В резултат 52,4% от избирателите се изказали за такъв преход. При това гласувалите достигнали 86% от имащите право на глас.
Привържениците на президента Ердоган, след тези цифри, заявяват за своята победа. Но опозицията, в това число и левите, заявяват, че резултатите от референдума са нагласении всъщност за изменение на Конституцията на страната са гласували не повече от 40 % от гражданите, имащи право на глас (виж. интервюто с първия секретар на ЦК на Комунистическата партия на Турция (КПТ) Кемал Окуян). По наше мнению, на опозицията в този случай трябва да вярваме, отколкото на официалните заявления на турската буржоазна власт — ние на собствения си гръб тук в Русия нееднократно се убеждавахме, как леко може да се «рисуват» на избори и референдуми тези цифри, които са нужни на организаторите. А да се провери тяхната истиност и да се контролира броенето на трудовия народ е забранено. А значи властта чрез избириталните комитети може да прави всичко което си поиска.
Но днес на нас не са ни важни нарушенията на референдума. Нние трябва да разберем, защо турската буржоазия иска концентрация на държавна власт в ръцете на едно лице — президента на страната?
Президентът Ердоган е поставен във властта не от цялата едра турска буржоазия, а от определена нейна част — богатите монополисти. При това, че той, като глава на правителството, изразява и защитава интересите на цялата капиталистическа класа, преди всичко и най-силно той стои на пост на интересите на тясна, най-влиятелна и могъща група. Но и вътре в тази група съществуват противоречия. Миналогодишният опит за държавен преврат в Турция, по времето когато Ердоган трябваше да бяга и да се крие на борда на летящ самолет, показа, че между групировките на турските монополисти върви остра борба за влияние над държавната машина на страната. От изключителното положение на тази група, която представлява президента Ердоган, не са доволни всички капиталисти. Такова положение позволява на няколко монополиста да присвояват за себе си голямата част от общественото богатство, оставяки на другите капиталисти малко трохи. Ясно, че част от крупните капиталисти, «избутана от държавата», ще се възмущават от тази несправедливост и отчаяно ще се сражават с группата, стояща зад Ердоган. Това е първата от редица причини на вътрешнокласовата конкурентна борба вътре в буржоазната класа
Но има и друга по-важна причина — непримиримата класова борба на буржоазията против революционната работническа класа на страната и всички трудещи се маси, вървящи заедно. Капиталистическите противоречия в Турция са изострени до предел, положението на трудещите се маси все повече се усложнява, и работниците не искат да търпят това, загубите на капиталистическите предприятия, закономерно възникващи в епохата на икономически кризи, да се прехвърлят на плещите им. Те все по активно започват да се борят за своите права, искайки кардинално изменение на политическата система на страната — искайки революционни преобразования, които само те могат да подобрят тяхното материално положение. Революционното движение в Турция нараства и положението на държавнага буржоазна клсса най-вече на крупните капиталисти става застрашително.
Какво в тази ситуация е логично да направи този, който днес се намира на власт в Турция? Да спре революционизацията на работническите маси и да удави нарастващата революция, а за това трябва да укрепи буржоазната държава, да усили апарать от насилие, да го монополизира, ньпълно да го подчини на интересите на своите печалби и да съхрани своето господстващо положение. Изисква се настъпление на реакцията, фашизация на страната за удавяне на всяко свободно волеизявление на турските граждани.
За това формата на парламентарна република не става, защото в буржоазния парламент волю-неволю са предсталени интересите не на една, а на много монополистически групи и обединения, и нерядко в нищожна част от трудещите се маси. Затова е прието решение, изгодно само на една част от турския финансов капитал, и да се узакони става трудно: максималната печалба е нужна на всички капиталисти, в нея – залог за тяхното преживяване и по-нататъшно обогатяване, за нея върви между тях отчаяна конкурентна борба, която се изразява в частност, в борба на парламентарните групи и фракций.
Но днес не е не до парламентарни борби. Пролетарската революция заплашва не само изключителното положение на управляващата олигархическа върхушка, но и съществуването на целия капиталистически строй. Днес не е до демокраци,, даже урязана и ограниченя, каквато е всяка буржоазна демокрация, даже такава декоративна тя е станала опасна за буржоазната класа. Днес е нужна «желязна ръка», открита диктатура на експлоататорската класа, която да отхвърли лицемерните словаза свобода и братство за всички, физически да души всяко изявление за свободь. Необходим е фашизъм като последна надежда да се удържи властта на последната експлоататорска класа в историята на човечеството.
За «легитимното» отстраняване на революционната угроза и се наложил този референдум, в резултат на който може напълно да се измени същността на буржоазната конституция, да се изхвърли от нея целия буржоазен демократизъм. В такъв обновен вариант на Основния Закон на Турция президента става не само глава на правителството, но и глава на държавата и получава, всъщност диктаторски пълномощия, преди разделени между парламенть и правителството на Турция.
Днес олигархичната върхушка, чийто привърженик се явява Ердоган, е съсредоточил в своите ръце практически всички лостове за използване на държавата в своите икономически и политически цели. У тази група капиталисти се е появила законна възможност за още по голямо отстъпление от държавата и за още по големи печалби в сравнение със своите конкуренти – другите олигарси, претендиращи на свой дял от «държавните акций». Но най-главното, сега е единолично, а значи бързо и без всякакви спорове, да се решават въпросите с удавянето на всяко революционно действие на трудещите се маси, даже не излизащи от рамките на буржоазния строй и касаещи разширението на демократическите права и свободи на обикновените граждани на страната.
Това означава, че Турция според резултатите от състоялия се референдум е получила фюрер, фашистска диктатура на крупните монополи и урязана демокрация до пълното и унищожаване. Турция уверенно е тръгнала по този път, по който отдавна върви Русия.
До какво ще доведе това турското общество е понятно. Ще се разгърне най-яростна борба с всякакви форми на революционно движение на работническата класа. Ако до сега от използване на армията и организиране на военни операций против собствените работници от турската власт се спираше от буржоазната парламентарна демокрация и общественно мнение, то сега това ще бъде отстранено. Фашистската диктатура неизбежно ще се стовари на всички демократични организации и институти на Турция, защото даже слабата и декоративна буржоазна демокрация представлява заплаха за тази, най-реакционнь част от финансовия капитал, чийто интереси са поставени да защитава президента Ердоган. Под предлог за жестка икономия на държавния бюджет ще бъдат рязко съкратени всички социални разходи. Буржоазията ще получи в свои ръце права на римски робовладелци, ще поведет по-нататъшно настъпление на правата на работниците, намалявайки заплати, разходи на застраховки, безопасни условия на труд и т.н. Продължителността на работния ден, отдавна де-факто превишаващ 8 часа ще бъде увеличен и де-юре. Във връзка с това, че на редица водещи турски предприятия, в частност на Измирския химкомбинат, вече се готвят мащабни съкращения на работници, интензивността на труда и натоварването на всеки работник значително ще нарастнат. Разбираемо е че всичко това ще предизвика широки протести на работническата класа. А за жестокото удав,не на тези протести със силата на оръжията е и удобна президентската диктатура с широките пълномощия във вътрешната политика.
Коя от политическите партий ще може да сега да защити от протест работнические демонстраций? Всяка, която пробва ще бъде разкъсана, нейните лидери — репресирани.
Не случайно сред поправките в конституцията има и предложение за възстановяване на смъртното наказание. И това е напълно логично и се вписва в амисъла на олигархията. На турските работници смъртното наказание се преподнася, като необходимо средство за борба с тероризма и в тясна връзка с редицата терористични актове, организирани от властта в Истамбул и други градаве. (Много удобно страшилище за фашистите е този тероризъм, нали?) Но както и в Русия или САЩ, терористичните актове и въвеждането на смъртното наказаниее нужно на олигархията не толкова за борба с въоръжените групировки на конкурентите по бизнес, колкото за терор против нарастващото работническо движение в страната. Сега, когато кастрирания парламент приеме нужната поправка към конституцията, съда ще получи законно право без всякаква маскировка да накаже с «бесило» всички борци против диктатурата на финансовия капитал: пролетарските революционери, работническите активисти, антифашисти и даже просто прогресивните буржоазни деятели. Защо властта си забива глава в земята, както някога с Оджалан? Загубите са едни. «Няма човек — няма проблем».
Турция e тръгнала по хлъзгав път. Фашистската диктатура на монополите неизбежно ще доведе страната до участие в схватка за преразпределение на света. Турският финансов капитал вече се е насочил в завладяващата война в Сирия. У турската държава има далечни апетити към прикаспийския нефт и газ. Империалистическата мобилизация на Турция на голяма война означава, че нейните въоръжени сили могат в скоро време да встъпят в бой с армията на Иран, у която също има апетити към азърбайджанските и туркменски нефтегазови поля. Последствията от този конфликт ще са такива че ще се «взриви» целия Близък Изток, Саудитска Арабия и останалите държави, принадлежащи към Персийския залив. Пълномащабна война на територията на пет водещи държави от главния нефтоносен район в света, в който непременно ще се намесят големите световни капиталистически държави е световна империалистическа война.
Референдумът в Турция не отхвърли, а обратно, приближи световната война. Най-съзнателната част от туската работническа класа, заблудена от патриотична демагогия и воплите за справедливо възмездие на световния тероризъм, се готви да застане в редиците на «победоносната армия на Ататюрк» за да отиде и да завоюва за своята олигархия богатствата от Близкия Изток. Но ние вярваме в това, че здравите сили в турския пролетариат ще успеят да обяснят на работническите маси, какво означава фашизмя, и накъде той неизбежно води страната. Не ние искаме турските работници, както и немските едно време да научат кървавия урок на империалистическата «защита на отечеството» — за да разберат че са воювали и загивали за интересите на своя лют класов враг, че освен смърт, нищета и разрушения от такива войни работниците няма да получат нищо.
С. Басов
