Шведската държава на всеобщо благоденствие; митове и реальност: марксически анализ на «Скандинавския модел»

Меделин Йохансон

С глобалната икономическа криза и курса на икономии вие някъде сте чували за «Скандинавския модел» отличаващ се от общата картина, че Швеция е успяла да избегне кризата, която бързо се разпространява в цялата останала Европа.

През октомври 2011 г. прогресивния икономически Ирландски аналитичен център TASC организирал семинар на тема «Скандинавският Модел»: жизнеспособност в епоха на промени», където известни експерти обсъждали Скандинавския път на развитие и как да се реализира в Ирландия. Този «Скандинавски модел» се явява образ  на хармонична капиталистическа страна, където безумието на пазара може да се държи на "каишка", а държавните социални програми са способни да осигурят съществуването на по-еднородно общество. Множество защитников этой модели действительно искренне желают реформ, которые приведут к лучшему общественному устройству. Однако их терминология и риторика могут быть так же использованы теми (особенно это относится к министрам из Лейбористской Партии (Ирландии)), кто пытается обманом убедить людей, что реформы по сокращению социальных программ и в самом деле прогрессивны.

Действителността на «Скандинавският модели» в такава страна, като Швеция е много далеч от този утопичен образ, в който чеасто я представят пред публиката.

Но всъщност неравенството в шведското общество расте, безработицата, особено сред младежите е висока, увеличава се количеството на живеещите под чертата на бедност. 1% от най-богатите контролират 40% от националното достояние, докато четвърт от населението няма никакви спестявания. Най-шокиращото е че тези цифри са по-високи от тези в Ирландия, и даже по-високи в сравнение със САЩ. В 2004 году в Швеции зарплаты гендиректоров были самыми высокими в ЕС.

Независимо от това неравенство, има и истина в твърдението, че социалните програми на държавата в Швеция – това не е толкова лошо, защото в училищата децата са осигурени с безплатно хранене, съществува безплатна тристепенна образователна система с всеобщо субсидиране и безплатно медицинско обслужване на деца и младежи до 20 години. Тези не трябва да се отписват от сметките, защото те имат отношение към нивото на живота и искането на работническата класа. Тем не менее, главная цель данной статьи – это не описать попытки сегодняшней коалиции правого толка сократить социальные программы государства, а скорее дать марксистский анализ государства всеобщего благоденствия в том виде, в каком он возник в Швеции (т.е. «социального государства»), и положить Скандинавскую модель в исторический контекст.

Произход на «социалната държава»

Основната маса буржоазни анализатори е склонна в търсенето на причините за възникването на «Скандинавския модел» да се опират на генетичната природа на северните народи: скандинавска психика, очевидно предпочитащи равенството, хармония и партньорство на класовите конфликти и капиталистическата алчност. Има и такива, които свързват зараждането на социалната държава в периода на индустриализацията в края на XIX в. с либералните привърженици на свободния пазар, такива като Йохан Август Грипенщадт, поддържащ идеите на всеобщо избирателно право. Но основно анализаторите предполагат, че тектоничните сблъсъци в шведското общество, довели до зараждането на «социалната държава», станало някъде в 30-те г. на XX в. с появата на «социалното партньорство» (класово сътрудничество – от преводача) и «социална демокрация».

Всъщност до Втората световна война на работническата класа в Швеция били направени от капиталистите само незначителни социални отстъпки. Социалните програми станали неотделима част от държавната политика не тогава, а в 60-те и 70-те години на XX век.

За да разберем, как е възникнал «Скандинавският модел» е необходимо да се направи малък екскурс в шведската икономика и нейната история.

Швеция по-късно започва индустриализация. В първата половина на XIX век тя е архоизостанала страна с масова нищета и емиграция. После Многолетний голод, разразившийся в 1848 г., привел к тому, что из страны стали массово выезжать наиболее неустроенные слои населения страны. Подсчитано, что с 1860-х гг. по 1920 г. из Швеции в Америку в поисках лучшей жизни эмигрировал 1 млн. человек. Это были в основном нищие крестьяне из южных деревень Швеции, да религиозные беженцы с бродягами.

Едва в края на XIX в. започва разцвета на експортната индустрия, където главни продукти на експорт са били железната руда и дървесина. Суровините се насочвали основно в по-силно развитите промишлено развити страни, такива като Великобритания и Германия, нуждаещи се от висококачественно желязо и дървесина за хиляди мили железопътни линии и заводско оборудване. Кроме того, железная руда понадобилась резко растущей в этот период времени военной промышленности для производства новых типов оружия. Рост экспортного рынка подстегнул промышленное развитие Швеции.

По време на Първата Световна война Швеция, официално била неутрална, но продължила да експортира суровини за производство на въоръжение. Докато милиони представители на работническата класа умирали в окопите от тази ужасна война, шведските капиталисти трупали от продажбите на желязна руда и други суровини.

Крахът на Уол-Стрит в 1929 година разорил и шведските капиталисти. Могъщата империя на бизнесмена и финансист Ивар Крюгер рухнала, а самия Крюгер се самоубил в Париж. Това само добавило негатив в икономиките на Швеция и САЩ, все по-задълбочаващата се криза, и задълбочили класовите в страните противоречия.

В 1938 година за първи път били достигнати съглашения за сътрудничестве между работодатели, държава и профсъюзи, в резултат на което  шведската държава дала някои незначителни социални отстъпки на наемните работници. По време на Втората Световна война Швеция отново била «неутрална», продължавала преспокойно да печели от войната — търгувала както със съюзниците, така и с нацистите. Хорошо известно, что Швеция предоставляла ж/д транзит нацистам во время оккупации ими Норвегии и Дании.

Малко преди смъртта си 1940 година руския революционер Лев Троцки описал икономическата криза от 30-те като «предсмъртни конвунсии на капитализма», от която капиталистическата система повече не може да се въстанови. Но следвоения икономически бум, просъществувал без малко 30 години, опровергал поставената от Троцки диагноза. Капитализм разросся до невероятных размеров, и именно в этот период роста капитализма мы должны поместить возникновение социального государства.

Златна епоха на капитализма – следвоенен бум

В периодът 1945-1973 г. системата на капитализма преживяла огромна експанзия. Средногодишния ръст в този период се оценявал на 4,8%. В САЩ и Европа бил рекордно ниска безработицата. Всё выглядело так, будто бы Маркс был неправ, и циклу подъёмов-спадов настал конец.(Това са средни цифри, които са сродни със «средната температура в болницата». На всички истински марксисти е известно, че по това да се съди за капиталистическата икономика не може, поради нейната анархия, нееднородност и неустойчиво — «некадърно» развитие. Второ- авторът на статията непонятно по каква причина замълчава за немалкото сериозни икономически кризи в периода 1945 г.-1973 г., които обхванали целия капиталистически свят. Световната икономическа криза 1948-49 г., световната икономическа криза 1953 – 1954 г., след това 1957-59 г., световната икономическа криза 1960 – 1961 и по-нататък кризата от 1969- 1971 г. — прим. ред РП).

И така, как капитализма се възстановил след най-голямата от кризите в своята история?

Първо- разрушенията при широко използваната по времето на Втората Световна война тактика на бомбандиране на градовете означавала за западноевропейските страни необходимост от ново строителство. Държавните и частни компании инвестирали в нова инфраструктура, заводи, оборудване и домове.

Второ- имело място повсеместния и значителен ръст на държавните разходи както по време на войната, така и после. В САЩ в 1945 г. до самия край на войната военните разходи се изчислявали на 42% от БВП. В экономике военного времени государство стимулирует потоки инвестирования, даже если норма прибыли очень маленькая, в то время как в период экономического спада для инвесторов типично замедление активности.

Към началото на Втората световна война Швеция няколко години подред е била основен доставчик на суровини за немската оръжейна промишленост, в резултат на което шведските капиталисти стабилно имали огромни печалби. Желязната руда и олъзгащите лагери произведени в Швеция, били търсени от хитлеровата военна машина. После того, как поражение немецкого фашизма стало очевидно, шведский капитал переключился на экспорт ресурсов в страны антигитлеровской коалиции (за исключением СССР). Экономический бум на обслуживании нацистов дал шведским профсоюзным боссам (и стоящим за их спинами богатеям) возможность заключать соглашения с рабочими, которые не могли себе позволить наниматели рабочей силы в других кап. странах. (Неутрална страна се оказва, че е икономически много изгодно — вземаш печалба и от едните и от другите! — прим. РП)

Високото ниво на държавни поръчки необходими за възстановяването на икономиките се съхранили и след войните.

След войната Шведската крупна буржоазия изходила от отлично положение благодарение на запазената от войната инфраструктура и промишленост. Шведската икономика продължила бързия ръст на продажби на суровини (стомана, желязна руда, дървесина и т.н.) за възстановяване на работата на цялата останала Европа. В итоге к началу 1950-х гг. Швеция была богатейшей капиталистической страной Европы.

Трето- нивто на военни разходи на водещите капстран останал значителен и в послевоенния период. (Започнала «Студената война», една от частите на която била т. н. «гонка на въоръжение», инициирана от американския империализъм с цел да се спре, износи, изтощи стремително развиващата се съветска икономика, не знаеща икономически кризи. — ред. РП) В 1953 г., осем години след войната, разходите на въоръжение в САЩ били 15% от БВП. Как часть «гонки вооружении» громадные суммы денег продолжали тратиться на военные нужды в течение всего периода Холодной войны.

Крис Харман обяснил, как военните разходи могат да неутрализират тенденциите по намаляване на нормата на печалба: това става за сметка на пренаправление на капиталовложенията от постоянния капитал в средства за неговото унищожаване (разрушителни инвестиции). (всъщност това е способ за «стимулиране» на икономиката, която и преди често се е използвала от капиталистите — унищожаване на произведените стоки като средство за борба със свръхпроизводството. Само че много по-цинично и варварски. — прим. РП) Комбинацията от разрушение на постоянния капитал по време и след войната, ръста на държавните разходи и икономиката на постоянно въоръжение създали бум, който продължил до 1973 г. (Бумът, както казахме преди е бил относителен. Икономическите кризи в капиталистическите икономики да се избегнат не им се удало. — прим. РП)

Въпросът е в това, как страни от типа на Швеция, която не е била непосредственно въвлечена във войната в смисъл на разрушения или прехода на икономика на постоянно въоръжение е могла да спечели от това. За да отговорим ние трябва да разгледаме системата, като цяло.

Капитализмът е глобална система, в която едни капиталисти печелят, а други се разоряват. Някои се опитват да отидат на нови пазари, създадени от други капиталисти. Но наличие интенсивной конкуренции также означает, что норма прибыли некоторых капиталистов снижается, и они банкротятся. Швеция в послевоенный период была действительно в лучшем положении по сравнению со странами, непосредственно участвовавшими в войне. Дополнительная прибавочная стоимость извлекалась именно потому, что не было разрушений, а значит, и восстановления.

Шведският икономически модел се основава на изключителните позиции на Швеция в световната икономика и сделка, сключена между социал-демократическата партия на тази страна със своите крупни капиталисти. На последните били обещани високи печалби за сметка на експорта на световните пазари в обмяна на реформи и високи заплати за работниците. (Със задачата на "подшиване" на работниците, усилване на тяхната експлоатация и недопускане на никакви протести и стачки, съкращаващи печалбата на капиталистите, шведская социал-демокрация, като истински социал-фашисти, взела на себе си. — прим. РП)  При росте мировой экономики (между циклическими кризисами) и возможности Швеции поддерживать высокий уровень экспорта, существовавшая соц.-демократическая модель реформирования законодательства в интересах рабочего класса действительно работала. Но, когда рост замедлился или вовсе прекратился, модель классового компромисса пошла трещинами.

В следващият раздел от статията ще анализираме, защо господстващата класа не си взела  допълнителна добавеча стойност за себе си а поддържала създаването на «социалната държава».

Работническа класа

Единственото, което още не сме обсъждали е класовата борба. «Социалната държава» никога нямаше да се появи, ако не беше силна шведската работническа класа. Швеция всегда была скорее теплицей, где классовая борьба давала хорошие всходы, нежели спокойным тихим местом.

С масовата индустриализация, която започнала в края на XIX век в Швеция се изразявала в миграция на фермерската беднота от селата в градовете. В течение на XIX век страната преживяла множество възстания и бунтове. В 1860-х гг., как реакция на голод и притеснения, группы рабочих прорывались на увеселительные мероприятия для богатых с требованиями хлеба, справедливости, свободы и республики. В начале 1900-х гг. рабочее движение и профсоюзы набрали силу и организовали две всеобщие забастовки: одну — в 1902 г., другую – в 1909 г.

В 1902 г. профсъюзите провели тридневна всеобща стачка, искайки избирателни права за всички мъже и жени. В 1909 г. преминала месечна всеобща стачка, нацелена на принуждение на работодателите да дават на работниците право да встъпват в профсъюз. Тогда стачка завершилась поражением, но воинственный настрой рабочих сохранялся на протяжении двух следующих десятилетий.

Революциите от 1905 г., а след това и през 1917 г. в съседна Русия били източник на вдъхновение за шведските работници и крайно тревожни сигнали за господстващата класа. В 1905 г. Норвегия обявила своята независимост от Швеция и шведското ръководство готвило военна агресия против норвежците. Но младите социалисти организирали широка антивоенна пропаганда сред призваните в армията работници и принудили господстващата класа, опасяваща се от разпространение на революцията от Русия в Швеция да признае суверенитета на Норвегия.

Към 1930 г., когато социал-демократическата партия дошла на власт в Швеция в обществото имало активна класова война.

В периода на Великата Депресия през 30-те години поради опита на капиталистите да съхранят нивата на своите печалби, класовата борба на работниците избухнала отново – работниците организирани в профсъюзи си изправили в защита на заплатите. В 1931 г. вълна от стачки се заляла корабостроителниците и речните предприятия. В деревне Адален в ответ на забастовку были привезены нанятые на стороне штрейхбрекеры, что вызвало массовую демонстрацию рабочих и местной общественности. Армия перегородила демонстрантам дорогу к местоположению штейхбрекеров, а когда демонстранты не остановились, солдаты открыли по ним стрельбу, убив пятерых и ранив десятки. Это событие вызвало возмущение рабочего класса по всей стране, несмотря на широкую медийную кампанию по обвинению в насилии «коммунистических радикалов».

В 1932 г. соц-демократическата партия завоювала на изборите най-много места в парламента, след което встъпила в коалиция с Аграрната партия (десни) и в обмен на защита на шведското селско стопанство от външна конкуренция, провела широки социални реформи, включително програма по построяване на съоръжения с обществено предназначение, застраховка за безработица, увеличение на пенсиите, съкращение на работния ден за селските труженици и заплащане на отпуските за всички наемни работници.

Този период от класовата борба, в края на краищата се увенчал с договор за сътрудничество между работодатели и профсъюзи, който бил подписан в Салтшьобаден в 1938 г. За да се откупят от профсъюзите, властите отишли на някои реформи в замяна на «промишлен мир». При власти социал-демократов Конгресс профсоюзов (LO) переуступил ограничения на забастовки под обещание промышленного роста. В период пребывания социал-демократов в правительстве, 1932-1976 гг., отмечается снижение классовой борьбы. (Продажните слуги на капитала — социал-демократите, както виждаме доволно ефективно с малки подавки удържали работническите маси от борба. — прим. РП)

Последвалият след Втората Световна война икономически бум довел до пълна заетост, която укрепила работническата класа. В периода на т.н. «златна ера» на капитализма 50-70-те г. шведската икономика растяла с 4 % на година. Имея сверхприбыли, накопленные за войну и в период послевоенного бума, господствующий класс согласился на серьёзные уступки для рабочего класса в обмен на продолжение сотрудничества. «Промышленный мир», оплаченный за реформы и делёж капиталистов своими прибылями с рабочими, были ключевыми факторами, обвенчавшим рабочий класс с капитализмом, а также удержавшими рабочих от выбора коммунистического пути вслед за соседним Советским Союзом. (Тук автора на статията прави сериозна грешка, обяснявайки появата на «социалната държава» в Швеция фактически с «разумността» или «здравомислието» на капиталистите. Работата не е в здравомислието, по-точно то е тази за експлоататорите щедрост по отношение на експлоатираните е имала ясни причини. След Втората световна война в Европа се разразила цяла серия от пролетарски революции. И ако не беше фантастичното извъртяване на капитала, който е готов да отиде на всякакви жертви, само и само за да си задържи политическата власт и своята частна собственост, шведите, а и всички останали европейски трудещи се, «социална държава» или относително широки социални блага и гаранции нямаше да видят. Капиталистите просто се уплашили от комунизма, който стоял пред прага им! Те прекрасно разбирали, че да се противопоставят даже на социалистическата (още не комунистическа в пълна мярка!) икономика те не могат! И само това ги заставило да отидат на отстъпки за своите работници — да им дадат, това за което са мечтали, но не в пълен обем, както е било в СССР, но макар и видимо, форма на социални гаранции — пенсии, безплатно образование и зравеопазване и т.н. Ето каква истината и фактически единствената причина за появата на «социална държава» — това е страха пред комунизма, пред СССР, пред собствената революционна работническа класа. А съвсем не лудите свръхпечалби на капиталистите, натрупани за годините на войни и следвоенно възстановяване на икономиките. — прим. ред. РП)

Folkhemmet (буквално «дом за народа», но термина е бил използван, като название на феномена «социална държава» — прим. преводача) получило своето развитие в 60-те и 70-те г. с въвеждането на всеобщо медицинско обслужване, образования и строителство на 1 млн. дома за работническата класа. Бързо растели жизнените стандарти на работническата класа, а с нарастване на образователните възможности се откривали и някои социални дейности.

Следвоенният бум от 50-те и 60-те г. довел до недостиг на работна сила, на което партията реагирала с облегчени възможности за трудоустройство за жените. Този бум и бил първоизточник на Шведските прогресивни политики на държавно осигуряване на охрана на детството, заплащане на семейния отпуск, законодателство в частта за абортите, антидискриминационните закони и т.н.

В началото на 70-те г., «златната епоха» вървяла към края си и се възобновила класовата борба.

В 70-те г. из капиталистическия свят преминали редица дълбоки икономически кризи. Паднало производството на шведските корабостроителници (в 1975 г. — на второ място в света, текстилната промишленост. На протяжении 1970-х гг. Швеция впервые за десятилетия показала экономический рост ниже, чем остальные страны Западной Европы.

В една само 1971 г. в Швеция стачкували 90 хил. работника, от тях 16 хил. – без съгласуване с профсъюзите, което представлявало за годината 800 хил. стачни човекодни.

В началото на 70-те г. преминала неофициална стачка на хиляди миньори за повишаване на заплатите и подобряване условията на труда. Стачката се разпространила и на други отрасли на икономиката на страната и даже се прехвърлила в Норвегия и Дания. Миньорите тогава се отказали от представителите на своя официален профсъюз (вижда се, реформистски, продажен, «жълт» — прим. ред РП) и избрали собствен стачен комитет. На следващата година се случила крупна стачка на държавните служители (в т.ч. учители, железопътни работници и армейско офицерство), на което държавата отговорила с локаут.

«Промишленният свят» позволил значително да се повиши производителността на труда, докато благодарение на колаборационизма на профсъюзната администрация с босовете, заплатите се държали на ниско ниво. (Или увеличаване на експлоатацията на работниците — прим. РП) Следуя глобальной радикализации 1968 г. (Тази «радикализация», а по-точно революционно движение, обхванало в края на 60-те години цяла Европа и даже САЩ. — прим. ред. РП), рабочие начали восставать против «сотрудничества» (с капиталистами — прим. переводчика) и профсоюзных бюрократов, большинство которых было также членами правящей Социал-Демократической Партии. Количество левых радикалов росло и в 1970-х гг., но это были в основном сталинисты (оставяме политически безграмотния термин «сталинисти» на съвестта на ирландските другари и препоръчваме на читателя да се запознае със статията на РП по повод понятието «сталинизъм» — прим. ред. РП) и маоисты, троцкистские секты составляли незначительное меньшинство.

Неспокойствието в промишлеността в първата половина на 70-те г. принудило правителството да приеме нови законодателни актове.  Закони за защита на трудоустройството и осигуряване на широко участие в приемането на решения били приети в расчета за успокоение на вълненията. (Или отново да се отиде на отстъпки за работническата класа и трудещите се маси, за да се избегне пролетарска революция. — прим. ред. РП) Снова и снова капиталисты были вынуждены уступать рабочим — принятые ими законы затрагивали капиталистические прибыли гораздо меньше, чем если бы капиталистам пришлось удовлетворять запросы рабочих по повышению их заработной платы и уменьшению давления по отдаче на производстве (или степен на експлоатация — прим. ред. РП).

За да се изпълнят исканията на работническата класа и класовата борба да се развие от чисто икономическа в политическа е нужна независима революционна организация. (Употребата на автора на статията думата «независима», е същата тази социал-демократическа мода или "изтривалка" на социал-демократизма, която тя сама критикува. Истински революционната организация не може да бъде от никого независима. Истински революционна организация в съвременната епоха — това е комунистическата партия на работническата класа по тип партия на болшевиките в Русия през XX век. Тя не стои над класите, а строго отразява интересите само на една обществена класа — работническата класа, пролетариата, а заедно с това и интересите на всички трудещи се маси, които също както и работниците, изнемогват под гнета на капиталистическата експлоатация. — прим. РП) К сожалению, крайне левых было слишком мало, а сталинистская Левая Партия и правящие социал-демократы имели достаточно влияния, чтобы предать забастовочное движение и гарантировать, чтобы оно не соединялось с поднимающимися политическими движениями (демонстрации против войны во Вьетнаме, захват в Стокгольме университетских зданий студентами (ноябрь 1968 г. – прим. переводчика), женские движения – всё это привлекало большое количество молодёжи на улицы и втягивало в борьбу, а в это же время имела место борьба рабочего класса на заводах. (И отново ще отбележим не на място употребата от автора на статията дума «сталинистска». Какво именно той разбира под това име не е известно. Но е ясно, че не е партия на работническата класа по типа ленинска партия на болшевиките, една от важните задачи която се явява сливането в едно цяло на всички протестни движения, всички възмущения на трудовия народ, за да може после тази могъща ръка от ненавист под ръководството на работническата класа да се насочи на сваляне на властта на капиталистите и унищожаванае на капиталистическия строй. — прим. РП)

Атака на социалната държава: 1991 г. – днес

Борбата от 70-те г. отишла към края си. През 80-те г. глобалната идеология и политика на световния капитал под натиска на Маргарет Тачър (Великобритания) и Роналд Рейгън (САЩ) станал неолиберализма. Однако государственный сектор экономики продолжал свой рост и в 1980-х гг., и налогообложение выросло до 51% ВВП, достигнув исторического максимума.

През 70-те години с разрастването на държавния сектор Швеция се превърнала в страна с икономически високи данъци. Много нови налози, такива като ДДС и подоходен налог, легнали на плещите на работническата класа, но бил засегнат и капитала: бил увеличен корпоративния налог, и бил въведен налог от работодателя – 35% от неговата заплата (аналог на PRSI на работодателите в Ирландия)(авторката- ирландка, има в предвид ирландската система Pay-Related Social Insurance, т.е. плащане по социално застраховане, свързано с размера на заработената заплата – прим. преводача). Налог с работодателя по-прежнему составляет до трети всего налогообложения страны.

През 80-те г. крупните шведски корпорации «Electrolux и «Ericsson« наели огромен процент работна сила в другите страни. Други крупни корпорации купували чуждестранни компании, поглъщайки чужди конкуренти или самите те ставайки жертви на поглъщане. Например, в 1990 г. «General Motors« приобрела 50-процентную долю капитала в шведском производителе авто «Saab«, в 2000 г. выкупила его полностью, и уже в 2010 г. продала его корпорации «Dutch».

Не подлагайки на социални отрязвания държавния сектор в Швеция през същото десетилетие правителството водило неолиберална тактика, отменяйки регулирането във финансовия и банков сектор, което имало катастрофални последствия. Използвайки изменението в закона за заема, финансистите и брокерите не изпуснали възможността да спечелят милиони на комерческата и жилищна недвижимост. Тези балони (спекулациите на недвижимост – прим. преводача) се раздуват в течение на цялото десетилетие и довели до масов колапс — икономическата криза от началото на 90-те години. Аналогично на банковата криза в Ирландия от 2008-09 г., шведските банки рухнали и били спасени за сметка на парите на данъкоплатците в размер на 67 млрд. крони (6,7 млрд. евро). Грамадните дългове на банките — разплата за снизхождението на спекулантите и предприемаческите кантори — били преобразувани в национален дълг. Но проблема этим была далеко не исчерпана, стала шататься шведская валюта, а банки вновь принялись за свое — за спекулятивные игры теперь с валютой.

Кризата довела до масова безработица и широкомащабна атака на държавния сектор и социалните гаранции. Господстващата класа използвала икономическата криза, предизвикана от частни финансови спекулации, за да съкрати социалните плащания и финансирането на училища и болници, обвинявайки за това «раздутия» държавен сектор. Шведский господствующий класс давненько мечтал сократить госсектор и приватизировать множество отраслей, таких как энергетику и телекоммуникации, находящихся в то время в собственности государства. Кризис позволил им сделать это, а заодно и разоружить рабочий класс, пугая его безработицей.

В началото на 90-те г. били съкратени 90 хил. работни места в държавния сектор. Колапсът на Съветския Съюз в 1991 г. също изиграл своята роля в новите атаки към държавния сектор. С падането на комунизма догмата на Маргарет Течърт «Алтернатива няма» звучи навсякъде, като припев. Страх революции или бунта рабочего класса стал историей, и неолиберализму предоставлена полная свобода. (И отново автора на статията поставя коня пред каручката: главната причина за съкращаване на соцгаранциите, настъплението на капиталистите на правата на работници и трудещи се и фактическата ликвидация на «социалната държава» — унищожаването на СССР ни е подадена като второстепенна, като добавена причина. Именно изчезването на страха у капиталистите пред пролетарски революции, пред могъщото революционно работниеско движение, опора на която е бил СССР, станало най-главния фактор за отказа на капиталистите при отстъпките на работниците, усилване на тяхната експлоатация и унищожаване на  всички и всякакви социални гаранции. — прим. РП)

Кризите от 70-те и 80-те г. в скандинавските страни се изразили в мерки по икономии, приватизация, дерегуляция на икономиката на държавата и задълбочено неравенство, превишавайки нивата държали се 30 години. В Швеция за последните две десетилетия пропастта в доходите и имущественното разслоение се увеличавало най-бързо в сравнение с другите страни от OECD (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие). «Неолиберальная» пенсионная реформа разрушила существующую долгие годы систему гарантий прогнозируемых щедрых выплат, перенеся риски формирования пенсионных накоплений на отдельно взятого рабочего. Если раньше будущий пенсионер знал размер своей будущей пенсии, то в новой системе известен лишь размер взносов, которые теперь делятся — на отчисления в гос. пенсионную систему и в частную, которая абсолютно не гарантирует увеличение пенсии пропорционально вкладу. Гарантирована будет лишь минимальна пенсия, которую будут получать шведы по достижении 65 лет. По прогнозам шведского правительства эта пенсионная реформа увеличит разрыв в доходах шведов и увеличит бедность в стране. Значительно уменьшились траты на заботу о пожилых и на здравоохранение. Начиная с 1980-х гг урезалось стационарное лечение и сократилось количество больничных коек. Одновременно росла доля платных медицинских услуг. Сокращение вложений в социальную систему снизило уровень жизни рабочих. И эти сокращения продвигались не только правыми. В болшинството от случаите социал-демократи и самозвани «социалистически» партии са възглавявали движения за намаляване на «социалките».

Шведската икономика се изправила към края на 90-те г., макар че безработицата в страната продължавала да е висока. Една от причините за това след тежката криза се явява това, че глобалната икономика оставала повече или по-малко стабилна с ръста на спекулативния балон на интернет-компаниите. Вдобавок экспорт сырья и средств производства в Германию и другие страны не останавливался, а в некоторых случаях даже увеличился.

Икономиите в държавния сектор, намаляването на жизнения стандарт на работническата класа и откриването на нови пазари довели до това че капиталистите отново започнали да инвестират в шведската икономика. Важно условие било, че на много фирми им било позволено да фалират и капиталистите понесли основните загуби от финансите и недвижимостта. Почти 60 тыс. малых и средних предпринимателей прогорели в течении пары лет, что привело к более высокой концентрации капитала. Что касается «социального государства», то урезания и приватизации продолжаются, несмотря на выздоровление экономики.

С членството в ЕС, закрепено в 1994 г. с незначителен превес на гласовете на референдум, шведската господстваща класа и социал-демократическото правителство имат още едно алиби за продължаване плъзгането по наклонената дъска на неолиберализма. Новите правила на ЕС в държавния сектор и приватизацията дават оправдание да се проведе свой собствен дневен ред без поемане на никаква отговорност.

В 2006 г. десните сменили социал-демократие. От самото начало на своята дейност те продължили делото, започнато от социал-демократите, но само че с по твърди методи. Государственные аптеки были распроданы и открыты для рынка, образование и здравоохранение выставлены на приватизацию. Изменения в социальном страховании и программах соцобеспечения приносят колоссальные страдания наиболее бедным слоям населения. Корпоративный налог постепенно, но неуклонно снижается, как и налоги на богатство и на имущество, а вот НДС повышается, вводятся поборы за сбор отходов, школьное питание и лечение в стационарах. Быстро растёт социальное неравенство, увеличивается количество шведов, живущих за чертой бедности.

Всички тези мерки не срещат поддръжка в работническата класа, но отсъствието на альтернатива на радикалното ляво деморализира работниците. Независимо от това на места тихичко започнало да зрее съпротива на социалните рязания. Учащите се в мед училища разгърнали кампания за повишаване на заплащането на труда, в цялата страна премиали големи протести против измененията в социалните програми. В същото време по такива политически въпроси, като антифашизъм или Палестина, да се организират хората и особенно младежта е крайно сложно.

Ерата на шведското т.н. «класово сътрудничество» завършило. Материално-икономически базис за класически реформизъм повече не останали, независимо от това, че известна част от работническата аристокрация и дребнобуржоазната интелигенция продължавали да реват за «капитализъм с човешко лице». В 1980-х гг. правящий класс сделал попытку «подвести черту», проведя крупные локауты, но яростные забастовки, последовавшие за этим, несколько охладили пыл капиталистов. Следващата атака на крупния капитал съвместно с дребната буржоазия при поддръжката на десните партии се изразили в кампании против т.н. «фонд на наемните работници» (Wage Earners Fund). Първоначално, тази идея била предложена от профсъюзите за увеличаване на влиянието на корпорациите чрез придобиването на крупни пакети от акции. Но смысл изначального предложения было выхолощен, и борьбу против фонда наёмных работников шведские капиталисты использовали как повод для наступления на все социальные завоевания трудящихся.

Именно социал-демократическото правителство в 80-те г. пусна «системни промени», както ги наричат в Швеция. (Забележете, че това се е правило едновременно с горбачовската Перестройка! — прим. РП) Тяхната същност — отказ от курс към «социална държава» наред с дерегулация и по-нататъшна приватизация на отраслите от икономиката. Такой поворот был совершён ввиду следующих факторов:

1) Вътрешнопартийната опозиция никак не била оформена организационно, че да влияе на приеманите решения. Тези леви, които са били в партията, просто се огънали или отишли в дясно в търсене на «нови идеи».

2) Стагнацията на шведския капитализъм не оставил място за разширение на достигнатите социални завоевания, а обратно, капиталистите поискали намаляване на средства за социалка» и намаляве на достъпа на работниците до «икономическия пай».

3) Увеличиващата се глобализация и все по-явна конкуренция на чуждестранните монополи.

4) Реставрацията на капитализма в Русия и страните с народна демокрация, която дала импулс на всички перечислени тенденции и не само в Швеция, а и по целия свят. Социальните реформи в Швеция и другите капстрани се провеждали, като ответни мерки — като противодействие на социалистическия лагер, в който работниците били осигурени с невиждани за работещите в капиталистическите страни права. После уничтожения СССР капиталисты прекрасно осознали, что в «социальном государстве» уже нет никакой необходимости, что это — излишняя роскошь, и что превращение условно бесплатных социальных благ в платные откроет им новые прибыльные рынки.

Дерегулацията в рамките на тези «системни промени» се изразявала в съкращаване контрола на държавата в пазара на ценни хартии и финансовата система. Това повлекло след себе си създаването на вътрешен пазар на пари и стремителен кредитен бум, създававащ надут икономически ръст (болшинството кредитни средства след това отишли за покупка на недвижимост). Затем последовали отток капитала, убытки по кредитам и неплатежёспособность банков. Много банков прогорело до того, как вмешалось государство.

Така също в 80-те г. все по-малко пари са се отделяли от държавния бюджет за здравеопазване. В 1991 г. била проведена т.н. «налогова реформа на века», предложена от социал-демократите заедно с либералната партия «Народна партия» (Folkpartiet). Главното в нея била отмяната на прогресивния налог. Реформа снизила налог на прибыль и подняла налог с продаж до 23%. В 1991-м же году Швецию накрыл очередной банковский кризис (сильнейший с 1920-30-х гг). В качестве антикризисных мер началась распродажа госсобственности. С ухудшением ситуации в ноябре 1992 г. увеличился отток спекулятивного капитала из страны, после чего правительство отказалось от твёрдого обменного курса и девальвировало национальную валюту. Правителството излязло със заявление, че всички шведски банки ще изпълнят своите задължения (сега и в бъдеще). Няколко банки били национализирани. За да се спасят банките правителството похарчило 4% от БВП (около 20 млрд долара по курса от 2009 г.). Профицитът в бюджета в 1990-91 г. се превърнал в 10% дефицит в 93-94 г., и брутната сума на държавния дълг скочил от 43% от БВП в 1990 г. до 78% в 1994 г. В 1994 г. именно долг и дефицит стали оправданиями для социал-демократического правительства для дикого сокращения социальных расходов, повышения налогов и проведения рыночно-ориентированных реформ. Эта программа была поддержана и «Левой партией» (в прошлом — «Коммунистической»).

 За трудещите се кризата не спирала. известен ръст на икономиката в 1994 г. не се съпровождал с подобряване на жилищните условия или получаване на гаранции по заетост и даже не се спряла по нататъшната капиталистическа атака срещу работническата класа. Ровно наоборот. Декада 1990-х гг. была десятилетием массовой безработицы в Швеции. 1,8 миллиона человек (почти 40% от всех жителей от 18 до 60 лет) в 1990 г. были зафиксированы в статусе ищущих работу. Количество рабочих с постоянным трудовым договором сократилось с 3,6 миллионов до 3-х, а количество рабочих с временными контрактами возросло с 400 тысяч до 520. Безработицата останала на ниво 5,7% (в 1990 г. била 1,7). Правителството намалило добавките за деца, безработица — от 90% заработка до 75% (в 2006 г. вече до 51%). Било намалено заплащането и по болничен лист, станало сложно да се получава субсидия за заплащане на жилище. Пострадал всеки аспект от системата за соцзащита на трудещите се.

Тези атаки на завоеванията на работническата класа спровоцирали мощно ответно движение на трудещите се, което започнало със студетски стачки и демонстрации, организирани от движението на социалистическата младеж («Elevkampanjen»). 45 хил. студента провели демонстрация в «протестния ден» през пролетта на 1995 година. След това последвали стачки на работници, безработни, болни, инвалиди и други категории от трудещи се, по които ударили людоедските реформи. Към края на 1996 г. съществувала реална възможност от политическа стачка против правителството на страната. До этого момента многие рабочие думали, что соц.-демократы просто сбились с пути; теперь же им стало понятно, что социал-демократия в полный рост участвует в этом капиталистическом демонтаже завоёванной годами забастовок системы социальной защиты.

По-нататъшните действия на соц.-демократите само подтвърдили догадките на работниците. От 1994 до 2006 г. социал-демократите разпродали държавни активи на сума 16,5 милиарда долара (по курс за 2009 година). Количество трудящихся, занятых на муниципальных предприятиях снизилось, а занятых на частных соответственно возросло. Сферы, где ранее было задействовано государство, — охрана детства, образование, социальные службы для молодёжи и по уходу за пожилыми — стремительно перекочёвывали в частные руки.

В 1996 година правителството пристъпило към приватизация на електроенергетичния отрасъл. Телекоммуникации, пощи, обществен транспорт също преминали под чука. Държавни компании, включително национализираните банки, били продадени слет като загубите им легнали, като задължение на държавния бюджет, а значи — на шведските трудещи се. Пенсионная реформа в 1998 г. привела к созданию системы, которая не гарантировала накопление больших пенсий. По сути, пенсионные накопления были приватизированы правящим классом и сами пенсии снижены.

В 1992 г. била започната реформа на училищното образование резултат от който станал ръста на числото частни училища. В 1990 г. властите пристъпили към реформа на здравеопазването, което обложило с данък ходенето на доктор, хоспитализация и т.н. и сумата за това расте с всяка изминала година. В 2009-м году она равнялась 140 кронам (более 20 долларов США) за посещение врача в Стокгольме и посещение врача узкой специализации — 300 кров (более 40 долларов). Визит к зубному стоил уже тогда более 600 крон (85 долларов) за обычный осмотр, тогда как поставить зубную пломбу стоило в разы больше. Согласно исследованию, проведённому в 2009 г., 850 тысяч шведов не могли позволить себе обращаться к зубному из-за дороговизны.

В 2006 г. соц.-демократическото правителство продължило с радикалните съкращения на пособията по безработица и социална застраховка с прицел на създаване на нискозаплатен пазар на труда. Ситуацията за работническата класа и всички шведски трудещи се станала ощё по-лоша с настъпваенето на поредната световна капиталистическа криза. Правительство продолжило распродажу госсобственности в частные руки. В 2011 г. безработица выросла с 5,9 % в начале года до 12 % в конце. Стало легче уволить работника, находящегося на постоянном контракте. Для этого бизнесменам было достаточно заявить об отсутствии работы, и они получали право расторгнуть контракт. Это объясняет, почему безработица росла в Швеции быстрее, чем в других европейских странах, на фоне того, что процент безработных граждан до 30 лет в Швеции — самый высокий в Европе.

Изводи

  Днес Швецие я наричат «лаборатория за приватизация». Днешният «шведски модел» — това е приватизация на всичко, дерегулация на икономиката и други пазарно-ориентирани реформи. Эти самые реформы в Швеции привели к высокой степени приватизации во многих отраслях экономики. Около 80 процентов школ — частные, частные же и жд, и метро.

Концентрацията и централизацията на капитала в Швеция е отишла далеч в сравнение с която и да е развита кап. страна. Буржоазната преса е писала за империята на Уоленберговите: «Това е семеен бизнес, доминиращ в икономиката. Нито едно семейство, контролиращо бизнес в коя да е развита страна, няма такова обширно влияние, като семейство Уоленбергови в Швеция.» и «За доминирането на Уоленбергови в корпоративна Швеция помагали всички социал-демократически правителства на страната».

Социал-демократцята е била на власт в Швеция над 40 години и не извършила сериозни стъпки по национализация на промишлеността. Няколко компании с участието на държавния капитал в тях — само бледо отразяване крупните частни корпорации и именно този порядък на вещите искат да зафиксират социал-демократите и профсъюзните босове. Получая частную выгоду от близости к богатеям, никак не контролируемые «снизу», представители профсоюзов действовали как защитники держателей крупных активов, а не рабочего класса.

Няколко примера. Оле Людвигсон (Olle Ludvigsson) от профсъюза на работниците в металообработващата промишленост, представляващ работниците в управлението на корпорация «Volvo» от 1998 г., до 2009 г. гласувал за увеличение на дивидендите на управляващите в същото време, когато корпорацията с хиляди съкращавала работници. А президент национального профсоюзного центра («Landsorganisationen i Sverige») Ванья Ландби-Ведин (Wanja Lundby-Wedin) голосовала за щедрый пенсионный парашют для главы пенсионного фонда «AMF». Того самого «AMF», который понизил пенсионную планку пенсионерам.

По-нататък. Ако преди «заплатният въпрос» се решавал с преговори с цялата работническа класа с правителство и бизнес, като така се е достигало до повишаване на заплатата на всички работници с страната (защото именно профсъюзите обозначавали «заплатният коридор»), то сега това обсъждане преминава във формат на «отделен профсъюз — отделен работодател». И гарантии, которые подписывает этот работодатель касаются, в лучшем случае, лишь повышения минимальной зарплатной планки для работников отдельно взятого профсоюза. Такава децентрализация, фрагментация на профсъюзното движение в частта на обсъждене на важния за работниците въпрос — заплатата довела до плюсове само за капиталистите. Другата страна на «заплатният коридор» се състои в това, че в 1932 г. буржоазията е приела закон, забраняващ стачките след подписване на съглашения за заплатите (което действало от година до три). В съответствие с него, профсъюзите при желание да проведат стачка или даже просто вербално да я поддържат се задължавали да платят прилични глоби, с годините само растящи.

В течение на последните 20 години шведското реформистско правителство извършвало само изменение на трудовото законодателство за радост на крупната буржоазия:

— повишение на глобите;

— увеличение срока на предупреждение за намерение да се проведе стачка;

— принудително привличане на държавни структури (Национално конфликтно бюро), които са с права да се отложи стачка и т.н.

В течение на целия период от края на Втората световна война до последното десетилетие практически всички елементи на работническата демокрация в рамките на профсъюзите били премахнати. Левият фланг се маргинализирал и затихвал. Профсъюзите се вкарали в бюрократизъм и централизация. Управлявали ги добре заплатени членове на социал-демократическата партия, а редовите работници по никакъв начин не могли да влияят на приеманите от-горе решения. Уже в 1950-х гг. члены профсоюзов были лишены права голосовать относительно соглашений по зарплате, по поводу выбора представителей профсоюза, в то время, как период между сессиями конгресса становился всё длиннее.

В днешния период на икономическа криза и жестока бюджетна икономия отново излиза на преден план левия реформизъм и кейнсианството. Подемът на Сириза в Гърция и Меланшон от френския Ляв Фронт откриват ново поле за лево-реформистска политика. Анализ социал-демократии на практике в скандинавских странах в послевоенный период становится все более важным для революционеров как аргумент против возможности кейнсианского решения экономического кризиса. Този анализ разглежда «Скандинавският модел» на «социална държава» в своя исторически контекст и разбиране, какво е станало в епохата на капиталистическия бум, който е бил следствие от колосалното разрушение от Втората Световна война. (Авторът повтаря своята грешка, изваждайки последствията от Втората световна война, като главна причина за появата на «социална държава». См. прим. ред. РП выше. — прим. ред. РП) «Социалната държава» просто не може  да се възстанови, ако не бъдат възсъздадени точно такива обстоятельства. (Това по принцип е невъзможно, защото днес капитализма не е такъв, какъвто е бил преди 60-70 години. Неговата социална база рязко се съкратила. Нова световна война е възможна, възможни са и гигантски разрушения като неизбежно следствие. А само послевоенното възстановяване ще отиде на принципно други, не капиталистически начала защото сега основа на съществуване на човечеството ще се явяват вече други по-високи по нива на равитие и многократно по-мощни производителни сили, които никак няма да се вписват в обложката на предишните производственни отношения — отношения на частна собственост на средства за производства. — прим. ред РП) Вот почему те, кто искренне жаждет государственных реформ согласно идеалам «старой» социал-демократии или левого реформизма упирается в проведение режима жёсткой экономии в целях «оздоровления» капитализма.

Реформизмът с прости думи е идея, че капитализма може да бъде изправен с вмешателство от държавата, действаща от лицето на трудещите се. Реформистите виждат държавата, като неутрален съдник, който може да завладее за своите цели всяка класа. Они согласны с революционерами, что капитализм самой своей сущностью несёт неравенство и регулярные кризисы. Но, они верят, что правительство может решить эти проблемы и достигнуть долгоиграющей стабильности и социальной справедливости в рамках капиталистического строя.

Проблемът на реформистския подход е в това, че държавата при капитализма не е неутрален съд, който може да завладее и управлява със своите интереси работниците. При капитализма всяко правительство, независимо от това, каква конкретно партия се намира на кормилото, се опира на доходите от събирането на налози, които от своя страна зависят от «здравословното състояние» на кап. икономика. Когда капиталист несёт убытки, фонды социальных программ попадают под огонь.

Това може да не се окаже проблем докато икономиката е здрава и работническото движение е достатъчно силно за да принуди капиталисте да отидат на компромис по част от налозите и разходите за «социалка». Но в дългосрочна перспектива при капитализма никак не може да се избегнат кризи и икономически спадове .

Когато такова нещо стане всички политически партии са призвани да поддържат капиталистическия порядък, трескаво търсят способи за възстановяване на икономиката и съхраняване на печалбите на капиталистите. В този разрез се нарушава компромиса между труда и капитала: управляващата класа търси политики, насочени на съхранение на печалбите за сметка на труда, и всички партии, непосягащи на кап. строй, трябва да удовлетворят тези искания.

  Ето защо започвайки от 80-те г., може да се намерят безброй примери за това, как самозваните соц.-демократически политики режат разходи от системата на соц. защита на населението, намаляват данъци на корпорации, отслабват позициите на профсъюзите на пазара на труда, провеждат приватизация на соц. службите и либерализират регулирането на финансовия сектор. Именно това и става в страните на Скандинавия от 80-те г. насам.

Шведскиете соц.-демократи не извършиха нито един опит за ликвидация на частната собственост и обобществяване на средствата за производства. Партията е приела капиталистическия уклад, като даденост. Да, в короткий период в 1970-х гг. соц.-демократы поддерживали рабочий класс в осуществлении некоторых форм владения и контроля рабочими над средствами производства, но опять-таки в рамках капитализма. В конце 1970-х гг эта попытка окончилась неудачей и соц.-демократы вернулись к привычной политике посредничества и компромиссов между трудом и капиталом, не посягая на собственно капиталистический строй. Эти компромиссы сопровождались такими уступками капиталу, как, например, политика задабривания (appease) правящего класса законами, ограничивающими права рабочих на забастовку, облегчая капиталистам локауты и т.д.

Така също се забравя, че богатството на шведската държава в 60-70-те г. се опирало на експорт, на глобалния капиталистически пазар, угнетяващ (и до сега) работниците в целия свят. Все повече и повече шведската икономика зависи от експорта на оръжие в такива страни, като Саудитска Арабия, която използва това оръжие за убийства на протестиращи в Бахрейн и за угнетение на своя собствен народ.

Един от митовете на «социалната държава» – това е че се представя за тип «партньорско сътрудничество» между босовете и работниците. В действителност, именно класовата борба на работниците заставлява капиталистите да се лишат от част от своята печалба в полза на създаването на «социална държава», но само в такава мярка, в каквато те имат достатъчно средства на издръжка. В текущем кризисе прибыльности господствующий класс будет продолжать наступление на рабочие зарплаты, права и социальные гарантии, пока опять не последует ответный удар со стороны рабочих против всей капиталистической системы.

Швеция и другите северо-европейски страни няма да остават невъзприемчиви към икономическите кризи. Когато икономиката отиде в упадък в мащабите на цялата планета, експорта ще се съкращава, и когато европейската периферия обяви фалит, скандинавските страни също ще се окажат под ударите, защото банките в центъра носят парични загуби, ставайки страни в дългово банкротство. Революционеры должны бороться против любых атак на рабочих класс, включая и атаки на «социальное государство», которое предыдущие поколения завоевали в тяжёлой борьбе. Кроме того, нельзя забывать о необходимости двигаться из этой системы в социализм. Швеция есть прекрасный пример того, что реформы, завоёванные рабочими в рамках капитализма, могут всегда быть отыграны назад, и что революционное свержение капитализма рабочим классом есть единственное решение кризисов и гнета.

22 августа 2012 года

Оригинал статьи — http://www.irishmarxistreview.net/index.php/imr/article/view/31

Перевёл тов. Олег

Статья дополнена информацией из статей:

• «Социализм? Всмысле, как в Швеции?» от 24 ноября 2015 г. https://socialistworker.org/2015/11/24/you-mean-socialism-like-in-sweden

• «Швеция: разве в Швеции социализм?» http://www.socialistworld.net/index.php?option=com_content&view=article&id=3752