Постинг
27.08 13:30 -
Трябва ли да обсъждаме дупките по пътя на Китай към социализма?
От Грег Годелс
Човек може да се възхищава на китайската революция като един от големите неуспехи на империалистическите и колониални начинания на Европа, Япония и САЩ. Човек може да приветства изключителните жертви и дълбоката отдаденост на членовете на Китайската комунистическа партия, които едновременно освободиха народите на Китай от чуждо господство и допринесоха за по-добър живот.
В същото време човек може да признае грешките, погрешните стъпки и неуспешните кампании, които, както се очаква, съпътстваха установяването и развитието на Нов Китай.
Както и при други предишни революционни проекти, като Северна и Южна Америка и Франция – по тяхно време – и Съветската република, Европейските народни демокрации, Народнодемократична Корея, Куба и Виетнам в наше време, съдбата на Народен Китай ще и трябва да бъде решена от неговия собствен народ и неговите водещи сили. И ние сме длъжни да защитаваме правото им да направят този избор, независимо дали сме съгласни с него или не. Тези от нас, които гледат отвън, трябва да демонстрират смирение и резервираност при оценката на напредъка на китайската революция. Не бива да правим нито прибързани критики, нито неквалифицирани защити. Не бива да бързаме с преценките за работа, която по всички сведения е недовършена. Дори през февруари 1952 г. Сталин ни напомняше, че стоковото производство все още съществува в Съветския съюз. В същото време целта на комунистите оставаше, по думите на Енгелс от „Анти-Дюринг“, цитирани от Сталин, „завземането на средствата за производство от обществото“ и „слагането на край на стоковото производство, а с това и на господството на продукта над производителя“.
Макар че признаваше, че Съветският съюз все още не е постигнал тази цел, Сталин недвусмислено се изказа за това как Съветският съюз и съветските комунисти преследват тази цел:
Специфичната роля на съветското правителство се дължи на две обстоятелства: първо, това, което съветското правителство трябваше да направи, не беше да замени една форма на експлоатация с друга, както беше при по-ранните революции, а да премахне експлоатацията напълно; второ, че предвид липсата в страната на каквито и да е готови основи на социалистическа икономика, то трябваше да създаде нови, социалистически форми на икономика, „започвайки от нулата“, така да се каже. Икономически проблеми на социализма в СССР [курсивът е мой]
За Сталин социалистическият проект в СССР е трябвало да се основава на премахване на експлоатацията и развитие на социалистически икономически форми.
Несъмнено има много начини за постигане на тези цели. Всяка страна, поемаща по революционния път, е изправена пред различен набор от обстоятелства, определени от уникални исторически, географски, национални и социални характеристики. Тези обстоятелства изключват универсална програма за осигуряване на социализъм. И все пак, прекратяването на капиталистическата експлоатация – купуването и продажбата на работна сила и частното присвояване на излишната стойност – и развитието на нови некапиталистически форми на икономически живот са общи цели на комунистите.
Както Маркс и Енгелс свидетелстват в част III на „Комунистически манифест“, съществуват много видове „социализми“. Тези „социализми“ се конкурират със социализма на комунистите, където „отличителната черта на комунизма не е премахването на собствеността като цяло, а премахването на буржоазната собственост. Но съвременната буржоазна частна собственост е крайният и най-пълен израз на системата за производство и присвояване на продукти, която се основава на класови антагонизми, на експлоатацията на мнозина от малцина.“ („Комунистически манифест“ [курсивът е мой])
Показателно е, че големите дебати, бушуващи за това дали Китайската народна република е социалистическа или капиталистическа, толкова рядко се позовават на „експлоатацията на мнозина от малцина“. Стремейки се към актуалност, западната левица – марксистка и немарксистка – рядко оформя борбата за социализъм с езика на експлоатацията, въпреки централното ѝ място в класическите произведения.
Следователно, дебатът за Китай често има едната страна, която празнува впечатляващото облекчаване на крайната бедност в новата история на Китай, докато другата страна осъжда огромното неравенство в богатството и доходите, създадено през последните десетилетия. И двете твърдения са верни, привидно водещи до противоречиви заключения.
Неотдавнашна статия в „Якобинците“ възприема различен подход, като провокативно твърди, че „най-големият растеж и намаляване на бедността в човешката история [постигнат от Китай]“ е „осъществен благодарение на бруталната експлоатация на милиони работници“. Статията на Даниел Ченг е рецензия на книга от Сяо Хай, в която се твърди, че разказва за опита му от работата в пет различни китайски предприятия. Нескрито анекдотичният характер на книгата – ярко брутална, но само опитът на един човек – може да има малка тежест в по-голямата картина.
Но дори най-пламенният приятел на „социалистически Китай“ няма да отрече, че милиони китайци от селските райони са мигрирали към градовете и специалните икономически зони, за да работят при подобни сурови, капиталистически условия на експлоатация.
Разбира се, натрупването на огромни суми капитал от зараждащата се китайска капиталистическа класа (както и от приветствани чуждестранни капиталисти) допринесе значително за бързия растеж на китайската икономика.
Несъмнено един „богат“ Китай би могъл по-добре да си позволи да осигури хуманна икономическа основа за все по-стратифицираното китайско общество. И със сигурност, под ръководството на опитна комунистическа партия, осигуряването на такъв гарантиран жизнен стандарт би било по-вероятно, отколкото при режим, доминиран от тесни монополни капиталисти.
Но в днешен Китай експлоатацията на мнозина от малцина остава – след близо петдесет години – централна движеща сила в икономическия напредък на страната. Статията на Ченг ни напомня за този факт.
В този разговор се намесва Карлос Мартинес, водещ ляв поддръжник на „социализма с китайски характеристики“ – посоката, която китайските комунисти възприеха след 1978 г. В отговора си към Ченг се твърди, че „[п]еролата трябва да бъде контекстуализирана“. Вместо да се занимава с факта, че китайският социализъм насърчава експлоатацията на работниците при капиталистически условия на труд, Мартинес предполага, че целта оправдава средствата; Страданието от капиталистическа експлоатация в крайна сметка ще доведе до печалби за китайския народ. Това може да изглежда на някои като неудобен еквивалент на западното капиталистическо обещание, че растежът ще „достигне“ до най-необлагодетелстваните или че „нарастващата вълна повдига всички лодки“. В края на краищата, продължителността на живота при капитализма във Великобритания се е увеличила повече от два пъти от 1800 г. насам, а средният ръст на мъжете се е увеличил с десет сантиметра. Калоричният прием, достъпът до постоянно развиващи се медицински грижи, подобрената санитария, обществените блага и т.н. - всичко това е било от полза за хората, докато британската работническа класа продължава да бъде силно експлоатирана, генерирайки по-голяма концентрация на капитал в ръцете на монополни корпорации и неприлично богатите. Капиталистическото развитие на производителните сили като цяло позволява увеличаване на относителните разходи за успешно възпроизвеждане на работната сила, извлечена от непокорна, организирана и съпротивляваща се работническа класа.
Трайната експлоатация никога не е била просто въпрос на класическата рубрика от ерата на Рейгън „по-добре ли сте сега, отколкото бяхте преди?“. Признаването на ново значение на експлоатацията - трудовата експлоатация - проследява корените си до ранната европейска индустриализация и приемането на капиталистическите социални отношения. Дори преди Маркс и Енгелс, наблюдателите са били наясно с несправедливостите на капиталистическата експлоатация, с използването на хората като инструменти за натрупване на капитал, с компенсирането на работниците според устойчивите им разходи за възпроизводство, с насилственото им влизане в вселената на стоките.
Условията на труд са били брутални и трудни и в ранната съветска индустриализация. Животът е бил труден. Но условията не са били експлоататорски, защото цялото богатство, произведено от работещите хора, е обещавало по-добро бъдеще за всички. Част от натрупаното богатство може да е било пропиляно, насочено неправилно, дори откраднато, но то не е било систематично и методично насочено към малцина и отказано на мнозина. Жертвата е била доброволна, защото работниците са вярвали, че е предопределена да помогне на мнозина. Мартинес цинично сякаш отхвърля този опит като „въображаема социалистическа утопия“.
Човек лесно забравя някои от ранните успехи на Китай, докато следва модел, по-съответстващ на опита в Съветския съюз и народните демокрации. Например: Успехът на ранната поземлена реформа означаваше, че при основаването на КНР през 1949 г. Китай можеше основателно да твърди, че за първи път от края на периода Цин е успял да изхрани една пета от световното население само със 7% от обработваемата земя в света… До 1953 г. Китай бързо възстанови икономиката си… Промишленото му производство нарасна с 31% през 1955 г. и с още 10% през 1956 г.… Процесът на колективизация започна бавно, но се ускори през 1955 и 1956 г. През 1957 г. около 93,5% от всички фермерски домакинства се присъединиха към напреднали производствени кооперации. Въпреки че селскостопанският сектор получи само 6,2% от бюджета през първия петгодишен план, брутното селскостопанско производство се увеличи с 24,7%. Индустриалната работническа класа нарасна от 6 милиона на 10 милиона. Индустриалните работни места, организирани като данвей (работни единици), осигуряваха субсидирани жилища, постоянни работни места, образование и медицински грижи. В началото на 50-те години на миналия век Китай създава система за социално осигуряване, обхващаща работниците в държавни предприятия, колективно притежавани предприятия, държавни административни звена (като министерства) и оперативни звена (като държавни университети и държавни болници)... През 50-те години на миналия век основно предизвикателство за мащабната икономическа модернизация е относителната липса на управленски таланти. Повишаването на обикновените работници на управленски позиции е имало за цел да се справи с това предизвикателство, като същевременно служи на по-голямата политическа цел за поставяне на пролетариата под контрол.
По този начин, чрез включване на някои идеи, вдъхновени от по-ранен комунистически опит и с помощта на социалистическата общност, Народен Китай постигна забележителен успех през първото си десетилетие.
За съжаление, този път беше прекъснат от Големия скок напред, едно прекалено идеалистично отклонение в посока на това, което Мартинес би могъл по-подходящо да определи като „въображаема социалистическа утопия“. Въпреки бедствието на Големия скок напред (съчетано с брутален глад), растежът беше възстановен след него, само за да бъде отново нарушен от също толкова хаотичната Културна революция от 60-те години на миналия век и след това.
Ултралевите, волунтаристични ексцесии на Комунистическата партия от онова време провалиха икономическите успехи, насърчавани от рационални, основани на реалността проекти. Идеята, че колективната воля може да преодолее всички материални ограничения – идея, чужда на марксизма – доведе партията до много политически задънени улици, като същевременно изчерпа ентусиазма за социализъм сред мнозина.
Тези обрати съпътстваха разрив със Съветския съюз, разрив, довел до по-тясно сътрудничество с американския империализъм, търкания и реална агресия срещу Демократична република Виетнам, и срамен съюз с южноафриканския апартейд в антиколониалните войни срещу африканските колонии на Португалия.
Антисъветската позиция на Китай по време на Студената война и метафизичната романтика за създаване на социализъм чрез чиста колективна воля се харесаха на твърде много хора в Новата левица и на други антикомунистически „левичари“.
Със смъртта на Мао, партийното ръководство направи изключително рязък завой от ултралевичарския авантюризъм, прегръщайки капиталистическите реформи на Дън през 1978 г. Прагматизмът замени дивия идеализъм.
Когато Мартинес настоява за „контекстуализиране“ на експлоатацията в Народната република, той би трябвало да бъде също толкова ентусиазиран в контекстуализирането на завоя към допускане на капитализма през входната врата. Той има своите исторически корени в отхвърлянето на механичния, шоково-войсков социализъм от ерата на Мао, който забави планирания, ефикасен поход към общество без експлоатация. Въпреки хаоса на епохата, КНР се радва на среден темп на растеж от 6,2% от 1952 до 1978 г., според Лин Чун в „Трансформацията на китайския социализъм“ – постижение, постигнато без да се разчита на капиталистически производствени отношения.
Мартинес се възползва от сравнението на Ченг между зараждащия се капитализъм в Манчестър през деветнадесети век и по-скорошния зараждащ се китайски капитализъм в Шънджън. Всъщност това е несъвършено сравнение в много отношения. Ченг би бил по-добре обслужен, ако сравни броя на милиардерите в Шънджън (132) с броя на милиардерите в Ню Йорк (146). През 1978 г. в Шънджън няма милиардери. Милиардерите и на двете места са пряк или косвен продукт на капиталистическата експлоатация. От марксистка гледна точка, каква е социалната полезност на един милиардер? Как съществуването на милиардери допринася за каузата на социализма в Китай или където и да е другаде?
Вместо да контекстуализира експлоатацията, Мартинес успява да релативизира и – следователно – да рационализира експлоатацията на мнозина от малцина. Той настоява за сравнение между днешен Китай и страните с ниски заплати в Глобалния Юг. Всъщност, същите промени в мобилността на капитала, намаляването на разходите за износ и транспорт и либерализацията на търговията, които позволиха на Китай да предложи милиони нископлатени работници на производството, сега изместват производството към страни с още по-ниски заплати. По ирония на съдбата, много китайски компании сега се възползват от тези по-ниски разходи и преместват производството към тези нови „Китай“. В надпреварата към дъното, работниците винаги ще губят, както са правили дори извън световната икономика. Малцина отляво биха празнували „просперитета“ на американския Юг, когато работните места мигрираха от синдикализирания Север към несиндикални райони с по-евтин труд.
Това, което Мартинес не разбира или избира да игнорира, е, че капитализмът има уникална, фокусирана логика, която натрупва огромни суми капитал в ръцете на малцина. Прокламацията на Маркс в „Капиталът“, че натрупването е „Мойсей и пророците“, е направена, за да признае живо и категорично, че натрупването е безкраен процес. Съществуването на маси капитал в частни ръце налага на собствениците на капитал да инвестират, реинвестират и отново реинвестират, за да увеличат капитала си. Китайските милиардери не могат да избегнат тази логика.
От 1978 г. нататък императивът за натрупване на капитал се изразява чрез инвестиции в производството и превръщането на Китай в огромен двигател за износ на стоки. С натрупването на капитал, Китай се превръща – следвайки логиката на капитала – във все повече износител на капитал към бедни на капитал страни, натрупвайки активи, финансирайки проекти и разширявайки търсенето на своите продукти.
Независимо дали китайската инициатива „Един пояс, един път“ е била умишлено предназначена за тази цел, тя служи добре като средство за износ на натрупания капитал на китайските милиардери.
Както апологетите на капитализма вярно твърдят от зората на ерата на империализма, световната търговия, „разумният“ износ на капитал и „международен ред, основан на правила“, са уж пътят към взаимен просперитет. Днес китайското правителство е водещият изразител на тази доктрина „Мойсей и пророците“, докато останалата част от капиталистическия свят все повече се ангажира с протекционизъм, тарифи и санкции, за да се вкопчи в крехкото си място в глобалната икономика, все повече доминирана от Китай и други истории за успех на Глобалния Юг.
Дали тази класова борба в днешния свят е или нещо съвсем друго? Дали сблъсъкът за пазарен дял, успех на фондовия пазар и натрупване на капитал е класова битка от 21-ви век или преразглеждане на съперничеството между велики сили за пазари и сфери на интерес от 20-ти век? Не е достатъчно да се отговори на тези въпроси, като се посочат лъскавите градове, невероятните бързи влакове и зашеметяващите технологии на Китай, без да се обсъжда статутът на 400 000 000 работници и връзката им с китайския частен капитал.
Внимателни наблюдатели отбелязаха неочакваното поведение на Китай в последните международни конфликти, поведение, по-близко до това на капиталистическа страна, страна, която поставя икономическите интереси пред политическите принципи. Китай поддържа силни икономически връзки с Израел по време на продължаващия геноцид в Газа, като говори с висок опозиционен глас на международни форуми, но активно не прави почти нищо, за да спре Израел или да пробие блокадата на Газа. По подобен начин реакцията на Китай на непровокирана атака срещу Иран – партньор от БРИКС – от страна на САЩ и Израел най-добре се описва като „стаене на заграда“ (освен намиране на начини за продължаване на икономическата дейност с всички страни). За може би най-мощната потенциална контрасила на американския империализъм да се отдръпне от сериозна съпротива срещу бясната американска администрация не е това, което много от нас биха очаквали от социалистическа страна.
С Куба, изправена пред изнудителна, екзистенциална криза, наложена от овластените северноамерикански „гусано“, отговорът на Китай не беше особено вдъхновяващ.
Създаването на полезна равносметка за китайския „социализъм с китайски характеристики“ може да се окаже обезсърчително, дори погрешно предизвикателство за западните левичари, но слепотата за легитимни въпроси като тези, повдигнати от Даниел Ченг и други, не служи нито на каузата на китайската работническа класа, нито на експлоатираните работници в други страни.
След близо петдесет години яздене на капиталистическия тигър, избраният от Китай път към социализма остава мъглив и изпълнен с опасности. Въпреки това, това е пътят на Китай.
Марксизъм-ленинизъм днес
В същото време човек може да признае грешките, погрешните стъпки и неуспешните кампании, които, както се очаква, съпътстваха установяването и развитието на Нов Китай.
Както и при други предишни революционни проекти, като Северна и Южна Америка и Франция – по тяхно време – и Съветската република, Европейските народни демокрации, Народнодемократична Корея, Куба и Виетнам в наше време, съдбата на Народен Китай ще и трябва да бъде решена от неговия собствен народ и неговите водещи сили. И ние сме длъжни да защитаваме правото им да направят този избор, независимо дали сме съгласни с него или не. Тези от нас, които гледат отвън, трябва да демонстрират смирение и резервираност при оценката на напредъка на китайската революция. Не бива да правим нито прибързани критики, нито неквалифицирани защити. Не бива да бързаме с преценките за работа, която по всички сведения е недовършена. Дори през февруари 1952 г. Сталин ни напомняше, че стоковото производство все още съществува в Съветския съюз. В същото време целта на комунистите оставаше, по думите на Енгелс от „Анти-Дюринг“, цитирани от Сталин, „завземането на средствата за производство от обществото“ и „слагането на край на стоковото производство, а с това и на господството на продукта над производителя“.
Макар че признаваше, че Съветският съюз все още не е постигнал тази цел, Сталин недвусмислено се изказа за това как Съветският съюз и съветските комунисти преследват тази цел:
Специфичната роля на съветското правителство се дължи на две обстоятелства: първо, това, което съветското правителство трябваше да направи, не беше да замени една форма на експлоатация с друга, както беше при по-ранните революции, а да премахне експлоатацията напълно; второ, че предвид липсата в страната на каквито и да е готови основи на социалистическа икономика, то трябваше да създаде нови, социалистически форми на икономика, „започвайки от нулата“, така да се каже. Икономически проблеми на социализма в СССР [курсивът е мой]
За Сталин социалистическият проект в СССР е трябвало да се основава на премахване на експлоатацията и развитие на социалистически икономически форми.
Несъмнено има много начини за постигане на тези цели. Всяка страна, поемаща по революционния път, е изправена пред различен набор от обстоятелства, определени от уникални исторически, географски, национални и социални характеристики. Тези обстоятелства изключват универсална програма за осигуряване на социализъм. И все пак, прекратяването на капиталистическата експлоатация – купуването и продажбата на работна сила и частното присвояване на излишната стойност – и развитието на нови некапиталистически форми на икономически живот са общи цели на комунистите.
Както Маркс и Енгелс свидетелстват в част III на „Комунистически манифест“, съществуват много видове „социализми“. Тези „социализми“ се конкурират със социализма на комунистите, където „отличителната черта на комунизма не е премахването на собствеността като цяло, а премахването на буржоазната собственост. Но съвременната буржоазна частна собственост е крайният и най-пълен израз на системата за производство и присвояване на продукти, която се основава на класови антагонизми, на експлоатацията на мнозина от малцина.“ („Комунистически манифест“ [курсивът е мой])
Показателно е, че големите дебати, бушуващи за това дали Китайската народна република е социалистическа или капиталистическа, толкова рядко се позовават на „експлоатацията на мнозина от малцина“. Стремейки се към актуалност, западната левица – марксистка и немарксистка – рядко оформя борбата за социализъм с езика на експлоатацията, въпреки централното ѝ място в класическите произведения.
Следователно, дебатът за Китай често има едната страна, която празнува впечатляващото облекчаване на крайната бедност в новата история на Китай, докато другата страна осъжда огромното неравенство в богатството и доходите, създадено през последните десетилетия. И двете твърдения са верни, привидно водещи до противоречиви заключения.
Неотдавнашна статия в „Якобинците“ възприема различен подход, като провокативно твърди, че „най-големият растеж и намаляване на бедността в човешката история [постигнат от Китай]“ е „осъществен благодарение на бруталната експлоатация на милиони работници“. Статията на Даниел Ченг е рецензия на книга от Сяо Хай, в която се твърди, че разказва за опита му от работата в пет различни китайски предприятия. Нескрито анекдотичният характер на книгата – ярко брутална, но само опитът на един човек – може да има малка тежест в по-голямата картина.
Но дори най-пламенният приятел на „социалистически Китай“ няма да отрече, че милиони китайци от селските райони са мигрирали към градовете и специалните икономически зони, за да работят при подобни сурови, капиталистически условия на експлоатация.
Разбира се, натрупването на огромни суми капитал от зараждащата се китайска капиталистическа класа (както и от приветствани чуждестранни капиталисти) допринесе значително за бързия растеж на китайската икономика.
Несъмнено един „богат“ Китай би могъл по-добре да си позволи да осигури хуманна икономическа основа за все по-стратифицираното китайско общество. И със сигурност, под ръководството на опитна комунистическа партия, осигуряването на такъв гарантиран жизнен стандарт би било по-вероятно, отколкото при режим, доминиран от тесни монополни капиталисти.
Но в днешен Китай експлоатацията на мнозина от малцина остава – след близо петдесет години – централна движеща сила в икономическия напредък на страната. Статията на Ченг ни напомня за този факт.
В този разговор се намесва Карлос Мартинес, водещ ляв поддръжник на „социализма с китайски характеристики“ – посоката, която китайските комунисти възприеха след 1978 г. В отговора си към Ченг се твърди, че „[п]еролата трябва да бъде контекстуализирана“. Вместо да се занимава с факта, че китайският социализъм насърчава експлоатацията на работниците при капиталистически условия на труд, Мартинес предполага, че целта оправдава средствата; Страданието от капиталистическа експлоатация в крайна сметка ще доведе до печалби за китайския народ. Това може да изглежда на някои като неудобен еквивалент на западното капиталистическо обещание, че растежът ще „достигне“ до най-необлагодетелстваните или че „нарастващата вълна повдига всички лодки“. В края на краищата, продължителността на живота при капитализма във Великобритания се е увеличила повече от два пъти от 1800 г. насам, а средният ръст на мъжете се е увеличил с десет сантиметра. Калоричният прием, достъпът до постоянно развиващи се медицински грижи, подобрената санитария, обществените блага и т.н. - всичко това е било от полза за хората, докато британската работническа класа продължава да бъде силно експлоатирана, генерирайки по-голяма концентрация на капитал в ръцете на монополни корпорации и неприлично богатите. Капиталистическото развитие на производителните сили като цяло позволява увеличаване на относителните разходи за успешно възпроизвеждане на работната сила, извлечена от непокорна, организирана и съпротивляваща се работническа класа.
Трайната експлоатация никога не е била просто въпрос на класическата рубрика от ерата на Рейгън „по-добре ли сте сега, отколкото бяхте преди?“. Признаването на ново значение на експлоатацията - трудовата експлоатация - проследява корените си до ранната европейска индустриализация и приемането на капиталистическите социални отношения. Дори преди Маркс и Енгелс, наблюдателите са били наясно с несправедливостите на капиталистическата експлоатация, с използването на хората като инструменти за натрупване на капитал, с компенсирането на работниците според устойчивите им разходи за възпроизводство, с насилственото им влизане в вселената на стоките.
Условията на труд са били брутални и трудни и в ранната съветска индустриализация. Животът е бил труден. Но условията не са били експлоататорски, защото цялото богатство, произведено от работещите хора, е обещавало по-добро бъдеще за всички. Част от натрупаното богатство може да е било пропиляно, насочено неправилно, дори откраднато, но то не е било систематично и методично насочено към малцина и отказано на мнозина. Жертвата е била доброволна, защото работниците са вярвали, че е предопределена да помогне на мнозина. Мартинес цинично сякаш отхвърля този опит като „въображаема социалистическа утопия“.
Човек лесно забравя някои от ранните успехи на Китай, докато следва модел, по-съответстващ на опита в Съветския съюз и народните демокрации. Например: Успехът на ранната поземлена реформа означаваше, че при основаването на КНР през 1949 г. Китай можеше основателно да твърди, че за първи път от края на периода Цин е успял да изхрани една пета от световното население само със 7% от обработваемата земя в света… До 1953 г. Китай бързо възстанови икономиката си… Промишленото му производство нарасна с 31% през 1955 г. и с още 10% през 1956 г.… Процесът на колективизация започна бавно, но се ускори през 1955 и 1956 г. През 1957 г. около 93,5% от всички фермерски домакинства се присъединиха към напреднали производствени кооперации. Въпреки че селскостопанският сектор получи само 6,2% от бюджета през първия петгодишен план, брутното селскостопанско производство се увеличи с 24,7%. Индустриалната работническа класа нарасна от 6 милиона на 10 милиона. Индустриалните работни места, организирани като данвей (работни единици), осигуряваха субсидирани жилища, постоянни работни места, образование и медицински грижи. В началото на 50-те години на миналия век Китай създава система за социално осигуряване, обхващаща работниците в държавни предприятия, колективно притежавани предприятия, държавни административни звена (като министерства) и оперативни звена (като държавни университети и държавни болници)... През 50-те години на миналия век основно предизвикателство за мащабната икономическа модернизация е относителната липса на управленски таланти. Повишаването на обикновените работници на управленски позиции е имало за цел да се справи с това предизвикателство, като същевременно служи на по-голямата политическа цел за поставяне на пролетариата под контрол.
По този начин, чрез включване на някои идеи, вдъхновени от по-ранен комунистически опит и с помощта на социалистическата общност, Народен Китай постигна забележителен успех през първото си десетилетие.
За съжаление, този път беше прекъснат от Големия скок напред, едно прекалено идеалистично отклонение в посока на това, което Мартинес би могъл по-подходящо да определи като „въображаема социалистическа утопия“. Въпреки бедствието на Големия скок напред (съчетано с брутален глад), растежът беше възстановен след него, само за да бъде отново нарушен от също толкова хаотичната Културна революция от 60-те години на миналия век и след това.
Ултралевите, волунтаристични ексцесии на Комунистическата партия от онова време провалиха икономическите успехи, насърчавани от рационални, основани на реалността проекти. Идеята, че колективната воля може да преодолее всички материални ограничения – идея, чужда на марксизма – доведе партията до много политически задънени улици, като същевременно изчерпа ентусиазма за социализъм сред мнозина.
Тези обрати съпътстваха разрив със Съветския съюз, разрив, довел до по-тясно сътрудничество с американския империализъм, търкания и реална агресия срещу Демократична република Виетнам, и срамен съюз с южноафриканския апартейд в антиколониалните войни срещу африканските колонии на Португалия.
Антисъветската позиция на Китай по време на Студената война и метафизичната романтика за създаване на социализъм чрез чиста колективна воля се харесаха на твърде много хора в Новата левица и на други антикомунистически „левичари“.
Със смъртта на Мао, партийното ръководство направи изключително рязък завой от ултралевичарския авантюризъм, прегръщайки капиталистическите реформи на Дън през 1978 г. Прагматизмът замени дивия идеализъм.
Когато Мартинес настоява за „контекстуализиране“ на експлоатацията в Народната република, той би трябвало да бъде също толкова ентусиазиран в контекстуализирането на завоя към допускане на капитализма през входната врата. Той има своите исторически корени в отхвърлянето на механичния, шоково-войсков социализъм от ерата на Мао, който забави планирания, ефикасен поход към общество без експлоатация. Въпреки хаоса на епохата, КНР се радва на среден темп на растеж от 6,2% от 1952 до 1978 г., според Лин Чун в „Трансформацията на китайския социализъм“ – постижение, постигнато без да се разчита на капиталистически производствени отношения.
Мартинес се възползва от сравнението на Ченг между зараждащия се капитализъм в Манчестър през деветнадесети век и по-скорошния зараждащ се китайски капитализъм в Шънджън. Всъщност това е несъвършено сравнение в много отношения. Ченг би бил по-добре обслужен, ако сравни броя на милиардерите в Шънджън (132) с броя на милиардерите в Ню Йорк (146). През 1978 г. в Шънджън няма милиардери. Милиардерите и на двете места са пряк или косвен продукт на капиталистическата експлоатация. От марксистка гледна точка, каква е социалната полезност на един милиардер? Как съществуването на милиардери допринася за каузата на социализма в Китай или където и да е другаде?
Вместо да контекстуализира експлоатацията, Мартинес успява да релативизира и – следователно – да рационализира експлоатацията на мнозина от малцина. Той настоява за сравнение между днешен Китай и страните с ниски заплати в Глобалния Юг. Всъщност, същите промени в мобилността на капитала, намаляването на разходите за износ и транспорт и либерализацията на търговията, които позволиха на Китай да предложи милиони нископлатени работници на производството, сега изместват производството към страни с още по-ниски заплати. По ирония на съдбата, много китайски компании сега се възползват от тези по-ниски разходи и преместват производството към тези нови „Китай“. В надпреварата към дъното, работниците винаги ще губят, както са правили дори извън световната икономика. Малцина отляво биха празнували „просперитета“ на американския Юг, когато работните места мигрираха от синдикализирания Север към несиндикални райони с по-евтин труд.
Това, което Мартинес не разбира или избира да игнорира, е, че капитализмът има уникална, фокусирана логика, която натрупва огромни суми капитал в ръцете на малцина. Прокламацията на Маркс в „Капиталът“, че натрупването е „Мойсей и пророците“, е направена, за да признае живо и категорично, че натрупването е безкраен процес. Съществуването на маси капитал в частни ръце налага на собствениците на капитал да инвестират, реинвестират и отново реинвестират, за да увеличат капитала си. Китайските милиардери не могат да избегнат тази логика.
От 1978 г. нататък императивът за натрупване на капитал се изразява чрез инвестиции в производството и превръщането на Китай в огромен двигател за износ на стоки. С натрупването на капитал, Китай се превръща – следвайки логиката на капитала – във все повече износител на капитал към бедни на капитал страни, натрупвайки активи, финансирайки проекти и разширявайки търсенето на своите продукти.
Независимо дали китайската инициатива „Един пояс, един път“ е била умишлено предназначена за тази цел, тя служи добре като средство за износ на натрупания капитал на китайските милиардери.
Както апологетите на капитализма вярно твърдят от зората на ерата на империализма, световната търговия, „разумният“ износ на капитал и „международен ред, основан на правила“, са уж пътят към взаимен просперитет. Днес китайското правителство е водещият изразител на тази доктрина „Мойсей и пророците“, докато останалата част от капиталистическия свят все повече се ангажира с протекционизъм, тарифи и санкции, за да се вкопчи в крехкото си място в глобалната икономика, все повече доминирана от Китай и други истории за успех на Глобалния Юг.
Дали тази класова борба в днешния свят е или нещо съвсем друго? Дали сблъсъкът за пазарен дял, успех на фондовия пазар и натрупване на капитал е класова битка от 21-ви век или преразглеждане на съперничеството между велики сили за пазари и сфери на интерес от 20-ти век? Не е достатъчно да се отговори на тези въпроси, като се посочат лъскавите градове, невероятните бързи влакове и зашеметяващите технологии на Китай, без да се обсъжда статутът на 400 000 000 работници и връзката им с китайския частен капитал.
Внимателни наблюдатели отбелязаха неочакваното поведение на Китай в последните международни конфликти, поведение, по-близко до това на капиталистическа страна, страна, която поставя икономическите интереси пред политическите принципи. Китай поддържа силни икономически връзки с Израел по време на продължаващия геноцид в Газа, като говори с висок опозиционен глас на международни форуми, но активно не прави почти нищо, за да спре Израел или да пробие блокадата на Газа. По подобен начин реакцията на Китай на непровокирана атака срещу Иран – партньор от БРИКС – от страна на САЩ и Израел най-добре се описва като „стаене на заграда“ (освен намиране на начини за продължаване на икономическата дейност с всички страни). За може би най-мощната потенциална контрасила на американския империализъм да се отдръпне от сериозна съпротива срещу бясната американска администрация не е това, което много от нас биха очаквали от социалистическа страна.
С Куба, изправена пред изнудителна, екзистенциална криза, наложена от овластените северноамерикански „гусано“, отговорът на Китай не беше особено вдъхновяващ.
Създаването на полезна равносметка за китайския „социализъм с китайски характеристики“ може да се окаже обезсърчително, дори погрешно предизвикателство за западните левичари, но слепотата за легитимни въпроси като тези, повдигнати от Даниел Ченг и други, не служи нито на каузата на китайската работническа класа, нито на експлоатираните работници в други страни.
След близо петдесет години яздене на капиталистическия тигър, избраният от Китай път към социализма остава мъглив и изпълнен с опасности. Въпреки това, това е пътят на Китай.
Марксизъм-ленинизъм днес
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 702
