Съдържание:
I. Определение.
II. Въведение.
III. Работническата класа от възникването до промишления преврат.
— Манифактурен предпролетариат.
— Източници и пътища за формиране на работническа класа.
— Положение на работницити в XVI—XVIII в.
— Зачатъци на работническо движение.
IV. Работническата класа в епохата на капитализма.
V. Работническата класа в епохата на империализма.
VI. Работническата класа в Русия и СССР.
— Възникване на работническата класа в Русия.
— Пролетариатът в Русия при капитализма.
— Пролетариатът в Русия при империализма, в първата руска буржоазно-демократична (1905—1907) и втората Февруарска буржоазно-демократична революция от 1917.
— Работническата класа в периода на завоюване и утвърждаване на пролетарската диктатура; работническата класа, като съзидател на социалистическото общество.
1.Определение.
Работническата класа, или пролетариата, при капитализма това е една от основните класи в капиталистическото общество, класа от наемни работници, лишени от собственни средства и оръдия за производства; принудени да живеят само от продажбата на своята работна сила. Основният производител на всички материални ценности в обществото, работническата класа създава в процеса на производство добавена стойност, присвоявана от капиталиста според правата на наемателите на работната сила. Изпълнявайки своята историческа роля, пролетариата трябва в целия свят да свали класата на капиталистите, да унищожи частната собственост на оръдията и средствата за производства, да установи диктатура на пролетариата за построяването на безкласово комунистическо общество.
В резултат oт Великата Октомврийска социалистическа революция работническата класа в СССР се превърнала от угнетена, експлоатирана в господстваща, в съвършенно нова класа, унищожила капиталистическата класа, утвърдила социалистическата собственост на оръдията и средствата за производство, централизирайки я в ръцете на социалистическата държава, водеща социалистическото общество към комунизъм. «Работническата класа в СССР това е съвършенно нова, освободена от експлоатация, работническа класа, подобна на която не е знаела още историята на човечеството» (Сталин, Въпроси на ленинизма, 11 издание, стр. 511). Работническата класа в СССР е авангард на световния пролетариат — въплъщава в живота задачите и целите на работническата класа в света.
2. Въведение.
Безграничната експлоатация сама по себе си се явява една от главните условия, тласкащи работниците на борба против капиталистическия строй. Но товa не е единствения фактор. Самите условия на капиталистическия способ на производство възпитават в работническата класа постепенно качество на класа-борец против капитализма. Капиталистическата фабрика и капиталистическия завод, концентрират производство, заедно с това се концентрират в своите стени маса от работници, сплотени и обединени и така се организира работническата класа, като цяло. Само пролетариата може да стане клас-хегемон в борбата на трудещите се маси против господстващата класа на капиталистическото общество. «Само пролетариата е в състояние да обедини и поведе след себе си разпилените и изостанали слоеве от трудещи се и експлоатирано население» (Ленин, Съч., т. XXIV, стр. 14).
Но работническата класа не веднага е осъзнал себе си, като самостоятелен клас със свои особенни интереси. Заедно с ръста на концентрация на промишлеността расте и пролетариата. В процеса на своето развитие работническата класа преминава в различни фази от своето класово формиране. В ранния период на капитализма борбата на работниците се изразявала в стихийни бунтове, не излизала зад пределите на фабриките, борба против своите стопани — капиталистите. Тази борба носи раздробен, неорганизиран, стихиен характер във вид на изтъпление на отделни групи на почва икономика, борба за увеличение на работна заплата, подобряване условия на труд, против глоби и т. н. Нерядко борбата се водила от работниците не непосредственно против експлоатиращия ги капитал, а косвенно, против оръдията на производството: работниците разбивали машините, палили фабриките, опитвайки се да възстановят «загубеното положение на средноековния работник» (Маркс и Енгелс, Манифест на Комунистическата партия, 1939, стр. 36). Подобни начални форми на борба указвали на класовата незрялост на пролетариата. Стъпка напред в развитието на класовата борба на работническата класа се явили стачките, като основен способ на съпротива на капиталистическата експлоатация. В масовите движения, като Лионските работнически възстания (виж) в 1831 г. и 1834 г., когато работниците, защитавайки своите искания, встъпили против правителството даже с оръжие в ръце; в движението на силезските тъкачи и др., работническата класа все повече осъзнавала общността на своите класови интереси и противоположността им на интересите на буржоазията. Но работническата класа остава «класа в себе си», още не разгърнала всички свои исторически възможности, не встъпвайки със своя самостоятелна политическа програма.
Първите уроци по политическа борба му дала буржоазията, която привличала работниците към активно участие в борбата с феодалния порядък. Сблъсъсци вътре в старото общество съдействали в процеса на политическото развитие на пролетариата.
Но пролетариатът може да действа, като клас, само организиран в политическа партия, защитавайки общокласовите интереси против господстващата класа и съзнаваща своите авангардни революционни задачи. Чартистското движение в Англия и юнското възстание на работниците във Франция в 1848 (виж. Юнското възстание 1848) били мощни опити на пролетариата разколебали основите на капиталистическия строй. Движението обхванало огромно болшинство от работническата класа и било първо самостоятелно политическо движение на пролетариата. Класовото съзнание на пролетариата в чартистското движение се изразявало не толкова в постановката на политическите задачи, особенo от интересите на буржоазията, но и в създаването по същество на първата работническа партия. За първи път в историята чартистското движение организирало всеобща стачка (виж Чартизъм).
В 1847 година под ръководството на основоположниците на научния социализъм Маркс и Енгелс била създадена първата комунистическа партия («Съюз на комунистите», виж). «Манифест на Комунистическата партия» (виж), написан от Маркс и Енгелс била първата цялостно систематически изложена основа на научния социализъм. Oще в своята ранна работа «Свещенното семейство» Маркс и Енгелс характеризират историческата роля на пролетариата: «Но той не може да се освободи, ако не отхвърли своите собственни жизнени условия. Toй не може да отхвърли своите собственни жизнени условия, не отхвърляйки всички безчовечни жизнени условия на съвременното общество, съсредоточавайки се в неговото собствено положение. Той не напразно преминава през суровата, закаляваща школа на труда. Работата не е в това, че в дадения момент се вижда своята цел отделния пролетарии или даже целия пролетариат. Работата е в това, какво е това пролетариат и какво той, съобразно това свое битие, исторически е принуден да направи» (Маркс и Енгелс, Съч., т. III, стр. 56).
Маркс и Енгелс разкрили същността на капитализма, като исторически преходна форма, открили закона за движение на капитализма, закона за възникването, развитието и гибелта му. Маркс първи в световната история научно обосновал неизбежността на крушението на капитализма, необходимостта от установяване и укрепване на диктатурата на пролетариата за създаването на комунистическо общество. Маркс и Eнгелс дали на работниеската класа идея от необходимост на партии и самите те претворили тази идея в I Интернационал — международна партийна организация на пролетариата където Маркс изковал единна тактика на пролетарска борба на работническата класа в различните страни.
Марксизмът дал на пролетариата съзнание на своето собствено положение и съзнание за условията на своето освобождение. Маркс и Енгелс въоръжили работническата класа с учение за условията на неговата победа. Теорията станала материална историческа движеща революционна сила.
Марксизмът-ленинизмът свързва в едно неразривно цяло революционната теория и революционната практика на класовата борба. Борбата за теория, идеология на работническата класа, за партия се явява една от трите съгласувани и свързани между себе си основни форми на класовата борба на пролетариата наред с политическата и икономическа борба. Но икономическата и теоретическата борба трябва да бъдат подчинени на висшата форма на политическата борба за държавна власт, за завоюване на диктатура на работническата класа и построяване на социалистическо общество.
Учението за диктатура на пролетариата, за прехода от капитализъм към комунизъм представляват революционната същност на марксизма-ленинизма. В свое писмо до Вайдемайер от 5/III 1852 г. Маркс дава ясни форми на учението за диктатурата на пролетариата. «Това, което аз съм направил за ново се състои в доказателството на следното: 1) че съществуването на класите е свързано само с определени исторически фази на развитието на производството; 2) че класовата борба е необходимо да се води към диктатура на пролетариата; 3) че тази диктатура сама представлява преход към унищожаването на всякакви класи и към безкласово общество» (Маркс и Енгелс, Съч., т. XXV, стр. 146). Опитът да се разруши — «свали» — буржоазната «бюрократически-военна машина» била важно дело на парижските комунари (виж. Писмо на Маркс до Кугелман от 12/IV 1871 г., в кн.: Маркс и Енгелс, Съч., т. XXVI, стр. 105). Коментирайки това писмо, Ленин в 1917 г. писал: «В тези думи: „да се свали бюрократически-военната държавна машина“ се заключава краткия изразен главен урок на марксизма по въпроса за задачите на пролетариата в революцията по отношение към държавата» (Ленин, Съч., т. XXI, стр. 395).
Марксистско-ленинското учение за класовата борба отделя особено внимание на ръководните роли на партиите на пролетариата. Революционната партия на работническата класа се явява негов организатор, възпитател и вожд. Ролята на авангардния борец за победа на пролетарската революция, за диктатура на пролетариата, за победа на социализма може да изпълни само революционна партия, въоръжена с марксистско-ленинска теория.
Силата на марксистско-ленинската теория се състои в това, че тя дава на партиите възможност да се ориентират в обстановката, да разберат вътрешната връзка на окръжаващите събития, да предвиди хода на събитията и разпознае не само това, как и къде се развиват събитията днес, но и това, как и къде те ще се развиват в бъдеще.
Само партия, овладяла марксистско-ленинската теория, може да се движи напред уверенно и да води работническата класа напред» [История ВКП(б). Под ръд. Комисия на ЦК ВКП(б), 1938, стр. 339].
В новите исторически условия борбата на работническата класа, в епохата на империализма и пролетарските революций Ленин развива марксизма по-нататък. Учението за партиите отишло, като един от основните елементи в теорията на Ленин-Сталин.
Без такава партия не може да се мисли за сваляне на империализма, за завоюване диктатура на пролетариата» (Сталин, Въпроси на ленинизма, 11 изд., стр. 65).
Великата Октомврийска социалистическа революция, нейната победа, организирана от партията на болшевиките под ръководството на Ленин и Сталин, открила нова епоха в световната история — епохата на пролетарските революций, прехода от капитализъм към комунизъм. Въплътявайки своята историческа мисия, работническата класа в СССР под ръководството на партията на Ленин—Сталин, при поддръжката на трудещото се селячество, не само свалило властта на буржоазията и помешчиците, унищожавайки капиталистическия строй, но и създала диктатура на работническата класа, дала конкретна форма на държавната власт, която установила работническата класа след победата над експлоататорската класа. «Съветската власт се явява нова форма на държавна организация, принципно отличаваща се от старата, буржоазно-демократична и парламентарна форма, нов тип държава, насочена не към задачите на експлоатация и угнетение на трудещите се маси, а към задачи на пълно тяхно освобождение от всякакъв гнет и експлоатация, към задачи на диктатура на пролетариата» (Сталин, Въпроси на ленинизма, 11 изд., стр. 33). В своята борба за комунизъм трудещите се в Съветския Съюз под ръководството на ленинско-сталинската партия се опират и опират на великото учение на своите гениални вождове Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин и практически въплъщават в живота теорията на научния комунизъм. С. Голденберг.
III. Работническата класа от възникването до промишленния преврат.
Манифактурен предпролетариат. Наемнният труд бил вече добре известен на античния свят, елементи на наемен труд може да се наблюдава даже в първите столетия на Средновековието, но тези случаи на използване на наемен труд в докапиталистическите общества не се явява свидетелство на съществуване в тези времена на работническа класа: наемният труд не бил господстващ и характерните общественно-производственни отношения не играели обективна тенденцияц в икономическото развитие на обществата; известно количество лица от наемния труд били само закрепени в системата на производственните отношения наред с основните производителни класи — робите в древността и крепостните селяни във феодалното общество. Да се датира възникването на капиталистическото производство, а заедно с това и работническата класа, може и то точно: «Докато първите зачатъци на капиталистическото производство — говори Маркс — имали място вече в XIV и XV век в отделни градове по Средиземно море, все пак началото на капиталистическата ера се отнася едва към XVI век» (Маркс, Капитал, т. I, 8 издание, 1936, стр. 614). В съответствие с тези тезиси Маркс отнася първата поява на историческата сцена на работническата класа към XIV в., но отбелязва, че до XVI в. той се намира още в зачатъчно състояние; «Класата от наемни работници, възникнали в последната половина на XIV век, се състояла тогава и в следващото столетие от много нищожна част» (Маркс, там, стр. 633). Исторически средата, от която се развива работническата класа и с която тя остава тясно свързана в течение на първия век от своето съществуване, е било средновековното градско плебейство и селската беднота. Първите капиталистически предприятия, както едрите централизирани, така и малките занаятчийски работилници, понякога външно неотличими от околните чисто занаятчиски работлници, но вече подпаднали под властта на капитала се наричат манифактури (виж.).
Мануфактурата оставала характерна и господстваща форма на капиталистическо производство до последното десетилетие на XVIIIв. в Англия, до началото и даже средата на XIX в. — в другите европейски страни. Работниците, работещи на манифактурите, не представлявали още напълно формирана класа — пролетариат; защото манифактурата била преходна степен от средновековното занаятчийство към капиталистическата крупна промишленост, така и манифактурните работници заемали междинно място между занаятчийтие и пролетариата, окончателно сформирал се едва в резултат от промишления преврат (виж.). Затова работниците в този преходен манифактурен период се наричат предпролетариат. Историята на манифактурния предпролетариат е в същото време история за раждане и формиране на работническа класа.
Източници и пътища на формиране на работническа класа. Кадрите от работници, необходими за възникващите в недрата на феодализма капиталистически предприятия, идвали от бедните, разорили се елементи на трудовото население в градовете и селата. Но за да може капиталистическото производство да стане въобще възможно, на пазара трябва да се срещнат от една страна собственика на капитала, «а от друга страна, свободния работник, продавач на своята собствена работна сила и следователно, продавач на труда. Свободата на работника е в двояк смисъл; той не трябва сам да принадлежи непосредствено към числото на средствата за производства, като робите, крепостните и т. н., но и средствата за производства не трябва да му принадлежать, както е при крепостните и т. н., водещи самостоятелно стопанство — той трябва да бъде свободен от средствата за производства, освободен и лишен от тях» (Маркс, Капитал, т. I, 8 издание, 1936, стр. 613). Първата указан от Маркс предпоставка била подготовена от вътрешното развитие на самото средновековно феодално общество. Постепенното развитие на стоково-паричните отношения и разпространението на паричните форми на феодалната рента довели до изменение и на юридическата страна на общественните отношения, към лично освобождаване на селяните (при съхранение на зависимостта към земята), към отмиране и падение на много съсловно-корпоративни пътища, свързващи личността на производителя в селото и в града. За тези изменения съдействала и класовата борба въм феодалното общество, в частност селските възстания, като възстанието на Уот Тейлър в Англия. Но при това производителя все още остава сраснат, «като охлюва с черупката», със своите средства за производства; селянинът — със земята и своето стопанство, занаятчията — със своите инструменти, работлници, материали. Редом с тях и постепенното обедняване и загубата на фактическа собственост на тези средства за производства или вмешателство на извъникономически сили, произвеждащи експроприация, способствали за превръщането на средновеквния производител в наемен работник. «Едната страна на този исторически процес, който превръща производителя в наемен работник, се заключава в освобождаването на производителя от феодална и цехова принуда; и само тази една страна съществува за нашите буржоазни историци. Но имa и друга стрaна, сyстояща сe в това, че се освобождаваш едва тогава, когато станеш продавач на самия себе си, когато у тях са отнети всички техни средства за производства и всички гаранции за съществуване, обезпечени от старинните феодални учреждения. И история на тяхната експроприация се основава не на прости догадки. Тя е вписана в летописите на човечеството с пламенен език на меча и огъня» (Маркс, там, стр. 614). Тази експроприация встъпва в два вида, съответстващи на двата способа на възникване на капиталистическото производство — по- забавено или по- катастрофално.
На най- ранния стадий на капитализма или там, където неговото развитие придобива забавен, нереволюционен характер, господства постепенно, почти незабележимо на пръв поглед, превръщане на средновековния производител в неимущен работник. Той също има две типични форми.
1) Работниците преврърнали преди всичко тези елементи, които вече в средновековното производство заемат положение, по външност от части сходно с положението на работниците, макар по същество и стоящо на съвсем друго основание. Това са чираците и особено, получаващите плащане от майстора на калфите, «според условията на живот толкова се приближават до пролетариата, колкото това е било въобще възможно при тогавашния строй на промишленост и господство на цеховите привилегий» (Енгелс, Селската война в Германия, в книгите: Маркс и Енгелс, Съч., т. VIII, стр. 124). Първоначалните цехови калфи и чираци, макар те и да не са собственици на средствата за производства, принадлежащи на майстора, все пак не могат да се нарекат наемни работници: майсторът не встъпва по отношение на тях, като експлоататор, а работел заедно с тях и всеки с течение на времето ставал майстор. Но в Италия и Фландрия още към XIV в. a след това и в другите страни под тази обложка се забелязва дълбоко изменение на фактическото отношение. Правилата, затрудняващи встъпването в цеховете, затворили пред голямата чат от калфите перспективата да станат майстори и ги обрекли до положение на пожизнени калфи. Заедно с това в XIV—XV в. се появили отчетливи признаци на експлоатация: майсторите се стремят да увеличават числото калфи, строго ограничено и все по-малко дават в производството своя труд, ставайки стопани-предприемачи; продължителността на работния ден се увеличило, обикновено от изгрев до залез, т. е. достигайки 14—16 часа (наистина калфите дълго съхранявали правото да не работят не само в неделя и в многочисленните католически праздници, но и в «синия» понеделник, когато те си почивали след неделното пиене); заработената заплата се превеждала с дневната надница на изработеното и строго се удържала от цехови устави на ниско ниво: статутите на немски, френски, английски, белгийски и др. цехове в XIV—XV в. са указани от максимални разценки и забрани от калфите да се премат, а майсторите да дават заплащане по установени правила. Превръщайки се в прости наемни работници, калфите водели борба против стопаните. Заедно с тях те се борили, постепенно се сливали с калфите по икономическо положение чираците и извънцеховите работници. Така се формирали значителни маси предпролетариат, особено в такива страни, като Фландрия и Италия, където с ръста на капитализма се появили и развили в цехов строй.
За този път е характерно, че отделянето на производителя от средствата за производство става постепенно, макар че по същество и този път е нещо като насилственна експроприация; экспроприират се тук тези участници от производството, които формално и преди не са имали собственни средства за производство, но не са имали временно, до момента на превръщане в пълноправни майстори. Експроприацията ставала, чрез превръщането на временното състояние в постоянно. Положението на калфите, някога външно напомняло положението на наемните работници, сега става такова и по същество. Трудът се отделя от средствата за производство.
2) Другият път, обратно се характеризира с продължително съхраняване на външните черти на дребните собственици на средствата за производства и икономически независими, напомнящи положение на самостоятелни майстори-занаятчий, а по същество производителя отдавна е станал работник, напълно зависим от капиталиста. Това е път на занаятчийско домашна промишленост (разсеяна манифактура).
Но особенно широко развитие занаятчийската промишленост получила по-късно в XVI—XVIII в., заедно с ръста и усложняването на европейския пазар. Тътговците-прекупвачи търгували на отдални пазари продукцията на занаятчийте, които се специализирали в една или друга работа при производството на определени изделия.
Нерядко един цех, който произвеждал крайната операция по производството на един или друг продукт, завладявал в свои ръце реализацията на готовите изделия и постепенно превръщайки се в корпорация от купувачи, спирайки малко по малко производството на стоки, в това време другите цехове работили на него.
За разрушаването на цеховия строй съдействало и това, че прекупвачите въвлекли в производството градските жени, войници и други лица, които им било забранено да встъпват в цеховете, но които можели да вземат работа за дома.
Но основна арена на занаятчийската промишленост във Франция, Англия, Германия, Белгия и т. н. през XVI—XVIII в. било селото. Селското население, имайки известна помощ от селското стопанство, се характеризирало с крайно ниска заработена заплата, която оказвала натиск на заработените и градски производители. За окончателното поробване на занаятчийте прекупвачите прибягвали до разнообразни средства, например, изкупували всичките суровини (напр., вълна) на местния пазар, така чв производителите били принудени покорно да се съгласяват на всички техни условия; или широко давали на занаятчийте заеми, плащали първо паруте и предоставяли в кредит суровините, след което занаятчийте били принудени да вземат, като компенсация на заема за дълга суровините по повишени цен, окончателно разорявайки се и заробвани от прекупвачите; и накрая, прекупвачите юридически закрепвали своята монополия на купуването и продаването на стоки,чрез организации на своеобразни «цехове» — монополни компаний, откупили привилегиите от държавата и след това безпрепятственно принуждаващи производителите да се подчиняват на своите грабителски «устави». Всяка «самостоятелност» подтискаща голяма част от занаятчийте е само заимствана от Средновековието форма, не съответстваща на своето действително съдържание: те са самостоятелни, по думите на Ленин, «само по вид, а на дело те са… поробени от капитала прекупвачи» (Ленин, Съч., т. I, стр. 119); «масата от занаятчий не заема никакво самостоятелно, а съвършенно зависимо, подчинено положение в производството, работят не със свой материал, а с материала на прекупвача, който плаща на занаятчийте само заработената заплата» (Ленин, там, стр. 118).
С други думи по този път е станала експроприацията на производителите. Тя се заключава в лишение от фактическа собственост на средствата за производство и следователно от възможност за разпореждане на своя труд, при съхраняване на външна независимост и отсъствие на пръв поглед на пряк наем. Докато превръщането на калфите в наемени работници преминавало в това отношение по противоположен път, но крайния резултат бил в двата случая толкова еднакви, че например в XVII в. във лионската копринена промишленост прекупвачите се сдобили и формално приравнени с майсторите-занаятчий и също се именували майстори. Тези две скрити форми на експроприация на средновековните производители били основан на съхраняване на предищните обложки, попълнени с ново съдържание.
Но в определен момент капитализма скокообразно, катастрофално разкъсва феодалните отношения по-пътя на т. н. първоначално натрупване (виж.). За да може манифактурното производство от второстепенно и подчинено да стане водещ икономически фактор, за да получи масово разпространение и да се развие до своите висши форми е било необходимо образуването на огромни запаси от капитал от една страна и със «свободни» работни ръце, т. е. резервна армия от потенциален пролетариат от друга. Висша форма на манифактурно производство се явява «централизираната манифактура», където работниците работят за капиталиста в едно принадлежао му здание; при тази форма те вече открито встъпват като действително наемни работници. Такава открита покупкопродажба на работна сила частично съпътства и началните форм на манифактурната промишленост; още повече тя съществува и при средневековните цехови работилници, във вид на наем на надничарите и черноработниците и т. н.
Но продажбата на работна сила предизвиквала презрение в Средните векове и действителното, положение на наемните работници было толкова бедственно даже в очите на селската и градска беднота, че централизираните манифактурни предприятия, търсещи в XVI—XVIIв. интензивно работна сила, не могли да ги удовлетворят. Жалби на недостатъчна работна ръка в тези времена се раздавали постоянно, при това отсъствали не само обучени работници от различни специалности, но и неквалифицирани работници; имало силна нужда от предачи, а в същото време да преде вълна и лен умеела всяка селянка; в металлургията, предприятията често спирали поради отсъствие на работници или за добив на въглща, често се викали войници. Ето този проблем на работната ръка разрешило «първоначалното натрупване» по пътя на открита, насилственна експроприация на производителите, по-пътя на пълно отнемане у тях на предишните източници на съществуване. «Така… се създала за градската промишленост необходим приток на поставен извън закона пролетариат» (Маркс, Капитал, т. I, 8 изд., 1936, стр. 630).
Характерно e чe това създаване на масови кадри на бъдещата работническа класа се осъществила не от промишленните капиталисти, а от самите феодали и феодални държави. Основна форма на експроприация на производителите, т. е. отделянето им от средствата за производство, било завладяването на земеделските общински земи и изгонването на селяните от земята (виж. Огораживание), напр., английските феодали през XVI в., по думите на Маркс, «създали… многочислен пролетариат, узурпирал… общинските земи и изгонил селяните от заеманите им участъци, на които селяни имали такова феодално право на собственост, както и самите феодали» (там, стр. 616). Но това е било специфично английско явлениее в процеса на възникване на капитализма и работническата класа: «Експроприацията на селскостопанския производител, обеземили селянина съставлява основата на целия процес… Неговата история в различните страни има различна окраска, преминава от различни фази в различен порядък и в различни исторически епохи. В класическата форма др извършва тя само в Англия» (Маркс, там, стр. 615). Към това основно явление в Англие се присъединили някои допълнителни фактори при формирането на работническата класа във връзка с особеностите на развитие на английската държава: след войната на Червената и Бяла роза «масата поставени извън обществото пролетарий била изхвърлена на работния пазар благодарение на унищожаването на феодалните дружини» (Маркс, там, стр. 616); по време на английската реформация през XVIв., свързана със завладяването на църковното имущества, «унищожаването на манастирите и т. н. превърнало в пролетариат техните обитатели» (Маркс, там, стр. 619).
В Болгарии все красные…
На Коледа с Джендо, или защо путинофилит...