Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.10.2016 11:34 - Православна църква
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 360 Коментари: 0 Гласове:
-1



 ПРАВОСЛАВНАЯТА ЦЪРКВА в Русия била организирана в края на X в., след приемането на христианството от великия княз киевски Владимир и обръщане към христианството от населението на Киев­ската държава (988—989 гг.).

Христианството­ било заимствано от Византия, с която киев­ските князе и техните дружинници водили търговия още от началото на X в. Отделни дружинници започнали да приемат христианството още в първата полови­на на X в., a в средaта на същия век приела христианството великата княгиня Олга. Окончателното закрепване на хри­стианството и християнската църква се отнася към втората половина на XI век.

Подбудителен мотив за приемането на християнството за ки­евските князе и техните дружинници послужи­ло, несъмнено, това обстоятелство, че хри­стианството трябвало да способства за усилване и укрепване на възникващата държава. Според учението на христианството, властта та на държавника и всяка друга власт произхожда от бога, и първото задължение на християнина се изразява в повинност към властта. Гръцката вяра се оказала за киевските князе надеждно средство за закрепване на тяхната власт и сплотяване на разпокъсаните славянски племена в еди­нно държавно обединение.

Православната църква в Киевската държава била организирана под ръководството на константинополския патриарх, в­стъпвайки в началото, като подчинена на последната, като митрополия. Византийските импера­тори също така разчитали на превръщането на Киевската държава в своя колония, но това не станало.

Прехоът към христианство имал голямо прогресивно значение. Хри­стианството не само ускорило процеса на ликви­дация на остатъците от родовия строй, но и способ­ствало за ускоряване развитието на феодалния спо­соб на производство в Киевска Рус. Православната църква осъждала робовладелието, насаждайки тези феодал­ни методи на стопанисване, които се развили в условията на византийския феодализъм. Във връзка с организацията на Православната църква в Киевската държава проникнало от Византия и мощно културно влияние. Заедно с христианството проникнала в Киевска Рус и писмеността; тя била въведена от гръцки монахи, пренесли в Киев славянската азбука, съставена от Кирил и Методий, грамотността и богослужебните книги. Христианството било "прогрес в сравнение с езическото варвар­ство… заедно с христианството славяните по­лучили писменост и някои елемен­ти на по-високата византийска култура" ("За изучаването на историята". Сборник, 1937, стр. 38). В XI—XII век се появили преводи на най-популярните произведения на византий­ската религиозна литература, създасени били про­изведения на древноруската литература; в манастирите се съставяли лето­писи. С огромни стъпки се развило изкуството — архитектура, живопис; от византийските художници се учили руските худож­ници, които много бързо от подражание на византийските образци преминали към свой руски стил. Някои мотиви и сюжети от византийската религиозна литература намерили достъп и в народната среда и били усвоени от на­родното творчество (фолклор). Православната църква спо­собствала също така за ликвидация на варварските п­реживелици и обичаи (кръвна мъст, многоженство) и други родови институти.

По отношение на народната маса Православната църква в Киевска Рус била експлоататорска организация. Манастирите и църквите се явявали не само културни центрове, но и колониални центрове в незаселените местности, явили се организации за феодална експлоатация на селячеството.

След разпада на Киев­ската държава и преместването на центъра в Ро­стово-Суздалска Рус Православната църква се освободила от византийската опека и изцяло се включила във феодалната система. В XIII—XVв. рyково­дeщи норми na цyрковнaта организация били не византийските канони, а относително-феодал­ните обичаи, установили се някога в руските княжества. Църквата осветявала и проповядвала типично феодална концепция на общество и държава, съгласно която обществото се дели на три "богоустановени" групи: "воини" — князе и боляри, "молитвенници" — епископи и монаси и "работни хора" — селяни.

След като Киев загубил на своето значение митрополията се преместила в 1299 г. във Владимир-на-Клязме, а след това, по времето на митропо­лит Петър (1308—26 гг.) — в Москва. От този момент московските митрополити станали най-енергични и дейни сътрудници на московските князе в борбата със светските и църковни феодали за централизация на държавната и църковна власт. То било продиктувано от ма­териалните интереси на Православната църква. В XIV в. църковните учреждения, особено манастирите, вла­дели вече значителни свободни средст­ва, които се пускали в търговски операции с печалба; в XV в. много манастири превели своите хора на парични оброци (в среб­ро). Във връзка с тези процеси ръководните групи на Православната църква станали решителни про­тивници на феодалната раздробеност. Смутовете, дебнещите боляри, били за църквата вредни; обратно, московския княз, като гарантиращ "тишината" и "порядъка", бил желанн попечител и другар. В XIV и XV в. митрополитите Петър, Алексей и Иона твърдо поддържали московските князе против непо­корните князе и бояри, пускайки в ход оръдието анатема (отлъчване).

През втората половина на XV в. при Иване III, завършило обединението на отделените князе и градските републики под вла­стта на Москва, един от видните клирици Йосиф Волоцкий издигнал нова концепция за властта на московския държавник: московския държавник — това е самодържец и държавник на "цяла Рус", наместник на самия бог, под съд, власт и попечение на когото се намира цялата руска земя, включително "църковните и манастирските". Така московския държавник бил про­възгласен за глава на руската църква. Тази концепция оправдавала новите взаимоотноше­ния между московските князе и митрополи­ти, които от средата на XIV в. се издигал от мос­ковския княз и се посвещавал на констан­тинополския патриарх. А през XV в. на църков­ните събори през 1448 г. и 1459 г. било определено, че московския митрополит се поставя "по избор на светия дух и по повеленята на господина нашия велик княз". Така московската църква станала независима от константинопол­ския патриарх и се подчинявала пред ръководството на московския държавник. За патриарха след това оставало само да назначи отделения митрополит в Киев. След около сто години (в 1589 г.) московския митрополит, по пред­ложение на московския държавник, бил възведен в сан патриарх.

През XIV и XV в. феодалнта църква издържава сериозна борба с оппозиционните еретически движения вътре в самата църква. Изходен момент, предизвикал зараждането им бил протеста на градските миряни и части от градския клир против църковната експлоатация.

Първата ерес, т. н. стриголници, възникнала в Псков в средата на псковското купечество, организирано в т. н. братчини. Последните били не само съсловни, но и църковни организации: братчините имали свои църкви, попове които се назначавали от новгородските архиепископи от кандидати, представляващи братчини. С унищожаването на политическата зависи­мост на Псков от Новгород в Псков възникнало реформационно движение, отричащо про­фесионалния клир, на първо място — епис­копат, и искане да се предоставят права да извършва богослужение всеки мирянин. Това движение не намерило широка поддръжка и скоро било ликвидирано.

Много по-опасно за Православната църква се оказало т.н. ерес жидовствующи. Тя възникнала през втората половина на XV в. сред новгородските "черни хора" и енорийски попове, еднакво страдащи и от архиепископския грабеж и от високите цени на хляба, идващ от Москва. Ере­тиците критикували феодалната църква и нов­городската боярска верхушка, ползвайки се от библейски материал и юдейската книга "Шестокрил" (от тук и названието на ереста), и били за подчинение на Москва. Иван III покро­вителствал еретиците; след окончателното подчинение на Новгород той взел в Москва по­повете, възглавяващи ереста и ги назначил да служат в кремълските храмове. К тяхната пропо­вед против стяжателството на клириците и манастирското земеделие се вслушал и московския княз, който далеч не бил експроприирал църковните и манастирски зе­ми за себе си и поставил въпроса за това на събора в 1508 г. В създалата се ожесто­чена борба Православната църква и се наложило да отиде на значителни отстъпки. Тя се съгласила на отмяна на съдебене имунитет и на ревизия на манастирското земеделие. Постановлението на Стоглав (1551 г.) за манастирите оставило само земите, пожертвани на "помен на душите", а в бъдеще над заградските земи "по душите" бил установен държавен контрол.

Но и след тези отстъпки Православната църква все още съхранила за себе си солидна материал­на база, която и позволявала да се държи по отношение към държавата, като самостоятелна сила, в следствие на това понякога възниквали конфликти между тях. Особено остър конфликт имал между Иван IV и митрополит Филип, който публично встъпил против опричината. Изходът от конфликта — затвор за Филипп, който показал, че борбата за църквата е стала вече не­равна.

В началото на XVII  век, когато в Московската държава се насочили полските завоеватели, много църковни ръководители се показали врагове на народа. Агентът на полските интервенти, Лъжедмитрий, намерил сред руските епископи предателя на родината Игнатия, който се съгласил да стане патриарх при полското представителство и бил готов приеме уния с католическата цър­ква. През същия век процеса на одържавяване на Православната църква отишъл напред с бързи темпове. Истина е че патриарх Филарет, бащата на първия цар от Романовите, бил първото лице в държавата, фактически цар, но най-вече е гледал интересите на държавата, а не на църквата.

В средата на XVII век, нуждаейки се от земи за поместен фонд, цар Алексей Михайлович на земския събор през 1649 г. провел вторично и окончателно положение, прието още в 1580 г., но поради смут и войни не влязло в живота, за това, че църковните лица и учреждения им се забранявало да приемат земя на "помен за душата", а така също да купуват и даряват земя. По-късно патриарх Никон (виж) про­извел последен опит да отстои самостоя­телното място на църквата в Московската държава. Този опит завършил с крах. Историята е било невъзможно да се върне обратно и Православната църква окон­чателно станала подчинено оръдие в ръцете на дворянската държава. В това време против църковното властване се организирала силна опозиция от страна на всички тези общественни групи в Московската държава, които били обект на експлоатация от страна на последния. Станал църковен разкол, който окончателно вкарал Православната църква в обятията на московското самодържавие.

Този църковен разкол се явил израз на непрекъснато нарастващо недоволство сред селяните против закрепостяването им, а така също про­теста на градските хора против тежкото тегло, възложено на техните плещи с военната политика на първите Романови. И селската и градска опозиция приела сега религиозна окраска. Отишлите в разкола клирици намерили тук за себе си опора и увлекли в разкол (ста­рообрядчеството) доволно значителни маси селячество и градски хора. Църковният разкол бил предизвикан от църквата с реформата на цар Алексее. Почти 7 века от покръстването на Рус в различни области и манастири се образували разнообразни вариан­ти на молитви и песнопения и различни варианти на някои обряди, измислени от местни "свя­тители". Освен това, съществували осветени традиций в някои основни елементи на магическата църковна обрядност, разпростра­нени навсякъде и опиращи се на гръцките норми от 10 в., в това число т. н. двойнопръстие и осемкраен кръст (виж.Старообрядчество). В средата на клира, особенно енорийските, а така също сред значителна маса от вярващи, се установили от X в. служители и обряди, които се считали спасителни, оправдани, опит на "свети", като, съ­блюдавайки тези обряды, "спасявали" своята душа и ставали "чудотворци" и "спасители" на редовите вя­рващи. Църковното "разноезичие" говорило за църковна раздробеност, за отсъствие в нея на централизирано управление. Самодър­жавието в това време за укрепване на своята власт и бил нужен силен централизиран апарат- Православната църква. Според царя, основната мисъл на реформите се заключавала в подредбата към култа, като главно средство за ре­лигиозно упояване и в борбата с би­товото разлагане на клира. Никон изцяло се присъединил към това мероприятие, но според замисъла църковната реформа трябвало да отиде още по напред. Никон искал да се уста­нови в църквата еднолична власт на патриар­ха, не зависеща от царя и ръководеща се от царя, съгласно принципа "свещенството е по-високо от царството". Царят на това  не можел да се съгласи; станал конфликт, в хода на който Никон не намерил достатъчно поддръжка. Според указ на царя, Никон бил предаден на съд на църковния съ­бор през 1667 г., който го осъдил на доживот в килия на манастие. Провеждането на църковната реформа, продължало. Изправянето на книгите и обрядите било произведено по печатни гръцки книги от XVII в., в които обряда и чиновете били закрепени в значително изменена форма. В резултат се оказало, че много стари чинове и обряди били заменени с нови, нямащи зад себе си традиционен авторитет, а текстовете на богослужебните чинове били толкова прера­ботени, че целия енорийски клир, в значи­телната си част малограмотен и в известен процент съвсем неграмотен, е трябвало да се научава отново. Затова, когато от Москва били разпратени нови книги, на места не ги приели и в Москва изпратили петиции за съхранение на "старата вяра". В отговор пра­вителството започнало репресии към непо­слушните; тогава енорийския клир, особенно провинциалния, и част от монасите решително се отказали да приемат "новата непозната вяра", обявили я за "люторска и латинска ерес", а царя и Никон обявили отначало за зли еретици, а след това — антихристи. Епископатът се изказвал за реформа; разколниците на съда на събора от 1666 г.  били предадени на "вечно прокля­тие", а главните ръководители на разкола били лишени от сан и отлъчени. Борбата на официал­ната църква с разкола, се поддържала от целия бюрократичен и военно-политически апарат на царската власт, но не могла да ликвидирва старообрядчеството. А селските маси, скоро се разграничили от него, но не се върнали в официал­ната църква, а се разпиляли по многочислен­ни сектантски новообразования (виж. Сек­тантство). Старообрядческите организации се ока­зали живи; те положили началото на две старообрядчески църкви — безпоповщинската и поповщинска, които в течение на  два и полоеина века издържали всички атаки на официалната църква и самодържавието и били легализирани в 1905 г. след обявяването на веротърпимостта (виж. Разкол, Старо­обрядчество).

След падането на Никон Православната църква окончателно станала подвластна на дворянската държава, отначало фактически, а след това от 20-те г. на XVIII в., и формално. Църквата пробвала за последен път против Петър I; патриархът Адриан и част от епископата вкупом със старата болярска знат участвали в заговор про­тив великия преобразовател на Русия. Но тази фронда била безсилна и само ускорила фор­малното преобразование на Православната църква във "ведомство на православното изповедание".

Петър нанесъл ре­шителен удар и по материалната база и по организационната структура на Православната църква. Не отчуждавайки формално църковните имущества, Петър ги предал в управление на Манастирската поръчка- съ­ъершенно светско учреждение, възглавявано от чиновници и подчинено на Штатс-конторе и Юстиц-колегии. Църковните учре­ждения получили от Манастирската поръчка положени средства, а целия остатък постъпвал в съкровищницата за общодържавни нужди. Тази реформа била завършена след 50 лет: в 1764 г. с манифест на Екатерина II всички манастирски и църковни земи били формално секулари­зирани, и Православната църква окончателно загубила само­стоятелната материална база. Така администрацията на Петър I ликвидирал пат­риаршеството и формално подчинил църковното управление на държавната власт.

В 1721 г. бил публикуван "Духовен регламент" (т. 23, стр. 676), съгласно който начело на Православната църква бил поставен синод, т. е. колегия от архиереи по назначение на императора, контролирани и ръ­ководени от светски чиновници, обер-проку­рори, "окото на държавника и адвокат по държавните дела". Така църквата формално станала "ведомство на православното изповедание" и формално и били дадени полицейски функции — клирът бил задължен да бъде "верен и послушен роб и поддан­ник" на императора, да защитава прерогативите на им­ператорската власт, да изпълнява "тайните дела", които ще му бъдат поръчени, да поучава енориашите в повинование към властта, а селяните — в повинование към господата, и да доносничи за откри­ти изповеди на "кражба, измяна или бунт".

По времето на възстанието на Пугачов поповете действали, като "секретни гледачи", съ­бирали сведения за настроенията на селяните и давари на началството периодично "сводки". През пър­вата половина на XVIII в., когато по цялата империя преминали селски бунтове против крепостното право и помешчиците, селските попове били винаги верни помощници на по­мешчиците и военно-полицейските усмирители. През втората половина на XIX в., когато революцион­ните идеи започнали да проникват в селото, поповете, както е писал В. И. Ленин, били непримирими участници "нова охрана" на селячеството, заедно със стражарите и зем­ските началници (виж. Ленин, Съч., т. XV, стр. 415—416). На православния клир царското правителство яе опирало и в национал­ните области, подложени на колониална експлоатация от царизма. Така например след възстанието от 1863 г., по време на което белоруските селяни се обявили против всички помешчици, независимо от националността на последните, в Белорусия цапочнали да се назначават масово попове от центъра, като по-надеждни "уредници на истинското пра­вославие". В приволжските и източне национални области попове-"мисионери", "кръщавайки" хората с православие, провеждали насилственна русификация и съдействали на руските помешчици в ограбването на земите на " новопокръстените". Тези "мисионери", водейки борба с разкола и сектантството, не се ограни­чили с идеологическо "изобличение" на ста­рообрядците и сектантите, но енергично се занимавали с разследване и доносничество.

Вярната служба на църквата към самодържавието през XVIII—XIXв. определяла, освен всичко друго и материална зависимост на цър­квата от държавата. Лишена от самостоятел­на икономическа база, църквата живяла за сметка на държавни кредити и доходи от религиозни "операций". Ръководещите църквата върхове, епархиалните архиереи, били изцяло осигурени с държавно жалование (от 4.000 до 7.800 руб. годишно в началото на XX в. (за сравнение:  заплатата на заводски работник от този период е била 20-25 руб. месечно., фабричния — 14-15 руб мес. — прим. РП)) и чисто църков­ните доходи били за тях излишни премий. От манастирите в началото на XX в. около 30% също били на пълна държавна издръжка. В 40-те г. на XIX в. бил поставен въпрос за установяването на държавни заплати и за енорийските попове. Тази реформа се провеждала бавно; но от 1893 г., във връзка с ръста на стачното движение и бро­жение сред селяните, разпределението на съдър­жанието на енорийския клир започнал бързо да расте, при това най-вече на енорийските заплати за селските попове.

В края на XIX и първото десетилетие на XX в., когато започнало бързото нарастване на революционната борба, Православната църква започнала енергично пома­га на самодържавния режим в неговата борба за съществуване, защото от изхода на тази бор­а ы зависело съществуването и на самата църква. В условията на развиващ се капитализъм работническата класа, "възпитана в големите фабрики, просветени от градския живот, отхвърлили с презрение религиозните предрасъдъци, които предоставят небето в разпорежсане на поповете и буржоазните фанатици, завоювали за себе си най-добър живот тук на земята" (Ленин, Съч., т. VIII, стр. 419—420). Точно така появилите се в селото работнически аги­татори нанесли, по признание на самите сел­ски попове, жесток удар на религиозната отрова. "Преди (жалва се един селски поп. — Н.Н.)… вярвали хората във волята божия и суетата на мирните блага, вярвали и намирали сили да търпят в упование на загробна награда. Но тази вяра вече я няма. Днес вярата е такава: ние — поробители, те — поробени" (виж. Ленин, Съч., т. XVI, стр. 311).

Православната църква все повече и помече се превключвала на политическа борба, открито встъпвайки, като активе­н член на контрареволюционните сили. Тя дейст­вала с всички възможни средства — и про­повед от църковния амвон, и издаване на контрареволюционни листовки, и пряко уча­стие в провокационни действия, терори­стични актове и погроми. Така например на 9/1 1905 г. се изправил срещу  питерските рабогтици попа-зубатовец Гапон, действащ с "благословията" на митрополит Антоний и по директива на охранителното отделение. След 9/1 епископите и поповете станали организатори и активни участници в погромните организаций — обществото на хоругвеносците и "Съюза на руския народ". През декември 1905 г. московските попове предоставили на военното командване църковни камбани за установки за пулемети, които се използвали срещу работниците. Всички тези контрареволюцион­ни изтъпрения на църквата не довели до резултат, но окончателно дискредитирали Православната църква сред широките народни маси. На 3-та Държавна дума буржоазните депутати издигнали проект за църковна реформа, която трябвало да се опира на приходна организа­ция, на избирателност на поповете и на издигане по този начин на авторитета на църквата. Но против проекта за реформи встъпили реакцио­нерите и епископите и реформа била отложена.

Великта Октомврийска социалистическа револю­ция нанесла на Православната църква последен удар. Но църквата се борила. Църковниците открито под­държали контрареволюцията, като агенти на белите "правителствь" и чуждестранните интервенти. В Съветска Русия църков­ниците водили подривна "работь", предаватки "анатемь" на болшевиките, агитирайки против Съветската власт, скривайки по време на глада църковните ценности от даване на държавата в полза на гла­дуващите.

Когато под ръководството на Ленин и Сталин била разгромена бялата контрьреволю­ция, Православната църквя встъпила в коловоза на окончателно разложение. Единната Православна църква се разбила на няколко съперничащи една на друга органи­заций ("тихоновци", "григориевци", "жива църквь", "църковно обновяване" и др.). Тези "църкви" постепенно загубили своите предишни "паства", поради победоносно двежещото се социалистическо строителство и започналото параллелно извършване на преврат в светогледа на широките маси. Превръщайки се в малки, затворени организации, нямащи никаква опора в масите, остатъците от Православната църква, както и другите религиозни организации, встъпили на пътя на шпионаж, измяна и предателство. Такава е последната позорна страница от историята на православната църква.

Лит.: Голубинский В. Е., История русской церкви, 2 изд., т. I—II, М., 1900—11; Доброклонский А., Руководство по истории русской церкви, 2 изд., вып. 1—4, Рязань—М., 1889—93; Никольский Н.М., История русской церкви, 2 изд., М.—Л., 1931; Каптерев Н. Ф., Патриарх Никон и царь Алексей Михайло­вич, т. I—II, Сергиев-Посад, 1909—12; Верховской П. В., Учреждение Духовной коллегии и духовный регла­мент, 2 тт., Ростов н/Д., 1916; Горчаков М., О зе­мельных владениях всероссийских митрополитов, Пат­риархов и св. Синода, СПБ, 1871; его же, Монастыр­ский приказ (1649—1725), СПБ, 1868; Кандидов Б. П., Церковь и московское восстание 1905 года, [М., 1930]; его же, Церковь и гражданская война на Юге, Москва, 1931.

Н.  Никольский.

БСЭ, 1 изд., т.46, к.658-666




Гласувай:
0
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 848293
Постинги: 1801
Коментари: 233
Гласове: 365
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930