Краткият хронологичен очерк на отношенията на християнската църква и фашистските режими започва след Първата световна война италиянска буржоазия довела на власт «социалиста» Мусолини. Именно тога сзапочнали тесните взаимоотношения, между Ватикана и терористичната диктатура на монополистите.

Oще преди да стане «дуче», Мусолини отлично разбирал, колко голямо е политическото влияние на католическата църква в Италия. Тя трябвало да сеизползва. В май 1920 года на конгреса на фашистката партия Мусолини заявил, че «светия престол» има 400 милиона последователя, живеещи в целия свят, и че «…разумната политика изисква тази голяма сила да се използва».

И тя била използвана от фашистите.

На 6 февруари 1922 година за римски папа бил избран архиепископа на Милано кардинал Акиле Рати, който приел името Пий XI. Той бил закоренял антикомунист, ярък враг на СССР. Считал, че само «силна» власт може успешно да се бори с болшевизма. Мусолини, от тази гледна точка олицетворявал именно такъв идеал на държавен деятел. На една от тържественните церемоний папата обявил на всеослушание, че Мусолини се «явява човек, посланик на самото провидение, божий човек». Пий XI бил уверен, че с идването си на власт фашистите ще се постигне примире с италианската държава по въпроса за територията на Рим, и контрола на Ватикана.

Бенито Мусолини от своя страна правел всичко възможно да завоюва доверието на «светия престол» и главата на йерархията в католическата църква. Има;о е и опит от страна на диктатора чрез влиятелни хораот църквата да намери поддръжка от депутатите от католическата Народна партия в парламента на Италия.

Мусолини предложил на папата сделка, с която да се сложи край на «римския въпрос», чрез сключване на договор, който да предостави на Ватикана екстериториалност (своя държавна територия) и независимо съществуване.

Но скоро Народната партия минала в опозиция на фашистската диктатура и партийните маси поискали от своето ръководство осъждане на кървавите престъпления, които ежедневно извършвали черноризците. Това не се харесало на Мусолини. «Светият престол» силно се изплашил, защото «ненаситния Бенито» обещал не само да спре приходите, но и да арестува сметките на папския двор в италианските банки. А парите за «светия отец» били по-скъпи от всички партий. В края на краищата Народната партия била распусната, но с нейната ликвидация църковниците решили да се презастраховат и активизирали своята дейност в рамките на «Католически действия» — масови организации на редови граждани, упоени с религия работници и селяни, чийто отделения се намирали под контрол на епископите в италанските области.

В 1929 година между Ватикана и фашистското правителство на Мусолини били подписани т. н. Латерански съглашения. В резултат на тях била образувана нова държава, град-държава Ватикана. Буржоазията подарила на Ватикана резиденцията Кастел Гандолф и 20 разкошни дворци на територията на «голям» Рим.

Но договорът, освен подаръци, изисквал и значителни задължния пред фашиската държава. В частност, санкциите на църковния съд – отлъчване от църквата, лишаване от сан на свещеник и други канонически наказания – задължавали държавните власти да лишават и наказваните и с граждански права. Това означавало, че всеки работник, всели прогресивно мислещ гражданин, всеки италиански антифашист при отлъчване от църквата се лишавал от право на глас, работа, длъжност, изгонван заедно със семейството от дома си и накрая с ходатайство на поповете можел да бъде вкаран в затвора, «като вероотстъпник и опасен богохулник».

След сключването на Латеранските съглашения било въведено задължително преподаване на религия в началните и средни учебни заведения на страната. Църковниците започнали интензивна религиозна промивка на подрастващите мозъци.

Особоно значение за католицизма имало и финансовото урегулирване на претенциите на папството към Италия. Правителството на Мусолини, независимо от тежкото икономическо положение на италианските трудещи се, изплатило на Ватикана,  «…като компенсация за някога нанесения материален ущърб» огромна сума от 1милиард 750 милиона лири, или около 90 милиона щатски долари по тогавашния «до-депресивен» курс. Част от парите били на депозит в банките «Свуис Кредит Аншталт» в Швейцария и «Манхатън Чейз» в САЩ. Около 15 милионa доларa «свeтите отци» «инвестирали» в машиностроителните предприятия в Милано, Генуа и Модена, ставайки главни акционери в тези предприятия, или пълноценни капиталисти – производственни стопани.

Вижда се че папа Пий XI е правил всичко възможно,  за да завоюва симпатиите на фашистите и техните стопани– най-реакционната част от едрите италиански монополисти. Ватикана официално одобрил  нападението на италианските войски в Етиопия и завладяването на «христианското воинство» (спомнете си 2014 – първата половина на 2015 година, когато на територията на Донецка област комадвали от една страна, «Руската православна армия», която защитавала «самодържавие, православие, народност», а от другата —  «Загони католицьких вояків», принесли «мечът на истинската вяра на земята на москалей-езичниците»). Папската курия изцяло поддържала фашистския метеж в Испания и изпращането в помощ на Франко части от италианската армия.

В социалнaта енциклика «Квадрагезимо анно» («четиридесетте години»), публикуван в 1931 година, папския съвет придава на анатема социализма, коммунизма, класовата борба на пролетариата. Ватикана препоръчва да се установи в целия католически свят «корпоративна система на класово сътрудничество» между трудещите се с капиталистите и помешчиците. На всички католически священници е било заповядано да говорят «за великата трагедия на XIX век, когато църквата загубила работниците поради новата немска ерес» (има се предвид марксизма). Пасторите в беседи с миряните открито говорили, че «работническата класа временно ще е нерешителна и ако не се приемат срочни мерки за спасяване на работническите души от болшевишкия дявол, то скоро те ще се обърнат към антитезата на светата църква, или към комунизма. А това ще бъде край на християнския свят.»

Папството не виждало други средства да съхрани своите капитали, освен как да върне работническата класа обратно в лоното на  «майката-църква», укрепвайки за това целите на съюза с неговите противници, най-вече с фашизма. Мощната религиозна пропаганда, непременно включваща в себе си всеобщото проклятие по адрес на СССР, комунистите и всички демократи и прогресивни буржоазни деятели въобще, се разгърнала в страната надлъж и шир.

***

Няколко по-сложни и на пръв поглед противоречиви  отношения с експлоататорската класа в Германия в тези 20–30 години на XX век.

Своите възгледи за «подобаващата» роля на католическата църква лидерите на НСДАП също заявявали задълго до тогава, докато не получили в ръцете си политическата власт. В програмата на национал-социалистите, приета на 24 февруари 1920 година в Мюнхен на «малкия конгрес» на фашистската партия, по този повод било казано така: « Ние искаме свобода за всяка религия при условие, че тя не застрашава безопасността и не наноси в ущърб моралното чувство на германската раа. Партията (НСДАП – прим. авт.) утвърждава на почва положителното христианство, но не  се свързва с каквито и да било определени вероизповедания». («Положителното христианство» — това е което се изисква от едрия капитал, пропагандиращ пълно подчинение на трудещите се капиталисти, тяхнта политическа апатия и отказ от всякаква протестна дейност.)

Нашите лековерни любители на «силните ръце и порядък» може да си помислят, че такова заявление на Хитлер означава едва ли не отделяне на църквата от държавата или, в крайна сметка, провъзгласяване на свобода на съвестта и вероизповеданията. Готфрид Федер, един от главните теоретици на национал-социализма, се опитва да изобрази това място от  програмата именно така. След година в своето вступление в Бремен пред учители и преподаватели в технически училища Федер заявява: «У нас има пълна религиозна свобода. У нас у истинските патриоти на Германия,  ще бъде осигурена пълна свобода да мислят!». Истината туе е че Федер уточнява, какво е имал предвид: «Особенно покровителство ние трябва да окажем на християнското вероизповедание! При това ще бъдат премахвани и забранявани тези вероизповедания, които оскърбяват чувството на германската религия». Тук фашистите сънуват революция даже сред поповете, затова те веднага се разделят на «свои» и неблагонадежни», размахвайки плашилото на религиозните «нечестивци», които влияят на германския морал.

Разделяли те на думи, а на дело фашистската политика винаги се състояла в укрепен съюз с църквата. Протестантската и католическа църкви по същество благословявали германския фашизъм и на всякакви престъпления.

Но една благословия не му била достатъчна. Нацистите се стремили да влияят на най- широките маси без различиена тяхното вероизповедание. Това означавало, в частност, че фашизма на пътя към властта се стараел с помоща на «общохристиянската» демагогия да откъсне от католическите слоеве трудещи се от много силната християнска «партия в центъра». Освен това, с времето фашистите в своите публични встъпления внимателно избягвали противопоставянето на протестантството с католицизма.

Поповщината много силно помагла на фашизма при завземането на властта. Именно съюза на социал-фашистите (продали се на капитала немски социал-демократи, от II Интернационал) и «партиите в центъра» политически и идеологически проправили пътя на Хитлер.

Tук e нужно да се кажат няколко думи за самата поповска партия в «центъра». Тази партия до 1933 година се намирала на власт и угнетявала работническата класа в Германия, но фашистските идеи и методи не поддържала. Тези «умерени» се бояли, че властта на фашистите и «завиването на гайките» ще усили и без това растящата революционна активност на пролетарските маси и ще предизвика трето въоръжено възстание на пролетариата сега във всички промишленни центрове на страната.

Но връх взели други групи монополисти – привържениците и вдъхновителите на фашистската диктатура начело с Круп, Сименс, Халске, Вандербилдт и други. Не разчетейки своите сили, оказали се неспособни да удавят растящото революционно движение в Германия групата на «умерените» и партията в «центъра» били принудени да поддържат фашистите. Завладявайки политическата власт в страната в свои ръце, хитлеристите много скоро разпуснали и забранили всички буржоазни партии, в това число и християнската партия на «центъра». Така католическата църква и станало трудно да влияе на политическите дела на немската държава.

Затова напълно логична стъпка станала заключената на 20 юни 1933 година от папа Пий XI  конкорда (съглашение) с правителството на национал-социалистите, съгласно които не само се разрешавало, но и официално се одобрявало сътрудничеството на католиците с фашистите. Но конкордата ограничавала участието на църквта в политиката.

Ясно е че католическите попове само на думи да се откажат от своите явни и тайни политически дела. В юнските съглашения е казано, че правителството на райха се задължава да поддържа католическите масови организации, преди всичко младежки съюзи, наброяващи по това време до 500 хил. члена. Духовенството честно отработвало всички щедри подаръци от фашистската държава.

Но прелатите искали да играят голяма роля в политиката на Германия. Те пробвали да се «бунтуват» против Хитлер.

Скоро след заключенията на конкордата католическите църковници в Германия рязко встъпили против някои фашистски мероприятия. На 1 януари 1934 година встъпил в сила нацистски закон за стерилизация, според който пияниците, душевноболните и т.н. хора се подлагали на операции, лишаващи ги от възможност да имат потомство. (Този закон фашистите ще използват също така към революционните работници, към немските  комунисти, като ги обявят за душевноболни — собственно, именно затова той се използвал в голямата си част, точно така както се използва днес закона за «екстремизма», «контратерористичната дейност» и пр.). Такъв закон пряко противоречи на католическото вероучение, което приравнява стерилизацията към убийство. Но по време на първата световна война «христовата църква» изпратила на бойното поле милиони трудещи се и нищо, никакво нарушаване на вярата в товам поповете не видели. Значи, в случая със стерилизацията работата била не в съблюдение на каноните, а в борба на «наследниците на светия Петър» за огромни църковни  доходи и за политическо влияние в обществото. Църквата е трябвало да покаже на Хитлер своята сила. Лекарите се подчинили. За това много  от тях били уволнени.

Но в началото на 1934 година хитлеристкото правителство сключило договори с местните католически и протестантски църкви, в съответствие с които духовенството започнало да получава държавни парични заплати и огромни права на идеологическата и комерческа дейност. Особенно широко пасторите могли да се разгърнат в средните училища. На църквата и било поръчано да работи по заблуждаване на подрастващото поколение, по превръщането на децата в послушна «богобоязлива» маса, която от ранни години са и внушавали, че бог – това е главния на небето, а фюрера – негов наместник на земята. Това не е удивително, защото задачата на църквата и фашистската диктатура е била една – потискане и угнетение на трудещите се.

Но след няколко месеца в тесен съюз на кръста и брадвата отново ав появили мелки цепнатини. В ръцете на католическата църква оставали много мощни оръдия на религиозна пропаганда – масови вестници и списания. Но на първи план били поставени не интересите на «райха», а интересите на католичеството. Фашистите се опитали в тази връзка да встъпят против католическите издателства. На тях не им достигали пишешщи за «Фьолкишер беобахтер» и други печатни средства за масова информация: трудещите се отказвали да четат фашистските глупости. А поповете лъжат и заблуждават изкусно, и затова съхраняват повече читатели.

Но главната причина за конфликта била в друга. Фашизмът започнал активно да се намесва в делата за църковното управление и решил решително да свърши с каквато и да била самостоятелност на религиозните организаций. В същото време Хитлер постоянно излагал плановете си за коренна административна перестройка на своята «трета империя», съгласно които вместо натрупване на малки «княжества» трябва да бъдат създадени огромни провинции с нови външни граници.

При това така се получило исторически, че протестантската църква била особенно силно свързана с Прусия, а католическата – с Бавария. Ликвидирайки известна автономия на тези германски държави и включвайки ги (като области, провинции) в единна система на управление на райха, фашистите създавали тези най-крепки и централизирано управлявани от всички църковни организации, или, лишавали ги от всякаква самостоятелност.

В връзка с жестката централизация на целия църковен живот Хитлер в едно от своите изказвания високомерно се обръщая към всички немски протестанти: «Ти си длъжен да избираш: ти можеш, както преди да оставиш евангелието и германизма чужди и враждебни едни на други. Но ти няма да се поколебаеш, и на великия въпрос, който поставя пред теб бог, ти ще отговорш, че завонаги ще се отдадеш на единството на евангелието и германизма».

Oще повече германския фашизъм пряко говори, че първо, той разглежда цялата църква като единно цяло, по изказването на Гьобелс, «…без глупаво разделение на евангелистите (протестантите) и любителите на папата (католиците)». Второ, Хитлер ясно заявява за това, колко полезно е за нацизма изпитаното оръжие на угнетяващите – христианската религия.

След думите последвали и делата. Фашистите оперативно създават организация от «немски християни», а начело поставят надежден човек – военния капелан Мюлер. В противовес на «немските християни» протестантските священници решили да реорганизират и за тази цел създали конфедерация на всички реформатски църкви в Германия. На  конгреса на конфедерацията била образувана «Организация на Народа на църквите» начело с пастора Боделшвинг.

Буквално след десет дена след конгреса на реформатите от «Немските християни» по указание на хитлеровското министерство на култа преминали в атака. С указ на райхсканцлера католическия пастор Мюлер бил назначан за «държавен комисар над протестантските църкви». В същото време пруския министър на култа Руст е заменен на избраното църковно събрание на протестантите и назначаен за «земеделски комисар». «Земеделските комисари» веднага се обръщат към  Ръст с колективно писмо, в което искат оставката на протестанта Боделшвинг. И Руст отправя този поп в оставка.

В тази боричкания «светите отци» се опиват да се намесят на престарелия президент Хинденбург, прусак и ревностен протестант. Той се обърнал към Хитлер с молба «да не се допуска нарушаване на правата» на протестантската църквва в Прусия. По тази конституция фашистите създали «имперска протестантска църква» начело с лютерански епископ, който се назначавал от правителството на райха, а утвърде от канцлер. Главата на тази фашистска «църква» се подчинявал на министъра на култа. Една от  задачите на тази «религиозна организация» била свързана с задграничните немски евангелистки църкви, а по-просто казано — фашистска пропаганда в другите страни.

Но хитлеристите не се се успокоили. Те решили, че християнското евангелие недостатъчно точно «излага истината » за фашизма и че традиционното религиозно учение изисква капитално пренаписване. Такова пренаписване те поръчали на група т. н. «чисти християни» — функционери от организацията «Немски християни» и по съвместителство агенти на тайната държавна полиция (гестапо). Тези «чистите» разкритикували всички «свети писания» на християните. Те официално заявили, например, че «стария завет» е непригоден, че «в него се излага морала на еврейския търгоева». (Обърнете внимание на този момент: тук се проявяват лицемерните нападки на фашистите на «лихварите», т.е., на банковския капитал, който вярно служил и на волята на когото той сам бил роден на света. Играейки с чувствата на дребнобуржоазния лакей, фашистите обявявали промишления капитал за добър, нужен и честен, «истински немски», а банките съответно —  лоши, вредни, «еврейски» капитал, който е виновен за нищетата на немските трудещи се.) «Свети» Павел също така получил отвод, като махров юдей. И така нататък. Новопоявилите се хитлерови «пророци» заявяват, че божественното откровение трябва да се търси не в свещените » книги, а «…в природата, в своя народ, в себе си и особено, в германската северна душа».

П-нататък всичко се разяснява напълно открито: «Героичният морал е морал на национал-социализма, който знае едни принципи, отличителни от тези, които са изложени от евреите в свещените писания. За национал-социалиста изкуплението се явява взаимно. Национал-социалиста няма нужда от изкупител, защото той сам за себе си е изкупител» — говори Хитлер в една от своите нюрнбергски речи пред есесовците.

Наред с опитите да се изменят поповските учения в Германия все по-силно се проповядва връщане към древногерманската религия – култ към боговете Вотан, Один, Фрейя и други «богове». (Любопитно, че и днес в Русия ние виждаме нещо подобно — активна пропаганда на идеи търсещи «божественно откровение в себе си самия и в своята нация» и усилено разпространение на «истинската руска вяра» — славянското езичество.)

Но тук немските попове не издържали. Трябва да се каже, че още до идването на власт на Хитлер в Германия между фашистите и католическото духовенство имало противоречия.

На защита «заветите христови» протестантските и католически клири създали единен фронт. Възглавявал борбата против опитите на нацистите да възродят конкурентната древно-езическа религия мюнхенския архиепископ Фаулгабер. На 1 януари 1934 година на новогодишната проповед казва: «Древните тевтони, възхвалявани днес са били в действителност народ, стоящ в културно отношение под древноеврейското. Преди 2000-3000 години народите от Нил и Ефрат имали висока култура, а в същото време германците се намирали на низко, диво ниво на развитие. Първите проповедници, дошли до тях е трябвало да ги избавят от езичеството, от човешките жертвоприношения, от суеверия, от леност и пиянство… германците почитали много богове… Част от тях били заимствани от Рим и така в същността си са били чужди на германците… Но милостта господня не за това ни избави от болшевишкото безбожие, за да попаднем в германското езичество». (Днес в РПЦ гонения на езичество не се устройват, не се и поощряват, оправдавайки се с «христианизацията» на Древна  Рус примерно със същите думи. Днес поповете в Русия разбират — народа да се покланя на когото иска, само не на болшевишките идеи!)

Фашистите заявявали съвсем друго. Te обявили, чe древните тевтони са образец, пример за подражание.

Но католическата църква е международна банда. Тя не може да отдава предпочитание на една раса. Католицизмът укрепва своите позиции именно с лицемерна проповед за «равенството на всички народи пред бог».

Такa към 1934 година за всички немски попове положениетп станало незавидно: от една страна – успехите на пролетарското безбожие в революционизиращите се маси, който съюза на църквата с фашизма разкрил очите на реакционната политическа същност на поповщината. От друга страна – такъв «чистокръвен германец», като фашистския идеологически брокер Розенберг, «…влязъл с ковани ботуши в царството небесно и безцеремонно търсещ самия христиански бог и да не се свни да го сложи до фюрера».

В тази връзка на 14 март 1934 година в Рим на немски език била издадена папска енциклика «Мит бреннендер Зорге» («С огнена грижа»), в която се давал анализ на положението на католическата църква в Германия и отношението и към хитлеристите. Днес някои адвокати на фашизма, в това число и от РПЦ, наричайки тази енциклику антифашистска. Това е лъжа на обединения класов враг. Но тази енциклика нито за копейка не осъждала нацискта идеология, не отлъчвала нейните носители от църквата. Обратно, тя завършила с обръщение към Хитлер с призив да се възстанови най-тясно сътрудничество с католическата църква, но се прави уговорка, касаеща неприкосновеността на църковните права и привилегий.

Търговците с религиозен наркотик трябвало да защитава «християнската култура». А не те ли самите проповядваха кръстоносен поход на СССР – за спасяване на стъпкания от безбожници християнски морал?

Впрочем на фашизма било изгодно да има църковни разпри вътре в Германия. Тези разпри частично отвлекли трудещите се от по-сериозни политики. На такова включване до време противодействали, както католическите, така и протестантските священници. Но в края на краищата задачите у църквата и фашизма са едни и същи, затова и съюза им, независимо от някои организационни конфликт, станали с времето по-устойчиви. Фашизмът открито обявил христовата църква, като средство на своята пропаганда вътре в Германия и зад граница.

Хитлеровите аванси е било нужно да се отработят. И затова следващата папска ециклика, «Дивини редемпторис» («Божествено изкупление»), публикувана на 19 март 1934 година, имала вече открит канибалски тон. Тя имала подзаглавие «За атеистическия комунизъм» и се отличавала с особена антикоммунистическа насоченост: комунизма в нея се предавала, като анатема, а вярващитепод страх от отлъчване им се забранявало да се съприкосновават в каквато и да било форма или степен с марксистско-ленинското учение. Енцикликата била насочена също така и на това да се въспрепятства участието на католиците в антифашистската борба. (Не смей да се съпротивяваш, когато те угнетяват и заблуждават, заставяйки те да живееш гладен!)

С една дума католическите попове през цялото време се опитваи да играят с нацистите своя игра. Но это игра особого рода. Ведь католическая (да и протестантская и любая другая) церковь – вовсе не является принципиальным противником фашизма. Мы это ясно видели из содержания папских энциклик. Поэтому в Германии католические попы, препираясь с гитлеровцами, были готовы в любое время заключить с ними мир, если речь шла об укрощении революционного пролетариата и борьбе против него. Но при этом церковь хотела известной самостоятельности, поскольку она стремится укрепить свои позиции в разных странах, не соглашаясь полностью подчиняться какому бы то ни было конкретному диктатору или правительству. Почему? А потому, что она хочет большего —  стоять над странами и государствами как всякий монополист, которому стали тесны рамки одного государства. Она сама давно превратилась в крупнейшего капиталиста и просто конкурирует со своими собратьями по классу под прикрытием религиозных идей.

За работническата класа такава политика на  църквата не може да се нарече полезна. Както и да се дразнят от време на време поповете с фашистите, църквата никога не е била и няма да бъде на страната на угнетените. Говорейки в частни, малки въпроси против фашизма, църквата взема, както днес казват, «политическия капитал». Тя се опитва да създаде в масата от трудещи се такова впечатление, че църквата се явява единствен и принципен противник на фашизма и защитник на всички унижени и оскърбени. Такава позиция на религиозната банда е изгодна на монополистическата буржоазия и самата църквва, тъй като не води работниците към революционна борба в дебрите на мистицизма и при това носи на църковниците приход от много пари във вид на задължителни жертвоприношения на оглупелите енориаши.

Тези обстоятелства на работниците задължавали добре да се разбира, че редки съобщения или слухове за конфликт на църковниците с фашистскимте държави не подвеждат и не заставят да се мисли, че църквата всъщност встъпва против фашизма, експлоатацията, робството, нищетата.

Не, църквата винаги и навсякъде е за фашизъм и  експлоатация, но тя е за такъв фашизъм, който дава на поповете възможност да вършат техните подли дела без всякакви притискания от държавата и даже напротив — с нейна помощ и поддръжка. Ето защо такива смущения с времето в буржоазната държава става все по-малко и по-малко: една работа извършват хората.

И накрая. По-горе ние упоменахме за безпомощността на фашистките опити да съберат цяла система от идеи и да сглобят най-различни идеалистически теорий. В това отношение е нужно да се помнят думите на Сталин за политическата победа на фашизма в Германия: «Тя (тази победау) трябва да се разглежда… като признак на буржоазна слабост, като признак за това, че буржоазията вече не може да властва със стари методи на парламентаризъм и буржоазна демокрация, затова тя е принудена да прибегне във вътрешната политика към терористични методи на управление».

Религията все по-малко е способна да заблуди трудещите се маси, които разпознават нейната експлоататорска лицемерна същност. Затова фашизма, и да го има и да не го има ще се опитва да вдъхва в религията свежа сила. Но съюза между поповщината и черните воини още повече ускоряват разобличаването на религиите в очите на пролетариата.

Подготовили: А. Самсонова, М. Иванов

[1] Вообще в католических приходах служат настоятели и викарии. Настоятелей в разных странах называют по-разному: в Испании и испаноговорящем мире — падре и каноник, в славянских государствах — ксендзами, пресвитерами и патерами; в Германии после Первой мировой войны всех церковнослужителей без особого различения стали называть пресвитерами, канониками, пасторами или патерами.

В Германии две основных церкви — католическая и протестантская, в % соотношении на 1935 год они делились примерно 38 к 62. Гитлеровцы стремились всякое разделение церквей устранить и смешать их в одну «государственную церковь». Отсюда и объединение названий нижних церковных чинов. Кардиналы и епископы являются «генералами» церкви и отвечают за несколько приходов, объединённых в епископат, или за множество приходов в какой-либо области или даже в стране (кардиналы). «Генералы» иногда читают проповеди в центральных приходах, но не прикреплены к ним. За конкретные приходы (храмы) отвечает наиболее многочисленная рабочая категория церковнослужителей попов — настоятели, пасторы, пресвитеры, каноники (вот у Юлиана Семёнова в романе, на основе которого был снят известный советский кинофильм «Семнадцать мгновений весны, выведен пастор Шлаг — он одет в католическую сутану и возглавляет отдельный католический приход, но называется пастором, поскольку нацистам было удобно всех этих попов называть одинаково). Так что, говоря о Германии 30-х мы вряд ли ошибёмся, если и католических священников будем называть пасторами — церковным чином, применяем обычно в протестантской церкви.