От Нейтън Ричардсън*

  Изследване как контролът върху петролните ресурси подхранва империалистическите амбиции и какво предлага социалистическата перспектива като алтернатива Венецуела отново стои на кръстопътя между империалистическа агресия и национална съпротива. Богатата на петрол почва – потенциално основа за социален прогрес и независимост – остава обект на ожесточена борба между чуждестранен капитал, местни олигарси и бюрократични интереси.

  Въпреки че това богатство трябва да принадлежи на венецуелския народ, то продължава да се третира като стока за глобални спекуланти. Наскоро Доналд Тръмп и подкрепяни от САЩ фигури като Мария Корина Мачадо излязоха в светлината на прожекторите, прокарвайки схеми за приватизация и открито се обвързвайки с корпоративни интереси.

  Тяхната реторика за „свобода“ и „демокрация“ прикрива брутална реалност: план за предаване на националното богатство на Венецуела на империалистически монополи, задълбочавайки неравенството и експлоатирайки работническата класа. В тази подновена борба за петрол, капитал и суверенитет залозите не биха могли да бъдат по-високи – не само за Венецуела, но и за всички работници, изправени пред империалистическо господство по целия свят.

  Исторически контекст

  Петролът на Венецуела отдавна е двигател както на нейната икономика, така и на чуждестранната намеса. От началото на 20-ти век американските корпорации и западните сили се отнасят към петролното богатство на страната като към свое за присвояване – подкрепят послушни правителства, дестабилизират популярните и саботират всеки опит за използване на приходите от петрол за обществени облаги. През целия 20-ти век многократно са използвани преврати, санкции и финансов натиск, за да се подчини икономиката на Венецуела на чуждестранни монополи.

  Под управлението на Уго Чавес Боливарианската революция бележи исторически опит за възстановяване на националния суверенитет и пренасочване на петролното богатство към социална трансформация. Чрез национализацията на ключови индустрии и създаването на обширни социални програми Венецуела оспори както империалистическата хегемония, така и местната буржоазия. Това неподчинение провокира безмилостна враждебност от страна на Вашингтон и неговите съюзници, което доведе до икономическа война, санкции и политическа дестабилизация. Следователно борбата за петрола на Венецуела не е просто икономическа – тя е класова борба между тези, които се стремят да впрегнат националните ресурси за колективното благо, и тези, които биха ги експлоатирали за частно обогатяване.

  Империалистически амбиции днес

  Днес Венецуела е изправена пред подновена вълна от империалистически натиск, воден от политически и корпоративни интереси на САЩ, отчаяни да си възвърнат контрола над енергийните си резерви. Фигури като Доналд Тръмп и Мария Корина Мачадо открито се застъпват за приватизацията на националните индустрии и подчиняването на венецуелския петрол на Уолстрийт и транснационалните енергийни корпорации. Откритото обещание на Мачадо да „приватизира цялата ни индустрия“ сигнализира за директно завръщане към неолибералния ред, който някога е укрепвал бедността и зависимостта.

  Тези маневри, както винаги, са прикрити с реториката на „демокрация“ и „човешки права“, но съдържанието им е безпогрешно империалистично. Те целят да демонтират това, което е останало от публичната собственост, да смажат организираната сила на работническата класа и да възстановят господството на чуждестранния капитал. По този начин Венецуела продължава да служи като бойно поле между империалистическата експлоатация и борбата на народа за истински суверенитет и социализъм.

  Противоречията на правителството на PSUV

  Докато империалистическата намеса трябва да бъде съпротивлявана безкомпромисно, последователният социалистически анализ не може да игнорира противоречията в самото правителство на PSUV. Администрацията на Мадуро, позовавайки се на „икономически реализъм“ и „национално възстановяване“, разреши сделки с империалистически корпорации като Chevron, предоставяйки им подновен достъп до венецуелски петрол чрез партньорства с PDVSA. Тези споразумения, макар и представени като прагматични отговори на санкциите, всъщност представляват опасна отстъпка на капиталистическите сили и крачка встрани от революционните принципи.

  Чрез повторното въвеждане на чуждестранен капитал под прикритието на стабилизация, правителството рискува да подкопае контрола на работниците и да възстанови зависимостта си от империалистическите пазари. Подобни политики разкриват социалдемократическите, опортюнистични тенденции в управляващия апарат – където революционните лозунги съществуват едновременно с пазарните отстъпки. Тази ориентация размива границата между антиимпериализма и класовото сътрудничество, заплашвайки да подкопае самите основи на боливарския процес. За да напредне истинският социализъм, работническата класа на Венецуела трябва да утвърди своето независимо лидерство, противопоставяйки се както на чуждестранния грабеж, така и на бюрократичния компромис.

  Въздействие върху венецуелската работническа класа

Основната тежест на тези политики – както империалистическа агресия, така и вътрешен опортюнизъм – пада директно върху работническата класа. Санкциите опустошиха жизнения стандарт, но също така и вътрешните мерки за строги икономии, девалвациите и пълзящата приватизация. Ерозията на трудовите права, инфлацията и свиването на социалните програми тласнаха милиони към несигурност. И все пак, въпреки огромните трудности, венецуелската работническа класа продължава да се организира: от профсъюзи и работнически съвети до местни комуни и кооперации, борбата за контрол върху производството и разпределението продължава.

  Тази съпротива подчертава една фундаментална истина: суверенитетът без работна власт е празна фраза. Борбата срещу империализма трябва да бъде неразделна от борбата срещу вътрешните класови привилегии, корупцията и капиталистическата реставрация. Бъдещето на Венецуела зависи от съзнателната организация на нейните работници като централна сила както в политическия, така и в икономическия живот.

  Социалистическа перспектива

  Пътят напред на Венецуела не е в компромис с империализма или илюзията за модели на „смесена икономика“, а в задълбочаване на работната власт и демократичния контрол върху производството. Петролната индустрия, банките и големите предприятия трябва да бъдат напълно национализирани под ръководството на работниците и интегрирани в планова икономика, насочена към социални нужди, а не към печалба. Социализмът не се постига само чрез държавна собственост – той изисква активно участие и контрол на работническата класа. Само чрез демократично планиране, солидарно производство и организация на местно ниво страната може да се освободи от зависимостта и да изгради икономика, основана на човешките нужди и колективния прогрес.

  Борбата на Венецуела за петрола и индустрията остава решаващ фронт в глобалния конфликт между труда и капитала. Тръмп, Мачадо и техните империалистически поддръжници се стремят да реколонизират страната чрез приватизация и грабеж, докато правителството на PSUV рискува да разводни революционното наследство чрез опортюнистичен компромис. Венецуелската работническа класа стои в центъра на това противоречие – нейната организирана сила ще определи резултата. Истинската солидарност с Венецуела означава да се застане не на страната на правителствата или корпоративните интереси, а на страната на работниците, селяните и народните организации, които продължават да се борят за социализъм. Тяхната борба е световната борба – за независимост от империализма, за равенство и за освобождение на труда от веригите на капитала.

  * Нейтън Ричардсън е писател: dawn1776.substack.com