Съветският Съюз и проблема с черноморските проливи
Поражението на Германия и нейните съюзници в Първата световна война поставило черноморските проливи под контрола на силите на Антантата, които се възползвали от това, за да проведат интервенция в Южна Русия.
Антанта се опитала юридически да закрепи своите преимущества, спускайки на султанското правителство на Турция Севрския договор от 10 август 1920 година. Но образуваното ново кемалистско правителство не признало Севрския договор и встъпило на пътя на укрепване на добри отношения със Съветска Русия. Договорът, подписан в Москва на 16 март 1921 г., установявал "постоянни сърдечни отношения и неразривно искрено приятелство, основани на взаимните интереси на двете страни". Въпросът за международния статут на Черно море и проливите се разрешавал в договора от 1921 година по следния начин: «За да се гарантира отварянето на проливите и свободното преминаване през тях за търговски отношения на всички народи, двете договарящи страни се споразумяват да прехвърлят окончателното изработване на международния статут на Черно море и проливите на специална конференция на делегатите на крайбрежните държави, при условие че решенията, взети от нея, не накърняват пълния суверенитет на Турция, както и и сигурността на Турция и нейната столица - Константинопол».
Но със завършване на националната война кемалистското правителство изоставило този принцип. На Лозанската конференция (20 ноември 1922 г. - 24 юли 1923 г.), която изработила условията за мир между силите на Антантата и Турция, въпросът за проливите се разглеждал не само от черноморските страни, но и от много други държави, включително Япония. Британският външен министър Лорд Керзън-непримирим враг на СССР, поставил премахването на съветско-турския договор от 16 март 1921 г. като една от основните задачи на конференцията, особено в онази част от нея, която се отнася до проливите. Той се стремял да установи такъв режим на проливите, при който английският флот може да се появи в Черно море по всяко време.
Съветската делегация на конференцията указвала на огромното жизнено значение на проливите за съветските републики. През пристанищата на Азовско и Черно море до войната се изнасяли над 70% от хляба на Русия. Още по-голямо значение имали проливите за охраната на безопасността на южните граници на съветската държава. Съветската делегация припомнила на конференцията за последните събития от гражданската война, когато силите на Антантата, помагайки на бялата гвардия, изпратиха свои войски и флот в Черно море и окупираха редица съветски пристанища и градове, включително Одеса, Николаев, Херсон, Севастопол, Батуми. Затова съветската делегация настоява да се затворят проливите за военни и въоръжени кораби, както и за военни самолети на всички страни, с изключение на Турция, както в мирно време, така и във военно време.
Предложенията на съветската делегация били много умерени; те включвали някои неудобства за Съветска Русия, която както и преди би била лишена от възможността да прехвърли военни кораби от Черноморския флот в други морета, но съветското правителство направило такъв компромис, за да създаде по-спокойна ситуация в Близкия изток и да засили сигурността в Черноморския регион.
Лорд Керзон, ползвайки се с поддръжката на другите участници в конференцията, встъпил против съветските предложения. В това време зад кулисите на конференцията била сключена сделка с Турция, които за сметка на протоците били обещани отстъпки по други въпроси. В резултат конференцията приела английския проект на съглашение. Лозанската конвенция за проливите, подписана на 24 юли 1923 г., предвиждала демилитаризация на проливите и свобода на преминаване през тях не само за търговски, но и за военни кораби на всички страни, както в мирно време, така и във военно време. Благодарение на това Англия- силна морска държава, получила възможност постоянно да заплашва съветската държава в Черно море.
Съветското правителство се отказало от ратифицирането на Лозаннската конвенция. Впоследствие Турция многократно поставяла въпроса за преразглеждане на Лозанската конвенция като нарушаваща нейния суверенитет, но Англия категорично се противопоставила на ревизията. Едва през 1935 г., във връзка с началото на англо-турското сближаване, Великобритания дала съгласието си за свикване на нова конференция, проведена през 1936 г. в Монтрьо. На конференцията британската делегация представила предложения, насочени срещу интересите на черноморските сили и най-вече на Съветския съюз. Настоявайки за признаването на Черно море като открито „международно море“, британските представители възразили срещу всякакви ограничения за влизане в това море на военни кораби на държави, които не са черноморски; според британската делегация, условията за преминаване на военни кораби през проливите трябва да са еднакви както за черноморските държави, така и за нечорноморските държави. Любопитна е обосновката, предложена от британските делегати, за да се докаже необходимостта от отваряне на Черно море за свободно влизане на военни кораби от държави извън Черноморието: според тях военните кораби трябва да бъдат изпратени в Черно море, за да търсят английски рибари, които произволно сменят местата си за риболов ...
Предложението на британската делегация относно равенството на правата на Черноморските и нечерноморски сили по отношение на преминаването през проливите беше незабавно подкрепено от японската делегация, която заявила, че се съгласява на всякакви дори най-строги ограничения за преминаването на военни кораби през проливите, ако не се предоставят само силите на Черно море всякакви предимства в това отношение.
Турската делегация на конференцията не само не прояви желание да защити интересите на черноморските държави, но очевидно реши да се възползва от преразглеждането на конвенцията, за да възпрепятства развитието и свободата на движение на съветския черноморски флот. Само благодарение на твърдата позиция на съветските представители бяха направени важни промени в британския проект, който беше подкрепен и от турските делегати.
Конвенцията била сключена на 20 юли 1936 г. в Монтрьо, възстановила суверенитета на Турция над проливите, премахвайки всякакви ограничения върху въоръжението на проливите. Решението на Лозанската конференция за свободното преминаване на търговски кораби на всички страни през проливите беше потвърдено, но за военните кораби на страните извън Черноморието конвенцията установила ограничения: на тези държави било разрешено да плават в Черно море само леки надводни кораби и общия тонаж на военни кораби на нечерноморските сили, разположени в Черно море. не трябва да надвишават 30 хиляди тона, а кораби с една от силите - 20 хиляди тона.
Въпреки наличието в конвенцията на някои положителни, от гледна точка на черноморските страни, регулации тя все още не защитава законните интереси на черноморските сили. Защитата на проливите в мирно и военно време била изцяло предоставена на Турция, която станалa единствения контролер и единствения гарант за прилагането на конвенцията. Междувременно събитията от Втората световна война показали, че турското правителство изобщо не гарантира точността на прилагането на конвенцията и не се интересувала от предотвратяване на възможността да се използва проливът за цели, враждебни на Черноморските сили. По време на войната многократно се отбелязват случаи, когато въпреки официалния неутралитет на Турция, Германия и Италия водят своите бойни и спомагателни военни кораби през проливите, които след това участват в операции срещу Съветския съюз. Съветското правителство на няколко пъти протестирало пред турското правителство заради използването на проливите от държави, които по това време били във война със СССР и неговите съюзници. Тези представи на съветското правителство обаче не изчерпали всички случаи, когато Германия и Италия проведоха своите военни и военни помощни кораби към Черно море. Достатъчно е например да се укаже на нееднократното пропускане през проливите на германските бързоходни десантни баржи в 1942 и 1943 година. Съветското върховно командване, предвид реалните измерения на заплахата, породена от използването на проливите от воюващите държави със СССР и техните съюзници, била принудена да изтегли значителен брой въоръжени сили от основните направления на театъра на военните операции за защита на Черноморския регион. По този начин Конвенцията от Монтрьо за проливите не попречила на вражеските държави да използват проливите за военни цели срещу СССР и техните съюзници, за което турското правителство, виновно за нарушаване на условията на конвенцията, не може, но не носи отговорност.
През август 1945 г. по време на Берлинската конференция на трите сили - Великобритания, Съединените американски щати и Съветския съюз - било взето решение, според което Конвенцията за проливите в Монтрьо трябвало да бъде преразгледана, тъй като не отговаряла на условията на дадения период. В съответствие с решението на конференцията всяко от трите правителства трябвало да започне преговори по този въпрос с турското правителство.
На 7 август 1946 г. правителството на СССР се обърнало към турското правителство с бележка, в която предложило да се установи нов режим за проливите, основан на следните принципи: 1) Проливите трябва да бъдат винаги открити за преминаване от търговски съдове на всички страни. 2) Проливите трябва да бъдат винаги открити за преминаване на военни съдове на черноморските държави. 3) Преминаването през протоците на бойни кораби на нечорноморските сили не е позволено, освен в специално предвидени случаи. 4) Установяване на режима на проливите като единствен морски път, водещ от Черно море и в Черно море, следва да бъде от компетенцията на Турция и други черноморски сили. 5) Турция и Съветският съюз, като най-заинтересованите и способни да осигурят свобода на търговското корабоплаване и сигурността в проливите, организират съвместна защита на проливите, за да не позволят на други държави да използват протока за враждебни за Черноморските сили цели.
На 22 август турското правителство изпраща нота в отговор на съветското правителство, по-голямата част от която е посветена на опити за обяснение на конкретни случаи на преминаване на военни и военни помощни кораби на страните от Оста през Втората световна война. Турската нота съдържа необосновани твърдения, че преминаването на вражески кораби през проливите през последната война не е застрашило сигурността на Съветския съюз, а Турция уж се справила със задачата да защити проливите.
От петте принципа, които съветското правителство в докладна записка от 7 август предложила да използва като основа за установяването на нов режим на проливите, турското правителство, тъй като може да се прецени въз основа на нотата от 22 август, не възразява срещу първите три, въпреки че отбелязва какво трябва да направи в бъдеще с някои уговорки.
Що се отнася до другите две предложения на съветската нота от 7 август (предложението да се признае, че установяването на проливния режим трябва да бъде в компетенцията на Турция и други черноморски сили и предложението Турция и Съветският съюз да организират съвместно отбраната на проливите), турското правителство не приема по-специално, отбелязвайки, че последното предложение е несъвместимо със суверенните права на Турция и че уж елиминира сигурността му.
На 24 септември временният департамент на СССР в Турция от името на съветското правителство връчило на министъра на външните работи на турската република отговор на бележката на турското правителство от 22 август. В отговора си съветското правителство изразило задоволство, че турското правителство е готово да приеме за основа първите три точки от съветското предложение. В същото време съветското правителство разработило и другите две точки, които предизвикали негативно отношение от турското правителство. Съветското правителство обърнало внимание на турското правителство на особеното положение на Черно море, като открито море. Това означава, че черноморските проливи се явяват морски пътища, водещи само до бреговете на няколко черноморски държави. Следователно е съвсем естествено Съветският съюз и другите черноморски сили да бъдат по-заинтересовани от нечорноморските сили в уреждането на режима на Черноморските проливи. Целта на Черноморските проливи, водещи до затвореното Черно море, е напълно различна от предназначението на такива големи световни водни пътища като например Гибралтарския проток или Суецкия канал.
Съветското правителство потвърдило отново своето становище, че само с общи средства Турция и Съветският съюз могат да осигурят свобода на търговското корабоплаване и сигурност в проливите, а изпълнението на предложението на Съветския съюз не трябвало да засяга суверенитета на Турция, а само да осигури по-надеждна защита на проливите в интерес, както на Турция, така и на другите черноморски страни.
Справедливостта на предложенията, внесени от съветското правителство, се потвърждавават от целия вековен исторически опит, който ясно показва колко важна е сигурността на проливите за сигурността на черноморските сили. Историческият опит показва също, че самата Турция не е в състояние да организира достатъчно надеждна и солидна защита на проливите.Съвместната защита на проливите от страна на Русия и Турция, както беше например, по време на Наполеоновите войни, е изцяло в интерес на двете държави и би могла да гарантира реалната сигурност на техните черноморски владения.
Съветският съюз винаги е уважавал и третирал суверенните права на народите, а предложенията на съветското правителство, изложени в нотите към турското правителство от 7 август и 24 септември 1946 г., по никакъв начин не засягат суверенитета на Турция. Тези предложения са в пълно съответствие с интересите на двете държави, които са еднакво заинтересовани да гарантират правилна сигурност в Черноморския регион. Тези предложения, както и цялата външна политика на Съветския съюз, са насочени към една единствена възвишена цел - установяване на траен мир и обща сигурност на народите.
Источник
