Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.04.2021 09:50 - Някои допълнения към статията "За работническата политика" (2)
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 402 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Първите признаци на икономическата криза в Германия още повече оживили работата на фашистите. Влошаването на икономическото състояние на страната, презареждането, невъзможността да се подновят дълготрайните материални активи, лошата конюнктура на външните пазари - всичко това поставило на дневен ред подготовката на решителна офанзива на буржоазията срещу работническата класа. Това от своя страна би трябвало да доведе до задълбочаване на класовата борба, заплахата от масови демонстрации на пролетариата, подкрепа за нея от страна на бедните селяни. При такива условия националсоциалистите, с добре обучените си щурмови батальони, набирали много по-голяма тежест в очите на германската буржоазия, отколкото в относително спокойния период на „стабилизация“ от 1924-1928 година.

Не по-малко значение имал и факта, че многочислената дребна буржоазия попаднала под тежките удари на кризата. Широките маси от дребни собственици вече не вярвали в старите „традиционни“ буржоазни партии - партиите на либералната буржоазия и социалдемокрацията. Част от тези маси враждебно и недоверчиво се отнасяли и към пролетарското движение. Но като цяло кризата тласна дребната буржоазия към по-активно участие в политиката, към интерес към политическия живот.  В тези условия много стопанчета приели програмата на национал-социалистите, като най-съответстваща на своите класови интереси.

Дребобуржоазната публика, до смърт наплашена от надигащо се разорение, изпълвала на събранията на хитлеристките партии. Тя с въодошевление слушала примамливите обещания на фашистите да премахнат процентното робството, да сложат край на големите търговски къщи (мрежи) и да сложат край на еврейския банков капитал. В резултат на това към юли 1928 г. НСДАП се увеличила до 120 000 члена. Рязко нараснали и сумите в укасата — за сметка на встъпителни и членски вноски. Местните избори, проведени в Германия през 1928 и 1929 г., вече ясно показали разграничаването на класовите сили на обществото, което било ясно изразено при изборите за Райхстаг през 1930 г. По време на изборите само две партии споделяха по-голямата част от гласовете: комунистите и националсоциалистите. Старите буржоазни партии — немско-националната, народната, демократичната — бързо губели своите избиратели. Все по-малко гласове отивали и за социалдемократичната партия. Хитлер и неговото близко обкръжение започнали сериозно да мислят за властта, с отчитане на уроците на пуча от 1923 г. Това означавало, че е нужно окончателно да се разсеят предубежденията на отделните слоеве и групи на крупната буржоазия против национал-социалистите. Този предразсъдък все още е бил причинен или от неразбирането на фашистката демагогия, или от страха, че в крайна сметка това може да доведе масите не до фашизъм, а до комунизъм. Национал-социалистите трябвало да издържат своего рода изпит «на държавна зрялост».

2

Такъв испит партията на Хитлер издържала. През януари 1930 г. един от най-висшите националсоциалисти- Фрик бил избран за министър на вътрешните работи на правителството на Тюрингия и заел този пост година и половина. Неговата дейност успяла да разсея всички опасения на крупния капитал за хитлеристите. Фрик не само не предприел никакви „рисковани експерименти“ от демократичен характер, но решително провел дори по-реакционна политика от централното имперско правителство. Фрик дори надминал кабинета в Берлин, като инициирал т.нар. „Негърски данък“ - допълнителен поголовен данък върху всички работници в Тюрингия. В същото време всички дейности на Фрик били в явно противоречие с агитацията на националсоциалистите извън Тюрингия и нямали нищо общо с онази ярка картина на „Третата империя“, за която фашистите рисували и се борили. Но толкова по-лошо ставало за трудещите се маси, които слушали хитлеристите и им вярвали.

Oт друга страна, толкова реакционен курс от ръководството на партията, който преминал през стремежите и надеждите на дребнобуржоазната партийна маса, довел до раскол в партията. Както бе казано от партията се отдръпнала малка група «революционни национал-социалисти» начело със Щрасер. Неговата група стояла на платформата на старата програма «25 пункта». Групата открито обвинила Хитлер и партийната върхушка в измяна на национал-социализма в угода на кръпната буржоазия. Скоро Щрасер публикувал своя брошура «Министерско кресло или революция», където имало запис от неговите преговори с Хитлер, които завършили с пълно разминаване. В тях Хитлер пряко заявил на Щрасер, че само идиоти могат да мислят, че национал-социалистите, вземайки властта ще провеждат в живота «социалистическите» пунктове на своята програма, че на работническата маса това и не трябва, защото тя иска само хляб и зрелища, че на тази маса са и чужди всякакви политически идеали.

Публикувайки тези преговори,
Щрасер волно или неволно още повече повишил акциите на Хитлер в буржоазните кръгове. Що се отнася до самия Щрасер, то те го направили глава на малка група фашистски функционери, т.е. направили го генерал без армия.

В тази връзка е глупаво да се слуша дребнобуржоазния поглед за това, че ако Щрасер бил победил Хитлер в политическия бой, то цялата история е щяла да се развие по различен начин. Или че Щрасер бил едва ли не за демократция и работническа класа. Щрасер или Хитлер — и двамата са бесни фашисти. Техните различия са въпрос на детайли, а не на принцип: финансовият капитал на Германия се нуждаеше от фашистка диктатура като гаранция за запазване на капитализма и опит за излизане от кризата. Щрасер на мястото на Хитлер е щял да прави всичко, което му заповядат Круп, Борзиг, Фос и другите маршали на промишлеността. И погрешно или грешно решение, той бързо е щял да бъде заменен от Хитлер, Фънк, Райхенау, Гьобелс и т.н.

Но борбата за държавата вътре в крупния капитал на Германия продължавала. През септември 1930 г. в Лайпциг се провел процес срещу трима офицери от Райхсвера, обвинени в организиране на националсоциалистически клетки в армията. Този процес е станал важен етап в развитието на НСДАП. На процеса встъпил Хитлер. Той положи тържествена клетва, че националсоциалистите не възнамеряват да организират нов путч, че ще завземат властта с легални средства. В същото време той добавил, че „... тогава главите на ноемврийските престъпници ще се търкалят“ (организаторите на революцията от 1918 г.).

***

Тук е нужно още един път да се върнем към въпроса, защо фашистската партия е възникнала в 1919 г. и не загинала в бурята на текущите събития, както много други партии и групи.

Буржоазията, до смърт изплашена от революцията в Русия, от разгръщането на събитията в Европа, революцията в Германия се оказала в трудно положение. Тя се борила до смърт с работническата класа през 1918 г. и за това вече се нуждаела от най-войнственото и най-реакционно оръжие на буржоазната диктатура, т.е. от фашизма.

След поражението на ноемврийската революция на преден план в политиката излязла социал-демокрацията. Защо германската буржоазия не продължила белия терора, фашизма, а отишла на демокрация? Съвсем не защото победила работническата класа, тя се почувства като пълен победител, успокоила се и си позволила либерализъм и парламентарна демокрация в политиката, оставяйки фашизма настрана. Не защото следвоенната германска буржоазия вярвала, че ако пролетариатът бъде победен, тогава вече няма нужда от фашизъм и той може да бъде заменен от демокрация като най-добрият метод за затвърждаване на победата му.

Германскаата буржоазия нанесла поражение на революциията от 1918 г., опирайки се на отрядите на немските белогвардейци и черносотенци- фашистските отряди към онзи момент. Но след такава победа положението на капитала не се успокоило. Възникнало колебливо равновесие. Тогава обаче сред работниците се смятало, че фашизмът е само войнствена организация на капиталистите за "военно-техническа" борба срещу работническото движение, подобно на дежурна полиция.

Всъщност, фашизма не бил съживен към живот само като боева организация на буржоазията. Той бил такава, най-мощна контрареволюционна организация, но винаги разчитаща на активната подкрепа на социалдемокрацията и бил много по-широк от просто войнствена организация. Ако броим от ноември 1918 г., то социал-демокрацията е станала умерено крило на фашизма. Фашизмът не би могъл да разбие революцията и да потисне нарастващото работническо движение на германския пролетариат без пълната подкрепа на социал-демократите. Без такава пълна подкрепа полуфашистките правителства на следвоенна Германия не биха могли да удържат властта. Без пълна поддръжка от социалдемокрацията малката партия на национал-социалистите, възникнала в 1919 г., нямаше да се задържи и година.

От друга страна, социалдемократичните правителства на Германия през 1918-1924 и 1928-1932. те не биха могли да атакуват пролетариата и да управляват страната без активната подкрепа на войнствената организация на буржоазията - фашизма.  Социалдемокрацията и фашизма от самото начало не се отричали, а допълвали едни други. Фашизмът в следвоенна Германия бил неоформен политически блок на управляващи социалдемократи и не управляващи национал-социалисти. Този блок възникнал в революционните дни и на основата на следвоенната криза в Германия, като бил изчислен за борба с пролетарската революция. Немската буржоазия нямаше да задържи властта без такъв неоформен, но единен блок. Искането за политическа чета, която да олицетворява най-контрареволюционните аспекти на този блок, бил голям. А и търсенето не само се ражда от предложението, но и предзвиква към живот такъв политически отряд. Такава станала партията на Хитлер.

Външно германската социалдемокрация говорила, че след 1918 г. фашизма в страната бил ликвидиран за ненадеждност. Всъщност режимът на буржоазната демокрация в Германия означавал по-нататъшно установяване и укрепване на фашизма, но с напредването на неговото умерено, социалдемократично крило.

Защо германските монополи направили тази маневра? Най-добрите умове на голямата буржоазия разбирали, че пролетариатът не бил победен в битките от 1918 г. и че силата на капитала в Германия не е консолидирана. Все още нямало решителни битки, защото в страната нямало масова, наистина болшевишка партия, способна да доведе германската работническа класа до диктатура. Без такава партия решаващ бой за властта в условията на империализма е невъзможен.

Това означавало, че решаващия бой в Германия още предстоял. Буржоазията това разбирала. До тогава сериозните атаки от пролетариата, буржоазията успяла да отбие. През 1918 г. било първото голямо изпитание за сила, което показало, че германската работническа класа все още не е в състояние да свали капиталистите. Тъй като буржоазията не била в състояние да потисне и постави на колене работническата класа, тя била принудена да се откаже от фронтална атака, от режима на открит и неограничен терор и да предприеме заобиколни пътища, компромиси, да прибегне до екрана на буржоазната демокрация .

Означавало ли господството на социалдемократите консолидация на буржоазната власт и отсрочка на революцията за неопределен срок? Не. На власт в следвоенна Германия дошла водещата партия на II Интернационал. Това от своя страна показва, че германската социалдемократическа партия неизбежно ще се изложи като лакей на империализма, като предател на пролетариата. Държавното управление на тази партия довело само до един резултат - до политически фалит на социалдемократите, до нарастване на противоречията в нея, до постепенното и разпадане в ляво и дясно-фашистко крило. Но разлагането на германската социалдемокрация водело до подкопаване на цялата буржоазна власт, тъй като социалдемокрацията била и си останала главна опора на германския империализъм.

Можело ли е монополистическия капитал в Германия да отиде до такъв рискован опит със социал-демокрацията без особена нужда и по добра воля? Не. Германският капитал през 1919-1924г се втурнал от либерална демокрация към фашизъм и това, по един или друг начин разстроило милионите работници, привлякъл в политиката най-изостаналите слоеве на пролетариата, улеснил революцията на тези маси. Буржоазната демокрация, на която бил принуден да се спре финансовия капитал на Германия, не означавало двоевластие или развал на буржоазната държава. Но демокрацията означавала натрупване на народни маси, тяхното участие в политиката, подкопаване на буржоазната държава. Демокрацията обективно водила до отслабване на буржоазната власт и към ускоряване на революцията. При такива условия е смешно да се каже, че самата буржоазия е взела такива мерки срещу себе си.

Да, буржоазната демокрация подготвяла условия, благоприятни за революция. Но да достигне до революция тя не могла не благодарение на социалдемокрацията, а въпреки нея и против нея. А за това се изисквала огромна разобличителна и организационна работа на партията на болшевиките. И германската буржоазия, като се възползвала от инициативата и слабостта на комунистите, преминала към демократичен режим. Тя преследвала цел да обърка масите със звънки фрази за мир и процветания. За кого? За да може по-добре да подготви нова война и настъпление на нивото на живот на трудещите се. Тя заслепила масите с блесъка на демократизма. За кого? За да укрепи диктатурата на буржоазията. В такава маскировка диктатурата на капитала била главна опасност за социалдемокрацията.

Хитлер, заявявайки по време на процеса срещу офицерите в Лайпциг, че главите на революционерите ще се търкалят, от една страна дал на монополите обещание да ги освободи напълно от болшевизма и други изненади от революционен характер. От друга страна, той дал да се разбере на буржоазията, че маскировката на социалдемокрацията скоро ще стане ненужна.

3

През септември 1930 г. на изборите за райхстага национал-социалистите получиха 6 миллиона 400 000 гласа. Но те все още не успявали да изпълнят основната задача, която са си поставили: „да пробият в редиците на марксистките партии“, т.е. да отнемат гласовете на комунисти и социал-демократи. Избирателите, обърнали гръб на социал-демократите, отишли при комунистите, които не само не загубили своите избиратели, но и получили увеличение от 1 320 000 гласа. Изборната победа на националсоциалистите била свързана с поражението на старите буржоазни партии, главно Народната партия и националистите. Фашистите успели да увлекат след себе си голяма част от дребнобуржоазните и пролетарски избиратели от тези две партии.

Но национал-фашистите получили гласовете от тези групи само защото влезли на изборите с рязка антикапиталистическа платформй. Заедно с необузданата шовинистична демагогия, фашистите за пореден път обявили „безмилостна война“ на финансовия капитал, банките, фондовите борси, обещали да премахнат безработицата, да премахнат данъците, които да удушат дребната буржоазия на града и средното селячество, да премахнат всички неспециализирани доходи и т.н.

От такава избирателна кампания следвала тактиката на фашистите след изборите за райхстаг. На дело НСДАП оказвала всячески поддръжка на важни мероприятия на правителството на Брюнинг против работещите и останалите трудещи се. В същото време на партиите било дадено указание да поддържат външна непримиримост и противопоставяне на правителството, за да могат да маневрират, да отклонят нарастващото недоволство на дребната буржоазия в своя полза, а също и за да насочат общото недоволство на трудещите се на Германия до Франция и Англия.

По този начин в Райхстага националсоциалистите гласували против всички предложения за подобряване на социалното осигуряване на работниците, против повишаване на данъците върху буржоазията и земевладелците и изцяло подкрепиа данъчната и митническата политика на правителството на Брюнинг. Когато фракцията на KПГ направила предложение за спиране на плащанията към чуждестранната буржоазия според плана на Юнг, националсоциалистите помогнали на правителството да победи това предложение (някои от тези плащания по кръгово движение попаднаха в джобовете на Круп и други индустриални асове). Във всичките си речи фашистките депутати подчертавали своите добри намерения и лоялност към правителството.

Такова фашистско двуличие не останало незабелязано. Масовите партийни маси отново започнали да мрънкат и да казват, че Хитлер и партийният елит са предали идеалите на националсоциализма, разпродадени на финансовата плутокрация. В резултат на това след няколко месеца парламентарна работа, през февруари 1931 г., нацистите ба принудени да извършат демагогична маневра: те предизвикателно напускат Райхстага заедно с Германската национална партия. Нацистите обяснили напускането си по такъв начин, че не искали да имат нищо общо със "системата" и се връщат при хората, за да продължат да се борят със съществуващата система. Националфашистите напуснали много навреме, ден преди пленумът да гласува предложението на комунистите за спиране на всички плащания по плана на Юнг. И този път и двете крила на фашизма работеха заедно като часовник: действителната подкрепа била предоставена на правителството на социалдемократа Брюнинг.

Но и тaзи маневра не предотвратила ръста на недоволство в партията и щурмовите отряди. Някои от националсоциалистите виждали остро противоречие между предизборните обещания на партийния елит и дейността на партията в Райхстага и правителствата на земите. Тази част започнала да разбира, че целият националсоциализъм е послушен инструмент на тежката индустрия и финансовия капитал в борбата му срещу заплахата от пролетарска революция и за запазване на изключителното икономическо положение на шепа плутократи. Някои националсоциалисти започнали да предполагат, че Хитлер и обкръжението му изобщо не са патриоти на Германия, че те всъщност играят в ръцете на международния финансов капитал.

Зачестили случаите на излизане от НСДАП. Редица национал-социалисти преминали в КПГ. Особенно голям шум и безпокойство в буржоазните кръгове предизвикал прехода в компартията на Шерингер и немалка група функционери на НСДАП. На 18 март 1931 г. лейтенант от Райхсвера Шерингер- основният обвиняем на процеса за фашистка пропаганда в Райхсвера, осъден на 1,5 години затвор, подал молба за присъединяване към ККЕ. Шерингер фашистите наричали «най-добрият син на немския народ и най-смел борец за национал-социализъм». Шерингер публично заявил, че най-накрая е убеден, че националсоциализмът е пазачът на най-лошата реакция, че основната задача на националсоциалистите е да спасят капитализма и да организират терор срещу германския народ и че мястото на честен патриот и борец за националното и социално освобождение на Германия е само в редиците на комунистическата партия.

Преходът на Шерингер към комунистите направил силно впечатление в буржоазните кръгове. Фашистката преса на Хугенберг веднага се опитала да обясни този преход с "психичното заболяване" на лейтенанта, но не успяла да пренебрегне значението на този факт. Тревогата, която обхванала голямата немска буржоазия, най-добре описал вестник «Берлинер Тагеблатт». На 3 април в своята заглавна страница вестника се обърнал към тези групи капиталисти, които поддържали партията на Хитлер:

«Може би, промяната на Шерингер ще ги разклати? Животът на другите не е важен. Но, може би на тяха са им важни собствените портфейли? На вбесените дребни буржоа, които съставляват по-голямата част от 6 милиона, трябва да се каже накъде води пътят. Господа борсови крале, генерали в запас, крупни промишленници! Желаете ли вие да преживеете измяната, станала с Шерингер, в мащаби на милиони?».

Конфликтът на класовите интереси на крупната и дребна буржоазия продължил. В началото на април 1931 г. се разпаднала берлинската организация на национал-социалистите. От партията се откъснала група от примерно 2 700 човека, преимущественно от състава на щурмовите батальони. Ръководител на „отцепниците“ бил Групенфюрер Щенес, който бил началник на щурмовите батальони в цяла Източна Германия. Групата на Щенес предявила към Хитлер, общо взето същите обвинения, както и О. Щрасер. Хитлер и обкръжението му били обвинени във факта, че националсоциалистическата партия „станала буржоазна“ и следва същия път като германската социалдемокрация. Партията, представена от Хитлер, „предаде принципите на германския социализъм“, изостави революционната борба за власт и тръгна по курс на законност и коалиция с правителството на Брюнинг. Новият проект на икономическата програма на партията- продължават поддръжниците на Щенес, обещава на работническата класа по-малко дори от програмата на капиталистическата държавна партия, която открито се застъпва за плутокрация и финансов капитал.

Политическата наивност на щурмовиците била очевидна. Групата на Щеннес чакала същата участ, както и групата  Щрасер, с които тя след няколко месеца се сляла. Но това малко увеличило тежестта на новото «опозиционно» обединение.

Тези разколи заставили хитлеровото партийно ръководство сериозно да се замисли над това, как да предпази партията от подобни неприятности. Заключенията, направени от Хитлер, били следните: а) социалната демагогия трябва да бъде отслабена, тъй като опитът показал, че е твърде горещо и е прекалено остро оръжието, което понякога се обръща срещу самата партия; б) фашистките части трябва да бъдат безмилостно почиствани от ненадеждни елементи.

С бунта на Щенес бързо приключили. Хитлер по негова заповед изгонил цялата група „разколници“ от партията и назначил специални комисари, които да прочистят партията. Тези комисари в течение на 2–3 седмици изключили от партията 3–4 хил. човека. Секретните циркуляри на национал-социалистите така оценили значението на тези чистки:

«По инициатива на нашия вожд Адолф Хитлер революционни елементи, активисти решително и безапелационно се изключват от партията. Колкото и да е тъжен целият този жалък неуспешен великденски бунт, той все пак донесе на партията голяма полза, която се състои в това, че партията занапред ще бъде изчистена от всички революционни и деморализиращи елементи.».

Така старите кадри на партията, дребнобуржоазните контрареволюционери били записани за марксисти. Хитлеристите още един път показали своето крупно-капиталистическо, империалистско лице.

Едновременно с чистката ръководството на НСДАП започнало усилено да подчертава пълната легалност на своята тактика и лоялност по отношение към държавата. Скоро излязъл извънреден декрет на правителството на Хинденбург за борба с политическите безпорядки. Този декрет със своето острие бил насочен против комунистите и работническите организации. Така на полицията било дадено неконтролирано право да закрива политически срещи, да разпуска всякакви работнически организации и т.н. Хитлер незабавно поканил всички местни партийни органи безусловно да се съобразят с всички изисквания на декрета за незабавно изключване от партията на нарушителите. В отделна заповед за партията във връзка с постановлението Хитлер пише, че смята всеки опит за нов "бирен" пуч като лудост:

«Заклех се в строгата законност на партията и няма да позволя на никой да ме направи нарушител на клетвата».

Хитлер и другите видни лидери на фашистите не се уморили да заявяват, че са изгонили Щенес именно като „революционер, който се опитва да скара правителството и националфашизма“.

Нацистите толкова упорито подчертавали своята лоялност към властите на социалдемократите, че централният орган на социалдемократите- вестник "Форвертс", вече с удоволствие пишели за „просвещението на националсоциалистите“, гордо заявявайки, че такъв

«обрат на партията на Хитлер към демократични ценности… се явява резултат от безстрашната борба на социал-демокрацията против фашизма».

С това заявление немските социал-демократи доказали своето пълно единство с боевата организация на германските монополи. Те до голяма степен помогнаха на националния фашизъм да скрие от широките маси факта, че фашистите подкрепят правителството на Брюнинг и че виковете за „непримиримо противопоставяне“ на нацистите на правителството са чисто шарлатанство.

Но в редиците на самата НСДАП и сред съчувстващите този трик бил забелязан. За известно време ръста на национал-фашизма се забавил. Но през есента на 1931 г. възникнала нова вълна от икономическа криза и всички избори показват увеличение на гласовете, подадени за фашистите. По това време нацистите успяват да мобилизират около себе си широките дребнобуржоазни маси на Германия, успяват умело да използват тежката бедност на селяните, успяват да обещаят да сложат край на несправедливите данъци и силата на лихварите да привличат значителни части на средното и бедното селячество.

През октомври 1931 г. се състояла Харцбургската конференция на «националната опозиция». В нея приели участие национал-социалисти, националисти (партията на Гугенберг), «Стоманения шлем» и помешчичко-кулацката партия Ландбунд. На конференцията била разгърната близката програма на германския фашизъм. Същността на тази програма била отхвърлянето на социалдемокрацията и пълен преход към откритата терористична диктатура на германските индустриални монополи. Правителството на Брюнинг трябвало да отстъпи място на „диктатурата на националния блок“; тази диктатура трябвало да „възстанови реда с твърда ръка“, да смаже болшевизма и да увеличи инфлацията, което „ще даде изход от кризата“ (тоест ще обогати още повече елита на финансовия капитал и големите земевладелци).

В резултат на тази конференция политическите кръгове на германската буржоазия започнали да говорят все по-настойчиво за довеждането на националсоциалистите на власт. Буржоазният център, т.е. партията на голямата либерална буржоазия под ръководството на "работническия социалист" Брюнинг, изразила пълно принципно съгласие за открита коалиция с национал-фашистите. ХГитлер и Брюнинг били готови на коалиция след септемврийските избори през 1931 г. Но нацистите поискали много висока цена за такова сътрудничество - министерството на вътрешните работи, армията и полицията. Това отново нажежило някои слоеве от крупния капитал; Круп, Стинес, Сименс и Фос изчакали. Затова сделката пропаднала.

По-нататъшните преговори през есента на 1931 г. между социалдемократите и нацистите също не довели до успех: по-голямата част от голямата буржоазия, чиито интереси били изразени от правителството на центъра, се съгласили да приемат фашистите в правителството, но го без да прехвърлят водещи и ключови постове към тях. Причините: а) поради причини от външната политика, тъй като големият германски капитал бил тясно свързан с водещите капитали на бившата Антанта и се страхувал от изостряне в чужбина; б) по никакъв начин цялата голяма буржоазия на Германия се съгласила с политиката на инфлация, която е нерентабилна, на първо място, за онези групи финансов капитал и химическата индустрия, които били пряко представени в правителството на Брюнинг.

Въпросът за открита коалиция между фашисти и социалдемократи станал основна тема в началото на 1932 г. във форма на борба за поста президент на Германия. На първия тур на изборите Хитлер получил 11 милиона 300 000 гласа, а на втория - 13 милиона 417 460 гласа. Такива резултати от изборите отново довели до преговори за включване на национал-социалистите в правителството. Във всеки случай, редица групи от голямата буржоазия, които подкрепили Хинденбург на изборите, настоявали нацистите да бъдат включени в правителството.

Ясно е че класовия характер на немското правителство не се сменя от смяната на Брюнинг с Хитлер. Те и двамата са били проводници на интересите на монополистическия капитал в Германия. Разликата между тях била, че Брюнинг и силите, които той представлявал, се стремели да изпълняват фашистката програма парче по парче, в пълзящ ред. Докато Хитлер, представлявал самия връх на монополистите, се застъпвал за бързи темпове на фашизация на Германия, вярвайки, че моментът за открита терористична диктатура е назрял. Брюнинг, изразявайки настроенията на най-предпазливите кръгове от германската индустрия и банки, съвсем откровено обяснил на Хитлер (в Райхстага след конференцията в Харцбург), че методите на социалдемокрацията за постепенно изпълнение на фашистката програма са най-надеждни. Според Брюнинг тази надеждност се състояла във факта, че отворената фашистка диктатура, наложена „чрез“, веднага би създала единен фронт на работническата класа под ръководството на комунистите и би застрашила съществуването на германския капитализъм. Хитлер в този момент се съгласил с доводите на Брюнинг.

Но цялата 1932 г. преминала в борба за власт между различните групи вътре в германската буржоазия. Политически и публично това се изразявало в борба между национал-социалисти и социал-фашисти. Централната точка на тази борба била решаването на въпросите: до каква степен тази или онази промяна в методите на държавната администрация съответства на настоящите и далечни интереси на буржоазията? какви интереси са по-скоро в съответствие с отворения и какви - със скрития фашизъм? и накрая, коя форма на диктатура е най-подходяща за движението на класовите сили в страната? От решението на тези въпроси зависело това, коя буржоазия на този етап би предпочела за ръководител на своите дела: старият, изпитан управител в лицето на социалистите-демократи и католическия център, който ще бъде подпомаган от фашистки войнствени организации. Или фашистите, които ще работят ръка за ръка със социалдемократите и центъра и ще се опират на техния опит и фактическа помощ. Между правителството на социалдемократите и правителството на националсоциалистите била очевидна разликата, че Социалдемократическата партия провеждала политиката на империалистическата буржоазия, действайки заедно с терора, главно чрез измама на масите. И второ- не отстъпвайки социалдемокрацията в най-гнусна лъжа и демагогия, действат преимущественно с терор.

Национал-фашистите твърдели, че към началото на 1932 г. в техните редици имало 900 000 човека, а в щурмовите батальони — 400 000. Тези цифри били преувеличени. Но на всички избори в края на 1931 г. в Хесен, Вюртемберг, Хамбург и Олденбург бил значителен прираст на гласове, отдадени за фашистите. Средно хитлеристите получили тогава около 35 % от всички гласове. На президентските избори фашистите взели повече от 30 % от глсовете. В сравнение с предишните избори в райхстага числото на гласовете, отдадени за национал-социалистите, нараснали 2,2 пъти.

4

Кого конкретно повела хората фашистската партия? В какво се изразявали «секретите» на нейния успех?

Както бе казано, болшинството национал-социалистически избиратели били вербувани от дребнобуржоазните слоеве в града и селото. Всички успехи на националсоциализма като широко движение се дължат на факта, че той успял да привлече дребната буржоазия в града и значителни слоеве от селячеството в своята политика. Това завладяване на дребнобуржоазния избирател от фашистката партия, обслужваща финансов капитал, е свързано с разочарованието на масите, с предателството и разпадането на старите, традиционни буржоазни партии, с ерозията на техните масови дребнобуржоазни и полупролетарски бази, която била привлечена в нацисткия лагер от умела социална демагогия. Националсоциалистите включвали различни класови елементи, от принц Август-Вилхелм от Хохенцолерн до отделни групи безработни. Основното ядро ​​на НСДАП обаче се състояло от дребнобуржоазни елементи: дребни търговци, собственици на малки работилници, собственици на кръчми и трапезарии, занаятчии, малки и средни служители, работници и творчески интелектуалци, едва свързващи двата края, образована младеж, която не виждала перспективи в страната си. Всички те възлагали огромни надежди на «Третата империя» на Хитлер. Тези маси от обедняла дребна буржоазия, съсипана от кризата, изпълвала национал-фашистките събрания, ентусиазирано вярвала на обещанията на нацистите да сложат край на управлението на лихварите, „робството на лихвите“, да ликвидират универсалните магазини, безработицата и т.н. Тези хора и съставили основната маса гродски национал-фашистски организации.

Сходно било положението на село. Средното и бедно селячество тежко страдало под ударите на кризата. Те се разорявали от високите данъци, падане на цени и съкращаване на продаването на селскостопанска продукция. Тези най-многобройни слоеве на германското селячество загубили вяра в политиката на националистите и аграрните (земевладелско-кулашки) партии. Селяните с нетърпение слушали обещанията на национал-фашистките агитатори за премахване на данъчното потисничество, властта на лихваря и кулака и за осигуряване на селски продукти за целия вътрешен пазар на Германия. И в значителната си маса те отдавали гласове на национал-фашистите.

В пъстрата маса от фашистки организации имало не само дребни собственици. Имало и безработни генерали, активни офицери, тайни съветници, представители на големи банкови къщи и тръстове, производители, професори, свещеници и т.н.

Някъде към 1928 г. нацистите отделили все повече сили и средства, за да проникна в работната среда. За това използвали производствени клетки, плакати и стенни вестници, заимствани от комунистите и издавали специална масова литература за работещия читател. Откривали специални курсове за фашистски функционери, които ги учели да проникнат и работят в предприятията. Появила се цяла система от добре обмислени и щедро финансирани мерки, които трябвае да осигурят нарастването на влиянието на националсоциалистите сред работещите маси. Хитлеристите изучавали с особено внимание опита на комунистическата партия, включително ВКП (б) и се стремели да възприемат нейните методи на работа сред масите. Подражанието на комунистите стигнало дотам, че например нацистите заимствали от комунистите мотивите на всички популярни пролетарски песни. Често се случвало маршируваща колона от фашисти от разстояние да бъде объркана за демонстрация на работници, не само благодарение на червените знамена, но и заради войнствената революционна мелодия, върху която лежали фашистки песни и химни.

Както вече споменахме, национал-фашистите работели в предприятията в най-благоприятни условия, т.е. с пълната подкрепа на предприемачи, които с желание наемали членове на НСДАП и в много отношения ги поощрявали. Достатъчно било да бъдеш комунист, за да те изхвърлят от предприятието при първата подходяща възможност. Затова пък билет от НСДАП бил здрава застраховка от безработица.

Но независимо от всички благоприятни условия, национал-фашистите не успели да проникнат в основната маса от работническата класа. По правило гласовете на работниците, събрани от фашистите на изборите, принадлежали на онези работници, които преди това са гласували за буржоазните партии (народни, германски националисти, християни и др.). Или работниците в малки предприятия, които са имали дузина или половина работници, собствениците на които често са държали само националсоциалистите. Изрядна част от гласовете на фашистите дали германските безработни.

Въпросът за нацистите се усложнявал от факта, че демагогичните лозунги, които имали огромна привлекателна сила за дребната буржоазия (премахване на процентното робство, унищожаване на търговските мрежи, премахване на данъка върху земята и т.н.), били неподходящи за вдъхновение и фашистко мобилизиране на основните работни маси. Още по-малко ентусиазъм в работната среда събудили неясните предложения на „истинския германски социализъм“ като „общото благо е по-високо от доброто на индивида“ и т.н. В същото време работниците ясно виждали практическата работа на хитлеристите в техните предприятия, която никоя демагогия не можела да прикрие. Работници, бригадири и майстори, изпратени в заводи или фабрики от НСДАП, осуетили стачките, създали групи стачкуващи, докладвали на полицията за съзнателни работници и оказвали на предприемачите всякакъв вид съдействие в борбата им срещу пролетарските организации. Тази дейност на фашистите ежедневно доказвала на работещите маси, че националфашистите са агентите на капиталистите в производството.

НСДАП била оръдие на германския финансов капитал. Но трябва да се изясни, че Рурските магнати, собственици на германските въглища и металургична индустрия, начело с Круп и Тисен са имали особено голямо влияние върху националсоциалистите. Офисите на Круп и Тисен били най-тясно свързани със седалището на НСДАП, в тях Хитлер и нацистите получавали основните насоки. Накрая от 1930 г. именно от сметките на Круп и Тисен национал-фашистите получили огромни средства.

Хитлеровият национал-фашизъм не бил единствен отряд на германския фашизъм. В страната в периода от 1918 до 1932г. нямало нито една група едър бизнес и земевладение, които да са чужди на фашистките идеи и тенденции. През годините фронтът на германския фашизъм се простирал от Хитлер и Хугенберг до „работническите социалисти“ Брюнинг и Северинг и от тях до Уелс и Търнов, които представлявали „лявото“ крило на социалдемокрацията. На платформата за спасяване на германския капитал от революцията застанали юнкерския "Стоманен шлем", партиите на центъра и целият германски социалфашизъм с военната организация "Райхсбанер". Разликата между тези звена на фашизма се състояла само в темповете на и приоми на осъществяването на тази програма.

Национал-фашизмът бил най-агресивния отряд на германския фашизъм, който успял да събере около себе си големите дребнобуржоазни маси. За тази цел той ревизирал и усъвършенствал всички методи на работа на всички националистически и други реакционни организации на германската буржоазия и юнкерството. Специалността на национал-фашизма, неговата характеристика били масови срещи, умело организирани, с оркестри, паради на щурмови батальони, с ефект биещ по нервите. Трябва да признаем и че хитлеристите разполагали с най- добрите в Германия оратори-демагози. Притежавайки огромни средства, изтичащи от ръцете на Тисен, Круп, Феглер и други асове на индустрията, националсоциалистите стартирали своите дейности с безпрецедентен мащаб.

5

Какво обещавала на трудещите се в Германия «Третата империя» на Хитлер?

На този въпрос отговорила «Хесенската програма» на национал-фашистите. През септември 1931 г. хесенските хитлеристи изготвили „проект на първото съобщение до населението след падането на сегашните власти и преодоляването на комуната“ (този таен документ е предаден на правителството на Хесен от един от участниците в заседание, на което бил изготвен този проект, който скъсал с националсоциализма). По проект цялата власт по места се предава на ръководството на щурмовите батальони:

«Всяка заповед на щурмовия отряд, независимо кой го е издал от командния състав, трябва да бъде изпълнена незабавно. Съпротивата обикновено се наказва със смърт».

За 24 часа всяко оръжие у населението трябвало да бъде сдадено на щурмовите батальони. Всеки, у когото бъде намерено оръжие след този срок се разстрелва на място. Работници, служещи, чиновници били задължени да продължат своята работа. Съпротива за това, опити за стачки или саботаж се наказват със смътр. Нови извънредни декрети, както и стари, оставени в сила, трябвало безуговорно да се изпълняват. Отказ от подчинение на тези декрети води до смърт.

По «Хесенската програма» се въвеждала принудителна трудова повинност на цялото население, започвайки от 16 години. От нея се освобождавали само членовете на щурмовите отряди и чиновниците. Само изпълняващите трудова повинност получавали продоволствени картони. Всички жизненоважни доставки трябвало да бъдат на разположение на командването на щурмовите батальони и да се издават на техните упълномощени представители при поискване и без никакво обезщетение. Не изпълняването на това изискване се заплашвало със смърт. Била измислена организация от специални полеви съдилища за населението.

Такaва била програма за разстрелване и бесене, която фашистите готвили на революционния пролетариат.

В центъра на икономическата програма на националфашиститe било търсенето на инфлация, с помощта на която тежката индустрия и най-големите юнкери трябвало да се отърват от своите милиарди дългове по заплати, данъци и осигурителни вноски. На среща на индустриалци и банкери в Берлин през октомври 1931 г. „главният икономист“ на фашистката партия В. Функ обосновава икономическите планове на националсоциалистите. Говорейки за необходимост от инфлация, той открито заявил:

«Обществените предприятия ще успеят тогава да използват намаляване на себестойността, предизвикано от радикално намаляване на заработената заплата. Експортът също извънредно ще се усили, защото той ще бъде форсиран без оглед на жизнено ниво. Хитлер може да избие марксистите гумена палка мисълта им за вярата, че собствеността е кражба».

С тези и подобни заявления и програми хитлеристите показали на немските трудещи се, какви «блага на живот» ги чакат в «Третата империя».

Но може би национал-фашистите искали освобождение на Германия от грабежа и веригите на Версайския мирен договор? Да, но не в полза на немския народ, а в полза на германските и не германски монополи. Добре е известно, как е действал германския империализъм по този въпрос в 1933–1945 г. Но е интересно да се види, как са действали хитлеристите във външните работи до идването си на власт. През 1930-1932г. Хитлер дава десетки интервюта на френски, английски и особено охотно на американски информационни агенции. В тях Хитлер обяснява на буржоазията на тези страни, че историческата мисия на националсоциализма е да спаси Германия и цяла Европа от болшевизма. Хитлер съобщил, че националистическата фразеология на националсоциалистите трябва да се разглежда преди всичко от този ъгъл. Хитлеристите нямали намерене да растрогнат съществуващите международни договори на Германия. През април 1932 г. Хитлер дава дълго интервю на кореспондента на американския вестник „Вашингтон пост“, в което многократно повтарял, че нацистите не възнамеряват да анулират Версайския договор или плана на Юнг.

На Запад разбирали, че Германия рано или късно ще излезе от тези договори, че Хитлер говори само за близката перспектива, няколко близки години. Но това засега отговаряло на двете страни: Германия все още не е готова да се откаже от колониалните си задължения към съюзниците, а САЩ, които започват да играят водеща роля в европейските дела, искат да продължат да плячкосват германския народ. Но монополите и банките в САЩ вече не искали да отслабят допълнително Германия и да укрепят Англия за сметка на френските интереси. Американските банки се интересували от износ на капитал в Европа, т.е. в тесен съюз между френската металургия и германската въглищна и химическа промишленост. По отношение на борбата срещу СССР е необходимо да се укрепи цялата германска тежка индустрия, в която монополите на САЩ инвестират капитала си с пълни обороти. Англия се стремяла да усили противоречията между Франция и Германия, за да защити своята тежка индустрия и нейните пазари на континента. САЩ се интересували от антагонизма между Англия и Франция с известно укрепване на Германия, за да осигурят господство на световните и европейските пазари. По този начин към всички съществуващи следвоенни противоречия на капитализма през 20-те години било добавено още едно остро противоречие - между капиталистите на САЩ и Англия.

На този фон емисарите на Хитлер пътували из Франция, Англия, Италия през 1930-1931. и давали на буржоазните кръгове на Антантата успокояващи уверения относно техните външнополитически планове. Националсоциалистите твърдели, че са готови да обслужват англо-американския и френския капитал, но на определена цена. Хитлер бил уверен в това време, че с цената на включване на Германия в антисъветския фронт той ще спечели някои отстъпки от държавите-победителки. Това означавало, че нацистите изобщо нямали да сложат край на версайския грабежя при идването си на власт. Те възнамерявали да извършват всички плащания и репарации към западните монополи с добросъвестност като правителството на Брюнинг. В крайна сметка справедлива сума от тези плащания и репарации се върнала и падна направо в джобовете на собствениците на тежката индустрия в Германия.  Плюс германски заем от 800 милиона марки, платен главно от американски банки - това също задължило нещо.

Така общо взето политическата програма на хитлеристите се заключавала в следното:

  • — изтребване на революционния авангард на германската работническа класа;
  • — неограничено господство на белия терор;
  • — невиждано до тогава влошаване на положението на трудещите се;
  • — инфлация и каторжна трудова повинност;
  • — включване на Германия в антисъветски фронт;
  • — съхранение на шията на немския народ на веригата на Версайския договор и плана Юнг.

Тази програма трябвало да спаси германския капитализъм от революция и да осигури на монополиите неограничена експлоатация на всички трудещи се в страната.

6

Няма да е излишно, още един път да кажем, че всички успехи на национал-социализма са тясно свързани с германската социал-демокрация. Нека си припомним, че в бурните следвоенни години социалдемокрацията застана пред люлката на националсоциализма, тя директно излезе и го подхрани. Палачът на германската революция- социалдемократът Носке, беше организатор и ръководител на контрареволюционните офицерски отряди, тази ковачница на бъдещите штурмовици на Хитлер. Именно под крилото на „работника социалист“ Еберт възникваха и се развиваха безпрепятствено множество фашистки групи и организации. Социалдемокрацията грижливо отгледа първите издънки на фашизма, защити го от ударите на работническата класа и го спаси от поражение след преврата на Кап и след преврата на Хитлер в Мюнхен. В цялата история на германските социалисти-демократи няма нито един случай, когато министрите и длъжностните лица да наказват фашистките убийци и бандити, попаднали в ръцете им.

В борбата за спасяване на германския капитализъм, социалдемокрацията показа, че може да осъществи Белия терор и да удави пролетарски въстания в кръв, както и фашисткия Мусолини. Самоо с нейна помощ капитализма в следвоенна Германия устоя и се спаси от разгром.

Когато националсоциализмът се засили и премина в офанзива, когато заплахата от фашизма придоби все по-голямо значение всеки ден, социалдемокрацията се втурна с всички сили да прикрие и замаскира тази офанзива на фашизма, тя се опита да парализира революционната дейност на масите в борбата срещу фашизма.

Не трябва да се забравя, че германските социалдемократи заслужават заслугата да забранят Съюза на войниците от Червената фронтова линия- единствената войнствена пролетарска организация, отхвърлила терора на националфашистите. Разгулът и бандитизма на щурмовите батальони нямаше да се състои в широки размери, ако не беше защитен боейния Съюз на пролетариата.

По-горе бе казано, че социалдемократичното правителство забранило и щурмовите отряди на хитлеристите и конфискувало у тях големи запаси оръжия. Но как се е правило това? Социал-демократичната полиция с голямо изкуство отвеждала удара от национал-фашизма всеки път, когато виждала тайните складове с оръжия. Новите картечници, пушки и гранати бяха конфискувани, но след това мистериозно превърнати в купища ръждясал метал, в метален скрап. Социалдемократичните вестници писали, че полицията е открила склад с мускети почти от времето на Фридрих II, че това "фосилно" оръжие не представлява никаква заплаха за трудещите се. След известно време по същия мистериозен начин част от конфискуваните най-нови картечници, пушки и други оръжия се озовали в други скривалища на нацистите, които вече се криели по-надеждно.

Като забрани щурмовите батальони, правителството на социалдемокрацията първо помогна на Хитлер да се освободи от онези отряди, които станаха неудобни, тъй като те са имали лумпен-пролетарски и пролетарски елементи.  Такива отряди често изказвали недоволство и въобще били ненадеждни. На второ място, като забрани штурмбаните на хартия, социал-демократичното правителство помогна на нацистите да се легализират и да направят голяма стъпка за участие в правителството. Не напразно Брюнинг и Северинг в последните си речи показали пълната си готовност да си сътрудничат с националсоциалистите, ако последните проявят лоялност към съществуващия ред.

Национал-фашистите убили и осакатиха стотици германски работници. От 1923 до 1931 г. фашистите убиха 323 и раниха 740 работници. От 1930 со края на 1932 г. е нямало ден, без национал-фашистите да не нападнат работници. В същото време социалдемократическата преса усърдно защитавала нацистите, отразявайки тези атаки като „комунистически зверства“, виновници за които са комунистите. Тази преса предоставяла постоянна подкрепа на партията на Хитлер и участвала в яростното преследване на комунистите.

Септемврийските избори през 1930 г. за райхстаг показали, че класовите противоречия в Германия се задълбочили. Те показали нарастване на революционния подем на масите, които се обединили около компартията. От друга страна, най-накрая станало ясно, че националният фашизъм се превърнал в притегателен център за всички бойни сили на контрареволюцията. Германската буржоазия се изправила пред острата задача да парализира движението и дейността на работническата класа на всяка цена.

Изпълнявайки този ред на господарите, социалдемокрацията излажила теорията за „по-малкото зло“, като се стремила да възпре масите да се борят срещу диктатурата на буржоазията, като се стремила да улесни фашизма при изпълнението на задачите си. Сущността на тази теория е следната. На работниците се внушавало, че от двете зло те трябало да изберат по-малкото. Да, правителството на Брюнинг-Хинденбург било лошо, казвали социал-демократите. То управлявало страната без парламент, приемало спешни постановления, подкрепяло капиталистите, премахнало социалното осигуряване и вдигнало данъците. Това е така. Но несравнено по-голяма се явявала заплахата от идване на власт на Хитлер. Следователно, за да се предотврати победата на националсоциализма, социалдемокрацията и работниците трябвало да издържат и да бъдат толерантни към правителството на Брюнинг.

В името на тази възвишена цел социал-демократите "толерирали" правителството, което преследвало фашистката диктатура и подготвяло всичко необходимо за нейното превръщане в отворена, терористична форма. Социалдемокрацията подкрепяла всяка мярка на "не толкова лошото" правителство на Брюнинг и по този начин освободило пътя за националсоциализма.

Самото това правителство нямаше да просъществувало и месяц, ако не се опираше на безуговорната поддръжка на «работническите социалисти». Нещо повече, тези "социалисти" подкрепили диктаторските и терористични мерки на Брюнинг и компания не от страх, а от съвест. Те помогнали на правителството да изпълни цялата програма на монополния капитал, който се стремял да прехвърли разходите от кризата върху плещите на трудещите се маси, като постоянно намалявало заплатите, безмилостно намалявало социалното осигуряване, увеличавало данъците и т.н. „Работническите социалисти“ оказали безценни услуги на националния фашизъм, когато парализирали дейността на работническите маси, разбили силите на работническата класа, помогнаха на правителството да преследва комунистическата партия и стъпка по стъпка ликвидира остатъците от парламентаризма и свободите в Германия.

Социалдемократичната политика «по-малкото зло» получила одобрение сред широките кръгове на немската буржоазия. Тази предателска политика на социалдемокрацията срещнала гореща поддръжка и от страна на Троцки и троцкистите. Троцки и неговите привърженици заедно със социалдемократичния вестник «Форвертс» преследвали компартията на Германия за нейната решителна борба против правителството на Брюнинг. Разбира се, Троцки не казвал на германските работници, че революция в Германия е невъзможна, защото революциите във Франция и Англия все още не са спечелили. Но Троцки обявил цялото германско селячество за реакционно и се противопоставил на работниците, казват те, пролетариатът в Германия не може да има съюзник, което означава, че революцията е обречена предварително. Именно той убедил германските работници, че в името на спасяването на Хитлер от идването на власт „можете да се свържете със самия дявол и баба му“. Още в 1930–1932 г. се свързаха първите тайни нишки на хитлеристката върхушка към Троцки. По-късно той и обкръжението му ще бъдат регистрирани в Гестапо като много ценни агенти в борбата срещу СССР и европейското революционно движение.

Политиката на социалдемокрацията не била напразна. В 1929–1932 г. нямало избори без тя да загуби гласове. Но от друга страна, фактът, че социалдемокрацията губила влиянието си сред масите на работниците, била много полезен за фашистите, това съответствало на общата политика на буржоазията. Първо- част от гласовете на разочарованите маси се прехвърлила към национал-фашистите. И това обективно укрепвало партията на Хитлер. На второ място- в очите на германската буржоазия значението на националния фашизъм нараствала и се засилвала тенденцията за допускане на фашистите към властта. И това директно довело хитлеристите до властта.Мавърът, представен от германската социалдемокрация, направил своето мръсно дело за деморализиране и подкопаване на работническата класа през 1918-1932 година и сега този Мавър трябвало да си отиде.

Но социалдемокрацията не искала да си ходи. След като хванала новия обрат на политиката на господаря към партията на Хитлер, през есента на 1931 г. социалдемократите излезли с редица изявления, доказващи, че германските монополи могат да продължат да разчитат на пълна лоялност към социалдемокрацията. Брайтшайд, Търнов и редица други лидери на социалистическите демократи заявяали, че правителството на Брюнинг-Хитлер все още е по-добро от правителството на „просто Хитлер“, че е „по-малкото зло“.  Като прикритие за централния блок и нацистите социалдемократическите лидери изложили нова „теория“, че влиянието на националфашистите сред масите ще намалее, ако им бъде позволено да поемат властта. Вестник «Форвертс» от 22.11.1932 г. пряко предлагал да се направи такъв «експеримент»:

«Партия, която, намирайки се в опозиция, расте като гъби след дъжд, може бързо да се свие, щом бъде осветена от слънцето на държавната власт. Ако националсоциалистите бяха понесли една десета от отговорността, която социалдемокрацията имаше през последните 13 години, тогава вероятно нямаше да остане и следа от тях.».

Но след седмица през декември 1932 г., «Форвертс» заявява за пълно съгласие на социалдемокрацията сега за «чисто правителство» на Хитлер:

«Ако имаше увереност, че националсоциалистите, като са на власт, ще спазват правилата на демокрацията, с които идват на власт, тогава всички ние бихме били готови да ги допуснем на власт по-рано днес, отколкото утре.».

По-нататък в в подлост и предателство социал-демократите не можели да отидат.

Добре се вижда, че социалдемокрацията и фашизма с различни методи изпълнявали една и съща задача — разгром на класовите работнически организации, поддръжка и укрепване на капитализма. Това и ги правило близнаци. Но това не означавало, че между тях не е имало различия и разногласия, че техните методи навсякъде били едни и същи. Между социалдемокрацията и национал-социалистите съществували разногласия, но от частен характер. Това са конкурентни схватки между две фракции, които се стремят да запазят капитализма и се борят срещу пролетарската революция. Едно от тези противоречия бил въпроса за «идеологията» на работническата маса. Фашистите смятали, че опита на социалдемократите да се облекат в марксически дрехи играят в ръцете на действителните марксисти. Следователно е необходимо да се сложи край на фразите за марксизъм, класова борба, интернационализъм и да се остави най-необходимото - „социализъм“, който трябва да бъде „национален, суперкласов социализъм“, оставяйки частната собственост в ръцете на експлоататорските класи и обещавайки на работниците „трето царство“.

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 1660152
Постинги: 2347
Коментари: 323
Гласове: 465
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031