Част 2.

Англо-руска конвенция 1907 г.

В първата част от тази статия бе казано, че на империалистическото съглашение от 1907 година за Афганистан ще отделим специална глава. Такава необходимост може и да се избегне — при това условие, ако болшинството наши читатели сериозно по-марксически подходят към своето историческо самообразование. Но това засега го няма, както няма и диалектико-материалистически подход в оценката на едни или други събития. Затова главата за сключването на англо-руската конвенция за Афганистан има не толкова тясно-военен, колко то развиващ се характер и е призван да покаже «на пръсти», колко сложен и противоречив път върви един или друг исторически процес, колко голямо е богатството и разнообразието на силите и факторите, влияещи на конкретно политическо събитие, колко недопустимо е да се извади то ва събитие от общия контекст и да се оцени то едностранно, опирайки се само на това, което е видно с невъоръжено око.

Руско-британската конвенция и събития та около нея добре показват  отношенията на империалистите по между си, които не са и не могат да вървят по някаква права, на която един път завинаги се  подчиняват установени правила. Тези отношения са се развивали и  се развиват по-скоро, като някаква равнодействаща от огромно множество от фактори, сред които често се появяват такива фактори, които отначало не са оказвали същественно влияние на афганските събития, но след това от малки и незначителни са се превръщали в определящи и изменящи цялата предшестваща политика на Англия и Русия в Централна Азия. Например, един от тези фактори в началото на XX век се явило строителството с германски капитал на трансконтиненталната железопътна линия Берлин —Багдад.

Ролята и мястото на Афганистан в историята през втората половина на XIX–XX век, т.е. в историята на световния империализъм, явно е била недооценена. При това ако буржоазната историография идеалистически-високомерно счита тази бедна азиатска страна за безправен заден двор, «трети свят», нямаща право на глас и пълна зависимост от волята и интересите на «цивилизованите нации», то късносъветската историческа наука, в учебниците за средните и висши училища, отделяла на този ключов район от Азия съвършенно недостатъчно място и внимание.

Такова повърхностно отношение, а така също евтино-извънкласово, схематично представяне на сложните процеси в афганския икономически, политически и културен живот оказали известно влияние, както по отношение на съветските трудещи се през 70-те и 80-те г. на XX век към тази страна, така и на самия сложен и противоречив процес на вземане на решения за извеждането на съветските войски в Афганистан. Никой не говори за това, че в съветските училищя, институти и СМИ е трябвало да бъде разпространена тясноспециализирана секретна информация от разузнаването, но да се сведат обем от знания за този важен район от Азия с няколко изречения в учебниците е било недопустимо, но се извършвало дясно-троцкистски умишлено – преди всичко за да не се развие у нашите трудещи се класов, болшевишки, диалектико-материалистически подход към оценката на историческите събития, а на негово място да се внедри идеализъм и мъртва схема, повърхностно и дребнобуржоазно еснафско деление на държавите на «важни» и «не важни».

Затова излезе така, че една от задачите на материала на РП за Афганистан (който по име трябваше да обхване само войната от 1979–1989 г.) се явява и частично запълване на празнините в общите знания за тази страна и кратко описание на сложната диалектика на отношенията на империалистите- Англия и Русия на примера на няколко конкретни международни събития от периода 1905–1915 г.

Вратата към Индия

И такa, 1906–1907 г. били напрегнати времена от събития в историята на Средния Изток. Във външната политика на руския империализъм този период е бил отбелязан от две крупни съглашения: конвенцията от август 1907 г. с Англия — за разграничаване сферите на влияния в Средна и Централна Азия и с Япония – за временната взаимна поддръжка и неутралитет при грабежа на Китай и аннексиите на неговите територии.

Тези два акта, независимо от географската си отдалеченост на «предметите на договора», били свързани с дълбоко вътрешно единство. Те се изразявали отражение на завъртането на руския империализъм на близкоизточни релси, с «център на общо привличане» в Константинопол, където са турските проливи, към завладяването на които и се насочила крупната руска буржоазия. Это стремление царизма к контролю над выгодными стратегическими позициями и наиболее удобными путями вывоза российских товаров в Переднюю Азию, Северную Африку и Южную Европу стало одним из решающих факторов участия России в империалистической войне 1914 г.

Хронологически «афганистанската» конвенция с Англия през 1907 г. предшества съглашението с Япония за разделянето на китайските земи. Това е така, но тези две събития са предшествани от такива крупни събития, като руско-японската война и революцията от 1905 г. в Русия. В ходе войны с Японией, которая опиралась на помощь англо-американского финансового капитала, желающего удаления царской России с Дальнего Востока и из Китая, русский империализм был отброшен от тёплого моря, ёмких восточно-китайских рынков и удобных незамерзающих портов. В итоге войны на Дальнем Востоке вырос новый империалистический гегемон, и при этом, если брать более глобальный масштаб, с конца 1905 г. почти вся береговая полоса России — от Кольского полуострова до Японского моря — могла контролироваться английским и англо-японским флотом. Такой контроль, хотя и без активных боевых действий флотов, сдерживал внешнюю торговлю России и объективно «усмирял» аппетиты российского империализма как на Западе, так и на Востоке.

Примерно в това време в направление на руския Туркестан, т.е. в точката на съприкосновение на азиатските колонии на Русия и Англия, рязко нараснала заплахата от нападение откъм Афганистан, който Англия усилено търсила за завладяването на Бухара и т.н. В 1904–1905 г. обстановката по това направление толкова се задълбочило, че в самия разгар на войната с Япония от Туркестан за японския фронт не бил взет нито един войник, нито една пушка или кон. Больше того, в связи с тем, что английская буржуазия в этот момент затеяла широкие военные манёвры в Северной Индии, направленные на запугивание Петербурга, царизм был вынужден увеличивать свои силы в Туркестане, опасаясь вторжения англо-афганских войск в Среднюю Азию.

Oт друга страна, Портсмутският мирен договор с Япония, унизителен и проигран за самодържавието, не само не устроил руско-японските империалистически противоречия, но обратно- усилил ги. Но самодържавието и буржоазията, до смърт изплашени от революцията от 1905 г., в този момент все пак се примирили, «стискайки зъби», със загибата на южна Манджурия, Ляодунския полуостров и Корея. Однако российскому капиталу, потерпевшему неудачу на Дальнем Востоке, остро нужна была «компенсация» в другом районе мира. Поворот царизма к ближневосточным делам означал, по образному выражению Витте[1], что «Константинополь должен с лихвою оплатить все счета Порт-Артура».

Това от своя страна, поставило въпроса за съглашение с Англия — «стопанката» на Суец и Гибралтар. А договор с Англия за нейната ненамеса в завладяването от царизма на турските проливи е трябвало да се отчита Япония в тези преговори, които тя е водила (вече след сключения Портсмутски мирен договор) с Русия по повод «приятелския» раздел на сферите на влияние в Китай. Иначе говоря, сближение самодержавия с британским империализмом должно было сыграть решающее значение в вопросе о том, что Япония «добровольно» отказывается от претензий на «русскую» северную Манчьжурию и часть Монголии — в обмен на отказ России от попыток вернуть себе Корею, Южный Сахалин и Курильские острова.

Но последващото «сближение» на руския и британски империализъм в района на Афганистан довели само до това, че Англия предложила на царското правителство да се откаже от каквито и да било претенции на Афганистан и Индия. На  заседанието при готвенето на отговор на това английско предложение царския министър на външните работи Изволски пряко заявил, че

«…преговорите с Англия, достигнаха именно сега най-горещ пункт, намиращи се в непосредственна връзка с теми, които ние водим с Япония и които вероятно, скоро ще дадат желателен резултат, изразяващ се в сключването от серия конвенции, част от произтичащите условия на Портсмутския мир от 1905 г., а друга част  имаща самостоятелно значение. Съглашение с Япония ще има, но то няма да е пълно , ако наред с него ние не осигурим за себе си Англия, свързан с Япония в съюз»[2].

Такова сериозно съглашение с Англия временно отстранявало за Русия съперничество с нея в Средния Изток. При това на руския империализъм му предстояло трезво да оцени, какви реални интереси има в Персия, Афганистан и Тибет, ако отхвърли стратегическото значение на тези страни, като подстъпи към главната английска колония — Индия. И такая оценка была сделана. Тот же Извольский в свой программной речи на совещании у царя настаивал на том, что

«…общото положение на нещата, създадени в следствие на войните и последвалите след тях вътрешни смущения, ни заставят да се откажем от замисли, недостатъчно съгласуани с действителните сили на страните и да встъпим на пътя на охрана само на своите насъщни интереси. От тази гледна точка ние следва да разбираме афганистанския въпрос и да разглеждаме предложените от Англия точки»[3].

Как да разбираме това? Трябва да е върха на наивността да мислим, че царизма и руската буржоазия с устата на Изволски се отказва от завладяването на азиатските пазари, колонии и грабеж. Буржоазията и самодържавието в този момент разбирали «реалната политика» само в смисъл на отказ от стреляне по три заека наведнъж: важна задача на вътрешната политика била да задуши революцията от 1905 г., от което е можело временно да се откаже от двете направления на империалистическата експанзия, избирайки едно, най-реалното.

Отказът от съперничество с Япония за източните райони на Китай, временния отказ от експанзия в Афганистан и преноса на цялото внимание на турските проливи подтвърждавал в своите записки и царския посланик в Константинопол Зиновиев.

«…Може би днес — съобщил той в Петербург — ние можем да изведем нашия Черноморски флот от това бездействие, на което той е обречен, и да му открием достъп до Средиземно  море. Повдигането на този въпрос ще се окаже възможен само при условие, ако постигнем искрено съдействие с Англия».

Само по себе си е разбираемо, че Зиновиев пряко говори на необходимостта от военно завладяване на Босфора и Дарданелите, защото друг път за Черноморския  флот в Средиземно море просто няма.

«От тази гледна точка — продължава Зиновиев — всички планове по нахлуване в Индия няма да издържат критиката и трябва да бъдат отнесени в областта на фантазията. И затова в случай на готовност от Англия да способства разрешаването на въпроса за проливите, ние бихме могли от наша страна да направим всички отстъпки по средноазиатския въпрос»[4].

Още по-откровено по този повод се изказал министъра на финасите В. Коковцов:

«Уроците от миналото ни убеждават в необходимостта да се води изключително реална политика… От гледна точка на отдалечеността на Афганистан и недостъпността на нашето влияние ни заставят да го признаем извън сферите на нашите насъщни интереси, за което… трябва съвършенно определено да заявим на Англия, за която афганския въпрос се явява жизнен. С такова открито заявление ние ще можем да успокоим тревогите на Англия и да избегнем нежелателни и опасни триенета. Важността на съглашение с Англия е толкова важна, че за достигането и може даже от част да постъпим със стратегически съображения, които… са свързани с афганския въпрос».

Напълно ясно е че Коковцов встъпва, като защитник на интересите на английския финансов капитал, който към този момент в една или друга степен контролирал до 25 % от цялата руска промишленост и от която зависела получаването на заеми на срочните военни и контрареволюционни нужди на царското правителство. (Тук следва да си спомним неудачното парижско турне на В. Коковцов през декември 1905 — януари 1906 г., в хода на което царизма разчитал да се договори получаването или на международен (разбирай, англо-американски) заем от 1 милиард и 800 милиона франка, или «чисто» френски — от 900 милиона. Преди да тръгне Коковцов водил преговори с водещи френски банкери, които му обещали че ще му дадат пари, но все пак от подписване на договор не се съгласили. Самодържавието, загубило войната, завъртяно от революцията и изразходило целия «мирен» бюджет (381 милиона рубли в хазната плюс два краткосрочни заема – френски и немски — на обща сума 500 милиона рубли), оставало да отиде да се поклони на к американския Морган и к лондонските банки. Това обстоятелство било една от причините за сериозните отстъпки на царизма в афганския въпрос.)

Тук е нужно да кажем че афганистанската и индийска политика на царизма имали редица особености. Руското правителство разглеждало Афганистан и Индия не само, като желани обекти на грабеж и пазар на продукти, но и да плаши англичаните. Такой подход периодически вплетал среднеазиатский вопрос в международные политические кризисы, но в общем и целом, афганским делам отводилось скромное место «оружия особого назначения», которое употреблялось Петербургом только против Англии и только в особый момент. Пропадала нужда «пугать» Англию, и царская дипломатия до поры до времени жертвовала теми или иными афганскими делами, благо выигрышное положение России на северных границах Афганистана позволяло это делать. И наоборот, как только обострялись отношения с Англией в другом районе мира, к Афганистану подтягивались русские войска, а в самом Афганистане и северной Индии резко активизировалась русская разведка, которая организовывала бунты и восстания против англичан.

По друг начин към афганистанския въпрос подхождала британската дипломация. За нея ценността на Индия била абсолютна величина, не зависеща от съглашение с Русия, защото до 50 % от всички богатства на английската олигархия идвали именно от своята индийска колония. Това е така, но в замяна на своя неутралитет по отношение към завладяването на черноморските проливи английското правителство поискало от Русия «напълно надеждни гаранции за безопасност на Индия, без които самата конвенция ще се окажат невъзможни»[5].

Oтчитайки този факт, че за царизма и руската буржоазия проливите се оказали по- важни от контрола над северните райони на Афганистан, на Лондон му оставало само да продиктува своите условия, обозначавайки при това, че от отказа на царското правителство от зазладяване на афганските провинции ще  зависи и получаването на кредити от лондонските банки.

Ако отчетем всички предшестващи отстъпки на царското правителство, направени от Англия в афганистанския въпрос във втората половина на XIX век, то конвенцията от 1907 г. нищо ново по същество, не внесла. Te сaмo предали на предишните отстъпки юридическа стойност и пълнота. Но при всём том формула англо-русских отношений по Афганистану, действовавшая до 1907 г. и признававшая эту страну «лежащей вне сферы русского влияния», обходила стороной вопрос о согласии русского империализма на английское руководство внешней политикой Афганистана. Это оставляло узкую лазейку, через которую царское правительство проводило свои торговые и политические интересы в этой стране.

Такова положение силно безпокоило англичаните. Руските стоки бавно, но упорито заемали афганиския вътрешен пазар, а удобството на търговията и транзита за излизане на Индийския океан, а така също готовността на емира «да приеме крупни руски капитали» поставило пред английския империализъм задачата на срочното закриване на всички вратички във външната политика на Афганистан.

Затова конвенцията в първата статия заменяла старата еластична формула на строги задължения на Русия «ползвайки се за всички свои политически сношения с Афганистан посредничеството на правителството на негово британско величество; тя зължила също така да не праща в Афганистан никакви агенти».

«Германска следа»

Но полукапитулaциятa на Русия на афганистанското направление не решавала всички задачи на английския капитал в Средния Изток. Oщe в 1904 г. представителя нa лондонските банки в британската палата на лордовете сър Еленбороу заявил: «По-добре е да видим Русия в Константинопол, отколкото немския военен арсенал на Персийския залив». Это официально означало конец долгого периода «бисконфильдовской» политики английского кабинета, суть которой заключалась в постоянной поддержке Турции против России.

Така също това означало, образно казано, че с  всеки завършен километър от строящия се Багдадски железен път германския монополистически капитал все по-дълбоко прониквал в Месопотамия, подготвяйки за завладяване пазарите и в Персия и в Афганистан. На смяна на руския империализъм на границите на Индия се забелязвала новаа, още по-голяма и сериозна опасност за Англия – младия «немски звяр».

Но пътя на «трите Б» (Берлин — Бизантиум — Багдад) биела не само по британските интереси. Тъй като географски този маршрут може да премине само през България и Турция, то царизма и крупната руска буржоазия добре разбирала, че Германия може да наруши всички планове по завладяване на турските проливи и всички стратегически зони около тях. Таким образом, у двух международных хищников появлялся общий враг — немецкий капитал. А это означало, что двусторонняя конвенция по Афганистану объективно становилась первым шагом к будущему широкому анти-немецкому фронту Антанты. Заключение этой конвенции не только развязывало английскому и русскому империализму руки на Западе, но и закладывало основы временного политического и военного сотрудничества самодержавия и банкиров Сити в Передней и Центральной Азии.

Именно от това време обект на съвместни «мирни» действия на Англия и Русия станал Афганистан. При това обема руско участие в афганистанските дела се определял от два момента: относителната неудача на всички предшестващи английската политика по пълно военно завладяване на Афганистана и бързия ръст на немското влияние в Средния и Близък Изток. Причём в Лондоне не делали тайны из такого положения вещей. Министр иностранных дел Британии Э. Грэй без намёков заявлял царскому послу  Бенкендорфу:

«Ние разглеждаме Афганистан, като заплаха за безопасността на английските владения и тази идея не беше изпусната по време на неотдавнишните военни реформи в Индия».

Бенкендорф много добре разбирал, кой на кого е представлявал военна заплаха — британския империализъм на Афганистан или обратното. Но самия факт за «укрепване на англо-афганистанската дружба» с помоща на пушки и пулемети говорил за това, че положението на Британия в този район не е стабилно. Излиза, че у Русия се появили допълнителни козове за «извиване ръцете на Лондон по проливите и по афганския пазар».

По-нататък и повече, защото и Грей акуратно признава Бенкендорф в безсилието на английското влияние, когато съветва

«да се откажем от мисълта, че Афганистан… вече напълно ще се подчини… на протектората на Англия, даваща и възможност да прави там — от гледна точка на политика, администрация и война – почти всико, което тя поиска».

И тъй като задачата по империалистическото поробване на афганския народ се оказва на практика далеч не завършена, защото

«по-нататъшното увеличение на военното могъщество на Афганистан се разглежда, като опасност за Индия и затова трябва да се даде голямо значение на това, тази страна да остане изолирана и затворена»[6] (преди всичко от германския капитал. — М. И.).

Затова, заключвайки конвенция с Русия и искайки от царското правителство редица същественни отстъпки по Афганистан, Лондон изрядно блъфирал. Британският кабинет напълно осъзнавал, че дели кожата на неубитата мечка: Афганистан по факт не бил колония в обикновения смисъл на тези думи и все още търсил от английския империализъм големи военни и политически усилия за перевращане в «обикновена» колония. Така например британското министерство на външните работи в свой меморандум от 12.08.1907 г. пряко заявил:

«Такава възможност, като военни действия на британските войски в Афганистан, трябва винаги да се има предвид не само за защита на англо-афганския договор, но и за осигуряването на изпълненията на англо-руската конвенция»[7].

По-ясно не може и да се каже: а) за 100 години английския империализъм така и не успя да превърне Афганистан в своя пълноценна колония; б) Афганистан, независимо от всички усилия на англичаните, к онзи момент все още представлявалот себе си самостоятелна сила, потенциално враждебна на индийските владения на Англия; в) окончателното превръщане на Афганистана в повече или по-малко послушна колония без участие на Русия било проблематично. Но в близка перспектива британския империализъм решил да се ограничи с полумерки — да блокира Афганистан от притока на свежи сили и средства от Русия и Германия, т.е. отслабване на страната по пътя на блокиране на нейните физически граници, външна търговия и т.н.

И ето именно по последния пункт царизма е можел да окаже на Англия ценни услуги. Самият факт на англо-руските съглашения били по икономиката на Афганистан и я лишавал с почти 30 % от външнетърговския оборот. След провала на мисията Столетов — Разгонов, войната с Англия от 1878 г. и крупните териториални загуби, никой в Афганистан нямал илюзии за помощ от страна на Русия. К русской «дружбе» относились, может быть, с чуть большим доверием, чем к английской. Но специфика ситуации была в том, что именно с 1878 г. лавирование между этими империалистическими соперниками и сознательная игра на их противоречиях была положена в основу политики нового эмира Абдуррахмана-хана и его правительства.

(Ще поясним по повод на мисията Столетов — Разгонов. В периодът на руско-турската война от 1877–1878 г. Англия заела враждебна по отношение към Русия позиция и демонстративно заплашвала с нападение на руски Туркестан.

През есента на 1878 г. била дадена заповед за концентрация на войски на юг в Туркестански окръг, граничещи с афганските владения. Едновременно в Кабул била насочена мисия начело с генерал Столетов, за да се привлече афганския емир Шир-Али хан на страната на Русия.

Шир-Али радушно посрещнал дошлата в Кабул руска миссия, а. в този момент Англия също заплашвала с война и Афганистан. Встъпление на английски войски се планирало още през пролетта на 1877, но било отложено във връзка с близкоизточната криза. В этой обстановке Шир-Али хан охотно принял предложения Столетова, согласовавшего с ним проект широкого русско-афганского союза. После этого Столетов покинул Кабул, оставив здесь остальных членов своей миссии во главе с полковником Разгоновым и обещав вернуться после одобрения договора царём.

Между другото, към онова време международната обстановка се изменила: между Русия и Англия било достигнато съглашение, завършил Берлинския конгрес и царското правителство, не желаейки война с Англия заради Афганистан се отказало от съюз с Шир-Али хан, макар че руското посолство от Кабул не се отзовало, защото царизма се надявал да извлече от този факт полза при възобновяване на преговорите с Англия за средноазиатските дела.

Що се отнася до Столетов, то той повече в Афганистан не се върнал. Разгонов, не знаейки условията на руско-афганския съюзен договор и нянайки никакви указания от правителството, действал самостоятелно. Он подобно Столетову старался поддерживать у афганцев надежды на русскую помощь и советовал не допускать в Кабул английскую миссию Чемберлена. Английская миссия действительно не получила разрешения на въезд в Афганистан, а её попытки проникнуть силой окончились неудачей. Тогда англичане, давно готовившие нападение на Афганистан, предъявили Шир-Али хану ультиматум, угрожая объявлением войны. Совет царского правительства Шир-Али хану принять английские требования был доставлен в Кабул лишь 06.11.1878 г., когда срок английского ультиматума уже истекал. В итоге британские войска вторглись в Афганистан, а престиж русской миссии, ещё бесцельно остававшейся в Кабуле, был подорван. Англичане нанесли афганцам ряд поражений, в стране началось сильное брожение. Шир-Али покинул столицу, направляясь на север Афганистана с намерением проехать в Петербург. Его частые письма о помощи к царю не возымели действия, а в письме от 12.12. 1878 г. туркестанский генерал-губернатор Кауфман уведомил Шир-Али об отзыве миссии Разгонова, поскольку Англия заверила Россию, что независимость Афганистана ею будет сохранена. Для России в Афганистане сложилась крайне сложная и неприятная ситуация, которая была разрешена только после Великой Октябрьской революции.)

Но със сключването на конвенцията от 1907 г., с временното създаване на единен империалистически фронт против азиатското проникване на германския капитал, тази афганска политика била отхвърлена и станала недействителна. От този момент, когато страната се оказала между два огъня, малка вътрешна нестабилност в Афганистан е могла да стане край на афганската държавност, а всеки граничен инцидент (с Русия или Англия, неважно) — предлог за чуждестранна военна интервенция.

В такава обстановка афганистанското правителство, имайки в тила враждебна царска Русия, не могло да се реши с разрив или открита война против Англия. Англичаните получили поредна възможност да се използват руски щикове против Афганистан — в обмен на внос на капитали в Русия и заеми за царското правителство. Но при всём том русская угроза Афганистану была ценна британскому империализму именно постольку, постольку она оставалась только потенциальной угрозой, постоянным пугалом для эмира и афганского народа: с одной стороны, русскую армию в Туркестане англичане по-хозяйски рассматривали, как свой резерв на тот случай, если в афганцы начнут анти-британское  восстание, а с другой — как покорную и послушную силу, которой а) запрещено без особого распоряжения из Лондона вторгаться в Афганистан и б) которой — в случае такого вторжения —  разрешено делать только то, что ей прикажут английские генералы.

Всичко това означавало, че британския империализъм, не правещ компромиси със своите «исторически права» към Афганистан, не се отказват от ролята на единствен представител на афганските интереси в света, можел в обстановка на успокоено присъствие на послушния руски жандарм на северната граница, да продължи своите опити за «мирно усвояване» на Афганистан, т.е. на грабеж и завладяване на пазари.

Афганистанската програма нa английския кабинет, разбира се била последователна, но тя разглеждала само трима участника в събитията — Англия, Русия и самия Афганистан. Но ние помним, че към онзи момент на азиатския хоризонт се появилаа още една внушителна сила — Германия, и младия немски империализъм е можел да преобърне афганистанските карти. Ако Англия разглеждала Афганистан, като величина, която не трябва да се игнорира във военно отношение, по отношение на заплаха за Индия, то съюз «Афганистан плюс трета империалистическа сила» представлявал вече внушителна сила, която може да навлезе в Индия. Да, возможности практического сотрудничества между Афганистаном и Германией к 1907 г. были ничтожны: полосу немецкого влияния в районе Багдадской железной дороги от Афганистана отделяла Персия, тогда полностью подчинённая англо-русскому капиталу. Но колкото по-малко ставало английското влияние в Афганистан, толкова по-силна ставала зависимостта от изпълнение на емира на своите задължения от общото международно положение. В частност, успехите на германския капитал на мюсюлманския Изток, ръстът на «обаяние» на нейното военно могъщество, и накрая, появата на маса германски агенти в Кабул — всичко това съвкупно могло да подтикне Афганистан на встъпление против английската опека.

Да, Британия формално признавала суверенитета и пълната независимост на азиатските държави, например Персия (защото така се прикривал грабежа и заробването на тези държави от империалистите). Но когато процеса на превръщане на поредна страна в английска колония е още незавършен (по-точно, не доведен до нужната степен), когато империализм още не чувствал увереност в това, здраво да държи тази страна в своите лапи, тогава Лондон упорно се цеплел за своите права на протектората и се стремил да го огради със редица от страни от всякакво влияние отвън. Затова министъра на външните работи Е. Грей и заявявал на царския посланик Бенкендорф, че «…в случай на по-нататъшно усилване на Германия в района на Багдад и появата на немски агенти в Афганистан ние ще бъдем принудени да отидем на крайни мерки»[8], т.е. на военно навлизане и установяване в Афганистан на пълно «вънншно управление».

Игрите на империалистите: конвенция с двойно дъно

Любопитен бил втория член от империалистическата конвенция от 1907 г. Тя определяла същността на англо-афганистанските отношения. Статья гласила:

«Тъй като правителството на негово британско величество обявило в договора, подписан в Кабул на 21 март 1905 г., че тя ще признает съглашенията и задълженията, сключени с покойния емир Абдурахман и че тя няма никакво намерение да се намесва във вътрешното управление на афганската территория, Великобритания се задължава да не се присъединява и да не се занимава… с каквато и да е част от Афганистан и да не се намесва във вътрешното управление на тази страна — с тази уговорка, че емира ще изпълнява задължение, вече приети по отношение към британското правителство по силата на указания договор».

Как да го разбираме това? Преди всичко, тъй като добрите обещания на лондонското Сити да не завладява чужда територия и да не се меси в делата на вътрешното управление на Афганистан са били слаба гаранция. Но в данном конкретном случае самоограничение аппетитов британского империализма не носило добровольного характера: после двух проигранных войн, в 1841 и 1880 г., новый военный поход англичан против афганцев мог быть вызван разве что категорическим отказом правительства эмира от «обязательств, уже принятых им на себя по отношению» к британскому империализму. Но в тот момент единственным таким обязательством, с грехом пополам исполнявшимся властью и феодальной верхушкой Афганистана, было допущение английского контроля над внешними сношениями страны (торговлей, дипломатией, транспортом, связью и т. д.).

Но eто въпрос: а защо на англичаните им трябвало да си измият ръцете и да включат в конвенцията с Русия своите «лични» отношения с Афганистан, в частност, защо е трябвало да включва тук, наистина в косвенна и завоалирана форма, факта на признаване на афганистанската държава, като самостоятелна сила? Ведь до этого все международные акты, касавшиеся Афганистана, по сути, игнорировали его суверенитет и даже само политическое существование. Правда, и в англо-русской конвенции судьбы Афганистана формально решались без его участия, однако документ всё же приближался к отражению действительного положения вещей, так как к этому англичан подталкивала сложность и проблематичность полного завоевания и покорения этой страны.

Такова положение, когато афганските управляващи класи разбирали, че англичаните се колебаят и се боят отново да загубят грабителската война, а британското правителство отдавало за себе си отчет в това, че поредния неудачен опит да превърнат Афганистан в послушна колония може да отслаби всички позиции на Англия в Централна Азия и в Индия, давало на руския империализъм, както простор за маневри в самия Афганистан, така и надежда на това, че Англия действително «ще си затвори очите» на плановете на царизма по завладяване на Босфора и Дарданелите.

При всe товa, че по англо-руската конвенция самодержавието се отказвало от намеренията да се насочва към Индийския океан, и от това би трябвало да следва, че интереса към Афганистан ще пада, Русия и Афганистан си оставали близки съседи, и всички съществуващи събития зад Аму-Даря така или иначе се отразявали на царска Русия, тъй като ставало въпрос за безопасността на границите, търговията, необходимостта да се държи в Туркестан големи военни сили и т. н. Затова, общо взето, фактическата самостоятелност на Афганистан снемала заплахата за руската Средна Азия и могла дабъде известно време търпима, ако империалистическата държава въобще може да търпи такова феноменално за XX век явление, като 7 милиона афганци свободни и без колониално иго.

Но руският империализъм се насочвал към турските проливи и това принуждавало царизма да се придържа към афганската конвенция заради дружествените отношения с Англия. Затова Русия временно се отказала от териториални завладявания в Северен Афганистан.

Но такова «равнодушие» от Русия съвсем скоро престанало да устройва англичаните. Те започнали да работят така, че Русия да не излиза от афганистанските дела, но и да навлезят повече. В Лондон смятали, че руския жандарм трябва да пази северната граница на Афганистан не формално, а съвестно, така, че чрез тази граница афганските сердари, емир и вождове на племена да не могат да получават никаква помощ за борба против Англия нито от самата Русия, нито от Германия (чрез Русия).

С какво Лондон може да разчита, че самодържавието за такива услуги, освобождава Англия от постоянната необходимост да държи големи сили в северна Индия и Персия? Да разчита Лондон е можел и се е надявал от самия Афганистан, поставяйки руските «съюзници» под удар и негласно стремейки се към това, «мечката дълго до изтощаване да се намеси в афганските дела», отслабвайки и да няма достатъчно сили и средства за завладяване на проливите и пазарите в Южна Европа, Северна Африка и Близкия Изток.

Именно в този смисъл е нужно да разберем «случайните» признания на кралския министър на външните работи Е. Грей: той старателно се опитвал да покаже на Бенкендорф, а чрез него на царя и руското правителство, че Афганистан се явява за Русия неосъществим полет за колониално използване. И ако Русия действително се откаже от похода на Индия, то правителството на нейно величество може «…да признае законни руските интереси в Северен Афганистан». И конвенция 1907 г. намечает этот путь, декларируя в поправках к статье 4 «принцип торгового равноправия» России и Англии в Афганистане. Вполне понятно, что признание торговых интересов было шагом к признанию политических интересов царской России в Афганистане. Английская ловушка для русских «коллег» начала работать.

След подписването на всички поправки и секретни протоколи към конвенцията царското министерство на търговията разгърнало широка дейност по завоюване на бъдещи зони «с изключително руско влияние». Към този момент Русия не разполагала в Афганистан с такива удобни инструменти на «мирно икономическо влияние», като консулска връзка и консулска юрисдикция. В практике русско-афганской торговли выходило так, что все исполнительные листы судов, коммерческие иски и иные деловые претензии русской стороны к подданным Афганистана оставались, как говорится, у порога этой страны, почти изъятой из общего мирового капиталистического рынка. Надо отдать должное афганским купцам и государственному аппарату, курирующему внутреннюю торговлю: они пользовались таким рыночным «убежищем» со всей возможной широтой и выгодой: ни один русский купец не мог доставить свои товары в пределы Афганистана без особого разрешения правительства, и при этом все юридические отношения в такой торговле находились вне какого-либо международного договора.

Наистина, такова положение лошо влияело и на англо-афганистанската търговия, но все пак англичаните имали в Кабул свои агенти на влияние, чрез които английския империализъм «смазвал» със субсидии близкото обкръжение на емира, водещите правителственнни чиновници, губернатори и племенни вождове и стокооборота между страните ростял, но в по-голямата си част контрабандно. Парадоксально, но факт: в 1905–1906 гг. до 40% всего англо-афганского торгового оборота прошло «вне казны», но на это обстоятельство правительство эмира закрыло глаза, так как размеры взяток и «субсидий» были настолько велики, что удовлетворённой оказалась вся афганская государственная вертикаль, от губернатора провинции и вождя пограничного племени до эмира.

Но тогава се усилила и търговско-капиталистическата опозиция на централната власт, защото част от вътрешния пазар на страната се оказал зает от англичаните, т. е. не английски стоки, които продавали афганските прекупвачи (това е било нормално положение на нещата, когато печалбата от търговията отивала в джобовете на тези прекупвачи), а английските стоки, които владеели англичаните, получавали почти цялата търговска печалба.

Освен всичко това, руския капитал нямал в Афганистан такъв гъвкав, всепроникващ шпионско-посреднически апарат, както за английския империализъм била индийската колония, която се занимавала, по преимущество със занаятчийски и търговски дела.

Но руския капитал леко излязъл от затруднението, не разрешавайки, нито един организационен или технически въпрос в Афганистан. Как? За счёт чудовищной эксплуатации рабочего класса и крестьянства России: к чему было напрягаться и решать сложные торгово-политические вопросы, когда трудящиеся своей страны — и как производители, и как потребители — покрывали все убытки и издержки по взяткам и конкуренции с англо-индийскими товарами на афганском рынке? Русский рабочий своей нищетой и потом покрывал все издержки национальной буржуазии и делал продажу российских товаров прибыльной даже в архи-невыгодной афганской обстановке начала XX века. Так, целый ряд «поощрительных мер» (премии при вывозе мануфактуры, возврат акциза для других товаров и т. п.) обеспечивал такое понижение цен на русские экспортные товары, что даже после уплаты т. н. «бухарского зякета» (местного транзитного налога, который шёл, в основном, на подкуп царизмом верхушки туркестанских феодалов), 40%-й афганской ввозной пошлины и многих накладных расходов, они, эти товары, оказывались дешевле англо-индийских и даже вытесняли их с афганских рынков.

Затова за периода от 1905 до 1913 г. вноса на руска манифактура в Афганистан нараснал 8 пъти, общия оборот на търговията между страните се увеличил 3 пъти, при това в руския експорт, както бе казано, първо място заемали тъкани, захар, метални изделия, а в афганистанския експорт — кожа, вълна и коприна. Впрочем, такъв успех имал относителен характер: в Кушка руската заахар струвала 20 копейки за фунт, а в афганистанския Херат — 17–18 копейки и това независимо от разходите. Русский капитал в погоне за афганским рынком уплачивал в тот период щедрые премии местным чиновникам и крупным феодалам. Так, в 1911 г. эти премии превысили половину стоимости товарооборота двух стран: на взятки и премии ушло 4 миллиона 760 000 рублей при общем торговом обороте в 8 миллионов 885 000 рублей.

А в името на какво са се дали всички тези жертви? На този въпрос добре отговорило в своите документи царското министерство на външните работи. Оно, в ожидании будущего перерастания «честных» торговых интересов в колониальные, настаивало на применении всё новых и новых льгот по русско-афганской границе. Нератов, товарищ министра (первый заместитель) прямо заявлял о тех задачах, которые перед МИДом поставила крупнейшая российская буржуазия, особенно текстильная и сахарная: чем больший район Афганистана мы хотим «подчинить своему влиянию», тем на большие предварительные жертвы должна идти царская казна и предприниматели. Так, в письме военному министру Редигеру (№ 2163 от 02.09.1910 г.) Нератов отмечает:

«Заради тази цел, предполагам, ние трябва да търсим от митницата по афганската граница тарифи не толкова за фискална изгода, колкото съдействие за привличане в търговски отношения с нас от повече райони от афганската територия»[9].

А районът, за завладяване който търсел руския финансов капитал, бил немалък — целия Северен Афганистан, от границата с Персия до Хиндукуш. Тук на подступите към Индия, по мнението на царското външно, Руската империя е тярбвало накрая, «да постигне покой в своите естественни граници», а целия афгански народ трябвало със своя труд, пот и кръв да възмести всички предварителни разходи на царската хазна и отделни групи от руската буржоазии по «опитомяване на Афганистан».

И имали с какво да платят. Обширната западна част от Чаар-Вилайет и левия бряг на  побережье Аму-Даря, включително областите Ахчан, Маймене, Шибурхан, Андхой и богатата Хератска провинция, със своите природни условия откривали великолепна възможност за промишлено развитие на отглеждане на памук, зърнени и технически култури.

«Афганският Чаар-Вилайет представлява именно една от тези области — писал туркестанския генерал-губернатор Гофман на новия министър на външните работи Сазонов — която от самата природа е създадена, за да снабдява Русия с памук. За това е нужно да окажем поддръжка на местното население, да го снабдим със съответни семена и кредити, да разпространим в неговата среда необходими технически знания и усъвършенствани оръдия за обработка»[10].

Към думите на Гофман трябва да добавим, че на Изток често е ставало така, че пътя на европейския капитал правела войската и колкото по-силна е била военната техника и висше нивото на бойна подготовка на империалистическата армия, толкова по-широко се откривали азиатските пазари и природни богатства за грабеж. Но задачата на руския капитал се помрачавала от факта, че британската армия два пъти се опитвала да завладее Афганистан и двата пъти била разбита, а я контролирала само с търговия и подкупи, но без постоянно присъствие на  колониални гарнизони, не се получава. От тук царското правителство правело извод за това, че наред с текущата търговска политика, част от Туркестанския военен окръг е трябвало да се готви към навлизане в пределите на Северен Афганистан и към по-бързо завладяване на всички тези «огнени» райони, на която указвали Гофман и Нератов.

Нервен възел

С приближаването на европейските и руски империалисти към първата световна война, се сменила и ситуацията около Афганистан. Този последен относително непипан, «ничий» ъгъл на Азия, обкръжен от два хищника, Англия и Русия, представлявал все  повече и повече политически неудобства за своите съседи, така че, тези съседи все повече и повече го безпокоили. Неудобства и сюрпризы начались с того, что эмир Хабибулла отказался подписать конвенцию 1907 г. (с поправками и протоколами). Сам Хабибулла отличался большим уважением к воле англичан и особенно — к регулярным британским субсидиям, но в афганской внутренней политике к тому моменту начали работать и другие классовые пружины, которые при известной обстановке могли привести к казни эмира и свержению правящей династии, т. е. к буржуазному государственному перевороту под флагом национально-освободительной борьбы.

Това отчели в Лондон и увеличили субсидията на емира, меко намеквайки на правителството му, че конвенцията (от страна на Русия) пряко заплашва суверенитета на Афганистан. Затова след «дъла раздумка» над текста от конвенцията емира изразил към Русия решителен протест, превръщайки в нищожно «търговското равноправие» на Русия с Англия, «допускането на руските търговски агенти» и «непосредственните отношения на граничните власти на Афганистан и Русия».

Това означавало, че англичаните за пореден път ловко изиграли царизма и руския капитал. Дали на подмазващите се афганистански власти около 10 милиона рубли за 5 години, организирайки търговски складове на територията на страната и напълни ги със стоки, руските империалисти се оказали пред избор: или да оставят разбитото корито и да загубят всички капитали на това направление, или срочно да решат въпроса с търговските гаранции по военен път. При това и единия и другия вариант обективно ослабвали царска Русия и я отделяли от важните европейски дела, преди всичко от борбата за проливите. А Лондон на все претензии из Петербурга лишь разводил руками, мол, мы сделали для вас всё, что могли, а с неуправляемым эмиром дальше разбирайтесь сами, мы тут ни при чём. Теперь Афганистан — ваша проблема.

Едновременно с тези заявления в британското външно в Кабул активно действали агенти от «Интелиджънс сървис». Чрез богатите индуси-мюсюлмани, имащи големи занаятчийски кантори и търговски компании, англичаните подтиквали афганистанските власти за установяване на по-тесни връзки със съседните мюсюлмански страни. Эта работа английской разведки совпадает с теми настроениями, которые уже несколько лет господствуют при дворе эмира, а именно: высшие афганские классы считают, что для расширения зарубежных рынков для своих товаров наилучшей формой борьбы является религиозная, в которой Афганистан выступал бы как последний очаг «чистого ислама» и духовный покровитель всех верных мусульман.

В тази връзка сътрудничеството на Афганистан с Персия, Турция и Индия в период на значителен подем в тези страни на национално-освободителни борби (1907–1910 гг.) било възможно само в най-незначителни обеми, тъй като и афганистанките крупни феодали и набиращата сила градска буржоазия в Кабул, Херат и Кандахар, и английските «куратори» се опасявали от това, че революционните настроения на бедните съседни страни ще прелеят в афганистанския народ и ще приведат до «непредсказуеми последствия». Всъщност персийската революция, младотурския преврат и движението на свадешите в индийска Бенгалия били всяка за своята страна поглед на класовите сили, разбудени от многогодишния гнет на европейския капитал. Разчистващи пътя към най-широка борба на угнетените маси против колониалните режими, притаили се зад шахското и султанско самодържавие или кастовата изключителност (в Индия, където кастите, общо взето съвпадали с общественните класи, били национално-специфични форми на класи), тези национално-революционни движения едновременно били и по стари форми на икономически, политически и религиозен живот на Изтока.

Афганистан стоял в страни от революционните движения. Причините нза революциите и силите, чрез които се реализирали законите на общественото развитие в Персия, Турция и Индия, били засега чужди на тази закрита страна. Масла в огонь подливало и реакционное афганское духовенство, которому ломка традиционного «старого» ислама в соседних странах казалась святотатством, т. е. покушением «безбожников» на устои феодальной собственности на землю. Такая «порча» веры давала афганскому духовенству повод влиять на правительство эмира и подталкивать его на путь завоевания новых рынков сбыта афганской сельхозпродукции через «собирание всех мусульман под знамя чистого ислама», который, разумеется, сохранился только в Афганистане. Таким образом, видим, что в одном фокусе сходились интересы всех эксплуататорских классов страны, от мулл до правящей династии.

И емирът Хабибула започнал последователно да провежда тази панислямска политика. Той се отказал да признае правата на персийския халиф, защото той «осквернил вярата, дружейки с неверните европейци». По време на свое посещение в Индия Хабибула вече се опитвал да влезе в ролята на върховен покровител и защитник на всички индийски мюсюлмани, «угнетени от будисти и англичани». Такое общение афганских властей со своими мусульманскими соседями имело тройной практический смысл. Во-первых, широкие массы верующих в Персии, Турции и Индии призывались к потреблению «чистых» товаров афганского производства, что объективно расширяло рынок сбыта для верхушки сердарства, крупнейшей городской буржуазии и той части афганского духовенства, которая захватила в свои руки значительную земельную собственность и стала, таким образом, в ряды крупных феодалов и хозяев больших капиталистических экономий.

Второ, пътуванията на емира и призивите към обединение на всички мюсюлмани на Изток под единен афгански флаг на исляма вдигнало авторитета на централната власт в очите на самите афганци, особенно бедните в крайните племена, която трябва да види в емира защитник от притеснения от страна на собствените ханове и бекове.

Накрая, ислямската политика на емира била една от силните средства за изнудване от англичаните на субсидии и някои отстъпки в търговията — под заплаха от превръщане на Афганистан в база «на турски революционери» или «индийски агитатори».

Но при това трябва да разберем, че самия емир и правителството, състоящи се от най-богатите полуфеодали, сердари, били изплашени от съдбата на турския султан Абдул Хамид, свален от младотурската буржоазна революция. Емирът, призовавайки към обединение на всички «правилни» мюсюлмани, в това време с голяма тревога се отнасял към единоверческите чуждестранни приятели, защото считал политическите и духовни лидери на задграничните мюсюлмани скрити носители на буржоазно-демократични идеи, които при цялата религиозна общност, носели заплаха за властта на феодалите. Кроме того, англо-русское влияние в Персии и строгий контроль по туркестанской и индийской границам Афганистана фактически сужали возможности связи между Кабулом и другими центрами исламской жизни.

И все пак в периода 1908–1910 г. в Кабул се образували младотурски групировки. Техните представители постепенно заели по-високи или ниски длъжности на лекари, учители и офицери. Тези групировки разгърнали пропаганда и агитация, същността на която се свеждала до сваляне на самодържавната власт на емира, разрушаване на феодалните отношения на собственост и ускорено преминаване на Афганистан на пътя на капиталистическо развитие. Внешним «донором» капитализма, разумеется, должна стать новая Турция, а через неё и Германия, для которых Афганистан обязан распахнуть свой внутренний рынок, изгнав оттуда «неверных», «оккупантов» и «защитников национальной отсталости», т. е. английскую и русскую империалистическую буржуазию.

Такъв обрат на афганистанските събития вървял не по плана на англичаните и усилвал всички съществуващи неудобства за царска Русия. Руското Външно срочно се обърнало към британското правителство с нота, в която предупреждава Лондон за «растящата революционна опасност в Кабул». Англичане, ничего не сумев сделать против турецко-немецкой агентуры в Кабуле, идут окольным путём и в 1910 г. добиваются от нового турецкого правительства официального отречения от всякой «просветительской и инструкторской работы в Афганистане» — в обмен на негласную поддержку Турции в защите проливов от посягательств русского империализма. Агентов новой турецкой буржуазии в Кабуле, Герате и Кандагаре начинают потихоньку убивать, но турецкое посольство безмолвствует, так, как будто речь идёт не об убийстве подданных страны, а о лицах без гражданства, нарушивших афганские законы. Эмиру и его кабинету устранение турецких агентов руками англичан очень выгодно, так как это вполне соответствовало классовым интересам сердарства и верхнего слоя городской буржуазии, которые вели совместную борьбу с мелкой и средней буржуазией за «медленный» путь к капитализму, т. е. против передела собственности (а, стало быть, и власти) в пользу этой последней.

Оръжеен транзит

От началото на 1908 г. Афганистан станал неудобен съсед и в друго отношение. Той станал регионална база за контрабандна търговия с оръжие и плацдарм за транспортирането му от Индия и североизточна Персия, на територия, която контролирали кюрдските племена, не подчиняващи се от централната техеранска власт.

Първо звено в организацията на контрабанден оборот оръжия било пристанище Маскат в Оманския залив и редица други заливи, разположени северно, по крайбрежието на Персийския залив. Оръжието тук се доставяло с пароходи от Европа, голяма част германско производство и под немски флаг. Далее оно перегружалось на лодки контрабандистов и развозилось по всему побережью Персидского залива. Главни купувачи на немскто оръжие са били арабските и персийски племена, Афганистан и тази част от индийската национална буржоазия, която се борила с британските колониални сили в своята страна. Интересът на германския финансов капитал в това направление бил в това, по-силно да се размъти англо-руското и особенно английското влияние в Централна Азия и с ръцете на многочисленната въоръжена опозиция и племена да се свалят марионетъчните режими, послушни на Лондон и да се премахне така английския капитал от огромния азиатски пазар, заменяйки банките на Лойд с Дойчебанк, а стоките от Манчестер и Лил — с продукция от Стинес, Круп и Сименс. (Методите, както виждаме са такива, както и днес – прим. РП)

Пътят на германското оръжие (и влияние) в Афганистан и Индия преминавал през пристанищата на Белуджистан (съвременен Пакистан), в частност, през Гвадар, откъдето постоянно вървели кeравани към Кабул, а от тaм по планините в северните райони на Индия. Съществен момент: почти целия превоз на оръжейна контрабанда от пристанищата на Персийския залив се извършвала със силите и средствата на афганистанците,  номадите, разорилите се земеделски арендатори, бившата малка градска буржоазия, при явното съдействие на афганиските погранични власти. За централизация и концентрация на търговия с оръжие в Кабул било организирано нещо, като акционерно общество от затворен тип,  с председател брата на емира Насрула-хан.

Ясно е че при такива условия (с отчитане на това, че все повече крупни капитализиращи се феодали — сердарите започнали да се ориентират към Германия и против Англия и Русия) афганската територия служила за надежден«резерват» и начална база за оръжие и не по-малко надеждно защитено място за всякакви други операции с контрабанда. С ръстът на материалното благосъстояние на пограничните племена,  живееещи на границата с Белуджистан, след тяхното замиране с англичаните (в 1908–1909 г.) и временното изчезване на такива фактори на икономическия живот на планинците, като гладната блокада от страна на англичаните, изгорили посевите, отвеждайки животните и т. н., превоза и търговията с немско оръжие започнало да расте с главоломна скорост и се обърнала против Англия, която по пътя на отказа от терор и мирните отстъпки разчитала да купи верността на тези афгански племена.

Опомняйки се, англичаните възобновили локалните военни операции против южните гранични племена с цел пресичане на вноса на оръжие от Европа, но момента бил изпуснат и английските отряди срещнали добре организирана и до зъби въоръжена съпротива от планинците, в редиците на които вече се появили и офицери от немския генерален щаб. Контрабандата продължила да расте, а изделията на фирмите Маузер и Наган се натрупвали в северна Индия и все по-силно бие по английската войска.

Според царския генерален консул в Бомбей Арнаутов през 1909 г. в Маскат били внесени 85 000 винтовки Маузер, а в 1910 г. тази цифра нараснала до 103 000.  От това количество в Индия отивали 25–30 %. Это вынудило английский кабинет, как и в вопросе с турецкими инструкторами, пойти по линии наименьшего сопротивления. За борба с разгърнатата оръжейна контрабанда в Персийския залив и в северната част на Арабския залив дошли  допълнителни сили на британския флот, който започнал безпощадно преследване на контрабандистите. Едновременно с това  почти тройно се усилила английската гранична охрана в самия Белуджистан и се увеличила армията в Индия.

В резултат на всички тези мерки притока на оръжие в Афганистан и Индия значително намалял, макар и в по-скромни мащаби, но продължил до 1915 г.