Що се отнася до факта за съществуване, то ако има работническа класа, то трябва да има и своя класова култура и изкуство. Пролетариатът, както и всеки друг клас, има своя идеология, а значи и създава елемент от своя културя, в която се отразява неговото икономическо, политическо, правово и културно положение, а така също противоречията в буржоазното общество, неговата несправедливост и бедствия. Съответно, в тези елементи на работническа култура се изразяват политическите и етични възгледи и позиции на угнетената класа и неговите организации.
Както и да се старае всяка (национално-фашистска или международна) буржоазия, но културата и изкуството на работническата класа по своя характер обективно се явяват демократични и социалистически. Този характер се определя от условията на материален и духовен живот на пролетариата. По форме современная пролетарская культура национальна, так как в обществе существуют не только классовые, но и национальные различия. Но в то же время, поскольку международный рабочий класс есть единый класс, с общими коренными общеклассовыми интересами, постольку суть пролетарской культуры также едина, различаются лишь её конкретные национальные формы.
Друга работа е че днес пролетарската култура се намира в забрава, тя е слаба и не може да бъде господстваща в капиталистическото общество, защото господстваща култура в обществото се явява културата на тази класа, която господства икономически и политически. Такава класа днес се явява буржоазията, която не е заинтересована в развитие на идеологическите форми на своя гробокопач. Поэтому первые ростки и формы пролетарской культуры и искусства, появившиеся в последние годы, подавляются и разлагаются буржуазией в рамках классовой борьбы, и это происходит по всей реакционной линии — от прямого запрета и уголовного преследования до «кастрации», «мягкой» подмены классовой сути того или иного произведения, постановки, рассказа, книги и т.д.
Освен това, самите опити за създаване на класово-пролетарски форми на изкуство страдат от тази болест, както и голяма част от новото ляво движение — от незнание основите на болшевизма, от дребнобуржоазните позиции на авторите. Често се случва така, че нужна и по начало замислена правилна художествена работа се изражда в процеса на създаване и се скатава в идеализма, в дребнобуржуазна революционност, в икономизъм или даже в еснавска пошлост.
Хиляди пъти ще кажа, че кадрите решават всичко. Но не всякакви кадри. Область литературы и искусства — это важный участок идеологической борьбы пролетариата за своё освобождение. Поэтому молодые творческие кадры из левой среды, которые до сих пор считают, что искусство стоит вне классовых отношений, что оно нейтрально и призвано лишь «залечивать душевные раны и делать человека чище, лучше», неизбежно впадают в поповщину и буржуазное болото. Не исправив упорной марксистской учёбой своё сознание, они при всём желании не поставят своё творчество (литературное, театральное, изобразительное и т.д.) на службу революции, на службу рабочему делу.
Готови, така да кажем, оформени пролетарски писатели, поети, художници у нас няма. Още пове того, у нас няма и държавен апарат за превъзпитание на творческата интелигенция в комунистически дух.
Такова положение означава първо, че развитието на ново пролетарски писател, по-скоро ще дойде от пишещ ляв, имащ и развиващ своя литературен талант. Но това съвсем не означава, че комунистите трябва да изхвърлят от себе си тези писатели, художници, музиканти, които не стоят на болшевишки позиции, но при това не се опират до буржоазията, стараейки се да се дистанцират от нея, които не са доволни от своето положение, виждат безперспективност и опасност в капитализма, и затова се колебаят и са готови към сътрудничество с работническите организации.
Освен това, ръста на нови пролетарски художници, опиращи се в своето творчество на културното наследство на сталинския СССР, не трябва да бъдат придружени от безразборни отхвърляния на ценни достижения на буржоазната култура. На голо място и от нула, без критично усвояване на всички идейни богатства на класовите общества, истинска култура и изкуство са невъзможни. Попытки создания новой культуры без учёта всех существующих культурных достижений, равно как и попытки создать «новую» культуру искусственно, выдумав её «законы» и фундаментальные положения, всегда служили контрреволюции и фашизму.
Второ, развитието на пролетарския художник трябва да бъде строго партиен, свързващ творчеството с практиката, той не трябва да е анархически, стихиен, задочен, извън конкретна партийна работа в кръжока или секцията. Развитието на работническия писател, музикант, режисьор извън новата большевишка организация, в крайна степен, без тесна връзка с тях, неизбежно ще доведе до отход от действителността, към насочване в идеализъм и колебливост, към «некласова» политическа и творческа позиция, т.е. в лагера на буржоазията, където и най-големия талант може да бъде използван, като проститутка, пропилян и загубен.
Накрая трето, отчетите на начинаещите пролетарски художници (в широкия смисъл на тези думи) трябва да се провеждат не само в марксическите кръжоци. Голямо значение има болшевишкото самообразование на художника, умножено на осъзната остра необходимост да станеш болшевик, изразител и борец за интересите на работническата класа, както в политиката, така и в изкуството.
Или изискванията към новите млади пролетарски писатели, поети, музиканти и т.н., трябва да са по-високи, отколкото към «редовите» кружочници и работнически активисти.
Такова положение е естественно. Своеобразието на изкуството се състои в това, че то познава и отразява реалния свят не в понятия, както например науката, а в художествени образи. Формы отражения действительности в искусстве могут быть самыми разнообразными. Это и живопись, и танец, и музыка, и скульптура, и, конечно, искусство слова — литература. В этих формах и образах искусство обобщает различные явления действительности, раскрывает их сущность, наглядно и ярко показывает скрытые противоречия и тенденции развития.
При това «боевата» особеност на изкуството се състои в това, че то с най-силен образ въздейства на съзнанието на хората, предизвиква у него различни чувства, свързва тези чувства с мислите на човека и го напълва с определено идейно съдържание. Когато ние гледаме филма «Великият гражданин» или четем строфи от Маяковски за революцията, ние изпитваме определени чувства, които изразяват в тези произведения образите на болшевиките, контрареволюционерите, едни или други събития и т.н. Toва означава, че пред нас са идеологически наситени, партийни (т.е. класови) произведения на изкуството, в които се провеждат философските и политически възгледи на работническата класа, изразява се своеобразното познание и утвърждение на марксическите закони на общественото развитие.
Ако в произведенията на изкуството няма класово-политическо звучене, ако художника се отнася към своето творчество, като опит за «систематизация на чувствата» и така, той помага на буржоазията, защото е заинтересован в изолация на изкуството от политиката, философията и класовата борба.
Всичко това означава, че великата сила на изкуството задължително предполага и висока марксическа квалификация на художниците, и тяхната велика отговорност пред работническата класа. Художниците са надарени хора по-широко, по-дълбоко, по-остро усещащи експлоатацията, несправедливостта, ненормалността на съществуващия строй. И в същото това време, не притежаващи марксическо класово съзнание, тези хора често не разбират същността на това, което виждат и чувстват, не осъзнават същността на класовото общество и причините за експлоатацията, а значи не виждат правилния път за нейното унищожение. В этом случае могучий дар художника вольно или невольно служит буржуазии, а не трудящимся, как бы хорошо этот художник ни описывал народные беды и угнетение.
И така задачата на новите пролетарски художници се заключава в това, да престанат идейно да обслужват буржоазната класа и твърдо да застанат на класовите позиции на пролетариата — независимо от своето текущо класово положение. И задачата на работническите организации се състои в това да се помогне на художника.
Няколко думи за тактическите моменти.
Ясно е че образец за ново пролетарско изкуство е и ще бъде изкуството на сталинския СССР. Но въпросът е в това, че революционната класика е станала за младите писатели не хранилница, която те без край да преписват, а база за творчество, такова, каквото за нас се явява марксизма-ленинизма в политиката и практиката на класовата борба.
Втори момент, непосредственно касаещ името на статията. В 2016 г., година когато ние разлепихме в града обява за откриването на първия «философски кръжок», ни позвъни, а след това дойде на занятия един човек. Разговорились. Он долго ходил вокруг да около, а потом рассказал, что несколько лет играл в театре-студии «Эпикур».
Що за театър? — питаме. Оказа се че в нашия град, в покрайнините, в ДК Горки дълго време е съществувала студия за театрално изкуство. До 2010 г. она называлась «Гестия», а вот затем, когда ушли старые художественный руководитель, литературный редактор и администратор и пришли новые люди, у студии изменилось название, она стала «Эпикуром».
Но главното се състоеше в това, че тогава в студята същественно се изменил репертоара. Другарят, играл в студиото, разказ, че осново в репертоара на «Хестия» бил Чехов, неговите разкази и миниатюри, А. Островски, О. Уайлд. Нищо необичайно, стандартен репертоар. Но при этом студия часто практиковала моноспектакли, когда тот или иной актёр читал со сцены рассказ или кусок пьесы.
Именно този приом особенно се използвал тогава, когато се родил «Епикур», и театъра започнал да показва разкази и пиеси на Горки («Ф. Гордеев», «Мать», «Враги» и т.н.), Л. Толстой за селските бедствия («Проезжий и крестьянин» и т.п.), Короленко («Голодный год», «Дети подземелья»), Енгелгардт «Письма из деревни». Постепенно спектаклите и моноспектаклите по остра социална класика станали популярни не само в близките микрорайони, но и в района. За трупата и постановките преминала слава в града, на съботните и неделни спектакли започнали да идват от други райони.
Ясно, чe дълго и безнаказано такова творчество не можело да продължава. Първото спречкване с администрацията на ДК станала заради четенето на «Путешествия из Петербурга в Москву» на Радищев и «Библии для верующих и неверующих» на Ярославски. Театр предупредили о необходимости строго соблюдать разрешённый репертуар.
В отговор на претенциите и в знак на протест против свалянето на демокрацията «Епикур» поставил спектакъла «Едноетажна Америка» на Илф и Петров, а след това когато идеологическия отдел на районната администрация разрешил лирическите стихове на Маяковски, бил пуснат цикъла от моноспектакли по «Облак в гащи», «Дървеница» и «Ляв марш» на Маяковски.
Такa също театъра поставил отделни вечера на поезия, на които не един, а няколко актьора четели стиховете на Маяковски за революцията, «Двенадцат» на Блок, «Молотобойца» на Хейн, както и Д. Бедной. Станало така, че след завършване на литературната част вечерите се превръщали в дискусионни политически клубове, на които не само се «обсъждали и съгласували със зрителя репертоара на студиото» (това е била параван, под прикритието на който и се устройвали литературните вечери), но и се водили разговори за политиката към текущия момент.
«Eпикур» получил няколко предупреждения от районната администрация. Студиото било заплашено със затваряне и даже с отнемане на разрешението за култмасова дейност, но до средата на 2014 г. театъра измъквайки се известно време отстъпвал и давал в репертоара си разрешени произведения на Чехов, Байрон, Гьоте и други класици. А след това когато полуфашистската хватка отслабвала, в репертоара отново се включвали Горки, Маяковски, Пьотефи, Короленко.
През лятото на 2014 г. «Епикур» се разпаднал, защото ядрото (худрук, лит. редактор, администратор) напуснали бойното поле.
В какво се изразява ролята и заслугата на «Епикур»? То показа, че действително мислещите и искренно болеещи за народа хора неизбежно преминават към марксическите кръжоци.
Този театър показал, че при правилна постановка на нещата границата между театралното студио и болшевишкия кръжок може да бъде условна, когато театралното студио – това е външно явление, облошка, прикритие, а марксистско-ленинската секция (партийна секция) – истинска същност.
«Eпикур» показа, как можe и трябва да работят комунистите и в частност да съвместяват легалната и полулегална работа с напълно нелегалната, за достигане до голям агитационно-пропаганден ефект по всички тези направления. Постановките и литературните вечери могат добре да развиват и допълват работата на марксическите кръжоци, пренасяйки сред широката маса болшевишките идеи, изразяващи се понятна за всеки трудещ се художественна форма, а болшевишкия кръжок, изпълняващ ролята на партийно ядро, да определя репертоара и формите на подаване на драматичния материал.
М. Иванов
