От Никос Мотас Пристигането на Анди Бърнам на Даунинг стрийт 10 отново е съпроводено от познатия хор от илюзии. Казват ни, че Великобритания е навлязла в „нова ера“. Нов министър-председател от Лейбъристката партия обещава надежда, справедливост и обновление.

  И все пак под новата реторика се крие същата стара реалност. Лицата се променят. Мениджърите се променят. Класовият характер на британската държава не се променя.

  Повече от век Лейбъристката партия изпълнява специфична и незаменима роля за британския капитализъм. Консерваторите традиционно защитават интересите на монополния капитал открито и без извинения. Лейбъристката партия защитава точно същите тези интереси под знамето на „прогрес“, „справедливост“ и „национален интерес“. Винаги, когато британският капитализъм навлиза в период на политическа нестабилност или социално недоволство, лейбъристите се изявяват като „приемлива алтернатива“, обещавайки промяна, като същевременно осигуряват непрекъснатата приемственост на буржоазното управление. Това не е историческа случайност. Това е самата политическа функция, която социалдемокрацията е изпълнявала през цялото си съществуване. Лейбъристката партия се е родила от синдикалното движение, но никога не е възприела историческата мисия на работническата класа: свалянето на капитализма и изграждането на социализма. От самото си основаване Лейбъристката партия не се е стремяла да премахне експлоатацията, а да помири труда с капитала. Тя е проповядвала класово сътрудничество вместо класова борба, класов мир вместо класов конфликт. Тя е приемала капиталистическата собственост върху средствата за производство, институциите на буржоазната държава, монархията, империалистическите съюзи на Великобритания и в крайна сметка диктатурата на самия капитал. Лейбъристката партия никога не се е стремяла да демонтира съществуващия ред. Нейната историческа мисия е била да го запази, да го предпази от съпротивата на работническата класа и да придаде на капитализма по-„човешко“ лице, когато системата се нуждае от политическа стабилизация.

  Това е нишката, която преминава непрекъснато през цялата история на Лейбъристката партия. Много е писано за следвоенното правителство на Клемент Атли и неговите социални реформи, преди всичко за създаването на Националната здравна служба и национализацията на ключови индустрии. И все пак тези мерки не представляват преход към социализъм. Това бяха реформи, проведени в рамките на капитализма, предназначени да стабилизират британския капитализъм след опустошенията на Втората световна война, да възстановят изтощена икономика и да защитят дългосрочните интереси на британския монополен капитал. Държавната собственост при капитализма не е социализъм; тя просто прехвърля собствеността от отделните капиталисти към буржоазната държава, като същевременно оставя капиталистическия начин на производство непокътнат. Експлоатацията на наемния труд продължи. Капиталистическите производствени отношения останаха незасегнати.

  Харолд Уилсън адаптира британския капитализъм към променящите се условия на следвоенната епоха, без никога да поставя под въпрос неговите икономически основи или класовия характер на британската държава. Джеймс Калахан, изправен пред задълбочаващата се капиталистическа криза, наложи мерки за строги икономии под диктата на Международния валутен фонд, демонстрирайки за пореден път, че когато интересите на труда се сблъскват с интересите на капитала, социалдемокрацията неизменно застава на страната на последния.

  Тони Блеър завърши пълното приемане на неолиберализма от страна на лейбъристите. Под знамето на така наречения „Трети път“ неговите правителства ускориха приватизацията, задълбочиха финансиализацията, засилиха господството на Лондонското Сити и интегрираха Великобритания още по-тясно в стратегията на водения от САЩ империализъм. Правителството на Блеър носи и пряка политическа отговорност за престъпното нахлуване в Ирак – едно от най-големите престъпления на империализма на двадесет и първи век – което отне стотици хиляди животи и остави цяла страна в руини. Не е случайно, че Маргарет Тачър, заклет враг на работническата класа, е описала „Тони Блеър и „Новите лейбъристи“ като най-голямото си политическо постижение, добавяйки: „Принудихме опонентите си да променят мнението си“. Малко присъди по-добре отразяват историческата еволюция на лейбъристите в напълно надеждна партия на британския монополен капитал.

  Кийр Стармър е премахнал дори последните остатъци от традиционната социалдемократическа реторика на лейбъристите. Чрез прочистване на леви членове, криминализиране на вътрешното несъгласие, открито ухажване на големия бизнес, потвърждаване на безусловната лоялност към НАТО и представяне на лейбъристите като най-сигурния гарант за „стабилност“ за британския капитализъм, той просто е завършил процес, който се е развивал от десетилетия.

  Анди Бърнам не представлява скъсване с това наследство. Той е негов политически наследник. Каквито и различия в стила или тона да съществуват, основите остават недокоснати: непоколебима отдаденост на капитализма, лоялност към британската буржоазна държава, вярност към империалистическите съюзи на Великобритания и вечната илюзия, че интересите на труда и капитала могат по някакъв начин да бъдат съгласувани.


Първите речи на Бърнам са изпълнени с познати обещания: подпомагане на работническите семейства, възстановяване на Великобритания и възстановяване на надеждата. И все пак зад внимателно изработената реторика се крие същата стара политическа програма. „Фискалната отговорност“ остава водещият принцип. Светостта на капиталистическата рентабилност остава безспорна. Военните ангажименти и стратегическите интереси на Великобритания остават неразделни от тези на НАТО и англо-американския империализъм. Печалбите от монополния капитал остават недосегаеми. Господството на финансовия капитал остава безспорно.

  Тук няма противоречие. Това е социална демокрация, която функционира точно както историята е показала, че винаги го прави: предлага езика на реформите, като същевременно защитава основите на капиталистическата експлоатация.

  Всеки път, когато работниците започнат да отхвърлят открито консервативните правителства, социалната демокрация се появява, за да абсорбира народното недоволство, преди то да се превърне в съзнателно предизвикателство към капиталистическата власт. Тя пренасочва класовия гняв към парламентарно редуване. Тя трансформира исканията за социална промяна в очаквания за по-добро управление. По този начин тя обезоръжава работническото движение, като същевременно подновява доверието в самата система, отговорна за експлоатацията.

  Лейбъристката партия изпълнява тази роля по не по-различен начин от другите големи партии на европейската социалдемокрация – от германската Социалдемократическа партия и френската Социалистическа партия до испанската ИСРП, италианската Демократическа партия, гръцката ПАСОК и, по-скоро, СИРИЗА. Въпреки различната си история и политически речник, те многократно са демонстрирали една и съща фундаментална характеристика: управление на капитализма в периоди на криза, като същевременно предотвратяват недоволството на работническата класа да се превърне в революционно предизвикателство срещу буржоазната власт. Това винаги е било най-голямата услуга на лейбъристите – не на работническата класа, а на британската буржоазия.

  Ленин отдавна разкри историческата роля на опортюнизма като основна пречка пред революционното движение на работническата класа. Най-ефективните защитници на капитализма не винаги са тези, които открито провъзгласяват своята вярност към буржоазията. По-често това са тези, които говорят от името на труда, като същевременно ограничават работническото движение в рамките, приемливи за капитала. Това е историческата функция на социалдемокрацията: да подчинява класовата борба на запазването на капиталистическия ред, предотвратявайки развитието на войнствеността на работническата класа в революционно съзнание и революционна организация.

  Лейбъристката партия е въплъщавала именно тази роля през цялата си история. Нейните лидери говорят безкрайно за справедливост, възможности и състрадание, но остават демонстративно мълчаливи по въпроса, който е в основата на всяко капиталистическо общество: класовата власт. Те обещават да намалят неравенството, като същевременно оставят незасегната системата, която неизбежно го възпроизвежда. Те говорят за по-високи заплати, докато защитават частната собственост върху богатството, създадено от труда. Те хвалят обществените услуги, но никога не оспорват господството на монополния капитал над командните висоти на икономиката. Те обещават просперитет, без да задават решаващия въпрос: кой притежава фабриките, банките, енергийния сектор, транспортната система, медиите и в крайна сметка самата политическа власт?

  Това не е просто лицемерие. То отразява обективните ограничения на всяка партия, която приема капитализма като постоянна рамка на обществото. Партия, която отказва да оспори капиталистическите отношения на собственост, може да обещае само по-ефективно управление на експлоатацията, а не нейното премахване.

  Капитализмът не е система, която може да бъде хуманизирана чрез по-добро управление. Той се основава на експлоатацията, извличането на добавена стойност и концентрацията на богатство и власт в ръцете на монополния капитал. Никое правителство, което приема тези основи, не може да управлява в интерес на работническата класа, независимо от лозунгите или предизборните си обещания.

  Лейбъристката партия е оцеляла не защото предлага социализъм, а защото упорито представя управлението на капитализма като алтернатива на самия капитализъм. На всяко поколение се казва, че този лидер на лейбъристите ще бъде различен, че това правителство най-накрая ще постави трудещите се хора пред печалбите. Историята е издавала една и съща присъда всеки път.

  Отново и отново лейбъристите са влизали в властта, обещавайки промяна, и са напускали, след като са укрепили самата система, която са твърдели, че ще реформират. Отново и отново са възстановявали политическата легитимност на британския капитализъм в моменти на криза и недоволство. Отново и отново са потвърждавали една фундаментална истина: социалдемокрацията не е пътят към социализма, а един от най-ефективните инструменти за оцеляване на капитализма.

  Това е същността на Лейбъристката партия. Не е алтернатива на буржоазното управление, а един от най-надеждните ѝ политически стълбове.


Анди Бърнам може да управлява с различен тон и стил от своите предшественици. Той може да въведе ограничени реформи или временни отстъпки, когато балансът на класовите сили ги прави необходими. Но никоя отстъпка не променя класовия характер на държавната власт. Такива мерки са предназначени да запазят социалната стабилност, да овладеят съпротивата на работническата класа и да осигурят продължаващото възпроизвеждане на капиталистическите отношения, а не да премахнат експлоатацията.

  Решаващите въпроси никога не са се променяли. Кой притежава средствата за производство? Коя класа държи политическата власт? В чии интереси в крайна сметка функционира държавата? Докато тези въпроси получават едни и същи капиталистически отговори, никакво редуване между консерватори и лейбъристи не може да представлява истинска промяна за британската работническа класа.

  Истинският избор не е между две партии, които управляват капитализма по различни начини. Той е между продължаващото управление на капитала и борбата за неговото сваляне.   Повече от век Лейбъристката партия изпълнява историческа мисия: не да оспорва британския капитализъм, а да го спасява, когато управлението му е застрашено. Това беше вярно при Атли. Беше вярно при Уилсън, Калахан, Блеър и Стармър. Остава вярно и при Бърнам.

  * Никос Мотас е главен редактор на „В защита на комунизма“.