Дисциплинираност, търпение, твърдост на духа, самообладание, ясна мисъл са нужни на членовете на партията винаги, особенно в моменти на опасност, в периоди на отстъпки, в периоди на труден прелом, когато с привични, познати релси се налага да се премине на нови, още неизпитани. През 1921 г. партиян се отказала от военния комунизъм и преминала към нова икономическа политика. Това е било отстъпление на партията, извършена в крайно тежка обстановка. Имало е и единици, които объркани се развикали: ние отстъпваме, сдаваме позиции на капитала: значи, всичко е загубено! комунизма загина! Ако партията се беше заразила с подобни панически настроения, то тя щеше да загуби самообладание, съветската власт може би щеше да загине. Но под ръководството на Ленин партията преминала на нови позиции.
"Отстъплението, като общо и цяло ние все пак извършихме в сравнителен порядък", макар и от страна на единици "не е имало недостатъчно гласове, които това отстъпление са искали да го обърнат в паника". (Реч на XI конгрес през 1922 г.).
До 1921 г. ние като цяло настъпвахме. Сега се налага да отстъпваме. Ето какво е казал Ленин за дисциплината на партията в периода именно на отстъплението:
"Най-опасно при отстъпление е паниката. Тук вие на всяка стъпка ще видите настроение до известна степен депресирано. Да отстъпиш след победоносно велико настъплени е страшно трудно… (При настъпление) дисциплината не се усеща, защото всички летят напред… (При отстъпление) дисциплината трябва да бъде съзнателна и сто пъти по-нужна, защото когато армия отстъпва, на нея не и е ясно, тя не вижда, къде ще спре, а вижда само отстъпление; тук понякога е достатъчно и малко панически гласове, за да може всички да побягнат, тук опасността е огромна. (Че е бил прав Ленин, ние виждаме днес по много наши "комунисти". Разрушаването на СССР и победата на буржоазната контрареволюция (безусловно, временна победа, или историческата правда все така за социализъм и комунизъм – ние вече стоим на прага на нова социалистическа революция!) за тях е смърт на социализма въобще, като идея, като наука, като обществен строй, който ще смени капитализма. Разочаровани те предават своя песимизъм и на другите, лишавайки ги от способността не само да се борят с контрареволюцията, но и да се борят въобще – даже за своето човечешко съществуване в рамките на капитализма. – прим. РП). Когато става такова отстъпление армията изоставя пулеметите, и когато правилното отстъпление премине в безпорядъчно се командва: "стреляй"! И правилно. Ако хората се паникьосат, макар и ръководени от добри подбуди и в такъв момент, когато ние виждаме нечуто трудно отстъпление и когато всичкото дело е в това, че добрия порядък трябва да се съхрани— в този момент е необходимо да се скара строго, жестоко, безпощадно за най-малко нарушение на дисциплината…"
Голям враг на дисциплината е паниката, сеенето на паника, повтарянето от буржоазията и разпространението на злостни слухове, сплетни, пречещи правилно, спокойно да премине партията от една позиция на друга. Сплетнята, слуха, измислицата — едни от оръжията на буржоазията. (В това ние за 25 години реставрация на капитализма в Русия се убедихме превъзходно. Нито една дума истина!!! Нарушаването на всичко, събирането на сплетни отвсякъде, а и откровенни и измислени. Лъжите, нагли и тотални във всичко, започвайки от историята до собствено провежданата политика. – прим. РП). "Болшевиките сдават железните пътища на капиталистите", — пускала буржоазията в оборот "слух", т.-е. агитирала за сдаване и намирала малодушни комунисти, които вярвали в това и падали сами в паническо настроение, плашели другите, договаряли се до необходимост от "отказ от власт"("болшевиките искат и съветската власт дава на концесия", — шегували се през тези времена) и създавали в организации нервно, напрегнато състояние. Когато на паникьорите не им позволявали да разлагат партията, те викали, че им отнемали думата, че те искат "само" да кажат за опасност пред партията, и т. н.
Сплетнята, слуха съвсем не са дребни и пусти въпроси, за които не трябва да говорим в книжката, посветена на нашата партия. В Съветска Русия, където буржоазията е лишена от свобода на печата, сплетнята и слуха са нейно политическо оръдие. Това трябва добре да усвоим. Всеки работник знае, че всеки път, когато съветската власт или партия изпитва малко затруднение отвън или отвътре (последнята дискусия, например (става въпрос за дискусията от 1923 година, инициирана от Троцки и компания, материалите са тук - прим. РП)), веднага се появява сплетня и слухове, пускани от буржоазията и еснафската маса и уви! — подхващани понякога от комунистите (лошите). Податливостта на буржоазната сплетня — ето и това е признак на дребнобуржоазна безхарактерност. Да се смути, да се предизвика подозрение, неувереност, да се застави да се колебае — ето целта на буржоазната сплетня. Трябва да умеем да се противопоставяме на буржоазните уловки.
Подриване на дисциплината
Буржаоазията прекрасно разбира значението на дисциплината вътре в работническата партия. Колкок по-строга е дисциплината, толкова по-силна е партията и толкова е по-опасна за капиталистите. Буржоазията е заинтересована в това, да отслаби тази дисциплина. Но как да го направи? Трябва да се подиграе с тази желязна дисциплина на партията на пролетариата, да я опорочи в очите на най-малко устойчивите комунисти и работническата класа, да предизвика в нея съмнение в нейната необходимост, да представи тази дисциплина, като гнет над свободата на личността. Затова буржоазията на всички лади повтаря, че дисциплината е задушаване и стесняване на свободата на личността, че това е нов вид робство, партията е казарма, в партията е сляпо следване и т. н. (Именно така, едва ли не дословно, разказват идеолозите на буржоазията и опортюнистите за партията на болшевиките! – прим. РП).
На такива възгледи се поддават понякога и най-устойчивите комунисти, не освободи ли се още от влиянието на буржоазната идеология. Един норвежски комунист е писал: "Дисциплина, дисциплина! Аз не мога да търпя тази дума. В нея има нещо унизително за достойнството на свободния човек". В тези слова се вижда пълното неразбиране на значението на дисциплината за работническата партия. Но болшевиките добре знаят, че без дисциплина не може и дума да става за добра, боеспособна партия. Опозиция против дисциплина е опозиция против една от основите на партийното строителство.
Прониквайки в партията, дребнобуржоазната стихия не само се опитва да наруши дисциплината, заобикаляйки и саботирайки стеснително за нея разпореждането на партията; тя се старае да провали значението на дисциплината въобще.
Встъпвайки пряко и открито против дисциплината със заявяване "дисциплина не е нужна", — тези дребнобуржоазни елементи не винаги се присмиват. Такава позиция е много неизгодна. Много по-изгодно и "убедително" е да се извърти работата така: "ние всички сме за дисциплина- строга, пролетарска дисциплина, но…" — и по-нататък следва следния въпрос: "но, какво се разбира под дисциплина?". Хората не желаят да използват дисциплината в просто, естественно, за всеки понятен смисъл ("постановление има, и то трябва да се изпълни"), а започва и да се влага в тези думи такова "разбиране", при което "дисциплина", като форма на "връзка" за всички комунисти в едно желязно цяло, изчезва.
Започва да се провежда "тънко" различие между "дисциплина по същество" и "формална, механическа дисциплина", между "проста дисциплина" и "дисциплина -разумна, съзнателна". Смисълът на тези дълбокосмисленни разсъждения е такъв, че може да не се изпълняват разпореждания на партията под този предлог, че ти по-добре знаеш, отколкот партията, какви действия се явяват напълно целесъобразни, разумни, и какви— не, По-добре от партията, знаеш, какво трябва да се прави. Подобни възгледи коренно противоречат на болшевизма. Идеята за здрава, централизирана, дисциплинирана организация изисква подчинение на частите на цялото и на низшите организации на висшите.
""Виe стоите за здрава дисциплина и за безуговорно изпълнение на всички постановления на партията — може да каже някой болшевик — какво означава това. Че вие считате, че висшите учреждения на партията са непогрешими? Че никога не грешат? винаги приемат абсолютно правилни, абсолютно верни решения? Но, нима, вие не можете да не знаете, че и в "центъра" стоят такива хора, както и ние с вас и точно така и те могат да сгрешат. А и самия Ленин не един път е говорил за грешките. Кажете вие пряко, че вие сте за сляпо, механическо подчинение, и вашия лозунг е: "не разсъждавай"!
Не е в това "оправданието" на дисциплината, че партията, като цяло или нейните учреждения и органи са "непогрешими" и никъде, никогда не грешат. Не в това е работата. Имало е и случаи, и те са неизбежни (колкото по-опитен е и политически зрял състава на ръководещите групи, толкова такива случаи са по-малки), когато висшата инстанция може да приеме по отношение на низшите или отделен човек от партията решение, коетое по-късно да се отмени или пререши. Ноако имаме довод за неизпълнение на разпореждане на партията? Никакъв начин. Ако решението на партията се окаже неправилно, то трябва да се преразгледа, обсъди отново, но не трябва да се отказва партията от покорство на това основание, че партията е решила, а аз (виждате ли, аз!) не съм съгласен с това решение. Отказ от подчинение означава разкъсване на организационните връзки с партията. Предоставйки на всеки право да нарушава дисциплината, означава да се разруши партията, като единно цяло. Болшевиките стоят за твърда, желязна дисциплина на партията и се борят против всякакви опити да се ослаби или загуби значението на дисциплината в нашата партия.
По време на последната дискусия опозицията, изразяваща дребнобуржоазните настроения в партията, забелязала съвършенно неболшевишки възгледи на значението партийна дисциплина. "Всъпленията на цял ред представители на опозицията — отбелязва XIII конференция — представляват скандално нарушение на партийната дисциплина и напомнят тези времена, когато др. Ленин му се налагало да се бори против "интелигентния анархизъм" по организационни въпроси и да защитава основите на пролетарската дисциплина в партията". През 1903—1904 г. меншевиките (Мартов, Акселрод, др. Троцки, който тогава е бил меншевик и други) проявявали в своите възгледи на строежа на партията "интелигентски анархизъм", или подрив, отрицание, осмиване на дисциплината. Нещо подобно се случило и по време на дискусията. XIII конференция заранила "да се прибягва до неправилни цитати на партийната дисциплина, когато става въпрос за правата и отговорностите на членовете на партията на обсъждане на интересуващите ги въпроси и решаването им". Работниците трябва безпрепятственно да обсъждат тези въпроси, които предизвикват у тях интерес. (Ето това след победата на дребнобуржоазната хрушчовска оппозиция е липсвало на парията. Троцкистите, а именно те и са представлявали опората на тази опозиция, завладяли ръководните постове в центъра и на места, до основи пресекли партийната демокрация и фактически забранили открито да обсъждат "неудобни" въпроси, а така и критикуването на вишестоящите органи и техните представители. Именно така те се държали по време на партийни дискусий през 20-30-е г. (виж. материалите на партийните конгреси и конференций), и именно такава политика те започнали да провеждат след своята победа в партията. – прим. РП) И тъй като опозицията нарушила дисциплината се образувала "фракция" въпреки постановленията на X конгрес, конференцията е трябвало да напомни на опозицията, че "свободата на обсъждане вътре в партията в никакъв случай не означава свобода на подриване на партийната дисциплина"; затова "Централният Комитет на партията и всички партийни центрове по места трябва незабавно да приемат най-сурови мерки за охрана на желязна, болшевишка дисциплина навсякъде, където има колебание".
Трябва постоянно да помним думите на Ленин:
"Който се стреми да отслаби желязната дисциплина на партията на пролетариата (особенно по време на неговата диктатура), той фактически помага на буржоазията против пролетариата".
Централизъм
Партията се ръководи от единен център.
"Без единен ръководещ център, без единен централнен орган действително единство в партията е невъзможно". (Предисловие към брошурата: "Работниците за партийния разкол", 1905 г.).
Върховен орган на партията се явява конгреса. Kонгресът избира Централния Комитет, който в промеждутъка между конгресите представлява висшето партийно учреждение. ЦК притежава огромна власт в партията.
Нашата партия се намира днес в началото на демократическия централизъм. (Именно "днес", тава словосъчетание е изведено неслучайно, защото в други моменти, например, работейки в подриена дейност, или по време на война, когато не е до демокрация и не до широки обсъждения – за тях няма и време, нито възможности, партията може и е длъжна да бъде организационно преустроена, което и направили болшевиките. – прим. РП) Това означава следното: всички ръководни учреждения и органи на партията отдолу до върха се избират; колкото по-високо стои партийния орган, толкова по- голяма част от партията той представлява, повече по-големи пълномощия и власт той има по отношение към по-долу стоящите инстанции; постановленията на вишестоящите органи са задължителни за долностоящите.
"Демократическият централизъм означава, че представителите от местата се събират и избират отговорен орган, който и трябва да управлява… Демократическият централизъм се заключава в това, че конгреса проверява ЦК и назначава нов". (Заключително слово по доклад на ЦК на 9 конгрес на партията. 1920 г.).
Низше звено на партията, най-близко до масите се явява клетката, състояща се от комунисти от даден завод, фабрика, учреждение, село, воинска част. Общото събрание на клетката избира своя ръководещ център — бюро, което може да бъде винаги преизбирано. Всички въпроси на общото събрание или на събранието на бюрото се решават с просто болшинство от гласовете. Когато едно постановление е прието — то е задължително за всички членове на дадената организация. Малцинството се подчинява на болшинството — такова е основното правило на демократизма.
Група oт клетки представлява районна организация, избираща свой районен комитет. Няколко районни и организаций образуват губернска организация, която избира губернски комитет. На общепартиен конгрес се избира Централен Комитет на партията. Всяко партийно учреждение е отговорно за своята дейност пред своята организация и пред вишестоящите органи.
Федерализъм
Централизмът е противоположен на федерализма, който нашата партия отхвърля. Ако партията се беше изграждала на федерализма, то това ще е означавало, че всички организации са независими една на друга и сключват между себе си съглашения и договори. При федерализма не трябва да има подчинение на части на цялото или малцинство на болшинство. Всяка организация сама за себе си е върховен орган. Комитетите са щели да се съставят по правила на равни представителства от всички организаций; изпълнението е щяло да бъде само на тези постановления, на които са дали съгласие "нашите" представители. При централизма партийните комитети имат по-големи права и пълномощия, отколкото при федерализма. При централизма партията се строи на основа подчинение на низшето на висшето, при федерализма — на принципа на съглашение на висшето с низшето. При федерализма не може да има здрава, сплотена организация и властни, авторитетни ръководни органи.
" И до сега принципа на "съглашение" между членовете на една и съща организация или партия, по всички същественни въпроси, програми и тактики между себе си са на принципа на анархизма. Социал-демократите от целия свят в такива случаи провеждат принцип на подчинение на малцинството на болшинството". (Трета стъпка назад. 1905 г.).
(Федерализмът е именно този принцип, който е прието да се нарича "хоризонтални връзки", и който се позиционира от много наши леви, като по-съвременен принцип на построение на политически организаций. Например, именно така е бил построен "Левият фронт" на Удалцов и пр., колкото са по-наивни политически гражданите и козирували, противопоставяйки този дребнобуржоазен анархизъм на строгия централизъм на болшевиките. Недееспособността на федералистските организирани обединения била доказана на практика, постигайки сплотени, целенасочени действия на хиляди свои привърженици те се оказали не в състояние и тази "партия" бързо се разпаднала – днес за нея практически нищо не се чува. Всъщност, умната и хитра едра буржоазия, пропагандира такъв способ на обединение на левите сили, сама се обединява изключително на централизирана основа. – прим. РП.)
Болшевики те са против това, партията да представлява сума от сговарчиви организаций и групи.
На II конгрес (1903 г.) е имало преговори с еврейската работническа партия ("Бунд") за вливане в нея на руската социал-демократическа работническа партия. Бундовците предлагали съюз на двете партии- съглашение. Ленин отговарял: не съглашение, а сливане, не федерация, а единна партия.
"По въпросите на борбата със самодържавието, борбата с буржоазията в цяла Русия ние трябва да се държим, като единна, централизирана, бойна организация, ние трябва да се опираме на целия пролетариат, без различия на език и националност, сплотени от съвместни постоянни решения на теоретически и практически, тактически и организационни въпроси, а не да създаваме отделно отиващи, всяка по свой път, организация, не отслабвайки силите на своя натиск, чрез раздробяване на многочисленните самостоятелни политически партии, не внасяйки отчужденост и обособеност, с това, че после да лекуваме изкусствено присадената към нас болест с лепенките на пресловутата а"федерация". (Нужна ли ни е "самостоятелна политическа партия" на еврейския пролетариат. 1903 г.)
Строгият централизъм в партията съвсем не означава стесняване на самодеятелността на низшите организаций: напротив, всяка организация е напълно самостоятелна в своята вътрешна дейност, но при това тя помни, че е част от не независима единица, а част от общо цяло. Само при централизъм, при наличие на единен властен център, управляващ от партията е възможна планомерна, съгласувана дейност на жялата партия в цяло, едновременно и навсякъде издигаща пред себе си еднакви задачи, провеждащи навсякъде, във всички части на републиките, однаква политика.
Централният Комитет (ЦК)
Във всяка партия, в това число и в нашата, Централния Комитет има голямо значение, защото той управлява и ръководи цялата партия. Партията избира в ЦК хора, които се ползват с особенно доверие, като изпитани, опитни далновидни вождове. Пръв сред тях е бил разбира се Ленин.
"У нас в Русия — писал Ленин през 1921 г. – изработването на групата от ръководители бе 15 години (1903—1917). 15 години борба с меншевизма, 15 години преследване от царизма, 15 години пред които били годините на първата революция (1905), великата и могъща революция". (Писмо до немските комунисти. 1921 г.).
ЦК на партията в болшинството си се състои от хора, работещи под непосредственното ръководство на Ленин и неговите ученици. Затова ЦК се полва с огромен авторитет в партията.
"Нашият ЦК — писал Ленин година преди своята кончина — се намира в групата на строга централизация и висок авторитет". (Как да реорганизираме Рабкрин. 25 януари 1923 г.).
Задължение на партията е да съхрани авторитета на своя Централен Комитет.
Спор на II-я конгрес на членовете в партията
Партията изисква, всички членове да са влизали в някаква партийна организация и да са работели в нея. Тъй като въпроса за участието на членовете на партията в партийните организации има своя история, то за нея трябва да разкажем.
На втория конгрес на партията (1903 г.) между болшевиките, ръководени от Ленин и меншевиките (Мартов, Акселрод, др. Троцки) се забелязало рязко разногласие по въпроса за това, кого да се счита член на партията.
Отговорът на този въпрос до известна степен предопределял характера на партията. И двете страни били съгласни в това, че членове на партията могат да бъдат само тези, които признават програмата на партията и я поддържат с материални средства. По-нататък станало разногласието. От членовете на партията се изисква "личное участие в една от партийните организаций" — говорил Ленин. По мнение на Мартов достатъчно е да се "оказва на партията – регулярно личное съдействие под ръководството на една от нейните организаций". При гласуване с болшинство от 28 гласа против 22 е прието предложението на меншевиките. Този, т.н. параграф първи от устава: целия устав е ленински, но първия параграф на конгреса е приет в меншевистска редакция.
При обсъждането на знаменития в историята на партията първи параграф се вижда, че меншевиките и болшевиките съвсем развично си представят партията. Кой може да бъде член на партията? Не този въпрос меншевиките давали "широка" формулировка, болшевики "тясна". Ленин предявявал към членовете на партията такива изисквания, които затруднявали достъпа в партията на дребнобуржоазни, интелигентни елементи.
Меншевиките им откривали път към партията. А според нас, членовете на партията може да бъдат само тези, които са в организациите (клетките, районите), работят в нея, приемат участие в нейната дейност. Не можеш да бъдеш член на партията и в същото време да не си в организациите. По мнение на меншевиките може. Достатъчно е да се окаже на партията съдействие за да станеш член. Според нас, това е съдействие или съчувствие, а член на партията е друго. Нашето понятие за член на партията е строго, оформено, за разлика от меншевистското.
Меншевиките смесвали в едно организованите и неорганизованите елементи и наричали всичко това "партия". В своя формулировка Ленин предугажда подобно смесване.
"Аз изказвам това съвършенно ясно и точно свое пожелание, свое изискване, че партията, като преден отряд на класата, представлява нещо възможно по-организирано, че партията да възприема в себе си само такива елементи, които да допускат само минимум организованост". (Стъпка напред, две назад. 1904 г.)
Помагащите на партията, но не влизащи в нейната организация, не могат да се считат за членове на партията, или извън организацията е невъзможен контрол, ръководство, дисциплина. Акселрод взел за пример "профессора, който счита себе си за социал-демократ и заявява за това". Нима такъв професор не може да се счита член на партията?
" За да доведе до край мисълта, заключаваща се в този пример, другаря Акселрод трябва да каже по-нататък: признават ли самите организовани социал-демократи този професор за социал-демократ?.. Тук има две положения. Или организованите социал-демократи признават интересуващия ни нас професор социал-демократ — и тогава защо да не го включим в една или друга социал-демократическа организация? Само при условие на такова включване "заявяванията" на професора ще съответстват на неговите дела, ще бъдат не пусти фрази (каквито много често оставят професорските заявления). Или организираните социал-демократи не признават професора социал-демократ — и тогава нелепо, безмислено и вредно му дават право да носи почетно и отговорно звание член на партията".
И в наше време може да се чуят такива разсъждения: макар аз да нямам партиен билет, но аз съм комунист по душа. В това е работата, че комунист може да се счита тогава, когато партията признава тебе за свой член.
Строго разграничавайки члена на партията от не члена, партията вижда се не била незаинтересована по това време за това да отблъсква от себе си съчувстващите, съдействащи, помагащи.
«Напротив, колкото по-крепки са нашите партийни организации, включващи в себе си действителни социал-демократи, толкова по-малко неустойчива ще бъде вътре партията, толкова по-широко, разностранно, богато и плодотворно ще бъде влиянието на партията на околните, ръководими от нея елементи от работническите "маси".
Меншевиките от една страна се загрижили за профессорите, гимназистите, революционната младеж, които не трябва да се считат за членове на партията, ако не приемат ленинската формулировка. От друга страна, меншевиките считали, че всеки стачник може да обяви себе си за член на партията. С тази мисъл Ленин също нe може да се съгласи. Стачникът не може още да се каже че е социал-демократ, член на партията. Да бъдеш стачник още не означава да си съзнателен социал-демократом. Говориш така, но това не означава да не приемаш социал-демокрацията.
С примера на стачника е видно, че меншевиките смесват партията и класата. (Това и днес се прави от нашите руски леви, които се люшкат от крайност в крайност: или уравняват класата и партията, или непримиримо ги противопоставят една на друга. – Прим. РП).
"Били са времена, когато маниловщи[1] и "хвостизми"[2] мислеха, че някога почти целия клас в състоянието, при капитализма ще се надигне до съзнателност и активност на своя преден отряд, своята социал-демократическа партия. Ни един още разумен социал-демократ не се е съмневал в това, че при капитализма даже професионалната организация (по-примитивна, по-достъпна по-съзнателна в неразвитите слоеве) не е в състояние да обхване цялата работническа класа. Само заблуждавайки себе си, закривайки очи на лавината от задачи, които трябва да решим — би значило да забравим за различията между първите отряди и всички маси, теглещи към него, забравяйки за постоянните задължения на предните отряди надигайки все повече обширни слоеве до това предно ниво. Именно такова закриване на очите и забрава се явява изтриването на разликата между опиращите и влизащите, между съзнателнише, активните и помагащите".
Ние сме партия на класа, но това не означава, че ние трябва да забравим различията между партиите и класите, да допускаме организационна неяснота. Ние строим партията, говорил Ленин, изхождайки от вече създаденото и сплотено ядро от социал-демократите, което създало партийния конгрес (втория) и което трябвало да разшири и умножи всячески партийните организации. Само партията може да облече със звание член на партията, а за това е нужно, между впрочем, участие в партийните организации. Ленин се базирвал на пролетариата, меншевиките на професорите (Акселрод), гимназистите (Либер), революционната младеж (Акселрод), интелигентната младеж (Троцки), на дребнобуржоазните елементи.
"Формулата на другаря Мартов или остава мъртва буква, пуста фраза, или носи полза, главно и почти изключително на "интелигентите пропити с буржоазен индивидуализъм" и не желаещи да влезят в организацията. На думи формулата на Мартов отстоява интересите на широките слоеве на пролетариата; на дело тази формула служи на интересите на буржоазната интеллигенция, и е противоположна на пролетарската дисциплина и организация. Никой не яе решава да отрече, че интелигенция, като особен слойна съвременното капиталистическо общество се характеризира, общо и цяло, именно с индивидуализъм и неспособност към дисциплина и организация…; в това, между прочем се състои неизгодното отличие на този обществен слой от пролетариата; в этова се заключава едно от обясненията на интеллигентската дреболия и неустойчивост, така често даващи да се чувства пролетариата; и това свойство на интелигенцията стои в неразкъсана връзка с обикновените условия на живота, условията на неговата заработка се приближава много до условията на дребнобуржоазното съществуване (работа по един или в лного малки колективи и т. н.)… В спор за § 1… привържениците на буржоазно-интелигентския индивидуализъм са се сблъскали с привържениците на пролетарската организация и дисциплина".
У Ленин е било неизмеримо по- ясно понятието за членовете на партията на пролетариата, отколкото у меншевиките.
"Ние сме длъжни да се постараем да издигнем званието и значението член на партията най-отгоре" — говорил Ленин на II конгрес… "По-добре е десет работещи да не се наричат себе си членове на партията… отколкото един бърборещ да има право и възможност да бъде член на партията". (Ако с такъв критерии се подходи към днешното комунистическо движение в Русия, то комунисти към него ще останат броени единици. Защото ние виждаме едни "бърборещи" за комунизма, но нищо не правещи за неговото тържество. – прим. РП)л
Активност
Член на партията не може да се ограничи с това да присъства на събрания и да си праща членския внос. Трябва не просто да "участва" в организации, трябва и да работи в тях, да прави нещо за партията. Даже на събранията не трябва да се ограничава със слушане на доклади и приемането им. Трябва сам да приема участие в обмяна на мнениа, да изказва своите възгледи, да внася предложения. Нужно е по-дълго време да се отдава на партийна дейност, да извършва партийна работа, да отговаря за нея пред партията. Комунистът няма право да бъде пасивен, безгласен, безотговорен, инертен. Той трябва да проявява почин, инициатива, самодеятелност, активност навсякъде, където го изпрати партията. Комунистите навсякъде трябва да са енергични, активни, дейни елементи в работническото движение, трябва "енергично да функционират" (енергично да действат).
Обсъждане от партията на различни въпроси
Обсъждането от партията на различни мероприятия се явява едно от най-съвършените естественни, само по себе си подразбиращо се условие на партийния живот. Партията печели, когато нейните мероприятия се поддават на възможно по-широко обсъждане от страна на членовете на партията: осигурявайки максимална правилност и вярност на линията, нейната най-възможна застраховка от грешки, или в обсъжденето приемат участие всички и разглеждат въпроса от всички страни, с най- разнообразни гледни точки. Заедно с това се повишава активността и политическото ниво на членовете на партията, защото влизайки в обсъждането на въпроса, членовете и се възпитават.
Само по себе си се вижда, че в такава голяма партия, като нашата, разгърната при това на огромно пространство (в партията има около 50.000 клетки) и освен това се управлява държавата, на общо обсъждане могат да се поставят само основните, най-важни въпроси. Невъзможно е да се строи партия така, че цялата партийна маса, като цяло да решава всички въпроси, а ръководните органи на партията само да изпълняват решенията на низовите организаций. Партията предоставя своя ръководен орган, първо на Централния Комитет, власт самостоятелно да приема решения по всички въпроси, не търпящи отлагане, не допускайки по своя характер масово обсъждане. Иначе не може да се управлява. За да се управлява, ръководството трябва да бъде твърдо, неприкосновено и авторитетно. Заедно с това "задължително е да се поставят всички същественни въпроси на партийната политика, защото това не препятства какви да е изключителни обстоятелства, на обсъждане в клетките и партийните маси като цяло" (Постановление на XIII конференция). (И тук ние веднага виждаме разликата, която е била в ленинско-сталинската партия и хрушчовско-брежневския, ревизионизъм. Този Хрушчов, извършил кардинален преврат в политиката на партията, не внесъл въпроса за дейността на Сталин, култа към личността и репресиите на всеобщо партийно обсъждане, а го представил, като готово партийно решение, с което може да се остане в партията, или не съгласните да напуснат редиците и. А този въпрос е бил не просто съществен, а основополагащ за цялата партия и Съветската страна. – прим. РП) Трябва да се търсят по широки възможности по-широки кръгове от партията да проявяват интерес към възможно повече различни въпроси, да се обсъждат, да се определя отношение към ниго, да се приемат решения по тях.
За свободата да се критикува
Вътрешнопартийно обсъждане на различни въпроси е невъзможно без критичен разбор на едни или други мероприятия и противопоставяне на едни или други предложения. Какви са пределите на критиката вътре в партията? Колко е допустима "свободата" на критиката? Критикуване, подлагане на разбора на грешките, неправилност в политиката на партията, нейни учреждения или отделни лица е безусловно необходимо, но критиката трябва да удовлетворява определени условия, а именно: по-никакъв начин да не се излиза от болшевизма, да не се удря по неговата основа и да бъде революционно-целесъобразна, да бъде критика на място. (Хрушчовската "критика" към Сталина и провежданата от него политика е излязла "от почвата на болшевизма", и отишла твърде далеч от нея. Неслучайно в период на "затоплянето" и "застоя" на съветските трудещи не им минавало през главата да наричат тогавашните комунисти болшевики, а разликата между членовете на партията от ленинско-сталинските времена, и хрушчовско-брежневските е била колосална. – прим. РП).
Ние се явяваме убедени болшевики, разделяме всички идеи на ленинизма, ние не само можем, но и сме задължени да подлагаме на жестока критика всичко това, което представлява отклонение и изкривяване на ленинизма. Но партията не може да не се бори с всички мерки против тази "свобода на критиката", която представлява вътре в партията "свободно" проповядване на дребнобуржоазни възгледи и идей, биещи по самите основи на партията.
Свободата на критиката е сама по себе си правило във вътрешнопартийния живот. Как може членове на партията да не критикуват бюро или комитет, ако са работили лошо, с грешки или друго? Как може да не критикувам, ако виждам, че са допуснати грешки? Без това няма партия. За такава критика нищо не може да се каже: тя е нужна, винаги е била и ще бъде. Но трябва да сме внимателни към специалния лозунг: "за свобода на критиката"! Историята на партията показва, че под такъв лозунг винаге са встъпвали дребнобуржоазни групи и течения, опитваше се да получат право "свободно" да проповядват вътре в партията дребнобуржоазни възгледи. (Именно това и виждаме, внимателно изучавайки историята на партията. Дребнобуржоазната и най-вече троцкистската опозиция във ВКПб постоянно крещяла за "свобода на критиката", докато не победил болшевизма. Но добрали се до властта в партията, троцкистите веднага забравили за свободата на критиката, забранявайки съвсем всяка критика в партията. Това е чисто буржоазен приом, който в различни негови вариации ние виждаме и по-късно – в Перестройката и след ния в буржоазна Русия. – Прим. РП) Ето това партията не може да допуска. Има критика и критика. Има делова, партийна критика и нахвърляни в партията дребнобуржоазни идеи. Ние сме за първото и против второто.
В края на миналия и началото на този век е съществувало течение в марксистската литература, встъпваща под лозунга "свобода на критиката". Лозунгът е бил "моден", привлекателен. На кого е приятно да заяви, че "аз съм против свободата да се критикува" и на това основаниеда получи звание изостанал човек? Ленин бързо разоблачил това течение.
"Свободата — писал той — е велика дума, но под знамето на свободата в промишлеността са се водили разбойнически войни, под знамето на свободата на труда са се грабили трудещите се. Такъв вътрешен фалш се заключава в съвременната употреба на думите: "свобода на критиката".
"Свободата на критиката" е свобода с опортюнистическо направление в социал-демокрацията, свобода превръщаща социал-демокрация в демократическа реформаторска партия, свобода на внедряване в социализма на буржоазни идеи и буржоазни елементи". (Какво да се прави? 1902 г.).
И в наше времe лозунга "да живее свободата на критиката" се прикрива от опортюнистите, както е било по време на последната дискусия, когато опозицията се опитвала да произведе ревизия на ленинизма[3]. На тях им било отговорено: та вие се боите от всякаква свобода на словото! Нима не допускахте в партията никаква критика?
Всеки път, когато се повдигне въпроса за свободата на критиката, работниците трябва да разбират, за каква критика става въпрос: за това, защото помага на партията да укрепи своята основа, а не да вкара в партията дребнобуржоазни възгледи.
Да се върнем към Ленин. Разобличавайки дребнобуржоазния уклон на тези, които търсят "свобода на критиката", те търсят свобода на подриване основите на марксизма, Ленин продължава:
"Ние вървим по тясна трудна пътека, здраво хванати за ръце. Ние вървим обкръжени от всички страни от врагове, и на нас ни се налага да вървим под техен обстрел. Ние сме се обединили по свободно прието решение, именно за това, за да се борим с врага и да не отстъпваме в съседното блато, обитателите на което от самото начало порицавали нас за това, че ние сме в особенна група и сме избрали пътя на борбата, а не пътя на примирението".
"Особенна група", "тясна пътечка" — това е нашата малка още тогава работническа партия. "Блато" — либерали, буржоазия; обитатели на блатото порицават партията за революционната тактика, съветват да се застане на пътя на примирението. В средите на работническата партия се появяват "ревизионисти".
"И ето някои от нас започват да викат: да влезем в блатото! А когато се засрамят, те възразяват: какви сте вие изостанали хора! И как не ви е съвестно да отричате свободата да тръгнете по добрия път".
Опортюнистите винаги се жалват на това, че те са лишени от свобода да критикуват, че са нападани, обиждани. (И днес ние виждаме сред левите немалко такива, които искат "свобода на критика". Даже малкия опит на РП дал възможност да се запознаем с теми "обидени". – прим. РП). Ленин отговаря на търсещите "свобода":
"О, да, господа! Вие сте свободни не само да говорите, но и да отидете, където искате, дори и в блатото; ние смятаме даже, че вашето истинско място е именно в блатото, и ние сме готови да ви окажем на вас пълно съдействие към вашето преселение там. Но вдигнете ръцете си от нас, не се хващайте за нас и не говорете великата дума "свобода", защото и ние сме "свободни" да отидем там където искаме и сме свободни да се борим не само с блатото, но и с тези, които ни влачат към него".
Говорейки за отношението на болшевиките към "свободата на критиката" не трябва да не се обърнем внимание на теди забележителни мисли на Ленин, изказани през 1905 г. Когато партията започнала да преминава към легална, открита организации, Ленин поставил въпрос за това, всяка партийна литература да бъде подчинена на партиен контрол, като до този момент такова нещо е нямало. Защото не може да се очаква протести от страна на някои «страстни привърженици на свободата", то Ленин счел за нужно да изкаже възгледите на партията относно свободата на критиката и нейните граници вътре в партията.
"Всеки има воля да пише и говори всичко, което му е угодно, без малки ограничения. Но всеки волен съюз (в това число партията) волен така също да прогони такива членове, които се ползват с името на партията за проповед на антипартийни възгледи. Свободата на словото и печата трябва да бъде пълна. Но и свободата на съюзите трябва да бъде пълна. Аз съм задължен, в името на свободата на словото, напълно истински да викам и пиша каквото ми е изгодно. Но ти си задължен пред мен, в името на свободата на съюза, да предоставиш право да заключа или разтрогна съюз с хора, говорещи за това или друго. Партията е доброволен съюз, който неминуемо ще се разпадне, отначало идейно, а след това и материално, ако не се очисти- себе си и членовете, които проповядват антипартийни възгледи. За определяне на граница между партийните и антипартийните служи партийната програма, служат тактическите резолюции на партията и нейния устав, служи, накрая целия опит на международната социал-демокрация, международните доброволни съюзи пролетариата, постоянно включващи в себе си отделни елементи или течения не съвсем последователни, не съвсем чисто марксистски, не съвсем правилни, но също постоянно предприемащи периодически "чистене на партията. Така ще бъде и у нас, господа привърженици на буржоазната "свобода на критиката", вътре в партията: сега партията у нас веднага става масова, сега ние преживяваме твърд преход към открита организация, сега към нас идват неминуемо много непоследователни (с марксистска гледна точка) хора, може би, даже някои христиани, може би, даже някои мистици. Ние сме със здрави стомаси и твърдо-каменни марксисти, ние ще смелим тези непоследователни хора. Свободата на мисълта и свободата на критиката вътре в партията никокога не заставят нас да забравим за свободата на групировките от хора във свободни съюзи, наричани партии". (Партийна организация и партийна литература. 1905 г.).
В цялата болшевишка литература няма друго място, което с такава яснота, отчетливост и последователно излагане на възгледите на партията към свободата на критиката. Между другото Ленин отдавал на себе си отчет за това, че цялата партия поголовно не може да се състои от безупречни революционери до край, без всякакве дребнобуржоазни примеси. Формално — ние всички сме членове на партия, всички сме равни, всички сме болшевики, всички сме ленинци. На дело в партията от време на време постъпва дребнобуржоазност, там или тук излиза дребнобуржоазен ручей. Какво трябва да бъде отношението на партията към дребнобуржоазните елементи е добре видимо от приведените по-горе думи на Ленин.
Още един път за последното — за свободата на критиката.
През 1920 година италианския "социалист" Нобс защитавал свободата на отстояване на опортюнистическите идеи в Комунистическия Интернационал.
"Вие сте "свободни", другарю Нобс — писал Ленин — защитавате тези възгледи, които вие защитавате! Но ние също така сме "свободни" да обявим тези възгледи за дребнобуржоазни предрасъдъци, вредни за делото на пролетариата, полезни за капитала; ние също така сме "свободни" да се откажем от встъпване в съюз или в общество от хора, защитаващи тези възгеди или съответната им политика". (Фалшивите речи за свободта. 1920 г.).
Продолжение следует
[1] Маниловщина — бесплодная мечтательность, „блажь“.
[2] „Хвостизм” от слова „хвост”. Хвостистами Ленин называл л