Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03 15:20 - За Русия, "която загубихме"
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 216 Коментари: 0 Гласове:
0



Загубената родина

1.. Народи-смъртнижи

Било време на такъв огромен затвор, който заемал площ от милиони квадратни километри. В затворнически каме­ри, наричащи се «губернии» и «уездми», изчезвали цели племена и народи. Затворниците били толкова много, че можели да образуват цяла армия.

Черен двуглав орел и надпис "Руска империя" стоели на всички входове и изходи на затвора, но затворниците тайно го нарекли "големия затвор на народите".

Сред затворниците в тези затвори имало и самоубийци.

Съхранилии са се присъди, по които на смърт се осъждали не отделни хора, а цели племена, градове и области. Присъдите са написани почти на еднакъв език.

«Безпощадно да се истребят всички попаднали на пътя» (секретен доклад на полковник Гродеков за борбата с туркмените, 1879 година).

«Действайте при потискане на метежа с най-решителни мерки, използвайте оръжие без всякаква пощады» (заповед на ми­нистър Дурново към вилнюския генерал-гу­бернатор, 1905 година).

Съхранили се и донесения за изпълняване на присъди.

«Бунтуващите се села били разорени и изгорени, овошките и лозята изкубани  до корен», — донася покорителя на Кавказ гене­рал Ермолов.

«Ние понякога отмъстявахме на цели племена за вината на няколко лица» — говори друг покорител на Кавказ, генерал Раевский.

В 1910 година недалеч от Самарканд в Ката-Курган било жестоко потушено възстание на узбеките, или «сарти», както тогава ги наричали. В заповедта за усмиряването било казано:

«Подметката на руския войник е по-ценна от хиляди глави на сартите».

Един затворен народ го разстрелвали с пушки и винтовки, друг го довеждали до истощение и гладна смърт.

«Постоянната липса и ужасно високи цена на всички нужди, живот от ръка на уста, се отразява фатално на населението на Камчатка. Чуждестранното население на края намалява. Ако това намаляване про­дължи, то след два века на Камчатка няма да остане нито една душа».

Това е казано в географския сборник «Азиатска Русия», който бил напечатан в 1901 година.

Други затворници просто ги тровили, както плъхове с отрова.

За една и половина бутилки водка, разредена с вода, напоена за градус със меден сулфат, търговецът купувал кожа на бобър от чукчите… Цялото населе­ние по бреговете на Колима — вековни роби на прекупвачите: жителите и диваците били във вечни дъл­гове, които, като въже омотавали все повече и повече шиите им».

Една и половина бутилка от отровата - тинктура от витриол - от подобно лакомство няма да оцелее и най-силния човек.

Удивително ли е, че «диваците» умирали?

Когато Камчатка била завоювана, нейните древ­ни обитатели — ителмените били няколко десетки хиляди. Днес те са само 800 човека. Алеутите били хиляди, останали триста човека — това е един от най- малките народи на земното кълбо.

Ако не беше революцията, която пуснала ителмените и алеутите от затоврите в Камчатка, то тези народности днес нямаше да съществуват. Измрели до последно са омоки, коти, хайдани, анюити, воани, аринци.

Но да убиеш народ не е така лесно, като да убиеш човек.Но дори и хората да бъдат изтребени или разпръснати, езикът на народа остава, паметта на хората остава в имената на родните реки, родните планини.

В историята на човечеството не един път е ставало така, че прекратявали своето отделно съществуване цели народи сливайки се със завоева­телите. Но края на народа не винаги е бил край на езика. Езикът е умирал, но оставал да съществува, като «мертъв език», на страниците на книги, на камъните паметници.

Не такa било с тези народи, които умрели във великия руски затвор на на­родите. У много от тях нямали своя писменост, книги. И тези неми народи изчезвали, не оставяйки даже памет за своя език, за своя живот. В 1909 година академик Комаров писал:

«Камчадалският език е оцелял само в няколко села в Тигилски район. В цялата долина на Кам­чатка има само един 80 годишен Феоктистич в Машура, който още помни по камчадалски. Но той е много болен и е въпрос на време наречието на източните камчадали да изчез­не завинаги. Забеавят се да­же имената на реки и планини, заменяемис постоян­но повтаряните едни и същи Бързи, Мътни, Елшеви, Тополови».

Такава участ заплашвала всички езици, които­ не успели да се закрепят в книги. Но и тези, които пуснали здрави корени, които били зацепени със своя писменост на хартия, пер­гамент, камък и тези езици се изтребвали, изтръгвали се от корен. На децата не давали да учат на родния си език в училище.

В Украйна забранявали даже молитвен­иците да се издават на украински език.

Но ако на хората не разрешавали да говорят на родния език, то оставало само да мълчат.

Украинският писател Шевченко писал:

От молдаванина до фина

На всички наречия всички мълчат.

До присъединяваито на Украйна там е имало много по-грамотни, отколкото във Великорусия. А само след някакви си два века украин­ците станали едни от най- неграмотните на­роди в империята: на своя език да се учат не им давали, а да се учиш грамотно на чужд език било нелеко.

Грамотните ги направили неграмотни.

Самото име на човека било изтривано от списъците на затворниците като името на починалия.

«Императорът задраскал името „Беларус“ и замислил да нареди декрет с имената на провинциите всяка поотделно: Витебска, Могилевска, Виленская и Гродно и да се спазват най-висок личен ред: това правило трябва да бъде продължено» (от преписки на комитета на министрите с коми­тета по западните губернии, 1840 год).

Така се изтривали народи от списъците на живите. Казахите ги именували на киргизи, нен­ците — самоедами, пуораведлан — чукчи, украинците — малоруси или хохлами, а всички заедно — инородци, вде едно не били коренни жители у тях си в родината, а се явявали от някъде от други места, от други страни.

Кого смятали в страната не инородци, а коренни жители?

Само руснаците.

Цар Николай II наричал себе си «истин­ски руски» човек.

Вестник «Новое Время» писал:

«Ние с Божиятa милост на руският народ, собственик на голяма и малка и бяла Русия, приемаме това владение като изключителната Божия милост, която трябва да почитаме и която сме призовани да съхраняваме по всякакъв начин. На нас руснаците, недаром ни е дадено това господство».

Но когато руския народ надигал глас, когато руските работници, излизали на улици и площади, искайки свобода и хляб, тях също така ги разстрелвали, както узбеките или туркмените.

В 1905 година петербургския генерал-губер­натор Трепов издал заповед:

«Патрони не жалете».

Това означавало «не жалете хората». Това означавало: не жалете стариците, не жа­лете децата, не жалете никой, бил той рус­ки или неруски.

В спискъците на работниците и селяните, убити на 9 януари 1905 година, почти всички са с руски имена: Ермолаев, Иванов, Логунова, Медни­ков, Егоров, Матвеев…

А в 1917 година, когато отново започнала ре­волюцията, един от «истинскирусите» хора, основателят на «Руският Национален Съюз», Шулгин писал:

«Пулеметите - това е, което исках, защото чувствах, че само езикът им е достъпен за уличната тълпа и че само той с оловото си, може да прогони страшен звяр. Уви, този звяр бил… негово величество руския народ».

Защото толкова много «искал» руския Шулгин да разстреля своите рус­ки — Ермолаеви, Иванови, Меднико­ви?

Защото Шулгин бил едър по­мешчик, а Ермолаеви, Иванови и Меднико­ви били селяни и работници, възстанали против власта на помешчици и капиталисти.

В големия затвор на народите хора като Шулгин били сред надзирателите, сред тези, за които било изгодно да се държи в неволя руския народ, туркменския народ, узбекския народ и украинския народ.

2. Слизане в ада

Да се спуснем в миналото, както в приказките се спускаме в подземния свят.

Слушалили сте за книгата, която била написана преди повече от шест века от италианския поет Данте Алигиери и ко­ято се нарича «Инферно»? Инферно — на италиански означава ад. В тази книга, на­писана със звучни и тържествени сти­хове, Данте расказва за това, как той и неговия спътник Виргилий се спустнали под земята в ада, как те преминали кръг след кръг и какво видели там.

В един от кръговете на ада Данте и Вирги­лий видяли лакомници, които в наказание за своето лакомничество затъвали в кал, като червеи. В друг те видяли скъперници, които били осъдени безцелно да търкалят напред и назад тежки камъни. В трети — видели лихвари с мешки злато на шиите. Последните горели в огън и не изгаряли. Колкото отивали по-далеч, толкова по-страшно ставало.

Аз знам, че вие, мои читатели, не вярвате в ада. Но аз вярвам и ви заставям вас да вярвате.

Аз ще ви покажа на вас хора, които наистина, а не във въображението на поета, горяха в огън, измъчвани, осакатявани.

Своята «екскурзия в ада» ние ще извършим не с един, а с четири Виргилии: с че­тирима преподаватели по география, които­ в 1901 година съставили с общи усилия­ книга «Европейска Русия». Книгата им, както и моята са написани за младежите — за родината. Всичко, което по-нататък е в кавички е взето от книгата на учителите по география — Крубер, Гри­гориев, Чефранов и Барков…

Първият кръг на ада. Горящите в огън

«Ние стигнахме до огромна пещ, от която­ излизаха пламъци. Работникът- скелет, покрит с кожа, сипваше в пещта все още не смачканата руда.

— Тук при нас е най-трудната работа— шепне ни управителя.

На работниците ризите — ако не са сиги свалили са мокри от пот. Случвало се е в горещината в тези ризи солта да кристализира, стърчаща заедно с потта от порите. Нищо не казахме, просто замръзнахме.

Те изгаряли в огъня, а от тях се стичала пот, така отслабвали ужасно.

—  Довиждане момчета! После ще си починете.

Отидохме до друга пещ, в която рудата кипеше.

— Жарко е — обръща се един от ра­ботниците, който съвсем е изгорял от пламъците, излизащи от доменната пещ.

Втурна се към водата и жадно отпи от нея…

— Настрани, настрани!.. И ме бутнаха настрана. Полуголи работници донесоха две кутии с руда и въглища и започнаха да ги изпразват в края на доменна пещ, дишаща огън и топлина.

— Ти къде? — надзирателят извика на работник, който избяга далеч от пещта.

Там, където стоя той, пламъка беше най-силен.

— Невъзможно.

— Кое е невъзможно?

— Да се стои. Парещо е… Не можеш да дишаш.

— Върви, върви. Рудата трябва да се положи в домена равномерно, а не единия край много, а в другия нищо. Така ще съсипете доменната пещ. Върви, върви!»

Втори Кръг. Отровени

«Ние се понесохме някъде надолу, сред пъл­ен мрак. Не успяхме да се опомним, когато вече бяхме на дъното на галерията, по която мигаха светлинки насам натам… От някъде се чуваха удари, във въздуха беше тежко и смрад­но. Навсякъде кипеше работа: на едно място работници с тежки кирки дълбали стените, на друго пробивали дупки за поставяне на динамит.

По пътя доктора- един от наших спът­ници няколко пъти се спираше пред едни или други работници, безцеремонно и безмълвно отваряше устаъа им с пръсти и като усетеше венците и зъбите им, продължаваше напред. Аз и преди знаех за живачното отравяне, но не си представях ясно размерите му…

След минута ние отново бяхме горе.

Наоколо непрекъсано се чуваше тътен, гро­хот… В разкаления въздух се носеха пари живак, арсен, антимон и сяра. Лекарят отвори устата си, усети венците си, скръцна със зъби и нареди ръцете му да бъдат изпънати хоризонтално.Атмосферата, наситена с отрова, бързо дава ефект: върху венците се появява червена лента, зъбите се разхлабват и изпадат, челюстта свива, ръцете и краката започват да треперят.».

Кръг трети. осакатени

«Ние отидохме в избата на занаятчията.На работната маса един тих старец избърсва ризата си. Гърдите му са издути, износени на една страна. Прегърбен е. Това е резултат от работата му, при която тежестта на цялото тяло се опира на левия крак. Лопатките му са удължени, едва покрити с кожа, ръцете са като камшик. Косата мокра. Диша с явно усилие.

Зад същата работна маса по-близо до ъгъла е най-голямата дъщеря, момиче на около седемнадесет ... Няколко хиляди пъти на ден тя ще повдига и спуска главата си и ще положи ръце на парче желязо

В дясно от входната врата работи дру­гата дъщеря- момиче на дванадесет години. Нейната ра­бота засега е още детска: тя удвоява и утроява лентите от желязо и ги забива с чук. Всичко това не става без прекачване. На работната маса тя ще издържа тринадесет, четиринадесет часа на ден и това само предвид младата й възраст. Въобще при занаятчиите, ра­ботещи у себе си у дома, работния ден винаги е не по-малко от 17 часа, а понякога и 18 и даже 19 часа в денонощие».

Кръг четвърти. Къпещи се в мръсотия

«Кря на града. Домове без покриви. с раз­валени пристройки, с напукани стени, с петна по тях, с паднала мазилка.

Вместо дворе и градини — мръсни локви и купчини боклук. На места по стените висяха невъобразими парцали, които има няма на човешки език се наричаха дрехи

Жилищата. Мръсни, неизбелени стени, тромав под с разклатени дъски, пустота. Стените голи. Няма нито книги, нито прибори. Вместо мебели — жалкие пейки и стол. Няма легла, някакви парцали на пода. Навсякъде печат на депресия и безнадеждност и купища парцали, под едва живи тавани, житейски рояци: деца, които се носят боси».

Кръг пети. Корозирали от солта

«Солено езеро в степта. До пояс във водата стоят хора. Това са калмики. Те разбиват солените пластове, промиват ги в реката и изгребват солта на купчини. Солта разяжда тялото, появяват се пукнатини и ожулвания. В раните се набива сол и я разяжда още повече».

Но доволно… По-бързо на белия свят от този ад, по-скоро назад — или по-вярно, напред — в Съветската страна!

Книгата, от която аз взех всичко това е съста­вена по произведения на много писатели не какви да е революционери и агитато­ри, а по-скоро скромни преподаватели по география.

Те написали книгата за родината за младежите. Каква страшна трябвало да сикажат е родината за читателите.

3. Изкуството да грабиш бедните

В този ад, за който расказва Дан­те, хората били измъчвани за греховете и пороците си.

Едни — за лакомия, други — за лихварство, трети — за скъперничество, за много голяма любов към златото.

А за какво изтерзавали хората в ада, който се намирал на земята? За това, че те били бедни.

Бедността, казват, не е порок и все пак за бедност хората ги наказвали така, както че това е голям порок.

Страдащите от този «порок» били много в нашата страна.

Не без причина така често руските поети гово­рили за «бедните села», за «окаяна и бедна Русия». Понякога стиховете на поета също могат да бъдат свидетелство и освен това най-надеждни.

Взимам том от стиховете на Блок:

«И ниски, бедни села

Не бройте, не мерете с око…»

Аз разгръщам друга книга — стиховете на Белий:

«Там — бедни колиби,

Там — бедни хора.»

Стиховте на Тютчев:

«Тези бедни селения,

Тази ослъдна природа…»

И, накрая, не смирените и не тъжните, а гневни стихове на Веневитинов:

«Мръсотия, мерзост, воня и хлебарки

И всеки има нужда от майсторски камшик

И ето толкова много идоли

«Свещенната родина» зоват.»

Веневитинов и Блок стоят у мен на един рафт. Но в историята между тях има почти цяло столетие. За това столетие мръсната и бедна Русия не мръднала и стъпка напред от своята мръсотия и нищета.

Навсякъде било нищета — и в хладните и задимени руски изби, и под гниещата слама в украинските хати, и в землянките на донецките миньори, и в глинените колиби на горците, и в скъсаните юрти на казахите.

Но в този океан от нужди и нищета били и острови от доволство и даже богат­ство. Но това е най-лошото и най-удивителното.

Имало случаи, след цели дни път по кални пътища — от едно бедно село до друго — пътешественика изведнъж попадал на градска улица. Спомням си как самият аз, когато бях дете, ми се стори неразбираемо как посред цялата тази бедност изведнъж веранди с врати със златни нишки, светещи газови фенери над входа на ресторантите, безкрайни редици от магазини  където продавачи, като магьосници жонглираха с тежките платове коприна.

Работят ли тук хора? — мислех си аз. Или просто всеки яде в ресторанти, търгува в магазини, търкаля се напред и назад с парната карета?

Аз бях малък тогава и не знаех още, че има особено изкуство — най-изгодното и печелившо — изкуството да грабиш тези, у които нищо няма.

Полугладните работници, бедните селяни често нямали грош в джоба си, а някои хора успявали на дневна светлина с пълна безнаказаност да откраднат от тях цели пакети хрупкави парчета хартия от сто рубли.

А разликата между умния бизнесмен и разбойника били в това, че разбойникът грабил богатите, а бизнесменът - бедните.

Ако тези редове се прочетат някъде зад граница, то някои от читателите ще си кажат:

— Пак комунистическа агита­ция!

Но това сравнение — бизнесмени с разбойници — съвсем не е мое. Това е старо сравнение. Даже американския президент Теодор Руз­велт в едно от своите послания до конгреса нарекъл големите бизнесмени в своята страна «разбойници от големия път». А, както е известно, Рузвелт не е бил комунист.

Но много ще кажат: как може да се ограби това, у който го няма? Какво можеш да вземеш от такъв човек?

От него може да се вземе много.

У него има ръце, които могат да рабо­тят.

Той не е богат, но със своите ръце той може да създава богатства. Всички богатства, които се създават на земята са създадени от неговите ръце. Той издигал дворци, строил заводи, засаждал дръвчета, добивал руда. Но всички тези богат­ства не са за него.

Изкуството да грабиш тези, у които нищо няма!

Това изкуство добре владели стопаните на земи, заводи, мини, стопаните на бан­ки, силози, магазини. Способите за грабеж са били различни: едни в Москва, други в Бухара, трети в Юзовка, но същността оставала една и съща.

Ето няколко примера.

Таджикският писател Садреддин Айни пише:

«Eмирът и неговите чиновници заставяли на­род п далаща “харач” — данък на земята. По този налог от дехканите (фермери) вземали повече пари, отколкото струвала самата земя, труд и добив. Закот — паричен данък за животни. Всяко действие на дадено лице е облагано с данък от името на „закота“; законът не поставя ограничение: съдбата на човека решавал чиновника. Плащали още “дасторхан нули хаким”, разход на масата на хакима - управителя на емира, на масата на хакимските чиновници.

Ako нямали пари вземали в натура — масло, мляко, вълна, кожи, овце, манифактура, керамични изделия, медни изде­лия. Вземали данък “уляу-аули” (разход на пътуване хакима  от град в град, от село в село). Плащали за предви­жване на овце.  Парите не стигали. От къде могат да се вземат, ако дехканина живеел за да плаща по всяко време?

За да погасят дълговете си, продавали синове и дъщери. Помня всяко връщане на хакима и неговите чиновници от обиколките в източна Бу­хара — част от днешната територия на Тад­жикистан.  Те водили със себе си по два­десет, тридесет, а и повече “духтур-хана” — момичета и момчета.

Още по-силна и страшна е била властта на духо­венството. Oт името на Корана могли да очернят, окле­ветят, затворят, ослепят, лишат от живот. Всеки, дори и най-незначителния мула (ходжа), получила парцел от 50 или повече земни канала, а духовният баща имал право да принуди цялото население на село да работи на тази земя за него».

Това е Бухара.

А сега в Юзовка — в Донецкия басейн. На  хиляди километри от Бухара. Да, разбира се между Бухара и Юзовка лежали не само хиляди километра път, но и стотици години история. В Бухара били  още средните векове, а в Юзовка — деветнадесети век, с доменните пещи, с мартенитите, с трясъка на желеяаотои свистенето на парата.

Ето какво говори за Юзовка книгата на че­тиримата преподаватели по география:

«Земята, на която лежи Юзовското по­селение, принадлежи на завода и той строго събира от жителите много висока такса за всеки сантиметър земя. Тук всичко е обложено: всеки връх на земята, всяко яйце, продадено от търговец, всеки картоф, донесен от мъже, и тези пари отиват в джоба на животновъдите».

Каква неочаквана прилика между господин Хюз- джентълмен, англичанин, един от собствениците на фабриките на Юзов, и „недостойният слуга на Бог”- бухарския емир Сеид-Мир-Алим?

Юзовските работници били облагани с данък върху поддръжката на „трапезата“ и други нужди на Юз и неговите сътрудници, както и бухарските дехкани, които трябвало да плащат за поддръжката на трапезата на емира и неговия хаким.

Хората, които сами нямало какво да ядят, трябвало да плащат вечерите на господата акционери в Юзовските заводи. Работниците с труда си в пещите плащали за всеки сантиметър земя, за всеки картоф, за всяко яйце и така създали богатството на техните собственици.

Заводчиците успявали да изкарват пари не само от труда на работниците, но и от труда на селяните, които изглежда не зависели от тях. Уговаряйки се по между си, круп­ните заводчици вдигнали цената на же­лязото. Земледеьите трябвало да плащат за коси и сърпове двойно.

Чудно ли е тогава, че Юзовските заводи давали до сто процента от печалбата и че 30-40 процента е обичайната печалба във фабриките и рудниците в Южна Русия. Неслучайно чуждестранните акции бяха приети с голямо търсене, но било необходимо само да се добави наименованието „Донецкое“ или „Днепровское“ към името на акционерното дружество.

Работникът недополучавал, селянинът пре­плащал. Но било е и обратното.

Когато помешчиците наемали работници зажътва или оране, тогава селянина недополучавал. Когато помешчиците вдигали цената на хляба, тогава работника преплащал.

Това е тънкото изкуство — искуството да гра­биш от тези, които нямат.

Сега е ясно за какви грехове хората изгоряли в домените  и се тровили с живак в мините.

Защо да даваш  пари за вен­тилатори, водни ширми за защита от огън, на механични приспособления за товароразтоварване? Тези приспособления могли да осигурят, да удължат живота на хората. Но живота човешки в предишна Русия бил толова евтин!

4. Човек-вещ

Може съвсем точно да се каже, колко рубли и копейки е струвал човек в Петер­бург в началото на този век.

Всички знаят, че са били такива страшни времена, когато хора са се купували и продавали, като коне или крави.  Ето например, какви обяви са се печа­тали във вестник «С.-Петербургские Ведомо­сти» за 1800 година.

«На остров Василиевски, покрай проспект Болшой, в къща на номер 76 за продажба: мъж- шивач, зелен забавен папагал и чифт пистолети».

«Московски части, на улица Боль­ших Пеньков в дом №174  сепродават мъж с жена от четиридест до четиридесет и пет години с добро поведение и млодо кафяво конче ».

«Продаева се човек на 25 години, висок, умеещ да пише и танцува и е годен за лакейска длъжност. Можете да го видите и да разберете за цената му в Галерния двор на Англий­ския трактир, у г. Фавля».

Това е било в 1800 година, когато още е съще­ствувало крепостното право. Но аз говоря за днес не за тези далечни времена, а за вре­мена мног по-близки, когато в гра­довете вече били  големите фабрики и на тези фабрики работели хиляди не крепостни, а свободни, «свободнонаети» работници.

Преди около четиридесет години в завода на Обухов била публикувана таблица - нещо като ценоразпис, в който човек се разглежда като цяло и на части, и на едро, и на дребно. Било точно определено, кол­ко струва човечшката глава, човешкия мозък,  очи, ухо, език, шия. По тази табли­ца главата, например, струвала по-скъпо от очите; очите по-скъпи от ушите; а те от своя страна сапо-скъпи от езика. За две очи плащали тройно в сравнение с едно, за ухо тройно повече в сравнение с ларинкса. И отдолу под таблицата подписа на директора, така че всички да знаят: това не е шега, а е сериозно.

Ето я таблицата.

«Глава.

  1. Повреден череп, предизвикващи психични разстройства и т.н., се заплащат в размер — 100 руб.
  2. Сътресение на мозъка (в зависимост от последствията) — 85–60 р.
  3. По-леки повреди по главата — 30 р.

 Очи.

  1. Загуба на зрение на двете очи — 100 р.
  2. Загуба на зрение на едно око — 35 р.

 Уши.

  1. Пълна глухота — 50 р.
  2. Глухота на едно ухо — 10 р.

 Шия.

  1. От увреждане на ларинкса до загуба на говор— 10-15 р.

 Лице.

1. Повреда на лице (изкривяване на бузите, стесняване на устата и т. н.) — 35 р…

Имало е още много други пунктове, а в са­мия край бил подведен извод: стойността на целия човек цял, от глава до пети. За да обобщим, съставителите на таблицата не се притеснявали и разбрали по сметките: главата - толкова много и дори шията толкова много, и дори няколко ръце толкова много ... Те постъпили по-просто. В края на таблицата се казва, че при няколко наранявания общата сума, платена на работника, не трябва да надвишава сто рубли.

Стойността на човека е равна на сто рубли.

Много ли са — сто рубли?

В онези времена работника средно е получавал рубла на ден. Значи, за целия човешки живот плащали толкова, колкото за сто дни работа.

Ако се зачетете в таблицата, лесно ще разберете от какъв разчет е съста­вена.

Съставителите на таблиците разсъждавали така.

Работният човек — това е един от заводските машини. В машината има части, детайли по-вабни или не толкова. Повредата на глава води до излизане от строя на цялата машина: работник без глава вече не е  работник. Затова стойността на главата = на стойността на човека = 100 ру­бли.

Уши — детайл по-маловажен. Без слух живата машина да работи може, но да упра­влява е трудно. Значи, глухия човек е вече непълен човек, а да кажем, половин­човек. Лишението от  слух =50 рубли.

Ларинксът е още по-малко важен детайл. Ра­ботникът е трябвало да умее да слуша, а да разсъждава не. Достатъчно е да  кимне глава: «Слушам, заповедта ще бъде изпълнена». А за пълна загуба на реч може да дадем на някакъв пустиняк, да допуснем 15 рубли.

Загуба на реч = 15 рубли.

Така, според една таблица, с няколко фигури, можете точно да определите как се е разглеждал работещият в бивша Русия, как са се отнасяли към него онези хора, които са били негови господари.

А трудещите се хора— работници и селяни — съставяли девет десети от целия народ.

Трудещите се ръце, които стрували толкова евтино, издигали дворци, създавали па­метници на изкуството, с които ние се гордеем.

Тези глави — сто рубли на парче или дори по-евтино са разсъждавали и мислили.

Дори и шефа на жандармерията Беккендорф и той е говорил за селяните:

«Сред тази класа се срещат много повече разсъждаващи глави, отколкото е можело да се помисли от първи път».

«Люди-вещи» създали този език, на който ние говорим. Величайшият от нашите писатели — Пушкин се е учил на руски език не у гуверньора, а у селяните.

«Люди-вещи» сътворили цял чу­десен свят от приказки, песни, епоси.

Веща не знае, че е вещ, а «хората-вещи» знаели, че са хора. Даже в онези страшни времена, когато  каретата продавали с човека крепостния поет Иван Сибиряков писал:

Уви, и аз, и аз съм рожден

В последен смъртен дял.

Дарен с природа,

Толкова катастрофално в плен.

Сибиряков се жалвал на своя «дял». Но имало и такива, които не се жалвали, а негодували и се борили. Сред покорните роби се появявали смели и силни хора, не роби, а борци. Когато в 1877 година тъкача Алексеев го съдили за рево­люционна работа, той произнесал реч, пъл­на с възмущение против този строй, който­ работника във фабриката го прави роб.

«Ако ние сме принудени — говорил Алексеев — да просим за повишаване на зара­ботената заплата, а нас за това ни пращат в Си­бир — значи, ние сме крепостни. Ако искаме да напуснем фабриката и да поискаме уреждане и сме принудени да продължим да работим със задниците си на войнишкото оръжие, тогава сме крепостни. Ако за подаване на жалба на капиталиста кварталния ни избива зъбите - значи, ние сме крепостни».

Нима може «жива машина» да произ­несе такава реч?

«Живите машини» не устройват ста­чки. «Живите машини» нямаше да чуят гласовете на онези, които ги призоваха да се бият. «Живите машини» няма да вдигнат възстание против този строй, който ги направил машини.

Не, това не са машини, а хора и ка­кви могъщи хора!

Когато си спомниш историята на народите на на­шата страна, поразява тяхната мощ. Вековете робство не сломило народната гордост. Тъп и тежък труд от сутрин до вечер, от детски години до самата смърт, не убил ра­зума, не убил любовта към живота.

И тези хора се смятали за рубли и копейки!

5. Човек-цифра

Аз казах, че работния човек го считали за машина. А у машините имена няма. В пас­порта у нея са указани само инвентарния номер, неговата мощност и производителност.

У работещия човек също има свой ин­вентарен номер. За заводчиците всеки работник бил просто цифра.

Ето пред мен е разчетната книжка на рабо­тник в Путиловския завод. На нея няма фа­милия, а само номер.

Отгоре — надпис: мартеновска работилница. По-надолу — черния двуглав орел, а под него № 759.

Фамилия никъде не е указана. Ако № 759 се разболее, умре, попадне под колелата на парен локомотив в двора на фабриката, разпръсне се на парчета, когато парният котел избухне, нищо няма да се промени: кницката с № 759 ще бъде издадена на друг работник.

Когато крепостното право беше премахнато, човек - с думи, по закон - стана „свободен“, нещо стана човекИ на следващото утро, когато № 759 ще лежи още в моргата в завод­ската болница, № 759 ще пристъпи на работа в същата работилница и на същото място. Защото на вратата на завода се тълпят безработни: само трябва да ги примамим, на мястото на един убит има десетки живи.

Имена и фамилия у работника на завода няма. Само номер. Даже подписките самите работници подписвали не с фамилии, а с номера си. Ето една такава подписка, съхра­нила се в книжата на окръжния инженер в Северния Планински Окръг. Започва то така:

«Ваше високоблагородие, Александър Иванович, молим, обърнете внимание на нашия нисък клас, как ни обиждат до не­възможност в ІІутиловския завод в меднолеярната работилница».

А подписана молбата:

«№№ 353, 348, 314, 342, 343, 340 и още много народ».

За заводчика или директора в завода хора в завода няма, били цифри: работникът — това е № на разчетната книжка, номерът на дъската на входа на завода, цифрата на зара­ботката, глоби, удръжките в платежните ведомости, цифрата на производителността на тру­да в доклада на акционерите, цифра на нещастните случаи в актовете на фабричната инспек­ция.

Едно време в крепостно право, собственикът на земята, владеел селянина преди смъртта му, нареждал да се постави в църквата триградна свещ по образа на св. Николай, разкайвал се и се молил: за това че се появявал мъртвеца през нощта и измъчвал с ужасния си вид, нечистата му съвест.

Това било в онези дни, когато човека е бил още крепостен. Когато крепостното право било премахнато, човек - на думи, по закон - станал „свободен“  Но в действителност „освободеният“ човек изпаднал в ново робство, в робство „по взаимно съгласие“ „за пари“, в такова робство, което превърнало човека в низ от числа, дори често в нещо.

По статистика на Путиловския завод годишно ставали до 1500 нещастни слу­чаи с работници (125 на хиляда). Какъвто и да е акционер — един от собствениците на завода, — в сведенията за нещастните случаи, виждал само циф­ри, а не хора. «Пострадали от нараняване — 693 човека, от фрактури — 57, от навяхвания — 148». Той не виждал, кой е именно изгорен, изкълчен, наранен. По нощите той може да спи спокойно.

Номерът няма лице и глас, не става посред нощ гонен от ужасен призрак, номерът не може да заплашва с палеж или убийство, номерът не може да стене, да мърмори и да се оплаква.

И ако тези досадни цифри бяха припомнени, г-н акционерът трябва да ги изгони без затруднения с такива разсъждения: инциденти се случват навсякъде. В Германия, например, през 1910 г. е имало седемстотин хиляди произшествия на 24 милиона работници и офис работници. В Ан­глия през същата година на 7 милиона работници е имало нещастни случаи четиристотин хиляди. А нима Германия и Англия не са про­светени страни? Затънал от трептенето на седемцифрени и шестцифрени числа, господин акционера заспива със спокоен сън, като на невинно бебе.

Имало обаче и други цифри, които дават още по-бърз и успокояващ ефект: цифри на печалби и дивиденти; според доклада на акционерното дружестео на фабриките на Путилов

«за 1912 година е получена печалба от 2 340 720 рубли, в сравнение с пре­дишната година с над 311 422 рубли».

Под натиска на тези милиони и хиляди мигновено избягаха, а други милиони и хиляди изчезнаха от паметта - досадни фигури на осакатени, ранени.

Цифрата не може да говори, не може да вика. Но ако числата говореха, всяка единица щеше да разказва за мъките на които е бил подложен, за болезнените нощи в болничната стая, за труповете под окървавените чаршафи, за осакатените човешки тела и за осакатените човешки животи.

Да вземем само няколко единици от всички тези многоцифрени номера, които попълват „Информацията за произшествия с работници във фабрики в Санкт Петербург“ с дълги колони.

Май 1909 година. Заводът на Семяников, ко­телната работилница. Старият работник Ефим Лахнов занитвал корабен котел. Котелът висял на верига на подемен кран над кладенец, специално устроен за такива работи. Лахнов рабо­тел, стоейки на дъски, хвърлени над кладенеца. Когато той пускал надолу петстотинкилограмовия котел към машината за нитове той забелязал че веригата се къса. Тя била разчетена на по-малко натоварване.

Лахнов напуснал работа и отишъл при началника на работилницата Галкин, за да предупре­ди за опасност.

Но Галкин го прекъснал:

— Трябва отначало да се огледа, ащо веригата сдава и след да  декларираш.

Лахнов се върнал на мястото си. А след няма и час от работилницата се чул грохот. Когато работниците дотичали от всички страни, те видели котела да стърчи над кладенеца, а под него бил Лахнов. Той бил мъртъв.

Насъбрала се тълпа. Работниците свели шапки. Изведнъж се разделиха, за да пуснат един малък човек, който дори не можеше да бъде видян веднага. Той бил брат му. Само допреди няколко месеца той работил тук на неговото място. Веднъж, когато внимателно обръщал котела, окачен на верига, това гигантско махало го бутнало и той паднал в кладенеца. И сега, осакатен, той изпълзял да види убития си брат.

Началникът на работилницата, пушейки, чул от съседа-инженер:

—  Жалко, котела падна.

В тълпата зашумели. Един му взел шапката. Друг извикал: «бей». Но инжене­рите вече ги нямаше в тълпата. Те някак успяха да избягат в един миг.

За тази история расказват в «Исто­рията на завода с името на Ленин» (така се наричаднес Семяниковския завод). А написана тази история от работника в завода Паялин.

Паялин говори и за много други произшествия в завода на Семяниковски: в същата котелна, от ръждясала верига дъното на котела се преместила и счупила крака на работник, в локомотивния цех локомотивна рама пада и смаза работник и в корабната работилница поради износване ремък се къса убивайки работника.

Може да се приведат още хиляди такива примери. Хората били разкъсвани на парчета от необвързани неща. Но междувременно, било ли е възможно да се смени износена ръждясала верига с нова? Защо не е била поставена ограждение у стана или да се закрие с решетка зейналия под краката кладенец? Това се прави днес задължително във всички съветски заводи.

Но капиталистите-заводчици малко са се безпо­коили за безопасността на хората. Защото човешкия живот е бил евтин. Човек е струвал по-евтино, отколкото, ограждането около опасната машина. А и заплащане за злополука не винаги се изпалащала. За да получиш някакво парично обезщетение трябвало да ходиш по съдилища и адвокати и да доказваш своята невинов­ност в собственото нещастие. Обикновено за­водчиците твърдели, че работника сам си е виновен поради «невнимание», едва ли не по «собствено желание».

Сякаш това е толкова печелившо предприятие за работника - да продава очи или ръце по 35 рубли на брой!

Впрочем, бивали такива случаи, когато ра­ботк, действително е попадал в гробището  или в болницата по «собствено невнимание». Но какво е това «невнимание»? У невниманието също има свои причини.

Установено е например, че в онези фабрики, където няма вентилация, където температурата надвишава 24 градуса, броят на произшествията се оказва с една четвърт повече, отколкото там, където температурата е нормална.

В топлото работника се уморява по-бързо и когато човек е уморен, му е по-трудно да бъде внимателен, по-трудно да контролира движенията си. А наоколо — опасни зверове-машини. Само да се разсееш и машината ще ти отреже крк или ръка.

Освен жарата, действат и праха и задушливите газове. Те бързо довеждат чо­век до такова състояние, когато той вече не може да защити живота си.

Работникът загивал, а в протокола писали: «загинал по собствено невнимание», и към числото нещастни случаи за годината се прибавяла нова единица.

Такова изтребление на хора имало не само в изостаналата Руска империя. В онези страни, които се гордеят с културата си, работниците загиват с хиляди и сега загиват, защото собствениците не ги е грижа за тяхната безопасност.

Ето например, сведения за нещастни случаи в Германия за 1929 година. Цифрите показват колко строителни работници са ранени и убити в Германия на всеки десет хиляди.

Когато четеш тези статистиче­ски таблици, все едно четеш сводки от фронта: убити толкова, ранени толкова.

                                                                Ранено                          Убито

Хамбурски профсъюз                        1180                              6

Североизточен                              1360                              7

Магдебурски                                       1060                              7

Саксонски                                           1200                              6

Рейн-Вествалски                             1400                              8

Aз няма да продължавам. Достатъчно е и това. Изводът е много прост и страшен. Всеки път, когато германския работник-строител постъпва на работа, той е длъжен да знае: работническият номере лотериен билет. Лотарията не е печеливша а губеща. Главното е да не изгубиш — живот, да загубиш по-маккпо — ръка, крак, око.

От десет хиляди билета загубени ежегодно да примерно хиляда, значи, за де­сет години могат да загубят всички десет хиляди билета.

Обикновено билетите в лотарията в крайна сметка влизат в обращение. Тук, в тази чу­довищна лотария, излизат в тираж хора. От всички строители най-бързо от всички в Герма­ния «излизат от тираж» строителите на мостове, подземни и подводни съоръжения. През 1929 г. една четвърт от всички работници са ранени при такава работа. Значи тук всеки билет е непечеливш на всеки четири години.

Играта възри по точни правила, по точ­ни закони,

А след това говорят за нещастни «слу­чаи». Не, тези случаи не са случайни.

Цялата случайност в света е подчинена на зако­ни, които ние не винаги знаем, но които­ винаги съществуват. Един и същ закон управлява на заводите и строежите в «културна» Германия и правила на  някогашната изостанала Руска империя.

Това е законът за печалбата, законът за частната собственост, законът, който превръща човек във фигура, която всеки килограм човешко месо се оценява в рубли и копейки.

6. Клетката с кобрите

Чували ли сте някога да се поздравяват хората за наводнение или пожар?

Госпожо, поздравления за вчерашния потоп.

— Милостиви държавнико, разрешете да ви поздравя с урагана.

В нашата съветска родина това о няма. Но на тази част, от земното кълбо, коятосе нарича «капиталистически свят», това го има, и не така рядко.

Американският писател Стюарт Чейз го­вори:

«Наводненията, настъпили през пролетта на 1936 г., бяха повод за поздравления в онези кръгове, които се занимават с изграждането на мостове, с доставките на болници, с производството на стомана, цимент, скелета и лодки. Това може да е добре за тях, ное лошо за страната. Аз бих предпочел да взема уроци по нравственост в клетка с кобри».

Защо хората се радват на наводнения?

Стюарт Чейз обяснява:

«На продавача е нужен недостатък, на купувача изобилие. Продавачът със стоките се радва на сти­хийни бедствия, които предизвикват не­достатък — наводнениям, пожари, урага­ни, суши. Когато сушата поразява полята, цените на чикагската борса летят нагоре. Само да завали— и те падат. Колкото по-голяма е катастрофата, толковапо-голямо е и оживле­нието».

Обичат ли своите съграждани и своята роди­на хора, които се радват на наводнения и пожари.

Не, тези хора не обичат своята родина, колкото и да се заклеват в любов към нея.

За тях «делата» са над всичко. Наводне­ние — това е «дело». Сушата — също. Даже войната — най-страшното от всички бед­ствия, което може да покоси родината — също е «дело», да и представете си само колко е доходно.

Всъщност «недостатъкът е изгоден за про­давачите». А какво предизвиква голям не­достатък, ако няма война? За четири години война — 1914–1918 година — били изразхо­двани снаряди за 30 милиарда дола­ра. Представятели си вие тези планини от стомана, които бли унищожени за унищожаване?

Не някакъв си град, а една трета от Франция била превърната в развалини, а и цяла Белгия в допълнение.

Войната дала огромни печалби на пу­шечните фабриканти, «търговците на смърт».

Защото войната — това е особенно изгодно «де­ло»: тя започва да носи доход задълго до своето начало.

За десeт довоенни години капитала на пушеч­ната фирма Круп нараснал от 160 милио­на марки до 250 милиона. За една само предвоенна година Крупските заводи дали 40 милиона чиста печалба.

Може ли да се наеме дело изгодно? В крайна сметка това е пиле, което започва да снася яйца, преди да се излюпи от яйце.

А когато започнала войната, «делата» станали още по-добре. Глава на фирмата «Крупп», госпо­дин Крупп фон Болен унд Халбах може да е доволен. Войната донесла на фирмата 800 000 000 марки чиста печалба. Зад тези дълги редове от цифри, разбира се изчезнали другите цифри — убитите във войната. А цифрите и тук не са малки. За четири година войната убила 10 милиона.

Много дилъри от други страни също спечелиха във войната.

Стюарт Чейз говори:

«Представете си че президента Уилсон предложил в 1917 го­дина да се изразходват 25 милиарда долара за пе­рестройка на гетата в американските гадове. Той вероятно щеше да бъде пратен в лудницата. Обитателите на гетата сами трябва да се грижат за своите гета. У народа,като цяло и у финансовите кръгове в частност нямат доверие към такава употреба на пари. А това би било най-добро човешко дело. Но обстоятелствата подтикнаха президента Уилсън да предложи 25 млрд. долара да бъдат изразходвани за разрушителна, нечовешка материя… И не биха били никакви затруднения с полученаването на тези 25 милиарда».

Защо американските дилъри така охотно дачи 25 милиарда за война? Защото  войната е  «дело».

Ще ми кажат: вярно, Круп и всички останали бизнесмени - немски и руски, американски и английски - печелеха пари, но в същото време защитиха родината си.

Истина ли е това?

Днес се изясни, че дилърите във воюаващите страни продължавали между себе си да търгуват, «да извършват дела», даже тогава, когато войната вече бушувала на всички фронтове.

Германците продавали на французите бодлива тел за окопи, а французите на немците никел за куршуми. В течение на цялата първа година от войната английските заводи снабдявали Круп с метал. Френското Карбидно Общество снабдявало Круп със спла­ви — ферохром и феросилиций. Германските дилъри не оставали в дълг и изпращали на Англия и Франция хи­мически вещества и снаряди.

Германските войници не един път намирали на позициите обложки с неприятелски снаря­ди с тайнствената марка КР —96/04. Това била марка на Круповските заводи.

Видно, Круп е разсъждавал така: «Търговскта марка не е държавен герб. Тук няма от какво да се стесняваме».

И, действително, «търговеца на смърт» не се стеснявал.

По фронтовете падали френски войници, надупчени от куршуми от собствения си домашен метал, а войниците от германските армии загивали „за отечеството“ под градушка от „домашни“ снаряди, върху бодлива тел от „домашно“ производство.

Разбира се търговията вървяла не така открито, тя вървяла през страни, които във вой­ната не участвали. Но понякога се стигало. Така било през август 1915 г., когато английски и немски бизнесмени, участници в динамитния тръст на Нобел се събраха на конференцията, за да говорят от сърце.

Къде тук е «любовта към родината»?

Днес пак се готвим за война. Тя ще е още по-разрушителна от предишната. В своята кни­га «Съвременната война» полския генерал Сикорски пише:

«Няколко въздушни ескадрили, заредени с газови бомби, ще бъдат достатъчни, за да спрат целия живот в градове като Париж, Берлин, Лондон за дълго време. Но oсвен газ има и бомби, предизвикващи пожари. Малка бомба с тегло от едва няколко килограма може да предизвика пожар, който трудно да се по­туши. Същуствуват бомби с тегло два тона, които, ако бъдат хвърлени от височина четири хиляди метра, са в състояние да унищожат всичко на стотици метри на повърхността и на десетина метра дълбочина».

Кой готви тази разрушителна страшна война? Тя се готви от фашистите и техните стопани- капиталистите от Германия, Ита­лия, Япония, Полша.

Едно време прес световната война зад гърба на германския император Вилхелм стоял германския пушечен крал Круп. Писали «Вилхелм»; а четяли «Круп».

Днес е същото- пишете «Хитлер», произнасяте «Круп». Не без причина Хитлер назначи Круп «за вожд на промишлено­стта». Впрочем, ту веднага няма да разбереш, кой кого е назначил за вожд: Хитлер Круп или Круп Хитлер. Хитлер нямаше да стане лидер на фашистката държава, ако Круп и други хора не го бяха подкрепили с милионите си.

Те говорят много за своята "любов към родината", тези хора, те се опитват да уверят целия свят, че новата световна война ще бъде "война на народите", че това ще бъде "борба за съществуването на цели народи". С «Любовта към родината» те искат предварително да оправдаят бъдещите разрушения и жестоко­сти.

Ето какво говори германския майор Солдау в книгата «Човекът и битката на бъдещето»:

«Съвременната война за национално съществуване не може да бъде свързана с дого­вори и параграфи. Тя не признава рамките на нравствеността. Рицарските методи за водене на война принадлежат към онези времена, когато професионалните армии воюват. Но са непримливи, когато на­циите се борят за своето съществуване. Бъдещата война ще разсее всички спекулации за човешкото благородство».

А в друга книга (също на немски език) генерала Бухсинека «Войната- вчера и утре » казано:

«Съвременната война нарушава прави­лото, според което всички усилия трябва да бъдат насочени против вражеската армия. Целта на нападението в бъдещите войни — цялата враже­ска нация, и театъра на военните действия — цялата вражеска территория на цялото и протежение».

И така, долу с морала, долу с благородството, долу с рицарството във войната. Назад - дори не през Средновековието с неговото рицарство, но дори и по-надолу, в примитивни, първобитни времена.

В клетката с кобрите искат фашистите да пре­върнат целия свят.

И това «в името на родината». Те наричат себе си националисти, те уверяват, че на­родното благо за тях е над всичко.

Но какво стои зад «любовта» на фашистите към ро­дината!

Днес, когато аз пиша, един от тях, испанския генерал Франко, разрушава с помоща на италиански и германски бомби столицата на своята родина Испания. На улиците на Мадрид падат снаряди и уби­ват…

Кого убиват? Хора от «враже­ската нация»? Не, съотечественниците на гене­рал Франко, деца и жени на неговата «родна» Испания.

Какво тук може да кажм. За тези хора родината са техните имения, фабрики, огнеупорни каси, стоманени килери в банки. За да умножат или поне да запазят доходите си, те са готови да предадат собствените си хора три пъти и да продадат три пъти.

7. Бегство oт родината

Родината е била ад за много хора в предишна Русия.

В други страни родината и днес е ад — за милиони.

Съвсем неотдавна — в 1935 година — аз видях в Белгия, в Боринаж, хора, които ядяха трева, като животни, защото нямаха хляб. Видях там малки деца, които получават черно кафе от „цикория“, защото родителите им нямат пари за мляко. Видях семейства, в които на де­сет деца се падат само един чифт ботуши. Видях цял град от 18 хиляди жители, в който никой не работи, защото никой няма работа. Това беше град Кареньон. Видях една жена - съпруга на миньор, която бе осъдена на затвор от осем дена защото събрала няколко чувалчета въглища за да стопли децата си. Видях безра­ботни, които никога не са били ра­ботни и които нищо не умеят.

В 1932 година бях в Германия. Преминавайки с надземния влак над Берлин, видях насред чистите квартали на града мръсни петна от пустини с мизерни навеси, приличащи на кучешки развъдници, в които живеят хора. Такива бараки в Бер­лин са сто хиляди. В една от тях през зимата на 1932 година, заммръзна момиче, докато нейните родители бродили из града в търсене на работа. Това било отчетено във вестник Berliner Tageblatt на последната страница с дребен печат, като най-незначителното и маловажно събитие.

Видях близо до Париж - великолепен, блестящ Париж - вторият Париж, непознат за туристите, - без водоснабдителна система, без мостове, без електрически светлини, мръсно струпване на човешки гнезда, слепени от всякакъв боклук.

Видях град на отчаяние, безнадеждност, безпросветна и безкрайна нищета.

Който може да бяга оттам. Хората бягат от родината си в чужди земи, надявайки се, че може би някъде отвъд океана ще има място за тях, ще има хляб за тях.

Дори от страна като Швеция, която често се представя като истински рай, през последните седемдесет години един милион шестстотин хиляди души, тоест повече от една четвърт от цялата нация, са избягали.

В Америкa за последните четиридесет години се преселили от други страни 40 мил­иона човека; това е равно на населението на Ан­глия. Един след друг огромни кораби отплуваха от Европа с пълни трюми, вместо баласт от камъни и пясък, баласт от човешки тела. И това продължило до тогава, докато и в Амери­ка не станало така лошо, че американците за­крили своите пристанища за бежанци. Беженците не ги пускат повече — не защото, всеки бежанец е  излишна уста, а защото всеки бежанец е излишна двойка дъце за труд. В Америка и за своите ръце не ает работы. А что касается лиш­них ртов, то для них в Америке всегда найдется и еда и питье, если только они принадлежат людям, оплачивающим ресто­ранные счета без задержки.

Излишни ръце е имало и в Русия.

За една само 1913 година от Русия избягали около 300 хил. човека.

Такова бягство се нарича емиграция, но у нас, в Русия, било още и друг вид бягство от родните места — преселение.  Хората се местели из цялата страна с цели села, премествайки се от единия и край до другия, от Курск или Тамбов някъде към Амур, надявайки се да намерят хляб там за децата си и за себе си.

В тази самата книга за родината, която съставили четиримата преподаватели по география, аз намерих расказ за преселници.

«Какво е това преселенец? От какво той бяга от родината? Той бяга от родината, защото му е тясно, защото му е тясно, защото няма какво да яде…»

Това в Русия беше тясно, с нейнте необятни простори!

Сред тези простори за хората ямаше земя за работа, въздух за дишане. Но да прочетем по-нататък.

«Побързах да отида на полето, което се разпростираше под самия град по брега на реката и което беше окупирано почти изцяло от имигранти… Това бе широко поле. Ако го погледнеш отдалеч, то можеше да си помислиш, че е покрито почти от бели овце. Но това всъщност бяха палатки, толкова ниски, че в тях едва-едва можеше да се помести човек в седнало положение. Това дори не бяха палатки, а купчини парцали, окачени на стълбовеОбщо около 20 000 души живееха на полето по това време, износени, немити, криейки се в палатките си само за нощта и при силен дъжд ...

— Какво правите вие тук? — попитах аз.

— Какво правим — мрачно отговори пре­селенец — децата храним с последните пари .

— Изядени, напълно изядени — оплакаха ми се те.

И където и да слушате, основното притеснение, основното оплакване е ужасно забавяне по пътя. Напразно се опитвах да ги убедя, че не мога да направя нищо - те се оплакаха, поклониха се, помолиха да помогнат и да говорят с някого ... “.

Така се расказва в книга за стоянката на пре­селници. Но ето какво казва тя за това колко често приключвали скитанията им.

«Преминавайки по-нататък в полето, аз бях внезапно поразен от звукци — странни, жилави. То напомняше хорова песен, макар че това съвсем не беше песен… Среди полето, сред общата маса народ и палатки видях, как се придвижват по направление към гората малка група хора… Пред тях носеха капака на ковчег, след това носеха мъртвеца, който беше придружен от семейство с пеене и плач. Семейството го оплаква и погребва ...  Шествието се движеше толкова набързо, толкова бързо, сякаш се страхуваше да не закъснее за някъде».

За гробищата не бързали. Огромни баржи водили хиляди хора пряко в могилата. А и самите тези баржи приличали на плаващи гробници, отколкото на баржи.

«Пасажeрите наричат своите каюто просто — ями. Те действително приличали на яма, защото нят нито врати, нито прозорци, нито стени… Може да си представите, какво се прави в тази 35-градусова стая без малък лъч светлина, без достъп на свеж въздух».

Не било по-добре във железниците.

«Понятие за това как мигрантите се превозват по Уралската железница може да бъде съставена от думите на един лекар, който сам се е возил в превоз с имигранти. Във вагона е мръсно и тясно. Ние всички знаем за товарните вагони, но никога не сме ги разглеждали от гледна точка на превоз на хора. Те са предназначени суровини или животни. Но ако си представите, че в тях се превозват няколко хиляди хора, то може да си представите, какво става… Те се опитват да се наместят. Целият мръсен под е покрит с хора. Цяла нощ се чува детски плач и вопли. В тази кал и задух е невъзможно да издържи нощта дори на напълно здрав човек

По пътя болшинството се обърква и има случаи, когато на баржата има няколко трупа… Имало е случаи, когато, родителите оставят болното дете на произвола на съдбата, а самитете продължават напред без него. Те вече нямат сили или пари да чакат смъртта му и отиват по-далеч без него, тъй като така или иначе го смятат за мъртво ...

Огромната смъртност, която иначе струва загубата на цялото семейство, е важна причина за обратното движение наполовина, с други думи - бягство. И е рисковано да обвиняваме такъв човек за малодушие, когато загуби жена си и децата си и бяга в родината си, като сирак и просяк, искайки да умре вкъщи у дома».

Жарки къщи, гладни деца- изоставени и умиращи по пътища, дрипави тълпи, атакуващи влакове и баржи - всичко това е познато и запомнящо се на тези, които са оцелели в гражданската война и интервенцията. Но това, което току-що бе обсъдено, не беше по време ма гражданската война, а в най-„мирното“ време, когато губернаторите и полицаите информираха властите за „реда и спокойствието в поверените им провинции“.

Добър ред, в който хората бягат от родината си почти до сигурна смърт!

Други разсъждавали иначе. Защо за да умреш трябва да отидеш далеч — в Сибир, когато може да умреш у дома?

Самоубийството е също емиграция.

Това е също напускане на родината. На земното кълбо всеки ден се самоубиват три хиляди човека — по два човека в минута. В Германия в 1936 година се самоубили шест хиляди човека — и това само в най-големите градове. В Полша в един град само — във Варшава — ежегодно се самоубиват 500 безработни.

Числото на самоубийства в целия свят днес при господството на капитализма, в двадесет пъти е по-голямо в сравнение с края на XVIII век, когато едва се строили първите фабрики.

От подземния, дантевски ад няма изход. Но от земния ад изход може да се намери. Когато германския или полски работник пусне в стаята газовия кран,той го прави за да умре, заедно със семейството за да напусне земния ад.

Но има и друг изход, има друг път — не към смъртта, а към живота, към светлия, радост­ен живот.

Това е този път, който пропрвиха работниците в нашата страна. Това е пътя на победната борба с този строй, който превръща живия човек в нещо или в цифра в името на печалбата.

Из книги Михаила Ильина «Сегодня и вчера. О нашей Родине», 1937 г.




Гласувай:
1
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 687781
Постинги: 1624
Коментари: 217
Гласове: 348
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031