К. В. Базилевич
За черноморските проливи(От историята на въпроса)
Предисловие
На 7 август 1946 година съветското правителство се обърна към правителството на Турция с предложение да се преразгледа конвенцията за проливите Босфор и Дарданели, сключен в Монтрьо в 1936 година. Както показали опита от втората световна война, тази конвенция не осигури безопасността на черноморските държави и не отговаря на условията на днешното време. Затова съветското правителство предложило на турското правителство да организира съвместни средства по отбрана на проливите без нарушаване суверенитета на турската държава.
Съветските предложения по въпроса за режима на проливите и тяхната отбрана произвели голямо впечатление в целия свят и предизвикали многочислени отклики в различните страни. Важно е затова исторически да се проследи, как е възникнал проблема с проливите, имащи жизнено значение за черноморските държави. Тогава ще стане съвършено ясно, че справедливите искания на съветското правителство се опират на огромния многовековен опит, с пълната несъмненост на установилото се че проливите, като единствен път, съединяващ закритото Черно море с южните морета, от една страна, играли изключителна роля в мирното общуване между народите, а от друга — откривали възможност за грабителски нападения по бреговете на Причерноморието.
Босфор и Дарданели — врати към Черно море
Известно е какво голямо прогресивно значение имали морските връзки във всички периоди от историята за икономическото и културно развитие на народите. По своето географско положение Черно море се явява част от великия Средиземноморски басейн, негов огромен «залив».
От дълбока древност, Босфорът и Дарданелите играят роля на двойна врата, отделяющи Черно море от Средиземното. Най-тясното място в Дарданелския пролив се намира недалеч от входа в пролива от стрна на Егейско море и има около 1300 метра ширина. Босфорът е още по-тесен: средната му ширина не е повече от 650 метра. Такава незначителна ширина на проливите още от древността давала възможност на тези, в чийторъце се намират техните азиатски и европейски брегове, напълно да осъществяват контрол над проливите, извличайки от това големи икономически изгоди и политически преимущества.
Значението на черноморските проливи прекрасно разбирали древните гърци, установили, по съвета на Алкивиада, митническа застава в Хрисополис, недалеч от Халкедон (Кадикьой). Високо оценила икономическото значение на страната, прилягащите към Черно море, гърци създали на черноморското крайбрежие редица свои колонии. Най-големите от тях били разположени в Северното Причерноморие и особенно в Крим. По сведения на Демосфен, до половината от идващия в Атина хляб постъпвал от Херсонес.
Наследницата на древна Гъреция, Византийската империя също се стремила да превърне Черно море в свое изключително владение, не допускайки в неговите води нито един чуждестранен кораб. Но ако в античната епоха населението на Северното Причерноморие, стоящи още на ниво патриархално-родов строй, не могло да съперничи с гръцките рабовладелски държави, то с обединяването на източните славяни Руси и образуването на силна Киевска държава положението се изменило. Славянските поселения достигнали до бреговете на Азовско море, а на Таманския полуостров се образувало отделно руско княжество Тмутаракан, взел под контрол Керченския пролив. Опитите на Византия да стесни руската търговия в Черно море предизвикали няколко големи морски походи на киевските князе към столицата на империята — Цариград (Константинопол). Киевска Рус успяла да отстоява своите интереси. По договори от 911 и 944 година тя се сдобила с права да ползва морето за връзки с Византия.
Завладяването на причерноморските степи от номади-половци и монголо-татарско нашествие прекъснали морските връзки на Рус. Няколко столетия руския народ бил отблъснат от бреговете на Черно море и отрязан от другите страни от Средиземноморския басейн.
В XIII век черноморската търговия преминала в ръцете на италианците, основали по северното крайбрежие по море редица свои колонии. Съперничеството между италианските републики Венеция и Генуа завърши с победа на последната, главната колония на коитой Кафа (Феодосия) станала голям център на търговските връзки между Западна Европа, причерноморските и източни страни.
В края на XIV и началото на XV век на Черно море за първи път се появили турски пирати, които започнали да нападат на търговските кораби. Генуа и Венеция се опитали да се откупят от турците с данък, но това не помогнало.
В 1453 година паднала Византия. Укрепилите се на бреговете на проливите турци получили тук изключителни търговски и стратегически позиции. Обстановката в басейна на Черно и Средиземно море рязко се изменила. В 1463 година султана построил на двата бряга на Дарданелите брегови батареи — Сед-ул-Бахр (на европейската страна) и Чанак-Кале (на азиатската страна). От тогава турските началници по свое усмотрение са могли да спрат всеки чуждестранен кораб. Положението на международната търговия още повече се влошила, когато турците в 1475 година подчинили в своя власт градовете по южното крайбрежие на Крим и превърнали кримското ханство във васално и плащащо данък на султана. Систематичното ограбване на руските търговци, идващи в Кафа и Константинопол, заставило Ивана III в 1496 година насочило свои посланици при султан Баязид II. Но султана не искал и не можел нищо да предприеме за защита на руските търговски хора.
Неуспешни били опитите и на другите европейски морски държави (Франция, Англия, Холандия) да вземат разрешение от султана за свободен проход през проливите. Постепенно у турското правителство се установил възгледа, че Черно море е турско вътрешно море, където не следва да се пуска нито един чужденец.
Така «вратите» на Черно море за чуждестраните съдове били закрити, а самите турци в следствие на ниското си икономическо и културно развитие не били в състояние да обслужват потребностите на търговското мореплавание на причерноморските страни. Прекратяванетона свободното съобщение между Черно и Средиземно море по губителен начин се отразило на тези страни.
Борбата на Русия за излаз до Азовско и Черно море до средата на XVIII век
В края на XV век, след обединяването на руските земи около Москваы, Русия започнала бързо да расте в могъща европейска държава. Между другото в периода на феодална раздробеност и господство на Златната Орда руския народ се оказал отрязан от моретата, омиващи бреговете на Източна Европа. Това лошо се отразило на икономическото развитие на руската държава и пречело за установяването на културни връзки с другите страни. Освен това руските земи се оказали открити за чуждо нахлуване и в течение на XVI—XVII век нееднократно били подложени на разорителни набези от страна на Кримското ханство. В 1571 година кримските татари, възползвайки се от съсредоточаването на руските войски на войната с Ливонския орден, неочаквано нападнали Москва и опожарили руската столица. Отбраната на южните покрайнини изисквала от Русия огромни разходи и големи напрегнати сили.
Въпреки постоянната опасност от татарите, които изведоха тълпи пленени за робство на пазарите на Константинопол и Мала Азия, руснаците непрекъснато напредваха по южната степ, връщайки си морето, до местата, където техните жители са живели през ІХ-Х век. Икономическото и културно развитие на Русия също изисквало открит достъп до морета, омиващи източноевропейската равнина.Тази така важна историческа задача, от чието решение зависи съдбата на Русия като европейска държава е поставена от Петър I.
Агресивната политика на Турция, която пороби южните славяни и се опита да се придвижи по-далеч на запад през втората половина на XVII век, доведе до формирането на съюз, който включвал Австрия, Полша и Венеция. В 1686 година към съюза се присъединила и Русия.
Кампаниите за Крим, предприети по време на управлението на София през 1687 и 1689 г., завършват с неуспех, което до голяма степен се дължи на трудностите при придвижване по безводната, обгорена степ. Пeтър решил дa нанесe удар пo противникa oт друго направление — на турската крепост Азов, запираща устието на Дон.
Голямото преимущество на този план била възможността от възползване за превози на войски и стоки по речен път (Ока—Волга—Дон). Но първата обсада на Азов, в 1695 година, не довела до нужния резултат. Отсъствието на руски флот не дало възможност да се осъществи блокада на Азов и турците през цялото време снабдявали крепостта от морето.
След отвеждането на обсадния корпус на зимен лагер Петър със свойственната си енергия започнал строежа на малки военни и транспортни съдове. За изключително кратко време, за няколко зимни и пролетни месеца, в близост до Москва и Воронеж били построени 27 малки военни кораба (галери) и до 1500 товарни кораба. През лятото на 1696 г. турците в Азов внезапно видели в реката и в морето гъста гора от мачти на новата руска ескадра, приближаваща се към крепостта. Този път опита на турците да окажат помощ на Азов от страна на морето не успели. На 28 (18) юли 1696 година Азов капитулирал.
Тази първа победа, спечелена от руските войски в борбата за връщане на бреговете на Азовско и Черно море е забележителна с това, че бележи раждането на руския военен флот, необходим за защита на интересите на Русия.
Във войната с Турция Петър преследва две основни цели: да защити южните граници на руската държава от нападението на турско-татарските орди и да получи достъп до Черно море.Така първата задача бе частично решена от окупацията на Азов, разчитайки, че е възможно да се заплашва Кримското ханство и да се сдържат хищническите им нападения върху южноруските земи. Но ззлазът на Черно море за руски военни кораби и търговски кораби останал затворен след окупацията на Азов, тъй като, притежавайки Ееникале и Керч, турците все още имали възможността да не допуснат нито един кораб през Керченския проток. Затова Петър добре осъзнал, че капитулацията на Азов е само частичен успех и че за постигането на политическите цели е необходимо да се продължи войната.
Отправайки се зад граница в 1697 година, Петър се надявал да укрепи и разшири съюза на европейските държави против Турция. Скоро обаче той се убедил, че цялото внимание на големите европейски сили е насочено към Западна Европа, където във връзка с очакваната смърт на възрастния испански крал Карл II от Хабсбургите възникнал въпросът за съдбата на неговите огромни континентални и задгранични владения. Освен това, по време на престоя си във Виена, Петър научил, че съюзниците на Русия във войната с Турция - Австрия и Венецианската република - се готвят за откриване на мирни преговори с турците.
При тази ситуация нямало никакъв смисъл да се продължава войната, не разполагайки със силен флот.
Руският представител на мирния конгрес, открил се през ноември 1699 година в град Карловци, бил талантливия дипломат дяк Возницин. По предварително споразумение между съюзниците принципът на "uti possidetis" ("всеки притежава територията, която действително заема") бил в основата на мирното споразумение. Според тази формула Русия трябвало да получи Азов и четири малки града, разположени в долното течение на Днепър. В проектана мирния договор, предложен на руските представители се съдържало също така искане за свободно плаване на руски съдове в Черно море.
Въпреки че австрийците бяха съюзници на Русия и по-специално английският посланик лорд Уилям Паджет, който заедно с холандския посланик поели ролята на посредници в преговорите между съюзниците и турците, не само не подкрепили руското търсене, произтичащо от формулата „uti possidetis”, но и положи всички усилия да предотвратят излизането на Русия от Черноморието в района на устието на Днепър. Окуражени от подкрепата на британския посланик, турците упорито настоявали руснаците да напуснат взетите градове, които са окупирали по време на войната. След дълги дебати било решено да се сключи примирие за период от две години, през които Русия и Турция трябвало да постигнат споразумение за мирните условия. Лорд Паджет също взел остро враждебна позиция по отношение на примирието на Русия, настоявайки то да бъде ограничено само до три месеца и руснаците да не могат да възобновят строителните укрепления. «Тогава— донесъл Возницин на Петър — виждахйу неговата наглост и делу за гаранция, казал на холландския посланик, че вижда, че другарят му нашите дела вместо да посредничи ги разваля и че той трябва да го успокои».
Като извънреден посланик за непосредствени преговори с Турция за с мира Петър отправил в Константинопол Емелян Украинцев. На воения кораб «Крепость» през септември 1699 година той дошъл в турската столица и акостирайки срещу двореца на султана, възвестил за себе си със салют. Както и на Карловицката конференция, основен пункт на разногласия в Константинопол се явил въпроса за свободното корабоплаване по Черно море и за преминаване на руски съдове през проливите в Смирна и Египет. Турците не без ирония се съгласили да разрешат на руските кораби да плават само до Керч. В своите възражения Украинцев указвал, че Русия «морския велик кераван построи не да стои на едно място». Турците продължавали да твърдят, че Черно море и всички негови брегове владее един султан, затова руснаците и занапред никога не трябва да се надяват, че ще им бъде позволено да плават по Черно море. Турският упълномощен картинно сравнявал Черно море с «чиста и непорочна девица», към която султана никога на никой няма да позволи да се докосне до него. Той говорил, че когато чужди кораби започнат да плават по Черно море, тогава «…турската държава ще престане да съществува». Намиращите се в Константинопол по време на руско-турската конференция 1699—1700 година английския и холландски посланици поддържали и разгаряли у турците опасение пред възможна поява в Черно море на руски съдове.
След дълго обсъждане на мирния договор, който се провел в разгара на остра дипломатическа борба, турците се съгласили да отстъпят Азов на Русия с малка прилежаща територия, но въпросът за корабоплаването по Черно море останал отворен, докато „тържественият посланик” не бъде изпратен да ратифицира писмата за мирния договор. Такъв «тържествен посланик» бил отправен в Константинопол княз Дм. Мих. Голицин.Но в инструкциите, дадени на Голицин, нищо не се говори за проливите. По отношение на плаването по Черно море Петър също отишъл на значителни отстъпки с цел да се отстранят у турците всякакъв род подозрения и опасения по отношение на военно-политическите намерения на Русия. На Голицин било поръчано да се съгласи на това, турското правителство да вземе на себе си охраната на руските търговски кораби, и даже на това турците да сложат на руските кораби свои хора «за надзор». Независимо от тези отстъпки турците се отказали да удовлетворят изискванията на Русия. От името на султана, великия везир и целия Диван на Голицин било заявено, че турското правителство не само да говори, но и да слуша не желае за руско корабоплаване в Черно море. Добре познаващ настроението на турското правителство йерусалимския патриарх съветвал Голицин да не започва повече разговори за мореплаване, «а започнеш ли да говориш, то мира ще изпортиш. Турците искат да засипят прохода в Азовско море и на това място да построят крепости много, за да не преминават московските съдове в Черно море».
Пeтър, зает със започналата борба със Швеция за Балтика, не настоявал повече на плаване по Черно море. След неуспешния Прутски поход в 1711 година Азов бил върнат на Турция, а недостроения азовски флот унищожен.
Неуспешната руска дипломация на юг била в значителна степен компенсирана от успехите на Русия на север. По Нищадтския мир от 1721 година, Русия получила цялото балтийско крайбрежие от Виборг до Рига. Морският път на Запад бил открит през незамръзващи пристанища.
От уроците на тази борба на Петър I за правото на руски съдове да ползват Черно море произтекли следните изводи: 1) Турция благодарение на завладяването на Северното Причерноморие и пълно подчинение към себе си на Кримското ханство разглеждала Черно море като свое «вътрешно» море, затова Русия можела да се сдобие с изход на Черно море и права на свободно преминаване на съдове през проливите само в резултат на военно поражение на Турция; 2) стремежът на Турция на закриване за Русия на Черно море намерило пълна поддръжка от страна на болшинството западни държави, особенно на Англия и Франция.
В началото на XVIII век морските сили (Англия и Холандия) с готовност действали като посредници между Русия и Турция, опитвайки се да използват това, за да засилят влиянието си върху Турция и по всякакъв възможен начин търсели полезен за тях резултат от мирните преговори. Във втората четвърт на XVIII век борбата на Русия за достъп до Черно море придобила още по-остър характер. Към това време в Турция значително нараснало икономическото и политическо влияние на Франция. Интригите на френската дипломация довели до факта, че отношението на Турция към Русия през 30-те години на XVIII век станало рязко враждебно. Тайните цели на френската дипломация в източната политика са заложени с пълна откровеност в писмо до големия везир от френския офицер Боневал, който влязъл в служба на султана за реорганизация на турската армия. «Московците — писал той в началото на 1734 година — със своя бърз ръст изменя цялата система на Европа… Следователно е наложително, в полза на Турция и за поддържане на равновесие в Европа, да се създаде съюз от Турция и Франция за да се върнат, ако е възможно, московците до старите им граници и да им се попречи да участват в европейските дела».
В 1736 година започнала нова война между Турция и Русия. Повод за тази война послужило нападението на кримски татари по южните руски области. Боевете, въпреки лошата подготовка на руската армия за тази война, водели до поражение след поражение за турците, в резултат на което, още през 1737 г., Турция се съгласила да открие преговори за мир. Но на конгреса, свикан през същата година през 1737 г. в Немиров, турците, получавайки дипломатическа подкрепа от западните сили, включително и от съюзника на Русия Австрия, отхвърлили руските искания, въпреки че те били много умерени.
Немировският конгрес бил закрит, не привеждайки до съглашение и военните действия между Турция и Русия се възобновили. Новите победи на руските войски предизвикали безпокойство сред западните дипломати. Франция била особено притеснена, опасявайки се че Турция ще бъде победена и тогава няма да е възможно да се предотврати влизането на Русия в Черноморието. Френската дипломация успя да осигури съгласието на руското правителство за посредничеството на Франция при нови преговори между Турция и Русия. Посредник бил назначен ловкия дипломат маркиз де Вилньов, посланик на Франция в Константинопол. Вилньов много успешно изпълнил ролята си в интерес на Турция и френската бизнес общност, която се стремяла да затвърди монополно положение на Франция в източната търговия.
В 1739 година руската армия удържала редица блестящи победи. Основните сили на великия везир били разбити под Ставчани.
След вземането на крепостта Хотин руската армия преминала Прут и завзела Яш. Населението на Молдовия възторженно приветствало руската войска, като освободителка. В това време Вилньов, използваки получените от руского правителство пълномощия на водене на мирни преговори, подписал в Белград условията на мира между Русия и Турция, поразявайки всички свои несъответствия с понесени от Русия жертви и бойни успехи на руската армия. Единствено отговарящи на интересите на Русия условие за този миа бил отказа на Турция от Азов с прилягащата му територия. Но отказвайки се от Азов, турците поставили непременно условие разрушаването на крепостите и превръщането на цялата отдадена територия в бариера между двете държави. Заедно с това Белградския трактат подтвърди забраната на Русия да има флот на Азовско и Черно морета. Маркиз де Вилньов тържествал пълен успех на своята дипломатична игра, а турското правителство- признателно на Вилньов, предоставило нови отстъпки пред френската търговия на Изток.
Присъединеняване на Русия към Северното Причерноморие
Нов период в историята на черноморския проблем и свързания с него въпрос за корабоплаването през проливите настъпил през втората половина на XVIII век. Започналата между Турция и Русия война (1768—1774 годы) скоро нагледно показала военното могъщество на Русия и слабостта на Турция. Още в 1770 г. руската армия удържала големи победи при Рябая Могила, Ларга и Кагула. В същото време руският флот блестящо провел експедиция в Егейско море, която завършила с унищожаването на турския флот в залива Чешме. Във връзка с тези успехи Екатерина II в рескрипт до А. Г. Орлов от 22 март 1771 г. определила основните условия на бъдещия мир: 1) спиране на Турция „на способността й да атакува Русия“; 2) „освобождаване на търговията“ и установяване на „безпрепятствена връзка“ между двете държави и 3) получаване на справедливо удовлетворение за загубите, понесени по време на войната. В конкретно приложение тези изисквания означавали: възстановяване на условията на мирния трактат от 1700 г. по отношение на Азов, присъединяването на Голяма и Малка Кабарда към Русия, установяване на независимостта на „татарския народ“ (Кримското ханство), връщане на „грузинските собственици на собствените им земи и градове, които са заграбени несправедливо“, откриване на Черно море и проливите за руските търговски кораби.
Въпреки факта, че в Западна Европа много политици разбирали много добре колко е необходимо Русия да възвърне северното крайбрежие на Черно море и да постигне свободно използване на южните морски пътища, именно тези искания на Русия предизвикали най-голямо притеснение сред чуждестранните дипломати. След като научил за руските предположения относно бъдещето на мира с Турция, английският външен министър Рочфорд писал на британския посланик в Санкт Петербург лорд Каттарт: «Не мога да не ви кажа, че мисълта проведена в Санкт Петербург относно откриването на търговия в Черно море за всички народи, може да предизвика силни възражения ... Очевидно най-близките възгледи на Русия в този проект са да се проправи най-краткият път в Средиземно море, на което ако Портата се съгласи, а това е много съмнително, неизбежно би предизвикало завистта на онези народи, в чиито ръце търговията е била в това море и по всяка вероятност може да вдъхне страх за притежанията им, намиращи се в тези части, за бъдещето».
Рочфорд правилно определил отношението на главните европейски държави към повдихнатите от Русия въпроси за черноморското корабоплаване и за откриването на проливите. Каквито и отношения да са съществували между Русия и една или друга европейска сила тогава, никой от тях, дори и съюзниците на Русия, не са желаели решаването на този въпрос, благоприятен за Русия. Франция се опасявала от появата на руски кораби на пътя на левантийската търговия. Англия за разлика от Франция отначало с готовност помагала на Русия, но веднага променила отношението си, когато се убедила, че руснаците ще се възползват от плодовете на собствените си победи. Австрия очаквала, че във войната ще бъдат отслабени и двата противника — и Турция и Русия — и тогава тя ще може да встъпи със собствени искания. Позицията на Прусия е характеризирана от Фридрих II в неговите «Мемоари»: «Прусия не е забравила още ударите, които Русия и нанесе в последната война; изобщо не беше в интерес на краля да помогне за укрепването на държавата, толкова ужасна и опасна. Зависи от избора - или да спре Русия по пътя на нейните огромни завоевания, или което беше най-благоразумно, да се опита сръчнос да се възползва от нейния успех. Царят не е пренебрегнал нищо в това отношение ...» В писмо до брат си Фридрих писал, че когато той разбрал за руските искания, у него «косите се изправили».
Съвсем ясно е, че при такива условия единственото правилно решение, което Екатерина взела, било решението на всяка цена да търси мир с Турция без посредници. Но Турция все още се надявала на военна помощ от Австрия, която подписала секретна конвенция за съюз с нея през 1771 г. и също очаквала нападение на Швеция срещу Русия. И така подтикната от широките обещания на френската дипломация, въпреки военните поражения, тя не направила отстъпки по отношение на бъдещите мирни условия.
Екатерина II издигнала пред Турция минимални искания. В бележка до своя представител Обресков, който заминал за конференцията в Букурещ през 1773 г., тя ги изразила в следната форма:«Ако при мирния договор не бъде удържана независимостта на татарите, нито корабоплаването по Черно море, нито крепостите в заливите от Азовско и Черно море, то аз вярно мога да кажа, че всичките ни победи над турците не са ни стрували и пукнат грош, и аз първа ще кажа, че такъв мир ще бъде толкова жалък, както и Прутския и Белградския в разсъждения на обстоятелствата».
Турците упорствали. В преговорите с Обресков те категорично възразили срещу предоставянето на Русия на правото да извършва корабоплаване в Черно море и свободното преминаване на кораби през проливите. По отношение на руското търсене на прехвърлянето на Еникале в Русия, те казаха, че тази крепост е "ключът към Константинопол". «Ако Портата счита Еникале като ключ към Константинопол - възрази Обресков - тогава Русия го счита еднакво с ключа на собствената си сигурност, ключа на свободата на татарите и ключа на навигацията».
Убедена в невъзможността да постигне споразумение чрез преговори, Екатерина II заповядала на Румянцев да „насилва противника с оръжие с онова, което досега не може да постигне чрез преговори“. През януари 1774 година на Румянцев било заповядано да се готвии за преход през Дунав. Новите победи на руската армия за пет дни довели до сключване на мир и при условия, по-благоприятни от тези, договорени от руското правителство на конференцията в Букурещ. В лагер близо до село Кючюк-Кайнараджа Румянцев през юли 1774 година подписал мирния трактат. „Що се отнася до ритуала, чрез който този въпрос се тълкува- пише Румянцев- без никакви служебни ритуали, но с единственото бързо захващане на военните, съответстващо на положението на оръжието от едната страна, преодоляващо, а от другата на пълна неизвестност“.
По Кучюк-Кайнарджaйския мир Турция признала независимостта на Крим, отстъпила на Русия Керч и Еникале, Кинбурн в устието на Днепър и територията между Днепър и Буг. За Русия и Турция се утвърдило равно «свободно и безпрепятствено плаване на търговските кораби» «във всички мортета, техните земи омиващи»; било разрешено преминаването на руски търговски съдове през проливите.
По този начин, въпреки силната съпротива от страна на Австрия и западноевропейските морски сили, Русия постигна признаването на законните си права върху черноморските пристанища и на преминаването на руските търговски кораби през проливите.
В 1783 година Крим бил присъединен към Русия. В същата година било заложено пристанището и града, назречен Севастопол (в превод: «Знаменит град»). Построяването на военния флот на корабостроителниците в Херсон станало толкова бързо, че още в 1787 година, по време на посещението на Екатерина II в Крим, чужденците били поразени от вида на силната руска ескадра, стояща на Севастополския рейд.
Втора руско-турска война (1787—1791 година), започнала с неочаквано нападение на турците на крепостта Кинбурн, довела Турция до ново тежко военно поражение. Докато руската армия, водена от Суворов, спечелила редица блестящи победи над турците, които и отворили пътя за отвъд Дунава, младия руски черноморски флот, воден от адмирал Ушаков, в четири битки спечелил пълно надмощие в морето. В резултат на тази война Порта отново се убедила в трудната ситуация, която са поставили нейните западни сили, превръщайки Турция в инструмент на своята политика срещу Русия. Опитът от руско-турските войни от XVIII век трябвало да разкрие пред Турция провалът в плановете й да запази земите на Северното Черноморие, които те завзела през миналите векове. Опитите на Турция да удържат тези земи, играещи ролята на бариера, отделяща Русия от морското крайбрежие, и както преди да се разпорежда в Черно море, като в свое вътрешно «езеро», я довели до тежки загуби.
Отбранителни съюзи между Русия и Турция в 1799 и 1805 година
10 години след края на втората руско-турска война събитията убедили Турция, че не е в опасност от север, не от Русия, а от юг и че споразумението между Турция и Русия е най-добрият начин за защита на интересите на двете държави и тяхната сигурност. Точка към руско-турското сближаване послужила агресивната политика на Франция в източната част на Средиземноморския басейн. Френската войска под командването на Наполеон Бонапарт, превзела Северна Италия, окупирала Йонийските острови, редица крепости на албанския бряг и накрая през лятото на 1798 г. нахлула в провинцията на Османската империя - Египет. Турското правителство, в търсене на поддръжка против френската агресия се обърнала преди всичко към Русия.
Русия също не могла спокойно да се свърже с управлението на наполеоновите войници в източната част на Средиземно море, тъй като се страхувала от появата на френския флот в Черно море, осъзнавайки, че само Турция не е в състояние да гарантира безопасността на проливите. Затова узнавайки за завладяването от Наполеон на Малта, руското правителство предложило на Турция военна помощ.
През август 1798 година към Константинопол била насичена руска ескадра от 6 кораба, 8 фрегати и 3 брига под командването на адмирал Ушаков. Появата на рейда на турската столица руски кораби начело «Ушак-паша» бил посрещнат с огромна радост и предизвикал у населението необичаен интерес. За впечатленията, произведени от руската ескадра, свидетелства следното донесение на Ушаков до император Павел: «Нявсякъде ми бе оказана отлична учтивост и благоприятство, така също довереност неограничена… Очевидно Портата и всички хора от Константинопол са доволни от пристигането на нашата ескадра; тяхната любезност, нежност и добронамереност във всички случаи са перфектни…».
В резултат на последвалите преговори на 3 януари 1799 г. (23 декември 1798 г.) между Турция и Русия било сключено споразумение за взаимопомощ за период от 8 години, което се състояло от две основни части: главна част и „отделни и секретни статии“. В отворените членове на договора Русия и Турция си гарантирали взаимност на своите притежания (член 3) и обещали да окажат помощ на страна, изложена на атака от противник със сухопътни и морски сили или в парично изражение (член 5).Тайните членове посочвали врага, срещу когото влиза в сила договорът за отбранителния съюз, т. е. Франция. С оглед на факта, че френското правителство се втурнало "с въоръжена ръка и в земите, принадлежащи на османската порта", руският император реши да окаже помощ на султана, за да възстанови спокойствието и "да укроти разрушителните намерения на французите". Портата се задължила да пусне руския флот през проливите от Черно море в Средиземно и обратно. За военни съдове на други държави Черно море жило обявено за закрито.
Въз основа на този отбранителен съюз турска ескадра скоро се присъединила към руския флот, състоящ се от 4 кораба, 6 фрегати, 4 корвети и 14 канонерски лодки под командването на един от най-добрите турски военни - адмирал Кадирбей, който е поставен под пълно подчинение на Ушаков. В края на септември съюзническата флота преминала Дарданелите и се отправила към Адриатическо море, към Йонийските острови, окупирани от французите.
След много слаба съпротива от французите в течение на шест седмици били завзети малките острови Цериго (Китира), Занте (Закинтос), Кефалония и Св. Маври (Лефкас). Главните операции по завладяването на остров Корфу, който се считал за непристъпна морска твърдина се разгърнали в края на октомври. Запасите от продоволствия и боеприпаси в заетите от французите крепости на острова били разчетени за дълга обсада; гарнизонът наброявал около 3 хил. човека и имали до 650 оръдия. Между другото руските моряци изпитвали недостатък от най-необходимото, намирайки се далеч от своията база и без регулярно снабдяване. Но трудностите не сломили руските моряци и на 18 февруари 1799 година след ожесточен щурм на предните укрепления на Корфу, френския гарнизон бил принуден да сложи оръжие.
С освобождаването на Йонийските острови основната задача на експедицията на Ушаков била изпълнена. Французите били изтласкани от подстъпите към Балканския полуостров и загубили бази за операции в източната част на Средиземно море. Така правителството на Османската империя, което в продължение на много десетилетия се отнасяше с недоверие към всеки руски кораб, се убеди, че само руският флот, свободно използващ протоците, може да гарантира сигурността на Турция.
На 23 (11) септември 1805 г. между Турция и Русия бил сключен нов съюзен договор за период от 9 години, който отново потвърдил ангажименти за съвместна защита на проливите, поети от Русия и Турция.. «И двете Високи Договарящи се Страни — гласи договора — се съгласяват да считат Черно море за закрито море и не допускат поява на никакъв военнен или въоръжен съд на кава да е държава. В случай, ако някой се опита да дойде тук въоръжен, то и двете Високи Договарящи се Страни се задължават да считат опита за казус федерис (т. е. повод за оказване на съюзна помощ) и да я предотварати с всички свои морски сили, признавайки в това единственно средство за осигуряване на своята взаимна безопасност. В същото време, разбира се, свободното преминаване през Константинополския канал няма да престане да бъде отворено за военни кораби и транспорти, напр. Всеруският император, на когото блестящата Порта, доколкото зависи от нея, във всеки случай ще окаже всяка помощ и ще предостави всички облекчения. "
Следователно съюзният договор от 1805 г., без да нарушава суверенитета на Турция, предвижда съвместна защита на проливите, от която и двете държави са заинтересовани. Но турското правителство няколко месеца след подписването на договора грубо нарушило приетите задължения. Причината за това е неуспешната кампания от 1805 г. за Русия, завършила с тежкото поражение на руско-австрийската армия в битката при Аущерлиц. Наполеон, който се опитвал да върже ръцете на Русия на юг, успял да убеди турското правителство, че след поражението при Аутерлиц военната сила на Русия най-накрая е подкопана и че оттук нататък тя вече няма да може да защитава своите черноморски владения. Тогава султан Селим III, под влияние на военните успехи на Наполеон, решил че е дошъл моментът отново да отнеме южните земи от Русия и разчитайки на помощта на Франция той подчинил политиката на своята страна на изискванията на френската дипломация. Това довело до скъсване на руско-турските отношения и до нова война.
Турция скъпо заплатила забравата на историческия опит. Войната от 1806—1812 година завършила с тежко военно поражение за Турция, независимо от факта, че основните сили на руската армия били по това време заети на Запад. През юни 1811 г. турската армия, четири пъти превъзхождаща руската дунавска армия, е победена от Кутузов, а опитът на Великия везир да възобнови настъплението завършил с още по-тежко поражение за него. През ноември 1811 година обкръжени от Кутузов остатъци от турската армия се сдали в плен. Въпреки факта, че Наполеон подготвяйки се да започне кампания срещу Русия, използвал всички дипломатически трикове, за да не позволи на Турция да сключи мир с руснаците, Кутузов, който бил не само гениален командир, но и изключителен дипломат, успял да завърши дипломатическите преговори, подписвайки с турците ( Букурещ, 28 (16) май 1812 г.) мирен договор при предложените от него условия. По този договор руско-турската граница се преместила от бреговете на Днестър на бреговете на Прут и Дунав. Освободената от руските войски Бесарабия била включена в състава на Руската империя. В същото време, след като потвърди всички предишни трактати между Русия и Турция, Букурещкият договор отново потвърдил правото на Русия свободно да плават търговските и кораби по Черно море и да преминава през пролива.
Правото на свободно ползване на проливите за търговски руски и чуждестранни съдове било подтвърдено и от Адрианополския мир от 1829 година. Имайки нужда от покровителство и защита от Русия, във връзка с въстанието на египетския паша Мехмед Али, султан Махмуд II на 8 юли (26 юни) 1833 г. сключил ново споразумение с Русия за взаимопомощ за период от 8 години в Ункиар-Искелеси (предградие на Константинопол). Руското правителство, гарантиращо неприкосновеността на Турция, дало обещание, ако е необходимо да предостави на свое разположение своите военноморски и сухопътни сили. На свой ред, според секретния член на договора, Турция обещала в интерес на Русия да затвори Дарданелите и "да не позволи на чужди военни кораби да влизат в него под какъвто и да е предлог". В същото време договорът от 1833 г. установява, че всички предишни споразумения между Турция и Русия, които не са отменени изрично с този договор, остават в сила. Следователно Русия на основание чл. 7 от договора от 1805 г., си оставила правото да използва проливите за преминаване не само на търговски, но и на военни кораби.
Не само Русия се интересувала от това, но и Турция, която осъзнала, че решенията за съвместна защита на проливите, приети през 1799 г. и през 1805 г., са единствените правилни, гарантиращи сигурността на черноморските държави.
Отход на Турця от задължителния съюз с Русия
Именно това обстоятелство предизвикало решително противодействие от страна на Франция и особено на Англия. Използвайки новия конфликт между Мехмед Али и султана, възникнал през 1839 г., британската дипломация успяла да замени договора от Ункиар-Искелес с многостранна международна конвенция, която всъщност поставила Турция под опеката на европейските сили.
Тази конвенция за проливите била подписана в Лондон през 1841 година от представителите на пет велики държави. Първият член от конвенцията е изложен по следния начин: «Негово величество султана от една страна, обявява, че той има твърдо намерение в бъдеще да съблюдава началото, непреложно установено, както древно правило на неговата империя, в сила на коеро винаги е било забранено на военни съдове на чуждестранни държави да влизат в проливите Дарданели и Босфор и докато Портата се намирала в мир, негово султанско величество няма да допусне нито един чуждестранен съд в указаните проливи. И техни величества… от другата страна, обещават да уважават това решение на султана и да се съобразяват с висшеизложеното начало».
Конвенцията от 1841 година лишала Русия от принадлежащото и по договора от 1833 година право на съвместна с Турция защита на бреговете на Босфора. В същото време, ако Турция влезе във войната, конвенцията не дава на Русия никаква гаранция за сигурност.
Резултат от това се явило участието на Турция съвместно с Англия, Франция и Сардиния в коалиционната Кримска война против Русия (1853—1856 година).
Кримската война още един път потвърдила огромното значение на проливите за отбраната на руското крайбрежие. Отваряйки проливите на враговете на Русия, турското правителство дало възможност на англо-френския парен флот, който имал огромно числово превъзходство и военно-технически предимства пред руския ветроходен флот, да влезе в Черно море и да кацне в Крим.
Една от основните цели на войната за съюзниците била преразглеждането на Конвенцията за проливите от 1841 г., която трябвало да ограничи интересите на Русия и да я лиши от средствата за защита на дългата й брегова линия. Тези искания, които представляват една от "четирите точки", предложени от съюзниците, са съобщени на Горчаков във Виена през август 1854 г., когато англо-френско-турските войски още не се били приближили до Севастопол. По-късно, на конференцията на посланиците, която се провела във Виена през декември 1854 - април 1855, в разгара на обсадата на Севастопол, тези искания били формулирани в още по-категорична и неприемлива за Русия форма. Английският и френски посланици заявили, че работата на конференцията трябва «да положи край на преобладаването» на Русия на Черно море. Горчаков решително се отказал да се съгласи с тази декларация, нарушаваща суверенитета на Русия. В това време станало вече ясно, че съюзниците ще се опитат да забранят на Русия да държи на Черно море военен флот. Преговорите били провалени.
Но изостанала крепостна Русия на Николай I не била в състояние да води дълга война с коалиция от водещи западноевропейски държави. На 2 декември 1854 година към отбранително-настъпателния съюз се присъединила Австрия. Очаквало се встъпване на всички германски държави начело с Австрия и Прусия. На 28 август 1855 година руската армия оставила развалините на Севастопол. След това правителството на Александър II било принудено да се съгласи на провеждането на мирни преговори в Париж въз основа на представените пред Русия предварителни условия, които включвали "неутрализирането" на Черно море.
Според чл. 11 от Парижкия договор, подписан на 30 (18) март 1856 г., Черно море е обявено за „неутрално“ и отворено за търговско корабоплаване на всички народи. Влизането в неговите пристанища и води на военни кораби както на крайбрежните, така и на всички други сили било забранено "официално и завинаги". Според чл. 13 на брега на Черно море било забранено поддържането на военноморски арсенали защото „вече липсват цели“.
Към трактата била приложена конвенция, касаеща режима на проливите Дарданели и Босфор, която основно повтаряла конвенцията от 1841 година. Друга конвенция, прикрепена към мирния договор, установявала броя и тонажа на военните кораби, които Турция и Русия биха могли да имат: 6 парни кораба с капацитет не повече от 800 тона всеки и 4 леки парни или ветроходни кораби, не повече от 200 тона всеки.
Така Конвенцията за проливите от 1856 г. включвала условия, които са в ущърб на руските интереси и противоречат на основния текст на Парижкия договор. Както е посочено, по чл. 11 от мирния договор преминаването през проливите било забранено „официално и завинаги“ за военните кораби на всички страни; междувременно, съгласно чл. 1 от конвенцията, тази забрана важи само за мирно време, когато Турция не била в състояние на война с никаква сила. Това давало възможност на западните сили, които превърнали Турция в инструмент на своята политика, да упражнят необходимия натиск върху Пристанището, в случай на конфликт с Русия и използвайки правото на флота да влезе в Черно море, да атакуват незащитеното руско крайбрежие. Скоро след подписването на Парижкия мирен договор Австрия, Франция и Англия сключиха допълнително споразумение помежду си, според което съюзническите въоръжени сили бяха задължени да защитават условията на поробения в Русия мирен договор от всяко нарушение или промяна.
Многократните опити на руското правителство да постигне ревизия на трудните условия на мира от 1856 г., направени през 60-те години, неизменно срещали силна съпротива от страна на британския кабинет. Когато руският посланик в Лондон, в разговор с британския външен министър, лорд Ръсел, повдигнал въпроса за отмяната на членовете на Парижкия договор относно Черно море, Ръсел категорично отказал, позовавайки се на факта, че „никой кабинет не би посмял да направи такава оферта би оправдал подобно действие с някаква изгодна сделка, напълно отговаряща на концесията. "
Едва в началото на 70-те години благоприятната политическа ситуация, която се развила във връзка с френско-пруската война, позволили на руската дипломация да реши успешно въпроса за отмяната на ограничителните членове на Парижкия договор. На 31 (19) октомври 1870 г. ръководителят на руската външна политика Горчаков изпратил циркулярна депеша на подписалите Парижкия договор, в която той декларирал, че Русия вече не се смята за обвързана със задължения, ограничаващи нейните суверенни права в Черно море. В депешата се посочвало, че както е показано от петнадесетгодишния опит, „неутрализирането“ на Черно море, установено с този договор и конвенцията, приложена към него, не само не гарантират мир, но създават най-голямата опасност за Русия. Турция запазила право да поддържа неограничени военни кораби в Архипелага, а в проливите Англия и Франция имали право да концентрират своите ескадрили в Средиземноморието. Появата на бронебойни кораби, непредвидени от договора от 1856 г., значително увеличили неравенството във военноморските сили на двете страни. Турция и великите държави сами нееднократно нарушавали условията на договора, в сила на което той загубил своето предишно значение.В своята депеша Горчаков не съобщава нищо за преразглеждането на режима на протоците, но категорично заявил, че Русия няма намерение повече да ограничава военноморските си оръжия в Черно море.
Депешата на Горчаков, съставена в спокоен, но твърд тон, предизвикала смут среди чуждестранните дипломати. Британският външен министър лорд Гранвил я сравнил с бомба, която избухнала срещу всяко очакване на Гладстоун (ръководител на английския кабинет) и неговите другари. Объркването на английския кабинет било изразено в дълга бележка за отговор, за която Горчаков казал, че по-вероятно прилича на „дисертация по международното право“. Не смеещ да откаже категорично, Гранвил настоявал да се пренесе въпросът, повдигнат от Русия, за обсъждане на международна конференция. В това време в беседа с руския посланик в Лондон той недвусмислено намекнал на възможност за война. Гладстон бил много обиден на прякора «лавкаджия», даден му на континента и затова се стараел да изглежда храбър. Неговото воинствено настроение към Русия се поддържало и от английската преса.
Но войната така и не започнала. Гладстоун и Гранвил трябвало да бъдат убедени в невъзможността при преобладаващите политически условия да намерят съюзници, които да се противопоставят на Русия. Турция била много слаба, а и султана се боял от въстание на славяните. Франция била победена, Бисмарк, в очакване на мирните преговори, „флиртувал“ с руския съд, Австрия била сдържана от позицията на Прусия, а правителството на Северна Америка, което по онова време било в конфликт с Англия, предложило военен съюз на руското правителство и дори било готово да изпрати в Черно море американска ескадра за противодействие на английския флот.
Горчаков имал всички основания да счита позицията си достатъчно силна и затова се съгласил да предаде въпроса за конференцията на великите сили, която той издигнал, която трябвало да се проведе в Лондон. В същото време Горчаков заяви, че отказът на Русия от ограниченията в областта на въоръжените сили в Черно море вече придобил силата на закон и че конференцията трябва само да превърне този акт от едностранен в международен.
Всъщност, вече в предварителните преговори между участниците на бъдещата конференция, всички правомощия се договорили да не обсъждат решението, взето от Русия за премахване на ограничителните разпоредби на Парижкия договор, а само за разработване на процедура за промяна на международните договори за в бъдеще. Независимо от това, на Лондонската конференция, която се провела от 17 (5) януари до 14 (2) март 1871 г., представителите на Англия и Австрия упорито търсели установяването на такъв режим на проливите, който да ги остави затворени за руския флот, но да даде възможност на военните да ги използват. За тази цел австрийските и британски представители предложили да се включи в члена за проливите, който трябвало да замени съответните членове от Парижкия договор, клауза, в която се посочва, че султанът има право да отвори протоците Босфор и Дарданели „под формата на временна изключителна мярка, единствен случай, когато неговата сигурност империята ще го принуди да признае необходимото присъствие на военни кораби на крайбрежните сили. "
С тезе две думи — «държави неприбрежни» — скривал изкусно устроен дипломатичен капан, смисъла на който не веднага разбрал руския упълномощен. Последният отнасял понятието «неприбрежни» към проливите, за които се говори в този член. От тази гледна точка «неприбрежни държави» били всички държави с изключение на Турция. Но западните дипломати давали друго тълкуване на понятието «неприбрежни държави», считайки, че «неприбрежни» е нужно да се разбира не по отношение към проливите, а по отношение към Черно море, макар последното и да не било написано в този член. С това тълкуване се оказало (което искали Англия и Австрия), че султанът в изключителни случаи получава право да открие протоците за военни кораби на всички страни, с изключение на Русия. Русия при никакви обстоятелства не могла да бъде допусната до проливите. Горчаков и цар Александър II осъзнали умишлената неяснота на предложената формулировка на члена за проливите, след като руският представител на конференцията се съгласил да включи този член в режима на проливите. Неочаквана помощ за Русия дошла от Турция, чийто представител, за изненада на бившите си съюзници, упорито настоявал да се заменят думите „неприбрежни държави“ с думите „приятелски държави“, тъй като в първия израз виждала ограничение на свободната воля на султана. Спорът по повод на тази формулировка траел около два месеца и заплашвал с провал конференцията. В края на краищата била приета редакция, близка до турското предложение, но все пак малко изгодно за Русия.
В окончателния си вид члена изглеждал по следния начин: „Началото на затварянето на проливите Дарданели и Босфор във вида, в който е създадено със специална конвенция от 30 март 1856 г., остава в сила, като султанът има възможност да отвори споменатите проливи в мирно време на военни кораби на приятелски и съюзническите сили, в случай че възвишената Порта признае за необходимо да се гарантират разпоредбите на Парижкия договор от 30 март 1856 г. "
14 (2) март 1871 година Лондонската конференция се закрила.
Въпреки не напълно задоволителния режим на проливите, установен от новата конвенция за Русия, трябва да се признае, че премахването на ограничителните членове на Парижкия договор, които Горчаков нарекал "траурна страница в руската история", било голяма победа за руската дипломация. От този момент започнал да се възражда Черноморският флот, чиято история се свързва с имената на изключителните военноморски командири Ушаков, Лазарев, Истомин, Нахимов, Корнилов. Но създаването на силен черноморски флот, способен да защити черноморското крайбрежие на Русия от военноморски атаки, предвид икономическата и техническата изостаналост на Русия, било въпрос на много дълго време. Затова западните сили, които продължавали да ревнуват всеки политически успех на Русия, се стремели да запазят сегашния режим на проливите, който забранявал преминаването на руските военни кораби през проливите, без да гарантира на Русия срещу появата на чужд флот в Черно море.
Toзи стремеж на западните държави с пълна ясноста се потвърдила в хода на руско-турската война от 1877—1878 година. В Англия много се опасявали, че в резултат на военните успехи Русия ще поиска откриването на проливите и три седмици след избухването на войната, на 6 май 1877 г., британският външен министър лорд Дерби се обърнал към руското правителство с нота, в която заявил, че „осветени от санкциите на Европа за редът на корабоплаването през Босфора и Дарданелите наложени от правителството на кралицата ще се изпълнят и ще са полезни и според него съществуват важни препятствия към изменение на неговите части".
От своя страна Горчаков в секретна инструкция до руския посланик в Лондон по следния начин изложил своята гледна точка на въпроса за проливите: «Политическото положение за проливите изисква преразглеждане в дух на справедливост. Споразумението, според което Черно море, затворено по време на мир, се отваря в случай на война, за всички флоти, враждебни на Русия, е измислено от чувството за недоверие и вражда. Русия, макар и затворена в Черно море, не се ползва с никаква сигурност, докато това море, принадлежащо само на двама крайбрежни собственици, по справедливост, трябва да бъде еднакво отворено и за двамата. В интерес на мира и равновесието би било желателно тези въпроси да бъдат решени с общо съгласие по начин, който да предпази Черно море от последствията от ненормалното и изключително положение на проливите. "Когато руските войски преминали Дунав, британските военни кораби започнали да се концентрират в залива Безик, а на остров Малта започнали да тренират десантен корпус. Британският посланик в Берлин Одо Росел открито заявил пред руския посланик, че "британското обществено мнение" не може да се примири с идеята, че руските военни кораби ще получат достъп до Средиземно море при отварянето на пролива.
Малко преди края на войната в руското външно министерство бил съставен меморандум за условията на мира, които трябвало да бъдат представени на турското правителство. Въпросът за проливите бил изложен в него по следния начин: «Началото на затварянето на проливите пред чужди военноморски кораби остава в сила; крайбрежните до Черно море държави биха имали право да допускат един по един военни кораби; султанът ще бъде задължен да издава всеки път необходимото разрешение за този пасаж».
Опитът убедил руското правителство, че привеждането на Черноморския флот до размер, при който той може успешно да защитава морските граници на Русия, е невъзможен, като се използват само местни средства, във всеки случай ще отнеме много дълго време. Следователно се предполагало, че в бъдеще флотът на Черно море ще бъде попълнен с нови кораби, построени в балтийските корабостроителници или закупени в чужбина. Тази възможност била предвидена в проекта на указ за правото на еднократно преминаване на руските военни кораби през проливите. Това била отбранителна мярка, а не проява н тенденции към морско съперничество с Англия в Средиземно море.
Но дори тези скромни искания на Русия, представени в резултат на победната война, която струвала много жертви, предизвикали изключително негативно отношение от страна на Англия. Причината за това отношение на Англия към руските искания по въпроса за Проливите била особеността на британската външна политика на Изток, която твърдо се провеждала почти през целите XVIII-XIX век. Британските политици считали подбуждането на враждебност между Турция и Русия за едно от средствата за засилване на влиянието си в източните страни. Но не били уверени, че такава политика и занапред ще води до успех. В миналото били примерите, когато между Русия и Турция се склщчвали съюзни договори (1799, 1805 и 1833 година). Ако подобен договор бъде повторно сключен - и подобна възможност е реална, тъй като съответства на интересите както на Русия, така и на Турция, тогава традиционната политика на Англия, насочена към влошаване на руско-турските отношения, ще бъде победена. Ето защо Англия, а след нея и Австрия, положили всички усилия да предотвратят преките мирни преговори между Русия и Турция. Когато Русия и Турция въпреки това сключиха мирен договор помежду си (в Сан Стефано, предградие на Константинопол), Англия и Австрия с подкрепата на Бисмарк започнали енергично да търсят нейговата ревизия.
На Берлинския конгрес (13 юни - 13 юли 1878 г.) условията на Договора от Сан Стефано са ревизирани и Русия по принудително споразумение с Англия приема режима на протока, установен с Лондонската конвенция от 1871 г., без промени.
На една от сесиите на Конгреса британският външен министър лорд Солсбъри неочаквано обявил, че „задълженията, поети от кралицата на Великобритания по отношение на закриването на проливите, се свеждат единствено до задължението към султана да спазва, следователно, неговите независими решения в съответствие със съществуващите договори“. В отговор руският пълномощен представител възразил, че декретът за проливите е задължение за всички подписали правомощията. Изявлението на лорд Солсбъри, направено в изключително неясна форма, по онова време предизвикало само недоумение. Едва много по-късно, когато през 1885 г. във връзка с руско-английския конфликт въпросът за възможността за изпращане на британския флот в Черно море се обсъждал в Камарата на лордовете, Солсбъри пояснил изявлението си, направено на Берлинския конгрес. Значението му, както се оказало, било че задълженията на Англия по отношение на Дарданелите са задължения лично към султана, а не задължения от международен характер. Такова тълкуване давало възможност на Великобритания под един или друг предлог да изпраща свой военен флот в Черно море.
Така според Берлинския договор от 1878 г., както и съгласно споразуменията от 1841, 1856 и 1871 г., Русия е била лишена от правото да използва проливите за преминаване на своите военни кораби.
По време на Руско-японската война от 1904-1905 г. затварянето на проливите за руския флот поставило Русия в изключително трудно положение, тъй като Черноморският флот бил лишен от възможността да участва във военни операции срещу Япония.
Събитията от Първата световна война (1914-1918 г.) за пореден път потвърдили огромното стратегическо значение на проливите за отбрана на южните морски граници на Русия и абсолютната неприемливост на Берлинския договор от 1878 г. за защита на сигурността в Черно море. В самото начало на войната, на 10 август 1914 г., когато Турция все още оставала формално „неутрална“ страна, германските военни кораби - бойният крайцер „Гьобен“ и лекият крайцер „Бреслау“ - проникнали през Дарданелите в Мраморно море и взели активно участие през октомври 1914 г. във военни действия срещу руския флот и крайбрежните градове на Черно море. Така самата Турция встъпила в първата световна война на страната на Германия. Както знаете, забравата от историческия опит след това отново довела Турция до тежко поражение.
Советский Союз и проблема черноморских проливов
Разгром Германии и её союзников в первой мировой войне отдал черноморские проливы под контроль держав Антанты, которые воспользовались этим в целях проведения интервенции на юге России.
Антанта пыталась юридически закрепить свои преимущества, навязав султанскому правительству Турции Севрский договор от 10 августа 1920 года. Однако образованное новое кемалистское правительство не признало Севрского договора и вступило на путь укрепления дружеских отношений с Советской Россией. Подписанный в Москве 16 марта 1921 года договор устанавливал «постоянные сердечные взаимоотношения и неразрывную искреннюю дружбу, основанные на взаимных интересах обеих сторон». Вопрос о международном статуте Чёрного моря и проливов разрешался в договоре 1921 года следующим образом: «Дабы обеспечить открытие проливов и свободное прохождение через них для торговых сношений всех народов, обе договаривающиеся стороны соглашаются передать окончательную выработку международного статута Чёрного моря и проливов особой конференции из делегатов прибрежных стран при условии, что вынесенные ею решения не нанесут ущерба полному суверенитету Турции, равно как и безопасности Турции и её столицы — Константинополя».
Однако по окончании национальной войны кемалистское правительство отошло от этого принципа. На Лозаннской конференции (20 ноября 1922 года — 24 июля 1923 года), вырабатывавшей условия мира между державами Антанты и Турции, вопрос о проливах рассматривался не только черноморскими странами, но и многими другими государствами, в том числе и Японией. Министр иностранных дел Англии лорд Керзон, непримиримый противник СССР, одной из главных задач конференции ставил отмену советско-турецкого договора от 16 марта 1921 года, особенно в той его части, которая касалась проливов. Керзон добивался установления такого режима проливов, при котором английский флот в любое время мог бы появиться в Чёрном море.
Советская делегация на конференции указывала на огромное жизненное значение проливов для советских республик. Через порты Азовского и Чёрного морей до войны направлялось более 70% всего вывоза хлеба из России. Ещё большее значение имели проливы для охраны безопасности южных границ советского государства. Советская делегация напомнила конференции о недавних событиях гражданской войны, когда державы Антанты, помогая белогвардейцам, посылали в Чёрное море свои войска и флот и оккупировали ряд советских портов и городов, в том числе Одессу, Николаев, Херсон, Севастополь, Батум. Поэтому советская делегация настаивала на закрытии проливов для военных и вооружённых судов, а также для военных летательных аппаратов всех стран, за исключением Турции как в мирное, так и военное время.
Предложения советской делегации были весьма умеренными; они заключали в себе известные неудобства и для Советской России, которая попрежнему была бы лишена возможности перебрасывать военные корабли черноморского флота в другие моря, но советское правительство шло на такой компромисс с целью создания более спокойной обстановки на Ближнем Востоке и укрепления безопасности в районе Чёрного моря.
Лорд Керзон, пользуясь поддержкой других участников конференции, выступил против советских предложений. В это время за кулисами конференции была совершена сделка с Турцией, которой за счёт проливов были обещаны уступки по другим вопросам. В результате конференция приняла английский проект соглашения. Подписанная 24 июля 1923 года Лозаннская конвенция проливов предусматривала демилитаризацию проливов и свободу прохода через них не только для коммерческих, но и для военных судов всех стран, как в мирное, так и в военное время. Благодаря этому Англия, сильная морская держава, получила возможность постоянно угрожать советскому государству на Чёрном море.
Советское правительство отказалось ратифицировать Лозаннскую конвенцию. Впосле
