От Никос Мотас

  В продължение на години ФИФА настояваше, че футболът трябва да остане свободен от политика. Този принцип многократно е бил използван, за да се санкционират привържениците заради банери и лозунги, да се предупредят играчите срещу политически жестове и да се напомни на националните федерации, че играта не трябва да се превръща в платформа за политическо изразяване. И все пак, този прокламиран ангажимент да се държи политиката извън футбола се оказа забележително селективен.   Очевидно политиката става неприемлива само когато идва от привърженици, играчи или по-широки социални движения – не когато обслужва интересите на буржоазни правителства, мултинационални монополни групи и тези, които държат икономическа власт.

  Нищо не е разкрило това противоречие по-ясно от отвратително сервилното поведение на президента на ФИФА Джани Инфантино към Доналд Тръмп преди Световното първенство през 2026 г. Инфантино е отишъл далеч отвъд протокола, очакван от ръководител на международна спортна организация. Неговите многократни публични изяви редом с Тръмп и желанието му да култивира тази връзка разкриват нещо далеч по-значимо от съмнителна лична преценка: те разкриват ръководство на ФИФА, което вече не се стреми просто да управлява световния футбол, а все повече действа в знак на уважение към политическата власт, империалистическото влияние и интересите на големия капитал.

  Ако все още имаше някакви съмнения относно позицията на ръководството на ФИФА, те бяха разсеяни, когато Инфантино реши да връчи на Доналд Тръмп така наречената... „Награда за мир“ на ФИФА. Малко решения биха могли по-добре да илюстрират политическия и морален фалит на днешната ФИФА. Почитането на политическа фигура, чието досие е белязано от военна ескалация, непоколебима подкрепа за опустошителната война на Израел срещу Газа, изнудването и удушаването на кубинския народ, многократните заплахи за военна сила и преследването на империалистически интереси по целия свят, не е просто акт на удивителен цинизъм. То показва колко лесно ръководството на ФИФА изоставя прокламираните си принципи, когато е заложена близостта до политическа и икономическа власт.

  И това не бива да изненадва никого. Съвременният футбол се превърна в един от най-печелившите сектори на световната развлекателна индустрия. Правата за излъчване, спонсорските споразумения, букмейкърските компании, инвестиционните фондове и мултинационалните корпорации генерират огромно богатство, докато институциите, управляващи спорта, са дълбоко вградени в тази търговска екосистема. При такива условия едва ли е случайно, че ръководството на ФИФА се чувства по-спокойно в компанията на президенти, милиардери и корпоративни ръководители, отколкото сред милионите привърженици, чиято страст е превърнала футбола в най-популярния спорт в света. При управлението на Инфантино ФИФА все повече се държи не като независима спортна институция, а като доброволен и сервилен партньор на онези, които доминират политическия и икономически ред.

  Противоречието става още по-поразително, когато се сравни със собствената реторика на ФИФА. Политическите послания отдолу – независимо дали се отнасят до социална несправедливост, расизъм, война или права на работниците – рутинно се третират като заплаха за неутралността на играта. Политическите послания отгоре обаче се приемат лесно, когато засилват търговските партньорства, повишават дипломатическия престиж или укрепват отношенията с правителства, способни да прокарват икономическите интереси на ФИФА. Неутралността, изглежда, се отнася само за тези, които нямат икономическа или политическа власт.

  Проблемът обаче се простира далеч отвъд самия Джани Инфантино. Той не превърна футбола в стока; той председателства институция, която все повече отразява по-широката логика на капиталистическото развитие. Тъй като всяка сфера на социалния живот е подчинена на преследването на печалба, футболът също е преобразен в глобален пазар. Стадионите се превръщат в инвестиционни проекти, клубовете стават финансови активи, привържениците се свеждат до потребители, а големите турнири все повече се третират като възможности за търговска експанзия.

  Колективният труд, креативността и емоционалните инвестиции на милиони генерират огромно богатство, но това богатство е концентрирано в ръцете на корпорации, медийни конгломерати, спонсори и футболни бюрокрации.

  Следователно е невъзможно да се отдели комерсиализацията на футбола от икономическата система, в която той функционира. Нарастващото влияние на мултинационалните корпорации върху играта, неуморното търсене на нови пазари и все по-тесните отношения между ръководните органи на футбола и политическите лидери не са злополучни отклонения от идеалите на спорта. Те са напълно съвместими със система, в която печалбата неизбежно има предимство пред социалните нужди.

  Футболът остава едно от малкото културни явления, способни да обединят милиони обикновени хора от различни континенти, езици и култури. Именно поради това изключително социално влияние, той се е превърнал в обект на изключителна политическа и търговска конкуренция.


Колкото по-близо ФИФА се обвързва с правителствата и корпоративната власт, толкова повече се дистанцира от онези, които винаги са били истинските пазители на играта: работниците, които са я изградили, привържениците, които я поддържат, местните общности, които я поддържат жива, и поколенията млади хора, за които футболът никога не е бил просто поредната стока.

  Следователно, даването на червен картон на ФИФА означава много повече от изразяване на възмущение от поведението на един президент на ФИФА. Това означава отхвърляне на нарастващото подчинение на най-популярния спорт в света на интересите на политическата власт и големия капитал. Докато футболът остава подчинен на логиката на печалбата, ръководството на ФИФА ще продължи да възнаграждава силните, да се съобразява с империалистическите интереси и да заглушава онези, които ги оспорват.

  Очевидно това не е просто провал на характера на един президент; това е неизбежната последица от система, която е превърнала световната игра в поредната печеливша стока. Защитата на футбола от този курс следователно не е просто въпрос на спортна етика. Това е част от по-широката борба срещу комерсиализацията на всяка сфера на социалния живот и за общество, в което човешките нужди, а не корпоративната печалба и империалистическите амбиции, определят приоритетите.

  * Никос Мотас е главен редактор на „В защита на комунизма“.