Железният път

Така или иначе, руския империализъм си направил за себе си необходимите изводи от конвенцията от 1907 г. и насочил този документ на съюз на капитала на Англия и Русия против национално-освободителните движения в централно-азиатските колонии. До 1907 г. руска дипломация все още предполагала, че Афганистан се явява колония от обикновен тип. Затова в Петербург мислели, че английското влияние в тази страна е могло да донесе изгода в общата борба на Англия и Русия против младия и агресивен германски капитал, в частност, против строителството на железницата Берлин — Багдад, като най-кратък и удобен път от Европа в Индия. Так, ещё в 1902 г. Витте предлагал царю Николаю противопоставить германскому железнодорожному проекту соединение русской и английской железнодорожных сетей в Азии. По замыслу министерства финансов и путей сообщения Транс-Афганская железная дорога должна была пройти по равнинной, плоской части Афганистана, через Герат, Фаррах, Кандагар, при этом требовалась перевальная разработка полотна только на двух наиболее сложных участках пути, между русской Кушкой и Гератом, — через Парапамизский хребет, и между Кандагаром и Кветтой, — через Ходжа-Амаранский.

Независимо от това, че проекта Вите от техническа и финансова страна особенни трудности не представлявал и съкращавал пътя между Лондон и Калкута до 10 денонощия, той увиснал във въздуха. Работата била в това, че английския финансов капитал, бил много заинтересован в стабилен и бърз сухопътен път в Индия, отдавал отчет за това, че в случай на реализация на руския проект: а) Афганистан, като буфер на Индия се отстранявал; б) руските конкуренти ще контролират едва ли не 60 % от железния път, който географски трябва да премине по територията на Руската империя, и в) този път в равна степен откривала пред руския империализъм нови стратегически възможности за завладяване в Азия въобще и в северна Индия, в частност.

За пълна картина трябва да кажем, че на смяна на транс-афганистанския проект царския посланик в Пекин Лесар (и по съвместителство компаньон на текстилния фабрикант С. Морозов и московския трикотажен «крал» И. Щенков) се издигнал вариант на път през Източна Персия, от Теджент на Закаспийските железни пътища през Пулихатум на персийската граница, от където през Турбети-Шахиджан, Бенден и Кух-Маликсия до границите на английския Белуждистан  свързвайки се с железния път Кушка — Кветта. Сейстанското направление, предложено от Лесар, преминавало по местности, не  отстъпващи от Западен Афганистан по безлюдност и малък обем на местния пазар. И при этом оно имело то неудобство, что было вдвое длиннее афганского (1300 миль против 530-ти).

Самото появявани на този съзнателно неизгоден вариант говорило за това, че първо-руския царизъм и буржоазия, независимо от официалните заявления, остро се нуждаела от трансазиатска магистрала, излизаща до районите на Персийския залив и Източна Индия и били готови да носят известни издръжки извън «нормалните». Второ- отклонението на този проект лично от царя явно указвало на работата на т. н. «английско» лоби при двора и в правителството, т. е. на това, че в сблъсъка на интересите на финансовата олигархия на двете империи влиянието на английските банки на руската промишленост и финанси е било толкова силно, че започналото строителство на желязната магистрала по проекта на Лесар (т. е. в интересите на група от текстилни, железопътни, металургически и металообработващи капиталисти) заплшвало със загуба на чуждестранни кредити за царското правителство и ограничение на предприемаческите кредити, които се давали на руските банки, контролирани в една или друга степен от английските Ротшилди и Вандербилдти.

Накрая, в 1908 г., вече в новата политическа обстановка, на среща между Николай II със своя далечен родственик английския крал Едуард отново се повдигнал въпроса за строителството на Транс-Афганистанския железен път. Подробности от преговорите по този конкретен въпрос засега не сме успели да намерим, но в годишния отчет на министъраа на външните работи Изволски има фраза за това, че «…лондонският кабинет признава желателността от обединение на мрежите на руските и английските пътища в Азия в бъдеще, но той счита, че днес още не е настъпило време».

След пет години, в 1913 г., британския империализъм се съгласил на провеждане на т.н. «Индо-Кавказски релсов път» от руския Джулфи до Персийския залив. Този проект от гледна точка на предстоящото преразпределяне на света представлявал още по-голяма заплаха за английското господство в Индия и съгласието на британското правителство на строителството на този път било предизвикано, първо- от това, че Англия пред схватката с Германия се стремила  по-здраво да привлече към  себе си на своя руски съюзник, за което е било нужно да отиде на формални отстъпки и облаги за руския финансов капитал в неговите азиатски дела.

Второ- англичаните знаели, че Афганистан доброволно няма да открие на своя територия строителство на чуждестранен железен път, а използването на военна сила за тази цел неизбежно поставяло въпроса за съвместна англо-руска война против  тази страна. Но в преддверието на голямата европейска война Лондон не искал да разгръща още един тяжък фронт в Централна Азия и разпиляване на своите  сили[11]. Затова всички права на Индо-Кавказския релсов път англичаните «любезно» отдали на Русия, разбирайки, че у нея без активната помощ на Англия това дело няма да се състои. Така Лондон убивал на един път два заека: и формално развързвали ръцете на съюзника и получавал гаранция за това, че никакви руски пътища към Персийския залив в обозрима перспектива построено няма да бъде, или рискове за завладяване на руския капитал на пазари и пътища в Източна Индия са били минимални.

В 1912 г. царския министър на външните работи Сазонов по времето на своето посещение в Англия предал на своя колега Е. Грей дълга жалба меморандум по въпросите за «неудовлетворителния характер на руско-афганистанските отношения». Там подробно сe дават всички неудобства на пограничното съприкосновение на Русия и закрития Афганистан. Основная беда для русского капитала заключалась в том, что Афганистан в тот момент находился фактически вне сферы как английского, так и русского влияния. Царизм, понимая, что перед войной его «акции» сильно выросли, не только требовал от англичан реальной помощи в освоении афганского внутреннего рынка, но и пугал Лондон тем, что если Россия срочно не получит то, что желает, то Англия, в конце концов, может остаться один на один как со всеми афганскими проблемами, так и в своей борьбе с Германией в Центральной и Передней Азии.

«Сериозността на положението — писал в меморандума Сазонов — се задълбочавало още и от това, че Афганистан при настоящето негово положение се явява сам по себе опасна точка на воинстващ панислямизъм. Обособеността на Афганистан, както вече бе казано е едностранно — т.е. афганистанците, не пускайки руско-подданните към себе си в същото време свободно преминават в пределите на Русия. Накрая е необходимо да отбележим продължаващото усилено въоръжение на Афганистан… Оръжие от страните започвайки по контрабанден път прониква в значителни количества в Средно-Азиатските владения и в Бухара».

Затова

«…за осигуряване на спокойствие в сферата на мюсюлманския Среден Изток в което, несъмнено, не по-малкко е заинтересувана и Русия и Англия, афганския въпрос се поставя на дневен план»[12].

В отговор на руския меморандум министър Грей и секретаря по делата в Индия лорд Крю в един глас заявили на Сазонов, че,

«независимо от изплащания на емира ежегодно от английскито правителство на субсидия, Хабибула-хан лошо слуша гласа на Англия, който се смирява с товаза да се задълбочи положението във вид на невъзможност да приеме против Афганистан принудителни мерки».

В секретнa запискa нa британското министерствo нa външните работи от 04.10.1912 г. с още по-голяма определеност се указва на призрачния характер на всички права, казани от царска Русия, и всички «щедри» обещания на Англия по афганския въпрос:

«Приeмайки след зряло размишление по отношение на Афганистан политика на ненамеса, британското правителство много се затруднява да настоява пред емира на предоставяне на руско-подданни намаления, които то още не може да изисква за собственните поданници и то не мисли, че потикването на емира да осъществи чл. 3 от англо-руските съглашения могат да се увенчаят с успех».

Или при все това, че английското правителство преди първата световна война официално признало Афганистан за  самостоятелна политическа сила, то все повече го правило обект на нови преговори с Русия. Тези преговори радикално се намесвали двете държави във вътрешните дела на тази страна. В связи с предполагавшимся пересмотром конвенции 1907 г. в части, касающейся Тибета, русский империализм тут же возобновил торги о будущем разделе Афганистана, прямым текстом выставив англичанам требование убираться из его северных районов:

«1) Поради явната опасност, която заплашвала руските владения в Средна Азия в случай на какви да е иригационни предприятия в Северен Афганистан с разширяването там на културните площи и тъй като подобни предприятия биха могли да възникнат само при участие на чужди капитали и под ръководството на чуждестранни поданни, то великобританското правителство трябва да не допуска никакви предприятия или концесии от такъв род в указаните части от ханството, т. е. приблизително на север от линията, съставляеми водораздел на юг от реките Херируда и Хиндукуш.

2) Великобританското правителство трябва всячески да съдейства за осъществяването на необходимите за нас иригационни работи в близкия до нашата граница Бухарски район на Афганистан.

3) В допълнение към член 4 от съглашенията от 1907 г. великобританското правителство трябва да се задължите да не допускате никакви монополни права от търговско-промишленни свойства в полза на английските компании или подданни в упоменатия в пункт от 2 зона.

4) Поради важното значение, което има за нашите икономически и стратегически интереси железопътното строителство в Северен Афганистан, великобританското правителство се задължава да не допуска такова без предварително съглашение с нас»[13].

Такa работата се свеждала до признание на Британия на монополните права на руския капитал едва ли не на половината територия на Афганистан. Наистина, до тогава докато тези права не се материализират от силите на двете армии, руската и английската, които се движели една срещу друга и разделят страната с колониални граници на две колонии, те си оставали призрачни и носили условен характер. Но в Лондоне готовы были уступить России пол-Афганистана, но с тем условием, что момент ввода союзных сил в эту страну определял бы именно английский империализм. Так, в своём письме в Лондон от 24.05.1914 г. британский посол в России Дж. Бьюкенен сообщал:

«Що се отнася до Северен Афганистан, то великобританското правителство е готово съвместно с императорското правителство да издадем следното съобщение, текстът от който е публикуван едновременно с конвенцията и другите ноти за Тибет:

Императорското правителство отново подтвърждава принципа, че Афганистан се намира извън сферата на влияние на руската политика.

От своя страна, британскота правителство се задължава да не поддържа нито домогателствата на  великобританските-поданни към концесиите на иригационните и железопътни съоръжения, нито техните изисквания по преимущественни права  (привилегии) в коммерческите или промишленни предприятия в Северен Афганистан, при условие, че по пътя на обмен на секретни ноти ще  бъде установено, че термина “Северен Афганистан”, както той следва да се разбира по отношение към тези декларации, ще обхваща, само тази част от Афганистан, която се простира на север от следните линии:

— от Ишкашан на Аби-Пяндже и по-нататък до Зебак;

— от тук на прохода (превала) Минджан;

— по-нататък до перевалите Навак и Мург;

— от тук на Доши;

— по-нататък през проходите Синджитак и Бабкак на Доаби-Шах-Пасанд;

— от тук до Таркух на Банди-Амир;

— от тук до Доулет-Яр.

От този последния пункт линията трябва да върви по хребтите от следните планински вериги: Банди-Баба, Сиях-Бубак до точките,  където река Херируд влиза в руската територия у Зулфагар»[14].

В забележките към този проект от новата англо-руска декларация Бюкенен уточнява този неин пункт, в който се подтвърждава, че Афганистан, както е преди трябва да се намира извън сферата на влияние на руската държава:

«1-ят пункт  от декларацията по въпроса за Северен Афганистан — писал той —е прибавен само за да направи тази декларация по-малко подозрителна в очите на афганистанския емир»[15].

След разглеждането на английския проект на новата конвенция по Афганистан царското правителство го отхвърлило. Проектът изключвал от сферата на влияние руския капитал на цялата богата долина на река Херируд с град Херат, този важен икономически и стратегически център в Северен Афганистан. Вскоре весь вопрос о новой конвенции был отложен, отчасти из-за начавшейся большой войны, отчасти потому, что китайское правительство отказалось ратифицировать тройственное англо-тибетско-китайское соглашение о разделе сфер влияния в Тибетском национальном районе.  Таким образом, сам собой отпал предлог для царской России требовать себе компенсации за уступки, сделанные Англии в тибетском вопросе (Россия «добровольно» отказалась от куска территории Тибета на севере). Наконец, в 1915 г., во время переговоров по вопросу о Константинополе и турецких проливах, царское правительство, соглашаясь на передачу Англии так называемой «нейтральной зоны» с Персией, выставило в числе других следующее требование:

«императорското правителство счита за желателно едновременното разрешение на въпроса за сопределни с Русия Северен Афганистан в смисъл на изказаните от императорските министерства пожелания на пременалите преговори»[16].

Доколкото може да се съди от по-нататъшните събития по афганското направление, тези пожелания на руския империализъм били признати от Англия  за «законни и приемливи». Но докато хищниците  търгували от района на Херат, първата световна война завършила, а Октомврийската революция в Русия не само отменила всички завладяващи договори на царизма, но и създала в Афганистан от своя страна благоприятен тил за борба за своята пълна независимост, която афганския народ се сдобил и се сдобива в резултат от третата англо-афганска война от 1919 г.

Започнала нова история на древната азиатска страна.

М. Иванов

Продолжение следует       

[1] С.Ю. Витте — в 1905–1906 гг. председатель совета министров Российской империи, глава делегации РИ на мирных переговорах в Портсмуте. По итогам этих переговоров получил в народе прозвище «Витте — Полусахлинский» за уступку Японии Южного Сахалина и Курильской гряды.

[2] Красный архив, т. 3 (10), 1925 г., стр. 55.

[3] Там же.

[4] И. Зиновьев. Секретная записка о соглашении между Россией и Англией. Среднеазиатский департамент МИД РИ, дело № 86, документ 145 (копия).

[5] «Записка по афганскому вопросу» действительного статского советника Сементовского, № 965 вх. От 27.04.1907 г. Архив МВД, 1 Отделение (копия).

[6] Слова Э. Грэя Бенкендорф приводит в своём донесении Извольскому от 05.04.1907 г. Архив МИД РИ, ф. В-334, оп. 2, дело № 742 по II отделу. Копия. Архив ДКМ, ф. 1905–1907, оп. РИ-ин.дела, ф. 129, д. 573, л. 17.

[7] Там же, д. № 1697 по II отделу. Архив ДКМ, ф. 1905–1907, оп. РИ-ин.дела, ф. 129, д. 573, л. 81.

[8] Донесение Бенкендорфа Извольскому от 05.04.1907 г. Архив МИД РИ, ф. В-334, оп. 2, дело № 742 по II отделу. Копия. Архив ДКМ, ф. 1905–1907, оп. РИ-ин. дела, д. 573, л. 18.

[9] «Красный архив», том 3 (10) за 1925 г., стр. 61.

[10] Письмо Гофмана в МИД РИ от 22.11.1912 г. № 3583, копия. Архив ДКМ, ф. 1910-1914, оп. РИ-ин. дела, д. 21, л. 3.

[11] «Eastern Crossdouble» by m-r J.F. Sooney. «Daily Telegraph», January 11, 1908, p. 2. Копия.

[12] «Всеподданнейшая записка т.с. С.Сазонова, министра иностранных дел Российской империи, его величеству королю Англии» от 11.09.1912 г. Архив МИД РИ, ф. 139, оп. 11, д. 396, л. 32–34. Копия.

[13] Справка по Афганистану бывшего министерства иностранных дел от 16.01.1917 г., дело 1 б, копия. Архив ДКМ, ф. 1910-1914, оп. РИ-ин. дела, д. 21, л. 37.

[14] G. Buchanan. «My Mission to Russia and other diplomatic memories», L. 1920. II, p. 98-99.

[15] Там же, стр. 99.

[16] Телеграмма Сазонова русскому послу  в Париже от 07.03.1915 г. копия. Архив ДКМ, ф. 1910-1914, оп. РИ-ин. дела, д. 21, л. 44.