Когато буржоазните СМИ коментират този случай, те обясняват, тази постъпка със старата съветска работничка «принудило я тежкото материално положение». И край. Демагогия от заучени фрази. И нито дума за това, от какво на труженичката се е получило това «положение». Ето живеела е жената-ветеран на труда и изведнъж нещо станало и тя си заложила последната «награда» за труд — за да получи глад и нищета.
А нищо удивително няма. Какво се явява всъщност целия трудов живот на работника при капитализма? Болести, инвалидност, нищета, глад и студ. Нещастно и отвратително, скотско съществуване. Днес буржоазията категорично не се интересува за заслугите на човека в строителството на социализма. Нея я интересуват само плодовете на това строителство, която тя взема из под носа на съветската работническа класа и оформила, като своя частна собственост. Сега от останалите кавалери на съветските бойни и трудови ордени буржоазната власт се отрича, както от досадни мухи, счита ги за магарета и наивници и откровено злорадства, когато отказва на старците за техните скромни молби или жалби: защото, кой от вас е искал да загробва своя живот и здраве на строежите на комунизма? Сами сте се загробили – значи и сами сте си виновни.
Капитализмът довежда нашите стари работници до последна стъпка, буквално до сделка със своята работническа съвест. Защото кавалерите сами дават своите ордени в два случая: в знак на протест против политиката на тази власт, от която ордена е бил получен, или когато нищо не могат да направят и ордена се превръща в стока, в ценен антиквариат, ювелирно изделие, продажбата на която позволява на ветерана и неговото семейство да не умре от глад и студ още известно време.
Тук може да се говори за моралността при продажбата на наградата, но по-добре е да се постави въпроса така. Значките, които социалистическото общество давало на своите герои е само видимата върхушка на тези блага, които по право се награждавали тези герои. Така се осъществявал основния принцип на социализма: колкото повече човек работи, толкова по-добре живёе, колкото повече той дава на обществото, толкова повече обществото дава на него. А за буржоазията такъв принцип е разорение и смърт: защото ако той започне да награждава своите бивши и настоящи работници за техния труд, той ще престане да съществува, като капиталист и експлоататор. Затова продажбата на трудовия орден – не е вина на конкретния старец или старица, а пряка вина и престъпление на буржоазията, за които старите работници – това са досадна баластра, на която трябва да се намалят пенсиите под предела, а действащите – работнически животни, които трябва да работят за сухари и вода.
Изводът от тази ситуация ще си направи всеки честен човек. Само това общество се явява нормално, в което труда отново стане дело на чест, слава и доблест, залог за общо благополучие и първична необходимост. А този обществен строй, в който стария работник му се налага да разменя за къшей хляб материалното свидетелство на своето трудово величие, подлежи на бракуване и унищожение, защото е ненормално, болно, уродливо и позорно.