Сблъсквайки се с какво да е непознато явление или събитие, ние обикновено се замисляме: защо то съществува, защо то е възникнало или станало? Размишлявайки над тези въпроси, ние търсим причината на явленията или събитията. И това не е случайно. Опитът показва, че няма никакви безпричинни събития, че те винаги представляват следствия от определени причини. Установяването на причините на явления или събития е важен момент от познанието. Науката започва там, където се разкрива причинно-следственната веъзка.

Какво е това причина и следствие? Каква е връзката между тях?

Причинно-следственната връзка, или причинност, е форма на връзка между явления или събития, при която едно явление или събитие обуславя, предизвиква друго. Явление или събитие, предизвикано от друго явление или събитие се нарича причина. Причината обуславя възникване на второ явление, изменение на неговото състояние или изчезване. Резултат от действие на причина (второ явление) се нарича следствие.

Причинно-следственната връзка се характеризира с редица същественни черти. Преди всичко причинната зависимост на явленията носи всеобщ характер. Няма нито едно явление, нито едно събитие, което да няма свои естественни причини. Може да се каже, че причинноста е всеобщ закон на обективния свят, не знаещ изключения.

Но освен причинност в окръжаващата ни действителност съществуват и други форми на връзки между явления и събития. Много от тях са тясно свързани с причинната зависимост, но при това не се свеждат към нея. Важни форми на свързване се отразяват в такива съотносителни диалектически категории, като единично и общо, необходимост и случайност, форма и съдържание, възможност и действителност и други, които ще се разгледат по-нататък. Причинната връзка представлява само звено в безкрайната верина универсално взаимодействие на явления.

Причинната връзка е обективна, т. е. тя е присъща на явленията от материалния свят и не зависи от съзнанието на хората. Така и изменението на средата се явява причина за еволюционно изменение на организмите и тази връзка съществува в самата природа и не зависи от никакво съзнание. Отстоявайки позицията на диалектическия материализъм по въпроса за причинноста от нападките на идеалистите, В. И. Ленин писал, че причинната зависимост се съдържа в самите вещи, а не се привнасят отвън.

По вопросa зa универсалността и обективността на причинните връзли между основните философски направления — материализъм и идеализъм отдавна върви остра борба. Материалистите стоят на гледната точка на детерминизма — учение, съгласно което причинната обусловеност носи всеобщ и обективен характер.

Учението, отричащо обективния характер на причинните връзки и тяхната всеобщност, се нарича индетерминизъм, а привържениците — индетерминисти. Едни от тях въобще отричат причинноста, щитайки, че това само привична, повтаряща се последователност на усещанията. Други полагат, че причинноста е просто просъща на разсъдъка на човека, дадена му е за всякакви опити, т. е. априори, и той налага причинност на събития, организира ги нейна помощ. С дуги думи в разбирането на причинноста индетерминистите стоят на позициите на субективния идеализъм.

Те заявяват, че данните от съвременните науки говорят за отсъствие на причинност в микросвета, в психическите процеси, в обществения живот. Така например, "физическите" идеалисти се опитват да съберат своите аргументи в полза на отрицание на причинноста от областите на физиката на микросвета. Те изхождат от това, че в света макротелата, където действат законите на класическата механика, ние можем едновременно и точно да определим координатите на телата и тяхната скорост. Причината тук се разбира, като сила, приложена отвън към някакво тяло, а следствието се явява изменение на положението на това тяло в пространството или неговата скорост. Тази форма на причинност се заключава в чисто външно въздействие на едно тяло на другои се нарича механическа.

В микропроцесите не трябва едновременно и с неограничена точност да се определят координатите и импулса на микрочастиците. Следователно, заключават индетерминистите, нито една микрочастица не се подчинява на закона на причинноста. Според тях на тя свободно избира пътя на своето движение, и това ясно свидетелства за това, че в микросвята няма причинна обусловеност.

Но извода от този факт, чео в микросвета не може едновременно да се определят координатите и импулса на частиците, трябва да бъде съвсем друг, а именно: там няма механическа форма на причинна ввръзка — там действат други видове от тези връзки. Диалектическият материализъм както винаги изхожда от многообразните типове от причинни връзки. Те не се свеждат до някакъв един вид, а се счита, че в различни области от действителността те се проявяват различно.

Обективните идеалисти по принцип не се явяват привърженици на индетерминизма и "признават" причинноста. Но за тях причините са идеальни, свръхестественни и отиват до абсолютна идея, дух, бог и т. н., което противоречи на науката и открива пътя към поповщината, мистиката. Например съвременните католически философи — неотомисти пряко утвърждават, че крайната причина на всичко съществуващо е бог.

Важна черта на причинната връзка се явява нейния необходим характер. Това означава, че определена причина при наличие на съответстващи условия е задължително, и неизбежно предизвиква определено следствие. Например нагряването на метала води до неговото рззширение, но това не може да го превърне да кажем в хлор. От зърно пшеница, хвърлено в почвата, при наличие на съответни условия израства клас пшеница, но напразно ще чакаме дапорасне финикова палма.

От казаното не следва, че всички явления, имат свои необходими причини. Врзката между причината и следствието е необходима, но самата причина по отношение на някакъв процес може да бъде случайна, при тогва ще бъде случайно и следствието от тази причина. Ако например, болезнотворни бактерии попаднат в организма на човека, то при наличието на определени условия (отслабване състояние на организма и т. н.) той задължително ще се разболее. Но попадането на бактерии в организма не е необходимост, а случайност. Значи, болестта е случайна.

Приведеният пример показва, че определена причина предизвиква определено действие само при наличие на съответстващи условия. Причината — това е това, което предизвиква събитие, условие — това е такова явление, което е нужно за настъпване на следствие, способства за неговото настъпление, но самото от да предизвика следствие не може. Например, за да се запали кибритена клечка е необходим цял ред от условия: тя трябва да е суха и не много крехка, а околната среда трябва да бъде с достатъчно кислород и т. н.

Не по-малко важна черта на причинно-следствената връзка се явява нейната строга последователност във времето: причина предшества следствие. Следствието не може да възникне преди едновременно с нея. Тя винаги настъпва по-късно. Но предшестване във времето представлява макар и необходимо, но недостатъчно условие за това, че дадено явление може да се счита за причина. Не всичко, което е било преди някакво явление, служи за негова причина. "След това" не винаги означава "следователно" или "поради тази причина". Лятото винаги следва след пролетта, есента след лятото и т. н., но пролетта не се явява причина за лятото, а лятото не се явява причина за есента. Смяната на годишните времена се предизвиква от движението на Земято около Слънцето и наклона на земната ос към плоскостта на нейната орбита.

Когато науката не била още достатъчно развита, а научните знания не били достояние на много хора, те често не отличавали причинните връзли от времевите последователности. Това се явявало един от източниците на различни суеверия и предрасъдъци, преживелици от които в една или друга форма са се съхранили и до днес. (И до сега много вярващи се опитват да докажат съществуването на бог с нарушение на причинно-следствените връзки — те представят наблюдаваните в окръжаващата ни среда събития и явления за следствие от дейността на измислено същество — бог, който по тяхно мнение, се явява причина за всичко.).

Само практиката на човека служи за решаващ критерий на правилността на познание на причинно-следственните връзки, в това число критерийте за отличие на причинните връзки от проста последователност във времето. Познанието на причинните връзки има голямо значение за практиката на човека, за научно предвижване, въздействие на процесите на действителността и изменение в нужното за него направление. (Именно заради това вярващите винаги са безсилни в практиката— колкото и да търсят бог, желаемото им никога не става.).

Разглеждайки причинната връзка, необходимо е да  отчита, че причината далеч не винаги е нещо външно по отношение на явлението, на което тя въздейства. Причините могат да бъдат както външни, така и вътрешнми. Вътрешните причини на изменение на дадени вещи се коренят в природата на самите тези вещи, представлявайки взаимодействие на каква да е нейна страна. Вътрешните причини играят по-важна роля, отколкото външните. Така вътрешната причина на всяка социална революция се явява противоречие между производителните сили и производственните отношения на дадения способ на производство в дадена страна, а не въздействие на някакви външни сили.

Но даже в този случай, когато причината бива външна, следствието не просто се привнася или създава тази причина, а се явява резултат от взаимодействията на причините и на това явление, на които тя въздейства. Ето защо една и съща причина може да предизвика разчни следствия. Така под въздействието на слънчевите лъчи се топи лед, растението усвоява въглеродния диоксид и расте, на човек му почервенява кожата, в неговия организъм протичат сложни физиологически процеси. Но и различни причини предизвикват едно и също следствие. Така например ниския добив на зърнени култури може да бъде следствие илиот суша, или от нарушение на агротехнически мероприятия, или от неправилен сеитбооборот, или от използване на лоши семена и т. н.

Така причината за явленията служи взаимодействието или на различни обекти, или страната на един обект, или едното и другото, т. е. съвкупността от вътрешните и външни фактори. ".. Взаимодействието — писал Ф. Енгелс — се явява истинската causa finalis[1] на вещите"[2].

Една от характерните черти на причинно-следственните връзки се състои в това, че връзките причини и следствие не се прекъсват и след като причината е предизвикала действие. Тази връзка се съхранява и развивае, което се проявява в следното.

Първо- следствието, остава вторичнo, зависимo от причините, может обратно да влияе на причината. Така, новите общественни идеи и теории се явяват в края на краищата резултат от изменение в икономическите условия на живота на обществото. Но възникнали, тези идеи и теории оказват силно влияние на цялата страна от социалния живот, в това число и на икономиката.

Второ- причината и следствието могат да сменят местата си, при това изменението да се проявява двояко. Те могат да се заключават в това, че следствието става причина, причината — следствием. Например, ако изменението на качество е следствие от количественни изменения, то новото качество се явява причина за новото количество.

Израз на този факт, че причина и следствие могат да сменят местата си, служи също така това събитие, което тук или сега се явява следствие, може да бъде причина в друга връзка или в друго време. Но нито едно явление не се намира в какватои да било причинно-следственна връзка, а включена в цяла мрежа от такива връзки, и затова в различни нейни възли явлениено може да встъпи или като причина, или кано следствие. Например дъжда или снега, се явяват следствие от определени метеорологични условия, сами могат да се окажат например, причина за високи добиви, а добивите — причина за укрепване икономиките на агропредприятията и т. н.

Причинителните връзки са многообразни по своя характер, форма и значение. Те могат същественно да се отличават едни от други, защото действат в различни области от действителността, встъпват в различни форми, свързани със спецификата на тези области. Ние вече видяхме например, че в микросвета причинноста съществува не в такава форма, както в макросвета. Различните форми на движение на материята също съответстват на различните типове причинни връзки. Именно в следствие на това с помоща на причинните връзки, действащи в неживата природа или в органичния свят е невъзможно да се обясни качественната особеност на социални форми на движение на материята. В основата на обществения живот лежи производството на материални блага и се създават при това отношения между хората. Затова тук действат по-сложни форми на причинности.

В основата на всички явления и особено сложните, лежат много причини. Но не всички те имат еднакво значение. Има причини основни, определящи, и причини неосновни, причини общи и непосредственни. Сред всички причини много е важно да се намерят основни, решаващи. При това следва да се отчита, че основните по принцип са вътрешните причини.

Смесването на главното и неглавното, основното и неосновното е характерно за еклектицизма. Неговите представители не отделят главните връзки и причини, за тях "всичко е еднакво важно". Развитието на обществото например зависи от многио причини — от плътността и ръста на населението, природните условия, производството на материални блага, от съществуващите идеи, теорий и т. н. В буржоазната социология и до има залитане към еклектическата "теория на факторите", съгласно която всички тези причини са еднакво важни. Затова тя не е в състояние научно да решава проблемите на обществения живот. Марксистската социология сред всички тези причини намира и отделя определящата, главна сила на общественното развитие — производството на материални блага. От тези причини зависи  ролята и значението на всички останали фактори от живота на обществото.

Диалектико-материалистическото учение за причинноста има голям светоглед и научно-атеистическо значение и се противопоставя на телеологията — идеалистическото и религиозно учение за целите. Телеология твърди, че всичко в света е целесъобразно, защото така е измислено от неговия "творец". Според остроумна забележка на Ф. Енгелс, съгласно телеологията, котките са били създадени за да ядат мишки, мишките — за да бъдат изядени от котките, а цялата природа — за да докаже мъдростта на твореца[3].

За подкрепа на своите възгледи теолозите се опират в частност, на живата природа, където ние действително се сблъскваме с изумително съответствие на организмите и условията на тяхното съществуване, със съвършенство на строежа на животните и растенията. Но, както показала научната биология в лицето на Дарвин и неговите последователи, това е относителното съвършенство на организмите обусловено не от мъдростта на "твореца", а възникнало в хода на продължителна еволюция, като резултат от взаимодействието на организмите със средата, естественния отбор и други биологически закономерности.

В природата всичко става по естественни, обективни закони, в частност, в следствие на причинна зависимост на явленията. Целите се появяват само там, където действат разумни  същества — хора, т. е. в процеса на общественното развитие. Но макар че хората поставят пред себе си определени цели, това не отменя обективния, причинен и закономерен характер от развитието обществения живот.

[1] Конечной причиной. – Ред.
[2] К. Маркси и Ф. Энгельс. Соч., т. 20, стр. 546.
[3] См. К. Маркс и Ф. Энгельс. Соч., т. 20, стр. 350