Краткият хронологичен очерк на отношенията на християнската църква и фашистските режими започва след Първата световна война италиянска буржоазия довела на власт «социалиста» Мусолини. Именно тога сзапочнали тесните взаимоотношения, между Ватикана и терористичната диктатура на монополистите.

Oще преди да стане «дуче», Мусолини отлично разбирал, колко голямо е политическото влияние на католическата църква в Италия. Тя трябвало да сеизползва. В май 1920 года на конгреса на фашистката партия Мусолини заявил, че «светия престол» има 400 милиона последователя, живеещи в целия свят, и че «…разумната политика изисква тази голяма сила да се използва».

И тя била използвана от фашистите.

На 6 февруари 1922 година за римски папа бил избран архиепископа на Милано кардинал Акиле Рати, който приел името Пий XI. Той бил закоренял антикомунист, ярък враг на СССР. Считал, че само «силна» власт може успешно да се бори с болшевизма. Мусолини, от тази гледна точка олицетворявал именно такъв идеал на държавен деятел. На една от тържественните церемоний папата обявил на всеослушание, че Мусолини се «явява човек, посланик на самото провидение, божий човек». Пий XI бил уверен, че с идването си на власт фашистите ще се постигне примире с италианската държава по въпроса за територията на Рим, и контрола на Ватикана.

Бенито Мусолини от своя страна правел всичко възможно да завоюва доверието на «светия престол» и главата на йерархията в католическата църква. Има;о е и опит от страна на диктатора чрез влиятелни хораот църквата да намери поддръжка от депутатите от католическата Народна партия в парламента на Италия.

Мусолини предложил на папата сделка, с която да се сложи край на «римския въпрос», чрез сключване на договор, който да предостави на Ватикана екстериториалност (своя държавна територия) и независимо съществуване.

Но скоро Народната партия минала в опозиция на фашистската диктатура и партийните маси поискали от своето ръководство осъждане на кървавите престъпления, които ежедневно извършвали черноризците. Това не се харесало на Мусолини. «Светият престол» силно се изплашил, защото «ненаситния Бенито» обещал не само да спре приходите, но и да арестува сметките на папския двор в италианските банки. А парите за «светия отец» били по-скъпи от всички партий. В края на краищата Народната партия била распусната, но с нейната ликвидация църковниците решили да се презастраховат и активизирали своята дейност в рамките на «Католически действия» — масови организации на редови граждани, упоени с религия работници и селяни, чийто отделения се намирали под контрол на епископите в италанските области.

В 1929 година между Ватикана и фашистското правителство на Мусолини били подписани т. н. Латерански съглашения. В резултат на тях била образувана нова държава, град-държава Ватикана. Буржоазията подарила на Ватикана резиденцията Кастел Гандолф и 20 разкошни дворци на територията на «голям» Рим.

Но договорът, освен подаръци, изисквал и значителни задължния пред фашиската държава. В частност, санкциите на църковния съд – отлъчване от църквата, лишаване от сан на свещеник и други канонически наказания – задължавали държавните власти да лишават и наказваните и с граждански права. Това означавало, че всеки работник, всели прогресивно мислещ гражданин, всеки италиански антифашист при отлъчване от църквата се лишавал от право на глас, работа, длъжност, изгонван заедно със семейството от дома си и накрая с ходатайство на поповете можел да бъде вкаран в затвора, «като вероотстъпник и опасен богохулник».

След сключването на Латеранските съглашения било въведено задължително преподаване на религия в началните и средни учебни заведения на страната. Църковниците започнали интензивна религиозна промивка на подрастващите мозъци.

Особоно значение за католицизма имало и финансовото урегулирване на претенциите на папството към Италия. Правителството на Мусолини, независимо от тежкото икономическо положение на италианските трудещи се, изплатило на Ватикана,  «…като компенсация за някога нанесения материален ущърб» огромна сума от 1милиард 750 милиона лири, или около 90 милиона щатски долари по тогавашния «до-депресивен» курс. Част от парите били на депозит в банките «Свуис Кредит Аншталт» в Швейцария и «Манхатън Чейз» в САЩ. Около 15 милионa доларa «свeтите отци» «инвестирали» в машиностроителните предприятия в Милано, Генуа и Модена, ставайки главни акционери в тези предприятия, или пълноценни капиталисти – производственни стопани.

Вижда се че папа Пий XI е правил всичко възможно,  за да завоюва симпатиите на фашистите и техните стопани– най-реакционната част от едрите италиански монополисти. Ватикана официално одобрил  нападението на италианските войски в Етиопия и завладяването на «христианското воинство» (спомнете си 2014 – първата половина на 2015 година, когато на територията на Донецка област комадвали от една страна, «Руската православна армия», която защитавала «самодържавие, православие, народност», а от другата —  «Загони католицьких вояків», принесли «мечът на истинската вяра на земята на москалей-езичниците»). Папската курия изцяло поддържала фашистския метеж в Испания и изпращането в помощ на Франко части от италианската армия.

В социалнaта енциклика «Квадрагезимо анно» («четиридесетте години»), публикуван в 1931 година, папския съвет придава на анатема социализма, коммунизма, класовата борба на пролетариата. Ватикана препоръчва да се установи в целия католически свят «корпоративна система на класово сътрудничество» между трудещите се с капиталистите и помешчиците. На всички католически священници е било заповядано да говорят «за великата трагедия на XIX век, когато църквата загубила работниците поради новата немска ерес» (има се предвид марксизма). Пасторите в беседи с миряните открито говорили, че «работническата класа временно ще е нерешителна и ако не се приемат срочни мерки за спасяване на работническите души от болшевишкия дявол, то скоро те ще се обърнат към антитезата на светата църква, или към комунизма. А това ще бъде край на християнския свят.»

Папството не виждало други средства да съхрани своите капитали, освен как да върне работническата класа обратно в лоното на  «майката-църква», укрепвайки за това целите на съюза с неговите противници, най-вече с фашизма. Мощната религиозна пропаганда, непременно включваща в себе си всеобщото проклятие по адрес на СССР, комунистите и всички демократи и прогресивни буржоазни деятели въобще, се разгърнала в страната надлъж и шир.

***

Няколко по-сложни и на пръв поглед противоречиви  отношения с експлоататорската класа в Германия в тези 20–30 години на XX век.

Своите възгледи за «подобаващата» роля на католическата църква лидерите на НСДАП също заявявали задълго до тогава, докато не получили в ръцете си политическата власт. В програмата на национал-социалистите, приета на 24 февруари 1920 година в Мюнхен на «малкия конгрес» на фашистската партия, по този повод било казано така: « Ние искаме свобода за всяка религия при условие, че тя не застрашава безопасността и не наноси в ущърб моралното чувство на германската раа. Партията (НСДАП – прим. авт.) утвърждава на почва положителното христианство, но не  се свързва с каквито и да било определени вероизповедания». («Положителното христианство» — това е което се изисква от едрия капитал, пропагандиращ пълно подчинение на трудещите се капиталисти, тяхнта политическа апатия и отказ от всякаква протестна дейност.)

Нашите лековерни любители на «силните ръце и порядък» може да си помислят, че такова заявление на Хитлер означава едва ли не отделяне на църквата от държавата или, в крайна сметка, провъзгласяване на свобода на съвестта и вероизповеданията. Готфрид Федер, един от главните теоретици на национал-социализма, се опитва да изобрази това място от  програмата именно така. След година в своето вступление в Бремен пред учители и преподаватели в технически училища Федер заявява: «У нас има пълна религиозна свобода. У нас у истинските патриоти на Германия,  ще бъде осигурена пълна свобода да мислят!». Истината туе е че Федер уточнява, какво е имал предвид: «Особенно покровителство ние трябва да окажем на християнското вероизповедание! При това ще бъдат премахвани и забранявани тези вероизповедания, които оскърбяват чувството на германската религия». Тук фашистите сънуват революция даже сред поповете, затова те веднага се разделят на «свои» и неблагонадежни», размахвайки плашилото на религиозните «нечестивци», които влияят на германския морал.

Разделяли те на думи, а на дело фашистската политика винаги се състояла в укрепен съюз с църквата. Протестантската и католическа църкви по същество благословявали германския фашизъм и на всякакви престъпления.

Но една благословия не му била достатъчна. Нацистите се стремили да влияят на най- широките маси без различиена тяхното вероизповедание. Това означавало, в частност, че фашизма на пътя към властта се стараел с помоща на «общохристиянската» демагогия да откъсне от католическите слоеве трудещи се от много силната християнска «партия в центъра». Освен това, с времето фашистите в своите публични встъпления внимателно избягвали противопоставянето на протестантството с католицизма.

Поповщината много силно помагла на фашизма при завземането на властта. Именно съюза на социал-фашистите (продали се на капитала немски социал-демократи, от II Интернационал) и «партиите в центъра» политически и идеологически проправили пътя на Хитлер.

Tук e нужно да се кажат няколко думи за самата поповска партия в «центъра». Тази партия до 1933 година се намирала на власт и угнетявала работническата класа в Германия, но фашистските идеи и методи не поддържала. Тези «умерени» се бояли, че властта на фашистите и «завиването на гайките» ще усили и без това растящата революционна активност на пролетарските маси и ще предизвика трето въоръжено възстание на пролетариата сега във всички промишленни центрове на страната.

Но връх взели други групи монополисти – привържениците и вдъхновителите на фашистската диктатура начело с Круп, Сименс, Халске, Вандербилдт и други. Не разчетейки своите сили, оказали се неспособни да удавят растящото революционно движение в Германия групата на «умерените» и партията в «центъра» били принудени да поддържат фашистите. Завладявайки политическата власт в страната в свои ръце, хитлеристите много скоро разпуснали и забранили всички буржоазни партии, в това число и християнската партия на «центъра». Така католическата църква и станало трудно да влияе на политическите дела на немската държава.

Затова напълно логична стъпка станала заключената на 20 юни 1933 година от папа Пий XI  конкорда (съглашение) с правителството на национал-социалистите, съгласно които не само се разрешавало, но и официално се одобрявало сътрудничеството на католиците с фашистите. Но конкордата ограничавала участието на църквта в политиката.

Ясно е че католическите попове само на думи да се откажат от своите явни и тайни политически дела. В юнските съглашения е казано, че правителството на райха се задължава да поддържа католическите масови организации, преди всичко младежки съюзи, наброяващи по това време до 500 хил. члена. Духовенството честно отработвало всички щедри подаръци от фашистската държава.

Но прелатите искали да играят голяма роля в политиката на Германия. Те пробвали да се «бунтуват» против Хитлер.

Скоро след заключенията на конкордата католическите църковници в Германия рязко встъпили против някои фашистски мероприятия. На 1 януари 1934 година встъпил в сила нацистски закон за стерилизация, според който пияниците, душевноболните и т.н. хора се подлагали на операции, лишаващи ги от възможност да имат потомство. (Този закон фашистите ще използват също така към революционните работници, към немските  комунисти, като ги обявят за душевноболни — собственно, именно затова той се използвал в голямата си част, точно така както се използва днес закона за «екстремизма», «контратерористичната дейност» и пр.). Такъв закон пряко противоречи на католическото вероучение, което приравнява стерилизацията към убийство. Но по време на първата световна война «христовата църква» изпратила на бойното поле милиони трудещи се и нищо, никакво нарушаване на вярата в товам поповете не видели. Значи, в случая със стерилизацията работата била не в съблюдение на каноните, а в борба на «наследниците на светия Петър» за огромни църковни  доходи и за политическо влияние в обществото. Църквата е трябвало да покаже на Хитлер своята сила. Лекарите се подчинили. За това много  от тях били уволнени.

Но в началото на 1934 година хитлеристкото правителство сключило договори с местните католически и протестантски църкви, в съответствие с които духовенството започнало да получава държавни парични заплати и огромни права на идеологическата и комерческа дейност. Особенно широко пасторите могли да се разгърнат в средните училища. На църквата и било поръчано да работи по заблуждаване на подрастващото поколение, по превръщането на децата в послушна «богобоязлива» маса, която от ранни години са и внушавали, че бог – това е главния на небето, а фюрера – негов наместник на земята. Това не е удивително, защото задачата на църквата и фашистската диктатура е била една – потискане и угнетение на трудещите се.

Но след няколко месеца в тесен съюз на кръста и брадвата отново ав появили мелки цепнатини. В ръцете на католическата църква оставали много мощни оръдия на религиозна пропаганда – масови вестници и списания. Но на първи план били поставени не интересите на «райха», а интересите на католичеството. Фашистите се опитали в тази връзка да встъпят против католическите издателства. На тях не им достигали пишешщи за «Фьолкишер беобахтер» и други печатни средства за масова информация: трудещите се отказвали да четат фашистските глупости. А поповете лъжат и заблуждават изкусно, и затова съхраняват повече читатели.

Но главната причина за конфликта била в друга. Фашизмът започнал активно да се намесва в делата за църковното управление и решил решително да свърши с каквато и да била самостоятелност на религиозните организаций. В същото време Хитлер постоянно излагал плановете си за коренна административна перестройка на своята «трета империя», съгласно които вместо натрупване на малки «княжества» трябва да бъдат създадени огромни провинции с нови външни граници.

При това така се получило исторически, че протестантската църква била особенно силно свързана с Прусия, а католическата – с Бавария. Ликвидирайки известна автономия на тези германски държави и включвайки ги (като области, провинции) в единна система на управление на райха, фашистите създавали тези най-крепки и централизирано управлявани от всички църковни организации, или, лишавали ги от всякаква самостоятелност.

В връзка с жестката централизация на целия църковен живот Хитлер в едно от своите изказвания високомерно се обръщая към всички немски протестанти: «Ти си длъжен да избираш: ти можеш, както преди да оставиш евангелието и германизма чужди и враждебни едни на други. Но ти няма да се поколебаеш, и на великия въпрос, който поставя пред теб бог, ти ще отговорш, че завонаги ще се отдадеш на единството на евангелието и германизма».

Oще повече германския фашизъм пряко говори, че първо, той разглежда цялата църква като единно цяло, по изказването на Гьобелс, «…без глупаво разделение на евангелистите (протестантите) и любителите на папата (католиците)». Второ, Хитлер ясно заявява за това, колко полезно е за нацизма изпитаното оръжие на угнетяващите – христианската религия.

След думите последвали и делата. Фашистите оперативно създават организация от «немски християни», а начело поставят надежден човек – военния капелан Мюлер. В противовес на «немските християни» протестантските священници решили да реорганизират и за тази цел създали конфедерация на всички реформатски църкви в Германия. На  конгреса на конфедерацията била образувана «Организация на Народа на църквите» начело с пастора Боделшвинг.

Буквално след десет дена след конгреса на реформатите от «Немските християни» по указание на хитлеровското министерство на култа преминали в атака. С указ на райхсканцлера католическия пастор Мюлер бил назначан за «държавен комисар над протестантските църкви». В същото време пруския министър на култа Руст е заменен на избраното църковно събрание на протестантите и назначаен за «земеделски комисар». «Земеделските комисари» веднага се обръщат към  Ръст с колективно писмо, в което искат оставката на протестанта Боделшвинг. И Руст отправя този поп в оставка.

В тази боричкания «светите отци» се опиват да се намесят на престарелия президент Хинденбург, прусак и ревностен протестант. Той се обърнал към Хитлер с молба «да не се допуска нарушаване на правата» на протестантската църквва в Прусия. По тази конституция фашистите създали «имперска протестантска църква» начело с лютерански епископ, който се назначавал от правителството на райха, а утвърде от канцлер. Главата на тази фашистска «църква» се подчинявал на министъра на култа. Една от  задачите на тази «религиозна организация» била свързана с задграничните немски евангелистки църкви, а по-просто казано — фашистска пропаганда в другите страни.

Но хитлеристите не се се успокоили. Те решили, че християнското евангелие недостатъчно точно «излага истината » за фашизма и че традиционното религиозно учение изисква капитално пренаписване. Такова пренаписване те поръчали на група т. н. «чисти християни» — функционери от организацията «Немски християни» и по съвместителство агенти на тайната държавна полиция (гестапо). Тезу «чисти» вдребезги раскритиковали все «святые писания» христиан. Они официально заявили, например, о том, что «ветхий завет» непригоден потому, что «в нём излагается мораль еврейского торговца». (Обратите внимание на этот момент: здесь проявляются лицемерные нападки фашистов на «ростовщический», т.е., на банковский капитал, которому он верно служит и волей которого он сам рожден на свет. Играя на чувствах мелкобуржуазного обывателя, фашисты объявляли промышленный капитал хорошим, нужным и честным, «истинно немецким», а банки соответственно — грязным, вредным, «еврейским» капиталом, который, дескать, один и виноват в нищете немецких трудящихся.) «Святой» Павел также получает отвод, как махровый иудей. И так далее. Новоявленные гитлеровские «пророки» заявляют, что божественное откровение надо искать не в «священных» книгах, а «…в природе, в своём народе, в себе самом и, в особенности, в германской северной душе».

Дальше всё разъясняется вполне открыто: «Героическая мораль – мораль национал-социализма – знает иные принципы, отличные от тех, что изложены евреями в священном писании. Для национал-социалиста искупление является взаимным. Национал-социалист не имеет нужды в искупителе, потому что он – сам себе искупитель», — говорит Гитлер в одном из своих нюрнбергских выступлений перед эсэсовцами. Фюреру оставалось только добавить в этом отношении, что фашизму нужен свой бог, и этот бог – он, Гитлер.

Наряду с попытками изменить поповские учения в Германии всё сильнее проповедуется возврат к древнегерманской религии – к культу богов Вотана, Одина, Фрейи и других «богов». (Любопытно, что и сейчас в России мы видим нечто подобное — активную пропаганду идеи искать «божественное откровение в себе самом и в своей нации» и усиленное распространение «истинной веры русских» — славянского язычества.)

Но тут уж немецкие попы не выдержали. Надо сказать, что ещё до прихода Гитлера к власти в Германии между фашистами и католическим духовенством были противоречия. Одно время они обострились до того, что в некоторых районах страны попы грозили отлучать от церкви католиков, пошедших за Гитлером. Со своей стороны и фашисты требовали тогда от членов НСДАП, СС и СА, а также от всех служащих партийных учреждений выхода из «лона» католической церкви.

На защиту «заветов христовых» протестантские и католические клирики восстали единым фронтом. Возглавлял борьбу против попыток нацистов возродить конкурентную древне-языческую религию архиепископ мюнхенский Фаульгабер. 1 января 1934 года он так говорил в своей новогодней проповеди: «Древние тевтоны, восхваляемые теперь, были в действительности народом, стоявшим в культурном отношении ниже древнееврейского. Две – три тысячи лет назад народы Нила и Евфрата имели высокую культуру, а в это же время германцы находились на низшем, диком уровне развития. Первые проповедники, пришедшие к ним, должны были избавить их от язычества, от человеческих жертвоприношений, от суеверий, от лености и пьянства… германцы почитали множество богов… Часть их была заимствована из Рима и таким образом в сущности чужда германцам… Но милость господня не для того нас избавила от большевистского безбожия, чтобы мы впали в германское язычество». (Сегодня в России РПЦ гонений на язычество не устраивает, хотя и не поощряет его, оправдывая «христианизацию» Древней  Руси примерно такими же словами. Теперь попы в России понимают — пусть народишко поклоняется хоть самому черту, только не шел бы за большевистскими идеями!)

Фашисты же заявляли совсем другое. Они объявили, что древние тевтоны – образец, пример для подражания. Они вообще много болтали о том, что самая культурная и здоровая раса – германская, а все остальные расы достойны быть только рабами германцев.

Но католическая церковь – банда международная. Ей нет никакого смысла отдавать предпочтение какой-либо одной расе. Католицизм укрепляет свои позиции именно лицемерной проповедью о «равенстве всех народов перед богом».

Таким образом, к 1934 году для всех немецких попов положение сложилось незавидное: с одной стороны – успехи пролетарского безбожия в революционизирующихся массах, которым союз церкви с фашизмом раскрыл глаза на реакционную политическую сущность поповщины. С другой стороны – такой «чистокровный германец», как фашистский идеологический воротила Розенберг, «…влезающий в кованых сапогах в царствие небесное и бесцеремонно требующий, чтобы сам христианский бог потеснился и дал место фюреру».

В этой связи 14 марта 1934 года в Риме на немецком языке была издана папская энциклика «Мит бреннендер Зорге» («Со жгучей заботой»), в которой давался анализ положения католической церкви в Германии и её отношений с гитлеровцами. Сегодня некоторые адвокаты фашизма, в том числе и из РПЦ, называют эту энциклику антифашистской. Это ложь объединённого классового врага. В действительности этот папский документ таковым не был. В энциклике, правда, перечислялись некоторые нарушения гитлеровцами конкордата и упоминались различного рода притеснения по отношению к церкви и её мирским организациям. Однако эта энциклика ни на копейку не осуждала нацистскую идеологию, не отлучала её носителей от церкви. Напротив, она заканчивалась обращением к Гитлеру с призывом восстановить самое тесное сотрудничество с католической церковью, правда, делалась оговорка, касающаяся неприкосновенности церковных прав и привилегий.

Торговцам религиозным дурманом пришлось защищать «христианскую культуру». А не они ли сами проповедовали крестовый поход на СССР – будто бы для спасения попранной безбожниками христианской морали? И роль спасителей этой морали попы единодушно отдали гитлеровским палачам.

Впрочем, фашизму было даже выгодны церковные распри внутри Германии. Эти распри частично отвлекали трудящихся от более серьёзной политики. Но гораздо важнее было всё-таки включение религиозных организаций в аппарат нацистской диктатуры. Такому включению до поры до времени противодействовали как католические, так и протестантские священники. Но в конечном счёте задачи у церкви и фашизма одни и те же, поэтому их союз, несмотря на некоторые организационные конфликты, становился со временем всё прочнее. Фашизм открыто объявил церковь христову средством своей пропаганды внутри Германии и за рубежом.

Гитлеровские авансы нужно было отрабатывать. И поэтому следующая папская энциклика, «Дивини редемпторис» («Божественное искупление»), опубликованная 19 марта 1934 года, имела уже открытый людоедский тон. Она имела подзаголовок «Об атеистическом коммунизме» и отличалась особой антикоммунистической направленностью: коммунизм в ней предавался анафеме, а верующим под страхом отлучения запрещалось соприкасаться в какой бы то ни было форме или степени с марксистско-ленинским учением. Энциклика была направлена также и на то, чтобы воспрепятствовать участию католиков в антифашистской борьбе. (Не смей сопротивляться, когда тебя угнетают и обманывают, заставляя жить впроголодь!)

Одним словом, католические попы всё время пытались играть с нацистами в свою игру. Но это игра особого рода. Ведь католическая (да и протестантская и любая другая) церковь – вовсе не является принципиальным противником фашизма. Мы это ясно видели из содержания папских энциклик. Поэтому в Германии католические попы, препираясь с гитлеровцами, были готовы в любое время заключить с ними мир, если речь шла об укрощении революционного пролетариата и борьбе против него. Но при этом церковь хотела известной самостоятельности, поскольку она стремится укрепить свои позиции в разных странах, не соглашаясь полностью подчиняться какому бы то ни было конкретному диктатору или правительству. Почему? А потому, что она хочет большего —  стоять над странами и государствами как всякий монополист, которому стали тесны рамки одного государства. Она сама давно превратилась в крупнейшего капиталиста и просто конкурирует со своими собратьями по классу под прикрытием религиозных идей.

Для рабочего класса такая политика церкви полезной быть не может. Как бы ни задирались время от времени попы с фашистами, церковь никогда не была и не будет на стороне угнетённых. Выступая в частных, мелких вопросах против фашизма, церковь наживает, как сейчас говорят, «политический капитал». Она пытается создать в массах трудящихся такое впечатление, будто церковь является единственным и принципиальным противником фашизма и защитником всех униженных и оскорблённых. Такая позиция религиозной банды чрезвычайно выгодна монополистической буржуазии и самой церкви, так как уводит рабочих от революционной борьбы в дебри мистицизма и при этом приносит церковным приходам большие деньги в виде обязательных жертвований одураченных прихожан.

Эти обстоятельства рабочие обязаны хорошо понимать, чтобы редкие сообщения или слухи о конфликтах церковников с фашистским государством не сбили с толку и не заставили думать, что церковь и в самом деле выступает против фашизма, эксплуатации, рабства, нищеты.

Нет, церковь всегда и везде – за фашизм и эксплуатацию, но она за такой фашизм, который даёт попам возможность вершить их подлые дела без всяких помех со стороны государства, и даже напротив — с его помощью и поддержкой. Вот потому таких помех со временем в буржуазном государстве становится всё меньше и меньше: одно дело делают ребята.

И в завершение лекции. Выше мы упоминали о беспомощных попытках фашистов состряпать себе цельную систему идей из лоскутов самых разных идеалистических теорий. В этом отношении нужно помнить слова Сталина о политической победе фашизма в Германии: «Её (победу эту) надо рассматривать… как признак слабости буржуазии, как признак того, что буржуазия уже не в силах властвовать старыми методами парламентаризма и буржуазной демократии, ввиду чего она вынуждена прибегнуть во внутренней политике к террористическим методам управления».

Религия всё меньше способна одурачивать массы трудящихся, которые распознают её эксплуататорскую лицемерную сущность. Поэтому фашизм, когда бы и где бы он ни появлялся, пытается вдохнуть в религию свежую силу. Но союз поповщины и чёрной сотни ещё больше ускоряет разоблачение религии в глазах пролетариата.

Подготовили: А. Самсонова, М. Иванов

[1] Вообще в католических приходах служат настоятели и викарии. Настоятелей в разных странах называют по-разному: в Испании и испаноговорящем мире — падре и каноник, в славянских государствах — ксендзами, пресвитерами и патерами; в Германии после Первой мировой войны всех церковнослужителей без особого различения стали называть пресвитерами, канониками, пасторами или патерами.

В Германии две основных церкви — католическая и протестантская, в % соотношении на 1935 год они делились примерно 38 к 62. Гитлеровцы стремились всякое разделение церквей устранить и смешать их в одну «государственную церковь». Отсюда и объединение названий нижних церковных чинов. Кардиналы и епископы являются «генералами» церкви и отвечают за несколько приходов, объединённых в епископат, или за множество приходов в какой-либо области или даже в стране (кардиналы). «Генералы» иногда читают проповеди в центральных приходах, но не прикреплены к ним. За конкретные приходы (храмы) отвечает наиболее многочисленная рабочая категория церковнослужителей попов — настоятели, пасторы, пресвитеры, каноники (вот у Юлиана Семёнова в романе, на основе которого был снят известный советский кинофильм «Семнадцать мгновений весны, выведен пастор Шлаг — он одет в католическую сутану и возглавляет отдельный католический приход, но называется пастором, поскольку нацистам было удобно всех этих попов называть одинаково). Так что, говоря о Германии 30-х мы вряд ли ошибёмся, если и католических священников будем называть пасторами — церковным чином, применяем обычно в протестантской церкви.

1. Вася2 25.12.2016 в 07:54

   Церковники всегда испытывали тёплые чувства к фашистам. Например на Украине во время фашистской оккупации фашисты восстановили запрещённую коммунистами УАПЦ, которая верой и правдой служила немецким фашистам до последних дней. УАПЦ была надёжной опорой фашизма на Украине. После освобождения Украины эти святоши бежали на запад где продолжили борьбу с СССР.

   Ответить
2. Вадим Святов 25.12.2016 в 11:28

   Я уже рассказывал о том, как нашего товарища -коммуниста (школьника) учителя обзывали «экстремистом» и душевно-больным» за его прогрессивные и антирелигиозные убеждения.

   Ответить
   1. Стуедент 25.12.2016 в 23:13

      самое интересное , что учение К Маркса высветив место Церкви в капиталистическом обществе ( да и наверное и в главенствующей её роли в до кап формациях ) С позиций материализма , через призму материальных отношений ) Вскрыв её сущность как силу закрепляющую устои эксплуатации , однако не обьяснило ( со всей широтой как в капитализме ) в мельчайших подробностях ) . Её основопологающий фундамент , на котором она зиждилась на протяжении истории человечества , ибо влазить в её первоосновы для Коммунистов было бы равносильно перейти в ту область метафизики где диалектические материалисты почуствовали себя на зыбкой почве. Чтог дало в конечном итоге не полное обьяснение места религии в жизни человеческого общества. А отсюда — дракон жив ! и не обьясним ! Возьмите такой ( например ) бред как астрология ( оккультная астрология , которая гораздо идиотичнее любого религиозного культа , однако , она процветает Пышным цветом в современности !

      Ответить