Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.05.2020 17:00 - Фашизъм. Какво ни показва историята? (2)
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 393 Коментари: 0 Гласове:
-1

Последна промяна: 29.05.2020 09:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Историята показва, че за работниците и трудещите се във фашистките държави е било по-лесно да се борят за свобода, когато материалната основа на социализма и световната революция е представена от СССР. Днес такава база няма. Нямало е такава база и у руските болшевики до Октомврийската революция. Тогава всяка малка крачка напред от работническото движение се считало от царското правителство за тежко престъпление. Тогава против партията се хвърлили огромни картелни сили на царизма и буржоазията. Но все пак руските болшевики оцеляха и победиха. Те доказаха, че правилно изразяват интересите на най-напредналата класа и всички потиснати маси, доказаха, че новото и прогресивното винаги триумфира над остарялото и реакционно, колкото и да е остаряло това.

Историята показва, че без правилна революционна теория работническата класа не може да победи буржоазията и фашизма. Тя ще мънка и блуждае, като кораб без компас и радар, дълго ще бъде бита и оглупявана. Такава теория се явява само болшевизма (ленинизма).

Работата на комунистите в трудните и опасни условия на фашистката диктатура често изисквала те да бъдат независими, да могат да действат самостоятелно, изолирано от другари и центрове, под пълна лична отговорност. Без болшевишка политическа грамотност такава работа е невъзможна и обречена на провал. Без добро познаване на теорията, местните килии и отделните съзнателни класови работници не могат да се ориентират в трудна политическа среда, не виждат интересите на определена социална класа зад тези или онези стъпки, не могат да оценят ситуацията и тенденциите на развитие, оказват се безпомощни пред изискванията на живота и падат духом след първите неуспехи и поражения те не използват всяка възможност за организиране на работници и тяхната борба.

От тук и извода: условията на фашистска диктатура изискват постоянно и усилено политическо учене на всички съзнателни работници и млади марксисти.

Това не означава, че е нужно да се затвориш «на политическа самоизолация» и няколко години да четеш болшевишки книги и статии. Това означава, че трябва да се учиш и да четеш в работен ред всеки ден, без прекъсване от производството и оживената партийна работа. Ученето не трябва да изостава от практиката, но тя не трябва да подменя практиката. Учене без партийна работа е догма, но партийната работа без учене е имитация на работа. Ученето трябва с 1–2 стъпки да изпреварва практиката, да и дава генерална линия и метод. Практиката трябва да дава конкретни форми на работа и правилен език на агитация  и пропаганда.

Историята показва, че големи стъпки в борбата на работническата класа срещу фашизма се подготвят от обикновения, ежедневен политически труд на съзнателно работещите хора. Някои работници, не виждат бързи резултати от своята пропаганда и агитация, опускали ръце, мислейки, че не вървят по правилния път. Или дори решили, че марксизмът греши в законите на историята, че е невъзможно да се победи капиталистическото робство, че фашизмът е укрепване на буржоазията, което потвърждава вечността на капитализма.

Тези другари се изплашили от трудностите в борбата, отказали се от черната повседневна работа и отстъпили. Каква бе тяхната досада, когато законите на историческото развитие се ускориха пред очите им и „непоклатимите“ крепости на царизма или фашизма бързо се сринаха.

Някои трудещи се искат да бъдат «исторически личности». Навярно им е приятно да знаят, че те са причастни към важните събития от епохите. Факт е обаче, че подобни големи събития са само висините на историческия процес, те винаги са подготвени от незабележима политическа работа и борбата на масите, класите, партиите. Всички победи на болшевиките бяха постигнати със съвместната работа на цялата партия и стотици хиляди безпартийни болшевики - работници, селяни и интелектуалци. Тази работа, в края на краищата е била съвокупна работа на конкретни хора. Историята не знае имената на тези стотици хиляди болшевишки революционери, но знае резултатите от тяхната обща работа. На тези хора било неважно, ще влязат ли те в историята или не, ще имат ли паметници, или не. Резултатът от техния труд беше важен за тях - освобождаването на работническата класа и всички трудещи се от буржоазното робство, изграждането на социализъм и комунизъм . И в това е смисъла на всеки борец с буржуазната тирания е историческата личност.

Това означава за всички съзнателно работещи хора, че да се оттеглят от революционния път, да изоставят борбата срещу фашизма наполовина до победата, - означава да изоставят историческия си дълг и роля. Това не е само дезертиране, това е постепенно самоубийство на обществената човешка личност, връщане към животинското състояние, към стадото. Едва ли някой от работниците го устрова такава «перспектива».

***

Историята показва, че парализиращия страх пред фашизма и неговата карателна машина може да се преодолее. Болшевиките и работници–антифашисти също са били хора, които изпитвали страх, болка, печал и т.н. Но у тях имало мотив и цел на борба. Било и доказано най-жизненото съзнание на това, че целта се явява правилна, а нейното достижение — съвършенно необходимо.

Съзнателността на болшевиките и героите-антифашисти не е паднала от луната. Основите им бяха висока политическа грамотност и пълна увереност в правилността на тяхната кауза, което беше потвърдено и подсилено от практиката на революционната работа.

Съзнанието подчинява безусловните рефлекси и страхът от репресия, които в своята сила би трябвало да победят революционното съзнание на човека. Но се оказа, че страхът от репресия, затвор или екзекуция постепенно отстъпва място на съвсем различен страх - за другарите, за партийната афера, която беше поверена. По-нататък страха изчезвал и отстъпвал място на ненавист към класовия враг. Ненавистта раждала плам и изобретателност в боя.

Болшевиките винаги трябвало не просто да водят революционна работа, а да я водят въпреки силните смущения. Но тези силни смущения и препятствия не водели до пасивност и излизане от борбата. Препятствията трябва да бъдат преодолени: на това те и съществуват, че само чрезтях може да се отиде до новото, прогресивното. При това самия факт на смущение и препятствие на пътя към революционната цел не намалявала, а повишавала интензивността на работата на съзнателните борци.

Страхът е тежко, угнетяващо чувство, което възниква у човека при стълкновение с опасността. Често се случва страхът да направи човек безпомощен, парализира го, драстично отслабва физическите и психическите сили, потиска психическото му състояние. Човек се отклонява от борбата за своите интереси, сдава, въпреки своите интереси, започва да прави това, което иска неговия противник.

Но при заплаха и опасност у болшевики и антифашисти често е било друго чувство, чувство на боева възбуда. Това чувство се засилвало, когато нараствала опасността. Заедно с това се усилвала и работата на съзнанието, когато правилните решения се приемали бързо, а рефлексите ставали точни и стремителни.

Страхът потиска работника. А боевата възбуда повишава съобразителността, усилва работника физически и морално. Страхът е чувство лепкаво, неприятно и мъчително. Боевата възбуда в борбата, обратно, дава огромна радост, гордо съзнание на силите, които издигали човека над себе си. Страхът отравя и потиска интереса към живот. Борбата с класовия враг за победата на новото, прогресивно общество, обратно- рязко повишава интереса към живот, дава особено удовлетворение. Да се ​​откажеш доброволно от такъв интерес и удовлетворение означава да се лишиш от това, което в ежедневието често се нарича „смисъл на живота“.

Огромната боева възбуда революционерите изпитвали в моменти на въстания. Но тук на бойния дух силно влияело буксува ли въстанието или върви напред. Следователно е толкова важно въстанието, след като то започне, непрекъснато да напредва, да преминава от победа към победа, решително и до край. Отбраната е смърт за въстанието, не само във военно-политическо отношение, но и в психологическо, защото временно деморализира значимите сили на революцията.

Тук не става въпрос за това, че историческото дело трябва да се  прави бързо, стихийно и без план, на едни емоции и хазарт. Прибързаното революционно встъпление също е лошо, може да испуснете нужния момент.

И все пак историята показва, че народния фронт против фашизма в Германия не успя да бъде създаден.

Защо фашизма победи в Германия?

Победата на фашизма в Германия трябва да се разглежда като знак за слабостта на работническата класа и резултат от предателството на социалдемокрацията от страна на работническата класа, която прочисти пътя към фашизма. Поради политиката на „класовия свят“ и сътрудничеството с финансовия капитал, ръководено от ръководството на германската социалдемокрация, работническата класа на Германия през 1932–33. се оказа разделена. Обща политическа организация у германския пролетариат така и не се появила. Болшевизмът така и не станал идеология на авангарда на работническата класа.

Друго важно обстоятелство, което пряко влияе върху победата на фашизма и поражението на германската работническа класа, бе властта на германските монополи и изобилната им помощ от финансовите магнати на САЩ и Англия от 1924 до 1933 година. Само от 1924 до 1929 година Германският монопол на капитала получи общо над 20 милиарда марки от американски и британски инвестиции, от които 70% принадлежат на американската финансова олигархия.

Социал-демокрацията била най-старата, голяма и влиятелна партия в Германия. Нейното ръководство постоянно отхвърляло предложенията на комунистите за обединен фронт срещу нацистите. Германската комунистическа партия се оказала малка и слаба, за да спечели работниците от социалдемократическите лидери и организации и да ги поведе самостоятелно в борбата срещу фашизма.

В 1929–1933 г. КПГ допуснала цял ред груби грешки, които повлияли на това, че болшинството работници така и не застанали зад компартията. В същото време милиони социалдемократически работници в Германия сякаш се намирали на кръстопът в най-неподходящия момент: дълго време не можели да определят къде да отидат, след като нацистите дошли на власт или след лидерите им, т.е. по пътя на класовото сътрудничество с монополите или по пътя на класовата борба. Или се застъпват за фашизма, за единен фронт с буржоазията, или отивали на обединен фронт с комунистите срещу фашизма и монополите.

Германската социалдемокрация постоянно убеждавала работниците, че по време на криза, когато пазарните условия са лоши, човек не бива дори да се бори за ежедневните нужди и интереси. Върхушката на тази партия обявила на работниците, че при такива условия борбата срещу уволненията и намаляването на заплатите е безсмислена, че стачките са вредни при всякакви други условия.

Лидерите на социалдемократите убеждавали работниците, че кризата трябва да бъде "просто" изчакана, а настъпването на фашизма е "неизбежно и неизбежно зло на кризата", което също трябваше да бъде "издържано". Комунистите, макар да водели големи и малки протести на работниците и селяните, все още не можели да убедят масите, че по време на кризата е необходимо да се борят заедно за техните икономически и политически интереси, срещу настъпването на фашизма.

Преди хитлеристите да дойдат на власт, КПГ се борила срещу социалдемократическите лидери, но имала моменти, когато германските комунисти се отделяли от социалдемократическите работници, считайки ги за компромисници, като лидерите на своята партия. Комунистите често пренебрегвали низовите социалдемократически работнически организации и не ги адресирали директно с предложения за съвместни действия срещу капитала.

Комунистите при организация на демонстрации и стачки в предприятията често не избирали, а назначавали стачкомитети и слагали там само свои представители. Това разцепвало колектива и намалявало КПД на стачките. Докато стачните комитети, избрани от всички работници в предприятието, по принцип действали по-добре и постигали повече.

Комунистите не успяха да затвърдят своето влияние в социалдемократическите профсъюзи и други реформаторски органи на пролетариата, както и сред непартийни и неорганизирани работници. В предприятията работниците-комунисти понякога продължавали стачките, докато болшинството работници вече се връщали на работа. Така комунистическата явка не укрепвала своето положение, а се изолирала от масите. Също така, когато организирали стачките, комунистите не винаги търсели споразумение за стачката с мнозинството работници в това предприятие, което също не допринасяло за единството на действията на работния колектив.

Още повече. Органите на КПГ периодично се отклонявали от работа сред социалдемократическите работници и в реформистките профсъюзи, вярвайки, че подобна работа е от малка полза. Комунистите не отчитали голямото влияние на жълтите профсъюзи на работниците. От друга страна, опортюнистите в КПГ призовали работниците да оказват натиск върху ръководството на техните профсъюзи по въпроса за стачките, но в същото време да се подчиняват на решенията на социалдемократическата профсъюзна бюрокрация, ако тази бюрокрация е срещу стачки в предприятията.

Германските комунисти се съсредоточили върху независимата организация на демонстрации и стачки и изпуснали участието си в ударното движение, проведено през 1924-1933 г. водени от реформаторските съюзи. Именно в такова движение в конкретни условия в Германия участвали болшинството работници. А КПГ изпуснала тази работа, позволяваща да се завоюват масите на своя сторона.

В отговор на растящото влияние на комунистите в германските профсъюзи (независимо от техните грешки) профсъюзното ръководство се стремило да изхвърли комунистите от ъоюзите. За да останат и работят по-нататък, комунистите подписали изискванията на профсъюзните босове „при подчинение на синдикалната дисциплина“. Част от работниците рязко се противопоставили на изключването на комунистите и политиката на разкол на работническите колективи на «свои» и «червени». И тук много клетки на КПГ направили още една груба грешка: те започнали да призовават членовете на профсъюзите да не плащат членски внос и това била причината за по-нататъшното експулсиране на комунистите от съюзите.

Но част от работниците се отказалали от плащане на вноски и да се подчиняват на профсъюзната дисциплина. На тази почвеа в 1928–1930 г. в немските профсъюзи станал разкол. Възникнали нови «червени» профсъюзи, доволно слаби в онзи момент. Те се оказали изолирани от основната маса работници, и така усилили слабостта на организованост на работниците.

Недостатъчната работа на КПГ в старите, традиционни профсъюзи довела до по-нататъшно намаляване на влиянието на коммунистите в тези съюзи. И съответно на нарастващото влияние на дясната социалдемокрация, която била изцяло в ръцете на монополите и всъщност била подготвена за нацистите да дойдат на власт. Германските комунисти така и не успели да разберат напълно настоящата ситуация в страната и света и не успели да използват изцяло ситуацията на световната икономическа криза в интерес на класовата борба на пролетариата.

В същото време влиянието на работниците в управляващата върхушка на германската социал-демокрация значително се засилило. Политиците на този елит, целящи да ограничат пролетариата, да го въздържат от политически действия, довели до факта, че повечето германски работници били неактивни, когато нацистите дощли на власт и вече открито демонстрирали своите терористични намерения и методи за борба срещу работническата класа.

Към 1933 г. работническата класа е Германия нищо не могла да противопостави на настъпващия фашизъм. Тя останала без подходящо ръководство, останала на собствените си устройства и лишена от естествените си съюзници в лицето на бедното и част от средното селячество, дребната градска буржоазия, интелигенцията, по-низшите държавни служители и студенти (агитацията и пропагандата на комунистите в тези слоеве била напълно незадоволителна).

В същото време фашистите успели да увлекат тези потенциални съюзници от работническата класа със своята демагогия. Фашистите ловко заблуждавали средните слоеве от населението с бъбривост за „единството на германската нация“ срещу Версайския договор, проповядвали шовинизъм, „изключителността на германската нация“ и това резонирало с широките маси от потиснатите работни хора. Нацистите използвали антикапиталистическа фразеология, говорели за „националната революция“, „националсоциализма“, печелейки популярност сред работническата класа, селячеството, сред интелигенцията и офис служителите.

В същото време основния съюзник на пролетариата — немското селячество, голяма негова част, търпяла в тези години не по-малка нужда и нищета, заедно с работниците. За да ограбят работещото селячество, германските монополи и банки поддържали високи цени на произведените стоки по време на кризата, докато селяните купували стоки на по-ниски цени, повишавали лихвите по селските заеми, опустошавайки селяните, като спешно събирали дългове по ипотеки върху земя, имения, добитък и оръдия. Секяните се разорявали и чрез увеличение на данъци, част от които чрез хазната влизала, като субсидии в крупните монополи и частни банки.

В 1931 г. КПГ се обърнала към селяните със своя програма за помощ. Тя съдържала изисквания: прекратяване на селския дълг към поземлена банка, премахване на косвените данъци върху бедните и средните селяни, отчуждаване на големи юнкерски (наемодатели) поземлени имоти и разпределянето им на селяни, държавни безлихвени заеми на селяни, които не използвали работни заплати.

Тази програма била поддържана от редица северогермански селски съюзи, които отишли на страната на комунистите. Профсъюзите поискали от Комунистическата партия широко обяснение на тази програма в провинцията и правилната организация на борбата за нейното изпълнение. Но КПГ нямала достатъчно кадри от организатори и пропагандисти, които да изпълнят това изискване и не можели да се противопоставят на пропагандата на фашистите в селото.

От друга страна, социал-демократичните вождове водели, всъщност антиселска политика. Те не встъпили против помешчици и всячески противодействали със стачки на земеделските стопани, стачки на земеделските работници. Поради това много земеделски работници много преди 1933 г. напускат реформистките профсъюзи и се прехвърлят в НСДАП и други фашистки профсъюзи.

От своя страна нацистите успели да разгърнат широката пропаганда в селото под демагогичните лозунги, насочени „срещу тръстове и банки, ограбващи селянина“. НСДАП предварително, още не взели властта, обещали на селяните че ще вдигнат изкупните цени на продуктите, ще намалят лихвите по кредитите, ще опростят дълговете и т.н. Не знаейки за програмата KПГ, селяните, неопитни в политиката, започнали да подкрепят нацистите, единствените, които както изглежда на селянина се тревожили за тях.

Дребната буржоазия в града се оказали в приблизително същата ситуация, съсипана от големия капитал, за да изземе имуществото им и своя дял от пазарите. Във време на крах на частните банки дребната буржоазия се лишила от своите влогове. Но КПГ не дала в този момент лозунги за борба и пропуснала възможността да спечели малките господари на града на своя страна. В своята съпротива с монополите и банките дребната буржоазия не намерила поддръжка от комунистите. В резултат на това тази голяма класа първоначално останала настрана от борбата на работниците, а след това тръгнала след фашистите, гарантирайки им пълна победа.

KПГ всъщност игнорирала дребнобуржоазните слоеве от населението - интелигенцията и служителите, чиито знания и способности не могат да бъдат използвани в кризата, тъй като капиталът не може да печели от тях. КПГ много по-късно обърнала на тях внимание.

В 1932 г. в Германия имало около 4,5 милиона безработни и имело система от държавно застраховане от безработица. Но правителството постепенно намалило размера на обезщетението и периода на неговото издаване, прехвърляйки безработните от обезщетенията за безработица в намаления за обезщетения за "криза". Безработните се изхвърляли от квартирите поради неплащане. Въпреки факта, че КПГ и напредналата част от безработните се борят за подобряване на положението на хората, които са загубили работата си, до края на 1932 г. движението на безработните в Германия е слабо, а комунистите не са могли да мобилизират огромна армия безработни, за да се борят срещу фашизма. Основната причина за това беше, че социалдемократическите лидери се противопоставили на движението на безработните, отхвърлили исканията им, отказвали помощта им и настроили заетите работници срещу безработните. В резултат последните се оказали изоставени, разочаровани от борбата, все повече и повече започнали да проявяват пасивност, от която нацистите се възползвали. Комунистите успели да увлекат в активна борба само 10–15 % от безработните. Комунистите не дали такива лозунги, под които безработните биха могли да бъдат използвани за борба с капитала с работниците и нямало сериозна борба около дадените лозунги.

Отношението на социалдемокрацията към безсмислието на класовата борба по време на кризата оказало влияние върху целия пролетариат на Германия, включително безработните. Комунистите макар и опитващи се да ръководят движениетона безработните, но в тях се оказала много гола агитация и малко реална борба. И така комунистите не успели да обхванат с тези движения милиони безработни.

Нацистите от своя страна подкупили безработните с временни икономически и социални събития като благотворителни столове, раздаване на дажби и малки суми пари, еднократна обществена услуга и др. Част от безработните се хванали за тези примамки, поддали се на демагогията на нацистите за „националното възраждане“ и застанали на страната на нацистите.

Към това време се изяснило, че влиянието на работническата класа в райхсвера (армията) практически е равно на нула. Тези работници, които отивали в армията да служат по договор, като правило се опитвали да не се връщат в предприятията си, но оставали в армията, защото получавали солидна заплата, дажби и т.н. В Райхсвера не се забелязвала комунистическа агитация и пропаганда.

Своята роля изиграло и това, че в 1930–32 г. немските комунисти не успели да организират широка стачна борба в страната. Работниците често се отказвали от стачки. Причината за това били саботажът на стачки и демонстрации от социалдемокрацията и профсъюзните шефове, които ежедневно убеждавали работниците, че стачките и другите битки с управляващата класа не трябва да се провеждат в криза. Работниците се подчинили на своите синдикални лидери, защото вярвали, че колкото и лош да е съюзът им по време на икономическата криза, това може само да помогне за спестяване на заплати, работа, продължителност на работния ден, законно да защити работниците и да им осигури поне някаква материална подкрепа.

Tова обстоятелство КПГ не могла навеме да разбере. Нещо повече, някои работници на КПГ, дори и пред настъпването на фашизма, се обявили за унищожаване на реформаторските профсъюзи, като по този начин допринесоха за изолацията на комунистите от работниците, организирани в такива съюзи. Лозунгът за защита на "свободните профсъюзи" и имуществото им беше даден от комунистите едва след като Хитлер дошъл на власт, когато лозунгът за възстановяване на тези синдикати вече бил уместен. Комунистите с голямо закъснение разбрали огромното значение за работа в с.-д. профсъюзи.

Своята негативна роля изиграло и масовото изключване на комунисти от съюза — влиянието на КПГ на работническите колективи рязко паднало. Когато през есента на 1932 г. избухнала мощната стачка на транспортните работници в Берлин, която имала голямо политическо значение, тя бе осуетена от социалдемократите с безсилието на КПГ.

По съвкупността от събитията от 1930-1932г. се оказа, че социалдемокрацията и ръководството на профсъюзите всъщност парализираха германския пролетариат, а тази парализа, временният отказ на мнозинството работници да се борят активно, доведе до рязко увеличаване на нуждите и бедствията на германските работници. Изходът от това положение много работници виждали в «силната ръка» на държавата, която «трябва да се грижи за всички». Нацистите се възползвали от тези настроения, в демагогични изявления на които започнаха да звучат празни обещания, че ще могат да нахранят, облекат, обуят, осигуряват работа на всички немци.

Погрешното изчисляване на комунистите, играело за нацистите и много местни партийни органи надценили политическата зрялост на германския пролетариат. Много комунисти вярваха, че е възможно да се изостави продължителното и търпеливо образование на масите за политическа борба и незабавно да продължи пропагандата на съветската власт, партийната програма, действията на партията, след като поеме политическата власт. Това довело до факта, че партийните органи често се превръщат в пропагандни отдели, когато задачата за пропаганда на партийната програма не била съчетана и преплетена с текущите задачи на борбата и лозунгите за този момент.

КПГ давала неправилна оценка на буржуазно-демократичните правителства на Германия и при това явно е недооценила партията на нацистите. Правителствата на Мюлер и Брунинг, които бяха обявени за фашистки, още не бяха правителствата на фашистката диктатура. Но подценяването на нацистите се изразявали във факта, че много комунисти вярвали, че в страна като Германия, с културна и организирана работническа класа, нацистите няма да успеят да вземат властта, а дребнобуржоазните маси, които спонтанно преминаха към Хитлер, бързо ще обърнат гръб на него.

Поради неразбиране на същността на фашизма, КПГ не могла да даде лозунги за защита на остатъците от буржоазните права и свободи от настъпващата във времето фашистка диктатура, не можа да се възползва от противоречията в рамките на буржоазията, между крайното, радикално реакционно крило на монополистите и останалата част от едрата буржоазия. Много немски комунисти вярвали, че всички партии на буржоазията са фашистки, че няма две форми на политическо господство на капитала, че комунистите не трябва да защитават остатъците от буржоазната демокрация. Отричала се също така важността на борбата на трудещите се за своите частични искания. И като се вземат предвид тези изисквания, направи възможно привличането на широки непролетарски маси към борбата срещу фашизма и войната.

Грешката на КПГ се състояла и в това, че в този период било невъзможно веднага да се замени фашистката диктатура с диктатурата на пролетариата, заобикаляйки буржоазната демокрация. И ако беше така, комунистите бяха длъжни предварително да издигнат масите, за да се борят за всяка част от буржоазната демокрация.

Такива левацки настроения в партията попречили за завоюването на широките маси работници за обща борба с фашизма.

В резултат, въпреки нарастващото влияние сред масите и големите постижения в борбата срещу капитала и фашизма, КПГ не успяла да победи влиянието на социалдемократическите и синдикалните лидери върху работниците. Въпреки че често се случвало работниците да симпатизират на комунистите, те се въздържали от борба и от подкрепа, следвайки принципите на сляпата партийна и синдикална дисциплина.

Самите германски комунисти се оказали недостатъчно подготвени теоретично и тактически, за да се ориентират бързо в трудната ситуация на фашистката офанзива, да намерят форми на работа и ръководство на масите, които бързо биха довели до премахването на разделението на работниците на „червени“, социалдемократи и неорганизирани. Това обстоятелство се оказало на по-нататъшната борба на немския пролетариат с най-трагичен образ.

Разцепването на работническата класа, наивната вяра на мнозинството от работническата класа във възможността за мирен път към социализма, в еволюционното развитие на капитализма в социализъм без революции и войни, слабостта на КПГ, която се оказа единствената антифашистка сила в страната, пълната промяна на ръководството на социалдемокрацията към класовите интереси на работниците и др. превръщането на това ръководство в социални фашисти - всички взети заедно позволиха на германската едра буржоазия да използва колебанията на огромната маса от дребни собственици, дребната буржоазия в града и селото, да привлече тези маси на страната на фашизма.

КПГ не взела предвид изключителната роля във вътрешното положение на Германия на унизителния Версайски договор, който наложил непоносими тежести за целия трудов народ в страната, съчетан с потисничеството на собствената им буржоазия и духовенство. КПГ не могла да разгърне този факт в полза на работниците, в интерес на класовата борба. Но омразата на масите към Версайското (чуждо) потисничество успя да използва от германските монополисти за укрепване на политическото си господство.

***

Означава ли всичко това, че хитлеристите били по-силни от немския трудов народ? Не, не означава. Така или иначе, нацизмът бил разбит и известна роля в подготовката за разгрома на фашизма изиграла немската Съпротива.

Но можеше ли да се предотврати фашистската катастрофа? Възможно е, но за това пролетариатът на Германия бил длъжен да преодолее раздвоението в своите редици, да се обедини в обединен фронт срещу нацистите, да развали контрреволюционния съюз на социалдемократическите и профсъюзни лидери с капиталистическите монополи.

Пролетариатът не трябвалo да дава време след време в заблуда със социално-фашистките теории, че по време на криза класовата борба е невъзможна и вредна за работниците, че кризата „трябва да се чака“, че „безполезно е да се говори против фашизма“, че „фашизмът е естествен и необходим етап от развитието на капитализма към социализма. "

Германският пролетариат е бил длъжен да не чака добра ситуация през 1931-1932 г., а да продължи настъплението над капитала, търсейки отстъпки и подобрения на своето положение. Но за такава офанзива, освен преодоляването на разцеплението, работниците не трябвало да разрешават на буржоазно-демократичното правителство, да разоръжат и разпръснат Съюза на войниците от Червения фронт, най-военно подготвената част на пролетариата.

Oбратно, трябвало да се обединят със съюзническите отряди с Райхсбанера (бойните отряди на социалдемократическите работници). Ситуацията, когато фашистките банди открито се организирали и въоръжили с пълното съзнание на властите, поискали от Райхсбанера да поеме фронтовата линия на работниците и да създаде мощна войнствена организация на целия пролетариат. Разчитайки на това, било напълно възможно да се разпръснат бандите на Хитлер, да се неутрализира полицията и да се започне широко разпространено нападение срещу правителството и капитала в защита на демократичните права и свободи на германския народ.

Работническата класа е Германия нямала право пасивно да гледа на това, как се формират бойните сили на хитлеристите. Имайки съюз между комунисти и обикновени социалдемократи и техните бойни организации, работниците биха могли да принудят ваймарското правителство да обезоръжи и забрани фашистките банди, да конфискува имуществото им и да доведе лидерите на НСДАП в трибунала.

В 1932 г. фашистите вече пренесли своята борба с работниците на улицата, съзнателните работници били тероризирани и убивани от упор. Било ясно, че борбата срещу фашизма вече не могла да протече по парламентарни методи и не могла да се води по бланквистки начин, т.е. само с военните органи на пролетариата.

От друга страна, настъпил удобен момент, когато борбата била да се излезе и да се води със сила на оръжие - но с око на свалянето на буржоазното правителство, т.е. въоръжено въстание. Но единно мнозинство от работническа класа, която има подкрепата на по-голямата част от трудещите се и собствената си обединена бойна организация, не се появило. Били разпръснати и деморализирани групите от работници и бивши дружинници. А под предателското социал-демократическо ръководство пролетариата да победи не могъл.

Работническата класа на Германия със своите ръце дала на хитлеристите възможност да разгърнат широка демагогия против Версайския договор. Докато те самите били длъжни да принудят правителството на Ваймарската република да наруши това споразумение.

Нищо от това не било направено. Разцеплението на пролетариата и провалът на обединения фронт имал много силен деморализиращ ефект върху неорганизираните работници и дребнобуржоазните маси в града и селото. По-голямата част от пролетариата последвал социалдемокрацията и профсъюзните лидери, не слушайки комунистите. Работниците се хванали на теории за «по-малкото зло» («фашизмът — по-малко зло, в сравнение на хаоса на революцията») и разговорите за изключителната ценност на буржоазната демокрация. Ръководството на социалдемокрацията и синдикатите отново и отново отхвърляли всички предложения на комунистите за съвместни действия срещу фашизма. Германските комунисти, зад които стояло малцинство работници, не били в състояние сами да предотвратят фашистката катастрофа. Пролетариатът се отклонил от решителна борба, т.е. отстъпил без бой.

***

Но доколко е устойчива фашистската диктатура?

Всеки път, когато историята показва, че фашизмът, с помощта на който буржоазията ще преодолее противоречията на собствената си система, само засилва всички тези противоречия.

Фашизмът е политическа монополия на радикалните партии на финансовия капитал. Никакви други партии фашизма не вижда. Но в обществото капиталистическият начин на производство остава, смъртните враждебни класове остават и се наблюдава рязко влошаване на класовите противоречия.

Такова положение на нещата рано или късно ще доведат до разхлабване и разрушаване на политическите монополии на фашизма, т.е. към демократични революции. Иначе и не може да бъде, защото фашистите по своята природа не могат да осигурят унищожение на класите и принципните противоречия между тях.

Фашистката диктатура, колкото и да е прикрита, чрез действията си разкрива на трудещите се маси истинското си класово лице, лицето на необузданото обогатяване на тясна шепа финансови магнати и върховния елит чрез грабежа и разрухата на целия трудов народ. Разбирането и разобличаването на същността на фашизма способства за унищожаване на демократичните права и свободи, привични за населението. Рано или късно работническата класа и трудещи се свързват в едно цяло рязкото влошаване на своите жизнени условия с лишението на права и свободи. Това събужда омраза и възмущение на масите, насърчава растежа на революционизма на работническата класа и постепенно лишава фашистката буржоазия от социалната база, че преди това е било възможно да се заблуждаваш.

Не последна роля играе и фашистската политика на войните и въоръженията. Подготовка към нова война за пазари, суровини и роби не е така забележима в Русия, но тя върви. Вървят и локални грабителски войни.

Това означава, че цялата голяма част от народния доход се насочва към финансовата олигархия на издръжка на държавния апарат и за война. Това подкопава икономиката на страната, производството става все по-едностранно, милитаризирано, произвеждат се все по-малко потребителски стоки и все по-малко се купуват от основния потребител на стоки - хората. А това означава, че икономическата криза не се преодоляват, а задълбочават.

Фашизмът неизбежно задълбочават отношенията между страните, което способства за разгръщане на войни.

Фашизмът периодично се избавя и от своите привърженици. Но за разлика от стария фашизъм, когато СС съкрати цялото ръководство на СА за няколко дни, новият фашизъм прави това тайно и постепенно. Военните наемници, политическите провокатори, бюрократите, „партийните другари“ - ако си свършат работата и станат излишни, те спокойно се изхвърлят като отпадъчен материал.

Фашизмът задълбочава конкуренцията на пазара между отделните олигарси и техните групи. При това, че обикновенно фашистските власти скриват тези жестоки стълкновения, те все още избухват. А тези така или иначе подкопават устойчивостта на фашистската диктатура и намаляват техния «ужас» в очите на народа.

Фашизмът ликвидира остатъците от буржуазните права и свободи, неизбежно използват, освен скритото, и открито насилие, «не адекватно» на обстановката. Така диктатурата, от една страна, помага на работниците да се освободят от демократичните илюзии, а от друга, тя сама ги тласка да разберат, че фашистката сила може да бъде унищожена само от друга сила, от силата на въоръжените маси.

Следователно световният фашизъм, който се появява в резултат на упадъка и разлагането на цялата световна капиталистическа система, като средство за излизане от този упадък, в крайна сметка действа като фактор за постигането на тази система.

Също така фашизма си поставя задача да унищожи болшевизма и революционното движение на работническата класа. Но в резултат на развитието на живота, нарастващите противоречия на буржоазното общество и класовата борба, периодът на фашистката диктатура е период на ускорено развитие на точно онези сили на обществото, които ще погребат капитализма.

Подготовил М. Иванов

[1] Члены НСДАП, которых назначали надзирать за политическими настроениями в рабочих домах и кварталах.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 1660255
Постинги: 2347
Коментари: 323
Гласове: 465
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031