От Никос Мотас На 16 юли, по време на министерската среща на Държавния департамент на САЩ, посветена на възраждането на политическия тероризъм, държавният секретар Марко Рубио произнесе една от най-откритите антикомунистически речи, чути от висш американски служител от години.

  Говорейки пред представители на повече от шестдесет държави, Рубио заяви, че комунизмът си представя „свят без смелост, без креативност или амбиция, без герои или слава... без Бог“. Той отиде дори по-далеч, представяйки марксистките революционери като идеологически спътници на терористите и призовавайки за обновена международна кампания срещу това, което той нарече „крайноляв политически тероризъм“.

  В речта на Рубио нямаше нищо особено оригинално. Всяко обвинение отеква в антикомунистическата пропаганда повече от век. От потушаването на Парижката комуна през 1871 г. до Студената война, антикомунизмът многократно се е осланял на един и същ речник на страха, само че адаптиран към политическите нужди на всяка епоха. И все пак неговите забележки заслужават внимание, защото разкриват нещо по-дълбоко от враждебността към комунизма. Те разкриват интелектуалния фалит на самия антикомунизъм. Рубио си въобразява, че описва марксизма. В действителност той описва ценностите на капитализма и след това осъжда комунизма за отказа си да ги приеме. Ръководителят на външната политика на САЩ твърди, че комунизмът си представя свят „без герои“. Нищо не може по-добре да илюстрира бедността на антикомунистическата мисъл. Капитализмът винаги се е нуждаел от герои, защото никога не е вярвал на обикновените хора. Неговата история е населена с президенти, милиардери, генерали и предприемачи – „великите мъже“, за които се предполага, че са отговорни за всеки скок на цивилизацията. Останалата част от човечеството е сведена до ролята на зрители, от които се очаква да се възхищават на управляващите, вместо да признаят собствената си сила да оформят историята.

  Марксизмът преобърна цялата тази митология. Той извърши непростимото престъпление да каже на работниците, че те – а не президенти, милиардери или крале – са създателите на историята. Това е единственият урок, от който всяка управляваща класа се страхува повече от всички останали. Общество, убедено, че историята принадлежи на необикновени личности, винаги ще чака друг спасител. Работническата класа, която открие, че може да стане субект на историята, вместо неин обект, вече не иска разрешение да промени света. Комунизмът не премахва героизма; той го прехвърля от малцина на мнозина.

  Рубио също така обвинява комунизма в потушаване на амбицията. Но това зависи изцяло от това как човек дефинира думата. В моралната вселена на капитализма амбицията означава изкачване над другите: натрупване на богатство, притежаване на повече собственост, контролиране на корпорации, доминиране на пазари и в крайна сметка на цели нации. Успехът се измерва не с това, което човек допринася за обществото, а с това колко притежава. Система, изградена върху конкуренцията, не може да си представи амбицията, освен като безмилостно преследване на лична изгода.

  Марксизмът предлага коренно различен стандарт. Той не се възхищава на амбицията да се обогатиш чрез труда на друг човек или да изградиш богатство от експлоатация. Неговата амбиция е колективна, а не индивидуална: да премахне бедността, вместо да печели от нея, да елиминира експлоатацията, вместо да я управлява, и да постави богатството, създадено от обществото, под собствен контрол на обществото. Рубио бърка отхвърлянето на алчността с отхвърлянето на амбицията. По този начин той разкрива едно от най-дълбоките предположения на антикомунизма: че без неравенство човешките същества няма да имат към какво да се стремят.

  Държавният секретар на САЩ твърди, че комунизмът е свят „без творчество“. Това обвинение се основава на една от най-старите илюзии на капитализма: убеждението, че тези, които притежават, са същите хора, които създават. В капиталистическото въображение творчеството се измерва с патенти, търговски марки и корпоративен успех. Ако едно изобретение носи името на мултинационална корпорация, то се чества като иновация. Ако прави милиардер още по-богат, то се превръща в доказателство за индивидуален гений.

  Реалността разказва различна история. Всеки мост, железопътна линия, болница, електроцентрала, фабрика и изследователска лаборатория е продукт на колективния човешки труд. Учените правят открития, инженерите превръщат идеите в реалност, работниците изграждат света с ръцете си, а учителите обучават поколенията, които правят възможен по-нататъшния напредък. И все пак, след като работата е свършена, капиталът пристига, за да претендира за собственост, да регистрира патента и да събере печалбата. Капитализмът е усвоил изкуството да присвоява творчеството, като същевременно убеждава обществото, че го е създал.

  Марксизмът започва от обратната предпоставка. Творчеството не е привилегия на инвеститорите или акционерите; то е колективният капацитет на човечеството да трансформира природата, да разширява знанията и да преобразува самото общество. Истинският въпрос тогава не е дали комунизмът цени творчеството, а защо капитализмът настоява да бърка творението със собствеността.


Рубио се оплаква, че комунизмът си представя свят „без Бог“. Но критиката му повдига по-фундаментален въпрос: може ли едно общество наистина да съществува без нещо, което счита за абсолютно? Капитализмът отговори на този въпрос отдавна. Той не премахна религията; той просто замени нейния обект. Невидимата ръка се превърна в непогрешима сила, пазарът – в негов върховен съдия, а печалбата – в най-висшия морален принцип. Това, което не може да бъде оправдано етично, се обявява за икономически необходимо, сякаш присъдата на пазара е отвъд човешката преценка.

  Всяка религия е изисквала жертви. Капитализмът не е изключение. Неговите жертви не се принасят на каменни олтари, а чрез безработица, строги икономии, бедност и война. Работниците губят прехраната си, пенсионерите – достойнството си, а цели нации – суверенитета си, всичко това в името на възстановяването на „пазарното доверие“. Финансовите институции издават присъдите, правителствата ги прилагат, а на обществото се казва, че няма алтернатива. Такава е теологията на капитала.

  Марксизмът отхвърля този фатализъм. Той настоява, че пазарите са човешки институции, а не природни закони, и че икономическите системи трябва да служат на хората, а не да им командват. Държавният секретар на САЩ третира този отказ да се поклони пред капитала като враждебност към религията. В действителност, това, което марксизмът отхвърля, е издигането на всеки социален ред до статута на нещо свещено и неоспоримо. Именно затова той остава непоносим за онези, чиято власт зависи от убеждаването на човечеството, че капитализмът не е просто икономическа система, а самата съдба.

  Сред многото клишета на Рубио, може би никое не е по-показателно от твърдението му, че комунизмът е „сив“. Човек е изкушен да се запита: в сравнение с какво? С ослепителния спектакъл на консуматорския капитализъм, където всеки билборд обещава щастие, всеки екран изисква внимание и всяко желание мигновено се трансформира в друга стока? Рубио бърка цвета с потреблението, защото е бил научен, че изобилието се измерва с това, което пълни витрините на магазините, а не с това, което обогатява човешкия живот.

  Ако има наистина сива цивилизация, това е тази, в която милиони прекарват десетилетия в стъклени офис кули, произвеждайки богатство, което никога няма да притежават. Това е свят, където приятелството отстъпва място на работа в мрежа, образованието се превръща в инвестиция, здравеопазването в бизнес, културата в маркетингова стратегия и дори самотата в друга търговска възможност. Цветовете може да са по-ярки, рекламите по-големи, а продуктите по-изобилни, но зад спектакъла се крие монотонна реалност: всеки аспект от живота в крайна сметка се свежда до неговата разменна стойност.

  Комунизмът никога не е обещавал общество, преливащо от стоки. Той обещава нещо далеч по-радикално: общество, в което човешките същества вече няма да бъдат третирани като стоки. Това е разграничението, което държавният секретар на САЩ не може да схване. След като е объркал свободата с потреблението, той бърка липсата на безкрайно пазаруване с липсата на самия живот.

  Опитът на Рубио да приравни марксизма с тероризма не заслужава нито възмущение, нито учудване. Всяка управляваща класа в крайна сметка развива речник, чрез който опозицията се лишава от политическия си характер и се преобразява в престъпност. Етикетите се променят с времето, но механизмът остава забележително последователен. Тези, които оспорваха религиозната власт, бяха заклеймени като еретици. Тези, които заплашваха монархията, станаха предатели. Синдикалистите бяха заклеймени като агитатори, социалистите като подривни, антиколониалните движения като терористи. Целта никога не е била да се опише политическата реалност, а да се отрече, че може да съществува каквато и да е легитимна съпротива срещу съществуващия ред.

  Същата логика действа и днес. След като всеки революционер бъде определен като терорист, вече няма нужда да се изследват условията, довели до бунт. Експлоатацията изчезва от дискусията, имперското господство се превръща в международна стабилност, а самата съпротива се трансформира в основна заплаха за цивилизацията. Политическият конфликт се свежда до въпрос на прилагане на закона, докато тези, които упражняват насилие чрез война, окупация или икономическа принуда, удобно са освободени от етикетите, които запазват за своите опоненти.

  Няма нищо оригинално в тази реторика. Тя е един от най-старите идеологически похвати в историята: криминализирайте съпротивата, осветете съществуващия ред и наречете резултата мир. Речта на Марко Рубио ни казва забележително малко за комунизма. Тя ни казва много за антикомунизма.


В цялото си обръщение комунизмът не се появява така, както е разбиран от неговите поддръжници или критици, а като проекция на собствените предположения на капитализма. Героизмът се свежда до изключителни личности, амбицията до частно натрупване, креативността до търговски успех, свободата до потребителски избор. Всичко, което попада извън тези категории, става не просто нежелателно, а буквално невъобразимо. Следователно критиката на Рубио разкрива по-малко за марксизма, отколкото за идеологическите граници на системата, от която говори.

  Това е истинската бедност на съвременния антикомунизъм. Той вече не се изправя срещу социализма като политическа теория или като исторически опит, с всичките му постижения, противоречия и неуспехи. Вместо това, той се противопоставя на карикатура, толкова откъсната от реалността, че в крайна сметка казва повече за своя създател, отколкото за своята цел. След като прие капитализма като естествен хоризонт на човешката цивилизация, антикомунизмът е загубил способността си да си представи, че хората могат да организират обществото според фундаментално различни принципи.

  Това интелектуално изтощение става все по-видимо с всяка изминала криза. С задълбочаването на неравенството, умножаването на войните, ерозията на обществените институции и ускоряването на екологичното разрушение, обещанието, че капитализмът представлява последният етап от човешкия прогрес, става все по-трудно за поддържане. При такива обстоятелства антикомунизмът престава да функционира като уверен политически аргумент и започва да прилича на нещо друго: ритуално потвърждаване на вярвания, чиято убедителна сила непрекъснато намалява.

  Карл Маркс пише в „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“, че „Хората правят своята собствена история, но не я правят както си пожелаят“. Рубио говори така, сякаш историята вече е произнесла окончателната си присъда както за капитализма, така и за социализма. Не е така. Историята остава недовършена – както и борбата на човечеството за изграждане на общество, свободно от експлоатация.

  * Никос Мотас е главен редактор на „В защита на комунизма“.