Всяка империалистическа война, голяма или малка е продължение на политиката на империалистите с насилствени средства. Това означава, че всяка такава война се предшества от повече или по-малко дълъг период от нейната подготовка под прикритието на дипломатически, военни, банкови и други тайни и маневри. След като приключат с тази подготовка, шефовете на капитализма могат само да „натиснат бутона“ и да намерят подходящ предлог за започване на военни действия.
Икономическите корени на империалистическите войни са подробно разгледани. Ние няма специално да се спираме на тях. Задачата ни е да разгледаме самата механика на организация, идейното прикритие и разгръщане на военните стълкновения. Тази задача е важна за правилното разбиране на работниците на това, че се разпалва нова война днес пред очите ни.
Хората не винаги могат правилно да разберат тези събития.
«Империалистическата война - пише Ленин - която изтерзава, измъчва човечеството, поражда толкова остри, толкова объркани конфликти, че много често на всяка стъпка възниква ситуация, когато решението на въпроса в полза на войната и мира на този или онази група виси на косъм»[1].
В своите «Забележки по въпроса за задачите на съветската делегация в Хага» Ленин настоявал, че е необходимо
«…да се объясни на хората реалната обстановка на това, каква е великата тайна, в която войната се ражда»[2].
Бил указан и пътя за такова обяснение:
«Необходимо е да се вземат примери за текущи конфликти, дори и най-незначителните и да се обясни с техния пример как може да възникне война всеки ден поради спор между Англия и Франция за някои подробности от договор с Турция или между Америка и Япония поради незначително разногласие по някакъв тихоокеански въпрос или между големи сили поради колониални спорове или поради спорове относно тяхната митническа или търговска политика като цяло и т.н.»[3].
На народите се казва, че войните започват «случайно», по «ръката на съдбата», по лично желание на политически деятели. Задачата е да се разкрие тази лъжа, да се разкъса булото на „тайните“ и лъжите от онези маневри, с помощта на които международният капитал пуска машината на военното насилие. Това означава да се разкрие кървавата и мръсна система на международния империалистически бандитизъм, който подготвя смъртта на милиони работници и трудещи се.
- Международната фалшификация.
С фалшификация за франко-пруската война през 1870 г. Бонапартизмът във Франция агонизирал и търсел спасение в победоносната война и грабеж на Прусия. Не по-малко от Наполеон III, но по други причини желаело войната пруското юнкерство, превеждащо стопанството на буржоазни вълни. Юнкерството било заинтересовано от нови земи и външни пазари за немското зърно. Правителството на Бисмарк се нуждаело от обединението на Германия „с желязо и кръв“ под пруска хегемония, тъй като индустриалната буржоазия се нуждаела от единен вътрешен капиталистически пазар, без препятствия и граници. „Военните партии“ и на двете държави постигнали голям успех в разбирането на нелепия въпрос за кандидатурата на един от германските принцове за испанския трон. Този въпрос станал формален повод за война, casus belli.
Но под натиска на Франция принц Леополд Хохенцолерн оттеглил своята кандидатура за кралско място в Мадрид. Германският кайзер Вилхелм I одобрил този отказ, тъй като някои от най-големите юнкери не искали война през следващата година. Планове за разгръщане на война отново се разрушили.
Но френското правителство веднага отправило ново искане, търсейки от Германия ангажимент никога повече да не допуска такива кандидати за испанския трон. Париж наредил от посланика си в Германия- Бенедети на всяка цена да получи от Вилхелм тържествена гаранция по този въпрос. По дипломатическите канони от онова време това било равносилно на оскърбление на чужда държава. Но Вилхелм отново не послушал военната си партия, водена от Бисмарк и избягвал обясненията с френския посланик. Те- император и посланик, любезно се изпратили на гарата в Емс. Но в последната минута Бенедети отново се опитал да повдигне въпроса за гаранциите. Вилхелм отново отклонил разговора и посъветвал посланика да говори с пруските министри. Оказало се че уж войната се разминала.
Телеграфно съобщение за тези гарови преговори много бързо получили в Берлин ― Бисмарк, Молтке и Роон, цялата върхушка на пруската партия на войната. Запознавайки се с телеграмата, Бисмарк я предал на своите другари. Телеграмата подействала депресиращо: шансове за война падали. Междувременно Бисмарк е бил под натиска на буржоазното юнкерство, големите индустриалци на въглища и стомана и железопътни предприемачи и банкери. Германия се нуждаела не само от обединяване на вътрешния пазар, но и от завземането на нови площи за сметка на Франция, нови находища на въглища и руда, нови земи за земеделие и пътно строителство. А ако спечели във войната, то и пари за развитие на националната тяжка промишленост.
В такава обстановка Бисмарк духом не паднал. Това, което се случило всъщност на гарата в Емс, «било недоразумение, пречещо на истинската политика». В своите спомени Бисмарк пише:
«Тогава аз взех от техните ръце депешата и с молив в ръка, седнах над нея на страничната маса. 5 минути работа― и телеграмата прие друг вид. Когато им я показах на Молтке и Роон с новата редакция, те отново се развеселиха».
Но Бисмарк веднага се уговаря, че «не прибавил в нея нито една дума». Той само я «съкратил» и изменил формулировката на текста така, че
«…в новата формулировка изпращането придоби характера на последната дума, докато в предишната формулировка изглеждаше като един от епизодите на продължаващите преговори»[4].
Емската депеша, фалшифицирана от Бисмарк, обходила целия световен печат и дала в ръцете на френската буржоазия своята провокационна роля. Но у правителството в Париж бил жив участник в преговорите в Емс, посланикът Бенедети. При желание е можело да се разобличи фалшификацията на Бисмарк. Вместо това наполеоновата империя „с леко сърце“ (изразът на тогавашния министър-председател на Франция Е. Оливие) се втурнала да воюва (17 юли 1870 г.), за да рухне след няколко седмици (1 септември 1870 г. ) при Седан.
На 3 август 1914 г. Русия, Германия, Австрия и Сърбия встъпили във война. Франция не бърза да завърши своята мобилизация. Междувременно германският план за кампания (т.нар. „План на Шлифен“) изисква поражението на Франция преди края на мобилизацията в Русия. В Берлин нервничат. Германският посланик в Париж- фон-Шен връчва на премиера Вивиани заявление със следното съдържание:
«Германските… власти удостоверили редица характерно враждебни актове, извършени от френски авиатори на германска територия. Много от тези авиатори явно са нарушили неутралитета на Белгия, прелитайки територията на тази страна. Един от тях се опитал да разруши съоръжения близо до Везел… друг хвърлял бомби на железопътна линия близо до Карлсруе и Нюрнберг. Упълномощен съм и имам честта да информирам Ваше превъзходителство, че в присъствието на тези атаки Германската империя се смята за в състояние на война с Франция, поради това последно»[5].
Междувременно в официално съобщение на германския щаб на 3 август 1914 г. се казва за полета на вражески самолет над Везел, но не му се приписва бомбардировка. Що се отнася до Нюрнберг и железницата, то в април 1916 г. градския магистрат удостоверил:
«Командването ... не е наясно, че по някое време преди или след началото на войната, бомби са били хвърляни от вражески пилоти по направленията Нюрнберг-Кисинген и Нюрнберг-Анбах. Всички твърдения на този етап и весникарските сведения се оказват лъжливи».
Тези опровержение обаче почти не трогнали никого: митът за френските пилоти и бомбардировките на железницата свършили своята работа - като официален предлог за война и когато възникнала нужда, това било предадено в архива на историята.
- Недалеч от фалшификатите е и друг трик на империалистите за прикриване на войната: превръщането на „муха в слон“ чрез раздухване на незначителен инцидент с размерите на голям политически конфликт, който служи като претекст за нападение. В едни случаи буржоазията е доволна от раздухването на действителни факти. В други, за отсъствието на подходящи факти (толкова по-лошо за фактите), прибягва до услугите на «сътворена легенда». Тук трябва да си припомним основния принцип на фашистката пропаганда: за да бъде проверен за лъжа, той: а) трябва да бъде грандиозен; б) трябва да се повтаря всеки ден от сутрин до вечер. Свеж пример за това: «епидемията от коронавируса».
За илюстрация ще вземем два примера от практиката на американския империализъм.
В 1898 г. САЩ смятал да завладее остатъците от испанските колонии- Куба и Филипините. По сигнал от правителството и банката на Морган американската преса започнала ден след ден да описва в сърцераздирателни цветове „ужасите на испанското насилие над кубинския народ“ (спомнете си истерията на руските медии преди завземането на Крим и бъдещите ДНР и ЛНР през 2014 г.). Тези „ужаси“ всъщност не били по-добри или по-лоши от обичайните методи за колониална експлоатация, включително американските.
Но за военно завладяване на Куба вестникарския вой се оказал недостатъчен. След това, на 15 февруари 1898 г., американският боен кораб „Мейн“ избухва в пристанището на Хавана „по неизвестна причина“. Всички стрели били насочени на испанската администрация в Куба. Испания била обвинена в нападение на суверенна територия на САЩ. Но никакви доказателства за причастност на испанските власти за взрива на кораба така и не намерили. Нещо повече, американският президент и историк У. Уилсън потвърждава в своята „История на американския народ“, че никой, свързан с испанските власти в Куба или Мадрид, дори не е знаел за престъпните планове за взривяване на Мейн [6]. Но всички стрели полетели в Мадрид.
Така се разразила победоносната за САЩ война, в резултат на която, както заявил тогавашния президент на САЩ Мак Кинлей,
«…Филипините, Куба и Пуерто-Рико ни бяха доверени (САЩ. ― прим. Е.Г.) по божествено провидение…».
Такова «божие провидение», взривил броненосеца в нужното време и на нужното място.
През 1914 г. споменатия по-горе У. Уилсън- професор по история и пацифист, възглавявал Белия дом. На първа роля в американското стопанство влезли «Стандарт Ойл», «Тексако» и още няколко нефтени компании. Рокфелер, Морган, Дюпон, Вандербилт и други петролни, стоманени и химически крале все повече поемали правителството на САЩ. Нужни били нови нефтени поля и нови удобни пазари за доставка на стомана и нефтени продукти. В името на това правителството на страната се намесва в делата на "независимото" Мексико цяла година, за да отхвърли своя президент Уерта. Този Уерта не показва благосклонност към американските собственици на петрол и бил по-склонен към англо-холандската компания "Шел" [7]. Уерта ― един от акционерите в «Шел», а и самата компания не се скъпила да дава подкупи на мексиканските министри.
Какво да се прави? На 9 април 1914 г. в мексиканското пристанище Тампико граничарите и митничарите задържали касиера и екипажа на американския китоловен кораб „Делфин“ за няколко часа. Мексиканците имали пълно право на това задържане, тъй като американският екипаж влязъл в пристанището без знанието или разрешението на мексиканските власти. Освен това те били в район на гражданска война, където било в сила комендантски час и специална ситуация.
Подозирайки провокация от САЩ, правителството на Уерта освобождава американския китолов, след което се извинява писмено и устно на правителството на САЩ, въпреки че мексиканските власти са действали на 200% в рамките на международното право. Получавайки официални извинения от Мексико, президента Уилсън поискал от конгреса одобрение на
«използването на американските военни сили под формата и до степента, необходима за получаване от генерал Уерта и неговите поддръжници на пълно признаване на правата и достойнството на Съединените щати».
Конгресът, смазан с парите на «Стандарт Ойл», веднага дал на президента разрешение на неограничено прилагане на американската армия зад граница. Това било последвано от придвижването на американски войски на мексиканска територия и завземането на най-важното пристанище на страната - Вера Крус и петролния регион. Така «достойнството» на САЩ било удовлетворено. Комерсиалните интереси на американския нефтен капитал ― също.
- Друг трик на империалистите и измислен претекст за война е да предявят очевидно невъзможно искане към друга държава и след това да започнат война срещу нея, превръщайки същата държава в нарушител на мира и "законовите изисквания".
На 24 октомври 1909 г. по време на среща между руския император и италианския крал в град Ракониги е подписан руско-италиански договор. Съгласно чл. 5 от този договор [8]
«…Италия и Русия се задължават да се отнасят благосклонно, първото - към интересите на руснаците по въпроса за проливите, второто - към интересите на италианците в Триполитания и Киренайка».
Този договор напълно развързал ръцете на италианския империализъм в Северна Африка. Още по-рано, въз основа на тайната кореспонденция от 14-16 декември 1900 г. и споразумението [9] между Италия и Франция от 1 ноември 1902 г., „взаимните интереси на двете нации в Триполитанска Киренаика (съвременна Либия - Е.Г.) и в Мароко "и всеки от тях е взаимно гарантиран
«…възможност свободно да расширява своята сфера на влияние в по-горе указаните области в този момент, който те смятат за удобни».
Хищниците на двете страни делили по между си беззащитния добив и се готвили да грабят. Италия можела да пристъпи към завладяване на Триполи.
Делото останало за малките — за Турция, защото Триполи била отдавнашна турска провинция. Затова в нощта на 26 срещу 27 септември 1911 г. италианското правителство се обръща към турското правителство с телеграма, от която турците научават, че „Триполитания и Киренайка са в състояние на безпорядък“ и че „агитация- опасна за италианските граждани , цари там. ". За «спасяване и защита живота на италианските поданници» правителството на Италия
«…решило да пристъпи към военна окупация на Триполитания и Киренайка».
В Истамбул съобщили, че
«…Това решение е единственото, на което Италия може да се спре и кралското правителство очаква, че императорското правителство ще даде подходящи заповеди, така че да няма опозиция от местните турски представители».
За отговор на Турция бил даден срок от 24 часа.
Турската буржоазия не била готова за война в този момент и не я желаела. Наглостта на италианския империализъм турците «преглътнали». Правителството изготвило мирен и изключително учтив отговор, в който посочило недопустимостта на агресията и превземането на Триполи. Неудовлетворено от турския отговор италианското правителство веднага обявило, че
«…тъй като отношенията на мир и приятелство между двете страни са прекъснати, Италия се счита от този момент в състояние на война с Турция».
Много остроумно реагирала на италианската провокация Германия- съюзник на Италии. Император Вилхелм II в писмо пожелал на своя италиански приятел успех в триполитанската авантюра и откровенно забелязал: «Когато се прави гадост, трябва тя да работи»[10].
На 28 юни 1914 г. се чул организирания от руско-сръбската «партия на войната» «сараевски изтрел». В Сараево бил убит австрийския принц Франц-Фердинанд. Австро-германската дипломация пристъпила към съчиняване на грозния ултиматум към Сърбия. И двете партии на войната- руската и германската са доволни: делото явно върви към голяма драка. Но и двете правителства- руското и германското, не се уморяват да крещят, че са против войната, че изстрелът в Сараево е фатален инцидент.
Но ето какво е любопитно. Две седмици преди ултиматума, на 10 юни 1914 г., Чиршский- германски посланик във Виена, телеграфира в Берлин:
«Главна грижа тук днес се явява формулировка на съответни изисквания към Сърбия».
«Ако сърбите — продължил посланика — приемат всички поставени изисквания, то това би бил за Бертхолд (австрийския министър на външните работи — прим. Е.Г.) извънредно неприятен изход».
Австрийското правителство си набива мозъка за това какви искания биха могли да бъдат отправени към Сърбия, чието приемане биха били напълно изключени.
На помощ дошъл находчивия германски император. Той дал на правителството на Австрия практически съвет:
«Очистете Санджак (завладян от Сърбия след войната от 1912 г. с Турция Нови-Пазарски окръг. — прим. Е.Г.)! Тогава сметището ще е налице!»[11].
Едновременно посланика Чиршский получил указания от Берлин за ускоряване на конфликта на Балканите. «Всички частни беседи на фон-Чиршский, — спомнел си в своите мемоари бившия австрийски министър на външните работи Чернин — се свеждаха по онова време до общ мотив —“сега или никога!”»[12].
Германският посланик в разговори с австрийски министри подчертал, че в момента Германия е готова да подкрепи Австрия с всички средства и средства, но само при условие, че Австрия „няма да преглътне сръбския шамар“, т.е. решава предварително, че ще отхвърли всеки отговор на Сърбия на австрийския ултиматум. Берлин тласкал Австрия към скорошно разгръщане на война под всякакъв предлог.
Така на 14 юли Чиршский успокоил своя император и цялата земеделско-въглищно-металургична върхушка, която се стремяла към война:
«Нотата (австрийския ултиматум на Сърбия. — прим. Е.Г.) ще бъдат подредени по такъв начин, че Сърбия почти със сигурност няма да може да го приеме».
Нотата действително била «изредактирана» правилно и връчена. Сръбското правителство приело повечето арогантни и предизвикателни искания на Австрия, с изключение на тези, които не могли да бъдат приети от нито едно правителство в света. Император Вилхелм, прочитайки отговора на Сърбия, забелязал, че ако получи такъв отговор на ултиматума, то той би напълно го удовлетвори. Но не било нужно удовлетворение, а война. Австрийският кабинет се придържал към факта, че Сербия не приела ультиматума изцяло и повод за войната бил готов.
- Метод на гранични схватки, които «случайно» започват, след това «случайно» се разгарят» и преминават в организиранан война.
Пример — началото на I балканска война през октомври 1912 г. Тогава, както се изразил Ленин, лидерите на балканския кокошарник, оградени от "империалистическите лисици", били готови да се хвърлят един на друг. Нямало само «приличен» повод за драка.
Империалистите от Англия, Франция и Германия поели по пътя на организация на гранични излети. Македонските комитаджи, българските и сръбски граничари започнали стрелби и маневри. Банди български престъпници под ръководството на Сандански и Чернопеев, заедно с отряди граничари, преминават границите на Турция и други съседни държави и организират грабежи [13]. На границата с Черногория бандити и граничари разрушават цели турски поселения[14].
В отговор на това турските воински части преминават в няколко пункта по границата с България и нейните съюзници. Разиграха се кървави битки (на 14 октомври край Враня, на 15-и при Ристовац и при Мердар) с участието на до 20 000 щика [15]. Воюват вече не банди, а цели регулярни дивизии.
На 17 октомври 1912 г. европейските империалисти добиват своето. В един и същ ден Турция обявява война на съюзните държави, а съюзниците — на Турция. Пункт 2 от турското обявяване на война гласил:
«Вървят ежедневни нападения (от страна на българи и сърби. — прим. Е.Г.) на турските постове и позиции по цялото протежение на границата».
А пункт 3 от българско-сръбското заявление за войната отбелязвал:
«Вървят турски атаки, в нарушение на международните правила, против български и сръбски аванпостове»[16].
В резултат пограничните сблъсъци и рейдове на малки банди послужили и на двете страни, като достатъчен «аргумент» за «необходимото» встъпване във войната. Очевидно буржоазията в Турция, България и Сърбия добре е научила заветите на Бисмарк, че победоносните войни могат да бъдат лесно оправдани само когато тези войни са принудени (по-точно, представени са като такива).
- Случай на открито завладяване с въоръжена сила на градове, пристанища, парче чужда територия. С други думи грабеж посред бял ден.
Граф Вите си спомнил, че на 23 ноември 1896 г. имало секретно съвещание на правителството под председателството на Николай II. Обсъждал се доклада на руския посланик в Константинопол- Нелидов.
«На тази среща Нелидов разви идеята, че скоро ще настъпи катастрофа в Турската империя и за да се предотврати ситуацията, в която може да се окаже Русия, Горният Босфор трябва да бъде превзет, причинявайки, ако е необходимо, такива събития, които биха ни дали правото и възможността да го извършим»[17].
Това предложение не било ново. Върхушката на земевладелската аристокрация, най-големите търговци, а по-късно и уралските и други индустриалци тласнали Александър II и Александър III да завладеят Босфора и Дарданелите. Проектите за залавяне на турския проток в съда бяха защитени от генералите Обручев и Куропаткин. На помешчиците и капиталистите в Русия им бил нужен пряк и кратък път до Средиземно море и Балканите, за да изнасят зърно, селскостопански суровини, метал, въглища, за да завладеят пазарите на Южна Европа, Близкия изток и Северна Африка.
Вите, по негови думи, на съвещанието се изказал категорично против константинополската авантюра. Но Николай II се съгласил с предложението на Нелидов. По указания на царя били разработени техническите подробности за завземането на Босфора, до текста на условната телеграма на Нелидов, която трябвало да бъде сигнал за започване на военни действия. Дори бил назначен служител на дежурното министерство на външните работи, който незабавно да предаде тази телеграма на военните и военноморските министри. Но тогава, под влиянието на т.нар. „Английска партия“ в двора (Великият херцог Владимир Александрович, Победоносцев и други влиятелни придворни - акционери на британски банки и предприятия), проектът за завземане на Босфора бил оставен настрана. Но от време на време този проект „изплувал“ и подготовката по него продължила (вж. Речта на царския министър на външните работи Изволски на 21 януари 1908 г .; бележка до царя от Сазонов от 23 ноември 1913 г .; заседание на руския кабинет на 21 февруари 1914 г. относно „Мерки за подготовка на възможно представяне в проливите“)[18].
Какви били последствията от цялата тази подготовка на царското правителство към завладяването на проливите? През август 1914 г. започнали трагикомичните перипети на руско-турските преговори за военен съюз. Турското правителство неочаквано предложило на руското правителство своя съюз срещу Германия и Австрия. Царското правителство в отговор упорито се отклонявало от сключване на такъв съюз. Защо? Защото такъв съюз би бил извънредно изгоден за народите на Русия, защото ще затрудни военните действия на Германия на Балканите и в Черно море. Но съюза с Турция бил извънредно неизгоден за руския империализъм. На Руското правителство било необходимо, Турция да встъпи против Русия в съюз с Германия, за да има «законен» повод за завладяване на проливите. Даже неутралитет на Турция не устройвал царизма. Руският (а зад гърба му и френският) капитализъм изисквали Проливите като ключ към пазарите на Балканите, цялото Източно Средиземноморие и Западна Азия.
Техните политически „наставници“ и „старши сътрудници“ - банкерите от лондонското Сити и собствениците на тежката английска индустрия, се аргументирали не по-лошо от царските политици. В 1919 г. излязла книгата-спомени на бившия командващ британски флот лорд Фишер. Там лорда откровенно признава, че било замисляно нападение на Германия до началото на първата световна война. „Още през 1908 г. предложих на краля„ “to Kopenhagen the German fleet” “” [19], т.е. по време на мир внезапно да атакуваме германския флот в германските пристанища и бази, както някога са правили британците с датския флот, който е бил разположен в техните води на пътя на Копенхаген.
От «големите» империалисти не изоставали и «малките». Струва си да си припомним действията на България в началото на II Балканска война, която бе развихрена поради разделянето и ограбването на бившите турски територии.
На 25 февруари 1913 г. Сазонов- царски външен министър, телеграфира на посланика в София:
«Гръцкият външен министър се оплака, че България се опитва да разшири евентуално окупацията си и изпраща войски в окупираните от Гърция райони около Солун. Кървавите сблъсъци между гърци и българи зачестяват. Според нашата телеграфна агенция българите са нападнали Нигрита със значителни сили във вторник вечерта. Сражението продължило в четвъртък и петък, при това и двете страни са понесли тежки загуби»[20].
Аналогични събития се развили и на сръбския фронт. В същото време битките между сръбски, български и гръцки войски се водят на фона на факта, че тези държави са официални съюзници във войната срещу Турция. Когато битките за „турското наследство“ между тези съюзници достигнали най-голяма ярост, правителствата на Гърция, България и Сърбия направили скромни изявления за „опасни течения, застрашаващи силата на Балканския съюз“ и отправяли „братски призиви“ един към друг. При това тези три държави енергично провеждали скрита мобилизация и прегрупиране на войски, за да може отново да се впуснат в бой ― само че вече помежду си. Мобилизацията и цялата подготовка се прикривали със заявления на министри за това, че София, Белград и Атина
«са дълбоко убедени в необходимостта и плодотворността на съюза, който е дал толкова благоприятни резултати»[21].
С раздела на «турското наследство», съюзниците веднага започнали да се грабят едни други. На 11 май 1913 г. руското посолство съобщило в Петербург:
«По получени сведения, българите от една страна, преминали в настъпление през Ангиста, от друга ― през Струма и завземайки ги изтласкали гърците. Атинският кабинет с гоялмо безпокойство иска от Сърбия помощ»[22].
След дълги спорове, заплахи и неудачен арбитраж настъпил 17 юни. По време на заседание на сръбската скупщина (парламента на Сърбия) постъпила телеграма:
«В 2 часа българите нападнали на сръбската войска от Ищиб до Злетово, т.е. по цялата линия Овчето поле, а така също и по линията на другите позиции»[23].
В този ден се изяснило, че «…българите са атакували не само Сръбския фронт, но и Гръцкия»[24]. След това станало известно, че в зоната на сръбската окупация станало не кавга, а сериозно сражение с българската войска. На слабите позиции на съюзната сръбска армия българите през ноща внезапно хвърлили две свои армии, около 90 000 щика и саби[25]. Според документи, открити по-късно [26], е установено, че нападението върху сръбския регион на окупация е организирано от най-високата военна клика на България - цар Фердинанд, главнокомандващия Савов и други висши държавни чинове. Работата била в това, че тези бивши турски територии, които завладяла Сърбия, имело хубави земи, удобни пътища и много бедни селяни. На това и се заризили стопаните на крупната българска икономика ― полупомешчици-полубуржоа. По думите на бившия български министър-председател Гешов, цар Фердинанд се надявал в своето престъпно безумие да постави Европа и съюзниците пред свършен факт за завзетите спорни територии. Имало обаче информация [27], че сръбското правителство (публикувано на 25 юни 1913 г. във вестник „Мир“, обявяване на война на Гърция) и гръцкото правителство (намерението да обяви война на Сърбия от 14 юни) имали също грабежни планове.
В крайна сметка, след едноседмични боеве и загуба на 40 000 убити и ранени, "съюзниците"- българи, сърби и гърци, заявили (25.06 - 08.08.1913 г.), че воюват помежду си, а не изобщо, като „съюзници" и с „братски" отношения.А започнало всичко, като съюз на три разбойника, грабещи бивш разбойник.
Този пример добре показва колко нестабилни и неустойчии са съюзите на капиталистите и техните правителства, когато става въпрос за разделяне на ограбено богатство, разделяне на пазари, суровини, плодородна земя, транспортни пътища, зони за износ на капитал и т.н. Но главните жертви на подобни "съюзи" и войни винаги са работници и трудещи се които се карат от правителствата да се борят за печалбата на шепа магнати.
- Факт на въоръжено нападение. Тук, както се казва картите са на масата. Но се случва и самият факт на атаката да не е все още, но се извършва мобилизация. Тук е нужно нещо да разделим.
Мобилизацията е война. Това положение във военната наука действало в течение на XX век. Понякога то действа и днес. В условията на икономиката и технологиите на капитализма било достатъчно да се използва мобилизационният механизъм, за да стане войната неизбежна и неотвратима. Невъзможно било да се върбе всеобщата мобилизация.
Мобилизацията бива обща и частична. Бива скрита и открита. Мобилизациите от миналия век били всякакъв тип- общо открита и частично скрита. И обратно. В настоящите условия буржоазията може да не извършва общи мобилизации: за малки войни са достатъчни скрити частични мобилизации. Или „малки“ мобилизации, когато отделни военни части и отделни групи от наборни войници се привеждат в бойна позиция. Такива действия, по принцип се правят много стриктно и бързо.
През миналия век, когато правителствата обявявали мобилизация от всякакъв тип, в съседните държави разбирали, че войната е неизбежна. Оттук - изключителното внимание на правителствените и икономическите кръгове към чужди мобилизационни постановления. Оттук― борбата в тези кръгове за обявяване на мобилизация у себе си. Понякога такава борба достигала до пряка престъпност. Ярък пример ― поведението на руския генерален щаб в навечерието на «последната» империалистическа война. Характеристика на това поведение намираме в „Спомените“ на генерал Сухомлинов- бившият военен министър, както и в „Дневникът“ на руското министерство на външните работи.
На 24 юли 1914 г., точно една седмица преди германското обявяване на войната, царският министерски съвет решава да обяви мобилизацията на четири военни окръга и двете флотилии- черноморската и балтийската [28]. Било ясно, че мобилизацията на Балтийския флот не би могла да има нищо общо с конфликта между Австрия и Сърбия. Тя не била нищо повече от подготовка за война с Германия [29]. Следователно мобилизацията в Балтийско море трябвало да бъде обяснена по някакъв начин, покрита с нещо.
На 29 юли Германия реагирала на мобилизацията в Русия с рязък протест. При получаване на германския протест се провела спешна среща между Сазонов и Сухомлинов и Янушкевич, началник на генералния щаб.
«След обстойно обсъждане на ситуацията - гласил протокола от заседанието - както министрите, така и началникът на генералния щаб стигнаха до заключението, че с оглед на малката вероятност да се избегне война с Германия, е необходимо да се подготвите навреме за такава война по всякакъв възможен начин и следователно не бива да се рискува да се забави общата мобилизация по-късно, като се извърши частична мобилизация сега. Заключението на срещата беше незабавно съобщена по телефона на императора, който изрази съгласието си за издаване на съответните заповеди. Новината за това беше приветствана с възторг от близък кръг хора, които бяха инициирани по случая. ».
Защо частичната мобилизация противоречи на общата? Защото при частични всички канали и механизми за мобилизация вече са заети, но само част от населението е поставено под оръжие. Разширяването на случая до пълна мобилизация в хода на частична, означава претоварване на държавата и нейната икономика и създаване на общ хаос и объркване. Тук частното противоречи на цялото.
Но вечерта на същия ден Николай отдръпнал своето съгласие за пълна мобилизация. Преди това той обменил телеграми с германския кайзер, който предложил своето посредничество в изглаждане на австро-сръбския конфликт. Кайзер Вилхелм II уверил Николай, че Германия не иска война в Европа. Но Вилхелм нахитрил, добивайки така, че Германия изпреварила Русия и Франция в общата мобилизация. От друга страна, руския империализъм искал от самодържавието завоевания на юг, нови пазари, земи и грабеж. От трета страна, британския империализъм прилагал всички сили за вкарване на Русия във война с Германия. От четвърта страна Николай бил притиснат от "германската партия", която включвала съпругата му, Гришка Распутин и други влиятелни лица, заинтересовани Русия да бъде все по-отворена за германския капитал.
На следващата сутрин Сазонов моли [30] Кривошейн (най-влиятелният от царските министри) да убеди Николай да се върне към вчерашното решение. Сухомлинов, Янушкевич и Сазонов се събират в апартамента на Янушкевич и „убеждават“ Николай по телефона. Скоро Сазонов отива на аудиенция при царя и убеждава Янушкевич да му се обади веднага, щом Николай се съгласи на пълна мобилизация.
«След това - казва Янушкевич - ще си тръгна, ще си счупя телефона и като цяло ще взема всички мерки, така че по никакъв начин да не бъда намерен да давам противоположни заповеди по смисъла на нова отмяна на общата мобилизация»[31].
Сазонов след час разговор с царя все пак го убедил в «германското коварство и вероломство» и взел от него ново съгласие на пълна мобилизация.
«След като предал най-високата заповед на генерал Янушкевич, който го чакал нетърпеливо, министърът, позовавайки се на сутрешния разговор, добавил: „Сега можете да счупите телефона“.».
Узнавайки за това, в Берлин били принудени да подготвят нота за обявяване на война на Русия. След седмица посланик Пурталес я връчил на Сазонов[32]. В нотата се казвало, че в резултат от произведената от Русия
«…мобилизация на цялата съвкупност на своите сухопътни и морски сили… Германската империя се оказала пред сериозна и непосредствена опасност. Ако императорското правителство не предприеме мерки за предотвратяване на тази опасност, това би подкопало сигурността и самото съществуване на Германия.» и т.н.
Така било поставено началото на империалистическата война. На думи всички били за мир и се обвинявали едни други в агресия. Всъщност разбойниците вече се вкопчили в бой за ново преразделяне на света.
Конец 1 части
Подготовил: Е. Глумов
Продолжение.
[1] Ленин, ПСС, т. 36, изд. 5, стр. 328.
[2] Ленин, ПСС, т. 33, изд. 5, стр. 409.
[3] Ленин, ПСС, т. 45, изд. 5, стр. 321.
[4] O. Von Bismark. Gedanken und Erinnerungen. B. II, S. 78-93.
[5] Un livre un ministиre un affaires йtrangиres franзais jaune («Жёлтая книга французского министерства иностранных дел») № 147, 1914 г. (копия).
[6] W. Wilson. A. History of American People. N.Y. Harpers, 1902, t. V, p. 270 (репринт).
[7] См.: С. Ниринг, Д. Фримен. Дипломатия доллара. Л.: Нева, 1926, стр. 74.
[8] См.: Материалы по истории франко-русских соглашений за 1910-14 гг. М.: 1922, стр. 298.
[9] См.: Ключников, Сабанин. Международная политика новейших времён в договорах, нотах, декларациях. М.: 1925, вып. 1-й, стр. 395.
[10] Жорж Луи. Заметки посла. М.: 1925, стр. 35.
[11] К. Каутский. Как возникла мировая война. М.: 1924, стр. 90-91.
[12] О. Чернин. В дни мировой войны. М.: 1923, стр. 26.
[13] Wagner. Vers la victorie avec les armкes bulgares. P., 1913, p. 99, 212, 213.
[14] Lauzanne. Au ehevat de la Turquie. P., 1913, p. 35-36.
[15] Barhy. Les victories serbes. P., 1913. P. 37.
[16] Jahrbuch das Vцlkerrachts, B. II. H. I., 1914, № XII и XIII.
[17] Витте. Воспоминания. Царствование Николая II, т. I. стр. 88-92.
[18] См.: сборник «Константинополь и проливы», изд. НКИД. М.: 1925 г., вып. I и II. Также см.: М.Покровский. Три совещания в сб. «Империалистическая война», стр. 103-111. Сб. «Раздел Азиатской Турции по секретным документам бывшего министерства иностранных дел». М., 1924 г., стр. 56.
[19] «Мемуары германского кронпринца». М.: 1923 г., стр. 9.
[20] «Оранжевая книга» № 136. 1919 г.
[21] Jahrbuch des Vцlkerrechts, № XLIII.
[22] «Оранжевая книга» № 173.
[23] Там же, № 272.
[24] «Зелёная книга румынского министерства иностранных дел» № 167, 1913 г.
[25] «Оранжевая книга» № 167, 1913 г.
[26] Гешов. Балканский союз. Воспоминания и документы, т. II, 1915 г., стр. 67-70. Гешов. Преступное безумие и анкета о нём (статья).
[27] Enquete dan les Balkans. P. 1914, p. 189, 204.
[28] «Красный архив», т. IV. Начало войны 1914 г. Подённая запись б. министерства иностранных дел, стр. 8.
[29] См.: Покровский. Как возникла мировая война. Сб. «Империалистическая война», стр. 144-152.
[30] «Красный архив», т. IV, стр. 22.
[31] Там же, стр. 29-30.
[32] «Оранжевая книга», № 76, 1914 г.
