Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.05.2018 12:10 - Как ни убива капитала
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 439 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
За някои читатели на РП отговора на този въпрос е очевиден. Как убива? – буквално навсякъде и с всички възможни способи, от отровната храна до непосредствено убиване във война или затвор.

Но много работници не свързват гибелта на трудещите се, във всеки случа груповата гибел, непосредственно с условията на капиталистическото производство и общество. Следвайки полуистините и прякото заблуждение на буржоазните СМИ, нашите другари все още обясняват масовите трагедии със «стечение на обстоятелствата», глупостт и ниска квалификация на отделни изпълнители или чиновникци на места, технически причини или изключително действие на стихийните сили на природата.

Правилно  е да се нарекат отделните страни на трагедията и отделните нейни причини, но все още рядко в работническата среда тези страни и причини се свързват в единна система, която ясно и конкретно да укаже на това, че корена у всички масови антропогенни трагедии е един – това е капитализма, неговите икономически и социални отношения, частната собственост и люта конкуренция, стремежа на стопаните на производства към най-голяма печалба на всяка цена.

Разбира се у гибелта на трудещите се при капитализма има конкретни виновници и конкретни организационно-технически причини. Но виновните, причините и обстоятелствата за многочисленни трагедии на производствата и в бита не са паднали от небето  и не са възникнали от само себе си. Едни са били родени, подготвени и обусловени от капиталистическия стопански начин, те отдавна са станали обективно неизбежни при такъв начин.

Заблуждаващо е мнението за това, че достатъчно е да се препишат някакви инструкции, да се поправи закона, да се заменят глобените чиновници, да се разстрелят «стрелочниците» (портиери, дежурни, охрана, редови пожарникари и т.н.), и делото ще се изправи, това е опасна заблуда. Всички закони, инструкции, чиновниците на обслужващата буржоазия в капиталистическото общество практически действат именно така, както им предписва интересите на буржоазията, и никак иначе.

Връзката между едно или друго бедствие, катастрофа, гибел на трудещи се – и капиталистическите производственни отношения не винаги е очевидна. Отделни стопани, както и буржоазията, като цяло и е много удобно и изгодно да хвърлят бедата на работническата класа на природата, на «човешкия фактор» в лицето на самите трудещи се или на неразтропаността на низшестоящите ръководители. Защото Рим, като цяло е хубав, но има отделни недостатъци в провинциите.

Ако работниците се съгласят с такова положение и наивно виждат в масовите трагедии само случайно стечение на «лоши» обстоятелства или само  нескопосаността на отделни лица – то те се обезоръжават, насочвайки своя справедлив гняв по лъжлив път. Това, че са сработали тези самите «лоши» обстоятелства, това, че хората не са се спасили и не отишли от техните действия (или своевременно не ограничили това действие), това че некадърниците стоели на своите места и приемали убийствени решения (или не приемали решения спасителни, правилни), — не е случайност, а закономерност, родова черта на експлоататорското общество. Чрез пожари, аварии, взривове, наводнения, пробити диги и т.н. се проявява обективната закономерност на обществото, в което управляват людоеди – частни собственици, закономерността, на която добре се изразява основния икономически закон на капитализма. Същността и смисъла на съществуване на капиталиста – в безкрайна гонитба за печалба, за обогатяване, за ръст на своя капитал на всяка цена. Изрядна, определяща част от тази цена и се явява живота на хиляди и милиони работници.

Могат да възразят, че не трябва да прехвърляме на капитализма тези наводнения, пропадания, че това са явления неуправляеми и стихийни, те винаги са били и ще бъдат.

Отговаряме с такъв аргумент категорично. Да били са и ще бъдат — възможно. Но целия въпрос не е в това, че те съществуват в природата, а в това, че тези природни явления да не носят огромни щети на човешкото общество, да не отнемат човешки живот!

Тези наводнения пожари и засухи човек се опитвал да регулира отдавна, и към средата на XX век той добре се научил това да прави – в СССР, с помоща на напредналата наука и техника и на база обществената собственост на средствата за производство. Конкретни технически средства за това – мощни хидровъзли по реки, изкуствени морета, канали, ВЕЦ, горски полоси, защитни диги и т.н. Този принципиален подход бил и към потъването на грунт, ерозия на почвите, суховей, засухи, даже към климата и насочването на въздушните потоци. Нужно е било да се защитават хората от наводнения – строили бетонни диги и огромни езера-капани, нужно било да се осуши гнило блато – осушавали го, нужно било да се намалят пожарите в града до минимум – действала мощна държавна противопожарно-спасателна система. Но главната задача на всички системи за защита на хората била не толкова отстраняване на последствията от авария и катастрофа, колкото до предотвратяване «на подстъпите», профилактика, ранно отвеждане на бедата и нейното отстраняване.

Трудно ще е да се състави пълен списък със «скритите» престъпления на капитала против трудещите се. Това ще е колосален и постоянно растящ том от наказателни дела. Още повече в света на масовото убийство в Кемерово, за жертвите на който нашите работници скърбят, но под диригентската палка на буржоазната власт превръщат своя гняв в панихидуа и у мен се надигна отдавна терзаещата ми мисъл за малък исторически обзор от конкретни факти на капиталистически злодеяня. Да покажа, че този разговор е крайно необходим за политическа организация на работническата класа, за крайната необходимост от неговото главенство в социалните протести и борбата на трудещите се за своите права, основавайки се не толкова на общите знания за капитализме, а по-скоро на доказани и подтвърдени факти от людоедски престъпления, които трябва да предизвикат у работниците не извънкласова ненавист към размитата «сволоч», а да предадат тази ненавист именно ясен класов характер. Всяко такова престъпление – системно, а това означава, че в абсолютно болшинство от ЧП (извънредно положение) и ЧС (извънредна ситуациа) е виновен конкретно съществуващия строй, управляващата олигархия и нейната държава. Затова и едното и другото и третото трябва да бъдат безжалостно унищожени.

О престъпленията на буржоазията против хуманизма и човечеството РП пише постоянно. За издевателствата и убийствата на работници в царска Русия много е казано в произведенията на нашите класици, в мемоарите на болшевиките, които отдавна публикува РП. Нашата скромна задача се състои в това, да се направи малък обзор, да се покажат забравени или малоизвестни данни за престъпления на буржоазията против живота и съзнанието на трудещите се, против производителните сили на обществото и против самата природа и човечеството, като цяло.

  1. Капитализмът убива децата

Производственни престъпления

В един от декемврийските броеве на италианския вестник «Reppublica»[1] за 1949 година била дадена обява за «конкурс за желания». Оргкомитетът му състоящ се от италиански писатели и поети се обърнал към всички деца с молба да напишат до вестника за своите най-големи мечти. Организаторите на конкурса обещали да изпълнят всички мечти, които могат да изпълнят, но уговаряли своето обещание с условие, че

«…колкото по-оригинално е вашето желание, толкова по-големи надежди има, то да бъде изпълнено».

Когато в редакцията започнали да идват отговори, стопаните на вестника, а така също възрастните дядовци и всички от оргкомитета съжалили, че са създали конкурса. Едно момиче от Калабрия писала: «Аз искам моя дядо да си намери работа и да може да купи храна за мама, братята ми и мен»[2]. В свое писмо от района на Венето италианско момче писал: «Аз искам чифт нови ботуши, защото моите съвсем се износиха и на мен ми мръзнат краката, а моя татко не може да ми купи ботуи, защото той отдавна е без работа». От френския град Шамбери (департамент Савоя), в който четели италианска преса, също дошло писмо от момче, в което то просило парче шоколад, «…само да го помирише, как то мирише».

Общо в редакцията на «Република» дошли над хиляда писма – не само от италиански деца, но и от САЩ, Британия, западния сектор на Германия, Испания и Португалия. Децата от различни страни и народи мечтали, общо за,едно и също- храна, ботуши, учебници, конфети, игручки – с други думи за това от каквотот са били лишени. Във всички детски писма, като в огледало се отразявал живота, който живеят пролетарските деца в страните на капитала. Затова след напечатване на десетина писма, оргкомитета «извенъж» заявил, че конкурса е завършен. Повече подобни въпроси вестника не публикувал – неговите стопани добре разбирали, че едва не вдигнали нова вълна от стачки и протести в полугладната страна, че едва не открили голям съдебен процес против своята класа. Защото италианските трудещи се, четящи вестника, знаели и виждали, че у децата, родили се в семейства на работници или безработни е много малък шанса да преживеят: рахит, туберкулоза и други болести, възникнали на почва недояждане на майки и деца, ужасни жилищно-битови условия, гладно изтощение, с други думи нищета — отнасяли в гроба стотици хиляди деца ежегодно.

По данни на профсъюза AFL – «Американска федерация на труда»[3] към началото на 1950 година в САЩ е имало около 5 милиона официално преброени безработни. Това означава, че около 8 милиона деца хронически недояждали, не са имали дрехи, обувки, подходящо жилище, да не говорим за нормално обучение, възпитания и здравеопазване.

В богатите страни от Запада имало около 3,5 милиона семейства, в които родителите не били в състояние да купят за своите деца месо, плодове, млечни продукти. Стотици хиляди деца спали в сълзи – по тази «проста» причина, че ги мъчел глад[4].

В Чикаго, а и в други промишленни центрове, до началото на 70-те години се наблюдавало такова явление, като «hunger chain», дословно «гладни опашки»: стараейки се да спасят своите деца от глад, бедните безработни родители ги пращали в големите продоволственни магазини да просят подаяние във вид на пари или храна[5]. (Ние това видяхме в новопоявилата се буржоазна Русия в първите години след перестройката. А след това децата около магазините изчезнаха, но това не означава, че те са нахранени и в страната не са останали гладни, просто били изгонени от полицаите и ОМОН. — прим. РП)

На 18 февруари 1950 година в едно от началните училища в Балтимор получили гладен припадък 19 ученика за един ден. Както след това се изяснило те нищо или почти нищо не яли в течение на половин–до два дена, предшествали този ден. При занятията рязко се увеличило нервното натоварване, мозъка искал захар и други питателни вещества, които в организма не били в нужние дози. Резултат – припадък, пълен отказ на детския организъм да работи без «гориво».

А ето какво писал либералния «Хералд Трибун»[6] № 366 за 1951 год по повод един чудовищен случай в Ню-Йорк. Под цинично заглавие «Обичаен случай» се  съобщва:

«Работничката Вайнтрауб и нейните седем деца, от коит най-голямото на 19 години, а най-малкото на пет, били намерени вчера през ноща умиращи от глад в дом № 109 по Ембой стрийт в Бруклин, Н.-Й. Петгодишния Леонард лекаря го помислил за шестмесечно бебе.

Майката казала, че последната коричка хляб била в техния дом преди 3 дена и тя била разделена с трите малки деца. От тогава никой от тях не е ял».

В края се отправял коментар от редакцията за това, че «…възможно е майката и двете и деца могат да се спасят» и призовава гражданите да помогнат на нещастното семейство който както може.

В същия брой на «Gerald Tribune» било дадено още едно характерно съобщение. Журналистът О. Улис писал, че на една от главните улици на града, на знаменитото Пето авеню,

«…най-добрите архитекти на Америка проектират площадката и дома за кучето Тоби, което останало единствен наследник на състояние от 75 милиона долара, принадлежащо на нейната покойна стопанка, вдовица на  мултимилионера Дж. Астор. За грижите към Тоби съществува щат от 45 слуги и 6 адвоката, които водят всички кучешки дела. Общата дневна издръжка на Тоби се оценява на 300 долара. Златният креват на кученцето е обхванато ор цветя. Животното има своя стая, вана, тоалетна и кухня, направени по последната дума на строителната техника».

За справка: към 1951 година по средни цени на 24 основни хранителни продукти за гр. Ню-Йорк седемте деца на семейство Вайнтрауб 300 долара са им били напълно достатъчни за месец нормално хранене.

В продължение на «кучешката тема». В 1951 година в Англия действала купонна система за разпределение на продукти. В същото време в Лондон, Манчестер и други крупни градове работели специални продоволственни магазини за кучета и даже кучешки ресторанти. В тях без ограничение се продавали висококачественни продукти човечшка храна, говеждо, свинско, сирене, истинско краве масло, мляко, извара, сметана и т.н., но по астрономически цени. В ресторантите кучетат ги хранили обилно и вкусно, също с голяма част от нормално говеждо, мляко и сметана. Недостатък за посетителите нямало: любителите на кучета от местната крупна буржоазия не могли да допуснат, че техните питомци ще страдат от недохранване. Например кучето порода мастиф, принадлежащ на милионера Кериг, стопанин на корабостроителница в гр. Плимут, ежедневно изяждало в местния кучешки ресторант около килограм първокласно месо. В същото време детската месечна норма от месо (около 450 грама), давано на работниците с купони, за дете на 7-8 години едва стигало за 3-4 дена[7].

В Индия, главния доминион на Великобритания, детската смъртност в края на 40-те години на XX век била в 5-6 пъти по-висока от тази в самата Англия. В 1949 година от всеки 1000 родили се умирали 250 деца, не доживяващи до годинка. Трбява да кажем, че и днес положението с детската смъртност в Индия не се е оправило. По данни на британския «Таймс»[8] в 2008 година нивото на смъртност сред децата до 1 година е било 21%, а в групата от година до три – 19%. В тази потенциално богата страна всяка година преждевременно умира около 4,5 милиона човека, от тях 1 милион и 200 хиляди – от глад и болести.

През есента на 1949 година делегация от Съвета по националностите на Върховния Съвет на СССР посетила Индия[9]. В град Калкута съветските депутати-жени помолили да им покажат детските учреждения. Показали им ясли при текстилна фабрика. На гол циментен под в малка стая стоели и лежали около 40 деца, без надзор. Много деца се отличавали с ужасяваща слабост, гладни и полугладни деца били толкова слаби, че не можели да си надигнат главите – оказало се че целия им  дневен рацион се е състоял от чашка кафе и сухар. Депутатите не повярвали на това, което им разказал завеждащия яслата, но нейните думи подтвърдил помощник управляващия фабриката, обяснявайки това положение с факта, че стопаните имат малка печалба и не могат да отделят за яслата допълнителна храна. Трябва ли да кажем, че съветските жени-депутати напуснали тази фабрика със сълзи. Но на прощание ги «успокоил» управляващия тази фабрика. Той забелязал, че руските жени плачат и им казал, че подобни «ясли» с кафе и сухари е огромно достижение в социалния въпрос, че тази работническа преференция същества само на няколко фабрики и то благодарение на «невероятната милост и щедрост на стопаните».

Но още по- ужасни се оказали условията за децата-сираци. Един от «домовете за сираци» в малкия град Джалесвар бил разположен в стара дървена барака. Там децата спали едно до друго по три-четири на стари двуетажни нарове, останали от казармите на британските колониални войски. Толкова спали и на земята. Единствената дреха на децата – стари кожуси, с които те ходят и зима и лято, в зной и дъжд. В приюта живеели 180 човека. За тяхната издръжка местния бюджет отделял средства, които едва стигали за да се нахранят петима.

Примерно така живели, по-точно, бавно умирали, децата в Африка. Старите и съвременни малтусианци в един глас ще изпеят, че хроническия африкански глад и нищета са следствие от голямата площ на пустините и полупустините. Но империалистите зле се прикриват с географията: първо- площа на Сахара е само 1/6 от територията на континента, и второ в съседство с нея лежат страни, щедро надарени с всички необходими зая щастлив и безгрижен живот народи.

Например, на северозапад лежи Марокко – прекрасна вечнозелeна страна. Нейните земи са засети със зърнени и бобови култури. Добре расте пшеница, царевица, ечемик, овошки, плодове. От много култури се добиват 2 добива в година. Плодовете на земята ще стигнат за всичким даже с излишък. Но френските империалисти и слялата се с тях крупна местна буржоазия изнасят до 80% от добивите, а децата на коренното население на страната умират от глад. Към началото на 1953 година детската смъртност в Марокко преминала всички човешки граници: от всеки 1000 родени умирали 700, не доживяващи до 5 години. Улиците в Рабат и Марракеш, крупните градове на страната, били запълнени с полуголи, мръсни, покрити с язви и лишеи деца. Вместо училища – просия. Децата живели в домове, лишени от въздух, вода, канализация и светлина, в една стая здрави и тежко болни. Тези, които били болни не могли да стъпват на краката си: за тях не съществували нито болници, нито лекари, нито лекарства. Там върлувала едра шарка, която отдавна победили в Европа, да не говорим за СССР.

Капиталистите в преследване на печалбата използват все по-широко детския труд. Отказвайки от работа милиони възрастни, те вземат на работа деца. Често се случва така че единствен работещ в семейството е детето. Примери не един, дори в историята на САЩ от XX век – на две книги «Война и мир». На капиталистите е изгодно да експлоатират децата, на които може да се плати много по-малко, отколкото на възрастния. Детето е  неспособно още да стачкува и отстоява своите права. Често се случва за тежък труд капиталиста да не плати въобще нищо, ограничавайки се с трохи към заплатите на родителя, работещ на същото предприятие.

Описвайки мрачната картина на експлоатация на деца в Англия, Маркс[10] и Енгелс[11] писали, че

«…в два, три, четири часа сутринта девет-десетгодишни деца ги будят от сън в техните мръсни кревати и ги принуждават за една надница да работят до 10, 11 или 12 часа вечерта. Техните гърбове са гърбави, чертите на техните лица са набръчкани и целия им вид е ужасен».

Класиците описвали положението на децата, което било в Англия в 60-80-те години на XIX век, в периода на разцвет на капитализма. Но и в 50-те и 60-те години на XX век в пристанищните градове на Британия може да се видят, как тълпи деца бягат към пристаните за разтоварване на идващите кораби[12]. За капиталистите-корабособственици това много изгодно: заработената заплата на децата-товарачи е в 4-5 пъти по ниска от тази на възрастните, а освен това, детския труд позволява на капиталиста да се откаже от покупки на машини, услуги на кран и механични товарачи.

Френският либерално-демократичен вестник «Авангард»[13] в броя си от 23 април 1950 година разказва за това, как в Конго, Танзания, Замбия и Бурунди, африканските колонии на Англия и Франция се извървал лов на деца. Въоръжени полицаи с кучета устройвали нощни капани на децата и подростващите от местното население. Невинните малки ги събирали в специални детски концлагери. Сутрин ги водели на работа, която продълбавала по 10-12 часа ежедневно с половин час почивка на обяд с обяд състоящ се обикновено от ориз и вода. За малко провинение охраната ги биела, но не ги изпращала в затвор, както възрастните. По този повод английския губернатор на провинция Танганика някой си Лем цинично заявлял, че «…на африканците в затвора им е по добре, в сравнение с у дома».

Да се върнем в Индия. Законът от 1940 года забранява да се използва труда на децата в производството. Но тази забрана колониалната и местна буржоазия не изпълнявала. В индийските градове и селища четиригодишните се занимавали с почистване на канализацията – защото само техните малки тела са можели да пропълзат през тесните отвори на зловонните тръби. Шестгодишните работили в кожарските фабрики. С боси крака те стъпвали в отровните химически разтвори, разяждащи ин нежната кожа. За своя каторжен труд те получавали по 3-4 анна на ден[14], даваща им възможност да си купят по една паничка бобова супа.

Не по-добре било в Иран. Малко знаят, че знаменитите персийски килими често стрували живота на малките, вечно гладни чираци, от петгодишна възраст работещи по 10 час в денонощие. Деца са се трудили на оризовите плантации на иранските помешчици, до колене във вода. Те почти поголовно боледували от жълтеница, а лекари и лекарства нямало.

Китай. В 1947 година кореспондента на «Сънди таймс» Келог посетил в гоминдановски Шанхай завод по производство на гумени изделия[15].

«Aз си помислих тогава — писал той по-късно — че съм попаднал в училище – толкова много деца работеха там. Характерно беше, че всички машини бяха специално направени на ръста на децата в няколко американски завода, в частност на «Дженерал Електрик».

Британският гражданин, по неговите думи, удивил и възмутил не толкова факта за безпощадната експлоатация на китайските деца «…в страшните условия в цеховете», но и това обстоятелство, че христолюбивите протестанти – стопаните на «Джи-Ай» не се смутили, премайки поръчките от зверските оръдия на детския труд на гоминдановското правителство. А какво ги смущава? Бизнесът си е бизнес, парите не миришат и кой ще се откаже от солидна поръчка, а и от печалба, даже ако тя предполага хиляди детски живота.

Но по повод експлоатацията на децата в Китай Келог се възмущава лицемерно. Едва ли той не знае, че в САЩ към този момент не е действал закон, макар и формално да забранява труда на деца. У експлоатацията на детския труд е имало солидно лоби в конгреса[16], а освен това, документите от т. н. «Комисия по антиамериканска дейност»[17] свидетелстват, че реалната политика на правителството на Труман и Айзенхауер по този въпрос е била обща и еднозначна:

«…трудовото възпитание и участието на децата в производството е необходим елемент от възпитанието на американските граждани».

В периода «лов на вещици», от 1946 до 1957 г., стопаните на много американски предприятия открито се обръщали в департамента по образования на градове, графства, окръзи или щати, а така също пряко към администрациите на училища с молба да им се дадат работници. И учениците от 4 до10 клас се оказвали в заводите в Детройт и Чикаго («Дженерал Мотърс», «Дженерал Електрик», «Форд», «Американ стейн стил»), в щата Пенсилвания («Пенсильвания коул») и Охайо (АКФ), на фабриките в Тенеси (текстилното предприятие «Джорданс», цигарената «Филип Морис»), на памуковите плантации в Тексас (СЕТ), на химическите заводи «Монсанто», на корабостроителниците на Гротън («Електрик Боут») и т.н.

Но особенно се отбелязал с безпощадна експлоатация на детски труд фирмите, заети в селското стопанство. Известно е че на полетата в щатите Айова, Арканзас, Тексас, принадлежащи на хранителния монопол «Крафт», местните ученици работили по 3-4 месеца в годината, по време на ваканциите (това вместо да си починат и пълноценно отдъхнат). А децата от по-бедните семейства и от семействата на безработни обратно, в училищата ходили 2-3 месеца в годината, а през останалото време били принудени да се трудят на полето. Те с навършване на 16 години и получавали право на заплата на възрастен работник, «Крафт» ги уволнявал и на тяхно мястто назначавал нов межу 8 и 11 години.

На остров Сицилия, недалеч от град Рагуза имало мини, в които се добива руда, богата на сяра. По данни на италианския профсъюз «Сonfederazione Generale Italiana del Lavoro»[18] в 1955 година 20% от работниците в мината били деца на бедняци на възраст от 12 до 16 години. Условията на труда предполагали, децата в тъмнина да носят кошници с руда, и това по 2-3 хиляди стъпала нагоре надолу. Към 16 години те поучавали освен оскъдно препитание , изкривени гръбначни стълбове, отравяне на организма и туберкулоза.

На другия италиански остров, Сардиния, децата са се трудили на обогатителните фабрики, преработващи руда, съдържаща олово. По 8-10 часа на ден сетояли на колене в студена вода в огромни вани, в които се промивали минерали. В такива условия децата рядко достигали 2 години работа, поради ревматизъм и отравяне с олово умирали или се превръщали в инвалиди около 70% от малките каторжници.

imageНо капиталистите не удовлетворявало даже това, че те могат жестоко и безнаказано да експлоатират детския наемен труд. Буржоазията се стремила и стреми да получи милиони малки безправни и послушни роби в частната собственост. Вестник «New-York Journal and American» № 57 за 1952 година публикувала бележка «Children for sale» («Продават се деца») с фотография, на която е показана част от шумна улица, на стълбище стоят четири деца и жен, закрила с ръка лицето си. Над децата виси табела с надпис: «Продават се 4 деца, за подробности се обърнете тук». Така безработните Рей и Люсил Шалиф, отчаяни, че нямат работа и дали за храна всичко от себе си се решили на последно средство за спасяване на малките от гладна смърт – на продажба на своите деца. Малко хора знаят че развитата и демократична Америка до 1962 година съществували цели агентства, купуващи деца от бедните родители, например съпругите Шалиф, и препродаващи своята «стока» по назначение: девойките, по-често като прислужнички на «коза-ностра», момчетата – в заводите и фабриките на крупните американски монополи. Тези агентства били забранени с указ на президента Кенеди[19], но след неговото убийство през ноември 1963 година, те отново заработили и продължавали позорната търговия «с живата стока» примерно до 1968 година – предположително под крилото на ФБР[20]. (Такива агенции има и днес в буржоазна Русия. Само че продават нашите деца на чужденци. За какви именно цели е понятно от информация, дадена по-горе от автора на статията. Когато този изгоден «бизнес» действащата власть се опитва макар и формално да ограничи (пресловутия «Закон Дима Яковлев»), помните ли какъв вой се надигна? Най-вече либералната опозиция, добре показваща своята класова физиономия. — прим. РП)

В 1958 година кореспондента на левия френски вестник L’Humanitй («Юманите») Мадлен Риффо била на една от тъкачните фабрики в Тунис[21]. В своята статия «Малките роби на Тунис» тя писала:

«В XX век аз видях робини – това да момичета на 6-8 години. Те от сутринта стоят в задушни, прашни стаи пред маса и обработват със своите тънки детски палци копринените буби, гълтайки прах, разболявайки се от страшната болест – туберкулоза… От 500 момичета в тази фабрика нито една не умее нито да чете, нито да пише. В обедната почивка, когато нямало наблизо надзиратели, те играели със самоделни парцаливи кукли…».

За недостатъчно време на по-нататъшно изследване ние ще преведем списък с «производственни» престъпления на капитала против децата. Но общата картина, почти напълно снета от буржоазните източници през 40-50 те години на XX век, показват, че в капиталистическите страни децата, които трябва да стоят в училище, да се учат, играят, развиват, стояли по памукови, чайни и прочие плантации, тривили се в мини и рудници, умирали от гладно изтощение, непосилна работа и болести.

Ще си кажете че това варварство е в миналото, то си е отишло и е забравено. Защото днес има съвършенна и високопроизводителна техника, която може да даде такава производителност на труда, за която преди 70 години даже и не сме си мечтали. Но не. Капитализмът съществува, той с нищо не се е изменил — неговите обективни икономически закони са си същите. И той също така активно използва робския труд на децата. САЩ, Англия, Индия, Китай, Латинска Америка, Африка… Няма нито една страна в капиталистическия свят, където децата да не се експлоатират по най-жесток начин!

Причината е една и съща – детският труд позволява на капиталиста да съкрати до минимум разходите на работна сила, позволява да се получи пределно възможна печалба от замяната на експлоатацията на възростни работници – на безпощадна експлоатация на техните деца. Децата са много удобни, като раби: буржоазията и нейната държава търси колкото се може повече малко сили и средства на удържане на децата и подрастващите в робство, защото нашите деца са още неспособни на класова борба, те не могат да се организират и да мислят за себе си.

А нашите възрастни работници и работнички всичко това го разбират не искат и мислят че всички тези разговори за детския труд – това е минало, че това са болшевишки ужасни истории, или че това зло конкретно за децата не ни косае. Но не е така! И да защити пролетарските деца от людоедите и тяхната държава не може никой освен работническата класа. А тя засега дреме.

Престъпления против съзнанието на децата

Империалистите от всички страни се стремили и стремятда отнемат от народа образование и култура, тъй като невежите хора по-лесно се управляват, по-леко е да се държат на послушно положение и глупави роби, необходими за капиталистическото производство. Такова положение съществувало и съществува в целия свят на капитала.

Не били изключение и «напредналите и просветени» САЩ. Така, в своя отчет на президента Труман за 1950 година министъра на правосъдието на САЩ Д. Кларк писал:

«…У нас има 6 милиона деца, не посещаващи училища, и 3 милиона никога не учили възрастни»[22].

Но американската олигархия, взела от работниците за дна само 1948 година над 20 милиарда печалба[23], усилено строила църкви. В течение на 1949 година били построени около 2 хиляди, или по 5 на ден. В същото време по бюджетния план на министерството на финансите на САЩ за 1950 година 66% (около 130 милиарда долара)[24] от всички средства ще отидат за «отбрана», иначе казано, за подготовка на империалистическа война. А на народното просвещение този бюджет дава 0,8 % разходна част (2,1 милиарда). Ясно e  че при такива разходи на образование пари няма да достигат нито за разширение на мрежата и качеството на училища и доучилищни заведения, но и на заплати за учители, ремонт на стари здания и на закупуване на учебници.

Във Франция – до 1968 година и във Великобритания – до 1960 година задължителното средно образование съществувало само на хартия. Любителите на генерал Де Гол трябва да кажем, че този фашист на пост президент на Франция немалко е направил за това, средното училище да дава на младите французи минимум знания, а висшето да е достъпно за няколко процента от обществото – децата на буржоазията и старшите държавни чиновници. Френското правителство на Кей и Бидо водели империалистическа война във Виетнам, която струва примерно 100 милиона стари франка на ден (в цени от 1951 година). В същото време Департамента на народното образование получавало от хазната само 657 милиона франка годишно (1,8 милиона на ден), което едва стигали за заплати на административно-учителския корпус и заплащането на комуналните сметки. Поради остър недостиг на средства в училище в 1953,1954 и 1955 година в много департаменти във Франция нямало събиране в първи клас. Но за тези години за войната в Индокитай били похарчени астрономическите 10,95*1010 стари дореформени франкове.

Както винаги, на разбойническа война у буржоазната държава пари има, а за образование и здравеопазване няма.

Що се отнася до Британия, то и лейбъристите, и торите обяснявали недостатъка на училищни здания, учители, учебници и пари еднакво – и в 1946 година, и след 10 години те всичко отдавали на войната: че хитлеровата авиация много силно е разрушила инфраструктурата на острова. Но вермахта не влезе в острова. Общите разрушения на всички британски градове от авиация и ракети били сравнително малко и по общ обем на възстановителните работи били съпоставими с възстановяването на два наши ВЕЦ-а на Днепър. Но ДнепроВЕЦ бе напълно възстановен и включен в ЕВС към 1950 година, а лъжливите английски министри и хора и в 1956 година прехвърляли огромния бюджетен дефицит, съкращаването на 40% от всички социални разходи – познайте на кого? На луфтвафето на Гьоринг и подводниците на Дьониц[25]!

През този период около 50% от държавния бюджет на Британия отивали за военни поръчки (от тях половината към американски концерти, «Нейшънъл Дайнамикс», «Белл» и др.) и за военни бази. Къде тук да се нахрани, обуе и облече обикновения народ!

В периода от 1947 до 1956 година средно от 1000 английски деца 800 били принудени да напускат училище до 14 годишна възраст и да отиват да работят. Обективно се получвало че отрязани от образование и спеиална подготовка породени от капитализма милиони юноши и девойки не могли да станат инженери, лекари, архитекти – на тях им било съдено през целия си живот да са черноработници, живи манекени, ходещи реклами, проститутки, престъпници.

В 1951 годна кореспондентите на вестник «Труд» Зябликов и Лившиц им разрешили да посетят едно началните училища в града-спътник на Лондон, район Ричмонд-апон-Темс. То се намирало в работнически квартал, в непригледно, полуразрушено здание от стари казарми. Директорът на училището с болка съобщил на кореспондентите, че голяма част от учениците не могли да продължат своето образование в по-горни класове – комисията п училищен надзор на окръга Ричмонд провела сред подрастващите междинни изпити. Отговорът на въпроса, защо това е направено, нашите кореспонденти получили отговор, но не от комисията по надзор, а на един от близките металообработващи заводи. В цеховете пред струговете работели деца, а до тях – възростен работник. Както се изяснило от разговора, те правели еднаква работа, но подрастващите получавали заплата два пъти по-ниска. «Защо?» — попитали кореспондентите. «Защото аз съм ученик» — отговорил подрастващия. «Колко месеца ти работиш ученико?»«Не  месец, а година — поправил той: — три години». Възрастният работник от разговора се отклонил, но казал, че се опасява от скорошно уволнение от конкуренцията с подрастващите: на стопаните на завода им е много изгодно да заменят възрастните с деца и подростващи на всички възможни участъци от работата[26].

Да се върнем в буржоазното училище. Какво тя учила в 50-те години на XXв.? В значителна част от училищата на САЩ и Британия основните естественонаучни предмети (физика, химия, биология, география) не се явявали задължителни за изучаването (в съвременна Русия става въпрос за същото: затова тези предмети учащите се избират за изпитите по свое желание, но тенденцията към пълно унищожение на естественонаучния блок е напълно ясна). По данни на министерството на образованието на САЩ в 1955 година занятия по физика и химия посещавали само 12% от учащите се. Френското списание «Routier» № 2 за 1950 година в своята редакционна статия пряко изразил същността на образователната политика на реакционната буржоазия:

«…за ученика е много по-малко необходимо да знае, че водата се състои от водород и кислород, отколкото да умее да пее свещенни псалми».

Или откровенно казано: вместо научни знания за реалния свят буржоазията дава на децата поповщина и мистицизъм.

Вече известните ни кореспонденти на «Труд», посетили едно от лондонските учлища, попитали учениците от горните класове, какво знаят за Менделеев. Юношите недоумено нищо не казали: те нищо не знаели за знаменития химик. За Лев Толстой, Гьоте, Хайн, Шилер и други големи поети и писатели, за които нищо не чували.Само един знаел за Пушкин.

Хитлер някога е казвал, че «…образованието само обърква младежта»[27]. Тох е иска младежта да притежава «…сила на млади хищници и твърди юмруци», за не може юношата «…за да остава на принципа, когато е необходимо да убие когото е нужно. И ако те откраднат в случай часовник или скъпоцености – да плюят на това». Такаи възпитавало децата нацистското училище.

Тези фашисти желаят да възпитават от пролетарските деца съвременния империализъм. Всички средства на идеологическо въздействие: СМИ, училище, църква, реакционни детски организации — «младешките групи» на политическите буржоазни партии са насочени на морално изкривяване на нашите деца, да ги възпита, като орди от млади бандити, хора без съвест и чест, привикнали на безпрекословно изпълнение на всички заповеди на своите стопани, готови за пари на всичко. Не толкова производствените послушни роби, ограничени и тъмни са нужни на буржоазията, но и послушни на палачите и наемниците, които трябва непосредствено да душат и потискат промишлените роби и рабите от другите националности.

От 1946 година в училищата на САЩ открито призовавали за нова война. В уроците по география и история се давали най-хвалебствени описания на колониални войни, а на задължителните уроци по военна подготовка втрвяла обработка на детското и подростващо съзнание почти по същата програма, по която се провеждали и политзанятия с «джи-ай», т.е. с войници от американската редовна армия. Учебниците и учителите в буржоазнити училище затъмнявали  класовото съзнание на децата на трудещите се. На децата внушавали, че американците и англичаните трябва да покорят света и да властват над него, защото те се явяват висша, ръководеща раса. Американските империалисти обявявали за врагове на САЩ непълноценните народи на тези страни и нации, на които се канели да хвърлят в своята разбойническа война. Днес тази истерия раздуват буржоазията на РФ и Украина: украинските трудещи се ги нахъсват срещу руския пролетариат, а в Русия върви дело по то безразборно обвинение на украинския народ в русофобия. Една част от единната работническа класа се хвърля на другата в империалистическа война.

В 1951 година във Франция излязъл новия учебник по нова история за 8 клас[28]. Tози учебник препоръчвал на учениците на въпрос: «Защо обичате Франция?» — за отговарят така: «Защото тя се простира на много континенти, като колониална империя», защото френската фашистваща олигархия успяла да завладее земи и богатства от другите народи и със силата на оръжия ги удържала в свои ръце.

А учебниците, съставени от правителствата на метрополиите за колониалните училища, били пряко оскърбителни за поробените народи. Негри, китайци, индуси в тях се изобразявали, като тъпи бандити, крадци, лентяи и престъпници, а американци, англичани, французи, холландци – герои, стараейки се да убедят децата в истиността на отвратителната фашистска расова теория за това, че съществуват «висши» и «низши» раси, раси на господа и раси на роби.

Tъй като в буржуазното училище естествените науки се изрязват с проповеди на фашизъм и богословие, тъй като постепенно се въвеждат в процеса на обучение телесни наказания. Децата се бият за граматична грешка или за невярно решен пример. В много развити буржоазни държави телесните наказания в училище са съществували до края на 70-те години на XX век.

Официалeн родоначалник на училищната пръчкова система се счита пруския педагог Хербарт, живял педи 270 години. Фигурата му е много колоритна и почитаема от буржоазната философия и социология. Цялата своя «педагогическа» кариера той с немска педантичност е водил с наказания. При излизане в пенсия в своите записи този «велик педагог» записал 911527 ударa с линия, 124010 удара с пръчка, 115300 с ръка, 136715 удара по детски ръце, 10235 шамара, 7925 дърпания на уши, 227633 удара с библии, молитвеници и учебници. Неговото дело много добре се прилагало в САЩ, Британия и Франция. Примерно към средата на XVIII век в училищата на тези държави непрекъснато свистяли шум от пръчки.

На британска конференция на учители и научни работници в 1952 година директор  на средно училище от гр. Вишу някой си Паркър пряко агитирал своите колеги за пръчки и «възпитателни» линий:

«Всеки, който си е имал работа с коне, кученца и малки деца знае, че своевременото биене не само не вреди, но носи и много ползи».

Трябва да предполагаме, че скоро теорията на Хербарт-Паркър влязла в общественото мнение и в Русия — с главна цел да се узакони и легализира биенето в трудовите лагери (работнически домове) за малолетни и усъвършенстван базис за неограничено физическо насилие против всички възрасти от трудещите се.

Във всички буржоазни училища съществували и съществуват детски религиозни организации от типа «неделни християнски учлища» и т.н. В тях попове буквално осакатяват и объркват съзнанието на децата: често в една или друга форма те оспорват и отричат този учебен материал, който се излага на уроците по физика, химия, биология, география. Понякога пряко не отрича един или друг физически закон, но всичко свързва с действето на бога. Имало е случаи, когато на уроците децата спорят с педагога – естественик и не искат да признаят едно или друго материалистическо обяснение на факт или явление на това основание, че «на нас батюшката ни е говорил, че това съвсем не е така».

В училищата има по няколко детски организации от полуфашистски тип: клуб на малки опълченци, полицаи, детективи. Например, днес под въвеждане на съветската игра «Зарница» буржоазията организира детски военизирани корпуси, идеологията на които представлява политически еднородна смес от фашистския устав на «Хитлерюгенд» и положението на американските организации на бойскаутите.

В 1960 година в САЩ били издадени над 2 милиона евтни детски книги за децата на трудещите се. В тях с голямо количество картинки се разаказвало за убийства, кражби, ограбвания, подпалвания, приключения на военни наемници и т.н. Всъщност това е било «литература» явяваща се учебник по бандитизъм[29]. Не случайно в отчетите на министерството на правосъдието на САЩ постоянно се отбелязвал ръст на детска и подрастваща престъпност: в периода от 1955 до 1960 г. децата извършвали средно 50–55% от всички престъпления[30]. При това много буржоазни социолози и философи виждали причините за престъпнията не в уродливия обществен строй, не в условията на капиталистическа среда и възпитание. Те се връщали в отдавна отхвърлената от науката теория на «вродената престъпност». Зачатъци на престъпност, казвали те, се забелязва още в ранно детство, и доказателство за това служат самите прословути гени или това, че игрите на бъдещите престъпници се отличават от игрите на «нормалните» деца.

Между тем, дети отображают в своих играх то, что видят и слышат. Если они видят только гангстерские фильмы, кровь и насилие, то нечего ждать, что из детей вырастут настоящие гуманисты и высокоразвитые личности. Если, например, в 50-х годах Ку-клукс-клан вполне легально вербовал своих членов среди 5-6 летних белых американских детей, прививал им нацистскую идеологию и теорию «неограниченного насилия», то можно ли было надеяться, что в играх этих ребятишек не будет имитаций суда Линча, драк и издевательств над чернокожими сверстниками?

2. Охрана труда и техногенные катастрофы

Рабочая сила при капитализме – всего лишь товар, причём такой товар, цена на который постоянно снижается. Находясь под постоянным прессом безработицы, трудящиеся подвергаются бесчеловечной эксплуатации, их реальная заработная плата ползёт (или стремительно прыгает) вниз, а условия труда становятся всё тяжелее и опаснее для здоровья. Охрана труда, техника безопасности, государственная система предотвращения и ликвидации бедствий и катастроф – все эти привычные для советского рабочего понятия и их материальное наполнение либо полностью отсутствуют в капиталистическом обиходе, либо исчезают и профанируются до пустой бумажки.

Хозяевам предприятий мало дела до судьбы рабочих, до их жизни и здоровья. «Закон» капитализма о человеческой составляющей производительных сил гласит: на место погибших и искалеченных рабочих придут другие – резервная армия безработных велика.

В 1952 году на шахте в Уэст-Франкфорте (штат Иллинойс) произошёл большой подземный взрыв метана. Взрыв и пожар убили и похоронили заживо 135 рабочих. До этого, в 1947 году, в том же угольном районе на шахте «Сентралиа» произошла аналогичная катастрофа, погубившая 111 человек.

Казалось бы, можно было бы сделать выводы и принять меры для дегазации всех работающих шахт. Но нет. На это денег у владельцев шахт не находилось. По факту массовой гибели рабочих на «Сентралии» суд округа Сангамон оштрафовал хозяев угледобывающей компании Western Coal & Mining Company, миллиардера Банна и его компаньонов-мультимиллионеров, аж на 1000 долларов! Таким образом, жизнь каждого погибшего шахтёра буржуазное государство оценило в 10 долларов. После такого наказания Банну и его подельникам оставалось только утереть руки от крови и продолжать свои злодеяния.

Примерно та же ситуация царила на шахтах Донбасса после 1991 года. Особенно выделялись глубокие и газоопасные шахты «им. Засядько» и «им. Скочинского». Там, правда, после массовых убийств рабочих хозяева откупались от их семейств, государство назначало пенсии, давало кое-какие льготы детям и т.п. Но сути дела это не меняло — люди продолжали гибнуть. В период с 1994 по 2012 год на обеих этих шахтах от выбросов, пожаров и взрывов погибло около 400 человек, больше 1000 стали инвалидами. Но Звягильскому, Белому и другим угольным баронам было намного выгоднее периодически платить штрафы и пособия, нежели наладить на своих опасных предприятиях охрану труда и борьбу с выбросами и взрывами. Поэтому уэст-франкфортская, и сентальская, и засядьковская трагедии – не случайность, а закономерный результат всей системы организации труда, основанной на неумолимых законах капиталистического производства. Из закона прибавочной стоимости и его развития – закона максимальной прибыли — прямо следует, что затраты на технику безопасности и охрану труда есть самые нерентабельные затраты для капиталиста, так как они не приносят ему барышей, больше того, эти вложения для капитала прямо убыточны.

По сообщению американского журнала «Engineering»[31], около 200 угольных шахт США официально признаны взрывоопасными, а 18 – вообще внекатегорийными по газу. Это значит, что их владельцы обязаны по закону постоянно проводить комплексные мероприятия по борьбе с выбросами и взрывами метана. Это требует больших сил и средств, но иного способа сберечь подземных рабочих от смерти нет. Но тот же журнал признавал, что никакие серьёзные меры по охране труда горняков не принимаются.

Пользуясь полной безнаказанностью, капиталисты постоянно усиливают эксплуатацию труда, стремясь выжать из каждого рабочего максимум прибавочной стоимости, а вместе с нею – и максимум его человеческих сил. Измученные, изнурённые, доведённые до изнеможения непосильным трудом, рабочие массами гибли от аварий, катастроф и несчастных случаев. «Бюллетень горного департамента»[32] США за 1956 год сообщал, что за 13 лет (с 1930 по 1943 гг.) на всех угольных шахтах Америки было убито, ранено или искалечено 250 тысяч человек. Разумеется, 250 тысяч жертв – это официальные данные правительства, на самом деле погибших и искалеченных рабочих было намного больше. По закону США 1959 года о пенсионном обеспечении[33] пенсии шахтёров, пострадавших на подземных работах, должны составлять не менее 70 % среднего заработка. На самом деле такие пенсии едва дошли до 50 % заработка – и то только после ряда шахтёрских забастовок в 1971–1975 гг.

В истории преступлений американских шахтовладельцев особое место занимает 1951 год. За 10 месяцев этого года на угольных шахтах США было убито, ранено и искалечено 26 тысяч рабочих. Основные причины, можно сказать, привычные и постоянные: взрывы и выбросы метана, пожары, обрушение кровли, разрушение оборудования, электротравмы. Многочисленные комиссии Горного департамента написали горы отчётов, в которых было ясно указано, что взрывов и пожаров можно было бы избежать с помощью хорошо известных мероприятий по предварительной дегазации забоев. Гибель и травмы шахтёров, связанные с оборудованием и техникой, были вызваны предельным и запредельным износом машин. До 30 % жертв было связано с тем, что вместо машин в опасных местах широко использовался ручной труд и слабые деревянные подпорки кровли.

Отчёты Горного департамента США вполне можно было использовать в расследованиях катастроф на донецких шахтах в 1992-2013 годы, только лишь изменив язык и некоторые конкретные детали. Причины гибели людей остались те же. Это неудивительно. Что в Пенсильвании в 50-е, что в Донбассе в 2000-е хозяева шахт требовали от шахтёров только одного: «давай-давай уголь! А иначе – на улицу». Гонка за углём (за хозяйской прибылью) шла почти при полном фактическом игнорировании системы охраны труда и техники безопасности. На бумаге меры безопасности выполнялись, горные инспекции писали предписания и замечания. Но кто кем командует – капитал своим государством, или наоборот? Оказалось, что наоборот. Машины не обновлялись, датчики газа устанавливались на низкую чувствительность, за необходимые остановки добычи для сотрясения, дегазации, ремонта и обустройства лавы рабочих лишали премий, иногда увольняли. Многие понимали, что при таком «давай-давай» может рвануть в любой момент: природа не любит антинаучного хищнического подхода к себе и мстит жестоко. В сентябре 1998 года на шахте им. Засядько взрывом и пожаром убило 68 человек – это был прямой результат хозяйской политики выжимания прибыли любой ценой, сворачивания мер по безопасности, экономии на оборудовании и экономического террора против тех рабочих, кто возмущался смертельными условиями труда.

В 1951 году в английском городке Ардир произошёл мощный взрыв в упаковочном цехе завода взрывчатых веществ. Было убито четыре работницы — все, кто там находился. Журнал «Chemical Trade Journal» № 8, 1951 г., сообщая об этой катастрофе, вскользь говорит о «несоблюдении работницами правил техники безопасности» как о главной и единственной причине взрыва. Но он ни слова не говорит о том, что не может быть никакой техники безопасности и охраны труда там, где от рабочих требуют только одного – работать, как можно быстрее и больше, не обращая внимания более ни на что. Поскорее, поскорее сдать заказ, не глядя особо ни на качество продукта, ни на условия труда, и кинуться за новым заказом, сбивая конкурентов с ног.

Возле Ливерпуля одна строительная фирма ремонтировала дорогу в районе железнодорожного переезда. Хозяева торопили рабочих и заставляли работать посменно, несколько ночей подряд, с экономией на освещение участка работ. В условиях угроз увольнением и спешки переезд был забетонирован в сплошную, без канавок для колёсных реборд. В итоге первый же поезд на этом переезде сходит с рельс. Погибли 18 человек, ранены 40. Бригадир бетонщиков и четверо рабочих, заливавших переезд, арестованы и осуждены. Хозяевам фирмы – по сути, единственным и главным виновникам — штраф в 500 фунтов. Как с гуся вода.

На станции Лидс фирма-подрядчик ремонтировала контейнер, содержавший горючую жидкость. Контейнер взорвался, так как хозяин фирмы приказал рабочим не возиться с полной очисткой его и дегазацией, поскольку фирму ждал ещё один заказ на ремонт. Бригадир и трое рабочих этой фирмы погибли при взрыве. Комиссия установила, что в своей гибели рабочие были «виноваты сами».

А вот события пострашнее. В 1958 году в городе Дипуотер Пойнт, штат Нью-Йорк, на заводе красителей для ускорения химической реакции администрацией было приказано перегреть смесь паранитротолуола с крепкой серной кислотой. В результате бак, в котором происходила реакция, ёмкостью около 2000 литров, взорвался, разрушив цех, убив 58 и искалечив около 100 человек рабочих.

В июне 1949 года на полном ходу «Эдинбургского экспресса» (поезд Лондон – Эдинбург) в одном из вагонов вспыхнул пожар. Пламя быстро перекинулось на другие вагоны. В итоге два вагона выгорели полностью, 6 были повреждены. Сгорело заживо 7 человек, 148 получили тяжёлые ожоги и отравления. Замолчать такой случай правительство «социалиста» Эттли не могло, поэтому была назначена комиссия по расследованию катастрофы. Она выяснила, что пожар начался от «случайно залетевшей искры». Но через случайность часто проявляется необходимость. Может, ничего бы и не произошло, если бы все внутренние стенки вагона не были бы покрыты слоем прозрачного целлюлозного лака, который выглядел очень нарядно, но оказался горючим, как бензин. Из-за испарений огонь по стенкам вагона распространился со скоростью взрыва. Вагоностроительная фирма — филиал компании «Бомбардье», поставлявшая вагоны, заявила на суде, что в лак, согласно требованиям стандарта, должны были вводиться специальные добавки, понижающие его горючесть. Но они не были введены, так как

«…фирма хотела удешевить производство и ускорить сдачу вагонов, после которой она могла рассчитывать на новый большой заказ»[34].

Суд приговорил фирму к восстановлению двух вагонов и штрафу в 1500 фунтов в пользу железнодорожной компании. Семьям погибших и инвалидам ничего, кроме мизерного социального пособия, не дали.

В городе Гулль сильным взрывом был разрушен завод, экстрагирующий масло из бобов какао. Никакой налёт люфтваффе не смог бы вызвать таких жертв и разрушений, как нежелание владельцев завода отказаться от барышей хотя бы на день-два. Техническая причина взрыва была простой и легко устранимой: небольшая неисправность одного из варочных сосудов с мисцеллой – смесью какао-масла с петролейным эфиром. Для ремонта сосуда было необходимо остановить цех и очистить от шлака и мусора всю систему трубопроводов. При этом эфир нужно было предварительно слить в резервные ёмкости и тщательно закрыть все вентили, так как жидкость эта очень летучая и горючая. Но хозяева фирмы, которой принадлежал завод, категорически потребовали продолжать работу и цех ни на минуту не останавливать. И работа продолжилась с неисправным сосудом. Из-за плохой проходимости труб и роста давления сварной шов на баке лопнул, из него хлынула мисцелла и, разлившись по всему цеху, потоком устремилась на заводской двор, где в это время велись сварочные и погрузочные работы. Горячие газы одного из грузовиков воспламенили жидкость, и пламя мгновенно перекинулось в цех, где находились рабочие. В цеху никто ничего не успел предпринять, поэтому один за одним взорвались все четыре сосуда с мисцеллой, каждый ёмкостью по 5600 литров. Получился взрыв, эквивалентный по мощности 3-4 тоннам тротила. Столб огня поднялся на километр. Здания в радиусе 500 метров были повреждены взрывной волной. По официальным данным на заводе было убито 12 рабочих, ранено 32. Об ответственности настоящих виновников этой катастрофы — хозяевах фирмы история умалчивает.

Вернёмся в США. В ноябре 2015 года на фабрике абразивов в штате Миннесота прогремел взрыв газопылевой смеси[35]. Взрыв разрушил шестиэтажное железобетонное здание, убил на месте 11 и ранил свыше 60 человек. Техническая причина взрыва – старая и изношенная система очистки воздуха и пылеудаления. Действительная причина – у хозяев фабрики уже 30 лет «нет денег» на модернизацию этой системы, хотя у фабрики было много заказов и немалая прибыль.

8 убитых, трое «пропавших без вести» — таковы были результаты взрыва на фабрике красителей фирмы «Доу», штат Мичиган. Государственная комиссия штата выяснила, что на этом опасном производстве уже 20 лет, с 1956 года, не проводились мероприятия по охране труда: система газоудаления работала плохо, противогазы были просрочены, средства пожаротушения были ещё довоенного выпуска. Тем не менее, администрация фирмы выступила в местной газете и заявила, что взрыв произошёл вследствие того, что

«…неожиданно ход химической реакции принял неправильное направление».

В гибели рабочих капиталисты обвинили «непослушные молекулы»[36].

Особенностью добывающей промышленности Британии являлось то, что подпочва острова во многих местах была изрезана множеством подземных ходов, штолен и штреков, проложенных в поисках угля и других полезных ископаемых. При этом мощные пласты угля, сланцев и руды уже давно выработаны, и добыча велась в более тонких и близких к поверхности пластах. Это приводило к оседанию земли, которое ломало целые кварталы жилых домов, дороги, рвало кабельные и трубопроводные линии в рабочих посёлках и небольших промышленных городах. Просадки грунта прямо угрожали жизни тысяч простых людей, однако, хозяева шахт мало считались с нарастающей угрозой катастроф и продолжали хищническую разработку поверхностных пластов. На многочисленные протесты жителей правительство плевать хотело. Оно поощряло произвол капиталистов.

Например,  небольшой шахтёрский город Уомбуэлл с 20 тысячами жителей более 20 лет находился в прямом смысле в подвешенном состоянии. Шахтные выработки, пролегающие близко к поверхности, приводили к тому, что многие дома целые кварталы были признаны опасными для жизни. Несмотря на многочисленные предписания Горного департамента владельцы шахт категорически отказывались закладывать выработанные пространства камнем, так как это означало для них дополнительные расходы. Когда к руководству одной из шахт обратился мэр города и заявил, что опасность провалиться под землю угрожает всему городу, предприниматели пообещали «рассмотреть вопрос». Вопрос «рассматривался» с 1952 по 1960 год. За это время более 350 рабочих семей остались без крова. Их расселили в фанерные домики, приобретённые на пожертвования, а угольные капиталисты строить новое жильё отказались наотрез, несмотря на решение городского суда, который этот отказ благополучно «съел» и утерся.

В 1978 году возле Уэльского угольного карьера стали сползать в яму близлежащие рабочие посёлки. В карьер были направлены несколько государственных комиссий, которые единодушно пришли к выводу о том, что продолжение угольной разработки грозит рабочим посёлкам полной гибелью. Но правительство только погрозило пальчиком владельцам угольной компании «UC Coal Plc», и работы были продолжены. В 1979 году, уже при фашистке Тэтчер, возле Уэльского карьера произошёл сдвиг и просадка грунта на территории около 3 гектаров. Жителей одного из посёлков пришлось эвакуировать. Более 30 рабочих семей потеряли свои домишки и всё нехитрое имущество. В виде компенсации эти семьи получили от «UC Coal Plc» по 150 фунтов стерлингов, которых не хватало даже на пустой контейнер – «домик Тыковки», в котором можно было бы оборудовать новое жилище.

В буржуазной промышленности катастрофа следует за катастрофой. Но показательно само отношение властей и «национальных элит» к гибели рабочих.

В марте 1951 года на шахте «Easington» близ г. Глазго произошёл взрыв и обвал. В проходках засыпало и замуровало 80 шахтёров. При попытке спасти людей погибло ещё 7 горноспасателей. По факту катастрофы к нации обратился добрейший монарх Георг VI. Он был так «потрясён» случившимся, что выразил своё сердечное сочувствие – но не семьям погибших рабочих, а…  хозяевам шахты, потерпевшим большие убытки![37] (А в России еще кто-то удивляется и возмущается заявлениями Мизулиной и прочих холуев, выражавших сочувствие Президенту РФ, а не родственникам погибших в Кемерово детей. Капиталисты и их челядь вели себя так всегда и везде! — прим. РП)

В сентябре 1950 года на резино-технической фабрике в г. Сити-оф-Престон в баке для растворителя задохнулось 5 человек рабочих[38]. Причина – администрация не разрешила проводить штатную продувку и вентиляцию бака, а приказала провести ускоренную, так как штатная продувка «…замедляла процесс и снижала производительность труда».

На площадке насосной станции в Гемпшире проводилась замена труб. После замены хозяева насосной отказались платить дорожникам за планировку и асфальтирование места работы. В оставшиеся ямы начали падать рабочие вечерней и ночной смен. Один погиб от перелома позвоночника, трое получили переломы. На владельцев насосной рабочие подали в суд, но суд приговаривает фирму к штрафу в 50 фунтов, так как

«…представители фирмы доказали на суде, что рабочие сами виноваты в своих несчастьях»[39].

Действительно, надо было хорошо смотреть себе под ноги и не проваливаться в ямы, специально причиняя себе увечья!

На металлическом заводе в Сассексе предприниматели заставляли рабочих вручную опрокидывать над изложницей ковш с расплавленной медью. Брызги металла постоянно обжигали людей. К механизированной разливке меди и цинка хозяева были вынуждены перейти лишь после того, как одному рабочему обожгло до костей часть туловища, и по этому поводу состоялась трёхдневная забастовка всего завода[40].

Поглощённые выжиманием максимальной прибыли, капиталисты столь же мало озабочены безопасностью  труда на своих предприятиях, сколь и безопасностью потребителей той продукции, которую они выпускают.

В 1954 году в Британии погибло несколько человек, купивших сборные домики из алюминиевого листа. На одной из улиц в пригороде Эдинбурга, состоявшей из десятков таких лачуг, погибли две женщины, обе от поражения электрическим током. Дело в том, что проводка в этих домиках была устроена с полным пренебрежением к правилам электробезопасности. В непрерывном стремлении снизить себестоимость товара, т.е. увеличить прибыль, хозяева фирмы «SBC», производившей домики, отказались от надёжной электрической изоляции токоведущих частей и от использования предохранительных устройств.

Тем же путём шли английские фармацевтические фирмы вроде «Astra Zeneca». Так, по сообщению журнала «Chemist and drugist» («Химик и фармацевт»), № 5, 1955 год, эта фирма выпустила несколько партий баллонов с анестезирующим газом. На баллонах должны были содержаться сведения о его применении, дозах, границах применимости и т.п. Но этих сведений не было. В результате использования этого газа умерло от отравления несколько больных. Последующий разбор показал, что хозяева «Astra Zeneca» «впали в забывчивость» не зря. Газ был «грязным», так как содержал вредные примеси, на удаление которых дельцы не захотели тратить прибыль. Тот же журнал отмечал, что

«…расхваливая чудодейственные свойства своих патентованных препаратов, британские фармацевтические корпорации («SmithCleinHealth», «Astra» и другие) сплошь и рядом забывают упомянуть об их крайне опасных побочных свойствах».

В результате употребления таких лекарств было зарегистрировано много случаев тяжёлого отравления, в особенности детей.

Фармацевтические компании широко рекламировали свои антигистаминные препараты в качестве средства против насморка и гриппа. А длительная практика показала, что эти препараты дают целый ряд неприятных побочных действий: нарушение зрения, помрачение сознания, головокружение и обмор




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 704660
Постинги: 1677
Коментари: 221
Гласове: 349
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30