои усилия на възстановяване на разколебаните сили на капитализма, спирали и сваляли стачната борба, стремили се с всиички сили да предотвратят пролетарската революция. Независимо от това, първите следвоенни години преминали под знака на висок подем на вълните стачно движение. В последващите години кривата на стаччната борба отива надолу.